Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (33) (Част първа)

32

Логан Хенри беше толкова бесен, че не можеше да мълчи.

— Тази луда жена — каза той на Ендрю Енсън, — е решила да развали всичко, което направих за нея.

Ендрю наля едно питие на приятеля си и седна да слуша. Това, което чу, го накара да се изправи в стола си. „Лудата жена“ беше Маргърит Трад. Тя била наследница на сина си и била наредила на мистър Хенри да продаде имението Ашли, макар че то носело значителна печалба. Единственият перспективен купувач бил Сем Рагс, но той предложил сума, която едва надвишавала ипотеката. Въпреки това, Маргърит изглеждала склонна да я приеме.

Сега дойде ред на Ендрю да изненада мистър Хенри. Банката имала клиент, каза той, който би се заинтересувал от покупката. Не, той нямало да назове имена, но имало достатъчно пари, за да бъде надвишено предложението на Рагс.

Логан Хенри се изхили.

— Предполагам, че това ще накара Рагс да отпусне джоба.

Той нямаше представа колко разточителен можеше да бъде Сем Рагс. Сем се нуждаеше от кипарисовото блато за своята работа. Наддаването продължи със седмици, като ту Сем качваше цената над предложението на банката, ту тайнственият клиент на Ендрю Енсън повишаваше своето. По едно време Сем осъзна, че наддава само от инат, без да се ръководи от логика — истинската стойност бе грубо завишена. Клиентът на Ендрю купи имението на цена, десет пъти по-висока от реалната.

Чарлстън бръмна от слухове и предположения. Кой ли беше купувачът? И колко точно беше получила Маргърит Трад? Но нито мистър Енсън, нито мистър Хенри отговаряха на някакви въпроси.

— Ще се опитам, мамо, ще се опитам. Ще се опитам да те направя щастлива.

През рамото на Маргърит тя видя на нейното бюро няколко фотографии в рамки. Стюарт, усмихващ се зад волана на ролс-ройса, и Пеги, усмихваща се на Боб на снимката от сватбата им. Сватбата беше скромна и бърза. Семейство Трад беше в траур, а Боб го пращаха в инженерния корпус в Европа. Пеги едва успя да дочака да проявят снимките от тържеството, преди да отплува корабът им.

Гардън и Маргърит бяха останали сами.

— Мамо, ние богати ли сме? — попита Гардън. — Някои момичета в училище казват, че сме много богати.

— Просташко е да се говори за пари, Гардън.

— И сега ли не може?

— Е, добре. Но не трябва никога, никога да говориш за това. Истината е, че всъщност не сме богати, но получихме много пари за имението.

— Какво ще правиш с тях, мамо? Ще ходиш ли на планина през лятото? Майката на Уентуърт Раг ходи всяка година, а всички казват, че те са богати.

— Всъщност, Гардън, ти и аз заедно ще ходим на планина това лято. Аз ще вложа парите.

— Какво означава това?

— Ти ще имаш всички преимущества, Гардън. Ще ме накараш да се гордея с теб — очите на Маргърит плувнаха в сълзи. — Ти си всичко, което ми остана.

Гардън коленичи до стола на майка си и я прегърна.

От мига, в който майка й й каза, че ще ходят на планина, вълнението на Гардън нарастваше с всеки изминал час. Единственото пътешествие, което някога бе правила, беше по пътя от Чарлстън до имението и обратно.

Рано сутринта на двадесет и втори юни едно такси спря пред къщата, за да откара нея, майка й и Зензи до гарата. Гардън едва стоеше на едно място. Никога не се беше качвала на такси. Или на влак.

Огромният локомотив приличаше на дракон, изпускащ големи парни облаци нагоре, нагоре, нагоре към покрива на гигантското депо, висок почти до небето. Гардън мина през съскащата струя, като краката й трепереха от възхищение и от страх. Тя знаеше, че драконът бе укротен. Всъщност тя знаеше и че драконът не е дракон. Но чувството за приключение и рискът на неизвестността правеха всичко да изглежда като ситуация от книжка с приказки.

Един млад човек с тетрадка и молив търчеше насам-натам по перона и се опитваше да разговаря с всички и да научи имената им. Годишната миграция към планините винаги имаше важно място на една от страниците в местния вестник. През лятото всяка сутрин перонът, от който тръгваше извънредният каролински експрес, гъмжеше от хора. Маргърит тайно се усмихваше зад дискретния черен воал, който покриваше лицето й.

Два от петте вагона на влака бяха пълни с жители на Чарлстън. Те не заемаха всички седалки, но ги притежаваха. Имаше един вагон за други пътници, някои от които живееха в Чарлстън, но не спадаха към избраното общество. Четвъртото и петото купе бяха за негрите. Едното от тях бе неофициално запазено за прислужниците и детегледачките, както и за децата, намиращи се под строгия поглед на бавачките.

Настъпи половинчасов ад, докато децата и играчките бяха наблъскани във влака и кошниците с храна се подаваха през прозорците. Кондукторът викна „Всички да се качват!“, парата засъска оглушително, зазвъняха звънци, разнесоха се прощални викове и експресът потегли от гарата с двадесетминутно закъснение. Редовните пътници знаеха, че той ще спира на всяко градче и селце по дългия диагонал, който ги водеше в Северна Каролина, и че ще губи по пет-десет минути на всяка гара. Те наричаха влака „Каролинския охлюв“, но го казваха с обич. Ваканцията започваше от мига, в който идваха на гарата и дългото, обвито с пушек пътуване бе съществена част от нея.

Дългото пътуване беше тежко, но Гардън не мислеше така. Дървените мостове караха сърцето й да бие учестено, докато вагонът се клатушкаше над водата по невидимите релси. Тя махаше на децата по дворовете, на мъжете, каращи фургони по успоредните на линията прашни пътища, на хората по гарите, където влакът спираше с продължително съскане. Имената на градовете звучаха екзотично като наименованията по глобуса в училище. Тя четеше рекламите по плевници и хамбари и гледаше хипнотизиращите сребристи линии на телеграфните жици, опънати между стълбовете, които се стрелкаха край прозореца под забързания такт на колелетата.

Една по-възрастна дама, която седеше в средата на вагона в царствено уединение, бе първата, която отвори своята плетена кошница с храна. Това бе сигналът за обяд. Навсякъде във вагона млади мъже подаваха кошници и кутии на седналите дами и скоро всички маси и празни седалки се покриха с квадратни салфетки.

Гардън беше твърде развълнувана, за да яде. Започваха хълмовете. Гардън никога преди не бе напускала долината. Никога не беше виждала възвишение. Беше очарована. После, часове по-късно, влакът направи голям завой и в далечината се показаха планините. Дъхът й секна. Хълмовете, колкото и вълнуващи да бяха, не я бяха подготвили за планините. Никой не й беше казал, че са толкова високи.

Влакът навлезе в малката гара на Хендерсънвил, Северна Каролина, като изпускаше пара с уморена въздишка. Чакълестата площадка около гарата бе натъпкана с превозни средства — автомобили, двуколки и блестящи зелени конски автобуси в правилни редици, строени със задните си врати към перона. Над вратата на всеки автобус бе изписано името на един хотел.

— В кой хотел отиваме, мамо?

— В „Лодж“, Гардън, във Флат Рок.

Имаше безброй прочути хотели в градовете около Хендерсънвил. Флат Рок беше известен като „малкия планински Чарлстън“. Гардън се втурна към автобуса, но Маргърит я хвана за рамото.

— Първо кажи „довиждане и приятна ваканция“ на всички от влака.

— Но аз не ги познавам всички.

— Това няма значение. Скоро ще ги опознаеш — Маргърит леко побутна Гардън към тълпата и се огледа за Зензи.

Лятото във Флат Рок бе време на постоянни изненади и радости за Гардън. „Лодж“ бе дълга, ниска постройка, с външни стени от неокастрени дънери и вътрешна облицовка от полиран бор. Беше заобиколен от голяма покрита тераса с маси и столове от криви клони. Организираха се излети и екскурзии, танци в събота вечер с учители за начинаещите, езда по стръмните планински пътища върху стабилни отегчени попита и разходки с водачи из огромната сенчеста планина до водопади и прелестни панорами, оградени с парапет. През деня слънцето бе топло, а нощем хотелът осигуряваше термофори с топла вода, които се слагаха под завивките. В мразовитите нощи бяха необходими по две одеяла, тъй като всички спяха на отворени прозорци. Въздухът с дъх на смола бе едновременно ободряващ и успокояващ. Всяка сутрин, когато изгряващото слънце будеше птичките край нейния прозорец, Гардън се събуждаше, усещайки по-голяма енергия от когато и да е преди.

В хотела имаше три други момичета горе-долу на нейната възраст. Когато не бяха на някое от планираните излизания, те изразходваха енергията си в каране на велосипеди, осигурени от хотела, по равния път от Флат Рок до Хендерсънвил или газеха в ледения поток, който минаваше покрай хотела. По време на яростните бури те сядаха на покритата тераса и наблюдаваха острите стрели на светкавиците и как гърмът удряше гъстите гори по възвишенията около и под тях. Гардън често мислеше, че планините са раят на земята.

Но раят си имаше цена. Маргърит започна да шлифова Гардън още от вечерта на пристигането им. Куфарите им бяха изпратени по-рано и ги чакаха в стаята им. Зензи уреди ползването на една от ютиите от пералнята и после се качи при Маргърит, за да помогне с разопаковането на багажа. Гардън само охкаше и ахкаше, когато бяха донесени новите й тоалети. Радостта й се изпари, когато Маргърит й показа широкополата шапка, която трябваше да носи навън, и купищата бели памучни чорапогащници и ръкавици.

— Трябва още сега да започнем да се отърваваме от ужасните ти лунички, Гардън. Не трябва да позволяваш на слънчевата светлина да докосва кожата ти никъде и никога повече.

На следващия ден се започна с млечните маски. По един час следобед тя киснеше ръцете си във вана с мътеница. Преди лягане Зензи я натъркваше цялата с крем от сол и лимонов сок и после я измиваше с бял сапун в банята.

След една седмица Маргърит се зае с „ужасната коса“ на Гардън. Косата й винаги бе представлявала голям проблем. Отначало заради това, че бе рядка, а после стана прекалено пищна. Късото и често подстригване, което Зензи бе опитала, когато Гардън влезе в първи клас, я бе направила по-лоша отвсякога. Сетне тя бе отрязала само част, като беше повдигнала горния слой и бе отнела косата отдолу, близо до кожата. Но косата на Гардън бе не само свръхестествено гъста, но и растеше неимоверно бързо. След няколко седмици плътна нова „растителност“ покри главата й и се подаде през горния слой. Тогава Зензи се предаде. На дванадесет години плитките на Гардън бяха по-дебели от ръцете й и се спускаха до кръста й.

Маргърит беше донесла намерената от Гардън на тавана миниатюра. Изучаваше я внимателно. Роклята и козметиката от осемнадесети век не струваха, но портретът беше ключ към невероятната красота, която Гардън бе постигнала с костюма. Маргърит реши, че най-изненадващата промяна е била в перуката. От златисто медната четина на мармаладени ивици, която имаше Гардън, трябваше да бъде създадена дълга светла коса. Всеки ден Маргърит опитваше по някой нов експеримент.

Лимоновият сок изсветли златистото и му придаде блясък на брилянт, но пък направи по-ярко и видимо червеникавото.

Помадите, които намери в аптеката на Хендерсънвил, потъмняваха и червеното, и златистото и правеха косата на Гардън да изглежда мръсна.

Миенето и увиването на главата й в стегнати превръзки, докато изсъхне, не довеждаха до видна промяна, освен че докарваха на Гардън ужасно главоболие.

— Само ако можехме да се отървем от червеникавия оттенък, златистият няма да е никакъв проблем — казваше Маргърит. — Ти наистина имаш най-зле изглеждащата коса на света, Гардън.

Маргърит се опита да изскубне червеникавите косми един по един. Гардън стоически понасяше болката. Тя не искаше да има най-зле изглеждащата коса на света, нито пък искаше да натъжава майка си с оплаквания.

Но храбростта й беше напразна. В косата й имаше толкова много червеникави косми, а и те бяха твърде концентрирани. Ако бъдеха отстранени, Гардън щеше да има дузини малки плешивини по главата си.

Едно друго пътуване, до хендерсънвилския бръснар, почти донесе решението. Маргърит купи две отъняващи ножички — специални инструменти с остри издадени зъбци по остриетата — и се научи да борави с тях. После тя и Зензи се заеха с работа. След натъркването преди лягане Гардън сядаше близо до някоя лампа. Маргърит и Зензи сресваха косата й, отделяха по някой червеникав кичур и правеха четири-пет рязвания от върха до основата с отъняващите ножици. Когато къдрицата биваше пусната и сресана, по пода се посипваха отделни косми с различна дължина. Те работеха всяка вечер, докато ръцете им изтръпнеха. Към края на ваканцията можеше да се види явен напредък. Плитките на Гардън бяха по-къси с една трета и русата коса определено преобладаваше.

— Когато пораснеш достатъчно, Гардън — каза майка й, — ще можеш да носиш косата си нагоре. Ще бъде великолепно. Ще продължим да работим върху отстраняването на отвратителната червеникава част. Ти видя как се прави. Искам да я изтъняваш поне по половин час на ден. Това ще поддържа новия растеж.

Маргърит беше доволна от постигнатото, но не и удовлетворена. Гардън се срамуваше от външния си вид и бе благодарна на майка си за усилията да я направи по-представителна.

Бе благодарна и за пътуването. Въпреки шапката, ръкавиците и чорапогащите, въпреки лечението на луничките и опитите с косата й, тя се забавляваше чудесно. И за първи път в живота си разполагаше с пълното внимание на майка си. Липсваше й Пеги, но не често. Понякога си поплакваше, щом се сетеше за Стюарт. Но да има майка си до себе си и да я ощастливява, беше всичко, от което се нуждаеше тя, за да замести загубата на сестра и брат.

И Маргърит несъмнено беше щастлива. Тя беше унила и донякъде затворена като майка, оплакваща сина си. А и наистина тъгуваше за Стюарт. Но сега единичната й всеотдайност имаше нов фокус — оформянето на Гардън. Тя имаше и нова мечта — успехът на Гардън. Съчетани, тези две неща заемаха почти цялото й време и помагаха на миналото бързо да избледнее. Времето, в което не беше заета с Гардън, се запълваше по най-благодарния за Маргърит начин: тя беше обект на внимание.