Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (66) (Част първа)

65

Бароковата пищност на „Франция“ беше подготвила Гардън идеално за срещата й с парижката къща на Принчипесата. Големите парижки имения, беше научила тя, на френски се наричаха „hotels particuliers“. Къщата на Вики беше, грубо казано, с размерите на малък хотел. Подобно на „Франция“ тя беше обзаведена в стил „Луи XIV“, с изобилие на позлата, мрамор и стенописи.

Цветовете на hotel-a бяха тъмновиолетово и сиво, включително на ливреите, униформите и хартията за писма. На мястото на зеленото и сивото на Ню Йорк или жълтото и бялото на Саутхямптън. Икономът беше говорещ английски французин, на име Берси. Шофьорът беше Мопен. Автомобилът беше сив „Делаж“ с тъмновиолетова тапицерия. Начинът на живот беше същият.

Прислужница заведе Гардън до стаите й. Спалнята й дори имаше балкон, надвесен над градината, както стаята й в Ню Йорк.

Но това беше Париж. Гардън разгледа книгите по лавиците в нейната дневна, уверена, че там ще намери пътеводител за града. Скай идваше да я посрещне; тя трябваше да може да му предложи да направят някои неща заедно, преди да заминат за Монте Карло. Евентуално биха могли да вечерят навън. Независимо колко добър беше готвачът на Вики, в ресторанта на Айфеловата кула щеше да бъде различно. Или в „Максим“.

Тя разглеждаше илюстрация на някакво любопитно приспособление за гладене на дочен плат, когато влезе Алекса.

— Скъпа Гардън, адски се радвам да те видя. Бъди ангел и накарай Мари да донесе малко домашно шампанско — Алекса се разположи грациозно в едно кресло.

Гардън се беше втренчила във вратата.

— Скай не дойде с мен, Гардън. Той работи ужасно много, а аз и бездруго идвах насам, та ме помоли да те заведа.

Гардън беше прекалено зашеметена, за да говори. Алекса продължи да бърбори.

— Скъпото момче, той наистина работи до пълно изтощение. Системата все не ще да заработи както трябва. Една след друга неблагоприятни случайности. Но той не им позволява да го разстроят. Извор на веселие е през цялото време. Запомних вица за домашните вина от него. Внесеното в Ню Йорк е домашно тук. Схвана ли? И, за Бога, намери някакво вино. Натисни проклетия звънец в проклетия пъп на златния купидон. Никога през живота си не съм виждала нещо по-противно от тази къща.

Ръката на Гардън напипа бутона на звънеца, скрит в крака на масата до стола й. Когато влезе прислужницата, поръча й шампанско.

— Но, скъпа, ти говориш френски, това е страхотно. Аз, разбира се, не зная нито дума. Открила съм, че винаги се намира някой, способен да преведе… Бих желала Мари да е по-бърза. Наистина мисля, че е много смешно — начинът, по който Скай дава имена на прислужниците. В хотела той нарича всички сервитьори, момчета за поръчки и администратори Морис. Крупиетата са Хенри.

 

 

Прислужницата се завърна, придружена от Берси. Той отвори бутилката, отсипа от съдържанието й в две чаши и я остави в сребърната купа за охлаждане.

— Ще има ли нещо друго, мадам?

— Не, Берси, благодаря ти — той се поклони. — Как се казваш? — попита Гардън прислужницата.

— Вероник, мадам.

— Много добре, Вероник. Ние ще се обслужим сами. Можеш да вървиш.

Алекса отиде до масата с шампанското. Подаде чаша на Гардън, пресуши своята и отново я напълни.

— Не е лесно — каза тя. Взимайки бутилката със себе си, тя придърпа едно кресло близо до това на Гардън и седна, накланяйки се напред. — Слушай, малката. Не съм толкова студенокръвна, колкото изглеждам. Не обичам да виждам страдащи хора. Казах на Скай, че трябва да дойда тук, за да си потърся някакви дрехи, но всъщност дойдох, за да се срещна очи в очи с теб. Не идвай в Монте Карло, Гардън. Остани в Париж. Прибери се вкъщи. Съпругът ти е влюбен в мен. Всеки го знае. Ще ти се присмиват. Защо да изпиташ цялата тая болка?

Гардън не откъсваше поглед от мехурчетата, издигащи се бавно в чашата й.

— Наистина ли дрехите в Париж са толкова различни? — каза тя.

— Да не си полудяла, Гардън? Не чу ли какво ти казах?

— Чух. Мисля върху това, което каза. Просто се чудех, след като спомена, че ще си търсиш дрехи, какво би ти струвало пътя от Монте Карло дотук.

— Ако те интересува, зимната колекция на Шанел е изцяло в руски дух. А руснаците в Монте Карло са на всяка крачка. Мислех, че ще е забавно да си купя някои неща, преди пролетната колекция да ги е превърнала в отживелици.

— Демоде.

— Какво?

— Демоде. Означава „немодерен“. Обзалагам се, че и ти си такава, Алекса. Зная колко дълго отнемат пробите за дрехи. Скай никога не би се отделил от теб с дни, ако действително те обичаше. Смятам, че опитваш да ме блъфираш.

— Грешиш. Ясно е обаче, че няма смисъл да се правим на любезни — Алекса си наля още шампанско. Вдигна чаша към Гардън. — Надявам се, че помежду ни няма лоши чувства. Не изпитвам нищо лично против теб.

Гардън прелисти указателя.

— Мисля този следобед да отида да видя Айфеловата кула. Би ли се съгласила да дойдеш?

— А-а…

— И Лувъра.

— Не, благодаря, малката. Имам да правя покупки. Ще се видим в пет или някъде там.

 

 

Веднага, щом като Алекса си тръгна, Гардън отгърна в края на указателя. „Train Bleu“, пишеше там, „луксозно пътуване до Лазурния бряг. Влакът прави директна връзката между Париж и плажовете и казината на Кан, Ница и Монте Карло. Ястия се приготвят под контрола на…“ Тя прегледа набързо дългото описание. После изтича през стаята и отвори вратата към спалнята си.

— Опаковай отново всичките ми неща, Корин. Тръгваме след половин час. Намери г-ца Трегър. Имам нужда от незабавна резервация.

Гардън намери Скай зад масата в дневната на апартамента му в „Отел дьо Пари“. Листа, покрити с пресмятания, бяха разпръснати върху масата и по пода около нея.

— Каква изненада — каза той. — Мислех, че ще са нужни дни, за да придобие Алекса достатъчно руски вид.

— Може би толкова ще й отнеме. Дойдох без нея — тя се поколеба на вратата, очаквайки да види дали рискът й е спечелил.

— Е, хайде де. Няма ли да прегърнеш и целунеш своя беден, отруден съпруг?

Гардън се втурна към него.

Любиха се бурно, достигайки до блаженство.

— Милата ми, моята скъпа любов — измънка Скай в рамото й, — ти си чудесна.

„Спечелих“, помисли си Гардън в тиха екзалтация. Тя притисна силно в ръцете си главата на Скай, усещайки познатите, любими очертания на черепа му. Той е бил омагьосан от разните астрологически измишльотини, но сега е преодолял и тях, и влиянието на Алекса. Би му простила, дори и да не я помолеше за прошка.

 

 

Следобедът караха по Корниш, ветровития планински път, който обвиваше тясната ивица земя покрай морето. Гледките бяха зашеметяващи.

— Това сигурно е най-красивото място в света — повтаряше Гардън. Под и над тях проблясваха вили, прилепени до планините, обкръжени със стръмни, терасовидни градини, греещи в багрите и цветята в тях, смекчавани от замъгленото сиво-кафяво на маслинени дървета. Древни градове се раздигаха нагоре и се губеха надолу по канарите, а малкото им улички представляваха поредици от извивки и стъпала, толкова тесни, че каменните стени на къщите им изглеждаха като да се сливат над земята. Пътят завиваше и се гънеше, понякога стръмните му криволици не оставяха нищо между тях и планинския склон под тях. Изведнъж морето изчезваше, после отново се появяваше, за пореден път изненадвайки погледа с богатата, несравнима чистота и наситеност на цвета си. Гардън беше ужасена и очарована.

— Лазурният бряг — викаше тя триумфиращо. — Наистина съм тук.

Спряха в една странноприемница, кацнала внимателно на ръба на скала, и пиха вино, направено от грозде, което беше отгледано върху терасираните късчета земя зад странноприемницата. Седнаха в двор, застлан с камъни, с гръб към топлината на слънцето. Виното имаше резлив вкус — розово на цвят, а не червено, като че ли още малко и щеше да кипне. От време на време някое мехурче се издигаше от дъното на тежките бокали. Собственикът им поднесе хляб и сирене. Гардън беше на върха на щастието си.

— Чудя се как ли се чувства човек в странноприемница. Защо не останем тук, вместо в хотела?

— Вероятно гъмжи от бълхи. Освен това хотелът е на крачка от казиното. Карането по тоя път не би ми се понравило през нощта.

— Все още ли залагаш?

— Скъпа, Монте Карло е за това… Кога започна да пушиш, Гардън?

— На кораба. Всички пушат с такова удоволствие, че реших и аз да опитам.

— Ще отидем утре до „Картие“ да ти купим едно-две цигарета.

— Почакай няколко седмици. Ще можеш да ми ги дадеш за годишнината ни от сватбата.

Скай обгърна раменете й с ръка.

— Точно така — каза той с усмивка. — Ние сме една стара двойка. Женени от цяла година.

 

 

Алекса организира парти в чест на годишнината им в апартамента, който беше наела в една къща в Ница. Беше се върнала от Париж ден след пристигането на Гардън и беше намерила куфарите си грижливо опаковани от Корин.

— Права беше — каза тя на Гардън. — Блъфирах. Чувствах, че времето ми изтича и реших, че нищо не губя, ако се опитам да те задържа надалеч.

— Без лоши чувства, надявам се — каза Гардън.

Алекса се засмя.

— Не забравяш, а? Не, малката, без лоши чувства.

Следобедът Алекса си намери апартамент, вечерта — любовник. Руснак, чието име не можеше да произнесе. Наричаше го Петър Велики.

Партито се провеждаше на каменната тераса пред хола на апартамента. Свещи във ветроупорни абажури бяха наредени по каменната балюстрада, както и по средата на дълга маса, върху която бяха наредени купички с хайвер и бутилки шампанско и водка.

— Духът ни е много славянски тези дни — каза Алекса. — Иска ми се да бях отишла в „Шанел“, когато имах тази възможност — тя си намаза филийка с хайвер и я поръси с нарязан лук от друга купа. — Петър ще държи реч. Не е ли божествен? Не разбирам и дума от това, което казва.

Петър направи многословно поздравление по случай годишнината на безупречен френски. В ръката си държеше чашка, напълнена с водка. В края на тоста си той я допря до устните си, отхвърли глава назад, изправяйки хоризонтално ръката си, след което изля съдържанието в устата си и запрати чашката на пода с достатъчно сила, за да я строши.

Алекса аплодираше най-силно. Тя имитира бързото движение на китката и после също хвърли чашата си. Капчица водка проблясваше на брадичката й.

— Не го направих както трябва. Покажи ми, Петър — тя напълни нови чаши за себе си и за него.

След половин час подът блестеше от натрошено стъкло и почти всички участници в партито бяха пияни. Сред гостите фигурираха някои от старата компания от Ню Йорк: Марк, братовчедката на Скай, Ан, и нейният съпруг, двама от приятелите на Вики бяха също там, Алис и Лео Филипс. В допълнение присъстваха и около дузина мъже и жени, които Скай познаваше от пристигането си в Монте Карло. Те бяха англичани, французи, швейцарци, поляци, говорещи на смес от родния си език и френски.

Когато всички чаши за водка бяха счупени, се прехвърлиха на тези за шампанско. Петър ръкопляскаше одобрително почти на всяка строшена чаша, включително и от самия него.

Гардън запушваше ушите си с ръце; това беше юбилейно парти, което никой нямаше да забрави. Трите реда перли около врата й блещукаха на светлината на свещите. Триста шестдесет и пет еднакви перли.