Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (41) (Част първа)

40

Мейн Уилсън направи двадесет и четири години на 15 февруари 1922 г. Не му хареса, когато на рождения му ден баба му му каза, че го очаква да се появи на чай идващата сряда и да бъде внимателен към две момичета, които още не са завършили училище. Но Елизабет тъкмо му беше подарила красиви перлени копчета за яка и банков чек, а той наистина обичаше баба си много.

В сряда се появи точно в три часа.

Гардън и Уентуърт пристигнаха скоро след това. Джошуа взе визитните им картички с такава тържественост, че на Гардън й се стори, че сърцето й хвръква.

Но когато бяха въведени в гостната, то бързо се сви. Уентуърт, приятелката й Уентуърт, бърбораната, която винаги ще се засмее, позната със способностите си да флиртува, изведнъж онемя в присъствието на своя герой. Добре че Гардън прикри неудобството на своята приятелка. Тя не можеше да говори само на старата си леля и да игнорира присъствието на братовчед си. А трябваше да върши това, което беше най-трудно след танците. Трябваше да разговаря с мъж.

Мейн опрости това за нея колкото можеше:

— Ужасно е — каза той — да имаш братовчеди, които не познаваш. Нали имаш сестра, Гардън? Искам и нея да видя. Къде е тя тези дни?

Очите на Гардън светнаха.

— Скоро ще я видиш. Днес получих писмо от нея. Пеги ще се върне вкъщи след няколко седмици. Нейният съпруг е в армията, в инженерните войски, и сега го изпращат в Тексас. Междувременно има едномесечна отпуска, преди да отиде там.

С помощта на своята баба Мейн зададе някои въпроси за Пеги и нейния живот във Франция. Гардън трябваше само да повтори каквото беше написано в писмото на Пеги. Нейните писма бяха като нея — тезисни и ясни. Така че това, което Гардън имаше да каже, беше наистина интересно.

И преди да разбере какво става, тя беше вече част от оживен тристранен разговор.

Спомни си, че трябваше да следи часовника да не премине границата от двадесет минути за посещението; след това подбра Уентуърт, сръгвайки я да си вземе довиждане.

После заведе приятелката си у дома й и постоя с нея, докато тя се самобичуваше, обляна в сълзи:

— Как можах така да стоя като пън, Гардън? Исках да съм хубава и привлекателна, а само показах студенина. Това беше толкова важно за мен, а загубих ума и дума.

Гардън я потупа по рамото.

— Зная — каза тя. — Знам много добре как се чувстваш. Аз винаги се чувствам така.

Честно казано, тя не можеше да разбере защо Уентуърт се беше толкова увлякла по Мейн. „Той изглежда добре“, мислеше си Гардън. Но като се изключат кестенявата му коса и очи, тя не виждаше защо Уентуърт твърди, че Валентино и Дъглас Феарбенкс изглеждат съвсем като Мейн Уилсън.

— Понякога си напълно задоволителен, Мейн — каза Елизабет, след като момичетата си тръгнаха. — Можеш да прехвърлиш шишето, ако обичаш.

Мейн се намръщи и си наля пиене.

— Аз в действителност се забавлявах. Мисля си за моята братовчедка, забъркана в бунт срещу делото Сако-Ванцети. Мислиш ли, че тази Пеги наистина е носила плакат?

— От описанието на Гардън за нея, не виждам защо трябва да се съмнявам в това. Тя, изглежда, е много необичайна млада жена. Очаквам с нетърпение да я срещна.

Елизабет направи движение с ръка. Мейн й наля чаша шери.

— Сега — каза тя, — искам да поговоря за Гардън. Започва да се усилва интересът ми към нея. Питах няколко души и научих, че нейната досадна майка я насилва и това толкова я е изнервило, че е станала напълно некомуникативна.

— Хайде, бабо. Недей така. Момичето е страшно красиво.

— И не знае това, благодарение на Бога. Но това не е въпросът. Интересното е, че обикновено тя е неловка, както беше дъщерята на Раг днес. Между другото, Гардън ти каза повече този следобед, отколкото е казала на всичко живо в панталони през целия си живот. Искам да й помогнеш, Мейн.

— О, не, няма да правя детска градина. Има толкова много момичета, които са моят тип.

— Като твоята южна Кармен от цигарената фабрика, предполагам.

Мейн остана с отворена уста. Баба му се усмихна.

— Аз чувам някои неща, моето момче. Старите дами винаги знаят повече за това, което става, отколкото всеки друг. Но тази стара дама няма да зачеква въпроса, а ти спри да лапаш мухи. Затвори си устата и слушай! Не те моля да ухажваш своята малка братовчедка. Просто я наблюдавай. Нейният баща и брат й са починали. Ти си най-близкият мъж роднина, който тя има. Тя ще направи светския си дебют през следващия сезон и аз се страхувам, че десет месеца не са достатъчно много време за нея да порасне, преди да я оставят на лъвовете.

Мейн издаде звук, наподобяващ свирепо ръмжене, но Елизабет не оцени шегата.

— Добре, бабо — каза той. — Ще бъда добър. Ще наблюдавам твоето загубено агънце.

„Загубено агънце“, мислеше си мистър Кристи, като гледаше Гардън. Такава красота, а толкова изоставена. За пръв път от много години му се искаше да направи портрет. Неговите пръсти затърсиха четка; намери парче въглен. С бърз, сигурен щрих той започна да скицира лицето на Гардън.

Тя седеше на сгъваемо столче. Беше една от редицата от десет момичета с еднакви столчета и блокове за рисуване. Скицникът й лежеше на скута. Момичетата почти затваряха пътеката към „Свети Михаил“. Днешното излизане по рисуване се концентрираше върху арабеските от ковано желязо, които бяха едно от чудесата на Чарлстън. След толкова разходки и наблюдения на балкони, огради, стълбищни перила и врати, сега учениците хем си почиваха, хем работеха. Те рисуваха високите порти, които водеха към старото гробище.

Тези порти представляваха майсторска изработка на изковани от желязо спирали и завъртулки; класическите урни бяха в ажури на четири вида мотиви, виещи се като ветрило на паунова опашка. Бяха много трудни за рисуване. Гардън се беше съсредоточила с всичката си воля. Шапката й се беше смъкнала незабелязано назад, откривайки чистата линия на челото й. Брадичката й се повдигаше, когато гледаше нагоре към високите врати. Извивката на шията й накара мистър Кристи да я скицира, затаил дъх. Той работеше бързо, обръщайки страница след страница за нови скици, за да улови тайнствените изражения на радост и тъга, младост и безвремие, решителност и безпомощност. Ако можеше да ги улови, той щеше да стигне до есенцията на вечния мит за Спящата красавица — жена, потопена в непокътнатата нежност на моминството; живот, кипящ, но още неподвластен на чувството за невинност, при което болката и величието на страстта са още само загатнати от скръбта, радостта и самотата на още несъбуденото съвършено лице и стройната уязвима шия.

Мистър Кристи изруга тихомълком и обърна друга страница. Всичките му способности се сблъскваха с препятствия. Но беше толкова близо до успеха! Само още един опит, после само още един!

Гардън изтри една своя грешка. Триеше на едно и също място толкова често, че там продупчи листа. Тя въздъхна тихо и го смени с нов. Този път щеше да започне с урните, вместо с ветрилото. Може би ще е по-лесно.

— Хей, Гардън, много е добре! — моливът на Гардън направи остра изплашена линия през листа.

— Виж какво направих заради тебе — се оплака тя. После, като разбра кой е подвикнал през рамото й, добави учтиво: — Здравейте, Мейн.

— Наистина много съжалявам, Гардън — Мейн не обърна внимание на трепета и възбудата на другите момичета. Беше привикнал да предизвиква трепет.

Гардън го представи на мистър Кристи. Мейн разбра, че следобедният час по рисуване навън е към края си и уреди да изпрати Гардън вкъщи; той се зачуди защо учителят по рисуване като че ли е готов да го убие, но скоро спря да мисли за това.

— Какво ще кажеш да се отбием в сладкарницата за по един сладолед? — предложи той на братовчедка си.

Мейн гледаше снизходително как Гардън изтребва ягодовия сметанов сладолед. Той често се чудеше къде неговата слабичка сестра Ребека слага големите количества сладко, което изяждаше. Гардън беше също като нея, като се изключи това, че не беше толкова слаба. Тя прекъсна своята атака над сладоледа, само за да поразпита за Елизабет.

Той с удоволствие заговори за баба си.

— Тя наистина е нещо — каза той. — Била е малко момиче през войната. Когато Шерман подпалил Колумбия, тя решила да мине сама през пламъците; и останала без майка. Преживяла и Преустройството, когато хората практически гладували до смърт. Но никога не съм я чувал да казва както другите хора, че янките са дяволи. Тя не говори въобще за тези неща. Нямаше да зная нищо, ако нямах навика да я карам да ми разказва разни истории.

Гардън лапна част от ягода и я глътна.

— Разкажи ми повече, моля те, Мейн — лъжицата й се движеше уверено от чашата за сладолед с форма на конус към устата й.

— Най-отличителната черта на баба ми е това, че никога не се е оплаквала. Тя е имала трудна съдба. Мъжът й е починал много млад, при нещастен случай и тя е трябвало да отгледа майка ми и брат й сама. В действителност е работила като мъж. Брат й, не твоят дядо, а друг, е бил убит при земетресение. Той имал компания за фосфат и я е оставил на нея, така че да може да се грижи за децата си. Тя я управлявала и е била добър бизнесмен. Превърнала я в една от най-големите в Южна Каролина. После я продала, след като синът й бил убит.

Гардън отпусна лъжицата си.

— Колко тъжно! Горката леля Елизабет! Как е умрял той?

— Той се качил на „Титаник“. Бил е на път за вкъщи след няколко години, прекарани в Европа. Спомням си го, защото бях на четиринадесет години. Баба не се издаде пред мен и Ребека, но очите й бяха все червени и тя сигурно с мъка е слушала разказите на хората за произшествието.

Гардън си мислеше за своята майка. Тя също беше загубила съпруг и син. И тя не се е издавала пред Пеги и нея. Сигурно е страдала тихомълком, също както леля Елизабет. Гардън реши да се опита да помогне на майка си в нейното страдание.

— Все пак — продължи Мейн — баба продаде компанията за фосфат. Тя знаеше, че ще отиде във фирмата на татко. Нямаше за какво да държи компанията. И искаше да отиде до Европа, да види местата, където синът й е живял.

— А той къде е бил?

— Навсякъде, но най-много в Париж. Той беше художник. По времето, когато баба се приготви да замине, започна Световната война. Тя не можа да отиде там до 1919 г. Търсеше някой от тези, които са го познавали. Искаше да купи някои от неговите картини. Но не намери нищо.

Сълзи се спуснаха по бузите на Гардън и паднаха в топящия се сладолед.

— Бих искала да направя нещо за нея.

Мейн и подаде кърпичка.

— Знам точно какво искаш. Но това е трудно. Тя е толкова независима. Знаеш ли, когато заминаваше за Европа, не искаше да наеме водач. Каза, че това било предостатъчно. И наистина беше предостатъчно за нея. Хей, сетих се! Защо не дадеш на баба картината, която нарисува днес? Надпиши я. И името на сина й беше Трад.

— Не мисля, че ще е същото като да притежава една от неговите картини, Мейн.

— Разбира се, че не ще е същото. Но тя ще знае защо я даваш, ще разбере, че желаеш да направиш нещо за нея. Басирам се, че това ще й се понрави. Искаш ли да я дам от твое име? — Гардън кимна с глава. — Добре, дай ми я, когато стигнем до вас. Ще те изпратя до вкъщи, като голям брат.

Като ухажор имаше опасна репутация на разбивач на сърца.

Маргърит Трад гледаше на любезността, проявена от Мейн към Гардън, в съвсем друга светлина. Той беше един от четиримата ергени, които беше предопределила за Гардън.

— Тя е добро момиче — докладва Мейн на баба си, предавайки й изработената рисунка на вратите на „Свети Михаил“.

Елизабет го погледна изпитателно. Не, той искаше да каже точно това, което каза; гледаше на Гардън като на дете. Елизабет се отпусна с облекчение. Мейн щеше да помогне много на Гардън.