Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
On Leaving Charleston, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част първа

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

 

 

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част втора

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

34

— Бонжур, мадмоазел. Жьо м’апел мадмоазел Бонгран.

Гардън огледа останалите момичета в класа. Всички, освен едно, изглеждаха смутени като нея. А това едно каза:

— Бонжур, мадмоазел. Жьо м’апел Милисент Уудръф.

Девет удивени млади лица се втренчиха в Милисент Уудръф.

— Тре биен, Милисент — каза мадмоазел Бонгран. — Момичета, ние сега изведнъж се озовахме в началото на първия ни урок. Аз казах: „Добър ден, казвам се мадмоазел Бонгран“. А Милисент каза: „Добър ден, казвам се Милисент Уудръф“. Сега всички заедно ще кажем „добър ден“ и после ще си кажем имената. Вижте начина, по който отварям устата си, когато казвам „бонжур“ и като вдигна пръст, искам да го кажете заедно с мен. Готови ли сте? Добре… Бонжур…

Преди да свърши първият час, Гардън знаеше имената на всички момичета от своя клас.

Милисент Уудръф беше пансионерка от Филаделфия. Говореше френски от първи клас.

Вирджиния Андерсън също беше пансионерка. Тя идваше от Вирджиния, така че името й беше лесно за запомняне. Беше много висока.

Шарлот Гиняр беше от Чарлстън. Гардън я беше виждала в църквата, така че тя не беше напълно непозната.

Ребека Уилсън също беше приходяща ученичка. Имаше хубави тъмни плитки, не твърде дебели, за да трябва да ги подрязва.

Луиза Фърнклиф беше пансионерка от Джорджия. Тя се разрева, когато й се наложи да повтори думите по два пъти. Приличаше на разплакано бебе — беше розова и с трапчинки.

Бетси Уокър беше най-умното момиче в класа. От първия път каза всичко правилно. Беше от Чарлстън. Гардън помисли, че май вече я е виждала във влака при връщането от планината.

И Лин Палмър, и Роузен Мадисън идваха от Айкън, Южна Каролина. Живееха в една стая и дори бяха сходно облечени, в моряшки блузки и плисирани поли.

Джулия Чалмърс седеше до Гардън. Тя беше приходяща ученичка и искаше да бъдат приятелки. Подаде бележка на Гардън, но мадмоазел я взе, преди Гардън да успее да я прочете.

Когато удари звънецът, мадмоазел им каза да отидат в отсрещната стая през коридора за часа си по английски.

— Не след дълго — каза тя, — ние ще провеждаме часовете си изцяло на френски. Оревоар, мез елев.

Деветте новачки във френския потръпнаха. Мили Уудръф мина покрай тях, като ги гледаше отвисоко.

Мис Емерсън каза „добро утро“ и Гардън въздъхна щастливо. Харесваше я.

Приходящите ученички бяха освободени в два часа, за да могат да се приберат навреме за традиционния в Чарлстън обед в три. Зензи трябваше да дръпне плитките на Гардън, за да й обърне внимание, когато стигнаха до тяхната спирка. Момичето беше в нещо като унес, замаяно от всичко ново, което му се беше случило в един кратък ден.

— Виж, мамо, погледни учебниците ми. Получихме нови учебници и те са си за нас, можем да ги задържим. Като звънне звънецът, всички ние ставаме и отиваме в друга стая. Понякога се качваме нагоре по стълбите, понякога слизаме. Видях Уентуърт да се качва, когато ние слизахме и тя ме помоли да седна до нея в параклиса. Това там се нарича нещо като среща, с молитви, химн и съобщения. Уентуърт казва, че понякога идват да им говорят хора, а понякога дори има филми.

— Гардън, говориш толкова много, че ме заболява главата. Иди си измий ръцете. Не си сменяй роклята. Трябва да отидем при шивачката, веднага след като се нахраниш.

— Но аз имам домашно, мамо. По латински. Ти знаеш ли латински? Днес учихме за римляните и за това колко много от думите ни са с латински корен. Обзалагам се, че не знаеш защо казваме „а.м.“ и „п.м.“ при определянето на времето. Знаеш ли, мамо, а?

— Зная само, че обедът изстива. Побързай. Имаме много работа, преди да затворят магазините. Забрави ли? Училището по танци започва в петък, а ние още не сме ти намерили обувки.

Същата вечер Гардън написа на Пеги:

„Бонжур, Пеги. И аз точно като теб се уча да говоря на френски. Би ли ми изпратила снимка на мястото във Франция, където сте с Боб? Ще я покажа на учителката си по френски. Тя се казва мадм… — не, задраскай това! — мадмоазел Бонгран и е много добра, но също и строга. Тя взе бележката, която едно момиче ми прати, още преди да съм я прочела. Ашли Хол ми харесва. Имаме много домашни и аз трябва да се залавям с моите.

С обич, твоя сестра

Гардън.

П.С. Имам нова рокля за училището по танци и обувки с катарами. Убиват ми на пръстите, но мама казва, че няма значение.“

 

 

Чарлстън доста отдавна бе установил процеса на общественото израстване за своите младежи. Никой не мислеше за това с подобни научни термини; хората просто правеха това, което е било правено, и оставяха нещата да вървят постарому.

И за момчетата, и за момичетата процесът започваше на тринадесетгодишна възраст с училището по танци всеки петък вечер. Една дама ги учеше да танцуват, а те се учеха и от примера на четиринадесетгодишните от по-горния клас. След училището по танци грижата биваше поета от родителите. Петнадесетата година беше за частни партита и неофициални танци по домовете. За момичетата това носеше допълнително очарование заради кадетите от крепостта. Те бяха в колеж, те бяха възрастни; момичетата се чувстваха вече светски дами, защото се срещаха с по-възрастни осемнадесет — или деветнадесетгодишни мъже.

Родителите знаеха, че тези „по-възрастни мъже“ трябва да са в казармите до полунощ, че не им се разрешава да пият или пушат и че обикновено имат приятелки в родните си градове. Нямаше опасност, а момичетата, без сами да предполагат, научаваха неща, които по-късно щяха да им трябват. Срещаха се с непознати, с които трябваше да водят интересни разговори, да ги слушат с интерес и да изглеждат по-възрастни.

На следващата година тези умения получаваха първата си проверка. Момичетата ставаха пред-дебютантки и участнички в сезона. Вземаха само внимателно ограничено участие — канеха ги на забави с чай и танци и обикновено на един бал. Придружителите им биваха внимателно подбирани сред момчетата, които вече им бяха познати от училището по танци и забавите, за да не се чувстват неудобно и да се покажат в най-добрата си светлина. Но биваха пускани и сред всички ергени на Чарлстън, с които можеха да упражнят уменията си за общуване, и ако се окажеха схватливи, да видят собствените си недостатъци и да използват възможността за отстраняването им.

Балът винаги беше най-специалното събитие. Момичето получаваше своята първа бална рокля, своя първи чифт дълги бели ръкавици, първата си чаша шампанско и за първи път се прибираше вкъщи късно през нощта. Балът беше първата вълнуваща увертюра за това, което предстоеше през следващата година, когато момичето дебютираше в обществото и ставаше център на внимание през съответния сезон.

Представянето беше официално признание, че младата дама е готова за женитба. През своя сезон девойката биваше оглеждана от всички свободни мъже. Ако имаше успех, тя биваше ухажвана от един или неколцина и през времето, предхождащо следващия сезон, се омъжваше. Така процесът достигаше целта си с приятни, напредващи стъпки.

 

 

В първия петък на октомври Гардън изкачи широките стъпала на залата „Южна Каролина“, за да започне училището по танци. До нея вървеше Уентуърт Раг. Семейство Раг живееше на „Чърч Стрийт“, на една пряка от семейство Трад, и Дженкинс Раг бе предложил да придружи Гардън и Уентуърт. Трябваше да преминат само няколко преки; както Керълайн Раг бе казала на репортера на вестника преди години, всичко на юг от „Броуд Стрийт“ беше на една крачка едно от друго.

— Е, добре, госпожици — каза Дженкинс Раг, когато пристигнаха. — Ще се върна да ви взема точно в девет. Не покорявайте твърде много сърца.

— Не чак толкова много, татко — ухили се Уентуърт.

Гардън хвана Уентуърт за ръката.

— Не бъди нервна, Гардън — каза последната, — никой няма да те ухапе, даже и мис Елис. Почакай да видиш зъбите й.

Но Гардън беше нервна. Майка й беше говорила цяла седмица колко е важно да стане добра танцьорка.

— Трябва да летиш, Гардън. Хората трябва да говорят, че танцът с теб е като да държиш перце в ръцете си.

Маргърит за пореден път се бе оплакала от косата на Гардън.

— Права като пръчици и също толкова грозна. Ще трябва да направим нещо.

Предната нощ Гардън спа с ролки. Приличаха на дебели малки наденички, направени по времето, когато Маргърит й навиваше косата с парцалчета. Но косата й се изправи, още преди да стигне до училището. Когато се върна, Маргърит я сграбчи и отново й нави косата, този път напръсквайки я е тоалетна вода, за да я прикрепи. Гардън стоя с парцалките, докато не се облече съвсем и се подготви за училището по танци. После Маргърит откачи всяка ролка с нагорещена маша. Гардън вече бе с набор гъсти къдрици, хванати над врата й от широка черна кадифена панделка.

Гардън усети, че къдриците се изправят, докато двете с Уентуърт се изкачваха по стълбите. Забеляза, че Уентуърт беше с почти същата панделка като нея. Но косата й се виеше от двете страни на личицето й и блестящите кафяви къдрици с червеникави отблясъци падаха на вълни по гърба й.

Момичетата влязоха в гардеробната в подножието на стълбите, за да оставят палтата си.

— Проклятие — избухна Уентуърт. — Ребека Уилсън вече е дошла. Това е нейната червена пелерина.

— Защо „проклятие“? Аз се радвам, че тя е тук. Познавам я от училище.

— О, Гардън, ти скоро ще познаваш всички от училището — всички момичета, искам да кажа. Казах „проклятие“, понеже мислех, че брат й ще я доведе. Щях да се ослушвам по стълбите.

— И той ли идва на училището по танци?

— Мейн? Не, за Бога. Той е стар, наистина възрастен човек. И е толкова красив, че ще умра. Влюбена съм в него.

Гардън беше потресена.

— Ребека знае ли?

— Не, разбира се, и ще те убия, ако й кажеш — на нея или на когото и да било. Закълни се, че няма да кажеш.

— Заклевам се.

— Тогава да вървим. Не се притеснявай. Тук съм вече втора година и знам, че всичко ще е наред.

Гардън кимна и се усмихна. Но ръцете й се потяха в новите й ръкавици. Помисли си, че потта може да се забележи и придърпа дългите си ръкави, за да покрие края на ръкавиците.

— Изглеждаш прекрасно, Гардън, спри да се притесняваш. Хайде.

Уентуърт я задърпа по стълбите. Гардън сви рамене и направи първата крачка по пътя към женствеността.

 

 

Мис Елис имаше големи жълти зъби и тънки устни, които не ги покриваха изцяло. Старомодната висока яка не скриваше напълно тънкия й врат и стигаше почти до капките кехлибар, които висяха от удължените краища на ушите й. Мис Елис не беше красавица. Тя беше по-скоро карикатура на стара мома, знаеше го и затова беше кисела. Едва изкарваше прехраната си, като учеше по-знатните чарлстънски деца да танцуват валс и, под натиска на родителите им, фокстрот. Беше незаменима, тъй като грубата й студенина плашеше момчетата и предотвратяваше бунтове.

Мис Елис носеше палка, с която отмерваше такта за пианистката, мисис Мейс. Мис Елис плашеше мисис Мейс дори повече, отколкото плашеше децата. Всички те бяха убедени, че мис Елис не би се поколебала да удари всеки, който сбърка.

— Новите ученички крачка напред — изкомандва мис Елис. Гардън погледна умоляващо към Уентуърт и се подчини. — Изправете редицата, момичета — Гардън се приближи към Джулия Чалмърс. Уентуърт беше права. Всяка от приходящите ученички от нейния клас беше тук. — Сега момчетата. Напред и в редица — момчетата се подредиха срещу момичетата.

Огледаха се едни други с притеснение.

— Как мина? — нетърпеливо попита Маргърит, когато Гардън влезе в салона. — О, Гардън, косата ти! Колко ужасно! Кажи, твоята рокля ли беше най-хубавата? С кого танцува? Танцува ли с някого два пъти?

— Всичко мина добре. Мистър Раг каза, че роклята ми е много хубава. Учихме основните стъпки във валса. По-големите момчета и момичета знаят как да се въртят.

— Добре, а с кого танцува? Имаш ли си вече кавалер?

Гардън сви рамене.

— Престани с това кълчене, Гардън. Сякаш си болна от паралич. Отговори ми.

— Танцувах най-много с Томи Хейзълхърст. Мис Елис казва кой с кого да танцува.

— Разбирам. Това няма да е задълго. След като научите стъпките, момчетата ще канят момичетата. Тогава ще танцуваш с всички. Ще бъдеш първата, която ще канят.

Гардън погледна надолу към стягащите я обувки.

— Не смятам, че мис Елис ще позволи това, мамо — измърмори тя.

Не можеше да каже на майка си, че тя беше най-несръчната от всички. Мис Елис беше посочила Томи Хейзълхърст, защото беше най-едрият в групата.

— Може би ще успеете да задържите мис Трад да не се препъва в собствените си крака — беше казала тя високо пред цялата група.

Гардън наистина не разбираше защо й е толкова трудно. Тя обичаше танците. Танцуваше, откакто се помнеше, в селището на имението. Знаеше, че танцува толкова добре, колкото всички други там. А и в хотел „Лодж“ тя беше една от най-добрите танцьорки. Но колкото и да се опитваше, не можеше да се носи леко като перце. „Трябва да бъда още по-старателна“, обеща си тя. И отиде в стаята си, за да намаже с мътеница лицето и ръцете си преди лягане.