Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (11) (Част първа)

10

— Боже Господи, Маргърит, тука е страхотен студ — Стюарт започна да ръчка ожесточено огъня в камината — между дърветата се издигнаха плахи пламъчета, после угаснаха. — Дявол да го вземе — изкрещя Стюарт, — тия дърва не стават за нищо! Сигурно са сурови. Или са мокри. Или и двете.

Маргърит се беше свила страхливо в ъгъла на дивана. Гневните изблици на Стюарт ставаха все по-чести и по-чести, с все по-нарастваща ярост. Сега той продължи да ръга бясно в огнището, после захвърли ръжена някъде из стаята, Маргърит избухна в сълзи.

— За Бога, спри с тоя вой! — изрева Стюарт. Закрачи през стаята и се насочи към вратата. — Излизам — каза той. — Недей да сервираш вечеря за мен. Няма да има кой да я яде — и той затръшна вратата, като излезе.

Трясъкът поразбуди тлеещите пънове в огнището. Те се разместиха и от тях се издигна дъжд от искри и високи весели пламъци.

Маргърит впери отчаян поглед в палавата им игра.

Беше вече ноември. От три дни валеше непрестанен студен дъжд. Усойното, тягостно настроение на времето отвън сякаш се просмукваше и вътре в къщата през процепите около вратите и прозорците. Течение ставаше навсякъде из стаите и се завихряше по пода.

Не пускаха малките Стюарт и Пеги да излизат навън и от техните шумни игри къщата изглеждаше малка и тясна. Което стана още един повод за оплакванията на Стюарт. Защото те все още живееха в Горската къща. Не бяха извършили обичайното преместване в Голямата къща в началото на октомври.

Маргърит изпадна в истерия, когато Стюарт й каза, че тя трябва да организира преместването. Стана й толкова зле, че Зензи изпрати да повикат доктор Дрейтън от Съмървил и Маргърит изкара два дена на успокоителни. Когато стана от леглото и отиде на вечеря със семейството, очите и бяха хлътнали и изцъклени, с мъртвешка бледност по лицето.

Енсън за първи път се намеси в скандал между Стюарт и жена му.

— Държиш се като звяр, Стю. Маргърит не е опърничава, както ти твърдиш. Тя изпитва ужас от Голямата къща. В представите й за нея това е къща на смъртта. Кугер беше убит, когато бяхме там, татко беше убит там, непосредствено пред очите й и мама умря там. Маргърит се страхува, че там още може да има зараза от шарка или дори духове. Както и да е, мисля, че е жестоко да я насилваш да се връщаме там; поне не искай това от нея толкова скоро. Може би догодина.

Стюарт отказа да приеме обясненията на Енсън.

— Единственото нещо, което безпокои Маргърит, е, че ще трябва да се размърда и да се хване на работа. Мързи я да се грижи за къщата. Има шестима черни под свое разпореждане, а аз никога не получавам свястна храна навреме или чиста риза за обличане. Не я знам какво прави по цял ден.

И двамата — и Енсън, и Стюарт бяха прави. Маргърит не можеше да приеме идеята за преместването в Голямата къща поради две причини. Тя изпитваше суеверен ужас от спомените, свързани с нея, от една страна, и от друга, се чувстваше неспособна да се справи с трудностите по поддържането на такава голяма къща. Тя не можеше да се справя дори с далеч по-леките проблеми, които имаше в Горската къща.

Отначало майка й, а по-късно Хенриета, се бяха грижили за всичко вместо нея. Маргърит дори не знаеше какво е необходимо да се върши за поддържането на домакинството; тя си нямаше и представа как трябва да се свърши нещо, дори и да си даваше сметка, че е крайно необходимо. След като майка й и свекърва й умряха по едно и също време, тя остана сама, без да има кой да я научи. Чувстваше се като изоставено дете.

Тя потърси подкрепа от Стюарт, но той беше прекалено потресен от смъртта на Хенриета, за да отговори на очакванията й. На свой ред, той също търсеше успокоение и подкрепа за надеждата, че животът ще продължи по начина, по който той беше свикнал, подкрепа от топла и любяща женска ръка, която да се погрижи за нуждите и желанията му. Неговите изказани и неизказани изисквания увеличиха страховете на Маргърит.

Тя се обърна към Зензи за подкрепата, която той не можа да й даде, за майчинската закрила, от която така отчаяно се нуждаеше. Зензи обгръщаше Маргърит със силните си ръце, наричаше я „моето детенце“, насърчаваше я да си поплаче, издигна стена между нея и всички останали.

Зензи също стана тиранин. Откакто беше дошла в имението, тя все се чувстваше външен човек тук. Прислужниците на Традови я държаха на разстояние от себе си. Сега Зензи получи възможността за реванш. Тя присвои ролята на Маргърит, издаваше заповеди, оплакваше се, критикуваше, заплашваше.

А прислужниците й отвръщаха със саботаж. Храната закъсняваше, ястията бяха прегорели, прането се свиваше и се изпокъсваше. Прах се събираше под леглата, паяжини обхващаха ъглите, сребърните и месинговите предмети потъмняваха, моравата обрастваше с плевели. Това беше война. Необявена, непризната, тотално опустошителна. Отровна, пропита с враждебност атмосфера.

Дори и Енсън беше повлиян от тази атмосфера. Винаги тих и пожертвователен, той открай време гледаше на брат си с респект — възхищаваше се от смелостта на Стюарт и от неотразимия му чар. Дори изпитваше удоволствие, че се грижи за фермата вместо Стюарт, че полага всички усилия, за да запази наследството на Стюарт непокътнато. Това му се струваше съвсем естествено. Стюарт му изглеждаше твърде необикновен и изключителен, за да се занимава с еднообразната ежедневна полска работа. Ако някой трябваше да я върши, то това беше Енсън. Той се беше опитал да замине, да избяга от мъката да гледа постоянно момичето, което обичаше, като жена на брат си, но не беше успял. И така той изгради своя личен свят. През тия две и половина години, откакто Стюарт и Маргърит бяха женени, той се беше научил да живее с мъката; времето беше притъпило острието й, въпреки че беше обикнал Маргърит дори повече, отколкото навремето. Той изразходваше цялата си енергия и страст в работата си. Беше намерил покоя за душата си в бавната смяна на сезоните, в циклите на сеитбите и жътвите.

Дори когато Стюарт насочи целия си гняв към Маргърит, когато нейното страдание разкъсваше сърцето му, Енсън смогваше да се сдържи спокоен и настрани, да се потапя в грижите по фермата.

Но сега Стюарт беше пристъпил границите на неговия свят и Енсън не издържа и избухна.

Енсън беше застанал на колене в нивата с марулите, когато Стюарт пристигна, яхнал кон. Марулите се бяха покрили с петна от светлорозова плесен. Никой от полските работници не беше виждал такава болест досега. Нито пък Енсън. Той беше коленичил, за да огледа растенията отдолу и беше вдигнал шепа пръст към лицето си, за да изследва миризмата на заразата. Конят на Стюарт затъна във влажната пръст, препъна се и стъпка няколко растения, докато възстанови хода си.

— Ядове ли, братко? — каза Стюарт.

Енсън наистина беше доста обезпокоен. Обаче вдигна очи и погледна брат си студено.

— Може би — каза той.

— Не си струва ядовете тая маруля — каза Стюарт. — На пазара върви едва по едно пени парчето или там някъде. Мисля да взема да насадя артишок или нещо подобно вместо нея. То има по-добра цена.

Енсън скочи на крака.

— Ти, да насадиш? Кога си садил каквото и да е?

— Мисля, че е време да се захвана. Трябва да почнем да изкарваме повече пари, отколкото досега.

През съзнанието на Енсън преминаха цели колони от числа — с мъка постигнатото от него увеличение на добивите и на приходите, прахосаните от Стюарт суми, за да плаща за своите развлечения, продажбите на парцели земя, които са били част от имението повече от двеста години. Той сграбчи Стюарт за обутите в официални обувки крака и го смъкна от коня долу в калта.

— Не ти ли стигат поразиите, които направи досега? Мъча се тук като грешен дявол да те спасявам от разорение, без никой да ми помогне, без ни едно „благодаря“ дори! Ако почнеш да ми се бъркаш в работата, ще те убия!

Той започна да се бори със Стюарт, притисна го на земята, възседна го върху гърдите и започна да маже дрехите му и главата му с кал.

— Харесва ли ти, собственико на плантация? Ето, това е фермерството. Не може да си седиш върху коня и да си обработваш фермата. Ще трябва да си поизцапаш ръцете.

Докато те се бореха из калта, работниците на полето се бяха подпрели на мотиките си и ги зяпаха.

— Каин и Авел — каза един от тях.

— Мислиш той може убие него?

— Може и така стане.

Борбата между двамата братя беше жестока, настървена, почти убийствена. Без самите да си дават сметка за това, те всъщност се биеха заради нещо повече от това кой да командва фермата. Стюарт беше излязъл из полето, за да потърси подкрепа за своето самочувствие, за мъжкото си достойнство. Той не беше почувствал истински отговорността за имението, докато Хенриета беше жива. Енсън беше поел върху себе си ролята на баща си като управител на фермата; Хенриета все намираше извинение за неговите екстравагантности и увлеченията му по лекия живот. За Стюарт животът се беше променил съвсем незначително, докато майка му беше жива. Сега вече всичко беше различно. Той беше възприемал като нещо гарантирано и непреходно това, че винаги е добре нахранен, добре облечен и обичан. Но сега вече не беше така. Жена му се беше отдръпнала от него и семейният му живот беше напълно съсипан. Стюарт изпитваше страх.

Той беше вече, както самият констатира шокиран, на двайсет и две години. Мъж, не момче. Един мъж не би трябвало да изпитва страх. Мъжът трябваше да бъде силен, способен да направлява живота си. Той се надяваше, че ще намери подкрепа за своето мъжко самочувствие в представата на Енсън за него. Енсън винаги беше гледал на него с уважение, беше му се възхищавал. Да, беше го обичал. Стюарт си създаде някакви неясни представи, розови картини за бъдещето: Енсън го приветства с радост; Енсън, работещ заедно с него за превръщането на имението в нещо много по-голямо, отколкото е било; Енсън, признаващ способността му да се нагърби с отговорностите на мъжа, способен да направлява своя живот.

Когато Енсън се нахвърли върху него, когато го унижи, опозори, надеждите на Стюарт бяха разбити. Отново остана сам със страховете си. Енсън беше извършил предателство спрямо него и Стюарт го мразеше. Той искаше да удря, да бие, да наранява физически Енсън така силно, както силно Енсън беше наранил душата му.

И Енсън искаше в същия тоя момент да убие Стюарт. Да получи възмездие заради болката, която беше изпитал, когато Стюарт беше отнел Маргърит, заради завистта, която беше изпитвал към Стюарт, за незаслужения му естествен чар, заради стотиците пъти, когато напразно беше очаквал от Стюарт да забележи колко напрегнато и колко добре работеше той, заради грубото му нахълтване в работата, в която той беше намерил успокоение за душата си. И най-вече, той искаше да накаже Стюарт заради това, че се беше оказал не такъв, какъвто си го беше представял винаги: силен, смел, роден за водач. Енсън усещаше мириса на страха у своя по-голям брат и го мразеше заради това.

Те продължиха да се бият така до пълно изтощение. После се отпуснаха по гръб в разкаляните бразди на нивата, а гърдите им се повдигаха и отпускаха тежко от усилието да поемат дъх.

Малко по-късно те крачеха заедно към къщата, прегърнати през рамо, приказваха си за случаите, когато се бяха били като момчета, и се преструваха, че всичко си е наред, както преди. Но нищо вече нямаше да бъде както преди. Вече нямаше любов, нямаше доверие между тях. Те бяха врагове, всеки един от тях изолиран от стена от гняв, самосъжаление и самооправдание. Станаха много предпазливи в отношенията си един към друг.

Така живееха тримата — Стюарт, Маргърит и Енсън в Горската къща; през това време войната между прислужниците непрекъснато рушеше материалните основи на техния живот, а самоизолацията, която всеки от тях си беше наложил, ставаше все по-мъчителна и непоносима.

Те всички имаха едно и също наследство от детството си: и тримата бяха възпитавани на добри маниери. И се придържаха строго и неизменно към тях. Отнасяха се много учтиво един към друг. Стюарт се премести в отделна спалня, но проявяваше много по-голямо внимание към Маргърит, отколкото преди; държеше й стола, когато сядаше, взимаше я със себе си на разходки с двуколката. Енсън се съветваше със Стюарт относно това, какво да се засее следващата пролет, а Стюарт му казваше да постъпи както смята, че ще е най-добре. Маргърит се усмихваше на всички и беше признателна за всяка проява на внимание към нея.

Към Коледа те насочиха вниманието си изцяло към децата. Стюарт взе със себе си Маргърит в Чарлстън за купуването на подаръците. Тя купи за Пеги, която едва беше навършила една годинка, една френска кукла с набор от тоалети по последна парижка мода. Стюарт купи за сина си червено седло, а после и едно пони, на което да сложат седлото.

Енсън пък пазаруваше с не по-малък успех в Съмървил. За своя племенник купи най-последната новост при играчките — плюшен мечок, наречен Теди Беър, на името на президента Рузвелт. А за Пеги намери друга, също така модерна и интересна играчка — сладки курабийки с формата на различни животни. Те бяха в кутия, изрисувана като цирков фургон, и кутията имаше бяло шнурче за дръжка, за да може да бъде закачена на коледната елха.

Пеги и малкият Стюарт захванаха да ядат сладкишите, опитваха се да натъпчат част от тях и в устата на Теди и не обърнаха внимание на другите си подаръци. Възрастните съпроводиха размяната на подаръци помежду си с изкуствени възклицания и вежливи усмивки, смяха се неподправено на опитите на децата да убедят Теди да яде и се върнаха отново всеки към своята самота.

Невъзможно беше повече да се живее по този начин. Трябваше да се случи нещо, което да разчупи напрежението, сковало всички.