Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (69) (Част първа)

68

„Марк беше прав“, помисли си Гардън, когато се събуди на следващия ден. „Няма махмурлук“. Езикът й не беше вдървен и не изпълваше цялата й уста, както винаги се случваше в Монте Карло. „Чувствам се нов човек“, каза тя на позлатените купидони, поддържащи балдахина над главата й. Позвъни за закуската и започна да планира деня си, докато чакаше да й я донесат. Реши напълно да се вземе в ръце. Нов човек означаваше пълно обновление. Като начало — някои нови дрехи. Розовата рокля можеше да бъде изхвърлена. Не, щеше да я даде на някоя от прислужничките. Как ги наричаше Скай? Мари. Да, щеше да даде роклята на някоя Мари. А какво да си купи? Ще попита Лори. Лори знаеше всичко. Не. Лори знаеше всичко за Ню Йорк, но тук беше Париж. Модната столица на света. Идеалното място за един нов човек, който иска да си купи нови дрехи. Тя се изкиска. Въздействието на кокаина отдавна беше престанало, но тя все още изпитваше еуфория.

Вики. Вики би трябвало да знае. Тя би й помогнала с радост.

Гардън беше сигурна, че видя вратаря да се усмихва подигравателно, когато влезе в „Пакен“. Дребна, тъмнокоса жена избърза да я посрещне.

Гардън се почувства така като че ли трябваше да се извини за твърде дългите си рокля и палто. Подгъвът на полата на другата жена бе почти на височината на коляното.

Но Гардън беше значително помъдряла само за няколко кратки години. Тя знаеше, че самурите говорят достатъчно за себе си.

— Bonjour — каза тя. — Je m’appelle Madame Schuyler Harris^[1].

— Очаквах ви, мадам Харис. Принцесата се обади. Аз ще ви бъда консултантка — г-ца Распай.

— Говорите отлично английски, госпожице. Така ще ми бъде по-лесно.

— Удоволствието да ви услужа, е мое, мадам. Бихте ли ме последвали? Асансьорът е насам. Обикновено колекцията се показва в единадесет часа. Ще я позабавим, докато се приготвите.

Гардън очакваше да й покажат няколко ежедневни и няколко официални рокли, на закачалки или като модел. Така правеха най-добрите шивачи в Ню Йорк. После, ако си харесаше нещо, си избираше плат и роклята се правеше по нейните размери. Париж, както скоро има възможност да се убеди, беше много различен.

Продавачката я въведе в голяма стая, връчи й програма и молив и прошепна:

— Ще ви очаквам във фоайето след показването — след което изприпка навън.

В центъра на стаята имаше издигната пътека, от двете й страни имаше по три редици позлатени столове, на които в момента седяха около петдесет разярени жени в очакване на персоната, забавила шоуто. Гардън седна в най-близкия свободен стол.

Жена със сива, накъдрена коса, подаваща се от украсена с дантела шапка клош, пристъпи през завесите от кадифен брокат в далечния край на пътеката. Роклята й се съчетаваше с тялото по начин, различен от всичко, което Гардън беше виждала. Жената зае мястото си зад малка трибуна от едната страна на закрития със завеси вход.

— Bonjour, добро утро. Bienvenues a Paquin, добре дошли в „Пакен“. Numero cent vingt-deux, номер сто двадесет и две. Apres-midi а Langchamps, „Следобед в Лоншам“.

Между завесите се появи манекен в синя рокля, украсена със златни копчета и ширити. Тя мина бързо по пътеката; краката й се бялнаха току до лицето на Гардън; в края й тя се спря, обърна се, почака и се запъти обратно. За краткото време, през което мина напред и назад, тя успя да свали жакета си, показвайки, че това, което Гардън беше сметнала за рокля, е всъщност костюм. Тя изчезна през входа и друг манекен зае нейното място.

— Numero cent vingt-cinq^[2] — каза жената до вратата.

Гардън погледна в програмата. Какво стана с двадесет и две, и три, и четири? Когато отново погледна към пътеката, единственото, което видя, беше изчезващият зад завесите ток на обувката на манекен.

Млада жена, седяща до нея докосна с молива си китката на Гардън.

— Първи път? — каза тя с дрезгав шепот.

Беше американка.

Гардън кимна.

— Завързват, за да си влязат в разписанието. Не се притеснявайте. Ще забавят към края за най-добрите модели.

Гардън погледна към услужливата си съседка и се усмихна, пропускайки още един модел.

— Я кажете, не сте ли Гардън Харис?

Няколко жени й изсъскаха да млъкне. Съседката й направи жест като че ли си режеше гърлото с палец, после, все едно че се застрелваше. Гардън закри уста с програмата си, за да заглуши смеха си. Тя се загледа в процесията от всякакви рокли, заинтригувана от майсторски изпипаните им украси и от плавните движения на манекенките.

После четири манекенки се появиха през кратък интервал една след друга, всичките носейки дълги официални рокли от бледо зелена коприна. Всяка рокля беше уникална, претенциозно украсена, всяка — произведение на изкуството. Взети заедно, те бяха зашеметяващо красиви: крехка, подвижна композиция от женственост и тържественост. Гардън се присъедини към аплодисментите с въодушевление.

Из цялата стая жени започнаха да събират ръкавици, чанти и програми. Гардън се обърна към съседката си.

— Да, аз съм Гардън Харис. Чувствам се много глупава и неучтива. Боя се, че не помня името ви.

— Няма причина да го помните. Никога не сме се срещали. Виждала съм снимката ви във вестниците. Името ми е Констанс Уедърфорд. Кони за по-кратко.

— Здравейте, Кони. Наистина ви благодаря, че ми обяснихте какво става тук.

— Няма за какво… Имате ли нещо против да ви задам един въпрос?

Гардън леко се напрегна. Тази Кони вероятно беше репортер.

— Не, нямам нищо против.

— Какво правите в „Пакен“? Искам да кажа, жена като вас, какво ви заинтригува?

— Един човек уреди идването ми тук.

— Къде още ще ходите?

Гардън погледна бележката в джоба си.

— „Сестри Кало“ и „Поаре“.

— Добре, слушайте, Гардън, който ви е уредил всичко това или не ви е приятел, или е същински профан. Всички тези моделиери са поели пътя надолу. Преживели са славни дни, но сега слънцето им залязва. Мадам Пакен дори вече не се занимава с моделиерство. Оттегли се преди четири или пет години.

— Какво да правя в такъв случай? Къде да отида?

— Зависи какво търсите. Може да ви трябват „Ланвин“, „Уърт“, „Шанел“, „Молино“, „Вионе“, дори „Хермес“ за някои неща и „Фортуни“, ако разполагате с всичките пари на света. Но вие пък имате, не е ли така? Извинявайте, може би прозвуча обидно. Не исках това. Исках да кажа, че фактът си е факт.

Те затваряха пътя на хората, които се опитваха да достигнат изхода. Гардън си сложи ръкавиците и се изправи. Погледна умолително разговорливата си съседка.

— Как да се скрия от продавачката?

Новата й приятелка се разсмя.

— Кажете й, че може би ще дойдете пак. Може би, не сигурно. Това ще успокои снобката.

Близо до вратата натискът беше силен.

— Бързо — каза Гардън. — Отнасят ме. Ще ме чакате ли долу?

— Разбира се, с удоволствие.

Кони Уедърфорд обясни, че работи като машинописка в парижката кантора на „Вог“.

— Бях дошла на екскурзия в Европа миналото лято. Ясно ви е за какво става дума — петнадесет момичета, водени от учителя си по френски. Подарък по случай завършването. Чупих се от тях, това е всичко. Не исках да напусна Париж след три дни. Отидох направо в офиса на „Вог“, казах им, че мога да пиша бързо на машина и не искам висока заплата и ми дадоха работа. Родителите ми се разбесняха, но нямаше какво особено да сторят. И ето ме тук сега, щастлива като бълха в гащи. Свикнах да използвам документите, показващи, че работя във „Вог“, за да ходя на ревюта в свободния си ден. Така донякъде компенсирам нищожната си заплата. Нямам нищо против това. Един ден ще стана моделиер.

Гардън бе заинтригувана от това смело, независимо, амбициозно момиче. Кони беше на деветнадесет години, колкото и Гардън, но на Гардън тя изглеждаше едновременно два пъти по-стара и двойно по-млада от нея. Тя знаеше толкова много за някои неща като пътуване, работа, самостоятелно живеене и все пак си оставаше зелена и недодялана като дете. Изплюваше първите думи, които идваха в главата й; незначителни неща като удобствата на колата или размерите на менюто в „Риц“, където Гардън я заведе на обяд, изтръгваха от нея възклицания. Гардън намираше за удивително, че някой, свързан с „Вог“, може да се държи толкова непринудено. Но това й харесваше.

— Къде ще ходиш следобед? — попита тя Кони. — Би ли ме придружила при останалите шивачи?

Кони направо изцвили.

— Ако някой те чуе, че наричаш парижките моделиери „шивачи“, ще те завлекат направо на гилотината. Тези хора са модисти, които работят в места, наречени модни къщи. Не виждам защо ще си губиш времето със Сестрите или Поаре. Защо не отидеш в „Шанел“? Тя е любимката ми. Всичко, което създава, е толкова модерно!

— Мислиш ли, че ще мога да вляза?

Кони се изсмя толкова силно, че хората се обърнаха да я видят.

— Гардън, чуй ме. От теб се иска само да минеш оттам в това палто и човекът на вратата ще те нокаутира и ще те замъкне вътре от улицата. Не се прескачат хората, които могат да си позволят да дадат четири-петстотин долара за една дреха.

От интонацията на Кони Гардън заключи, че става дума за наистина високи цени. А Гардън нямаше никаква представа от цени. Не знаеше нищо за парите. Преди да се омъжи, майка й й беше давала от време на време по десет или двайсет и пет цента, за да отиде на кино или за да гледа филм и да си купи сладолед след това. Като г-жа Скайлър Харис тя просто си избираше каквото й хареса в магазините и то й беше доставяно или поставяно в колата. Г-ца Трегър се грижеше в портмонето й винаги да има пари в брой, но тя рядко ги използваше и никога не ги броеше. Сега, като се замисли, петстотин долара наистина й се сториха солидна сума, но как можеше да бъде сигурна? Всъщност това се равняваше на годишната заплата на Кони Уедърфорд и приблизително на една трета от годишната заплата на работник в Америка, с жена и семейство. В луксозен магазин на Пето авеню една рокля би могла да струва до петдесет долара, но това се приемаше за изключително скъпо. Гардън пропъди мислите, свързани с пари, от главата си. Не бяха много интересни.

— Би ли имала нещо против да дойдеш с мен в „Шанел“? Ще ти бъда задължена за помощта. Как се справяш с всичко това? Промените са толкова бързи!

— С удоволствие ще дойда. И ти ще свикнеш много бързо. Запомни: жените там са спецове; те знаят какво търсят, какво да очакват. Те следят модата така, както някои мъже следят бейзбола. Те познават стила и темпа на развитие на всеки моделиер и могат да разпознаят сензацията, когато я видят. Тогава те правят с молива отбелязване срещу номера и по-късно го поръчват.

— Звучи забавно.

— По-забавно, от каквото и да е друго. Да вървим.