Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (16) (Част първа)

15

През октомври Пеги и малкият Стюарт тръгнаха на училище. Въпреки че Пеги още не беше навършила и пет години — оставаха й няколко дена до това — никой не възрази. Пригодената за училище къща имаше само една учебна стая, която се ползваше от учениците от първи до седми клас. Имаше петокласници, които бяха на петнайсет години, защо тогава да нямаше и първокласничка на пет?

Училището се намираше до моста на Бейкън, където пътят за Съмървил пресичаше река Ашли! Беше на почти пет мили от имението — твърде далеч, за да ходят децата пеш до там. Те яздеха един кон от имението — стара кобила, наречена Джуди, която някога е била част от екипажа, теглил великолепната карета на съдията. Тя невъзмутимо се подчиняваше на малките ръчички, държащи юздите. Стюарт и Пеги се ширеха свободно върху кокалестия й стар гръб с изпопадала козина. За тях беше голяма радост и гордост да си имат свой собствен кон.

С времето тая радост премина. Джуди беше само една бавноподвижна, стара кобила, а училището — място с изпълнен с тебеширен прах въздух и с отегчително хорово рецитиране на читанката на Мак Гъфи и на аритметичните таблици. Дори и другите деца в училището, отначало непознати и интересни, станаха скучни и безинтересни за двамата малки Трад.

Но по това време вече режимът на ежедневните им занимания се беше затвърдил у тях и се поддържаше от само себе си. Те го следваха автоматично, без да си задават въпроси дали няма и някой друг начин да се вършат тия неща.

И в имението продължаваше същият неизменен начин на живот. Зензи някак си забрави за обещанието си да вземе Гардън обратно в Горската къща, когато децата тръгнат на училище. Малкото момиченце остана да живее в селцето, където всяка къща беше негов дом. Изглежда тя беше забравена от семейството си. Маргърит прекарваше времето си в грижи за кожата си и за косата си. И чакаше. Стюарт прекарваше своето в безпътен живот.

Той беше намерил нови приятели сред дребните, набедени фермери, които живееха по протежението на Съмървилския път — мъже, които се трепеха да обработват своите зеленчукови насаждения от по четирийсет-петдесет акра без наемни работници. Новите му приятели гледаха на него по начина, по който и самият той гледаше на себе си — като на собственик на плантация, а не като на фермер. Човек със знатен произход. Той си създаде навика да гостува на приятелите си, да пие с тях, да си говори с тях за времето, за реколтата и за лов. Това изпълваше времето му. Това и срещите му от време на време с неговия управител на фермата, когато като господар наминаваше на кон към нивите, оборите и плевните. И жените в Съмървил. И самотните обеди и вечери в Голямата къща, последвани от часове съсредоточено наливане с уиски, докато успее да заспи. След всичките драматични години някакъв вид спокойствие беше обхванало имението Ашли.

Така преминаваха месеци и години, неразличими една от друга като водите на широката кафявозеленикава река, течаща наблизо. Пеги и Стюарт минаваха от клас в клас, преминаха и от Джуди към свои собствени, на всеки поотделно, коне със седла и с по-изразен вкус към галопа.

Всяка година реколтата ставаше по-малка и по-бедна от миналогодишната. Посредникът в Чарлстън, който договаряше изкупуването на продукцията и извозването й с кораб на север, се оплакваше на Стюарт от пазара, но продължаваше да сключва договора с него… разбира се, на постоянно спадащи цени. След двайсетгодишна съвместна работа той държеше на старите си клиенти. Той, освен това представляваше Стюарт и на ежегодните разпродажби на земя, предназначени за покриване на дълговете.

Стюарт беше далечна, обаятелна фигура в очите на своите деца. Те обичаха да ходят в Голямата къща. За тях тя изглеждаше като мистериозен, вълнуващ дворец. Стюарт обитаваше само две от стаите — всекидневната и господарската спалня. И двете бяха на втория етаж. Приземният етаж беше вълнуващ, опасен свят от мрачни, притъмнени от кепенците стаи, изпълнени с плашещи, покрити с прашни чаршафи форми, които можеха да бъдат призраци, дракони или чудовища.

Още по-интересен беше третият етаж с потъналата в прах подобна на пещера бална зала, с наредени надлъж по стените й огледала, които отразяваха детските образи напред и назад до безкрайност. Балната зала беше много подходяща да потичаш из нея, да се попързаляш по широкия гладък под, да си правиш пещери и фортове от позлатените бамбукови столове, които те намериха там. Високо над главите им кристалните полилеи звънтяха тайнствено в муселинените си калъфи, когато детските лудории раздвижваха застоялия, неподвижен въздух. Стюарт и Пеги бяха убедени, че този звук е вълшебният език на някоя невидима фея.

Най-интересен от всичко беше пълният със съкровища таван с неговите наклонени сводове. Там имаше цели дузини заключени, претъпкани куфари, които тормозеха любопитството им, както и високи гардероби, пълни със странни дрехи, някои от които се разпадаха на прах при докосване. Там имаше и тежки метални сандъци, натъпкани с книжа, и албуми със смешни фотографии и имена, изписани под тях с избеляло мастило, което се олющваше, като обръщаш страниците. Стюарт постоянно срещаше името си под снимките на бебета, момчета и мъже. Там имаше книги с цветни рисунки, стереоскопи с плъзгащи се фигурки в тях, ръчен грамофон и плочи, прогнили камшици, чадъри и разпадащи се ботуши и обувки от всякаква големина и цвят. Толкова много неща, а те едва бяха започнали изследванията си!

Пеги и малкият Стюарт винаги си играеха на тавана в дъждовните дни, ако баща им позволеше. Понякога той им позволяваше, понякога не.

Те никога не знаеха какво да очакват. Приближаваха се към къщата предпазливо. Ако беше заключено, или ако баща им им крещеше да се махат оттам, те си намираха някакво друго занимание. Ако им кажеше да влязат, те все още продължаваха да бъдат предпазливи. Понякога той миришеше особено, притискаше ги до себе си и ги наричаше „моите дечица“. Друг път пък ги разсмиваше, като им разказваше историйки за себе си и за братята си, когато са били деца. Или пък ги караше да стоят кротко седнали на дивана, докато той крачеше напред-назад из стаята и им разказваше за техния род — хората, чиито портрети висяха закачени на стената, и за техния дядо, който бил съдия. Винаги завършваше разказите си, говорейки за някаква жена, наречена „леля Елизабет“, и тогава Пеги и Стюарт се плашеха, защото баща им ставаше много ядосан.

— Проклета — крещеше той, — алчна, зла и проклета. Тя открадна бизнеса на Традови и къщата на Традови. Тя трябваше да бъде наша. Тя няма право да бъде толкова богата, когато ние сме толкова бедни — после винаги отиваше към масата с гарафата и отпъждаше децата.

Това беше сигнал, че те могат да отиват горе на тавана или в балната зала и да си играят. Без значение в какво настроение беше баща им, те винаги отиваха да продължат изследванията си, след като той свършеше с тях. Приемаха настроенията му като един вид цена на разрешението.

Колкото повече растяха, те забелязваха, че случаите, когато баща им беше във весело настроение, ставаха все по-редки. Обаче все така не задаваха никакви въпроси. Бяха свикнали да мислят за него като за краля на Голямата къща. А кралете не подлежат на критика.

Мнението на Стюарт за децата му обаче не беше така великодушно. Той очакваше нещо, искаше нещо от тях, без да знае какво е то. И никога не го получи.

Пеги не беше това, което той искаше неговото малко момиченце да бъде. Тя не беше изтънчена и деликатна като кукла, каквато трябваше да бъде едно момиченце на нейните години. Не беше само израненото й от белези лице това, което му беше неприятно у нея, въпреки че не обичаше да гледа лицето й. Неприятна му беше нейната агресивност и самоувереност. Тя се държеше като момче.

А Стюарт, синът му, който трябваше да бъде негова опора за бъдещето, негов съратник… Стюарт беше мамино детенце. Той трепереше, като видеше нанизаните на връв убити птици или убития елен, донесени след лов. Не можеше да язди като хората. Не можеше дори и да плува свястно — държеше си постоянно главата над водата като някой женчо, какъвто всъщност си беше.

Единственото нещо, което можеше да му се признае, беше, че той знаеше за автомобила повече, отколкото който и да е възрастен мъж, когото Стюарт познаваше. Момчето се научи да кара, още преди да навърши осем години, и можеше да прави такива неща с двигателя, че да го накара да пее.

Защо не беше толкова добър и с пушката и язденето? Той беше едно болезнено разочарование за баща си.

Но не и за Маргърит. Един ден, докато ровеше из кутията със сувенирите си, тя ненадейно се сети, че дамите, дори и дамите вдовици, не могат да се разхождат без придружител. От тоя момент тя започна да проявява интерес към сина си.

Той беше момче с добър външен вид. И тя си представяше идилични картини: хубавичкото малко момче, подаващо ръка на майка си при слизането й от каретата, носещо пакетите на излизане от магазина, подаващо ветрилото й, идващо да я вземе след визита на чай при приятели.

Но маниерите на сина й бяха отчайващи. Той не се беше научил на нищо тук, заобиколен само от селяци.

Още същата вечер Маргърит започна да учи малкия Стюарт на изискани маниери, за да направи от него съвършения джентълмен, както тя си го представяше.

Тя не му обясни нищо. Той знаеше само, че поради някаква причина майка му иска да бъде с него и че това има нещо общо с прекрасния живот, който един ден ще имат.

За него Маргърит беше далечната непозната, която не трябвало да бъде тревожена и която била много чувствителна, както му беше обяснила Зензи. Тя била негова майка с всичките благоговейни последствия, които тая дума трябвало да има за едно дете.

А сега тя беше с него по цял ден, целуваше го, обгръщаше го със сладкия аромат, който се носеше около нея, обещаваше му тайнствени чудеса с мекия си, нежен глас.

Малкият Стюарт насочи усилията си изцяло към това, да й достави удоволствие, да се опитва да спечели усмивката й. Поддържаше ръцете си чисти, упражняваше се на поклони седмици наред, докато не ги научи както трябва, държеше стола й и донасяше шала й, научи се да говори с тих глас и да ходи с тихи стъпки.

Пеги, която не разбираше нищо от всичко това, също започна да се опитва с всички сили да привлече вниманието на майка си. Единственият път, когато успя, беше, като донесе от училище един вестник за някаква задача за домашна работа. Маргърит помоли Пеги да й го даде, целуна я набързо да й благодари, после изтича в нейната стая и затвори вратата, за да не я последва Пеги.

В имението доста рядко се появяваха вестници. Стюарт не проявяваше никакъв интерес към тях, а пък не би дал на Маргърит пари да си ги купува. Когато по някакъв начин й попаднеше вестник в ръцете, Маргърит поглъщаше с наслада всяка страница. Четеше бавно, оглеждаше продължително всяка дума, всяка илюстрация, възпираше се да не премине направо към страниците, които най-много я интересуваха.

Това бяха страниците за жени, запълнени с обявления и новини от обществото. Те бяха единствената връзка на Маргърит с живота, по който копнееше.

Сега тя видя, че шапките са станали по-големи, с по-широка периферия и дъно. Новото и по-съществено беше, че перата от бяла чапла бяха заменени с китка щраусови пера. Тя си представи себе си с модела от рекламата на универсалния магазин на Керисън. Моделът се казваше „Грейнсбърсу“. Беше сигурна, че ще изглежда прекрасно в него.

Керисън показваха още един тоалет наречен „Ла Мервейьоз“. Маргърит го намери шокиращ. Беше толкова тесен, че, както изглеждаше, едва ли можеше да си сложиш повече от една фуста под него. И корсажът беше особен — стигаше до средата на бюста, откъдето нагоре всъщност нямаше истински корсаж. Тя с облекчение видя, че другите рокли си бяха както трябва, с хубавата S-образна извивка, която подчертаваше женските атрибути. Ех, само ако имаше свестен корсет. Нейните всички бяха износени. Зензи все трябваше да ги кърпи.

Имаше и половин страница, посветена на приема, който мистър и мисис Дженкинс Раг бяха дали в чест на родителите на мисис Раг, по случай златната им сватба. „Хм, това е Керълайн Уентуърт, помисли си Маргърит. Въобще не мислех, че ще може да си намери мъж, та камо ли такъв хубавец като Дженкинс Раг… Това беше тоя, който за малко не изпадна в истерия, задето му отказах да танцувам с него два валса поред. Само какъв бал беше тоя! Струва ми се, че тогава бях със синята си рокля с кадифените панделки на рамото, защото той каза нещо от рода на това, че му се искало да бъде панделка, а не кавалер за танца. Той го произнесе буква по буква, за да поясни какво иска да каже, а аз се смях до пръсване на това. Това беше на бала на Тенийсови. Или май на Маршълови…“ Маргърит изтича до кутията си със сувенири. Тя нареди на Зензи да й донесе вечерята на поднос в спалнята. Изминал беше цял час след обичайното й време за лягане, докато четеше имената на всички гости на приема, споменати във вестника, и се опитваше да възстанови спомените си за тях.

Тя сгъна вестника съвсем внимателно и го сложи и него в кутията си със сувенирите. После си легна. „Няма да трае още дълго, мислеше си тя. След това и аз ще бъда там, с всички останали.“ Тя се унесе в полудрямка, мислейки си за сини панделки и за китки щраусови пера. Красивите й устни бяха извити в усмивка. „Няма да е дълго, чу се тя да промърморва на глас. Мога да чакам.“ И после заспа.