Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (72) (Част първа)

71

Някой помогна на Гардън да излезе от таксито. Тя се огледа около себе си. Всичко беше неясно, размазано. Напоследък нещата излизаха от фокуса й.

— Какво е това място? — попита тя. — Къде се намирам?

— „Плас Пигал“, глупачке. Отиваме в клуба, който Жозефин Бейкър наскоро отвори, не помниш ли? Ще ядем, пием и се веселим. Добре дошла в новата година. Ела, на няколко крачки е.

Гардън се взря в мъжа, който стискаше болезнено ръката й, дърпайки я по улицата.

— Познавам ли ви?

Той отметна назад глава, за да се изсмее.

— Само в библейския смисъл. Аз съм в Париж само за края на седмицата.

Тогава тя си го спомни. Той беше този, който я беше наранил толкова много, който беше казал, че Париж прилича на Содом и Гомора. Или не, може би не. Този мъж беше дебел. Струваше й се, че си спомня, че „библейският“ беше много слаб. Или пък италианецът беше много слабият? Не можеше да си спомни. Нямаше и значение. Нищо нямаше значение.

— Чий приятел сте вие? — те винаги бяха нечии приятели. Винаги й бяха представяни. Само уличница би си легнала с някого, който не й е бил подходящо представен. Тя не искаше Скай да я мисли за уличница. Искаше той да се гордее с нея.

— Може да се каже, ме съм приятел на съпруга ти. Той пък е с жена ми, разбираш ли?

— Разбирам — Гардън чу музика, идваща от място точно пред тях. Тя започна да танцува на улицата. — Обичам музиката — каза тя. Усмихна се. С красивата си усмивка, която толкова рядко се появяваше. — Обичам да танцувам, разбираш ли? — направи стъпка от чарлстона. — Всички ме обичат, когато танцувам.

— Мога да разбера защо — мъжът обви ръцете си около нея. — Какво ще кажеш за малка новогодишна целувчица? Почти е дванайсет.

— Защо не? — Гардън повдигна лицето си и затвори очи. Краката и тялото й продължиха да се движат заедно с музиката.

— Брей! Това си е Честита нова година, милинка, защо да не зарежем това парти и да не отидем в моя хотел?

— Мисля, че вече бяхме в леглото.

— Така е, но това беше снощи. Аз бях пиян. Нека отидем сега, докато съм още трезвен.

— Не. Аз искам да танцувам — Гардън се отдалечи от него към вратата на нощния клуб.

Компанията ги очакваше с нетърпение. Скай ги пресрещна и ги поведе към масата.

— Не сядай, Гардън. Има нещо, което трябва да направиш.

— Искам да отида до дамската тоалетна.

— Не, не, мила, това може да почака. Още не си пийнала даже. Хайде, това е толкова хубаво — той я заведе до края на дансинга. В центъра му беше застанала Жозефин Бейкър — блестяща с диамантите си и бялата си сатенена рокля с щраусови пера по краищата. Тя показваше на някаква пълна, натруфено облечена бяла жена как да танцува чарлстон.

— Това е машинката — каза Скай. — Богинята на танца лично учи почитателките си да танцуват. Всички чакахме теб, Гардън. Когато тя приключи с тая стара торба, ти отиваш там. Разреши й да ти покаже някоя стъпка, после ти направи някоя по-впечатляваща. Ще стане голяма веселба.

— Мисля, че това е некрасиво.

— Не бъди толкова морална. Тя е голяма звезда. Ще трябва да се усмихне и да го преглътне. Ударът е сигурен. Бяло момиче поставя Жозефин на мястото й.

— Няма да го направя.

— Ще го направиш, Гардън. Трябва. Всички разчитаме на теб. Разправих на хората около нас, че съпругата ми ще надиграе Жозефин Бейкър. Те не ми вярват. Трябва да ме накараш да се почувствам горд с теб — Скай я целуна по главата. — Хайде, скъпа. Твой ред е — той леко я побутна към светлините.

Жозефин й се усмихна.

— Добър вечер — каза тя.

— Добър вечер, госпожице Бейкър — каза Гардън. Тя мина по осветеното пространство, докато съвсем се приближи до прекрасната млада танцьорка. — Трябва да ви кажа нещо много бързо. Страхотна съм на чарлстон. Съпругът ми се е обзаложил, че мога да танцувам по-добре от вас.

Чернокожото момиче изглеждаше развеселено.

— Наистина? Мислите ли, че можете?

Гардън беше смъртно сериозна.

— Вероятно — каза тя.

Жозефин се разсмя.

— Това ще е денят. Хайде тогава, нека видим какво можете — тя махна на оркестъра, който започна позната песен. С израз на ангелско търпение тя изигра основната стъпка на чарлстона: напред-назад, назад-напред.

Гардън я повтори, прибавяйки едно подритване.

Жозефин дублира стъпката на Гардън, с двукратно подритване накрая.

Гардън направи същото, плюс двукратно подритване назад. Тя се усмихна на Жозефин. Жозефин също й се усмихна.

— Добре — каза тя. — Да започваме!

Двете млади жени се впуснаха в темпераментен дуел, с усмивки на уста, наслаждавайки се на музиката, на светлините, на предизвикателството. Бяха незабравима картина за всички, които ги гледаха. Тъмнокожата красавица в бяло срещу русокосата бяла красавица, облечена в черно. Бяха приблизително еднакво високи, танцуваха в приблизително еднакъв стил; бяха идеална двойка.

Оркестърът ускори темпото и краката им започнаха да се движат толкова бързо, че публиката почти не ги различаваше. Те отхвърляха ръцете си широко настрани и диамантите им изпускаха огън. „Ай-й!“ — извика Жозефин. „Ай-й!“ откликна Гардън, Те бяха полудели от радостта от движението.

Публиката викаше неистово.

— Да живее негърката… танцувай, Жо… давай, Гардън, давай… браво, Жозефин… Гардън, Гардън, Жозефин… Чарлстън, Гардън, Чарлстън!

Викове, подсвирквания и сто ръце, пляскащи в ритъма на музиката, бърз и все по-ускоряващ се. Към сцената прелитаха цветя и жените ги подритваха от там, където бяха паднали. Още цветя, една златна монета, после още пари заподскачаха около тях, големите френски банкноти свити на топки, за да бъдат удобни за хвърляне. Една удари Гардън по ръката, друга се блъсна в рамото й. Тя се огледа наоколо, заслепена от светлините и лишена от координация от наркотиците в тялото си. Във въздуха летяха цветя, парчета хартия. Имаше нещо, което тя трябваше да си спомни. Музиката не преставаше; тя танцуваше, както не беше го правила от години — освободено, щастливо, незабелязваща Жозефин, глуха за окуражаванията и виковете. Продължаваха обаче да се удрят разни неща в нея. Трябваше да си спомни. Какво да си спомни? Нещо важно.

И изведнъж се сети. Те й подхвърляха пари, както бисквити на послушно куче. Тя беше престанала да бъде личност, тя беше клоун, животно, играчка. Беше нищо.

Не. Отказваше да го повярва. Те я обичаха. Нейните приятели. Мъжете, които не можеше да си спомни. Непознатите някъде там, отвъд светлините. Те мислеха, че е чудесна.

Но те хвърляха неща по нея. Те й плащаха, даваха й бакшиш, пари, а не любов.

Беше напълно изтощена. Едва събираше дъх да задържи живота в себе си. Но музиката командваше и тя танцуваше. А духът й беше останал без сили, за да издържа на илюзиите, които беше изградила. Тя се бореше с реалността чрез непресекващото безумие на движението, подчиняващо се само на музиката.

И въпреки това реалността победи. Тя дочу доктора, който говореше за пристрастяването й, Алекса, която я наричаше наркоманка, Кони, казваща й, че Вики й е враг. Пред очите й се появиха лицата на мъжете, с които е била, в ушите й зазвуча собственият й маниакален, наркотично опиянен смях. Спомени се заблъскаха в нея, подобно на цветята и банкнотите и тя почувства изгарящ срам. Краката й престанаха да се движат и тя застана в ярката светлина на прожекторите, с душа напълно разголена. Искаше да умре.

— Не! — извика силно тя. — Не искам. Искам да живея.

Тя не чу гръмотевичните аплодисменти, нито забеляза протегнатата ръка на Жозефин Бейкър. Разбута панически хората, тълпящи се около нея, за да си пробие път.

— Пуснете ме да мина, пуснете ме, пуснете ме!

Отчаянието й разчисти пътека пред нея. Изтича на улицата без палто и се свря в ъгъла на седалката на чакащо такси, изкрещявайки на шофьора адреса на къщата на Вики. Тялото й трепереше от студа и се тресеше от нуждата от още кокаин.

Изведнъж отвсякъде избухнаха адски шумове. Камбани, сирени, експлозии. Гардън потрепна, всеки нерв в нея вибрираше.

— Какво е това? — извика тя.

— Новата година. Хиляда деветстотин двадесет и седма. Честита нова година, мадам.

Гардън не можеше да спре треперенето. Трябваше да стигне до вкъщи. Имаше нещо, което се налагаше да направи.

— Бързо — примоли се тя, — моля ви, побързайте.

— Г-жо Харис! — Берси беше много изненадан да я види, разтревожен от невъобразимия й външен вид.

— Плати на таксито — нареди му Гардън. — Плати му двойно. Тройно. Пожелай му щастлива нова година!

Тя изтича нагоре по голямото извито каменно стълбище, държейки се за перилото от дясната й страна. Нервите й се мятаха в адски мъки във времето, докато достигне до стаята си. Тя измъкна чекмеджетата на масата до леглото й.

— Зная, че го сложих някъде — проплака високо тя. — Моля те, Господи, нека го намеря — тя пусна чекмеджетата на пода и коленичи с треперещи ръце, които се ровеха трескаво из съдържанието им.

Намери го. Само малко ще си смръкна, каза си тя, и ще се овладея. По-лесно ще издържа. Но истината, до която беше достигнала съвсем скоро, й говореше, че никога няма да се спаси, ако не го направи сега.

Тя пропълзя във всекидневната. Краката й отказваха да я държат. Телефонът беше толкова далеч! Тя хленчеше, падаше, придърпваше се напред с ръце и лакти.

Телефонът падна върху ръката й, когато го издърпа за шнура от масата. Гардън чуваше пискливия, неясен глас на телефонния оператор. Собственият й глас изобщо не излизаше от устата й. Тя премести главата си по килима, одирайки бузата си, докато устата й докосна слушалката.

— Помогнете ми — прошепна тя. — Имам нужда някой да ми помогне.

Операторката й заговори бавно и ясно.

— Аз ще ви помогна.

Тя се заслуша в немощния глас на Гардън, изчаквайки дългите минути, през които тя четеше написаното на бележката буква по буква. Съзнанието й не можеше да ги съедини в думи.

— Разбирам — каза операторката. — Изчакайте на телефона. Аз ще ви кажа, когато трябва да говорите отново — тя набра нова линия, каза нещо, говори с човека, който вдигна, стана по-настоятелна, изчака нетърпеливо и накрая въздъхна с облекчение.

— Д-р Матиас, благодаря ви, че се откъснахте от празненството си. Аз съм телефонен оператор в Париж. Една млада жена се свърза с мен, прочете ми името и адреса ви. Момент, поправям се. Тя можеше да чете само букви. Съвсем слаба и объркана е. Може и да умира.

— Знаете ли името й?

— Не, докторе.

— Тя американка ли е?

— Да, докторе.

— Мисля, че знам коя е тя. Ще говоря с нея. Не затваряйте линията, операторе. Може да се нуждая от помощта ви за извикване на линейка.

— Госпожице — каза операторката, — намерих доктора, когото търсите.

— Г-жа Гардън Харис ли е на телефона?

Зъбите на Гардън тракаха. Едва смогваше да накара устните си да оформят думи.

— Ще… дойдете… ли? Аз имам нужда…

— Зная от какво се нуждаете, детето ми. Г-жа Харис ли е това?

— … Гар… дън…

— Да. Добро момиче. Ще ви изпратя някого след няколко минути. Той ще ви даде нещо за болката и ще ви доведе при мен. Бъдете смела още малко. Може да ви се стори дълго, но всъщност ще бъдат само няколко минути. Можете да го направите. Най-тежкото премина.