Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (38) (Част първа)

37

Това лято Гардън се влюби. Името му беше Джулиън Гилбърт и беше от Алабама. Беше по-висок от един и осемдесет, с тъмна коса и толкова кафяви очи, че изглеждаха почти черни. Носеше ленени костюми, които сякаш никога не се мачкаха, а връзваше малката си тънка вратовръзка на падаща надолу фльонга. Акцентът му беше много сладък и той се покланяше на дамите с голяма учтивост. Беше първообразът на всяко романтично клише: висок, тъмен, красив, елегантен и галантен.

И беше женен. Той и невестата му прекарваха медения си месец в хотела „Лодж“. Тя се казваше Анабел; когато Джулиън произнесеше името й, то звучеше като носеща се от облаците музика. Тя също беше висока и грациозна, със сърцевидно личице, оградено от къдрава руса коса, която тя оставяше на свободни букли. Обличаше се винаги в бяло и носеше цветя в косата си и по колана си. Джулиън ги береше от планинските полянки и й ги поднасяше коленичещ.

Гардън ги гледаше с широки, блеснали очи. Майка й казваше, че те са твърде обикновени. Керълайн Раг смяташе, че са сладки като Мери Пикфорд и Дъглас Феърбенкс.

Уентуърт сподели с Гардън под секрет, че Джулиън е красив почти колкото Мейн Уилсън.

Двете момичета отиваха с колела до Хендерсънвил за сладоледени торти и ги ядяха до автомата за газирана вода в магазина, тъгувайки и сравнявайки терзаещите ги несподелени увлечения. Вечер пееха „Някой ден ще те открия“ и оставяха сълзите да текат по бузите им.

Уентуърт накара Гардън да се закълне и после й прошепна своята най-голяма тайна:

— Позволих на един от кадетите да ме целуне.

Гардън се изпълни с благоговение.

— Не се ли боеше, че могат да те видят?

— Бях ужасена. Мисля, че това е най-хубавото. Всички бяхме навън, на терасата на Луси Енсън, спомняш ли си? Онази последна забава, когато беше много горещо. Има едно голямо сенчесто място в дъното, където е асмата. Той ме опипваше. Знаех, че ще го направи. Беше Фред, който винаги се опитва да танцува плътно притиснат.

— Ти какво направи?

— Оставих го да ме опипва, глупачке. И после вдигнах лице и той го направи.

— По устата?

— Да. Не си ударихме носовете или нещо от тоя род. Той май е доста опитен в целувките.

— Но, Уентуърт, ти дори не го обичаш. Защо го направи? — само при мисълта за това кожата на Гардън настръхна.

— Виж, Гардън, ще стана на шестнадесет през август. Не бих могла да седя с някой, който да ми вика „сладурче“, а никога да не съм била целувана.

— И как е, Уентуърт? Почувства ли виене на свят?

Уентуърт се замисли.

— Не, не ми се зави свят или нещо подобно. Но беше вълнуващо. Не прилича на нищо друго.

 

 

Същата есен, когато забавите започнаха наново, Гардън спря Томи Хейзълхърст, когато той я изпращаше от къщата на семейство Микъл. Стояха в сянката на един огромен олеандър.

— Томи, би ли ме целунал?

— Какво? Ти луда ли си, Гардън?

— Моля те, Томи! Ще стана на шестнадесет през декември и просто трябва да бъда целуната преди това.

Томи постъпи като истински джентълмен. Наведе глава и бързо докосна свитите устни на Гардън.

— Така добре ли е?

— Да, Томи, благодаря ти.

Гардън се опита да усети дързост и безразсъдство, но не успя. Целуването не е нещо особено, помисли си тя.

 

 

Гардън караше третата си година в Ашли Хол. Чувстваше се вече част от него, като обраслата с папрати изкуствена пещера близо до главната сграда. Беше избрана за заместиик-ръководителка на театралния кръжок и бе поканена да се включи във „Верд’о“, организация, която събираше пари и се грижеше доброволно за бедните деца в Чарлстън.

Гардън съобщи новините на майка си и получи механичния отговор, който бе свикнала да очаква. Маргърит искаше да знае всичко, което дъщеря й прави в училище, но то всъщност не я интересуваше.

Гардън спестяваше на майка си най-интересните събития в Ашли Хол. Мили Уудръф и две други пансионерки пристигнаха с подстригани коси. Мили бе донесла също и екземпляр от една скандална книга — „Тази страна на рая“. Тя минаваше от ръка на ръка, докато страниците й се разлетяха, а всички си шушукаха само за любовните срещи и за момичетата, които пият и пушат в книгата. Повечето девойки смятаха, че всичко това е лъжа, но Мили се кълнеше, че тя лично познава някой, който познава едно точно такова момиче във Филаделфия.

С приближаването на Коледа Гардън се съсредоточи върху две големи наближаващи събития от последната учебна седмица. Певческото дружество изнасяше концерт за учениците и родителите, като тя самата изпълняваше едно соло — френска версия на песента „Между вола и магарето“. А „Бер д’о“, както винаги, трябваше да помогне в украсяването на „дървото на мис Макбий“ с подаръци за бедните деца. Гардън се опита да не мисли за ваканцията. Тази година тя ставаше пред-дебютантка.

Майка й не я оставяше да го забрави. Гардън трябваше да се бори с майка си, за да я убеди, че репетициите на певческото дружество са по-важни от пробите при шивачката. Тя за пръв път се опълчи срещу майка си и това я накара да се почувства виновна, но продължи борбата и надделя.

Опита се да изкупи вината си, като проявяваше фалшив ентусиазъм, когато майка й й заговореше за сезона.

— Гардън, не можеш да си представиш колко вълнуващ и прекрасен е един истински бал. Танците с чай са също много забавни, разбира се, но първият бал е най-красивото нещо в живота ти. Освен бала на представянето, естествено. Но той е чак догодина. Без съмнение тазгодишният бал ще е най-хубавото нещо, което някога ти се е случвало.

Маргърит донесе скъпоценната си кутия със сувенири и извади пожълтелите, раздърпани покани и избледнелите картички за танци, като разказваше на Гардън подробности за всяко събитие.

През първата седмица на декември започнаха да пристигат нови бежови покани. Маргърит посрещна Гардън на вратата, когато тя се връщаше от училище, и едва я остави да си съблече палтото, преди да седне на бюрото на Маргърит и да напише, че приема поканите.

Но на десети декември Гардън завари майка си да крачи разярено напред-назад из стаята.

— Как се осмелява — викна Маргърит, — да те покани в тази къща?

— Коя, мамо? В коя къща?

— Мисис Елизабет Купър, ето коя. Тази ужасна жена!

Гардън взе поканата от ръцете на майка си.

— Това е за танцовата забава с чай на Луси Енсън — каза тя.

Маргърит я погледна.

— Мога да чета, много ти благодаря, Гардън. Това, което не мога да разбера, е как тази ужасна старица може да е толкова нахална!

Гардън се опита да я успокои.

— Зная за тази забава, мамо. Луси ми каза, че съм поканена. Тя и майка й сами са писали поканите. Жената, която дава приема, вероятно не е знаела, че съм в списъка.

Маргърит спря да излива яда си, но все още беше сърдита. Едва на закуската на следващата сутрин Гардън се осмели да я запита:

— Ще ходя ли на забавата на Луси, мамо? Може да ме попита в училище.

— Да. Нямаш толкова много покани, че да можеш да отхвърлиш една. Защо Луси прави светския си дебют този сезон? Мислех, че е на твоите години.

— Не си ли чула? Луси е сгодена. И е вече на седемнадесет. Загуби една година, когато беше болна от скарлатина.

— Защо не съм чула нищо за това? За кого ще се омъжва?

— Тайна е, мамо. Не казвай, че аз съм ти казала. Няма да го обявят до края на сезона. Сватбата ще е чак след юни, когато Луси завърши. Уентуърт била чула как бащата на Луси казал, че не иска тя да се омъжва толкова млада.

— За кого, Гардън? За кого ще се омъжва Луси?

— О, за Питър Смит. Никога не съм го виждала. Бил доста по-възрастен. Имали съседна къща до семейство Енсън на остров Съливан и Луси го познавала от дете.

Маргърит се успокои. Питър Смит не беше от мъжете, който бе запланувала за Гардън. Той беше доста приемлива, но не смайваща плячка.

Гардън долови, че майка й е доволна от нещо. Сега, помисли си тя, е подходящият момент за въпроса.

— Мамо — каза тя с небрежен глас, — коя е жената, която дава приема за Луси?

Майка й за момент настръхна.

— Тя ти е леля, Гардън. Сестра на дядо ти.

— Сигурно е много стара.

— Да, сигурна съм, че е. Срещала съм я, когато бях млада, но почти не я помня. Баща ти имаше ужасна разправия с нея и оттогава никой от нас не е разговарял с нея и не е споменавал името й.

Гардън с надежда чакаше още информация.

— Не си спомням подробности. Баща ти веднъж ми разказа, но аз забравих. Беше го измамила с много пари и го бе изгонила от семейната къща на Трад. Както знаеш, тя живее там, където ще е забавата. Това е къщата на семейство Трад. Тя трябва да е наша, а не на Елизабет Купър.

— Сигурно е ужасна жена.

— Наистина ужасна. Чудя се, че дава прием за Луси, въпреки че чух от някой, че й била кръстница. Или нещо подобно. Семействата на Трад и Енсън са братовчеди.

— Луси ми е братовчедка?

— Нещо такова. Това не е важно. В Чарлстън всички са братовчеди.

— Ще закъснея. Довиждане, мамо.

— Не забравяй да се прибереш по-рано.

— Зная, зная. Имам проби.

 

 

Маргърит също имаше една рокля, която трябваше да пробва. И тя щеше да ходи на бала. Той беше насрочен за коледната вечер, когато беше рожденият ден на Гардън и когато щеше да, е минал един ден от края на тригодишния дълбок траур на Маргърит. Сега можеше да носи сиво, бледолилаво или комбинация от черно и бяло. Би й се харесала бяла рокля с черна дантела, но бялото беше запазено за дебютантката, в чиято чест беше балът. „Сивото, реши Маргърит, ще ме направи твърде стара.“ Тридесет и седем не беше чак толкова голяма възраст. Лилавото също не пасваше идеално, но едно леко деколте от сребърна дантела щеше да смекчи виолетовия оттенък.

В интерес на истината, тя беше по-загрижена за външния вид на Гардън, отколкото за своя. Гардън трябваше да бъде забелязана, да й се възхищават, дори да я ухажват. Но не прекалено. Трябваше да изглежда млада, още не съвсем готова да развлича кавалерите, Маргърит нямаше да допусне нищо да излъже надеждите й за успехите на Гардън през собствения й сезон. Нямаше да има предварителни годежи за дъщеря й. Тя възнамеряваше да постигне чрез Гардън всичко, което би могла да има и което би имала, ако не се беше полъгала по ранната си сватба. Когато дойде нейният дебют, Гардън ще се появи на сцената в пълната си красота, ще бъде красавицата на сезона, от обожателите й всяка сутрин ще пристигат дузини букети, ще я ухажват, може би ще се бият за нея, а някой може и да се самоубие заради нея.

Беше подбрала модел за роклята на Гардън, който включваше морска блуза и рязана пола; издути ръкави, дълбоко деколте, драпирана талия и плисирана като акордеон пола. Беше изработена от бледосиня коприна с малък рюш от бяла дантела по врата и розови пъпки, избродирани по ръкавите и елечето. Коланчето беше една широка панделка от розов атлас, а пантофките също бяха от розов атлас с ниска френска якичка. Щеше да носи изкуствени рози в косата си и букет от розови пъпки, вързан със синя дантелена панделка.

— Мамо, чувствам се толкова особено — каза Гардън.

— Изправи се, Гардън. Поеми си дъх и го задръж, докато мисис Харви те стегне по-здраво.

Корсетът придаде на кръста на Гардън желания размер и направи по-забележими стегнатите й млади гърди. Маргърит кимна в съгласие с шивачката. Роклята щеше да скрие всичко, което корсетът разкриваше, но когато някой мъж обвиеше ръка за танц, щеше да усети тънкия кръст и да си представи останалото.

Гардън вече носеше лек корсет под всекидневните си рокли. Той беше подходящ за танци с чай. По-старите ергени ги посещаваха само когато имаха честта да са по-близки с домакина, а тази година нямаше такъв случай.