Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (97) (Част първа)

96

В антиквариата „Лоукънтри“ дните преди Коледа бяха много напрегнати. Джордж Бенджамин бе предупредил Гардън да не очаква печалба през първите две-три години, а може би и повече, поради Депресията. Но Денят на благодарността едва бе отминал и страниците на счетоводната книга започнаха бързо да се изпълват. Имаше сериозни изгледи да си върне вложенията в края на първата година.

Тя огледа магазина и мислено се потупа по рамото. Липсваше му кокетността от първите дни, но пък изглеждаше много по-делово. Нямаше никакви обемисти мебели, които да заемат много място, с изключение, разбира се, на скрина на Елф. Сега имаше много масички и цяла стена с лавици. Върху тях бяха подредени дребни и не много скъпи предмети. Хората все още желаеха да правят подаръци, но дори и в Чарлстън Депресията все по-сериозно се усещаше. Два долара бяха голяма сума за харчене. Двадесет — това беше абсурдно. По търговете Гардън вече търсеше приемливи, а не уникални предмети. Това почти премахна вълнението, което обичайно съпътстваше нейните „набези“, но тя постоянно си напомняше, че това е работа, а не забавление. При това добре платена работа. Пола Кинг, моряшката жена, която преди я заместваше в съботите, сега идваше всеки ден. Тя и Гардън на смени опаковаха покупките на клиентите. Това беше трескава, неприятна и уморителна работа. В патиото бяха поставили маса, а на нея имаше опаковъчна хартия, канап, фин талаш и кутии. Ако денят се случеше ветровит, единственото неудобство беше вятърът, но в облачни дни трябваше често да се сменят, защото ставаше много студено.

— Колко струва това, мадам? — един морски офицер държеше делвата на Бейтмън.

„По дяволите, помисли си Гардън, ще трябва да изтрия отпечатъците от пръсти.“

— Струва триста долара — усмихнато каза тя.

— Май се майтапите — каза той и подробно разгледа ценната вещ.

„Още отпечатъци“, помисли си Гардън.

— Изработена е от Хестър Бейтмън — каза тя, без да сваля усмивката от лицето си.

— Кой е това? — той беше поставил делвата на дланта си и я държеше на нивото на очите си. Гардън почувства как професионалната учтивост я напуска.

— Щом не знаете, едва ли ще я купите — сърдито каза тя. Взе делвата от ръката му и я постави обратно на полицата. Друг клиент я попита дали един чайник за два долара е от Споуд или от Уеджууд. Гардън кисело се усмихна.

— Силно се съмнявам. Отдолу пише „Бавария“.

Задната врата се отвори и оттам нахлу студен въздух.

— Гардън, пръстите ми посиняха.

— Идвам веднага.

— Е, щом е обикновен баварски, не давам повече от един долар — жената вдигна чайника към светлината, която идваше от прозорците. — Дори не мога да си видя пръстите през него. Всичкият ми китайски порцелан е толкова фин, че през него мога да си видя пръстите.

Друга жена посочи малка отчупена люспа на ръба на една кристална ваза.

— Тази ваза е счупена — каза тя.

— Да, и това е причината да я продаваме толкова евтино — отговори Гардън. Падна от полицата си. Струваше дванадесет долара, а сега е само долар и половина. Цветята ще закрият люспата.

— Здрасти, Джон — каза Пола на морския офицер. — Гардън, струва ми се, че ще завали.

Гардън погледна жените с вазата и чайника.

— Това е мисис Кинг — каза тя. — Отнесете всичките си въпроси към нея, тя с удоволствие ще ви отговори — и се втурна навън, за да погледне облаците.

В шест часа двете с Пола съпроводиха до вратата две жени, които смятаха „просто да хвърлят по едно око“, и заключиха вратата.

— Боже, каква лудница — простена Пола.

— Добре поне, че дъждът се забави. Хайде, бързо да си вървим, преди да си е променил решението. Утре ще дойда по-рано и ще пооправя.

— Ще се опитам и аз да дойда. Виж, Гардън, имам да ти казвам „кажи първо ти“.

— Имаш да ми казваш какво?

— Кажи първо ти. Така де, чух някой да казва нещо хубаво за теб и ще ти го кажа, но първо ти трябва да ми кажеш нещо хубаво, което някой е казал за мен.

— Божичко, Пола, не съм чувала такива неща от гимназията насам. Добре де, какво ще кажеш за това? Хелън каза, че си по-хубава от Блонди.

— Детски приказки. Ще кажа на Майк вече сам да си прави сандвичите. Е, май ще трябва да приема това. Слушай ти сега. Джон Хендрикс ме попита коя си.

— Това ли е комплиментът?

— Чакай да ти кажа останалото. Той каза, че ти си единствената привлекателна жена, която изобщо е виждал в Чарлстън.

— Мисля, че да си по-красива от Блонди е по-голям комплимент. И кой, за Бога, е Джон Хендрикс.

— Гардън, понякога си толкова заблудена! Та нали говори с него. Лейтенантът. С убийствено сините очи. Само не ми казвай, че не си забелязала.

— Забелязах, че изпоцапа Бейтсманската делва. Хайде, Пола, че съвсем ще се измокрим.

Докато бързаше към къщи под първите капки дъжд, Гардън се опита да си спомни как изглеждаше морският офицер. Но бързо се отказа. Много мъже й бяха казвали, че е най-привлекателната жена в Чарлстън. Не толкова брутално, колкото първия, кандидат изнасилвача, но с подобни на неговите намерения. Вестниците я бяха заклеймили като жена с леко поведение и мъжете явно си мислеха, че тя само чака възможност да се хвърли в леглото. От опит научи, че един леден поглед върши повече работа от истеричните пристъпи. И предпочиташе да посреща всеки мъж с него, за да избягва недоразуменията.

Към края на януари Джон Хендрикс отново влезе в магазина. Когато вратата се отвори, Гардън стана от стола си до печката. Беше мрачен, дъждовен ден и тухлената постройка бе студена. Тя с неудоволствие се приближи.

Позна го, едва когато каза:

— Дойдох да разгледам делвата на Хестър Бейтмън, ако още е при вас.

Тя му хвърли ледения си поглед.

— Намира се на полицата точно до главата ви — каза тя.

Той свали ръкавиците, после шапката си. Сложи ръкавиците в шапката, пъхна я под мишница и потри ръце.

— Имате ли нещо против да си стопля ръцете? — той подмина Гардън и се отправи към дъното на магазина.

Тя имаше много против. Имаше много против мислите, за които беше сигурна, че се въртят из главата му; имаше много против клиенти, които само разглеждат, а нищо не купуват; имаше много против да лъска делвата след всеки случаен посетител, който я подмята из ръцете си, без да си дава сметка какво всъщност държи.

— Така е по-добре — каза командор Хендрикс. — Може ли да си оставя шапката тук за малко? — и без да чака отговор, я пусна на земята до бюрото.

Отново мина покрай бюрото и взе делвата от полицата.

— Хубава е — каза той. После я обърна и погледна знака на дъното. — И наистина е от Хестър Бейтмън.

Гардън бе изумена. Джон Хендрикс се ухили.

— Направих справка. Нищо не разбирам от сребро, но вие така се заядохте с мен, че реших, че си струва да се научи.

„И дойде да провериш дали не съм те излъгала“, помисли си Гардън.

— И сега, като вече сте просветен, командоре, смятате ли да купите делвата? — попита тя.

— Да, смятам. Мисля да я изпратя на сестра ти. Тя е луда по правата на жените. Но за нещастие сега не мога да си позволя да похарча такава ума. Но все пак ще й пиша за Хестър. Да си погълни колекцията.

Гардън се изкуши да му разкаже за Пеги, но той не й даде възможност. Благодари за помощта, остави делвата на мястото й, взе си шапката и преди Гардън да се усети, вече беше си отишъл. Гардън сви рамене и се върна в топлия си ъгъл.

На другата седмица Хендрикс отново се върна. Беше типичен февруарски ден в Чарлстън, толкова топъл, че Гардън бе отворила и двете врати.

— Здравейте — каза Хендрикс. — Дойдох да видя Хестър. Как е тя?

— Още е тук — каза Гардън. — И още не е поевтиняла, ако това ви интересува — но се засмя, докато казваше това. Пролетта бе прекалено ведра, за да може да си позволи да бъде враждебна. — Сестра ми просто не повярва, че има преуспяла жена, за която тя да не е чувала. Получих червена точка в тефтера й.

— И с моята сестра се случи така — каза Гардън.

Говориха за сестрите си и решиха, че Дороти на Джон и Пеги на Гардън са сродни души. После Хендрикс потупа делвата, каза „Доскоро, Хестър“ и си тръгна.

На следващата седмица отново дойде. Гардън говореше с един клиент. Хендрикс се огледа из магазина и веднага се приближи до един малък порцеланов съд върху една от масите. Той го взе в ръце и се вгледа в наситените сини и червени шарки. Когато клиентът си тръгна, той го отнесе при Гардън.

— Какво е това, мисис Харис?

— Не зная — каза тя. — Шарката е „Имари“. Само толкова мога да ви кажа.

— Вижте, не искам да се правя на компетентен, но доста време съм живял в Япония и това тук ми прилича на някой наистина античен образец „Арита“, а може би дори „Какиемон“. Не мислите ли?

— Изобщо не разбирам за какво говорите.

— Наистина ли?

— Не. Ни най-малко.

— Дявол ме взел. Знаехте толкова много за среброто, че аз реших, че знаете всичко и за порцелана.

Гардън поклати глава.

— Не мога да дам компетентно мнение — каза Хендрикс. — Но ми се струва, че този съд струва много повече, отколкото сте го оценили. Защо не го покажете на някой експерт?

Гардън отново поклати глава.

— Не ви разбирам, командоре. Ако съм допуснала грешка, защо не купите ценната вещ на ниската й цена и така да се възползвате от грешката ми?

— Не желая да ви мамя.

Гардън се засмя.

— В такъв случай нямате никаква работа в антикварен магазин. Повечето хора идват тук именно с надеждата да ме измамят. Мислят си, че печелят за сметка на собственика.

— Много цинично говорите. Наистина ли мислите това?

— В началото не исках да го приема, но сега имам толкова много доказателства, че просто няма място за съмнение.

— Много жалко… Е, тогава ще купя това. Но мисля, че не бива да ми го продавате.

Гардън му го уви. Много внимателно за в случай, че се окажеше толкова ценно, колкото той твърдеше. Докато тя го увиваше, той говореше на Хестър.

— Как е Пеги? — попита той, преди да си тръгне.

— Доколкото зная, добре. Не ми пише много често. А Дороти?

— Също като Пеги. Благодаря за купата, мисис Харис.

— Пак заповядайте — щеше й се да остане да си поприказват още малко. „Я стига“, каза си тя. Обади се на Джордж Бенджамин, за да го разпита за японския порцелан. Той знаеше съвсем малко.

— Възвърна ли си вложенията? — попита той.

— Двойно. Сега се готвя за туристическия сезон.

— Тогава не мисли за японски порцелан.

Гардън послуша съвета му. С наближаването на туристическия сезон тя можеше да купува все по-интересни неща за магазина. Навън пролетта бушуваше и тя се стремеше да прекарва повече време на открито. Убеди Пола, освен в събота да идва и в сряда, така че всяка сряда двете с Хелън се отправяха на лов за скъпоценности из по-отдалечените бордеи. Правеха си малък пикник в гората сред нежните бели цветове на кучешкия дрян, потънали в упоителната сладост на жасминовия аромат. Разказваше на Хелън за детските си години в плантацията и за безкрайните игри в същата тази гора. Сърцето й се изпълни с мъка, когато си помисли за мъничката самотна къщичка за игра на Хелън. Ако самотата започнеше да мъчи самата нея, тя просто отпращаше мислите си към работата си, към Хелън, към Елизабет, към Джак Бени, Фред Алън, Еймъс и Анди или Уолтър Уинчъл. Купи още едно радио и го постави в магазина. И така си осигури компания за през деня в лицето на Ма Пъркинс, Хелън Трент и Дон Мъкнийл.

И си внушаваше, че не й прави впечатление, че Джон Хендрикс не е идвал в магазина от три седмици.

През април, най-напрегнатия период от туристическия сезон, тя получи от него картичка. На нея имаше безвкусно оцветена снимка на залива Гуантанамо, а на гърба пишеше:

„Съжалявам, че Пеги вече не е тук. Страхотна скука.

Джон Хендрикс.

П. С. Поздрави на Хестър.“

До края на краткия туристически сезон антиквариатът „Лоукънтри“ напълно се опразни. Гардън продаде дори четири от масите, на които обикновено излагаше стоката и които по принцип не бяха за продан. Останаха й само изключително скъпите уникати — скринът на Елф и делвата на Бейтмън. И неудачните й покупки — неща, които изобщо не е трябвало да купува и които едва ли някога щеше да продаде. Гардън приготви табелка с надпис: „Затворено. Ваканция.“

— През живота си не съм виждала толкова тъжна картина — каза тя на Елизабет с щастлива усмивка. — Прилича на долапа на Мама Хабърд. Ще трябва да откупя поне пет-десет търга, за да може магазинът отново да заприлича на себе си. Добрите времена се върнаха.

Не само Гардън мислеше така. Новият президент, Франклин Делано Рузвелт, вдъхваше вяра в сърцата на милиони американци с вечерните си беседи и многобройните програми за борба с Депресията.

Гардън се протегна и разкърши схванатите си рамене.

— Чувствам се тъй, сякаш са ме прегазили шест камиона, лельо Елизабет. Ще взема наистина да си дам една ваканция.

— Заслужила си я. Работи без почивка повече от година.

— Шестнадесет месеца. А напоследък броя и дните. Новата стока може да почака една или даже две седмици. Пак ще трябва да купувам евтинии и ми е много мъчно, защото ми се ще да работя с истински ценни неща. Ще се опитам да събера ентусиазъм, докато си почивам. Ще наема някоя вила край морето. Хелън бе влюбена в плажовете край Антиб. А сега, като види плаж с пясък вместо камъчета, ще полудее. Рано е още за плуване и слънчеви бани, тъй че сигурно ще ми излезе съвсем евтина почивка.

— Струва ми се, че няма да искаш да вземеш Хелън. Тя днес получи писмо. Покана за рожден ден.

Гардън се втрещи.

— Какво? О, слава Богу! — искаше и се да се разплаче, да падне на колене, да затанцува. Най-после враждебно затворената врата се открехваше.

— Това е началото, Гардън, но само толкова — предупреди я Елизабет. — Всички знаят, че Хелън е почти четиригодишна. Това е възрастта, на която децата започват да се събират по разни поводи или за да си играят. Те няма да я изолират. Чарлстън не съди децата за грешките на родителите. Но за теб нещата няма да се променят. Поне засега.

Гардън се усмихна. Очите й бяха пълни с радостни сълзи.

— Аз съм без значение. Аз имам работата си. Хелън е по-важна. Кога е празненството? Трябва да й купя нова рокля. И обувки.

Елизабет преглътна сълзите си. Когато заговори, в гласа й нямаше и следа от съжалението, което изпитваше към племенницата си.

— В магазина „Примроуз“ има голямо намаление — каза тя. — Освен това, ако искаш да почиваш край морето, аз имам къща на остров Съливан. Преди години я дадох на Катрин и децата й, но това не пречи да я използваш. Те няма да отидат там преди лятото. Катрин дотолкова робува на навиците си, че още не може да проумее, че вече не е нужно да съобразява почивката си с програмата на училищата. Най-малкото й дете е вече тридесетгодишно. Не проумявам как съм могла да родя толкова глупава дъщеря.

Гардън се засмя.

— Не бързай, лельо Елизабет. С Ребека ходехме заедно на училище, нали помниш? И ни остават най-малко три години, преди да направим тридесет… Освен това благодаря ти за предложението, но ми се струва, че няма да се възползвам от него.

Елизабет умно я погледна.

— Още ли си имаш проблеми с внука ми?

— Не, не точно проблеми. Мейн е наистина много приятен. От време на време идва в магазина, нищо повече. И тъй като почти нямаме за какво да говорим, се получава доста конфузна ситуация. А ако дойде в къщата ти, сигурно ще стане доста нервно.

— Той винаги е държал на теб, Гардън.

— Глупости. Трябваше да се грижи за мен, защото и татко, и Стюарт бяха починали.

— Само говориш така. Но и двете знаем, че не е така. Да се ожениш за Мейн — това определено е сполучлив вариант за бъдещето ти.

Гардън едва се удържа.

— Хубав съвет, няма що. И то точно от теб. Ти така и не си се оженила повторно. Защо мислиш, че аз няма да мога да се справя сама също толкова добре, колкото и ти?

— Мили Боже, ти наистина имаш нужда от ваканция — засмя се Елизабет. — Звучиш ми съвсем като някой от семейство Трад.