Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (10) (Част първа)

9

— Джорджия? Как може епископът на Южна Каролина да те изпраща в Джорджия, Били? Че това е съвсем друг щат!

— Знам, че е друг щат, Сюзън. Не съм неграмотен. Може да съм неудачник, но не съм неграмотен.

Сюзън започна да го утешава и да го успокоява. Не бил виновен той, че щели да затворят „Св. Ендрю“. Виновни за това били техническият прогрес, двайсетият век, изложението. В неделните дни жителите на Чарлстън не излизали вече сред природата, извън града, те ходели с колите си до изложението.

Хенриета каза почти същото, само дето обвини за всичко електричеството.

— Ще ни липсвате и двамата — каза тя. — Искам да обещаете, че ще ми пишете — те обещаха.

— И освен това искам да организирам едно малко парти във ваша чест, преди да заминете. Имате повече приятели тук, отколкото сигурно предполагате — тя издърпа смилата си от ръцете на малкия Стюарт, който се опитваше да ги надене на петнистия дог, заспал до камината. — Чакайте малко да взема календара от писалището си! Кога трябва да бъдете в Милиджеил?

— На първи юни.

— Значи имаме повече от месец време. Добре. Ще отворим Горската къща малко по-рано от друг път и ще направим партито там. Ще бъде много по-приятно. Да го назначим за двайсети май? Неделя е. Ще имаш препълнена църква за последната си проповед, Били. Ще им кажа на всички, че няма да получат нищо за пиене, нито за ядене, ако не ги видя в църквата, преди да дойдат тук.

— Дайте да поканим и епископа — пошегува се Сюзън.

Хенриета плесна с ръце.

— Чудесно. Още днес следобед ще пиша на жена му. Ще си прекараме много приятно.

Но не беше писано това да стане. Още докато Хенриета пишеше писмото до жената на епископа, в стаята нахълта Зензи и я прекъсна.

— Бебето много зле, мис Трад.

Хенриета остави перодръжката. И двете деца бяха ваксинирани преди три дена, и Пеги, толкова кротка обикновено, оттогава беше все неспокойна и кисела. Малкият Стюарт се оплакваше, задето не му разрешаваха да си чеше ръката, но Пеги беше прекалено малка, за да им каже какво я мъчи.

— Донеси ми малко подсладено топло мляко, Зензи. Тя не беше яла. Може да е гладна. Аз ще я полюшкам малко — Хенриета забърза по широките стълби нагоре към детската стая на третия етаж. Не чу Пеги да плаче и затова запристъпя на пръсти по коридора на път за стаята. Можеше пък да е заспала.

Като отвори вратата и надникна вътре, Хенриета изпищя. Мъничкото телце на Пеги се беше свило на топка и се гърчеше в конвулсии. Хенриета изтича до нея, сграбчи я и я вдигна от легълцето й. Малката й нощничка беше цялата мокра от пот, а напрегнатото й вдървено телце направо пареше. Хенриета притисна силно бебето до гърдите си, сякаш се надяваше, че с тялото си ще може да поеме огъня, с който гореше Пеги и ще спре конвулсиите на вцепенените й крачета и ръчички.

„Мили Боже — ридаеше безгласно Хенриета, — не позволявай това да се случи! Моля ти се, мили Боже!“

— Тихичко, ангелчето на баба, всичко ще ти мине. Шшшт, съкровището ми. Баба те е гушнала. Баба ще си те оправи. — Тя обсипа малката главичка с целувки, а сълзите й капеха върху медночервените къдрички, навлажнени от потта, предизвикана от треската.

С трескава бързина тя изля от каната на нощната масичка студена вода в един леген и натопи една кърпа в него.

— Баба ще те забърше с малко хладна кърпичка, Пеги. Ще ти стане по-добре, миличкото ми.

Хенриета сложи бебето на леглото и без да се бави, разкъса нощничката му отпред. Започна да забърсва с влажната, хладна кърпа главичката на Пеги, гушката й, пламналото й личице. Конвулсиите спряха. Хенриета вдигна едната от малките ръчички, избърса я и я целуна. После вдигна и другата й увиснала безпомощно ръчичка, поизми я с влажната кърпа малко по-бавно, съсредоточавайки вниманието си изцяло върху нея, без да поглежда към малкото телце на Пеги.

После пое дълбоко дъх, натопи кърпата отново във водата, изстиска я и започна да оглежда бебето и надолу. По корема му се беше появил слаб, червен обрив. Хенриета разтвори настрани пълничките крачета. Червени петна имаше и там, от вътрешната страна на крачетата.

Пеги беше прихванала едра шарка. Ваксината, вместо да я предпази от болестта, я беше заразила с нея.

Сълзите на Хенриета спряха изведнъж. Сега тя трябваше да съсредоточи цялата си енергия, за да се пребори за живота на Пеги. През следващия един час тя вдигна на крака цялата прислуга и ги разсипа от търчане, викайки на висок глас от последния етаж надолу по стълбите. Изпрати едно момче да вика доктор, издаде разпореждания за незабавно преместване в Горската къща, накара Зензи да съблече всички дрехи от себе си, да се измие с карболов сапун и да изгори дрехите си.

— Аз ще остана тук да се грижа за бебето. Ти отговаряш да следиш мистър Енсън, мистър Стюарт и мис Маргърит да не прекрачват прага на тая къща. Сложи някой да пази на пътя за имението и на входната врата и да не пуска никого да идва тук. Моли се на Господа да не се разпространи заразата.

Две седмици Хенриета продължаваше да ръководи така домакинството на имението от разстояние. По четири пъти на ден Зензи идваше на моравата пред къщата и викаше нагоре към отворения прозорец на детската стая. Питаше за различни неща, свързани с нуждите на домакинството и даваше отчет за състоянието на останалите. Хенриета даваше инструкции и й съобщаваше последни новини за развитието на болестта на Пеги. Всички в Горската къща били добре, постоянно и казваше Зензи, Пеги се справяла добре с болестта, викаше на свой ред Хенриета. И двете лъжеха.

В Горската къща Зензи вършеше цялата къщна работа сама, освен това се грижеше за Маргърит, която беше припаднала, като научи какво е станало с Пеги. Два часа по-късно Маргърит прати да повикат Зензи при нея. Тя беше започнала да помята. Докторът, който беше извикан за Пеги, досега не беше израждал родилки. Той не успя да спре помятането, нито инфекцията, която настъпи впоследствие. Дни наред Зензи стоя край леглото на Маргърит и налагаше обхванато й от треска тяло с компреси, както Хенриета слагаше компреси на Пеги. Всички останали прислужници избягаха, защото помислиха, че треската на Маргърит е начало на шарката.

Стюарт отведе сина си в града, за да го отдалечи от опасността от зараза и да го предпази да не слуша мъчителното стенание на майка си.

Само Енсън остана, за да сменя Зензи край леглото на Маргърит, да й поднася бульона в уста, да изтрива потта от челото й, да й държи ръката.

Когато най-после опасността за живота на Маргърит отмина, Зензи се отправи забързано към Голямата къща. Този ден отчетът й щеше да отговаря на действителността.

Тя чу плача на Пеги, още докато прекосяваше моравата.

— Мис Трад — викна тя със силен, изпълнен с облекчение глас. — Аз съм, Зензи, мис Трад.

Не последва никакъв отговор — само жалният, мяукащ плач на изтощеното бебе. Зензи изтича до къщата и заблъска по високата заключена врата. Отговор пак не дойде.

Накрая тя вдигна една от тежките саксии с насадени в тях розови храстчета, които ограждаха стъпалата към верандата. Запокити я във високия прозорец, старото вълнообразно стъкло се разби на парчета и тя прескочи в трапезарията.

Горе намери Пеги да удря по оградата на дървеното си креватче. Малката й устичка трепереше, а големите й очи бяха зачервени от плач. Ръчичките й бяха вързани за оградата на креватчето, за да не чеше обсипаното си с пъпчици лице и тяло. Но въпреки това личицето й, до съвсем скоро така изящно красиво, беше обезобразено от отоци и от възпалителни червено-кафяви петна, които предвещаваха дълбоки белези.

Хенриета Трад лежеше на пода близо до креватчето, лицето й беше обсипано с пъпки, а ръцете и краката й — вцепенени и изкривени в неестествената поза на смъртта.

Били Барингтън спря двуколката.

— Страхувам се — каза той тихо.

Сюзън смъкна ръкавицата от лявата си ръка, стисна неговата ръка и вплете пръсти в неговите. Тя не каза нищо, изразявайки мълчаливо съчувствие.

Постояха така няколко минути, после Били вдигна ръката й и я допря до устните си, след това я постави нежно върху коляното й. Плесна с юздите по гърба на коня и зави по пътя за имението. Скърцането на колелетата подплаши една птица присмехулник някъде из клоните над тях и тя подхвана писклива песен с пресипнал остър глас.

— Сякаш беше вчера, когато минавах оттук за първи път — спомняше си Били на глас. — Мислех си, че този, който живее в място като това, трябва да е най-щастливият човек на света. А сега към Стюарт Трад изпитвам само състрадание, повече отколкото, към когото и да е друг. Нищо друго, освен мъка не видях в тая прекрасна плантация.

Били и Сюзън се поклониха в отговор на мълчаливо вдигнатите за поздрав ръце на облечените в бяло негри, като минаваха покрай селцето.

— Чудя се дали старата Пенси ще дойде на погребението — каза Били. — Чудя се дали не беше права тя — дали наистина Традови не са прокълнати.

Едва сега Сюзън проговори.

— Не говори така — каза тя рязко. — Отиваме на погребението на мис Хен. Но не трябва да се поддаваш на отчаяние или на глупави фантасмагории. Ти си свещеник, Били Барингтън, и трябва да изпълняваш дълга си. Трябва да намериш сили, за да дадеш утеха на това нещастно семейство в мъката му. А ти можеш да го направиш. Сигурна съм, че можеш. Можеш да бъдеш силен и да вдъхнеш кураж и на тях. Няма от какво да се страхуваш. Сигурна съм, че ще се справиш.

Били се обърна към нея. Под черния воал лицето й беше пребледняло, с израз на печал и тревога, който никак не съответстваше на думите й. Той взе ръката й отново.

— Ще се справя, скъпа. Не се безпокой!

На погребението на Хенриета Трад, която беше уважавана и обичана от толкова много хора, присъстваха само нейното семейство и негрите от имението. Хората толкова много се страхуваха от шарката, че не смееха дори да се доближат до имението Ашли. Маргърит стоеше между Стюарт и Енсън, и двамата я държаха под ръка, за да я придържат. Тя изглеждаше като безплътна сянка, отслабнала и обезсилена от болестта, покрита с воал от черен креп от върха на черното боне до върховете на черните си ботушки. Отляво на Стюарт стоеше Зензи, също в черно, с черна престилка върху черната си рокля. Тя държеше двете деца в силните си ръце.

Сюзън се приближи към мястото откъм дясната страна на Енсън. Докато тя отиваше към тях, сутрешното слънце се показа иззад облаците. От неговите лъчи лъскавите коси на Традови запламтяха с огнен блясък. Сюзън почувства тръпки по гърба си. Сякаш светкавица ги поразява, помисли си тя, двамата братя и двете невинни дечица. Те я предизвикваха от небесата. Какво ли има да става с тях?

Твърдият и ясен глас на Били започна да произнася благоговейните, тържествени слова за панихидата. Очите на Сюзън се изпълниха със сълзи. Добър човек беше нейният съпруг и тя го обичаше с цялото си сърце. Скоро щяха да заминат. Църквата „Св. Ендрю“ беше вече затворена, кепенците на прозорците бяха спуснати, Били имаше да изпълни само още едно последно задължение тук: след погребението на Хенриета те всички щяха да отидат в църковния двор за надгробната панихида на Хенри и Джейн Гардън, починали от шарка в същия ден, в който почина и Хенриета Трад.

Дано Били никога да няма в живота си отново, молеше се Сюзън, такъв ужасен ден. Но ако все пак това се случеше, той щеше смело да го посрещне и да изпълни своите задължения. Малко време прекара той тук, в равнината, но то изцяло го промени. Променили го бяха имението и Традови. Той беше само момче в дрехите на мъж, когато напусна Белтън. Сега той беше вече мъж.

Тя вдигна поглед над силните рамене на съпруга си към раззеленилия се вековен дъб, чиито клони бяха надвиснали над покритите с мъх надгробни камъни на рода Ашли. Испанският мъх, провиснал от дебелите, могъщи клони хвърляше подвижни сенки от проблясващите иззад облаците слънчеви лъчи. Назад, зад тях, в далечината тя съзря издигнатия, тревист бряг, който обхващаше реката. Докато тя се взираше в неговата мека, спокойна красота, облак от мъгла покри реката и пропълзя над моравата. Сюзън потрепери.