Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (76) (Част първа)

75

Кони се обади на следващия ден да уговори време за среща с Телма. Скоро Гардън се намери дълбоко замесена в подземния моден свят на Телма. Тя се запозна с производители на ботуши, ръкавици, шапки и кожи за черния пазар. Един от кожухарите й показа модел на наметка от кожи, обработени в десен рибена кост. Гардън никога не беше виждала нещо такова; поръча си го от бяла лисица. Кони заяви с гордост на Гардън, че тя измислила десена и Гардън започна да гледа по-оптимистично на амбициите на Кони.

Телма обичаше интригата на избраната от нея професия. Тя беше топчеста млада жена от Чикаго, с бузесто лице, с къдрици на кукличка, което правеше физиономията й да изглежда толкова невинна, че едва ли някой би я заподозрял, че е способна да открадне и кърпа от хотел. Успехът й, казваше тя, се дължал на излъчването й на новородено. В Чикаго имаше толкова много гангстерски издънки, че тя беше вдишала измамата и контрабандата от момента на раждането си.

Страстта й беше да усложнява нещата. Тя даде на Гардън ключа за код, който сама беше съставила, пръснат из страниците на „Седемте стълба на мъдростта“. Гардън запита Кони откъде може да си купи екземпляр от книгата и тя й отвърна да не се тревожи.

— Телма пише бележки на всички, предупреждавайки ги да не приказват и да не пишат бележки. Ние ги хвърляме в кошчетата.

Пазаруването на черния пазар беше много по-трудно от това на „Рю де ла Пе“, но Гардън нямаше нищо против. Отнемаше й повече време, а тя разполагаше с време за запълване — достатъчно и за да мисли, и за да се депресира. И твърде често мислите й я отвеждаха към кутията на тоалетното й шкафче, все още пълна до три четвърти с кокаин и лека, който той обещаваше за пустотата вътре в нея. Покупките не помагаха много. Тя даже поръча традиционна направа автомобил при известните производители „Жорж Келнер и Филе“. Един от синовете съдружници й помогна да избере принадлежностите: синьо кадифе за двете кресла с възглавници, които образуваха задната седалка, сини цветя за килимчето от брюкселска дантела, за да пасва, сини емайлирани чекмеджета за цигарените кутии „Лалик“, пепелниците, кутиите за грим и чашите за шампанско. Постелките за седалките за през лятото бяха бели с ивици от сини цветя. Гардън каза на Берси да й намери шофьор и да го изпрати при Келнер за съвет относно цвят на ливрея, който да подхожда на колата. И въпреки всичко потъваше в летаргия, от която не можеше да избяга. Скай беше много по-внимателен към нея в сравнение с преди. Той настояваше Гардън да ходи на коктейли, вечери, театри и нощни клубове с него. Не я оставяше сама, нямаше призната любовница. Гардън си каза, че би трябвало да е щастлива. Но вниманието, оказвано от Скай беше бдително, не любящо. Тя беше сигурна, че той се бои да не би тя да се самоубие публично или да предизвика друг някакъв скандал. Тя се държеше примерно, когато излизаха заедно. Никакъв чарлстон, никакви разюздани флиртове. Не правеше никакви усилия да бъде център на внимание. Срамуваше се, че това някога е имало значение за нея.

Единствените случаи, при които тя се измъкваше от черната си дупка, беше, когато получеше писмо от Люсиен Вертен. Първото пристигна в средата на март, около две седмици след като Гардън се върна в къщи. Той бил изписан, пишеше й, и вече бил започнал работа върху парфюма, който щял да носи нейното име. Без нея клиниката била пустиня. Единствената му компания бил мъж, който не само го громял на шах, но разбил и най-голямата му гордост: мъжът имал по-голям нос от неговия. На това място Люсиен беше нарисувал карикатура на мъжа. Носът му заемаше три страници. Гардън се разсмя. Което я накара да се почувства добре.

— Бихте ли желали да диктувате отговор на френското си писмо, г-жо Харис? — г-ца Трегър демонстрираше свръх незаинтересованост.

„Я гледай, тя ми преглежда пощата“, помисли си Гардън. Ето защо пликовете са разрязани, не за да е по-лесно за мен.

— Да, бих желала — каза тя. Сети се, че френският на г-ца Трегър беше съвсем символичен. Тя избърбори някакво изречение, за да я провери.

— Чадърът ми е под леглото на чичо ми с неговото куче, английския териер — каза тя на френски.

Г-ца Трегър се сви притеснено в креслото, предложи на Гардън евентуално да напише писмото си на английски и накрая си призна, че не е разбрала това, което Гардън каза.

— Не се притеснявайте, г-це Трегър — каза Гардън, — сама ще го напиша — същият момент тя седна и започна да изписва страница след страница с всичко, което си спомни от една дълга поема, която трябваше да учи наизуст в училище. — Моля ви, изпратете това — каза тя. — Адресът е написан на писмото, което получих тази сутрин — запита се дали г-ца Трегър ще търси думите в речника и ако го направи, какво ще си помисли за историята на лисицата, гаргата и сиренето.

Тя отиде в едно кафене и седна да пие кафе с мляко и пълнени кифлички, докато напише на Люсиен истинското писмо. Отне й доста време. Говоримият френски на Гардън беше отличен, но тя имаше затруднения в определянето на правилния начин на написване на някои думи. Тя му благодари за писмото, разказа му за коварството на г-ца Трегър и нейния езиков проблем и го помоли, ако има време да й пише отново. „Най-вулгарните думи, които знаеш, моля те, и колкото е възможно по-нецензурно. Искам да видя как г-ца Трегър се поти над нейния Ларус.“

Люсиен отговори с изобретателност и широта на речника, които потресоха Гардън. Половината думи самата тя не разбираше. Тези, които разбираше, бяха мръсни, порнографски и, както тя писа на Люсиен „дотолкова покварени, че биха накарали ангелите да ридаят“. Той пишеше две или три писма на седмица, в които нищо не се повтаряше. Накрая на всяко той прибавяше послеслов със сведения за парфюма. До първи април вече бе пробвал повече от четиридесет смеси. Носът му беше отхвърлил всичките.

 

 

На първи април в Париж започна да вали. Студен, неспирен, безкраен дъжд, който оголи дърветата от всичките им листа и пречупи клони на улиците. Ден и нощ, ден след ден продължаваше това, докато стените на къщата се овлажниха отвътре и всички шкафове трябваше да бъдат обработени, за да не плесенясат. Скай настина, но не искаше да лежи. Той настани цялата си тълпа от приятели в къщата и не остана място в нея, където да не се чуват звуците от плочи, чукането на билярдни топки, размесването на карти, тропането на танцуващи крака, изскачането на тапи и шумни спорове. Спокойствието докарваше всички до тиха лудост. И продължаваше да вали.

Вики се върна и изпъди всички приятели на Скай, за да направи място за своите. Те се оплакваха горчиво от времето. Тя ги беше подгонила от юга на Франция, където слънцето и цветята бяха изобилни, за да ги доведе в Париж, в който нямаше и едно зелено дърво. Тя разпердушини оплакванията им. Трябвало да оценят добрия си късмет. Щели да бъдат свидетели на обявяването на новия Пикасо. Един от нейните художници беше доказал, че е истински талант и голяма галерия му даваше възможност за самостоятелна изява. Вернисажът, откриване за пресата и отбрани гости, беше предвиден за шестнадесети април.

Гардън се вгледа във Вики с неприкрито любопитство. Тя винаги доста се беше чудила на широката ръка на Вики по отношение на кокаина. Самата Вики смъркаше, Гардън беше сигурна в това, но вероятно не използваше много, иначе нямаше да изглежда толкова здрава. Тя беше пълнила непрекъснато кутийката за пудра на Гардън; трябва да е знаела колко много е това количество; нарочно ли го е правила? Или просто не си даваше сметка до какво може да доведе кокаинът. Гардън усещаше, че е важно за нея да разбере, но не знаеше как.

Наблюдението й караше Вики да се чувства неудобно. След един такъв ден тя направи опит да привлече Гардън в играта на бридж, която организираше.

— Скъпа Гардън, бъди ми ти партньор. Ще играем срещу мъжете и ще ги бием позорно. Изглеждаш просто чудесно, скъпа. Нали изглежда чудесно, Хенри?

Пенсионираният банкер верноподанически потвърди. В интерес на истината Гардън наистина беше безпощадно красива. Тя следваше режим на упражнения и хранене и почти беше възвърнала нормалното си тегло. Беше облякла вълнена рокля с висока яка, за да й е топло. Роклята беше свободна, с широки ръкави и въжен колан, завързан хлабаво на хълбоците й. Косата й приличаше на бляскав шлем, с кичури от бретона, падащи върху челото й. Приличаше на Жана д’Арк. Кони я беше изпратила при Александър, фризьора, когото Вог наричаше „най-великия в едно столетие“. И Кони беше проектирала роклята, която да подхожда на прическата. Гардън носеше само нея. Така тя рекламираше Кони и не се интересуваше особено от нещо друго.

 

 

На следващия ден се заинтересува. Писмо от Люсиен съобщаваше, че той пристига на петнадесети в Париж и очаквал да я види в образа на Рубенсова мадона, иначе щял да откаже да й даде парфюма. Той беше открит — „Жарден“ се оказала петдесет и втората смеска.

Петнадесети беше само след три дни. Гардън избута таблата със закуската и веднага отиде на телефона.

— Дебела съм като прасе — каза тя, когато Люсиен вдигна слушалката от другата страна, — и ще съм захапала ябълка в устата си, за да ме познаеш.

— Не. Ще носиш онази гротескна шапчица, която си купи, когато те видях за първи път. Настоявам за това.

Гардън се разсмя. Г-ца Трегър надникна иззад бележките, които водеше в книгата за ангажименти на Гардън.

— Къде ще отседнеш? Кога ще те видя? На вернисаж съм на следващия ден и искам да дойдеш с мен. Можеш да даваш гадни оценки на картините.

— Художникът швейцарец ли е?

— Не, французин.

— Тогава няма да бъда гаден. Скръбен може би от загубата на френското величие, но никога гаден към съотечественик. Ще бъда в „Крийон“. Ще се шляем из градините на Тюйлери и ще се радваме, че няма сняг.

— Ще пийнем в бара и ще кълнем дъжда. Париж е жалък.

— Невъзможно. Даже и с дъжд, Париж си е Париж, а не Швейцария.

— В колко часа ще се срещнем?

— Да кажем в четири и половина?

— Готово. Много се радвам, че ще дойдеш.

— Аз също. Реших да дойда в момента, когато носът ми обяви раждането на „Градина“. Щях да ти позвъня, но се боях да не попадна на драконовата ти секретарка. Кажи ми, на нея харесаха ли й писмата ми?

— Не знам. На мен ми харесаха. Сигурно си много развален човек.

— Много.

— Със сигурност разшири речника ми.

— Подобрих го. Френският ти, учен в американско училище, беше за съжаление недонаучен.

— Но достатъчно научен — Гардън хвърли бърз поглед към г-ца Трегър. Извитият й гръб излъчваше ясни спазми на подозрение. Не можеше да разбере и дума от разговора. Гардън се засмя. — Толкова се забавлявах, докато измъчвах моя дракон, Люсиен, че изпратих солиден чек на старото ми училище. Вечно ще бъда благодарна на г-ца Бонгран, че напъха френския в дебелата ми глава.

— Трябва да ми дадеш адреса, когато се видим. Аз също ще им изпратя чек. Сега, малка смешнице, пийни си малко млекце и кажи на готвача си, че искаш овесена каша. С мухи в нея.

— Стафиди.

— Крилати стафиди. Тия швейцарци не успяха да ме преметнат и за момент. Доскоро, Жарден.

— Довиждане, Люсиен.

— Днес си в много добро настроение — каза Вики, когато Гардън седна на масата за обяд.

— Да, така е. Говорих по телефона с много скъп приятел, който пристигна в Париж във вторник.

— Колко се радвам, скъпа. Някой от Чарлстън?

— Не, от клиниката.

Скай изпусна вилицата и ножа си, които шумно изтракаха. Гласът му беше не по-малко висок и дразнещ.

— Не мисли да го водиш тук — каза той. — Не искам да се срещам с никакви боклуци.

 

 

— Люсиен!

— Моята Гардън! — Люсиен взе ръцете на Гардън в своите, целуна едната, после другата. — Ела. Седни. Нека погледам дебелото ти, красиво лице. Махни тази шапка за лунатици; ще ме помолят да освободя стаята си, ако ме видят с теб.

Гардън стори, каквото й се каза.

— Изглеждаш добре, Люсиен — беше лъжа.

— Аз черпя сили от предизвикателството. Не мога да чакам повече, трябва да ти покажа „Градина“. Ето. Приготвил съм и соли за къпане — той отвори една кутия на масата и подаде на Гардън гладко стъклено шише за лабораторни опити със запушалка от оцветено стъкло.

— Много професионално — каза той. — Не съм говорил все още с дизайнер за формата на стъкленицата. Помириши. Мириши.

Гардън махна запушалката, поднесе мускала под носа си.

— Inbecile! — изръмжа Люсиен. — Върху ръката, за да се просмуче в кожата и да се смеси с потта й. Вие, американците, сте почти толкова зле, колкото швейцарците.

Гардън разтърка няколко капки върху китката си.

— Исусе Христе — промърмори отчаяно Люсиен. Той взе шишенцето от нея, сипа парфюм в ръката си и го разнесе по дължината на вътрешната част на ръката й, от китката до лакътя. Благоухание изпълни въздуха около нея. То беше свежо, леко, сладко, нежно, деликатно и в същото време наситено чувствено. Невъзможна, противоречаща си в елементите комбинация.

— Люсиен, сега ти вярвам. Ти си гений!

— И артист. Не забравяй артиста.

— Не го забравям. Ти си артист. Това е най-фантастичният парфюм на света. Няма нищо, с което да се сравни, нищо. Той е всичко красиво, събрано на едно място.

— Като теб, Гардън. Това си ти, Жарден.

— О, Люсиен, никога не съм получавала такъв комплимент! — тя постави дланта си върху неговата. Той я захлупи с другата си длан.

— Не е комплимент, Жарден. Не само това. Това е предложение. Бях нещастен без теб. Няма смях за мен без теб, няма живот. Имам нужда от присъствието ти, за да стане денят ми светъл. Имам нужда да бъдеш до мен.

Гардън издърпа ръката си. Почувства се подведена.

— Мислех, че си ми приятел — каза тя.

— И съм такъв. Как бих могъл да те обичам, ако не бяхме приятели? Аз не си казвах; това е много красива и страстна жена, ще я прелъстя. Казах си: това е момиче, което трябва повече да се смее, ще й стана приятел. Така и направих. Не е било програмирано в мозъка ми да се влюбя. Едва след като си замина, открих че след теб е останала пълна тъмнина там, където е било светло. Едва когато я загубих, разбрах какво е имало. Кажи ми, Жарден. Говори истината. Не беше ли така и за теб? Не откри ли, че ти липсва малкият смешен човек с големия нос?

— Да. Да, открих го. Но ми липсваше приятелят ми Люсиен. Не любовник.

— Грешиш, моя малка Гардън. Не си разрешаваш да разбереш. Няма по-истинска любов от тази, в която не се набъркват разгорещени тела. Ние се обичаме. Умовете, душите, смеха, глупостта, музиката. Тази любов рядко се ражда и не умира. Запитай се: от какво се нуждая, за да бъде животът ми пълен? Ако си отговориш: „Люсиен“, не трябва да избягаш от отговора или в живота ти ще се настани празнотата. Не казвай нищо, не сега. Трябва да разговаряш със сърцето си, не с мен. Сега ще пийнем малко от това отлично френско вино и ще поговорим за плановете ми относно твоя парфюм. Вероятно стъкленицата ще бъде във формата на статуетка. Винаги съм имал тайно желание да колекционирам малки фигури. Дрезденските красоти и английска керамика, китайски кучета, най-миниатюрните кукли, които може да се спечелят на панаир. Какво мислиш, цвете мое, да поставим ли парфюма ти в миниатюрни швейцарски Алпи? Със свети Бернар като запушалка?

Гардън се засмя, точно така, както той искаше да го направи. След това вече можеха да разговарят, както винаги са можели да разговарят. И да се смеят. И да си поделят, без да го споменават, изолацията на излекувания грешник от нормалния свят.

В шест часа Люсиен каза, че трябва да тръгва.

— Имам уговорена среща с противников нос. Двамата нещо малко ще се напием; Аз — за да удавя съжалението си към него, той — защото трябва някак си да продължи да съществува със знанието, че никога не ще може да бъде велик колкото мен. Утре, Гардън, ще отида на вернисажа на твоя третокласен артист. Ще те срещна пред най-отвратителната от картините, избор, безспорно труден за правене. И ти ще ми кажеш дали си решила да направиш и двама ни щастливи. Дотогава ще трябва да поговориш с най-истинското си аз. Влакът ми заминава утре вечер. Резервирал съм две купета. Искам да дойдеш с мен и не искам да носиш нищо със себе си. Искам да ти дам нов живот. Обичам те с цялата любов, която светът някога е познавал, моя Жарден. Вземи парфюма си и тръгвай. И ела при мен утре.

Гардън се прибра вкъщи с новата си кола. Едва й стигна времето да се изкъпе и преоблече преди коктейлите, вечерята и още една нощ на шумни заведения. Гостите на Вики бяха извлекли Скай да се забавлява, въпреки че настинката му не преминаваше.

През цялата вечер Гардън беше много тиха. Никой не забеляза това. Тя беше все така тези дни.

Но сега беше различно. С всички сили се опитваше да достигне до най-съкровеното в себе си. Мислеше си за Люсиен, изпитвайки нужда от приятел, с когото да поговори за него. Но той беше единственият й приятел.

На много мили от нея д-р Матиас говореше със свой приятел за Люсиен.

— Трагедия — казваше той, — можах да премахна ефекта от кокаина, но нищо не може да се направи срещу това, което го е докарало до наркомания. Той навлиза в окончателния стадий на сифилис. Трагедия.