Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (42) (Част първа)

41

В края на март Пеги се върна у дома. Това беше като вихрушка, влизаща в къщата. Трите години, прекарани във Франция, много малко я бяха променили външно. Тя носеше своята четинеста, меденочервена коса навита на кок отгоре на главата; нейното нетърпеливо, сипаничаво лице беше лишено, от каквато и да е пудра или друга изкуствена подправка; дрехите й бяха практични и семпли без орнаменти. Беше шумна, ентусиазирана, аргументирана. И беше много щастлива.

Маргърит не въжделееше за внучета, но за всеки случай попита Пеги чака ли бебе.

— Боб и аз решихме да нямаме деца поне още пет години — отвърна Пеги. — Все пак още съм само на двадесет години. Имам много време.

Маргърит изкоментира, че децата не се раждат по избор.

— Не бъди глупава, мамо, разбира се, че е така. Поне докато ги няма. Естествено, използвам контрацептив.

— Шш-ъ-ъ-т — пошушна Маргърит. — Гардън може да те чуе.

— Хубава работа, мамо, защо пък да не ме чуе Гардън? Тя трябва да знае за контрола над ражданията. След всичко, което Маргърит Сенгър изстрада, за да получи разрешение да публикува своите статии във връзка с конференцията миналата година! Ако бях чула за подобно нещо във Франция! Всяка жена в Америка трябва да знае какво е направила.

Маргърит гледаше озадачено. Пеги се впусна в реч за правата на жената да контролира своето тяло. Тя крачеше из стаята и размахваше ръце. Беше като едно време. Маргърит се чудеше как ще преживее трите седмици, докато Боб се върне от Мюлинс, за да отведе Пеги в Тексас.

Гардън, слушайки от горния етаж, си мислеше кога да разпита Пеги, та да й обясни тя за какво говори.

Пеги не дочака да бъде разпитвана. Тази вечер тя седна на една страна на леглото на Гардън и й разказа за секса. Тя беше веща относно акта на сношение; нарисува картинки върху една страница от училищна тетрадка на Гардън и й показа гениталната й област в огледалото. Беше лирична относно преживяванията при правене на любов. Гласът и лицето й добиха мек израз, а очите й станаха тъмносини.

— Чудесно е Гардън! — каза тя, — когато мъж и жена се обичат един другиго.

После тя отново стана избухливата Пеги.

— И няма основание да се тревожат за нежелани деца всеки път, когато легнат в кревата. Сега, ето как изглежда диафрагмата… Пеги пак зарисува в тетрадката, обяснявайки процеса на оплождането и начините за предотвратяването му.

Гардън я попита за бебетата, ако човек пожелае да ги има. Пеги пак рисува и говори още малко. Гардън си спомни за издутия корем на Реба, когато беше бременна, а после клатеше разбиращо глава, докато Пеги й обясняваше за раждането. После погледна в огледалото.

— Не мога да повярвам — каза тя.

— Повярвай, Гардън. Аз работих като медицинска сестра при емигрантите и помагах при раждането на бебета. Човешкото тяло е такова чудо! Всичко, свързано с него, е чудо. Искам да имам поне шест деца, когато му дойде времето.

Гардън едва дочака следващата сутрин, за да срещне Уентуърт на път за училище.

— Аз знам онова нещо какво е. Имам рисунки и всичко — обяви тя.

Гардън имаше само една тайна, която да предложи на Пеги в замяна на тайнствата, които сестра й разбули. Тя й каза за тяхната стара леля Елизабет:

— Не е откраднала нищо от татко, но не съм казвала това на майка, а и ти не трябва да казваш, Пеги. Тя няма да ни повярва; татко й е казал друго.

— Да стои все сама? Искам да я срещна — каза Пеги.

Елизабет Купър стана обект на нейния нов ентусиазъм. Лелята веднага хареса Пеги, но енергичната адмирация на Пеги бе изтощителна.

— Опитах се да й кажа, че не съм била феминистка, а просто преживяла оцеляла — каза Елизабет на Дю Боуз Хейуърд. — Но тя иска да ме вижда като кръстоносен рицар. Изпитва ме, идвайки всеки ден. Момичето е много умно, Дю Боуз. Моля те, нека Поетичното общество я поеме от ръцете ми.

Два дена по-късно Пеги щастливо пишеше на пишеща машина нещо за списанието. Седмица по-късно тя вадеше душата на магазинерите от „Кинг Стрийт“ за дарения към Обществото.

Когато пристигна Боб, тя беше в екстаз. Изгледа на лицето й, когато го представяше на Елизабет, доведе лелята почти до сълзи.

— Иска ми се да можехме да не заминаваме в Тексас — каза Пеги на съпруга си. — Прекарвам чудесно времето си в Чарлстън.

Боб поклати глава.

— Ще прекарваш хубаво и в Тексас, Пеги. Има работа навсякъде.

— Съпругът на Пеги е хубав млад човек — каза Елизабет на своите приятели. — А тя е фина млада жена. Изпреварила ме е поне с десет години, но се радвам, че я познавам.

Пеги липсваше на Гардън, когато замина. Липсваше й и възбудата, и бъркотията, които Пеги отнесе със себе си. Маргърит влоши нещата, като започна да говори на Гардън за сестра й. Тя правеше сравнения между двете дъщери винаги в полза на Гардън. Ако и да беше удовлетворена от одобрението на майка си, Гардън не обичаше да я слуша да се отзовава критично за Пеги. Гардън бе лоялна по природа, а Маргърит я караше да се раздвоява в отношението си към нея самата, от една страна, и към Пеги, от друга. Тя трепетно желаеше майка й да говори за нещо друго.

Докато един ден Маргърит наистина го направи. Новата тема беше Мейн Уилсън. Гардън слушаше отчаяно, докато майка й обсъждаше „вниманието“ на Мейн и размишляваше върху неговата пригодност да бъде съпруг.

Гардън си даваше сметка, че майка й разрушава непринуденото чувство, което тя изпитваше, когато беше с Мейн.

Случи се така, че тя не можа да се отбие у Мейн следващия месец. Беше заета в училище всеки ден, готвейки се за изпити и репетирайки своята роля в една Шекспирова пиеса за деня, в който щяха да връчват дипломите.

Училището свърши. Гардън аплодираше своите приятели, когато отиваха да получат дипломите си от мис Макбий.

Следващата година тя също щеше да има дълга бяла рокля и голям букет червени рози. Почувства се много пораснала.

Два дни по-късно тя крепеше в ръката си букет от жълти рози и крачеше редом с Уентуърт по пътеката към „Свети Михаил“. Те бяха две от десетте шаферки на Луси Енсън.

А после стана време да замине за Флат Рок. Качи се във влака с очакването, че и това лято ще бъде като всички предишни.

Но това не беше възможно. Колкото Гардън и да се опитваше да спре времето, тя растеше. Наближаваше времето на официалното признание за смяната на нейния статус — въвеждането й в света на възрастните. Като че ли всички около нея говореха само за това. Уентуърд и майка й Керълайн носеха модни списания и фабрични мостри. Същото правеше и Маргърит Трад. Надпреварата между майките се потопи в безкрайни разговори и идеи за бални рокли, официални рокли, ръкавици, шапки, обувки. По-лошото бе, че Уентуърд проявяваше към всичко това интерес, не по-малък от този на майките. Тя предпочиташе да разглежда модни списания, вместо да кара велосипед с Гардън до аптеката в Хендерсънвил, за да хвърли по някой поглед на „Истинска история“ или „Фотоигра“.

— Какво не е наред с тебе, Гардън? — каза Уентуърд нетърпеливо. — Не ми казвай, че не обичаш красивите дрехи.

— А с теб какво не е наред? Приличаш ми на мамичка или нещо подобно. Мислех, че сме добри приятелки.

— И аз също, докато не ми открадна Мейн Уилсън.

Гардън беше ужасена от несправедливостта на това обвинение. Тя се ядоса. Но изолацията в „Лодж“ и моделът на приятелските връзки, създадени през предишните лета, бяха по-силни от гнева на Гардън или ревността на Уентуърд. След няколко дни те бяха отново неразделни. Гардън се присъедини към обсъждането на модата, а Уентуърд преоткри удоволствието да кара велосипед и да плува.

Плановете за гардероба вълнуваха Гардън отдавна. Но тя не беше истински разбрала разликата между младо момиче и млада дама.

Веднъж през юли тя погледна списъка, направен от Маргърит. Той много я впечатли:

„6 бални рокли;

1 бална — за света Сесилия;

6 рокли и шапки за официален обед;

5 рокли за танци;

2 дълги рокли за приеми;

4 рокли и шапки за чай;

1 вечерна пелерина

1 пелерина и шапка за дневна рокля;

4 чифта обувки за рокли;

12 чифта обувки за танци;

1 чифт дълги бели ръкавици;

1 чифт къси бели ръкавици;

1 наметка от кожа;

6 вечерни чанти;

4 дневни портмонета;

3 бродирани носни кърпи;

1 корсет;

1 шемизета;

2 чифта дамски спортни гащета;

1 камизола;

6 фусти под роклята;

6 три-четвърти манта;

3 дневни корсета;

4 вечерни корсета;

2 чифта бели копринени чорапи;

1 чифт черни копринени чорапи.“

Сезонът за светски дебюти продължаваше дванадесет дни. През това време щеше да има четири бала, дадени от семействата на абитуриентките, последвани от ергенския бал и Новогодишния бал в Яхтклуба. В допълнение имаше още пет бала с танци на чай, два официални приема, шест обеда, два чая, пет закуски след баловете. Те се даваха от приятели или роднини в чест на едно или повече от момичетата, които завършваха. Когато тази лудост свършеше и всеки имаше време, за да си поеме дъх, идваше празникът на света Сесилия.

— Мамо — изписка Гардън. — Всичките неща от този списък за мене ли са?

— Разбира се. Моят списък е много по-опростен.

— Но, мамо, според него трябва да имам различна рокля за всяко събиране. Знам, че при Уентуърд няма да бъде така. Тя мърмореше нещо за две единствени бални рокли.

— Е, Уентуърд си е Уентуърд, а ти си ти. Ще имаш всички рокли и то най-красивите, които някое момиче някога е имало. Бих искала вече да си завършила училище като другите момичета. За да се приготвим, ще трябва по цял ден да сме заети.

Това им струваше много дни и нощи напрегнат труд, след като се върнаха вкъщи на първи октомври. Училището на Гардън през тази последна учебна година изискваше много. Тя постоянно бързаше, по-заета, отколкото знаеше, че е възможно да бъде. Трябваше да се храни и да чете едновременно. Шумоленето на коприните и блестящия падащ сатен стана част от нейните непрестанни мечти, събрани в калейдоскоп от цветове и звуци заедно с тежкия парфюмен мирис на шивачките в пробните стаи.

Беше толкова заета, че имаше малко време, за да мисли за целта на тези приготовления, а когато направи това, позната нервност стегна крайниците и тялото й. Но тя я отхвърли. Сигурно бе, че всичко щеше да бъде различно сега. Гардън беше пораснала. Новите й дрехи бяха доказателство за това.