Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (83) (Част първа)

82

Гардън се отърси от напрежението, прекоси терасата и влезе във вилата. Бе пристигнала точно навреме за коктейлите. Искаше да има хора наоколо, когато види Скай. Това щеше да й помогне да се почувства като истинска актриса.

Тя чу познатия шум от смехове и подрънкване на кубчета лед и тръгна по него към дневната, от която две широки врати водеха към терасата. Имаше само десетина човека. Тя не познаваше никого, освен Скай и Вики.

Гардън се спря на прага.

— Помощ! — шеговито извика тя. — Гърлото ми е пресъхнало от пътя.

Когато всички погледи се съсредоточиха върху нея, тя със замах смъкна бялото ленено наметало от раменете си и свали бялата си памучна шапка клош, като тръсна глава. Косата й на ослепителни кичури преливаше в пищните гънки на робата „Делфос“, която се спускаше и обгръщаше плавните извивки на тялото й.

Тя пусна наметалото и шапката си на един стол.

— Само не казвайте, че кладенецът е пресъхнал — тя пристъпи към бара в ъгъла на стаята, като сякаш не забелязваше втренчените погледи на гостите, но съвсем ясно видя как Вики внезапно пребледня и как очите на Скай светнаха. През последните години тя често бе виждала този поглед, но предназначен за други жени.

— Скъпа! — Скай непохватно забърза към бара. — Позволи ми да ти приготвя едно питие. Изглеждаш страхотно.

Гардън сдържано му подаде буза.

— И ти, скъпи — каза тя и се обърна. — Ще пия вермут с касис — подвикна тя през рамо. — Вики, скъпа — рече тя, — сякаш съм на Левия Бряг. Вилата ти е толкова живописна! — после допря буза до нейната и пристъпи към средата на килима, издържан в агресивен „Ар Деко“. Това бе равносилно на обявяване на война.

— Здравейте — каза тя на първия непознат, който й се изпречи. Той бе втренчил поглед в пълните й гърди под тънката плисирана коприна. — Казвам се Гардън. Аз съм въпросната съпруга на Скай — тя безгрижно се запозна с почти всички гости и накрая се върна при Скай. — Благодаря ти, скъпи — каза тя и взе чашата си от ръката му. После го погледна в очите, сякаш бяха сами в стаята. — Как я караш, Скай? Липсвах ли ти? — в гласа й нямаше нито молба, нито покана. Това бе предизвикателство.

 

 

Превземането на съпруга й бе абсурдно лесно.

— Просто вече не съм сигурна в чувствата си, Скай — казваше тя и го държеше на почетно разстояние седмици наред, а той покорно я следваше навсякъде. А тя постоянно бе в движение.

Отиде до островите Лерин, на един час път по море от пристанището на Антиб и посети тъмницата на Желязната маска. Посети замъка от дванадесети век в Антиб. Редовно посещаваше необичайните и малко тъжни спектакли, които изнасяха Айседора Дънкан и Жан Кокто. Всеки ден ходеше на брега, облечена в някоя от белите туники, които Кони бе сътворила за нея, с качулка, достатъчно дълбока, за да скрива лицето й. Преди залез тя пак отиваше на плажа и наблюдаваше как слънцето се спуска зад далечните върхове на Морските Алпи и обагря снеговете им във виненочервено.

Седяха на тъмния плаж със Скай и разговаряха. Светлините на Ница описваха широка дъга на отсрещния бряг, а цигарите им блещукаха като светулки в мрака.

— Кажи ми какво усещаш, когато се изкачваш в планината? — питаше Гардън, или пък: — В какви каскади си участвал? — или — Сигурно си се чувствал много самотен без братя и сестри? Гувернантката ти строга ли беше?

Тъмнината беше нужна, за да не може Скай да види копнежа, изписан на лицето й, и сълзите, които избликваха, когато в гласа му се прокраднеше нотка на злощастно отчаяние. Тя трескаво желаеше да го вземе в обятията си, да му каже колко много го обича, да му обещае, че ще запълни празнината в живота му, с която той самият не може да се справи.

Но тя добре бе научила ролята си. Той я желаеше, това тя знаеше с положителност. Но също така знаеше, че то не е достатъчно, за да го задържи, след като задоволи желанието му. Той трябваше да се научи да я обича. А след това и да й вярва. Само тогава тя можеше да бъде за него всичко.

Вики прие хвърлената от Гардън ръкавица. Но, както веднага се видя, без никакъв финес. Тя избираше моменти, когато Скай беше с Гардън и го викаше при себе си, за да й налее питие или да й запали цигарата. Хващаше го подръка или потупваше дивана до себе си, сякаш му заповядваше да седне. В такива моменти Гардън насочваше вниманието си към най-близкия си съсед и го омагьосваше според правилата на Елен Лемоан. И почти винаги в хода на разговора фалшивият интерес, с който бе подходила в началото, се сменяше със съвсем неподправен такъв.

Тя писа на Елен.

„Знаела си, че ще стане така. Притворна си като лисица.“

Елен й отговори с един-единствен неразбираем ред на френски:

„Глупаците си казват всичко и не ядат нито грозде, нито ягоди.“

Гардън реши да възложи превода на мис Трегър. Можеше лесно да провери думите в речника, но от това нямаше да разбере смисъла на цялото изречение. Убедена бе, че Елен се гордее с нея. Самата се чувстваше горда от себе си. Безкрайната игра я изтощаваше, но тя бе уверена, че може да поддържа ролята си толкова, колкото е необходимо.

Но само след две седмици тя се предаде. Имаше среща със Скай, после обядваха заедно, далеч от модернистичната вила и бездушния й хромиран интериор. И на двамата им олекна, когато избягаха.

— Хайде да отидем в Ница и да се правим на англичани — каза Гардън.

— Какво говориш, Гардън? Напоследък просто не зная какво да очаквам от теб.

— Сега вече знаеш. Англичаните си мислят, че Ница си е лично тяхно откритие. Хайде да се разходим покрай брега, по „Променад де з’Англе“. Ще сочим с пръст палмите и лодките и ще казваме: „Викам си…“ или „Кааак?“ или пък „Боооже мили!“ и тям подобни.

— Боже мили — каза Скай, — шармантна идея, сладурче!

Гардън се засмя.

— Изглеждаш абсолютно страхотно, половинке! — продължи Скай.

— Недей така, Скай, ще си изчерпим запаса от английски изрази, преди да сме стигнали.

Скай се засмя.

— Хоп-троп — каза той. — Хип хип ура! — колата се понесе по крайбрежното шосе.

 

 

Правиха се на англичани из целия булевард и се заливаха от смях. После Скай предложи да се разходят по площад „Масена“.

— Съвсем близо е. Искам да ти купя нещичко, скъпа.

— Но ти ми подари онези прекрасни обеци едва вчера, Скай.

— Това си беше за вчера.

— Много си мил. Но все пак ми се ще първо да обядваме. Хайде да отидем в „Негреско“ и да си поръчаме „Негрони“. Никога не съм ги опитвала. Какво представляват?

— Не знам със сигурност. Сигурно розов джин. Ще склониш ли на шампанско?

— Само ако е английско. Трябва да сме последователни.

— Тогава нека бъде джин, но само не розов.

— И „Салад Никоаз“ за да добавим малко местен колорит.

— Говориш само смехории. Затова те обичам.

— А ти говориш само приятни неща. Добре ето една маса с чадър. Хайде да седнем и да се подиграваме на американските туристи. Ние, англичаните, много си падаме по такива работи.

— Прекрасно — Скай поднесе стола й.

Мартинитата бяха остри, студени и прекрасни.

— Това съвсем не е по английски образец — каза Скай, — но ще го изпия. Как смяташ, дали ни мислят за американци?

— Твърде малко е вероятно, старче — джинът увеличи замайването, което Гардън чувстваше. Те двамата никога не бяха се смели толкова. Денят бе прекрасен.

Салатата бе произведение на изкуството. Отделните й съставки бяха подредени така, че цветовете да си отиват.

— Срамота е да се яде такова нещо — каза Гардън, — но ще се насиля. Мммммммм. Защо маслините са толкова вкусни по Средиземноморието? Ето, опитай — Скай леко захапа пръстите и. Дъхът на Гардън секна.

Тя дръпна ръката си, преди да е започнала да трепери. Трябваше бързо да каже нещо. Огледа се, за да види нещо смешно каквото и да е.

— Виж, Скай, Айседора Дънкан. Помниш ли? Балерината, която гледахме. Как мислиш, дали ще прави представление тук тази вечер? О, едва ли. Този въобще не прилича на Кокто.

Айседора вървеше подръка с млад и много представителен мъж, който я отведе до една дълга, ниска кола и й помогна да се качи.

— Страхотна кола. Не мога да разбера каква. Ти как мислиш? Италианска ли е? — Гардън сграбчи ръката на Скай. — Не, Скай, спри я. Бързо, бързо. Не виждаш ли? Около врата й! Шалът й е оплетен в задното колело. Кажи на момчето да не тръгва. О, о, Боже Господи. — Гардън рязко се изправи и прекатури стола си. — Спри! — изкрещя тя. — Спри!

Изведнъж всички се развикаха, а Гардън притисна длани към лицето си, сякаш се опитваше да изтрие от съзнанието си онова, което току-що бе видяла. Тя залитна към Скай и се отпусна в него.

— Не издържам повече. Заведи ме вкъщи. Прегърни ме. О, Скай, прегърни ме! И никога вече не ме пускай!

По пътя към Антиб тя повърна от колата.

— Какво става с Гардън? — попита Вики, когато пристигнаха във вилата. Разплакана и с несигурна походка Гардън се запъти към стаята си. Скай разказа на майка си за абсурдната смърт на балерината. Вики се втурна към терасата, за да съобщи новината на гостите, които обядваха там. Гардън остана в леглото през целия следобед разплакана и разтреперана. Скай попита Корин как е господарката й, но не отиде да я види.

„Гардън, когато проявяваш слабост не си привлекателна, каза си тя. Запомни добре това. Когато му покажеш, че имаш нужда от него ти изведнъж се превръщаш в проблем, в тежест, в досадно задължение.“

Тя не си позволи втори пристъп на слабост, дори когато слезе на вечеря и завари приятелите на Вики скупчени около една бронзова статуетка, изобразяваща Айседора Дънкан както танцува с цимбали в ръце, с изящни ходила и плувнали около тялото й ефирни драперии.

— Мили мои — говореше им Вики, — направо преметнах продавача. Още не беше научил новината и му я измъкнах на нормалната цена. Сега сигурно се е запенил от яд.

 

 

След вечеря всички отидоха в Идън Рок, за да потанцуват в тамошния бар. Той беше препълнен с холивудски актьори и актриси. Единственото елегантно заведение в края на лятото бе „Кап д’Антиб“.

Гардън дори не ги и погледна. Те я гледаха. Тя единствена се открояваше с бледата си кожа сред загорелите от слънцето посетители. Бе облечена в бялата копринена туника на Фортуни. На рамото й имаше една-единствена гардения, забодена с диамантена брошка с ексцентричен син камък. Камъкът, очите и косата й изумително блестяха на фона на бялата й туника и неподвижното й, красиво бледо лице. Фотографите изоставиха холивудските звезди. Нейната звезда изгря в тази нощ, когато един журналист написа под снимката й: „Дамата с гардениите“.

На другия ден Гардън отново се беше взела в ръце. Тя бързо възстанови позициите си пред Скай и скоро след това, когато една вечер се разхождаха покрай обляния в лунна светлина бряг, навлезе във водата и извика:

— Прекрасно е! Ела да плуваме!

— Гардън, та ти си облечена! Луда ли си?

— Вече не съм облечена. Съблечи се и ти.

Но когато се любиха, Гардън не можа да продължи с ролята си, не бе в състояние да контролира нещата. Страстта, която я разкъсваше, бе истинска и цялата любов, която се криеше зад актьорската й игра, завладя тялото й. Това бе чудо, взаимност, единение на две души в една. И в този кратък миг Скай й принадлежеше изцяло.

Но за да го задържи завинаги, пресътворената Гардън трябваше непрестанно да го омагьосва.

— Хайде да отидем някъде — казваше тя, когато забележеше, че го обзема безпокойство. — Никога не съм ходила в Лондон… Венеция… Рим… Атина… Виена… Копенхаген… — тя тайно разучаваше туристическите справочници и историята на различните страни, за да може да организира нещата така, че да попадат в интересни ресторанти, кафенета, крепости, паркове, и така да споделят вълнението на откриватели. Тя постоянно завързваше познанства и осигуряваше на Скай нужната му среда. Навсякъде носеше гардениите и парфюма си и бе тъй красива, че всички й се възхищаваха, вестниците и списанията я боготворяха, а Скай бе омагьосан от Дамата с гардениите.

Прекараха почти цяла година в пътешествия. И накрая Скай пожела да спрат. Най-после всичко си дойде на мястото. Той вече нямаше нужда от нови и вълнуващи преживявания. Защото в Гардън намери всичко, което някога бе желал.

— Хайде да се установим някъде, мила — каза той. — Не ти ли омръзнаха тези влакове и хотелски хавлии?

— А на теб?

— Втръснаха ми до смърт. Омръзна ми, освен това да гледам как мъжете се задъхват, когато минават край теб. Ужасно е да имаш известна жена.

— Нека тогава се приберем у дома. В Щатите никой не обръща внимание на тия неща.

— Да, но в Щатите не се сервира шампанско. Трябва да бъдем практични при избора.

— Тогава къде? Избери ти.

— Хайде да отидем в Англия. Бива ни за англичани.

— Вярно е, стари друже. Местните сигурно нищо няма да заподозрат. А и повечето добри театри са в Лондон.

— Аз си представях нещо по-селско. Нали разбираш, костюми от туид, кучета, дълги разходки из хълмовете.

— Точно тъй, момко, и с шотландски полички.

— Или пък някъде край езерата. Какво ще кажеш. Само двамата? Как би се чувствала само със съпруг и нищо друго?

Гардън разтвори ръце и изостави ролята си.

— Ела тук, глупчо. Прегърни ме.