Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (3) (Част първа)

2

Били Барингтън хвърли поглед на часовника си. Не беше изминала и минута, откакто го беше погледнал преди това. Щракна капачето му и го прибра отново в джоба си.

— Няма основания за безпокойство — каза си той на глас. — На хората често им се случва да закъсняват.

Но въпреки това безпокойството му не отмина. Ранната утринна мъгла още не се беше вдигнала, въпреки че вече беше минало времето, по което обикновено се разпръскваше. Тя все още скриваше изцяло върховете на дърветата; стелеше се ниско по земята и от нея не се виждаха познатите очертания на пътя. Можеше да предизвика някои злополуки.

Били извади носна кърпичка и избърса челото си. Въпреки че слънцето беше забулено от мъглата, юнската жега действаше потискащо. Той използва кърпичката си и да поизбърше несъществуващите петна по лъскавата повърхност на котлето за кръщавки. Той искаше всичко да е в идеален ред за кръщаването на малкото момченце на Стюарт и Маргърит.

Стори му се, че дочува нещо и наостри уши. Да, наистина, чуваха се гласове. Традови идваха. Били въздъхна с облекчение. Побърза да запали свещите на олтара, обърна се и огледа малката църква. Маргаритките, с които беше украсено наоколо, улавяха светлината на свещите с жълтите кръгчета в центъра на цветчетата си, а белите им листенца весело примигваха в полумрака. Високи вази с жълти рози стояха изправени до котлето и насищаха въздуха с аромат. Четири дългошиести жерави, изработени от лъскав махагон, бяха изпънали грациозни шии, с които образуваха висящата поставка за купата с водата за кръщавката. Изящните им глави сякаш потрепваха в такта на премигващата светлина от свещите, очакващи с нетърпение началото на церемонията.

Гласовете се чуваха вече съвсем отблизо. Звуците сякаш бяха вече досами него, когато той излезе навън и се гмурна в мъглата, облечен в белите си церемониални одежди.

Традови пристигаха от имението по вода, така както хората от това имение бяха пристигали в малката църква от двеста години насам. Били ги чакаше върху платформата на пристана, водещ от реката към възвишението, където беше построен „Св. Ендрю“.

Мъглата беше дори още по-гъста над реката. Били не виждаше нищо. Само чуваше гласове на негри, които пеят, и шума на вълните, които се блъскаха в затревения бряг. После изведнъж се появи голямата украсена лодка — сякаш магическа пръчка я изрисува на фона на мъглата. Носът й беше обкичен с венци от листа и цветове на магнолия; гирлянди от сплетен бръшлян обточваха двете страни на лодката, а към тях през определено разстояние бяха привързани букети от маргаритки с бели копринени панделки. Всички в лодката бяха облечени в бяло; слънчевата светлина, опитваща се да пробие мъглата, ги правеше да изглеждат като петна от бяло сияние. Били стоеше неподвижно, очарован от гледката.

Ударът на лодката в платформата на пристана го върна към действителността. Той протегна ръка на Хенриета Трад, за да й помогне да слезе от лодката. Буфан ръкавите на колосаната й ленена блуза потрепваха като крила. Бял мрежест шарф се развяваше от периферията на бялата й сламена шапка, прихваната с панделка под брадичката й. Били беше свикнал да я вижда с дългия до земята шарф от черен креп, характерен за положението й на вдовица. Смяната на строгото черно облекло с искрящата чистота на бялото представляваше потвърждение за несломимостта и силата на живота.

— Бихте ли ми позволили да отбележа, мисис Трад — започна да заеква той, — че сте из-из-изключително хубава?

Хенриета се усмихна.

— Благодаря ви, мистър Барингтън, разбира се, че ви позволявам. Често си мисля, всъщност, че негрите разбират същността на живота много по-добре, отколкото ние. Те винаги се обличат в бяло за погребение. Мисля, че би било много неуместно, ако обградим невинното и невръстно бебе с тези мрачни тонове и затова реших днес да се поуча от мъдростта на нашите прислужници — тя с въздишка обърна глава към църквата. — Колко е красиво! Светлинка, пробиваща си път в мъглата. Винаги съм се радвала, че когато я строиха, не й сложиха цветни стъкла.

Когато всички вече бяха слезли, образуваха импровизирана процесия нагоре към църквата. Начело вървеше Били, следван от Традови и Гардънови с бебето по средата. Него го носеше една огромна яка негърка с висока бяла шапка от коприна, украсена с цветя и пера. Тя държеше силните си ръце на нивото на импозантния си бюст и полюшваше увития в дантели вързоп. Там вътре, сред повивките, спеше бебето, а малкото му личице едва се виждаше под избродираната шапчица. Телцето му се губеше в меките гънки на коприната и на дантелените повивки, в които бебетата от рода Трад бяха кръщавани от осем поколения насам.

Кугер и Енсън бяха кръстници на своя племенник. Когато по време на церемонията Били запита за името, гласът на Кугер се разнесе ясно из цялата църква: „Стюарт Ашли Трад“, а Енсън измънка нещо неразбираемо.

Бебето Стюарт се събуди и се разрева, когато водата докосна обраслата му с пухкав мъх глава. Маргърит погледна така жално, сякаш и тя щеше да заплаче. Започна да говори, да се моли и да настоява да бъдат по-внимателни, но Хенриета сложи ръка на рамото й, за да я успокои.

— Не се безпокой, скъпа — каза тя нежно. — Бебетата винаги плачат, когато ги топнат. Това означава, че разбират какво става.

Церемонията продължи само няколко минути, но това време беше достатъчно за слънцето да надмогне дълго застоялата се мъгла. Когато малката групичка излезе навън, ги обля искряща светлина. Капчиците, останали по тревата, по листата на дърветата и храстите, блестяха и присветваха, а обсипаният с роса испански мъх изглеждаше като гроздове от диаманти.

— О, Боже — възкликна Маргърит, — колко прекрасно е всичко! — тя смъкна шапчицата от главата си, измъкна и фибите, с които беше привдигнала косите си, и се завъртя в танц от въодушевление. Слънцето заблестя в светлозлатистите й коси, озари меката и гладка кожа. От нея струеше духът на младостта, на красотата и щастието.

Били беше вперил очи в нея и същевременно усещаше мълчаливото присъствие на Енсън зад себе си. В един момент черната дойка протегна масивната си ръка.

— Спира тия лудории, мис Маргърит. Ще стане много изморена, ще се изпоти и ще легне болна.

Маргърит продължи да танцува, приближавайки се към нея.

— Не ми разваляй деня, Зензи! Навъсена си като дъждовен облак. Виж колко прекрасно е всичко наоколо! И съм толкова щастлива! Облечена съм в истинска рокля, а не в онова ужасно черно, и имам талия отново!

— Съвсем скоро имала тежко раждане. Вие трябва стои в леглото, а не да подскача тук като пони от цирк.

— Я спри с това мърморене, Зензи. Ела да се запознаеш с мистър Барингтън! Нали обичаш свещениците? — тя задърпа жената за месестата й ръка.

— Това е моята дойка, мистър Барингтън. Тя ме е отгледала от бебе и сега мама я пуска да дойде при мен в имението, за да се грижи за малкия Стюарт. Нали е чудесно?

Били кимна и поздрави. Чернокожата жена се поклони леко е тромав реверанс. От нея се излъчваше неподправено достойнство и това накара Били да се чувства прекалено млад.

Голямата лодка с присъстващите на тържественото кръщене, към които сега се присъедини и Били, се отправи обратно към имението, Били беше седнал на пейката при Гардънови. Джейн Гардън го забавляваше с истории за едрата негърка, които му разправяше почти шепнешком.

— Наистина се казва Занзибар — шепнеше му тя. — Майка й беше домашна робиня преди войната. Казваше се Сали. Е, та Сали беше очарована от големия глобус, който старият мистър Гардън държеше в библиотеката. Когато разбра, че е бременна, тя завъртя глобуса и го спря, като забоде пръст в него. Мистър Гардън прочете името, което беше попаднало под пръста й, и край — това име беше избрано за бебето. Голям смях падна, ами я си представете какви ли не други имена можеха да се паднат на Зензи — представете си например, че пръстът на Сали беше улучил Русия.

— Но после пък Маргърит не можеше да произнесе „Занзибар“, когато се учеше да говори; „Зензи“ беше най-доброто, което можеше да каже. Та оттогава така си и остана.

— Много сте великодушна, мисис Гардън, като позволявате на Зензи да се премести в имението.

Джейн Гардън докосна ъгълчето на лявото си око. На ръкавицата и остана мокро петно.

— Не, не е великодушие, мистър Барингтън. По-леко ми е на душата, като знам, че Зензи е там. Както знаете, Бог ме възнагради с Маргърит в доста късна възраст. Бях почти на петдесет, когато тя се роди. Ако и тя самата вече да е майка, за мене все ще си остане моето бебче. Радвам се, че мога да изпратя дойката й там, за да се грижи за нея… Спомням си я, когато беше съвсем мъничка; разболяваше се от круп всяка зима. И всеки път Зензи спасяваше живота й. Стоеше до нея ден и нощ, чайникът с билките изпълваше с пара малката тента от чаршафи, която бяхме направили около леглото й, и Зензи сменяше през час фланелките от гърдичките й. После, когато легна от дребна шарка, от варицела, отново Зензи беше до нея, в тъмната стая със спуснати пердета, за да не блести светлината в очите на Маргърит. Тя навлажняваше челото й и страните й с мокра кърпа, за да отнеме температурата, а после просто сядаше до нея и я държеше за ръцете, за да не започне да се чеше и да й останат белези. Тя дори въобще не ме пускаше в стаята. Имам чувството, че беше в много по-голяма степен нейна майка, отколкото аз, когато Маргърит беше в беда. Просто искам да ви обясня, че ще се чувствам много по-спокойна, ако Зензи е там, до моето момиче. Били се изпусна, без да мисли:

— Смятате, че там ще се случи някаква беда?

Избледнелите очи на Джейн Гардън погледнаха равнодушно към него над торбичките от набръчкана кожа.

— Там винаги е имало предостатъчно неприятности, нали? Не, мистър Барингтън, не че очаквам да се случи някаква беда. Но животът винаги е готов да ни изненада, не мислите ли така? А мистър Гардън е стар човек и аз съм стара жена. А Зензи никога няма да остарее; на нея Маргърит винаги ще може да разчита.

Били запази впечатлението си от този разговор за себе си. Мислеше си, че мисис Гардън като майка изпитва преувеличено и неоснователно безпокойство. Пред тях, на носа на лодката, бяха седнали Стюарт и Маргърит; държаха ръцете си и си шепнеха — представляваха гледка на щастлива млада двойка.

Докато ги гледаше, той се почувства самотен и реши тази вечер да седне и да напише едно дълго писмо на Сюзън Хойт, до тяхното градче — Белтън. Майка му често му споменаваше в писмата си, че Сюзън питала как е той. Били беше в много аспекти наивен по отношение на нещата от живота, но не чак толкова наивен, за да не разбере какво означаваха тези периодични напомняния в писмата на майка му. Момичета като Сюзън му харесваха, а очевидно и майка му одобряваше Сюзън. Да, няма да отлага, ще седне да й напише писмо още тази вечер. Може и да не е дълго писмо, само няколко реда, но непременно ще й пише.