Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- On Leaving Charleston, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част първа
ИК „Бард“, София, 1993
Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева
Коректор: Анелия Христова
Издание:
Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част втора
ИК „Бард“, София, 1993
Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева
Коректор: Анелия Христова
История
- — Добавяне
20
Гардън беше облякла новите си дрехи, когато се сбогуваше с хората от селището. Беше в сива памучна рокля, с бяла якичка и бели маншети на дългите ръкави. Плисета се спускаха от квадратната платка на роклята й, а черен колан надипляше плата. Тя носеше черни чорапи и обувки с катарами. Това беше най-подходящото траурно облекло за дете на нейната възраст. А беше „подходящо“ и за градското училище. Гардън внимаваше с рокличката си. Зензи я беше предупредила, че ще трябва да я носи дълго време.
Малкото й личице беше подпухнало. Беше плакала цяла нощ. Но вече се беше наплакала и сега не се поддаде на чувствата си. Всички възрастни и по-големите деца оцениха достойното и поведение. Случаят бе тържествен и едновременно тъжен. След като тя бе стиснала ръцете на едни или прегърнала други, Реба й каза, че има още един човек, когото трябва да види.
— Мадам Пенси иска да ти каже довиждане — гласът на Реба беше тих. През всичките седем години, които Гардън бе живяла в селището старата Пенси не я бе допускала до къщата. Пенси, която сега бе прикована на легло, все още беше лидер и водач на чернокожите в имението. Желанието й да види Гардън всъщност бе заповед.
Тя знаеше, че това е важен случай. Мадам Пенси беше легендарна и голяма загадка за нея, а сега тази загадка щеше да бъде разбулена. Гардън се почувства много пораснала. Сама отиде до колибата на Пенси и отвори синята врата.
Светлината отвън осветяваше едва половината от стаята. Прозорците бяха затулени. Гардън здраво стисна очи, за да свикне с внезапната тъмнина, а после ги отвори.
Една газена лампа гореше на масичката до голямото легло. Тя осветяваше белите чаршафи, големите бели възглавници и бялата коса на сбръчканата старица, която беше седнала в леглото. Беше облечена в бяла памучна нощница и около врата си носеше тънка мънистена огърлица.
Гардън направи реверанс.
— Ела тук, дете — гласът на старата Пенси беше дрезгав, но все още силен. Тя протегна подобната си на клещи ръка. От възрастта кожата й бе станала бледа.
Гардън отиде при нея. Взе старата ръка на Пенси в своята.
— Моето сърце доволно, че ти тръгваш оттук, дете. Това не е място за никой Трад. Знам, че твое сърце боли, но повярвай на стара Пенси.
Пенси направи знак против уроки с другата си ръка.
— Ти избягна проклятие. Вдигни светлината да те видя. Чувала съм те през цялото време. Пееш и се смееш. Винаги искала да те видя.
Гардън се подчини. Пенси се изкикоти.
— Твоята глава наполовина ангел, наполовина дявол. Ти изглежда интересно наистина. Остави светлина обратно.
Гардън внимателно я остави на масата.
— Пей песен — изкомандва я старата жена — Пей за потопа и стария Ной.
Гардън си пое дъх. Беше изплашена от старата Пенси, от сухите й треперещи ръце, от странните и думи. Страхуваше се, че думите ще излязат от устата й дрезгави като гласа на Пенси. Но трябваше да опита.
Кой построи ковчега?
Ной.
Кой построи ковчега?
Ной построи ковчега
и животните дойдоха
две по две…
Гардън спря. Стори й се, че Пенси е заспала. Хлътналите очи се отвориха.
— Добре — измърмори дрезгавият глас. — Достатъчно.
Пенси пусна ръката на Гардън.
— Бръкни под възглавница. Има подарък за теб. После мои очи ще почиват.
Гардън притеснено се протегна към възглавницата, а после пъхна ръката си под нея.
Почувства, че старицата не тежеше почти никак. Това бе плашещо. Пръстите й докоснаха някакви пера. Събрала целия кураж, който притежаваше, Гардън обви пръсти около предмета и издърпа ръката си навън.
Беше бял памучен конец, дълъг около два фута, на който беше закачено синьо мънисто като тези на врата на Пенси, а също и малка кост и сноп малки черно-бели пера от дива патица.
— Това пази те — измърмори Пенси. — Довиждане.
Беззъбата й уста се разтвори и тя захърка.
Гардън се втурна към светлия ден навън.
Реба нямаше нужда да пита какво се е случило. Беше подслушвала до прозореца. Хвана Гардън за ръцете и я притисна, докато убедително й говореше.
— Това силен подарък, дето ти го дала Мадам Пенси, Гардън. Взела едно от собствените си мъниста, за да го направи. Сигурно доста харесва тебе. Никога не отнасяй се лошо към този подарък и внимавай да го не загубиш. На теб ти оказана такава чест, че дори не може да си представиш.
Притисна малкото момиче до себе си, а после го пусна.
— Трябва тръгваш, скъпа.
— Ще идваш ли да ме виждаш, Реба?
— Не, мила моя. Няма мога.
— Но ти ще ми липсваш толкова много!
— Винаги бъдеш в сърцето на Реба, Гардън. Помни това. Има хора, които те обичат през целия живот… Сега тръгвай. Закъснееш.
Гардън безнадеждно се разплака, докато отново се сбогуваше с всички. Спомни си за къщата и очите й плувнаха в сълзи.
В къщата бе имало още церемонии за сбогуване, но Гардън не бе трябвало да присъства на тях. Тя седна във фургона заедно със Зензи, сред пакетите и кошниците с храна, които отнасяха в града.
Маргърит и Стюарт минаха покрай редиците от слуги и казаха по няколко думи на всекиго. Сетне поговориха и с Джак Тремейн, управителя, когото мистър Хенри беше наел за плантацията.
Стюарт помогна на Маргърит и Пеги да се качат във файтона, после сам се качи и потеглиха. Слугите и работниците от полето махаха с ръце за довиждане. Пеги и Стюарт им помахаха в ответ, а Маргърит весело махна с чадърчето си, преди да го отвори.
Моментът беше радостен за всички. Слугите от къщата бяха щастливи да видят, че Зензи си отива. Нямаше вече да има натрапници в голямата къща на Сем Рагс, докато те отиваха на работа. А освен това щяха да имат нови униформи и двойни надници.
Работниците от полето обмисляха как да накарат Тремейн да им играе по свирката.
Самият Тремейн броеше часовете до идването на жена си и децата си, с които вече щяха да живеят в Горската къща.
Още един човек неочаквано изскочи да се сбогува със заминаващите. Сем Рагс изскочи от дюкяна си, за да ги спре.
Свали шапката от главата си и се поклони на Маргърит.
— Желая ви всичко най-добро, мем — каза той. — Нося ви една дреболия за пътуването ви до града.
И й подаде красиво опакована кутия шоколадови бонбони.
Маргърит леко кимна, но не каза нищо. Пеги се протегна и пое кутията.
— Благодаря ви, мистър Рагс.
Рагс заобиколи файтона от страната на Стюарт.
— Сбогом, момче. Не забравяй какво ти бях казал. Баща ти беше мой приятел и ако аз мога някога да направя нещо за неговото семейство, това ще е удоволствие за мен.
И протегна ръката си към Стюарт.
Стюарт я стисна. Сам намигна. Стюарт се ухили. Беше успял да сложи златната монета от пет долара в джоба си, без да го видят майка му и Пеги.
— Какво нахалство — промърмори Маргърит, когато отминаха. — Нямах намерение да разговарям с този ужасен човек… И вижте тази отвратителна къща. Толкова е простовата!
Новата къща на Сем беше с колони отпред, бяла и тухлена, и приличаше по-скоро на обществена сграда, отколкото на дом.
Маргърит се отърси от лошото си настроение, още щом къщата зад тях престана да се вижда. Преди още да бяха преполовили пътя до града, тя вече си хапваше от бонбоните заедно със Стюарт и Пеги.
Спряха пред новия си дом и Маргърит внезапно почувства прилив на ужас. Досега беше твърде заета с подготовката около пренасянето. Сега обаче вече беше тук. Започваше нов живот и тя нямаше представа какво може да очаква от него. Бъдещето беше неясно и плашещо.
— Хайде, мамо, нека влезем. Всички ни гледат.
Стюарт чакаше да й помогне да слезе. Пеги скочи на тротоара и отвори прясно боядисаната и свободно отваряща се външна порта. Фургонът се клатушкаше зад тях на улицата и носеше последния багаж.
Маргърит стъпи на стъпалцето на файтона, за да слезе. Не й оставаше нищо друго.