Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (2) (Част първа)

1

Пръстите на преподобния Уилям Барингтън трепереха, докато си нагласяваше наскоро обърнатата яка, която беше символ на неговата професия. В новия си тъмен костюм, той си оставаше все същият двадесет и две годишен и изплашен при това Били Барингтън.

— Това е само едно бракосъчетание — изрече той на висок глас, чието неуверено звучене го накара да се почувства още по-зле. За хиляден път съжали, че е послушал майка си, накарала го да си обръсне брадата, която беше пуснал в семинарията. За първи път съжали, че епископът му беше отстъпил собствената си енория, вместо да беше започнал кариерата си като помощник на някой по-старши свещенослужител. А това положение му се струваше така чудесно само до преди една седмица, след ръкополагането му. И родителите му бяха толкова горди!

А сега — ето го тук, сам във взетия под наем кабриолет, да приказва на съсипания от умора кон, стъписан и изпълнен с боязън при мисълта как ще влезе в къщата, в която трябваше да извърши церемонията.

Многообичани… — изпробва той гласа си отново. Някаква птица присмехулник му отговори предизвикателно от клоните на дърветата, които ограждаха от двете страни коларския път, и конят надигна главата си. Били се засмя и го плесна с юздите, за да го подкани да продължи пътя си. Страхът му вече беше отминал. Облада го секващата дъха красота на свежата пролетна утрин; храстите наоколо бяха обсипани в цветове, разнасяше се ухание на жасмин. Това беше раждането на новия сезон, първата година от новия век, и на него му предстоеше да благослови един мъж и една жена за началото на техния съвместен живот. От какво можеше да се страхува в този така хубав свят?

Били отби от пътя и премина между две обвити в бръшлян тухлени колони, които представляваха входа в имението Ашли, и сърцето му започна да тупти учестено. Той беше роден и израснал в планинските части на Южна Каролина. През целия си живот само беше слушал за големите плантации от равнините, а сега навлизаше в една от тях. Усещането му беше сякаш навлизаше в историята, в славния стар Юг, за който дядо му, му беше разказвал навремето като за отминалия Златен век.

Коларският път на имението беше силно разровен и покрит отстрани с многогодишна дива трева, която го беше стеснила до една тясна просека, колкото е необходимо да минава кон с кабриолет. Из полето околовръст бяха засадени овощни дървета. След около половин миля пътят направи лек завой и пред очите на Били се показаха няколко порутени стари колиби, с хлътнали и разкривени от времето веранди, с растящи в напукани саксии цветя. Нямаше и следа от човешки живот. Той почувства силно разочарование. Същите негърски колиби можеха да се видят и в родните му планинските райони.

Но после пътят направи нов завой и пред него се разкри имението. Били несъзнателно дръпна юздите и спря, очарован от гледката. Величествени раззеленили се дъбове, с провиснал по вековните им клони испански мъх, обграждаха една обширна морава. По нея пасяха пет овце с лудуващи около тях агънца. Една дузина пауни се перчеха високомерно, с пренебрежение към лудориите на агънцата и към невъзмутимо пасящите овце. Над всичко това се издигаше величествена голяма къща, с извити широки мраморни стъпала пред нея, със смекчен от времето до топло розов оттенък цвят на тухлите, с внушителни, въпреки олющената им боя, издигащи се високо колони. Били затаи дъх, очарован от духа на миналото.

Усещането за това очарование се задълбочи, когато той изкачи стъпалата и влезе в къщата. Вътре цареше абсолютна тишина. Предверието се простираше пред него и водеше до друга врата, през която се виждаше морава, подобна на тази, през която беше преминал. По протежение на сенчестите стени стояха маси, отрупани с подредени в букети бели цветя, които се отразяваха неясно в потъмнели от годините огледала. Тежък, сладък аромат изпълваше неподвижния въздух. Цялата тая обстановка предизвикваше усещането за някаква нереалност — двойните образи, спокойствието, тишината. Били пое дълбоко въздух и затаи дъх.

— Знам, това е ужасно, нали? — гласът идваше някъде иззад него. Били се сепна и се обърна да види кои говори.

— Извинявайте. Не исках да ви изплаша. Аз съм Енсън Трад — момчето протегна ръка. — Приятно ми е.

Били преглътна.

— Приятно ми е — каза и той. — Аз съм Уилям Барингтън. Свещеникът — те си стиснаха ръце.

Енсън Трад се усмихна — един светъл лъч в сумрачното предверие.

— Дайте да се махнем от тия миризми тук — каза той. — Разрешено ли ви е да пийнете нещо преди церемонията, или ще трябва да чакате, докато свърши? Мисля, че аз няма да чакам чак дотогава: затова влязох така тихо. Не искам татко да ме спипа до гарафата. Елате — той го поведе и двамата влязоха в една огромна трапезария. По средата й имаше дълга маса, покрита с бяла покривка; върху нея беше поставена голяма бяла торта, оградена от бели цветя. Завесите бяха спуснати и единственото нещо, чиито очертания се открояваха в тъмнината, беше прозрачно бялата маса.

Енсън се придвижи безпогрешно в сумрака, спря се пред една по-плътна сянка, което се оказа бюфет, и Били чу звън от стъкло. После Енсън го поведе към другия край на предверието и те излязоха на светло навън.

— По случай сватбата — каза той, като подаде една чаша на Били.

Били примижа от силната слънчева светлина. Момчето, както го видя сега той, беше всъщност млад мъж на около същата възраст като него. Преди това се беше подвел от ниската му, крехка фигура. Сега, като видя развитата му долна челюст, подчертана от златисто рижите му бакенбарди и металния отблясък в тъмносините му очи, се почувства по-скоро самият той като момче пред него. Вдигна чашата си в отговор на тоста. Макар че не си падаше много по пиенето, сега се почувства благодарен за предложеното му уиски.

Беше му благодарен също така и за това, че Енсън, както изглежда, беше решил да му бъде нещо като водач придружител. В следващите минути, без да пита, за каквото и да е, Били научи, от обясненията на своя придружител, че Енсън е най-младият брат на младоженеца, чието име било Стюарт. Че имало и среден брат, който се казвал Кугер. Че баща им държал да го наричат „господин съдия“, въпреки че бил напуснал съда преди доста години, когато наследил имението Ашли. Разбра също така, че цветята, които толкова дразнеха Енсън, са гардении, и че къщата била украсена с тях в чест на младоженката — Маргърит Гардън.

— Някакъв неин братовчед или дядо, или какъвто и да е там от роднините й, е доктор Гардън, тоя, дето ги донесъл за първи път тук, връщайки се от някакво пътешествие из Южна Африка или кой знае къде, та тия миризливи неща са наречени на неговото име. Толкова сладникаво миришат, че направо ми прилошава от тях.

Били за малко да каже, че харесва гардениите, но реши да си замълчи. Епископът упорито му беше втълпявал в главата, че сред неговите енориаши ще има и представители на едни от най-старите и най-изтъкнати родове на Южна Каролина и че един млад пастор трябва да бъде тактичен.

— Имате прекрасен изглед тук — каза вместо това той.

По моравата от тази страна на къщата нямаше нищо, освен четири дълги маси. Имението Ашли се простираше като зелен килим чак до бреговете на широка река с мътно зелени води. Моравата беше оградена от всички страни с високи храсти азалия, разцъфнали в свежо розово и червено.

— Имали сме късмет — каза Енсън. — Армията на Шърман изгорила всички останали къщи от плантацията в Ашли, но лелята на баща ми, Джулия, ги уплашила и ги прогонила от имението. Татко казва, че тя била способна да уплаши и самия Ейб Линкълн. Аз почти не я помня, но съм склонен да вярвам на това. Както и да е, имението се запазило. Оцеляло и от янките, и от земетресението след това. Гардънови имат плантация в съседство от нас, нагоре по реката, и живеят в тая част на къщата, която е оцеляла след пожара. Това, което е останало навремето след пожара, е вече съвсем порутено. Та затова и сватбата е тук.

Били почувства топъл романтичен полъх.

— Значи брат ви и мис Гардън се обичат отдавна.

Очите на Енсън станаха непроницаеми.

— Не съвсем — каза той. — Ние всички израснахме заедно, но Маргърит е доста по-млада от Стюарт. Той гледаше на нея като на някаква напаст — той отърси рамене. — Господи! Аз си приказвам, а чашите ни са празни. Какво ще кажете за още по един залп?

— Залп?

— Подкрепление. Гориво. Глътка уиски — поясни нервно Енсън.

— О, не, мисля, че не. Благодаря ви и за това.

— Нали ще ме извините за малко, да ида да си налея на мен? Останалите ще слязат тук всеки момент — Енсън влезе бързешком в къщата.

 

 

Когато цялото семейство излезе на верандата, не беше трудно да се установи родословната връзка по външния им вид. Съдията и неговите синове си бяха сложили всички блестящата емблема на семейния герб от сплетени медни жички. Стюарт Трад беше най-високият, с цяла глава по-висок от баща си и от Енсън и с няколко инча по-висок от Кугер. Той беше гладко избръснат, с дълбока трапчинка на брадичката си. Кугер имаше гъст, буен мустак, а съдията беше съхранил пищната си брада от прежните времена. Двете дами до тях просто бледнееха пред блясъка на мъжете от фамилията Трад. Енсън представи Били на майка си и на майката на младоженката, а после и на баща си, и на братята си. Последвалите приветствия и прояви на внимание от страна на всички бяха така изобилни, че Били се почувства смутен. После е един момент Хенриета Трад го подхвана под ръка.

— Ако бъдете така любезен да ме придружите, мистър Барингтън, бих искала заедно да проверим дали всички приготовления са извършени както трябва — тя го поведе към официалния салон за приеми на горния етаж.

У Били останаха само едни неясни впечатления от силната светлина, струяща през високите прозорци, от избледнели от времето брокат и дамаска, от високомерните, излъчващи множество прикрити пороци портрети по стените, докато Хенриета Трад го превеждаше бързешком през дългото, високо сводесто помещение към импровизирания олтар в дъното. Той представляваше една маса, покрита с изящно украсена покривка. Пред него две малки инкрустирани столчета за молитва очакваха булката и жениха.

— Колко е прекрасно — каза Били. За момент изпадна в паника. Всичко беше толкова фино и изящно, че той се изплаши, че може да счупи нещо. Погледна към дребничката жена, която го държеше под ръка, и почувства успокоение при вида на ситните бръчици, които ограждаха устата й, и проблясъка на сивите коси в прическата й. Тя му напомняше за майка му.

— Много харесвам тия цветя — каза той. Както и вестибюлът на долния етаж, салонът беше пълен с гардении.

Хенриета Трад се усмихна.

— Благодаря ви — каза тя. — Украсили сме с тях в чест на семейството на младоженката.

— Да, мем^[1], научих за това. Енсън ми разказа откъде идва името им и за всичко останало. Добре си поприказвахме с него.

Хенриета повдигна вежди в учудване.

— Енсън? Че той обикновено е мълчалив като гроб. Изглежда, много сте му допаднали, мистър Барингтън. Много ми е приятно, че сте сред нас.

Били усети как страните му се изчервяват и отново съжали за обръснатата си брада. Недопустимо беше за голям мъж да се изчервява така. В края на краищата това беше просто проява на учтивост от страна на мисис Трад, нямаше основание да смята, че тя влага нещо лично в този комплимент. Той не се сещаше какво трябва да каже в такъв момент. Спаси го припряното влизане на един от първите гости или по-точно — гостенка.

— Хенриета, извини ме, че закъснях — още преди да ги представят един на друг, Били позна по косата й, че новодошлата принадлежи към рода Трад.

— Елизабет, това е мистър Барингтън, новият пастор на „Св. Ендрю“, сестрата на съпруга ми, мисис Купър — Били се наведе да целуне протегнатата към него ръка.

Елизабет се усмихна топло.

— Чудесно е, че „Св. Ендрю“ е отворен отново — каза тя, — и истинско щастие е за нас да имаме в нашата енория толкова забележителен млад пастор като вас, мистър Барингтън — тя прояви интерес да научи от Били неговите планове за възстановяване и оживяване на енориашеските дела, а после искрящият й син Традов поглед се насочи към снаха й. Били се почувства игнориран. Той се отдръпна настрани, докато дамите разговаряха. Елизабет Купър беше висока, слаба и изглеждаше изпълнена с енергия. Както и мъжете от техния род, тя изцяло засенчваше Хенриета Трад и Били усети, че изпитва някакво неосъзнато раздразнение и негодувание, подобно на чувство за самосъхранение.

— Наредих на прислужниците да свалят грамофона от кабриолета и да го донесат тук — каза Елизабет. — Единствената плоча, която намерих, беше сватбеният марш на Менделсон. Мисля, че ще свърши работа.

— Изпълнението на орган ли е?

— Орган и оркестър. Предполагам, че ще можем да го сложим зад някоя ваза с цветя, да се приглуши малко звукът му.

Хенриета се усмихна.

— Ще бъде чудесно — каза тя и очите й се навлажниха от вълнение. — Благодаря ти, Елизабет — снаха й сложи за миг ръка на рамото й. Хенриета се обърна към Били. — Ние сме готови, мистър Барингтън. Ако и вие нямате нищо против, можем да започваме след около десетина минути.

Обличайки официалните си одежди за церемонията, Били разсъждаваше върху странностите на това бракосъчетание. Епископът му беше обяснил, че ще бъде в тесен семеен кръг. Но Били беше южняк. Той знаеше, че тук, в Юга, за членове на фамилиите се смятат чак роднините до трето четвърто коляно и по права, и по съребрена линия. А и залата за церемонията можеше без проблеми да побере поне двеста човека. И това му изглеждаше много странно. Но всъщност всичко тук му се виждаше някак нереално, още откакто беше свърнал от главния път и беше преминал входа на имението: запустелите колиби, мистериозната тишина на къщата, ефимерното повехнало величие и призрачната красота на имението… Може би тези аристократи от равнината се бяха изродили от вековете наред кръвосмесителни бракове в едно малко затворено общество, както често говореха за тях хората от планинските области. Всъщност те живееха, създаваха и възпитаваха потомството си в един ограничен, затворен в себе си свят. Присъстващите тук се бяха държали много топло и гостоприемно — всеки от тях се беше отнесъл много мило с него. Но всички те бяха някак си затворени, дистанцирани и около тях витаеше някаква атмосфера на тайнственост относно това, което знаеха, което бяха преживели, и до което, както личеше, не биха допуснали никой външен човек. Той имаше чувството, че когато казваха нещо, те имаха предвид съвсем друго, различно от това, което изричаха; струваше му се, че говореха чрез някакъв код, който всички те разбираха, но не можеха или не искаха да му го обяснят. Той беше засегнат, но и заинтригуван, отвътре го измъчваше същото чувство, което е предизвиквала и неземната музика на Сирените^[2].

Когато церемонията на бракосъчетанието започна, Енсън Трад се беше вече погрижил ръчният грамофон да бъде поставен зад клоните на една голяма саксия с папрат, пространството на салона се изпълни с приглушените звуци на музиката, и празнично облечени чернокожи започнаха да влизат, заемайки мястото до вратата. Те бяха около четирийсетина, от всички възрасти. Един старец на пределна възраст в чер редингот поогледа малко високомерно Били и той разбра, че това беше по всяка вероятност пасторът на негрите в имението. Тия гости бяха далеч по-празнично настроени от присъстващите бели; радваха се на почивния си ден заради сватбата.

Когато успяха да укротят и последното от хилещите се и бъбрещи хлапета негърчета, влезе булката, водена под ръка от баща си. Били Барингтън остана с широко отворени очи. Маргърит Гардън беше невъобразимо красива, притежаваше неземна красота. Кожата й беше бяла и гладка като гардениите, които тя носеше, а нежните костици на малкото й овално лице изглеждаха изящни като листчетата на цветовете им. Не носеше воал; докато приближаваше олтара, тя премина през големите правоъгълници слънчева светлина, струяща през прозорците, при което около сребристорусата й коса се образуваше блестящ ореол. Беше като излязла от приказка принцеса.

Грамофонната плоча свърши, още преди тя да е стигнала и до средата на дългия салон, и Били погледна несъзнателно към Енсън. Трябваше да има музика, величествена музика за младоженка като тази. Това, което видя, го накара да почувства срам, че е станал свидетел на такова нещо: Енсън гледаше втренчено към годеницата на брат си с очи, изгарящи от мъка и излъчващи пламенна любов.

Тромпетите прозвучаха отново, когато сватбеният марш започна отначало. Били Барингтън усети, че устата му пресъхна. Сега вече младоженката беше съвсем близо до него и той видя, че тя беше почти дете, още ненавършила шестнайсет, и освен това забеляза, че плаче. Ръцете й трепереха — едва не изпусна букета, който държеше. Били забеляза с ужас също така, че цветята в ръцете й бяха започнали да повяхват по върховете и че те служеха да прикриват издутината на корема й, недвусмисления белег за бременността на младото тяло на Маргърит Гардън.

 

 

Когато церемонията завърши, новобрачната двойка беше наобиколена от семействата и на двамата и получаваше целувки, поздравления и прегръдки, сякаш нямаше нищо необикновено за такава ситуация. Били отиде до тях, за да получи и той своя дял от ръкостискания и поздравления, и това го накара да забрави предишното си чувство на изолираност. Той беше станал вече част от съзаклятниците, които знаеха тайната и мълчаха. Сега, когато вече разбираше на какво се дължи напрежението, съпровождащо ги през целия този ден, той изпитваше само възхищение към завидното самообладание и сплотеност на фамилиите Трад и Гардън.

— Сега ще отидем да впишем моята нова дъщеря в семейната Библия — оповести съдията, — и после ще произнеса тоста, който съм подготвил. Но ако се забавим, има опасност да го забравя — той предложи ръката си на Маргърит и я поведе надолу по стълбите към библиотеката. Прислугата беше вече излязла отвън на моравата, където нареждаха по масите ястията за пиршеството. Цигуларят засвири весела мелодия и децата започнаха да танцуват.

Нежните страни на Маргърит Гардън Трад започнаха да порозовяват от оживлението. Нямаше и следа от сълзите. Тя докосна развълнувана с пръсти мястото в Библията, където беше изписано името й, и погледна към Стюарт. Едва сега се усмихна за първи път.

Започнаха да гърмят тапи от шампанско. Кугер наливаше виното в приготвените чаши и ги подаваше на гостите.

— Давай да ти чуем тоста, татко — каза той и намигна на Енсън, който беше застанал до него. Били Барингтън пристъпи по-близо до братята в някакъв непохватен порив да окаже подкрепа на Енсън. Момчето, за което беше разбрал, че е всъщност доста мълчаливо, беше имало нужда преди обяда от някого, на когото да може да говори. Може би и сега имаше нужда от него.

Съдията Трад вдигна чашата си. Всички отправиха погледи към него, но той гледаше някъде над тях.

— Какво има, Джо? — каза той. Когато погледите се обърнаха към входа зад тях, видяха един набит мъж на средна възраст с червено като на апоплектик лице да влиза в салона.

— Искам да говоря с теб, Трад, с теб и с твоето момче Стюарт. Къде можем да останем насаме? Още сега.

Елизабет Купър сложи ръката си на рамото на мъжа.

— Джо…

Той отблъсна ръката й от себе си.

— Това не те засяга, Лизи. Стой си настрана.

Съдията се намръщи.

— Слушай, Симмънс, сега имаме семейно тържество. Не може да нахлуваш така, да се държиш грубо със сестра ми и да поставяш ултиматуми в моята къща. Каквото и да искаш, ще трябва да почакаш.

— Не мога да чакам — в гласа на Джо Симмънс прозвуча едва сдържан гняв.

Съдията му отговори със същата интонация.

— Ще ти се наложи, по дяволите!

Симмънс пристъпи по-близо до съдията и го сграбчи за реверите.

— Предложих ти да поговорим за това насаме, Трад, но щом ти настояваш всички да разберат, добре, нека бъде така. Твоят син е долен мошеник. Навлякъл е неприятности на моята Виктория и аз съм дошъл да го взема с мен, за да уредим нещата.

Кугер подсвирна тихичко.

— Ама и тоя Стюарт — промърмори той, не може да си държи панталоните закопчани. Как мислиш, братко, какво ли е могъл да постигне дето ние да не сме успели?

Енсън го удари през устата, после по носа, по окото, пак по устата. Хенриета изпищя. Стаята се превърна в гъмжило от щуращи се насам-натам, викащи, кряскащи хора. Най-силно от всички се чуваше гласът на съдията Трад. С едната си ръка избутваше Джо Симмънс към вратата, а другата, свита в юмрук, размахваше към синовете си и ревеше към тях.

— Ей, момчета, веднага прекратете тия щуротии, дявол да ви вземе! — после пак насочи вниманието си към побеснелия мъж пред себе си. — А ти, Симмънс, се махай от къщата ми! Синът ми току-що се ожени за тази млада дама. Но дори и да не беше женен, никога нямаше да даде името си на такава пачавра, каквато е дъщеря ти.

Джо Симмънс нададе зверски вой, толкова неистов, че вцепени всички присъстващи в салона. После вратът му се изду от нечовешко усилие и той вдигна съдията над главата си и го хвърли на пода.

— Ще те убия — процеди задъхано той. — Стани! — вдигна тялото на съдията, захванал го за предницата на ризата; главата клюмна неестествено настрани. Вратът му беше пречупен. Той беше мъртъв.

Джо Симмънс отстъпи назад и втренчи невярващи очи в жертвата си. Големите му ръце се свиваха и отпускаха, неспособни вече нито да причинят зло, нито да поправят стореното. Въздухът в стаята застина беззвучно, сякаш всички бяха спрели да дишат.

След това се разнесе трясък като от гръм; Симмънс сякаш подскочи във въздуха, преди да се просне напряко върху трупа на съдията. На гърба му зееше кървав кратер. Маргърит Гардън Трад едва прошепна „Стюарт“ и припадна. Младият й съпруг стоеше до нея с димяща ловна пушка в ръце. Сватбеният му костюм беше целият опръскан в кръв.

— Боже всемогъщи! — изкрещя Били Барингтън.

Вцепенението, което беше обхванало присъстващите на сватбата, сякаш ги напусна. Хенриета Трад се отпусна на колене и започна да се мъчи да отмести тялото на Симмънс от това на мъжа си.

Кугер и Енсън я отдръпнаха настрани. Мистър и мисис Гардън коленичиха до дъщеря си и започнаха да я зоват по име. Елизабет Купър пристъпи към Стюарт и издърпа пушката от ръцете му. После го удари през лицето така силно, че той залитна.

— Престъпна свиня — изсъска тя, — безскрупулно, разпасано животно. Ти уби двама мъже и опозори две жени. Само за майка ти ми е жал, иначе щях да обърна тая пушка срещу теб и… Сега ще трябва аз да оправям твоите мръсни каши. Ще отида при Виктория и ще уредя още сега да замине при братовчедите си в Ню Йорк — после се обърна към Били Барингтън.

— Моля ви, приемете извиненията ми за това, което се случи в моето семейство, мистър Барингтън. Съжалявам, че бяхте замесен в това. Случилото се днес беше нещастен случай, разбирате ли?

Били се опита да каже, че разбира, но Елизабет продължаваше да говори и той не каза нищо.

— Мистър Симмънс е мой стар приятел и изпълняваше задълженията на мой придружител на сватбата на моя племенник — каза тя. — След церемонията мъжете са отишли на лов. Брат ми е паднал от коня си, а мистър Симмънс в бързината, опитвайки се да му помогне, си е изпуснал пушката. Тя е гръмнала и го е убила. Така са станали нещата. Ясно ли ви е?

Били поклати глава.

— Не мога да говоря такива неща, мисис Купър. Ще има разследване по тоя случай, а аз не мога да лъжа властите.

Присвитите устни на Елизабет се отпуснаха.

— Скъпи мистър Барингтън — произнесе тя нежно. — Тоя въпрос засяга преди всичко фамилията Трад, а властите са в Чарлстън. Няма да има никакво разследване. Ние, чарлстънци, си имаме свои собствени правила за нас самите. Просто запомнете това, което ви казах. Нещастен случай. А сега, моля ви, помогнете на Хенриета, ако обичате! Тя беше много силно привързана към брат ми и го обичаше, и ще има нужда от божията подкрепа в мъката си.

— Кугер, Енсън. Елате тук! Мистър Барингтън ще се погрижи за майка ви. Искам да ви кажа какво трябва да говорите и какво да направите.

 

 

На следващия ден Били Барингтън отслужваше погребалната церемония в имението Ашли в памет на съдията Стюарт Трад. За погребението бяха дошли над три хиляди човека.

Джоузеф Симмънс беше погребан в малкото градче Симмънсвил, което беше построено от него и носеше неговото име. Да почетат паметта му бяха дошли всички работници от фабриката за памук в градчето. Ангажиментите по погребението му бяха поети от дъщеря му Виктория и Елизабет Трад Купър.

В Чарлстън интересът към клюките и предположенията във връзка с този случай замряха след няколко седмици, но събитията от онзи слънчев пролетен ден в имението Ашли оставиха като наследство отмъщението, което щеше да витае над идните поколения.