Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (59) (Част първа)

58

Книгите бяха досадни, а Маргот — не. Гардън се присъедини към нея на верандата за лимонада и приказки. Маргот се усмихна и й разказа смешни истории за мисис Кепел и крал Едуард.

— Разбира се, бедният Едуард имал ужасяващ комплекс към майка си — каза тя, — но никой не знаел тогава какво е това.

Като всички в нейните среди Маргот говореше с непринудена развеселеност за Фройд.

Гардън гледаше озадачено. Маргот отново влезе в ролята си на учител. Сексуалните забрани, обясни тя, били в основата на всички болести — физически и умствени. Законите, които обществото налагало на хората, били неестествени. Невъзможно било да се спазват, без това да е придружено от потискане на основните инстинкти, които пък били най-здравата част от човешкия ум. Ето защо хората имали комплекси за малоценност, астма, изгризани нокти на ръцете и хомицидна мания.

Гардън слушаше и се учеше. И всяка нощ се сгушваше в ръцете на Скай, за да чуе поредния му разказ за неговите перипетии с аероплана, щастлива от това, че са различни, че са специални.

 

 

В началото на август перманентното домашно парти започна да се разваля.

— Плажно курортният живот е толкова досаден! — се чуваше от всички страни. Вики обяви, че това, от което се нуждае Саутхямптън, е казино.

— Във Франция има винаги някакво казино по курортите. Крайбрежието има нужда от хазартни игри.

Тя организира група да отиде до Довил. Маргот и Ръсел бяха поканени в Ирландия на конно изложение и годишни продажби. Ръсел каза, че Скай може да лети много добре сега, така че нямаше нужда да остава повече и той.

Скай се оплака, че гръмотевичните бури в следобедните часове не му дават възможност да прави далечни полети.

— Мисля, че ще напредна със самолетите — каза той. — Ако и да съм посредствен актьор, бих искал да съм на сцената все пак.

Сърцето на Гардън се сви. Тя няколко пъти беше летяла със Скай на самолета и после разправяше на всички колко вълнуващо е било. Но летенето я плашеше. Тя се чувстваше изложена на опасност и уязвима и беше убедена, че вятърът ще я издуха от откритата кабина на аероплана и тя ще полети с писъци спираловидно към изсъхналата земя долу.

— Колко е забавно, скъпи — каза тя лъчезарно. — Кога ще тръгваме?

— Не можеш да дойдеш на това пътешествие, Гардън. На него ще има само мъже и прашни полета, на които ще се приземяваме, а половината от времето ще бъдем в хангар, състоящ се почти само от покрив, за да спим.

Тя се почувства така облекчена, че почти не си даваше сметка, че това означава, че ще бъдат разделени. До деня, в който той замина.

Гардън придружи Скай до полето, въпреки че той бе възразил на това — при неговото заминаване в пет часа сутринта било абсурдно за нея дори да помисли за ставане толкова рано. Той трепереше от ентусиазъм пред рискованата перспектива да полети на запад, без да знае какво може да се случи. Гардън му махна и се усмихна храбро, когато малкият зелен аероплан подскочи върху изсъхналата от газене кафява трева и се вдигна. Скай обикаляше и бръмчеше над полето, надвесен от кабината, за да й изпрати въздушна целувка. В своята кожена шапка и големи очила той изобщо не приличаше на себе си.

Гардън плака през целия път обратно до къщата. Смит държеше главата си изправена, гледайки напред. Тя изтри очите си и издуха носа си, преди да влезе вътре. Часът беше вече седем и половина и някой ранобудник можеше да я види.

Вики я срещна на вратата с чаша кафе.

— Бедничката ми — каза тя. — Страхувах се, че ще се върнеш унила. Ето, изпий това. Ще ти оправи настроението.

Гардън пое една глътка. Това я затопли и погъделичка носоглътката й.

— В него има чашка бренди — каза Вики. — Добре ще ти дойде.

Гардън понечи да припомни на Вики, че не пие нищо, освен глътка шампанско при вдигане на тост, но не искаше да се показва неблагодарна. А и топлината, която се разля в тялото й, беше приятна. Тя не знаеше как ще понесе чувството на празнота без Скай.

Гардън захлипа. Вики я потупваше по рамото с ръка.

— Защо не дойдеш с нас в Довил, Гардън? Ще бъде ужасно забавно. Мога да ти осигуря заминаването за половин минута.

— Благодаря, Вики, но наистина не мога. Искам да съм тук, когато Скай се върне. Когато и да е.

— Не ставай глупава, сладката ми. Би трябвало през това време да си прекараш добре и да понасъбереш обожатели. Добре ще бъде за Скайлър да бъде малко ревнив. Представи си как заминава отвъд синята безбрежност седмица преди вашия шестмесечен юбилей от сватбата.

Гардън зарида по-силно от друг път. Тя постави глава в скута на принчипесата и се отдаде на своята скръб. Не можеше да види леката доволна усмивка на лицето на Вики.

 

 

Два дни по-късно Гардън беше сама. След като приключи с утринното си „куе“, тя си каза твърдо пред огледалото: „Няма да се отдаваш на меланхолия. Имаш толкова неща да вършиш“.

Урок по кормуване; четене на книга; писане.

Тя отиде бързо до бюрото и си направи списък на писма.

Тя се напрегна да измисли още нещо, когато чукане на вратата я възпрепятства да допълни списъка.

— Добро утро, мисис Харис. Аз съм мисис Хофман, икономката. Донесла съм днешните менюта за вашето одобрение.

Гардън погледна неразбиращо.

— Принчипесата замина, мисис Харис.

— О, да. Разбира се. Добре, нека да помисля. Тя никога не се бе запитвала как точно определени ястия се явяват на масата. За нея те просто си идваха така. Протегна ръка и взе бележника, който мисис Хофман държеше.

Отгоре на страницата пишеше:

„Сряда, 8 август, 1923 г.

ОБЕД

Крем супа от мокриш

Печени хлебчета

Сос Верте, Студена сьомга

Зимен Винегрет

Компот от праскови

Макарони

ВЕЧЕРЯ

Трюфел с пастет от пилешки дробчета

Печени триъгълници

Телешки медальон. Бутилка вино бордо

Суфле от картофи

Зелен грах

Салата от маруля

Сирена: Грюер, Камембер, Едам, Бел Паесе, Горгонзола

Хлебчета асорти, ягоди, крем Романе конти 1913“

Гардън изучава списъка близо цяла минута.

— Знаете ли какво бих искала? — попита тя. — Яде ми се хотдог и сметана.

— Моля, мисис Харис?

— О, нищо. Нещо си говорех на себе си. Изглежда хубаво, мисис Хофман.

— Благодаря ви, мисис Харис. Знам, че сте свикнали на по-хубаво в града. Моля, само разпишете страницата.

Гардън постави инициалите Г. Т. Х. в ъгъла и върна бележника на икономката.

След като мисис Хофман излезе, тя отново взе листа със списъка за нещата, които искаше да прави.

„Да подомакинствам“ — прибави тя. Сгъна листа с уверена ръка. Чувстваше се добре да бъде заета.

Скай телефонира същата вечер, докато Гардън вечеряше сама. Той беше изминал целия път до Охайо.

— Не знам името на града — надвикваше той лошата връзка. — По дяволите, дори не знам дали има град. Срещнах едни момчета и те ми показаха как да завържа брезентово платно под крилото на аероплана. Как си, скъпа?

— О, аз се чувствам отлично. Играх маджонг в клуба цял следобед, а довечера има събиране в Уелфлийтс. Утре ще накарам Смит да ме учи да карам кола. Много съм заета.

— Добро момиче. Аз също започвам утре уроци. Един от тези приятели е голям пилот.

— Скай, недей! Смъртно ме е страх!

Неговият смях изпука заедно с пращенето в слушалката.

— Не бъди глупава, ангел мой. Не знаеш ли, че аз съм най-добрият жокей на облаците в Америка? Просто имам нужда момчетата да ми покажат туй-онуй. Няма за какво да се тревожиш.

— Но аз все пак се тревожа!

— Недей! Прекарвай си добре времето.

— Добре.

— Добре тогава, възлюбена. Дочуване засега.

— Скай! Скай!

— Да?

— Липсваш ми, скъпи.

— И ти на мен ми липсваш. Грижи се за себе си!

Гардън задържа телефонната слушалка дълго време, преди да я закачи. „Аз не му липсвам ни най-малко“ — каза си тя. „Няма защо да съм тъжна“.

Тя се върна на масата и довърши храненето си. После се гримира и Смит я заведе на празненството.

Елиът и Френсайн Уелфлийт бяха приятели на Вики, но имаше още шестима седмина периферни приятели от възрастовата група на Скай. Гардън се заразхожда непринудено сред тях, отбивайки шегите им за това, че била изоставена заради фермерски дъщери от Средния Запад и „сексапила“ на аероплана.

— Това е достатъчно, за да ми създаде комплекс за малоценност — каза тя с престорено нацупена физиономия, като че ли им вярваше. — Всички ние знаем за мечтите, свързани с летенето.

Когато Елиът Уелфлийт сложи ръка на кръста й и я попита дали не е самотна в тази голяма къща, тя се усмихна въпреки неговата фамилиарност.

— Когато започна да се чувствам самотна, Елиът — каза тя, — вярвай ми, че ще бъдеш първият, на когото ще кажа.

Тя освободи бедрото си от ръката му и отиде в друга група, където се водеха разговори за новия президент.

— Ударът на Хардинг си беше напълно в канавата на глупостите, които можеха да се очакват от него. Този човек се оплиташе като пате в кълчища във всичко, което вършеше. Кулидж може да е студена риба, но поне постига нещо. Помните ли полицейската стачка?

Гардън се оттегли. Политиката й дотягаше.

 

 

Няколко дни по-късно тя телефонира на Уентуърт Раг във Флат Рок.

— Моля те, ела ми на гости — каза тя. Ще се радвам да те видя. Верандата тук често ме кара да мисля за „Лодж“ и тебе и за онези хубави времена, които прекарахме заедно.

 

 

Влакът на Уентуърт пристигна на гара Пенсилвания в Ню Йорк в четири и половина следобед. Гардън беше взела влака от Саутхямптън същата сутрин. Тя искаше да е на перона, да посрещне сама своята приятелка.

— Гардън, изглеждаш толкова елегантна.

— Уентуърт, а ти изглеждаш чудесно.

Честно казано, на Гардън Уентуърд й се видя много старомодна с нейната дълга до глезените пола и лице без никаква козметика.

За Уентуърт пък Гардън изглеждаше твърде лекомислена — тя носеше чорапи с цвета на кожата, нещо, което никоя лейди не би сложила, а и роклята й беше с къси ръкави.

— Горещината е ужасна в града. Ще заминем с първото превозно средство сутринта — каза Гардън, като тръгнаха по стълбите от перона.

— Хей, Гардън, ами чантите ми? Дали да наема някой носач?

— Мартин ще ги вземе.

Шофьорът взе билета за багажа и докосна с длан периферията на шапката си.

— Благодаря, мис. Ще се погрижа за всичко.

 

 

Уентуърт се забърза към мястото, където Гардън я чакаше.

Перонът беше претъпкан с хора, викащи за носачи, ръчкащи се с лакти, броящи багажа; всички бяха нервни и потни от горещината.

— Така е в Ню Йорк…

— Кажи, Гардън, това ли е наистина животът… — каза тя, когато вече седяха в задната част на голямата лимузина. — Та аз бих могла да свикна с този начин на живот за половин минута.

Гардън се изкикоти. Тя наистина не беше и помислила как щеше да изглежда животът й през очите на Уентуърт. За самата нея да бъде возена от Мартин беше станало нещо обикновено.

— Почакай да видиш по-нататък, Уентуърт. Това е приказка, станала истина.

Уентуърт беше шумна във възхищението си. Понякога го изразяваше на висок глас, а друг път с тихо охкане и вдигане на веждите. Нейното състояние на учуденост продължи часове.

— Глупости, Гардън, искаш да кажеш, че всички тези стаи са твои?… Мраморният басейн… всички тези дрехи… обувки… шапки… фризьор… закуска в кревата всеки ден… истински иконом… дамска прислужница… увеселения през цялото време… всичките тези скъпоценни камъни?

Мис Трегър ги придружи, когато отидоха в Саутхямптън. Частично, защото, тъй като секретарката на принчипесата беше в Довил, нямаше кой да оправя нещата, но най-вече, защото за Гардън беше удоволствие да излага изискания си живот пред Уентуърт.

Ако приятелката й се случеше сутрин да се отбие в нейната стая, Гардън винаги правеше промени в менюто. На празненствата тя наричаше всеки от познатите „скъпи“ или „скъпа“ също като Вики. Тя носеше диамантената си гривна всяка вечер, независимо дали отиваха някъде или не.

Но през по-голямата част от времето тя си остана Гардън от летата във Флат Рок — кикотеща се, игрива и ядяща забранени неща. Тя беше поръчала велосипеди, така че да могат да карат от селото Саутхямптън до Ексимо Паис. Но не ги използваха.

Една яркожълта двуместна открита кола стоеше на пътя пред къщата, когато пристигнаха от гарата. Имаше дебела един фут синя кадифена панделка около нея с фльонга откъм центъра на покрива.

— Какво е това, Смит? — извика Гардън.

Шофьорът на Вики се усмихна.

— Това е подарък за юбилея, мисис Харис. „Десенберг“ с шестцилиндров двигател. Мистър Харис каза, че трябва да ви науча да го карате.

Гардън прегърна Уентуърт.

— Ще научиш и мис Раг също, Смит.

Уроците по кормуване заемаха повечето от дневните часове на Гардън и Уентуърд. И двете бяха на едно мнение: че Гардън беше най-щастливото момиче на света.

— Не мога да се оплача — каза Уентуърт. — Ешби Редклиф ме извеждаше няколко пъти през пролетта и дори за една седмица дойде през юли във Флат Рок. Предполагам, че ще ми направи предложение за женитба, когато се върна вкъщи.

— Обичаш ли го, Уентуърт?

— Доста. Липсва ми, когато не го виждам. Но… прекръсти се, че няма да кажеш.

Гардън се прекръсти и се закле да я убие гръмотевица, ако каже поне една дума.

— Още съм луда по Мейн Уилсън. Насмалко да ти се разсърдя завинаги; той изгаря по теб.

— По мен? Та той ми е братовчед!

— Само втори. Това не се брои. Можех да го почакам да преодолее това чувство, ако се надявах, че ще ме погледне. Но нека не си кривя душата. Аз му се хвърлих на врата и сбърках с това. Той никога няма да ме пожелае, а аз винаги ще го желая. Така стоят нещата.

— Уентуърт, това е толкова тъжно, че ми се плаче.

— Не плачи. Аз плаках и заради тебе и отгоре. Харесвам много Ешби; ще сме щастливи. Ще дойдеш на сватбата, нали?

— Ще те убия, ако не ме поканиш в града. Там ще има театри, разговори и всеки ще се е върнал отнякъде. Октомври е най-хубавото време в Ню Йорк.

— Най-хубаво за погребения, ако остана. Майка ми губи вече търпение.

Накрая Гардън се предаде. „Може пък и за добро да е, мислеше си тя. Беше чудесно прекарването с Уентуърд по крайбрежието, но наистина няма да се почувства удобно в града. Ако и да беше хубавичка, тя щеше да си изглежда като провинциалистка, попаднала не на място в столицата.“

 

 

— Скай си идва! Скай си идва вкъщи! — Гардън сложи телефона на мястото му и изтича на верандата, викайки.

— Чудесно! Кога? Ще отидем ли да видя самолета?

— В неделя. Но не, не можеш да го видиш. Слава Богу, дал го е на някакъв свой нов приятел в Небраска. Мразех този аероплан. Той се прибира вкъщи с влака. Стига съм треперила да не се пребие някъде.

— Гардън, влакът ми е в събота. Ще съжалявам, ако го изпусна.

— Няма да заминеш, това е всичко. Ще имаме чудесно празненство. Ще кажа на мис Трегър да наеме духов оркестър за посрещане на влака.

— Не мога да остана. Не разбираш ли колко дълго изкарах тук? Вече е краят на септември.

— Но, Уентуърт, сега е вече време да се връщаш.