Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (55) (Част първа)

54

Гардън позна Лори Патерсън в мига, когато я видя. Лори беше малка, тъмнокоса, енергична млада жена с гладко подстригана коса и широка ярко боядисана уста, която беше най-забележителното и привлекателно нещо у нея. Тя беше научила стъпките на танца от Чарлстън по-бързо от всички други. Гардън си спомни това. Изглежда, че имаше повече чувство за хумор от всекиго другиго в компанията.

Гардън се усмихна нетърпеливо, когато със Скай се присъединиха към другата двойка на масата.

— Скъпа моя! — изписка Лори с внимателно контролирана сила на гласа. — Този син грим като очите ти те прави жестока. Нали, Дейв? Толкова ревнувам, направо ще умра. Бих си дала дясната ръка за очи като твоите.

Тихо мърморещият глас на Дейвид силно контрастираше със звънкото стакато на съпругата му.

— Ти караш Гардън да се изчервява, скъпа — каза той, което накара Гардън да се изчерви още повече. — Но трябва да кажа, че си права, както винаги. Дясната ръка е пазарна цена за очи като тези на Гардън. Ако старият Скай не си намери такава великолепна съпруга, то кой друг?

Гардън и Скай вътрешно тържествуваха при тези комплименти, всеки от тях доволен от похвалата на другия. Дейвид наля мартини от шише „за вода“ в чашата на Скай.

— Как намираш мистър Франсоа, Гардън? — попита Лори. — Антоан беше страшно ядосан, когато му отвлякох човека, който е дясната му ръка, но аз му казах, че ще трябва да го преглътне.

— Много е добър — каза Гардън.

— Ако не ти харесва напълно, няма нужда да го държиш, знаеш. Ню Йорк е пълен с фризьори.

Гардън погледна Скай.

— Харесваш косата ми по начина, по който е направена, нали, Скай?

— Много, скъпа. Но и това, което казва Лори, е вярно. Ако не ти харесва този човек, има много като него. Искам да си доволна.

— Не, не, одобрявам го.

Скай вдигна чашата си към Лори.

— Много си умна, Лори. Не зная как го правиш. Поздравления! — той сръчно гаврътна чашата. — Поздравления и за тебе, Дейвид. Най-добрата минерална вода в Манхатън. Вие двамата сте върхът.

— Пия за това — каза Лори. Тя чукна чаша в тази на Скай и глътна своето мартини.

Гардън се огледа, очарована от тихото жужене на толкова много гласове, както и от барманите и сервитьорите, които добре владееха работата си. Хората в Чарлстън не ходеха да се хранят на обществени места. Тя не беше посещавала ресторант, освен за сладолед и заведението за газирани напитки на „Кинг Стрийт“ близо до киното.

Скай й даде листа с менюто и тя се подвоуми кое да избере от десетките предлагани ястия.

— Да поръчам ли вместо тебе, скъпа?

— Не, не, искам да си избера сама. Ей сега…

Скай каза на сервитьора да дойде след няколко минути. Дейвид напълни отново чашите.

— Как прекарахте двамата през първия ден на Гардън в Ню Йорк, когато дойдохте? — попита Лори.

— В обиколки. Отидохме до края на острова и се върнахме, разглеждайки всичко по пътя си. Сградата Уулуърд, Валдорф, Гренд Сентрал, всички големи неща, за които се сетих. Най-високата сграда в Чарлстън е около дванадесет етажа и тя е единствената. Гардън съответно беше изумена. Трябваше да обядваме в „Плаца“. Тя ми каза тази сутрин, че в Чарлстън има само един хотел, който не е и виждала отвътре.

— За Чарлстън ли говориш? — вдигна поглед от листа Гардън.

— Здравейте отново, мисис Харис. Радвам се, че се присъединихте към нас — Скай хвана ръката й. — Тъкмо разказвах за нашата екскурзия. Онова, което пропуснах досега, е, че ти в действителност беше по-впечатлена от универсалните магазини, отколкото, от каквото и да е друго.

— Те са толкова големи!

— Такава е и Градската библиотека, любов моя, но ти не ме помоли да спра колата, за да я разгледаш.

Лори направи физиономия на Скай.

— Недей да си толкова гаден, грубиян такъв! Какво знае един нищожен мъж за такива важни неща като „Лорд и Тейлър“?

— Виновен, виновен — засмя се Скай. — Този нищожен мъж ги знае, по дяволите, всички. Исках да те помоля, Лори, ако можеш да разведеш Гардън из някои от тях. Ти знаеш кои са най-добрите. Ще ги покажеш ли на Гардън и ще й разкриеш ли сметки за всичките тези женски безсмислици?

— Ще се радвам да го направя. Обожавам да обикалям по магазините. Никога не знаеш на какво ново непреодолимо изкушение можеш да попаднеш в тях. Толкова хубаво ще си прекараме, Гардън.

 

 

Лора и Дейвид допираха коленете си под масата, докато течеше веселият разговор. Те бяха тим, който работеше много, и тъкмо сега постигаха голям успех. Семейство Патерсън нямаха родствена връзка с фамилията на мултимилионера със същото име. Те не твърдяха това, но и не го и отричаха. Беше важно за хората да предполагат, че са много богати, защото беше много важно да бъдат приятели с най-богатите, а знаеха, че богатите се чувстват безопасно и удобно само със себеподобни. В действителност Дейвид и Лора бяха толкова затънали в дългове, че преживяваха само с непрестанни фокуси с фиктивни чекове, с пари, заети от един кредитор, с които плащаха на друг, или с дълги уикендови гостувания, когато техният месар или продавач на зеленчуци спираха да им дават повече кредит; или пък Дейвид прибягваше до нечестни и опасни манипулации със суми на свои клиенти. Дейвид беше стоков брокер.

Лори носеше вкъщи толкова доход, колкото и Дейвид. Тя също беше брокер, но нейната дейност беше изцяло подмолна. Тя си направи труда да събере сведения за всеки доставчик на стоки и услуги за богатите в Ню Йорк и си беше изградила репутацията на човек, който може да ти помогне, ако търсиш нещо трудно намираемо или необичайно. Лори винаги знаеше къде може да се намери то. Много пъти тя уреждаше моделиера, декоратора, оркестъра, доставчика на провизии; нейните комисионни бяха необходима част от системата на Патерсънови за оцеляване.

Гардън несъзнателно щеше да стане златна мина. Нещо повече: в голямото обикаляне благодарността на Гардън щеше да отслаби съпротивата на противника Скай.

Дейвид тъкмо чакаше подходящия момент да предложи на Скай да вземе вложенията си от брокерите на принчипесата и да му ги даде да разполага с тях. Сума като тази при една нормална активност щеше да докара на Дейвид и Лори доход, достатъчно голям, за да живеят спокойно по начина, по който си живееха; и да платят всичките си задължения, особено рисковите дупки в портфейлите на другите клиенти. На Патерсънови не им харесваше да са нечестни, те дори и не допускаха, че са такива; според тях те правеха точно каквото е необходимо като инвестиция за бъдещето.

Дейвид надраска името си на обедния чек. Той винаги пазеше сума за определена дата в един от ресторантите, където да може да се угощава с клиентите. По някаква неизвестна причина именно най-богатите никога не мислеха да плащат за нищо.

— Кажи, Дейвид, какво ще кажеш да изпратим момичетата да ни разорят, а ние двамата да поиграем малко тенис? Клубът е само на две пресечки оттук.

— Защо не? — Дейвид имаше да пише няколко писма, но те можеха да почакат. Той съобрази, че всеки мъж от тенис клуба е потенциален клиент.

— Добре — Скай погледна часа. — Е, защо не дойдете, дами, да ни вземете в пет часа? Достатъчно ли ще ви е?

Лори тръсна глава.

— Никак. Но да тръгваме.

Тя допря буза до тази на Дейвид, прати въздушна целувка на Скай, усмихна се на Мартин, шофьора на Скай, и се качи в чакащия „Даймлер“!

Скай повдигна брадичката на Гардън, така че да може да види лицето й под дълбоката периферия на шапката.

— Е, добре ли е, любов моя?

— Разбира се — отвърна тя и повтори думите на Лори:

— Ще прекараме чудесно.

Скай й подаде ръка и я настани в лимузината. Мартин затвори вратата и заобиколи да седне на шофьорското си място, докато Гардън гледаше как Скай и Дейвид се скриват зад ъгъла.

„Бедното създание“ — мислеше си Лори.

— Къде да отидем първо? — попита тя радостно.

— Страшно е хубаво от твоя страна, Лори. Неприятно ми е, че ти създавам главоболия.

— Глупости, Гардън. Аз обичам пазаруването. Направо го обожавам, а за съжаление все пак има ограничения в това какво може човек да си купи.

— Е, аз имам нужда от някакви сини обувки и чорапи за тази рокля.

— Чудесно! Познавам най-чудесния майстор на обувки. Ти просто ще го обожаваш.

Лори откачи комуникатора за връзка с шофьора и произнесе в него:

— Пресечката на „Медисън“ и „Петдесет и първа“, Мартин. Точно след югозападния ъгъл.

Тя отвори конзолата, вградена в панела пред тях, и си взе цигара от малахитовата кутийка в нишата.

— Трябва да я връча на майката на Скай. Тя толкова обича зеления цвят!

Гардън се сети за тъмнозелените униформи на прислужничките, които беше забелязала в къщата, за същите зелени трика до коленете на краката на слугите, които сервираха вечерята, за зелената униформа, която носеше Мартин; наситено зелен бе и цветът на колата. Тя за пръв път свързваше всичко това.

— Благодарение на Господа, тапицерията е сива — каза тя. — Зеленото ме прави да приличам на умряла.

Лори се закикоти:

— Ти ме убиваш, Гардън! — а наум си каза: По-добре е да свикнеш със зеленото, малката! Това е цветът на парите.

 

 

Майсторът обущар взе мерки от краката на Гардън и обеща да има готов калъп до следващия ден. После извади мостри на кожи с различни цветове и качество и бележник с предлаганите модели.

— Но аз имам нужда от тях сега — каза Гардън на Лори.

— Ще ти вземем някакви — обеща Лори. — Но те ще са само за временно ползване. Готовите обувки никога не стават съвсем добре. Хората могат да направят разлика, още щом пресекат стаята. А твоят крак ти показва разликата с всяка стъпка, която правиш. Виж колко са почервенели пръстите ти, Гардън. Това е защото не са ти удобни. Краката ти ще се повредят, още преди да станеш на двадесет години… Да ти подскажа ли какво трябва да имаш?

— Ще го направиш ли? Благодаря ти, Лори. Не зная нищо за това какво носят хората в Ню Йорк.

— Ще се радвам да ти бъда от полза, драга — Лори разлисти бързо скиците и мострите, избирайки само четири прости стила.

— Ако тези станат сполучливи, мисис Харис ще помисли и за някои други — каза тя. — Искаме ги съвсем експресно. Изпратете ги вкъщи, веднага щом станат.

Когато се върнаха в колата, Лори каза:

— Той е чудесен всъщност. Когато имаме време, ще отидем в едно прословуто ателие, където този абсолютен гений измисля невероятни вечерни обувки. И естествено ще искаш английски обувки за разходка… Мартин, бихме искали да ни откараш в „Лорд и Тейлър“, моля.

Лори окачи комуникатора на куката му. После седейки се извърна, за да погледне преднамерено Гардън.

— Поуплашена си, нали? Няма нужда да ми го казваш. Мога да си представя. Ню Йорк е друг свят. Искам да ти кажа нещо изключително за твое лично ползване, Гардън. Надявам се, че няма да се обидиш. Скай е луд по тебе. Точно сега той мисли, че си абсолютно съвършена. Но истината е, че няма да мисли винаги така, ако не направиш някои промени. Той е свикнал на определен начин на живот и с определен вид хора, които живеят по същия начин. След някой друг ден ще забележи, че не изглеждаш както изглеждат приятелите му или че не правиш това, което правят приятелите му и няма да мисли вече, че си перфектна. Ще започне да мисли, че си повлекана. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Гардън махна с ръце.

— Да — каза тя. — Аз се тревожа за това, още откакто пристигнахме вчера. Старая се, но има много да се уча.

— Харесвам те, Гардън. Бих искала да ти помогна.

— Страшно съм ти благодарна, Лори.

— Не го споменавай, агънце. Виж, вече сме пред „Лорд и Тейлър“. След мен. Познавам това място по-добре от дневната си.

Лори настани Гардън в удобен стол край щанда за обувки, каза на продавача, че иска да разгледа всичко налично с нейния размер в синьо, и пошушна на ухото на Гардън:

— Трябва да посетя гримьорната. Ще се върна след минута.

Стигнала до вратата на дамската стая, тя влезе в телефонната кабина.

— Мис Пиърс, Лори Патерсън е на телефона. Може ли да говоря с принчипесата?… Ало, да, аз съм с нея сега… Да, лесно ще стане. Ще отнеме известно време, но няма проблеми… Благодаря ви, Принчипесо. Довиждане.

Лори опря буза о стената на кабината. „Защо, по дяволите, затъвам толкова дълбоко?“ попита тя мълчащия телефон.