Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (73) (Част първа)

72

За целия си живот Гардън нямаше и шест дни, в които да е била болна. Беше феноменално силна и здрава по природа. Сега се нуждаеше от всяка частица от тази сила.

Първите две седмици тя беше в ада. Ад от болка, оголени нерви, халюцинации, силни ръце, дърпащи я надолу, приглушени гласове в далечината, твърди, лишени от емоция гласове, казващи й, че болката е свършила, че трябва да бъде смела. Тя чуваше нечовешките крясъци на една измъчвана душа и изпадаше в ярост. Не можеше ли поне да се намери някакво тихо местенце, където да страда? Крясъците атакуваха ушите и нервите й. Тя събра всичките си сили. Тя също би изкрещяла, за да каже на съществото в нея да спре, да я остави на мира. Но не можеше да изкрещи. Виждаше неясно: разтворената си уста, напрегнатото в усилие гърло и отнякъде далеч разбираше, че виковете издаваше самата тя. „Бедната Гардън“, искаше да каже, но не можеше. Тя крещеше. Писъците преминаха в скимтене, после в раздиращи хлипове и най-накрая в дълги, ниски, безкрайни стонове.

После един ден всичко утихна. Тя чуваше само бързите, скърцащи стъпки на обувки с гумени подметки. Сестра с бяла касинка на главата се появи отстрани на леглото й. Тя държеше бяла купа. Бяла пара излизаше от нея и обвиваше главата й.

— Бихте ли желали малко супа, г-жо Харис?

Гардън усети, че беше зверски гладна. Протегна и двете си ръце към купата.

Сестрата се усмихна.

— Ще ви храня с лъжица — каза тя.

Гласът й беше нежна песен. Младото силно тяло на Гардън се възстановяваше бързо. Тя беше мъртвешки изтъняла и твърде слаба, за да държи лъжица, докато прозрачният телешки бульон се спускаше надолу по гърлото й, но час по-късно повдигаше главата си, когато лъжицата наближаваше устата й, а до вечерта се изправи и се опря на възглавниците си за петото си хранене. След три дни тя седеше в кресло, с табла за ядене в скута си, хранейки се с овесена каша със стафиди, залята с много маслено мляко. Мисълта й беше заета само с храна и в продължение на седмица тя не правеше нищо друго, освен да яде и да спи. За нея нямаше минало и бъдеще, само инстинктивният порив на животното да оцелее и да оздравее.

— Добро утро, г-жо Харис. Ето закуската ви. Днес ще можете да хапнете и един омлет със сирене заедно с овесената си каша.

Гардън погледна към сестрата. Можеше да види само лицето и ръцете й; всичко останало беше скрито от сковаваща бяла униформа и касинка. Не изглеждаше като човешко същество. Гардън искаше да я запита за името й, да се сприятели с нея. Но се възпираше от професионално властния й вид.

— Бих желала малко кафе — каза Гардън, — и цигара — наблюдаваше за някаква реакция.

— Без закуска, г-жо Харис?

— Разбира се, и закуска. Знаете, че умирам от глад. Първо закуска, после кафе. И пакет цигари.

— Много добре.

— Тя е ужасна и непрекъснато иска нещо — докладва сестрата на своята началничка. — Подобрява се.

— Изведи я в инвалидната количка след закуска — каза старшата сестра. — След обяда започнете да се разхождате.

Д-р Луис Матиас ръководеше две клиники. Една голяма със сто легла в град Сиере, в южната част на Швейцария. Тя осигуряваше най-съвременна медицинска помощ почти безплатно за бедните хора от провинцията, кантон Вале. Над Сиере, сгушена в Алпите, в селцето Монтана, втората клиника разполагаше с оборудване само за десет пациенти. Това бяха богатите, пристрастени към наркотици или алкохол. Таксата от хиляда долара на ден издържаше и двете клиники.

Д-р Матиас беше истински хуманист. Той не презираше богатите си пациенти. Болката им беше толкова осезаема, колкото и на пациентите в другата клиника, затова и на двете той откликваше с еднакво неподправено съчувствие. Той им даваше това, което беше добро за тях и от което се нуждаеха. Всъщност те можеха да получат всичко, което пожелаят, стига да не бъде вредно за тях. Д-р Матиас не считаше за необходимо да ги наказва. Те вече достатъчно се бяха наказали с вредните си привички. Неговата задача беше да ги накара да се чувстват добре. Или толкова добре, колкото беше възможно за тях. За да го постигне, той им предписваше здравословна храна, чист въздух и упражнения. И се грижеше предписанията му да се спазват.

След закуска Гардън беше изкъпана и изтъркана с гъба. След това тя дремна до предобед, когато получи купа силен бульон. Тя постави купата до леглото си и притвори очи, но преди да успее да се унесе, влезе сестрата. Тя носеше дебел кадифен халат и чифт вълнени, прилични на боти пантофи.

— Ще ви заведа на малка разходка сега, г-жо Харис. Около клиниката.

Гардън гледаше незаинтересувано удобствата на клиниката, докато я разкарваха през разни стаи, по коридори и в дълга, остъклена галерия. Видя малко хора. Един плуваше в дълъг басейн, пълен със зелена вода сред кълбета пара; една жена седеше в модерния фризьорски салон, където миеха косата й; двама мъже играеха шах пред разпален огън в библиотеката; четирима играеха бридж в галерията. Хората не я интересуваха, нито удобствата. Но тя беше очарована от блестящия снежен пейзаж извън стъклените стени на галерията.

— Аз съм в Швейцария, нали?

— Да, мадам.

— Помня, че исках да дойда тук. Аз обичам снега. Това Алпите ли са? — над клиниката се издигаше планина, отдалечена достатъчно, така че се виждаше билото й, — сипей от сиви скали, нашарени с недокосната белота.

— Да, в Алпите сме, мадам. Това е една-единствена планина.

Гардън въздъхна. „Планините винаги ме изненадват, толкова са високи.“ Помисли си за Уентуърт и се зачуди дали е щастлива, после усети, че плаче и не може да се спре. Бриджорите не отклониха поглед от играта си. Сестрата я закара обратно в стаята й.

Сълзите й приличаха по-скоро на несекващ извор, отколкото на внезапно избликване. Те продължиха да се изливат, докато обядваше, докато се тътреше из стаята си, подкрепяна от сестрата, докато спеше. Когато сестрата я събуди за вечеря, възглавницата й беше подгизнала, а чаршафът и одеялото — събрани под брадичката й. Тя гледаше безмълвно над подноса към жената в бяло, продължи да я гледа, докато лакомо поставяше късчета храна в устата си, а сълзите й осоляваха храната.

— Не зная защо плача — каза тя, когато привърши с яденето.

Когато сълзите престанаха, Гардън се почувства празна, по-зле и от мъртва. Тя лежеше в чистото си, прясно напоено със сълзи легло, инертна, очакваща съня да дойде. Вместо това усети огромна тъга. „Бедната Гардън, каза тя на притъмнялата стая. Бедната Гардън.“ И се разтресе от ридания, пропити от безнадеждност, без от очите й да капне сълза.

Самосъжалението бушуваше у нея с дни. „Не беше моя грешката“, казваше си тя. За кокаина, безразборните й сексуални прояви, изневерите на съпруга й, обезсмислянето на живота й, провалянето на брака. Искаше да бъде оставена на мира, да преживее отново и отново мислено същите неща, да се обвие в пашкул на самооправдание и тъга.

Но сестрата я караше да ходи, караше я да яде, караше я да се къпе, караше я да се подлага на маникюр за ноктите, масаж на тялото и измиване на косата.

И бурята от самосъжаление отмина. На първи февруари Гардън погледна през прозореца си падащия сняг и й се прииска да се разходи в него. Спомняше си ясно какво вълнение изпита в Ню Йорк в деня, когато за първи път видя сняг; спомни си деликатния студен и влажен допир по лицето си. Струваше й се толкова отдавна. Десеторно по-дълго от четирите години, които всъщност бяха изминали. Тя вече не беше момиче. Тя дори не беше на двадесет и една години — действителната й възраст. Тя беше уморена, душата й беше уморена. Но все още можеше да се радва на някои неща, снега например. Радваше се също, че е жива. Позвъни на сестрата.

— Имам ли палто? — попита тя. — И някакви дрехи, обувки? Бих искала да се поразходя в снега.

Сестрата я заведе до противоположната страна на дървената вила, в която се помещаваше клиниката.

— Това е стаята ви, мадам Харис.

Стаята, в която Гардън беше пребивавала досега, беше малка, прилична на болнично помещение. Само пердетата от червен плат на прозорците освежаваха бялата й стерилност. Новата стая беше много голяма, с бледожълти стени, син килим и синьо-жълти мотиви с цветя по пердетата и покривалото на леглото. Мебелите бяха масивни, от борово дърво, с издълбани геометрични, селски форми, легло с висока табла, гардероб и скрин. Прозорците заемаха цели стени. Водеха към балкон с изглед към планината. В стаята дълбоко кресло с възглавнички беше поставено до прозорците. На балкона имаше дървен шезлонг с преметнато дебело одеяло през едната подпора за ръцете. Ярки картини с цветя висяха на стените, а на бюрото пред огледалото беше поставена права жълта ваза.

Сестрата отвори гардероба. Беше пълен с дрехи на Гардън. Както и скринът.

— Майката на съпруга ви ги изпрати — каза тя. — Казахме й от какво е възможно да имате нужда. — Усмивката й се сви по начин, изразяващ неодобрение. — Тя също изпрати касетката ви с бижута. В кабинета на доктора е, в сейфа.

Гардън се засмя леко.

— Схващам. Вече не съм шумна, така че мога да си хващам пътя.

Тонът на сестрата се смекчи от неодобрение към официалност.

— На път сте да се възстановите, г-жо Харис.

Гардън облече вълнен костюм, обу вълнени чорапи и ботуши, поръбени с козина. За първи път виждаше чорапите и ботушите, за които задочно благодари на Вики. Самуреното й палто беше в гардероба и тя благодари на собствената си незаинтересованост. Никога не го беше дала за подкъсяване.

През дневната и хола стигна до вратата за навън. Снегът разцелува лицето й, докато изминаваше двете стъпки до пътеката, разчистена в него.

Купчините сняг бяха високи до рамото й. Някой ги беше оформил от двете страни като стени със зъбери и прозорчета в центъра им. Падащият сняг замазваше формите. Гардън започна да ги разчиства, но ръкавиците й подгизваха, затова тя ги свали и пъхна ръце в джобовете на палтото.

Пътеката правеше пълна обиколка около вилата. Гардън беше изненадана от размерите й. Тя се почуди за кратко колко ли още пациенти има в нея. Не я интересуваше; не възнамеряваше да има нещо общо с тях.

Светлината от прозорците на вилата беше топла и ободряваща. Гардън се почувства в безопасност. Тя вървеше бавно, защото равновесието й още не беше стабилно, последица от наркотика. Но вървенето не я уморяваше. Учудваше я, че честите разходки, на които сестрата я извеждаше насила, са й подействали толкова укрепващо.

След малко тя престана да наблюдава дейността на краката си и започна да се движи по-лесно и по-бързо. В същото време мислеше.

„Оправям се. Някога, след седмица, месец или когато и да е, ще трябва да си отида оттук. Към какво ще се върна? Скай не ме обича. Всички, които наричах свои приятели, не ме приемат на сериозно, мислят ме за кукла с ключ за навиване, която се навива с шампанско, кокаин и малко аплодисменти. Аз нямам нищо.“ Сълза замръзна на скулата й; тя отърка лице в яката си, за да я изтрие. Никакво самосъжаление повече! Времето му беше минало.

Мекият допир на козината беше успокояващ. Тя завъртя главата си от едната страна на другата, отърквайки в нея бузите си. „Самурът е по-мек от норката, заключи тя, с по-дълъг косъм от хермелина. Не гъделичка като лисицата. Трябвало е да дам това палто за подкъсяване. Не съм го обличала, откакто за първи път отидох в Париж.“

Спря се. Беше й минала някаква мисъл. „Аз съм много богата, каза си тя. Притежавам всеки вид кожа, всякакви бижута, всичко, което някой би могъл да си пожелае. Живея в лукс, от когото се възползвам пълноценно. Така се е случило, че не съм се замисляла върху това. Толкова бях заета да се уча как да играя, че почти не си давах сметка. Боже мой, всяка жена на света би пожелала да си разменим местата. За какво има да съжалявам? Значи съпругът ми не ме обича. И какво от това? Баща ми не обичаше майка ми; повечето от мъжете, които познавам, не обичат съпругите си. Аз не съм по-различна от тях. Но не съвсем. На майка ми се налагаше да се стиска и да брои возенията си в трамвая. Лори Патерсън си доставяше удоволствие, като караше други да купуват каквото тя не можеше да си позволи. Мога да имам абсолютно всяко нещо, което пожелая. Няма причина да съм толкова неудовлетворена. Ще направя така, че да съм доволна от това, с което разполагам.“

„Не е нужно да правя нещо, което не искам. Скай всъщност не се интересува дали ще придружавам него и тайфата по нощните заведения. Мога да подхождам избирателно. Ако излизането ще ме развлече, ако по кината или театрите дават нещо, което искам да гледам, ще ходя. И не е нужно да прекарвам времето си с онези хора; мога сама да си намеря приятели. Например момичето от «Вог». Хареса ми. Ще я потърся. Тя вероятно ще се радва да отиде на театър или да излезе на вечеря. Има куп места, където две дами могат да отидат, без да им е необходим ескорт. Мъжете не са от значение. Със сигурност не и за мен. Вече не. Никога повече не искам да усетя ръка под полата си или тяло, натискащо се върху моето. Отвратително.“

Тя продължи пътя си, стъпвайки твърдо по снега, като го слушаше как проскърцва, открила лицето си за падащите снежинки. Почувства се пълна с решимост. Почти щастлива. Когато се прибра в стаята си, захвърли палтото на стола и смени ботушите си с пантофи.

Разреса косата си, разтревожена от трите сантиметра, с които беше пораснала, откакто я беше изрусявала за последен път. Червените ивици наподобяваха рани върху скалпа й. Позвъни на сестрата.

— Имам нужда от фризиране. Веднага. И искам касетката с бижутата си в стаята ми.

По-късно тя се облече за вечеря в една от тесните коктейлни рокли от черен креп, които беше купила в Париж през есента. Сложи си грим и диаманти.

— Колко елегантна изглеждате, мадам Харис — каза сестрата. — Ще желаете ли да вечеряте в столовата довечера?

— Не, благодаря. Предпочитам да ям сама.

— Много добре — тя постави вечерята на Гардън върху кръгла маса в ъгъла. — Хареса ли ви разходката, мадам?

— Много. Утре искам да попазарувам. Нямам топли ръкавици.

— Някой ще ви закара до селото.

Гардън не отвърна. Тя зае мястото си на масата и започна да се храни. „Защо трябва да опитвам да се сприятелявам с една сестра?, мислеше тя. Сигурно се присмива на пациентите зад гърба им. И в крайна сметка тя е само един слуга.“