Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (7) (Част първа)

6

В края на краищата, Енсън успя да убеди Хенриета да отстъпи.

— Той ми припомни — обясняваше тя на Били, — че Маргърит едва е навършила шестнайсет години. За едно дете на тази възраст не е задължително да се облича изцяло в траур след шестия месец, така че Маргърит всъщност наистина може да се облече в бяло и да носи само черна лента. Мисля, че тъй като и самият той е толкова млад, по-добре разбира какво изпитва тя. Разбира се, и дума не може да става за балове и за официални забави. Сезонът в града ще трябва да мине без Традови тази година. Но, както спомена Енсън, ловът в имението на Деня на благодарността беше най-любимото нещо на баща му. Организирахме го всяка година, откакто се преместихме тук през ’87 година. Ако го организираме пак, това ще бъде отдаване на почит към паметта на съдията. На мен не ми се ще да стоя много сред хора. Затова Маргърит ще трябва да бъде домакиня на барбекюто. И няма да каним толкова много хора като преди. Само по-младите. Сега Стюарт е господар на имението. Гостите трябва да бъдат измежду неговите приятели… — гласът й заглъхна. Тя изглеждаше притеснена. — Смяташ ли, че греша, Били?

— Не, мем, не смятам така.

Хенриета въздъхна.

— Досега не се беше налагало аз да взимам решение какво да се прави. Съдията винаги знаеше как да постъпи. Толкова много ми липсва — тя пое дълбоко дъх.

— Така, значи този въпрос е решен — каза тя. — Ще организираме лова по случай Деня на благодарността. Има ли някаква възможност и Сюзън да дойде? Ще ми бъде приятно, ако и тя бъде тук.

— И на мен ми се иска тя да дойде, но знам, че няма да може. Има да свърши толкова много неща, за да се подготви за сватбата. Януари не е толкова далече.

— Толкова се радвам за теб, Били. Тя е чудесно момиче. Като й пишеш, кажи й, че ще ни липсва на Деня на благодарността.

Сюзън ги зарадва и двамата като им писа, че има желание да дойде. Приготовленията за сватбата можели да продължат няколко дни и без нея. Тя пристигна във вторника и прекара срядата, помагайки на Хенриета да ръководи работата по изкопаването на ямата за барбекюто, да подреди дългите маси по моравата, да изброи и да подготви дузините чинии и салфетки, да проверява дали са купени всички необходими подправки и да помирисва от време на време соса за барбекюто, който Клоуи вареше на печката. Маргърит танцуваше около тях; пречкаше се на всички, но радостта и възбудата й бяха толкова заразителни, че никой не обръщаше внимание на затрудненията, които им създаваше.

Вечерта заваля студен дъжд.

— Никой няма да дойде утре, ако продължава така — каза Сюзън на Били. — Маргърит пак ще вземе да направи някоя сцена и се боя, че може и да я плесна.

Хенриета мина бързо покрай тях, като водеше след себе си четири малки негърчета, които носеха едно платнище и тежък сноп дълги прътове.

— Ей, вие двамата, не стойте отвън на дъжда — извика им тя, — и не се отчайвайте! И преди се е случвало да вали дъжд на този ден. Просто ще сложим навес над ямата, за да не изгасва огънят и ще сложим допълнителни маси във вестибюла, в случай, че се наложи да се храним вътре. Хайде, влизайте, преди да сте се разболели.

Дъждът спря малко преди зазоряване, тъкмо когато започнаха да пристигат ловците. Дамите щяха да дойдат по-късно предобеда, когато наближи време мъжете да се връщат от лова, за да ги приветстват с ловните успехи. Първата част от празненството беше само за мъжете — да поскитат из гората, да пият уиски, да попсуват, да чакат тръпнещи с надежда, че ще мярнат рогата на елен, да зареждат и да стрелят; да бъдат ловци, да бъдат мъже.

Били пристигна с една групичка от четирима млади мъже, които беше срещнал на пътя. Поздрави Стюарт и се присъедини към развеселената компания, която се беше заформила на моравата; взе една чаша от подноса, който Хърклис разнасяше. Уискито му припари надолу по пътя си към стомаха му. Той нямаше намерение да ловува, не искаше да убива. Но се чувстваше приятно тук, на студения и влажен свеж въздух, в мъглата, чувайки само силни, плътни гласове, потопен в тази атмосфера на грубовати шеги и другарски отношения.

— Още един залп, Преподобни?

— Не, благодаря, Кугер.

— Аз съм Енсън, Били.

— О, извинявай. Нищо не виждам. Още не се е развиделило, ами вие как ще виждате, момчета, като тръгнете из гората?

Кугер се мярна наблизо. Потупа дружелюбно Били по гърба.

— По дяволите, Преподобни, всички ние ловуваме из тези гори, още откакто за първи път сме можели да вдигнем пушка. Можем да се движим из тях даже и с вързани очи. Или с подути от пиене очи. И това ми се е случвало на няколко пъти.

Един негов приятел се приближи към тях с чаша в ръка.

— Май са повече от няколко пъти — каза той. — Май това ти се случва почти всеки път, доколкото си спомням.

Кугер представи Били.

— Вие, предполагам, няма да дойдете с нас? Добре. Ще донесем за вас специално малко хубаво еленско месо. Хайде, момчета. Време е да тръгваме.

Били гледаше подир неясните им очертания, докато те се отдалечаваха. Ниско стелещата се мъгла се завихряше и влачеше около движещите се крака и кончовете на ботушите им. Изглеждаше, сякаш стъпваха из водите на някаква призрачна река.

Били потръпна от щипещия студ. „На печката сигурно има топло кафе“, помисли си той и се запъти към кухнята. Сюзън му беше обещала да стане по-рано и да закуси с него. Не беше лесно да намерят време да останат само двамата насаме през времето на сегашното й гостуване.

Хенриета проверяваше дали е подготвено всичко необходимо за барбекюто, после се качи горе в своята всекидневна, за да изчака пристигането на гостенките. Тя изглеждаше съвсем бледа на още неясната утринна светлина.

По-късно Маргърит, лъчезарно усмихната, започна да посреща дамите пред входа на къщата. Въпреки че беше прекарала целия си живот далеч от града, в плантацията, тя познаваше всички млади жени, които бяха поканени; родителите й я бяха водили със себе си още от малка, когато ходеха на посещения в града и тя се беше виждала с малките момиченца от града по визитите на следобеден чай и по рождени дни.

Били се почувства неудобно и не на мястото си сред оживеното бъбрене на жените, съпроводено от множество възклицания и празни приказки. Той се извини и тръгна към къщата, за да потърси по-спокойно убежище в стаите на горния етаж. Почука на вратата на Хенриета.

— Били е. Може ли да вляза при вас?

Хенриета стоеше до прозореца. В ръце държеше бебето Стюарт.

— Просто му показвам да види всички тези хубави цветове — каза тя. — Нали момичетата изглеждат очарователно? Като голям букет цветя са в тия бляскави тоалети. Слава Богу, слънцето се показва. Ще имаме един прекрасен ден.

Били застана до нея пред прозореца. Стъклото преграждаше пътя на шума и глъчката, които го бяха прогонили; оттук той можеше наистина да се наслади на жизнерадостното излъчване на момичетата, на техните усмихнати, красиви, млади лица. Потърси с поглед Сюзън и я откри; изпита блаженство при мисълта за своето щастие. Щом мъжете се върнат от лова, ще слезе долу и ще й каже какво е чувствал, докато я е гледал.

— Пак се е подмокрило — каза Хенриета. — Ама че е оправно това бебе. Сега ще се върна, Били — тя излезе и го остави сам в тишината и спокойствието на стаята.

Били стоеше пред прозореца, съзерцаваше красивата гледка на ширналата се чак до реката морава и се беше отдал на мечтания. Като се върна, Хенриета застана до него и започна също да съзерцава гледката отвън, без да нарушава спокойствието на тишината.

В един момент от гората изскочи един от младите ловци и тичешком се отправи към къщата. Устата му се отваряше широко, явно викаше нещо. Те не можеха да чуят думите.

— Вижте — каза Били, — изглежда вече се прибират. — По-добре и аз да сляза долу.

Младежът стигна до гостенките, събрали се на моравата. Момичетата се скупчиха около него, после се засуетиха и започнаха да говорят нещо една на друга, заразмахваха ръце; движенията им бяха резки, нервни, неспокойни.

— О, Боже! — каза Хенриета. — Сигурно се е случило някакво нещастие. Бързо! — тя се втурна към вратата, движенията й бяха резки и подплашени като тези на момичетата долу. Били затича подир нея.

Всички бяха вече достигнали до гората, когато Хенриета и Били изтичаха от къщата. Гостенките сега бяха толкова тихи и смълчани, че приличаха на пищно оцветени статуи. Тичащите Хенриета и Били внасяха единственото раздвижване в тази сцена. Техните облечени в черно фигури изглеждах като злокобни сенки върху обляната в слънце зелена морава.

Когато почти бяха достигнали първите дървесни стволове, групичката жени пред тях се раздели, за да направи път на процесията от ловци, излизащи от гората. Хенриета погледна през този освободен коридор и видя сина си Енсън с изкривено от мъка и мокро от сълзи лице да води един кон за поводите.

Хенриета изпищя. Върху коня седеше Стюарт и гледаше право пред себе си с невиждащи очи. С ръцете и беше подхванал през раменете и през коленете тялото на Кугер и двамата бяха потънали в кръв.

— Прибирай се, мамо — извика Енсън. — Били, заведи я в къщата.

Били обхвана Хенриета през раменете, но тя го отблъсна с неистова сила. Запристъпва вдървено към синовете си. Енсън спря коня и застана между майка си и ужасния товар, носен от коня.

— Прибирай се, мамо — изстена той. — С нищо не можеш да помогнеш. Кугер е мъртъв.

— Не! — гласът на Хенриета прозвуча като шепот. После изпищя — пронизващ, първичен вик на мъка. — Кугер! — изпищя тя. — Кугер!

Изблъска Енсън встрани и залитна напред. Стюарт стоеше като вкаменен, невиждащ, нечуващ. Хенриета вдигна ръце и сграбчи отпуснатата студена ръка на Кугер. Притисна я до бузата си; по лицето й се размаза кръвта му, която се смеси с нейните сълзи.

— Детето ми — ридаеше сподавено тя. — Ох, детето ми. Толкова си студен. Стюарт, дай си ми детето. Дай да си го прегърна. Кугер! Кугер, мама е тук. Дай мама да те стопли.

Стюарт не помръдваше.

— Докторът й даде малко лауданум — каза Сюзън. Тя затвори внимателно след себе си вратата на стаята на Хенриета. — Двамата с теб трябва да поемем нещата в наши ръце, Били. Стюарт още не е излязъл от шока, Маргърит припадна и е в безсъзнание, а Енсън не чува нищо, като му се говори… Били, това, което стана, е ужасно.

— Да.

— Искам да кажа, много по-лошо, отколкото си представяш. Нека да излезем навън, имам нужда от свеж въздух.

Те излязоха от къщата и се отправиха към реката, минавайки покрай празнично украсените маси, подготвени за барбекюто. Сложените да се печат прасенца бяха забравени и остра, неприятна миризма на изгоряло свинско се носеше из въздуха.

— Всички гости си говореха за това, Били. Чух ги какво си говорят един на друг, докато ги изпращах. Съмняват се дали наистина е нещастен случай. Говореха за съдията и за някакъв друг човек. За друг такъв „нещастен случай“. Били, смяташ ли, че е възможно? Възможно ли е Стюарт наистина да е убил брат си? Да го е убил умишлено?

— Не. Сигурен съм. Беше нещастен случай. Кугер е напуснал мястото, където са чакали животните в засада, и са го сбъркали с елен. И са стреляли няколко човека, а Стюарт е бил един от тях. Кугер е улучен на две места — веднъж в крака и втори път в сърцето. Така че дори Стюарт няма как да разбере дали той е убил брат си или не.

Хенриета изглеждаше като призрак на погребението на сина си. От лицето й се виждаше само едно неясно бледо петно под дългия черен воал. Стоеше между другите си двама сина, сковани и неподвижни в черните си костюми. Огненочервените им коси изглеждаха като шокиращо предизвикателство спрямо това, което ставаше; от тях струеше живот и сила.

На погребението бяха дошли малко хора. Повечето от тях бяха от поколението на Хенриета. Бяха дошли по-скоро да почетат скръбта на майката, а не толкова смъртта на младежа.

Когато първата буца пръст тупна върху ковчега, Маргърит изпищя.

— Не мога повече да гледам — нададе дълъг, ужасен стон и се свлече върху Стюарт. Той я обхвана с ръце, но не можа да я удържи. Тялото й се свлече безчувствено на земята. Стюарт не отдели поглед от гроба на брат си, за да погледне към безчувственото тяло в краката му. Енсън беше този, който я вдигна на ръце и я отнесе в къщата.

Били продължи с отслужването на погребалния ритуал.

От задната страна на фамилното гробище в имението Ашли, отделно от присъстващите бели, стояха негрите от имението и се поклащаха опечалени. Там беше и старата Пенси, а хлътналите й очи блестяха.

— Нещастия — мърмореше тихо тя. — Не каза ли аз на тях?