Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- On Leaving Charleston, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част първа
ИК „Бард“, София, 1993
Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева
Коректор: Анелия Христова
Издание:
Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част втора
ИК „Бард“, София, 1993
Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева
Коректор: Анелия Христова
История
- — Добавяне
52
— След Осмо втората, шефе — каза Скай на шофьора.
Гардън въртеше глава ту на едната, ту на другата страна, опитвайки се да види всичко. Яхтата бе акостирала на река Хъдсън и тя се дивеше на високите здания по „Ривърсайд Драйв“. Скай й каза, че в тези сгради има апартаменти с асансьори, също като в областния магазин „Керисън“ в Чарлстън. Пътувайки на изток, те минаха край дълги редици от тъмни къщи, които, както научи тя, били наричани „браунстоунс“[1], а после пресякоха Сентрал Парк, където спряха, за да мине шествието. Сега бяха на Пето авеню. В протежение само на няколко пресечки Гардън видя повече автомобили, отколкото имаше в целия Чарлстън. В това беше сигурна. А и бяха различни марки. Имаше много малко черни „Модел Т“.
Шофьорът зави, за да влезе в една описваща полукръг алея и Гардън наклони глава да погледне през прозореца. Сградата беше величествена, но не висока колкото жилищните сгради на „Ривърсайд Драйв“. Тя се надяваше апартаментът на Принчипесата да се намира на последния етаж и вътре да има асансьор. Те спряха под портала и мъж в униформа слезе по широките стълби, за да отвори вратата на таксито.
Щом Гардън слезе от колата, трима мъже притичаха през улицата от Сентрал Парк. Скай измърмори нещо, хвана я за ръка и се засили с нея нагоре по стълбите.
— Репортери! — обясни. — Не гледай назад, може да имат фотоапарати.
Когато стигнаха петия, последен етаж, огромните двойни врати се разтвориха и те се втурнаха вътре.
Намираха се в огромно фоайе. Подът беше от зелен мрамор, почти напълно закрит от килим, на който бяха изтъкани зелени дракони на златен фон. В средата на фоайето имаше голяма кръгла маса, която напомняше на Гардън за друга подобна, купена от Пеги в антикварен магазин. Само че краката на тази маса бяха с дърворезба и представляваха четири дракона.
В далечния край на фоайето широка стълба се извиваше нагоре в полукръг. Тя беше с перила от ковано желязо и бели мраморни стъпала, покрити със зелена пътека. Гардън чу плясък на вода и протегна шия да види фонтана, който се намираше от вътрешната страна на виещата се стълба. Фонтанът също имаше форма на дракон, бълващ вода вместо огън. Тя намери всичко това за много хубаво и изискано.
Скай взе от масата един пакет с поща. После откъсна клонче с бели цветя от украсата в центъра на масата.
— Ето, ангел мой, помириши! Наистина е пролет!
Ароматът на цветята изпълваше голямото фоайе, но Гардън все пак ги подуши. Сега уханието им бе толкова силно, че тя премаля.
— Чудесно е! — каза. — Какви са тези цветя?
Скай постави ръка на рамото й.
— Люляк, моя малка магнолия. Цвета на янките. Хайде да се качим горе. Искаш ли да вземем асансьора?
— О, да! Къде е той? Не видях такъв.
— Трябва да знаеш къде да гледаш.
Скай я поведе наляво и Гардън видя мъж в елегантен черен фрак да държи отворена една врата. Тя се запита дали този човек живее в някой от апартаментите или е нещо като управител. Скай не й даде никакви обяснения, дори не я представи. Гардън се усмихна леко, минавайки край него, а този отсечено кимна с глава.
Асансьорът беше по-малък, отколкото този в магазина „Керисън“, но много по-шикозен. Интериорът му беше облицован със зелена кожа. На стената имаше бронзови стенни лампи с бели абажури. Между тях върху бронзова поставка беше поставена резбована ваза от кристал, пълна с люляк.
Асансьорът потрепна и спря.
— Те са предвидени да спират така — каза Скай. — Не се безпокой.
Гардън не се безпокоеше. Беше само малко разочарована, че не отидоха по-нагоре.
Скай отвори вратата. Гардън прекрачи в някакъв коридор. Дъжд от ориз я посипа по главата и раменете, а възбудени гласове завикаха:
— Изненада!
— Да го вземат дяволите! — възкликна Скай. — Наведи се, скъпа.
Той хвана ръката на Гардън и се затича, дърпайки я през дъжда от бели топченца в една голяма стая, препълнена с хора.
Те обградиха младоженците, като жените обсипаха Скай с целувки, а мъжете го потупваха по гърба, докато Гардън получаваше ръкостискания и по някое притискане буза о буза. Струваше й се, че всички те говореха много силно и едновременно. Тя се усмихваше и казваше „благодаря“ на всеки, предполагайки, че ги поздравяват и двамата за добре дошли. Чувстваше се замаяна и изгубена. Някои от лицата й бяха много познати; може би бяха присъствали на венчавката, но списъкът на Скай тогава включваше двеста души гости и тя не бе имала време да се запознае с тях. А Скай познаваше всички присъстващи и явно беше доволен да ги види тук. Изглеждаше, че я бе забравил.
Но не беше така. Когато бурята от поздравления утихна, той даде знак с ръка на хората, които ги притискаха, да се поотстранят.
— Дайте ни малко въздух — каза той. — Или това празненство ще се превърне в поклонение за младото семейство Харис, починало от задушаване.
След това прегърна Гардън.
— Хайде, скъпа, свали си шапката и постой, докато намеря стол.
Той я разположи в ъгъла на дивана, а след това седна до нея с ръка зад гърба й, леко докосвайки рамото й. Гардън сложи ръчната си чанта на масата до себе си и ръкавиците отгоре. След това свали шапката и я остави до останалите вещи.
— Ето — каза женски глас. — Не ви ли казах? Половината й коса е червена.
Гардън разпозна Мици, гостенката на Скай в имението. Тя се огледа и забеляза лицето на Марк, а после това на Бъни. Сега, след като установи, че все пак знае имената на неколцина, тя се почувства по-добре. Но беше нещастна заради косата си. Знаеше, че червеният цвят е грозен за коса. Години наред майка й й го бе казвала. А сега това червено определено се виждаше, защото прислужницата на яхтата нямаше способностите на мистър Анджело. Тя беше захванала косата на Гардън с корона от плитки тази сутрин, преди да напуснат яхтата.
Гардън се усмихна неуверено на Мици.
Марк се обади:
— Да, сър, Гардън има буйна коса, а също е и дива танцьорка. Изкарай чарлстънския танц за нас, Гардън!
— Да, Гардън, хайде! Искам да го науча — каза Бъни.
— О, не. Не бих могла.
— Сигурен съм, че можеш. Хайде, Гардън! Някой да включи някаква музика! — заповяда Марк. — Нещо хубаво и горещо!
И други гласове се присъединиха, подканяйки, молейки. Гардън погледна към Скай. Той трябваше да ги спре. Те бяха негови приятели.
Той се усмихваше, а очите му искряха от гордост и задоволство.
— Хайде, скъпа, сложи янките на мястото им!
— Скай, но аз не мога. Не познавам тези хора!
— Те всички са приятели, ангелче. Всичко е наред. А пък и искам да покажа съпругата си.
Гардън се изправи. Коленете й трепереха. Всички заръкопляскаха и тя погледна отчаяно към Скай. Той й кимна с глава, за да й вдъхне смелост.
— Точно така, моето момиче — каза той. — Направи ме горд!
Откъм ъгъла музика изпълни стаята. Това беше джаз група, изпълняваща „Дванайсет весели момчета“.
Гардън раздвижи единия си крак, после другия. Разпери ръце за баланс и започна да танцува. Тактът на музиката беше заразителен, но движенията й бяха сковани. Струваше й се, че ще я вземат за глупачка и ще й се смеят. Един мъж, после едно момиче и още едно момиче се приближиха и се опитаха да повторят стъпките й. Те не се смееха, а сериозно се опитваха да ги научат. „Сигурно наистина им харесва“, помисли си Гардън. Тя им се усмихна, подчертавайки движението на крака си и люлеенето на ръцете и краката си, така че да е по-лесно за изпълнение.
„Прекрасно… страшно… сензационно… голяма работа, аз също, нека да опитам…“ Из цялата стая хората се впуснаха в опити да танцуват като Гардън.
Когато плочата свърши, се чуха викове: „Почнете отначало! Пуснете пак грамофона! Научете ме! Хайде отново, Гардън!“
Те ме харесват помисли си Гардън и нейната нервност изчезна. Тя беше център на внимание и караше Скай да се гордее с нея. Погледна го. Той също се беше изправил.
— Вземам първия урок — каза той. — Все пак съм женен за учителката.
Гардън танцува, докато краката й се схванаха.
След като всички изучиха основната четиритактова стъпка, тя им показа как да се завъртят и да отмятат крак.
Плочата се просвирваше и просвирваше. Ентусиазмът и очарованието бяха големи и не секваха. Гардън беше отзивчива, отпусната и изпълнена със задоволство. Нейната предпазлива и срамежлива сдържаност изчезна и тя се отдаде на музиката и танца, на удоволствието от телесните движения.
— Достатъчно! — извика Скай.
Гардън се спря. Тя почувства кръвта си, бягаща по вените; опипа горещите си бузи и влажните си слепоочия. Плитките й бяха паднали на раменете, разваляйки фризурата.
— Боже мой! — въздъхна тя. — Съсипана съм!
— Не, не! Потанцувай още малко! — каза едно момиче до нея, което още движеше крака.
— Оставете Гардън да си поеме дъх! — каза Скай. В гласа му имаше нотки на гняв. — Седни, скъпа. Ще ти налея малко да пийнеш.
Той съпроводи Гардън до дивана. Изпълнена с благодарност, тя седна върху дебелите възглавници. Не си бе давала сметка колко беше изморена.
— Благодаря, Скай.
— Ето, Гардън — той й подаде една кърпа и пълна шепа фиби, събрани от пода. — Какво ти се пие? Шампанско? Или мляко?
— Мляко, моля.
Скай я целуна по косата.
— Веднага се връщам — каза той.
Скай Харис хукна надолу по стълбата да донесе сам млякото на Гардън. Той имаше нужда да избяга от врявата в дневната.
Нещо странно се бе случило с него, докато Гардън танцуваше. Той се бе почувствал горд с нея, удовлетворен от това, че приятелите му бяха впечатлени, доволен, че светът може да види за какво вълнуващо момиче се е оженило докато косата й не започна да се разпуска. После се почувства сякаш всеки в стаята се натрапваше в най-интимната част на неговия живот, в женитбата му, в любовта му към Гардън. Нейната дълга червена коса, спускаща се диво и свободно, беше нещо, което никой друг мъж не би трябвало да гледа. Това си беше негово, предназначено единствено за него. Преди да бяха се любили, той я беше виждал само с плитки или с кок, а така гледката на разпиляната й край бледата, светла кожа коса предизвикваше сладостен трепет, който спираше дъха му. Не би споделил съпругата си с друг мъж, дори това да е само с поглед, не, само не неговата Гардън.
Той изтича обратно нагоре с млякото за Гардън. Тълпата негови приятели монополизираше неговата звезда. Оказа се, че докато е бил в кухнята, е пристигнала Вики.
— Скъпи мои — говореше тя. — Египет, просто казано, е чудесен. Всеки хотел гъмжи от мрачни, мургави, брадати мъже в бели бурнуси, които ти съскат иззад палмите, засадени в саксии. Те всички претендират, че притежават откраднати от съкровищата на гробницата дрънкулки и казват, че ще ти ги продадат на смешно ниска цена, понеже техните баби или камили умират.
— Купихте ли нещо, принчипесо?
— Скъпи! Всичко беше ужасяващо фалшиво. Така че устоях на изкушението. Поне що се отнася до хотелските мошеници. Помолих посланика да ме свърже с честен антиквар. Той също беше крадец, то е ясно, без да го казвам, но поне неговите вещи бяха автентични.
Вики затършува из чантата си от камилска кожа, която използваше като портмоне.
— А, ето ги. Това са бръмбари скарабеи, мили мои.
Тя отвори една кожена кесия и изсипа стотина гравирани цветни камъчета на масата пред себе си.
— Това са скарабеите. Нали са прекрасни? В действителност, разбира се, тези са от кварц, фаянс и какво ли не. Но всички те са истински гарантирани антики и са свещени. Мисля, че ще станат за чудесни летни бижута.
Тя се разрови отново в чантата.
— Това е единственото наистина красиво нещо, което намерих. Купих го за новата ми дъщеря. Скайлър, ето, сложи го на Гардън.
Това беше огърлица от злато и мъниста от лапис-лазули, нанизана на красива златна нишка. Тя покри Гардън от рамо до рамо, стигайки до гръдната й кост отпред, а отзад до лопатките на гърба.
— Красиво е — каза Гардън. — Не зная как да ти благодаря, Вики.
— Скъпа, дори не мисли за това. Бях сигурна, че цветът на очите ти е точно като на лапис и това наистина е така. Просто обожавам, когато съм права. Толкова съм благодарна да имам най-накрая и дъщеря. Можеш ли да си представиш Скай да носи подобна вратовръзка?
Скай смирено си я постави сред подсвирквания на възхита.
Вики покани всички да останат за коктейл и неофициална вечеря. Около две дузини хора останаха. Денят се преля в много късна вечер.
Гардън гледаше, слушаше и научи много нещо.
Къщата не беше блок с апартаменти. Това беше домът на Вики в Ню Йорк. Тя имаше къщи също в Лондон, Париж, Палм бийч и Саутхямптън. Както и имението Ашли.
Приятелите на Скай познаваха повечето от къщите на Вики. Те всички по едно или друго време бяха гостували на Скай в някоя от тях. Тези хора, изглежда, се познаваха един другиго отдавна. Гардън се чудеше дали някога ще научи кой кой е, кой е женен и кой не, кой на коя е съпруг, или коя на кого е съпруга.
Беше изморена и главата започна да я боли. Но всичко беше наред. Скай беше до нея. Той отказа да ги разделят дори на масата за вечеря и държеше ръката й през цялото време, докато разговаряше с приятелите си.
— Не се тревожи, скъпа — пошушна й той по едно време. — След не много време тук ще се чувстваш у дома си.