Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
On Leaving Charleston, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част първа

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

 

 

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част втора

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

94

— Напрегнат ден, а? — каза Елизабет и погледна легена с гореща вода, в който Гардън бе натопила краката си.

— Можеше и още. Работата ми харесва повече, когато има много клиенти. Днес нямаше много хора, но беше страшно досадно. После ще ти разкажа.

Животът на Гардън бе започнал да тече в едно приятно и динамично еднообразие. Ставаше в седем, приготвяше си кафе и закуска за Хелън. Белва, бавачката на Хелън, я сменяше в осем и половина, за да може Гардън да се изкъпе и облече. Тя вече почти беше свикнала да се грижи за себе си, но понякога, когато липсваше някое копче или трябваше да се глади някоя риза, Гардън с носталгия си спомняше Корин, закуските, сервирани в леглото и безкрайните ароматни вани.

В девет Гардън отиваше в магазина, метеше и забърсваше праха и в десет отваряше. В два и половина окачваше на вратата табелка: „Затворено за обяд“.

Отиваше у Елизабет, която я гощаваше с типични чарлстънски ястия. Обратно в магазина — в три и половина до шест, когато се прибираше вкъщи, за да смени Белва, да приготви вечеря за Хелън и да си играе с нея до седем, а после да я сложи да спи. След това приготвяше вечеря за себе си, почистваше кухнята и сядаше да си почине с едно кафе и цигара. Малко преди осем идваше Елизабет и те слушаха „Еймъс и Анди“ до осем и петнадесет.

После обикновено разговаряха до към девет, когато Елизабет се прибираше вкъщи и на Гардън й оставаше време да почете, да изпере нещо, да си измие косата или да слуша други предавания по радиото. То все още беше едно малко чудо за нея. Какъв напредък, и то само за няколко години, си мислеше тя и си спомняше как очакваше новините за Линдбърг от примитивния детекторен приемник със слушалките.

— Слуша ли ти се Кейт Смит? — попита Елизабет.

— Не особено.

Елизабет изключи радиото.

— Направо ме разсмиват. Особено Кингфиш. Хайде сега, кажи ми какво те ядоса?

— Ами Чарлстън като цяло. Хората. Разбираш ли, досега в магазина не съм видяла една позната физиономия. Всички посетители са или моряци, или туристи. Това само по себе си е ужасно. Но това, което не мога да понеса, е, че сякаш съм невидима, когато съм на улицата. Хората сякаш гледат през мен. Днес Люси Смит изпрати слугинята си да попита за супника от витрината. Представяш ли си! Слугинята! Можеше поне да ми звънне по телефона. Можеше дори да не се представя. Сигурно е мислила, че ще й предам някоя зараза по телефона.

След този изблик на Гардън Елизабет дълго мълча.

— Нарушаването на нормите винаги се наказва — тихо каза тя.

— Но това беше толкова отдавна! Сега всичко е различно. И ако аз заслужавам наказание, каква вина има Хелън? Белва не може да я заведе в парка Батъри, нито в парка до пощата. Другите бавачки не разрешават на децата да играят с нея. Това е отвратително. Мразя Чарлстън!

— Ти трябва да извоюваш авторитета си, Гардън. Тук си само от шест месеца. С течение на времето хората ще започнат да те приемат.

— Не вярвам. А и защо ли да вярвам? Цял живот ще нося позора си. И Хелън също. Това е ужасно.

— Ще започнат да те приемат, защото си родена тук. Чарлстън винаги се грижи за децата си. Ти нищо не знаеш за този град, за твоя дом. Единственото, което малоумната ти майка знаеше, бе, че Чарлстън е средище на изключително отбрано общество. Тя е уверена, че св. Сесилия е всичко на този свят. Тя не прави разлика между символ и действителност. Слушай ме сега, Гардън, ще ти разкажа за Чарлстън. Когато започна Гражданската война да, Гражданската война, а не войната между щатите или войната за независимост на Юга. Когато брат се изправи срещу брата, това е гражданска война. Както и да е, в 1861 година този град имаше почти двестагодишна история и в течение на повече от сто и петдесет години бе най-цивилизованото място на този континент. Опера, изкуство, театър, архитектура, градоустройство, образование — имахме всичко необходимо и повече. Защото бяхме невероятно богати. Ако ти се струва, че принчипесата и приятелите й живеят в охолство, просто се опитай да си представиш това умножено по десет. Или по двадесет. Това представляваше Чарлстън. Но с една възлова разлика: че беше истински цивилизован. Достойнство, дълг, отговорност, умереност, такт, себеуважение, това не бяха просто думи. Привилегиите носеха със себе си и отговорности. Благородството задължава.

Но започна войната и богатството се стопи. Не и културата обаче. Чарлстън бе достатъчно малък, за да създава чувство за близост между хората, да запази почитта им към моралните норми. Ние всички се познавахме, бяхме общност, а окупационният корпус бяха натрапници. Спомням си това време. Боже мой, колко беше трудно! Но бяхме сплотени и устояхме. Защото никой не се прекърши. Нито пред бедността, нито пред страха, нито пред примамливата възможност да продаде принципите си. Почти всички бяха уплашени, изтощени, дори гладни. Но те запазиха своето достойнство, своето самоуважение. Защото Чарлстън ни обединяваше и ни подкрепяше.

— И сега е така. Въпреки че времената са много по-благоприятни. Вестниците и списанията се оплакват от Депресията. Но това не ни прави голямо впечатление. Ние преживяваме наша собствена депресия от Гражданската война насам. Единствената разлика сега е, че цените падат, а това е добре дошло.

Причината за твоята изолация сега е, че си една от нас, а не се държа подобаващо. Загуби своето себеуважение. Ти не само погази нормите на цивилизованото общество, а и превърна това в зрелище. Не твърдя, че чарлстънци не пият или не прелюбодействат. Но те не правят това обществено достояние. Дискретността и двуличието не са едно и също нещо. Дискретността е негласно споразумение, което позволява на хората да бъдат толерантни един към друг, дава им лична свобода и независимост. Нашата общност е малка. По един или друг начин всички сме грешни. Но докато сме в неведение — престорено или истинско — за своите грехове, ние можем да живеем заедно и да си помагаме.

Ти не им остави възможност да подминат греховете ти. Ни най-малка. Раните, които отвори, трябва да заздравеят сами. Твоето място е тук. Това е твоят род и той ще те защити пред всеки външен натрапник. Цената, която ще платиш за тази обща подкрепа, е общото неодобрение, което срещаш, след като си прекрачила границите на задълженията си към обществото.

— Доста дълго нравоучително слово се получи, а? Смятам, че ще ти бъде по-лесно да понесеш изолацията, ако знаещ с какво си я заслужила. Разбираш ли ме? Имаше ли някаква полза от всичките ми излияния?

Гардън сви рамене.

— Схващам в общи линии. Но това не променя отношението ми. Въпреки всичко мразя Чарлстън.

— Тогава ми остава само да се надявам, че ще ти мине. Радвам се, че си тук. Няма да ми е приятно, ако си тръгнеш.

— Не се притеснявай за това, лельо Елизабет. Трябва да се взема в ръце, преди да събера кураж да направя каквото и да било без твоя помощ.

— Това ми звучи абсурдно, но сега ще го приема. Подобно обяснение ми върши работа. Лека нощ, Гардън.

— Лека нощ… лельо Елизабет, ако съм послушна, кога ще ми се опростят греховете?

— Нямам представа, Гардън. Всички сме хора. Сигурна съм, че щеше да стане по-бързо, ако не беше толкова красива. Лягай си вече. Късно е. Разказът на Елизабет за Чарлстън наистина помогна, защото даде на Гардън надежда, че нещата ще се променят. Тя наистина беше много завета, но това не можеше да прикрие факта, че бе самотна. Когато някоя вечер чуеше по радиото тъжна мелодия, тя безпомощно се разплакваше.

Но на сутринта Хелън казваше някоя смехория, после някой клиент отбелязваше красивата подредба на цветята в магазина или пък Сели готвеше за обяд домати с ориз, защото знаеше, че Гардън обича това ястие. И Гардън се стягаше и решаваше вече да не бъде ревла.

На първи март Гардън заедно с всички останали майки в Америка разбра, че няма право да се оплаква от каквото и да било. Бебето на Линдбърг бе отвлечено. Това бе толкова ужасно, че Америка потръпна.

Отново всички говореха за Линдбърг, Линдбърг, Линдбърг. Във вестниците, по радиото, по улиците, в магазините, името не слизаше от устните на хората. Гардън си спомняше парижкото въодушевление и на този фон случката изглеждаше още по-трагична. Чарлз Линдбърг беше толкова млад. Тя си спомняше усмивката му, когато на „Бурже“ тълпата го носеше на ръце. Тези спомени я караха да се чувства съпричастна към съдбата му, сякаш неговият живот по тайнствен начин бе свързан с нейния. Неговата трагедия беше и нейна трагедия.

Радваше се, че Хелън не е свикнала да ходи в парка, защото Гардън вече се страхуваше да я пуска да играе извън двора. Страхуваше се дори да ходи на работа. Искаше Хелън да е пред очите й денонощно.

Но не можеше да изостави работата си и това я спасяваше. Въпреки че всеки ден вземаше със себе си радиото, за да слуша новините, тя не можеше да прекарва цялото си време край него. Трябваше да бърше прах, да лъска, да размества мебели, да разговаря с клиенти, да разяснява особеностите на стила на Елф, ценността на авторския печат и нерядко да упътва посетители към художествената галерия или Форт Сънтър, Хугенотската църква или „някое приятно местенце за нощуване“. Туристическият сезон бе в разгара си.

Гардън разбра, че независимо от обстоятелствата животът трябва да продължава. Пеги й писа:

„Момче е. Пак. Франк. Страхотен е.“

Това напомни на Гардън, че на този свят се случват и хубави неща.

Един ден в магазина влязоха две двойки от типа, който Джордж Бенджамин сполучливо беше описал като любители на пазарлъците. Гардън страхотно се забавлява, докато се правеше на невежа относно двете канапета и накрая и двете двойки си купиха по едно след много потайни шушукания. Това особено много й хареса, защото преди беше срещала една от двойките. Гостуваха на Вики в Саутхямптън. Сега не я познаха. Започна да се убеждава, че миналото наистина е мъртво и сякаш Скай вече й липсваше по-малко. Почти успя да изостави надеждата, че той ще се върне при нея.

Съсредоточи вниманието си върху изпразващия се магазин. Трябваше да намери нещо, което да запълни мястото на канапетата. Нае съпругата на един моряк да работи в съботите, а самата тя отново започна да посещава разпродажби.

Все по-често срещаше познати лица. Те също я познаваха. Но не като героиня от вестникарски скандали, а като търговец на антики. Имаше дух на колегиалност, особена дружеска атмосфера, изпълнена с разкази за добри сделки, интересни клиенти и слухове за предстоящи особено добри търгове. Гардън най-после повярва, че ще успее да си изгради нов живот, че няма завинаги да остане известна като „разгулната пепеляшка“.

Когато най-сетне откриха трупчето на бебето на Линдбърг на 12 май, Гардън изпита остра болка за родителите на бебето, а не за себе си. Сега за нея „Бурже“ и пристигането на „Духът на Сейнт Луис“ бяха един важен спомен, но само толкова. Тя не беше част от живота на Чарлз Линдбърг. Тя имаше свой собствен живот и бе напълно в състояние да го управлява.

Разплака се и сълзите сякаш я пречистиха. И излезе от тази емоционална криза със сърце, готово да приеме реалностите на живота. А това бе един добър живот. Имаше истински дом, дете, което обожаваше, работа, която обичаше и хора, които я почитаха. Бе по-богата от когато и да е било.

— Искаш ли да ти кажа нещо хубаво, лельо Елизабет? — каза Гардън няколко дни по-късно. — Аз наистина съм много щастлива.