Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (44) (Част първа)

43

Танцът на чай се даваше в чест на Марион Лесли от баба й. Тя беше отворила балната зала на третия етаж в своята голяма къща в Саут Батъри и беше преместила надписа: „Гости“.

Той обикновено висеше на желязната врата. Семейство Лесли бяха решили да запазят своята хубава къща още от Гражданската война, като даваха под наем излишните стаи на временно пребиваващи.

Гардън остави пелерината си в дневната на приземния етаж, отделена за горните дрехи на дамите, и започна да се изкачва по стълбата. На половината път към втория етаж тя трябваше да се отдръпне настрани, за да не я съборят двама млади мъже, които смеейки се, бързаха да излязат.

Мъжете можеше да бъдат взети за близнаци. И двамата бяха тъмнокоси, загорели, приблизително 6 фута високи и набити. Те притежаваха онзи гланц, който издава притежаването на много пари.

Вечерните им дрехи, удобни и без гънки, бяха ушити от изключително фини материи, явно от майстори шивачи. Ризите и вратовръзките им бяха ослепително бели, обувките им за танци блестяха. Те се движеха с грацията на атлети и със самочувствието на хора, които са сигурни, че светът не ще им откаже нищо.

Вече отвън, на тротоара, те се облегнаха на оградата на Лесли и се засмяха гръмовито.

— Боже мой — каза единият, — когато ми каза, че отиваме да преброим туземците, не знаех колко сериозно го казваш. Чувствам се като антрополог. Не, по-скоро като палеонтолог. Каква находка от фосили.

— Ти го каза. А мястото е сухо като Сахара. Но видя ли прасковката на стълбите? Може би много рано си тръгваме, а, Марк?

— Сладникаво облечената блондинка? Не я разгледах добре, само отбелязах, че е цялата в розово.

— Тя имаше лицето на Хубавата Елена от Троя. О, по дяволите, хайде. Чух, че имало няколко страхотни тайни барове близо до пристанището.

 

 

— Колко е часът, Томи?

Томи Хейзълхърст погледна часовника си.

— Осем и трийсет.

— Имам малко работа. Ще ме извиниш ли?

— Разбира се, Гардън. Ще те чакам горе на стълбите.

Гардън слезе по дългото стълбище така, както бе научена в Ашли Хол — изправена, без да гледа в краката си, без да се хваща за перилата. В гардеробната тя намери вечерната си чанта и си сложи парфюм, както майка й я беше инструктирала. После, пренебрегвайки нарежданията на Маргърит, тя седна.

— Да ви донеса ли нещо, мис Гардън? — старата бавачка на Марион беше прислужваща тази вечер.

— Не, благодаря, Саси. Просто искам да си почина малко.

Саси тихо се засмя.

— Вие, момичетата, само се изморявате с всичкото това танцуване.

Гардън се опита да се усмихне. „Всичко е същото, мислеше си тя. Нищо не се е променило. Аз пак не мога да танцувам. Пак не мога да разговарям. Мама е решила да блесна, но вътрешно пак съм същата. Ще ми се да умра.“

Тя изправи рамене. Нежните ръкави трепнаха като крила на пеперуда.

— Радвам се, че те видях, Саси — каза тя. После се качи по стълбите с изправена глава, без да гледа в краката си или да се хваща за перилата. Щеше да танцува с Томи, изслушвайки безпокойствията му относно безразличието на Уентуърд към него. Никой нямаше да я отнеме като танцов партньор, Гардън знаеше това. При няколкото подобни случаи тя откри, че я желаят. Но общата смяна на партньорите трая малко време. Втори път не я отнеха от нейния партньор.

Алекс Уентуърд танцува последния танц с нея и я изпрати вкъщи. Дотогава тя или позволяваше на Томи да е край нея, или разговаряше с придружителките на момичетата, докато гледаше другите момичета, флиртуващи с мъжете, които ги въртяха във вихъра на танца.

На следващия ден, Маргърит тъкмо изразяваше адмирациите си на мистър Анджело за сръчната му работа с косата на Гардън, когато телефонът иззвъня в гостната.

— Извинете — каза, — ще се върна след минута — забави се доста. Когато се върна, мистър Анджело беше свършил. Подготовката на Гардън за официалния обед беше лесна. Нейната шапка щеше да закрие всичко, освен двата руси кичура, които мистър Анджело направи на бузите й.

— Тази вечер в колко часа да дойда, signora?

— Я да видя… — Маргърит хвърли един поглед на поканите на полицата над камината. — Прием, след това бал. Добре ще е да сте тук до 5 часа, мистър Анджело. Аз също ще ходя на тези партита и искам да направите и моята коса.

Щом фризьорът си отиде, Маргърит се закани с пръст на Гардън:

— Ти си палаво момиче — каза тя. Гардън се вцепени от изненада. После забеляза, че майка й се усмихва.

— Защо, мамо?

— Ти не ми каза кой е бил на танците. Това е най-голямата новина в града, а аз трябва да съм последната да я чуя.

Гардън тръсна глава.

— Не зная за кого говориш.

— Не клати така глава, Гардън. Ще развалиш фризурата си. Имам предвид сина на принчипесата, разбира се. Той тъкмо вчера пристигнал в града и се отбил при Ендрю Енсън за известна сума. Разбира се, Едит тутакси го включила в списъка на гостите. Как изглежда той, а, Гардън? Защо не ми каза за него?

— Не си спомням да съм го виждала.

— Да, Ани каза, че си е тръгнал рано. Не мога да повярвам, че не си го забелязала. Или пък, че той не те е забелязал. Но наистина това не е важно. Той е в списъка. Ще е наоколо. Забавно ще бъде, ако го прибавиш към колекцията си от ухажори; майките на другите момичета ще се пукат от яд. Но все пак той не е от Чарлстън. Не е за тебе. И твоят късмет ще излезе или с Бил Лорънс, или с Рет Кемпбел, или с Мейн Уилсън, или с Ешби Редклиф. Само те си струват.

Гардън гледаше озадачено майка си. Тя за пръв път чуваше за грандиозния й план. Непремерността на майчините й амбиции така я порази, че остана безмълвна.

Маргърит не забеляза мълчанието на Гардън. Нова мисъл я занимаваше.

Мислеше за Скайлър Харис. Дори и името му звучеше богато. Ако майка му е принцеса, това правеше ли го принц, или пък беше нужно и баща му да е принц?

 

 

От дните в училището за танци на мис Елис Гардън се плашеше от мига, в който майка й ще научи, че светските обноски не й се удаваха така, както на другите момичета. Същата вечер този миг дойде. По време на приема на Елис Майкъл Маргърит се приближи и изсъска в ухото й: „Говори нещо. Недей само да стоиш. Опитай се.“

По време на последвалия бал Маргърит гледаше свирепо Гардън, дори когато се усмихваше и разговаряше с другите майки.

Тази нощ тя измъчи душевно Гардън с такива думи, които като че шибаха момичето с бич. А те бяха много: жертвите за Гардън, грижите й за Гардън, луксът, който й осигуряваше, обучението на Гардън, дрехите и ваканциите във Флат Рок, скъпото училище за танци, огромните разходи за изкуството на мистър Анджело.

— Не съм мислела — крещеше Маргърит, — че не го заслужаваш Гардън Трад. Не съм си позволявала дори за секунда да помисля за себе си или за моето щастие. Всичко беше за теб. Как можеш да ме предаваш така? — тя се хвърли на килима и зарида високо.

Гардън овеси красивата си златна глава. Не намираше какво да отговори. Случвало се бе и преди майка й да бъде сърдита и да плаче, но никога както сега, никога посред такова благополучие и сред такова изобилие от дрехи и елегантни аксесоари.

— Не се справям, мамо — каза Гардън. Нейният обикновено топъл нисък глас сега бе безцветен, без звън. Беше пресъхнал като сърцето й. — Правя всичко, каквото мога, но напразно. Няма да успея.

 

 

На двадесет и трети декември Елизабет Купър направи събиране на чай с танци в чест на Гардън, както беше правила една година преди това за своята кръщелница Луси Енсън и както щеше да направи догодина за внучката си Ребека Уилсън. Джошуа извика няколко братовчеди да преместят мебелите и да махнат килимите.

Елизабет остави Джошуа да ръководи. Тя искаше да си почине, преди да се облече. Прекарването на три часа с тази „досадна жена“ — това беше етикетът й за Маргърит — щеше да бъде изтощително. А може и да не бъдат три часа. Беше уговорено Гардън да си тръгне по-рано, в седем.

Хората, които са възпитани, няма да останат, след като гостенката, в чиято чест е балът, си замине. Какво си мислеше тя? Тази „досадна жена“ трудно можеше да бъде причислена към категорията на възпитаните хора. Елизабет откри, че трябва да е много строга с нея относно участието на Гардън в репетицията на хора. Момичето пееше соло на Новогодишното тържество. Елизабет беше сигурна, че Маргърит не зачита много Коледа, въпреки че ходеше на черква всяка неделя. Не само досадна, но и двулична! Елизабет изхърка във възглавницата и потъна в краткотраен, но дълбок сън.

 

 

— Измъквам се, лельо Елизабет. Благодаря за чудесното парти — Гардън целуна старата си леля по бузата. Дотук това парти беше определено най-хубавото. Като почетна гостенка тя се бе облагодетелствала от социалното правило, повеляващо нито за миг да не бъде оставена без внимание и забавления. Майка й трябва да е била удовлетворена най-сетне.

Гардън махна на майка си за довиждане, усмихна се на Уентуърт, танцуваща с Мейн, и се втурна към вратата. Джошуа чакаше, готов за нейната пелерина.

Преди да отвори вратата за нея, някой я отвори отвън. Скайлър Харис влезе. Той подаде палтото и бастуна си на Джошуа, без да го погледне. Очите му се спряха на Гардън.

— Здравейте — каза той. — Нима си тръгвате, тъкмо когато аз пристигам? Последният път, когато ви видях, беше обратното. Моля ви, не си отивайте. Дойдох само, за да ви срещна.

Гардън се усмихна автоматично, с онова изражение, с което посрещаше гостите, без значение какви безсмислици говореха.

— Да се представя ли? — каза той. — Аз съм Скай Харис.

Гардън посегна да вземе наметката си, когато изведнъж разбра кой беше непознатият. Тя се спря и протегна ръка.

— А, зная кой сте. Живеете в имението. Бих желала да поговоря с вас, имам толкова много въпроси! Но наистина трябва да тръгвам. Страхувам се да не закъснея.

Скай пое ръката й.

— Той няма ли да ви почака? Аз бих почакал.

Гардън си представи диригента на хора, раздразнителен бивш полковник с яйцевидна глава. Тя се засмя:

— Отивам на репетиция с хора — каза тя, взе пелерината си от Джошуа и я заметна на раменете си, преди Скай да успее да й помогне. — Наистина съжалявам. Довиждане, мистър Харис.

Скай я последва до пиацата.

— Мога ли да отида с вас?

Гардън чу звъна на камбаните от „Свети Михаил“, отброяващи часа.

— Не — каза тя. Закъсняваше, а този човек я задържаше. Тя подхвана полата си и затича.

— Ще дойдете ли на бала? — извика Скай.

— Да — отговори Гардън и се затича още по-бързо.

Скайлър Харис стоеше пред къщата на Традови с един крак на прага, гледайки след най-красивото момиче, което е виждал в живота си. „Боже мой, каза си той, смеейки се на себе си. Чувствам се като в част трета на «Пепеляшка». Защо не ми остави поне пантофката си?“

Неговият приятел Марк го взе на подбив по най-безмилостен начин, когато той му каза, че ще тръгне за Чарлстън. Но Скай трябваше да го стори; трябваше да види дали момичето е толкова изящно, колкото му се бе сторило, когато бегло я зърна по стълбите. И вече видя. Тя се оказа дори по-красива, отколкото в спомена му. А гласът й! Не беше писклив и стържещ като на повечето млади жени. Скай се засмя отново. Той беше почти сигурен, че не познава момиче, което би напуснало бал, за да отиде на репетиция.

Е, май ще трябва да отиде на проклетия бал. Марк няма да го преживее.