Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (63) (Част първа)

62

— Скариди, скариди, сурови скариди. Купете си скариди от ту-ук.

Викът събуди Гардън точно при изгрева на слънцето. Ръката й по навик се протегна към звънеца на масата до леглото. Нямаше такъв. „По дяволите, помисли си тя, да слизам два етажа надолу за кафе, при което ще трябва да разговарям със Зензи, докато го пия.“ Тя се обърна на другата страна и отново заспа. Следващият, който я събуди, беше продавачът на зеленчуци. Този път тя отиде до прозореца и разтвори пердетата, за да слуша. Отвъд перилата на верандата тя виждаше реката с нейните стъклено гладки в неподвижността на ранното утро води. Зелено-сивата им повърхност приличаше на олово. Същото беше и небето. Слънцето отдавна не беше се показвало, за да разпръсне зимната облачна пелена. Бяла чайка изпляска с криле срещу сивото небе, гмурна се в сивата вода и излетя обратно оттам със сребърна риба в човката си. После всичко отново се успокои, с изключение на идващия отдалеч напев на продавача на зеленчуци. Възцари се пълно спокойствие.

Над покривите отекна звънът на камбаните на „Св. Михаил“. „Дик Уитингтън, върни ми котката“, затананика Гардън в унисон с тях. Беше и половина. „Чудя се и половина след колко“, запита се тя. „И половина след времето за кафе“, каза вече гласно.

Тя наметна кашмирената си рокля, нахлузи пантофите си и изтича надолу към кухнята.

— Добро утро, Зензи!

— Защо си станала? Няма още осем и половина.

— Душа за кафе, това правя и струва ми се, че надушвам нещо такова.

— Много безсрамна, откак станала янки — измърмори Зензи.

Сутринта Гардън подкара към имението, за да се види с Реба и Метю и всичките си останали приятели от Селището. Реба се възхити на прическата и роклята й и от начина, по който беше решила проблема с двуцветната си коса.

— И през цялото това време аз съм избелвала дрехи, а не съм се сетила, че може да се избелват и хора.

Гардън им каза за Джон и настоя да го посетят.

— Може би — каза Метю.

Гардън знаеше, че това означава, че никога няма да го сторят.

Когато се върна в града, Гардън отиде, подчинявайки се на прищявка, до Ашли Хол. Щеше да се радва да види г-ца Бонгран, да й каже, че отива на Лазурния бряг. Прислужница се приближи до вратата на оранжерията.

— Няма никой — каза тя. — Това тук във ваканция.

Гардън се почувства като глупачка. Разбира се, че не би трябвало да има някой.

— Ти си нова, нали? — каза тя.

— Аз съм учила тук, казвам се Гардън Трад. Вече не живея в Чарлстън и просто исках да видя старото си училище. Може ли да вляза?

Прислужницата с нежелание я пусна да влезе. Гардън отиде до залата, усещайки, че се изпълва с чувството, което спиралните стълби бяха винаги предизвиквали у нея. „Не съм си давала сметка колко много обичам това място“, каза си тя шепнешком.

— Да, госпожо, но аз си има моите етажи да чисти.

— Разбирам. Благодаря ти, че ме пусна — Гардън се отправи надолу по алеята, съзнавайки, че се опитва да възпроизведе ученическата си походка от онова време. Как се бяха смели тогава, когато им показваше начина, по който би носила — кошница с пране на главата си. Трябваше да си го припомни. В Ню Йорк би могло да се превърне в много забавна игра по партитата. Още една, която тя щеше да спечели.

— Гардън, скъпа, толкова се радвам, че си дошла — Елизабет Купър я целуна. — Сядай и ми разправи всичко за големия град. Можеш ли да останеш за обяд? Трябваше да те попитам още по телефона, но толкова се радвах, че те чувам и не се сетих.

— Трябваше да ти се обадя по-рано; не знаех как ще ми е разпределено времето, преди да дойда тук и да говоря с Уентуърт. Ще се наложи да се прибера вкъщи за обяд.

— Разбира се. Ще пием само чай — Елизабет дръпна шнура на звънеца. — Разкажи ми сега всичко за себе си.

Те разговаряха дружески около един час, влагайки в това страстна неискреност. Елизабет не спомена, че според нея Гардън е измършавяла и смехът й е станал пронизителен; Гардън не каза на старата си леля, че въпросите й са дразнещи. „Не виждаш ли, че не искам да разговарям с теб за живота си? — искаше й се да извика. — Не разбираш ли, че се опитвам да изглеждам така, сякаш нищо не се е променило?“

Същата вечер Гардън отиде с Уентуърт и Ешби на новогодишното тържество в яхтклуба. „Така и така ще ме зяпат, помисли си тя, тъй че нека да им покажа нещичко.“ Вбеси се, понеже не можеше нищо да открие. Зензи беше отворила куфарите й и прибрала нещата от тях. Тя дърпаше чекмеджета и се ровеше из бельото си, опитвайки се да комбинира долна риза и фуста, разбутваше дрехите си из гардероба, без да е сигурна какво ще облече или къде са й обувките или какво й е опаковала Корин. Когато приключи с обличането, стаята приличаше на бойно поле и главата я болеше.

Но пък изглеждаше като кралица. Бялата й вечерна рокля беше цялата украсена със сребърни пайети във формата на шестоъгълници. Отпред тя беше вдигната почти до колената, а отзад се спускаше до пода, като майсторското обточване на ширита образуваше разширяващ се клош от бедрото надолу. Пантофките й бяха целите в сребриста украса. Шията и раменете й бяха разголени и напудрени, на лицето си беше сложила руж, а очите очертала със синьо. Устните й бяха светлорозови.

Гардън се погледна в огледалото. „Втора Пепеляшка“, каза си тя. Отново се почувства както едно време, преди да отиде на танци в Чарлстън — уплашена и с вързан език, тромава и стегната. „Хайде, Гардън, каза тя на огледалото, ти си любимката на най-добрите заведения в Ню Йорк. Чрез теб са продали повече колдкрем, отколкото чрез Пола Негри. От какво се страхуваш?“

Тя отвори касетката си за бижута, издърпа чекмедженца, разкопча кожени калъфи. След което си сложи подаръка за рождения ден от Скай — огърлица с шестоъгълници от диаманти и две диамантени шноли във формата на ромбове в косата над ушите си. Надяна на ръцете си нов чифт дълги бели ръкавици, позатрудни се, докато закопчее копчетата на китките и се наруга, че не е взела Корин със себе си. Широка диамантена гривна на едната ръка, две по-тесни на другата. Подаръкът от Скай за Коледа.

Тя намери чантичката към вечерния си тоалет на бюрото, след което установи, че е празна. Никакви кърпички, никаква пудриера, гребен, червило, парфюм. Искаше й се да изкрещи. За никъде нямаше да тръгне вече без прислужница.

Никога вече нямаше да се върне у дома, за да чувства, че никой не я иска.

Маргърит не си беше легнала, когато Гардън се прибра в един и половина.

— Как беше на танците? — запита тя нетърпеливо. — Не е нужно да питам дали си била най-красивата там.

— Беше ужасно, както винаги на танци в Чарлстън. Всички мъже разправят колко патици и зайци са застреляли, а всички момичета казват: „Наистина ли? Невероятно!“ Тя пусна дългата си до пода наметка от бяла лисица в едно кресло, а собственото си лъскащо тяло отпусна в друго. Тя беше красавицата, няма спор. А красавицата беше най-искрено и дълбоко отегчена. Липсваше й непресекващият, скорострелен, състезателен хумор на нюйоркския разговор, двусмислиците, нападките, клюките. Липсваха й добрите оркестри, свирещи най-новите песни, професионалните певци, сините светлини от прожектори, изстрелването на тапите от шампанско. Тя протегна ръцете си.

— Би ли разкопчала гривните ми, мамо? Не мога да се справя с тях с ръкавици на ръцете.

След като гривните бяха свалени, Гардън изхлузи ръкавиците и ги остави върху масата. След тях свали и шнолите. Те паднаха върху голяма, подвързана с кожа книга.

— Какво четеш там, мамо? Не ми е ясно как я повдигаш.

— Помислих си, че може да поискаш да видиш какво има в нея.

Маргърит внимателно премести бижутата на Гардън и отгърна корицата на книгата. Вестникарското обявление за първото светско представяне на Гардън беше залепено в центъра на първата страница.

— Това е книгата с изрезки за теб — гордо обяви Маргърит. — „Нюз и Къриър“ ми изпращат всичко, публикувано за теб, в който и да е вестник, където и да е.

Гардън се наведе напред, разгърна страниците и се зачете. Тя никога не беше виждала цялостния резултат от работата на камерите, насочени към нея, откакто беше заслужила вниманието им.

Беше зашеметена от количеството на материалите и очарована от показаното в тях превръщане на бледото, нервно младо момиче в блестяща, самоуверена млада жена.

— Наистина ли аз съм това? — каза тя със задоволство.

Маргърит гордо кимна.

— Нямах възможност досега да залепя тези. Заема цяла страница.

Бяха снимките от пътуването с яхтата. Гардън ги погледна, усмихвайки се. Докато стигна до тази с Алекса. „До нея, помисли си Гардън, изглеждам точно такава, каквато съм — провинциалистка от малък град, облечена в дрехи на гражданка от голям град.“

— Уморена съм — каза тя. — Мисля, че ще си легна.

— Гардън, не прибра бижутата си.

— Остави ги. Не са нищо особено. Сигурно секретарката ми ги е подбирала случайно.

Репетицията за предстоящото сватбено тържество се състоя следващия следобед, последвана от пиене на чай в къщата на Редклифови. Гардън се облече много внимателно. „Ще изглеждам толкова старомодно, колкото е възможно, обеща си тя. Това е времето на Уентуърт да блесне.“ Сега съжаляваше, че беше дала на собствения си шивач да ушие роклята, която щеше да носи като шаферка. Десенът и материята бяха каквито ги искаше Уентуърт и въпреки това изглеждаха някак си в нюйоркски стил — Гардън беше уверена в това. Тя облече семпла синя рокля. Не, прекалено шик беше. Махна раираните копринен колан и панделка.

Сватбарите се бяха събрали под портала на „Св. Михаил“. Гардън паркира колата си от другата страна на улицата пред пощата. Когато спря, четири чернокожи жени забързаха в надпревара към колата, всяка от тях стараейки се да държи букета си от цветя най-близо до нея. Тези продавачки на цветя бяха обичайна част от чарлстънския пейзаж, като особено ценено от тях беше мястото при пощата. Гардън ги отпрати.

— За каква ме вземате, за янки? — каза го на силно подчертан гъла-диалект.