Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (22) (Част първа)

21

Маргърит винаги наричаше апартамента си на първия етаж „Къщата ми на Шарлот Стрийт“. Апартаментите на наемателите на горните етажи не съществуваха за нея. Сутеренът беше чист и удобен. Работниците и Пеги бяха свършили добра работа.

Бяха издигнали стени, за да преградят стаите отдясно на вестибюла. Сега там имаше четири правоъгълни спални. Тази на Стюарт беше от предната страна на къщата, а тази на Маргърит — точно до неговата, с врата към вестибюла. Пеги спеше в спалнята срещу тази на майка й, а там имаше и малко легло за Гардън. Зензи беше в най-задната спалня, най-близо до огромната кухня. Кухнята беше в задния ляв ъгъл на апартамента, а всекидневната беше в предната част.

Огромните комини на къщата имаха камини в долната си част. В кухнята и всекидневната тези камини се намираха в средата на външните стени. Тъй като спалните бяха преграждани, в тях камините бяха по-малки и разположени в ъглите.

Тухлените стени бяха варосани, а подовете във всекидневната и спалните бяха покрити с избелели персийски килими, взети от имението и безсърдечно нарязани по новите мерки. Подът на кухнята беше покрит с боядисани в зелено плочки.

Пеги беше избрала мебели, които бяха най-малко използвани. Резултатът беше смесица от столове, маси и канапета както от Голямата къща в имението, така и от Горската къща. Фотьойли в стил „Луи XVI“ и от периода на регентството се допълваха от плетени люлеещи се столове и покрити с бродерии кресла. Прозорците във всяка стая бяха закрити от белите муселинови пердета от Горската къща. Бяха твърде къси за драперии.

Маргърит настоя да донесат портрета, на който бяха тя и майка й. Той беше нарисуван, когато Маргърит беше на пет години. Виждаше се, че портретът не е кой знае какво, дори майка й изглеждаше на него леко кривогледа. Но все пак това беше единственият семеен портрет, който притежаваше. Всички картини на семейство Гардън бяха изгорели по време на пожара на къщата в плантацията. Пеги пък донесе портретите от имението. Членовете на фамилията Ашли бяха добре изглеждащи, а и нейни предци. По тази причина вестибюлът се превърна в своеобразна галерия. Портретите не насърчаваха разтакаването из вестибюла. От всяка стена порицаващо гледаха строги лица. Единственото изключение беше един от първите Ашли, облечен в сатен и дантели кавалер, който бе повдигнал единия ъгъл на устата си в предизвикателна усмивка. Пеги го постави на почетното място. Когато се отвореше входната врата, идващата отвън светлина проблясваше в очите му.

Входната врата сега бе поправена и съоръжена със здрава ключалка. Вратата от ковано желязо, която водеше към сутерена, беше също поправена и боядисана. На нея също имаше ключалка.

Всеки посетител можеше да бъде проверен, преди да влезе. Стаите също имаха врати, а към задния двор вратата беше двойна.

Градинарят от имението беше почистил боклуците и беше изкоренил плевелите. Сега лехите бяха оградени с камъчета, а тухлите, които очертаваха старите пътечки, вече си личаха. Също и двата нужника отзад. Маргърит каза на градинаря да спре да работи по тях. Никой от семейство Трад не би отишъл по такъв повод в задния двор.

За хигиенните си нужди те щяха да използват нощни гърнета, за миене — кани и легени, а за къпане — малките корита. Бяха им вършили добра работа в имението и нямаше нужда сега да ги сменят. Имаха достатъчно вода от помпата отвън до задния вход.

На горните етажи за отопление и осветление се използваше газ, но сутеренът не беше включен в мрежата. Семейството обаче не чувстваше липса. Те така или иначе бяха свикнали да използват бензинови или газени лампи, а когато имаше партита, се палеха свещи. Един фургон ежедневно докарваше лед, а дългоочакваната мечта на Маргърит всяка сутрин преди закуска едно момче да й носи вестник, се изпълни. Така те живееха в лукс, който никога не бяха изпитвали в имението.

Не се чувстваха притеснени в единствените шест стаи с ниски тавани, защото прекарваха малко време в къщата. Цялото семейство закусваше в осем, а после се отправяше на оглед на чудесата на града. Връщаха се за обяда в три, но още преди четири пак бяха излезли. Дните все още бяха дълги. Най-често семейството не се прибираше у дома преди осем вечерта и всички биваха изморени, гладни и щастливи.

Файтонът бе върнат обратно в имението. На „Шарлот Стрийт“ нямаше как да отглеждат кон. Затова те ходеха пеша или се возеха на електрическите трамваи.

Бяха като четири деца, изживяващи приключение. Стюарт беше в ролята на ревностен пазител и се чувстваше много пораснал, обут в дългите панталони, които бе купил с петте долара от Сем Рагс. Маргърит беше в най-добро настроение, смееше се и не се плашеше нито от дъжд, нито от тълпи, нито от умора. Градът беше възбуждащ за нея и тя се радваше на всичко в него. Дори на децата си.

Гардън не беше идвала в града до деня, в който се преместиха. Тя беше развълнувана от динамичността, от тълпите, от светлините, от цветовете и от богатия избор на места, звуци и изживявания. Най-заслепена обаче беше от майка си. Маргърит никога не й се беше усмихвала, а сега се усмихваше през цялото време, смееше се, говореше с нея, питаше я дали добре си прекарва времето. Гардън беше омаяна. Тя се влюби в своята сияеща, красива майка.

Стюарт и Пеги също бяха като омагьосани. Тази Маргърит беше нова за тях, приятел в игрите. Искаше им се игрите да продължат вечно.

Имението не липсваше на никого, дори на Гардън.

Началото на училището сложи край на пълните им с развлечения дни. Маргърит беше поразочарована и от децата.

— Но все още имаме уикендите — плачеше тя. — Можем през седмицата да планираме какво да правим, а накрая да го правим.

Опитаха, но безгрижните развлечения вече ги нямаше. Всеки бе зает със собствените си грижи.

Стюарт и Пеги разбраха, че училището в Бейкънс Бридж не ги беше подготвило както трябва за гимназията. Взимаха странични уроци и пишеха домашни, които да им помогнат за опресняването и допълването на основните знания. Но нищо не можеше да замести тези седем години, които останалите ученици бяха прекарали заедно. Стюарт и Пеги бяха аутсайдери, селски дървеняци, повод за насмешки.

Те дори не бяха заедно. Стюарт съпровождаше сестра си до девическата гимназия „Меминджър“, на „Сейнт Филип Стрийт“, а после се връщаше по „Мийтинг Стрийт“ до мъжката Чарлстънска гимназия. В края на часовете той отиваше да я вземе и двамата заедно се прибираха у дома.

Не можеха дори да споделят проблемите си с уроците, защото момчетата изучаваха латински и гръцки, а момичетата не.

Гардън беше във втори клас. Тя нямаше проблеми с училището, тъй като азбуката и числата си бяха едни и същи, а тя ги бе научила добре. Всички нейни проблеми бяха в контактите с околните.

Зензи я водеше до кварталното начално училище и отиваше да я вземе в два часа, когато свършваха часовете. Тя беше единственото дете в своя клас, което имаше черна гувернантка. Останалите идваха и си отиваха сами или със своите по-големи братя и сестри.

Освен това майка й й беше дала стриктни инструкции.

— Не се оглеждай наляво или надясно — беше й казала Маргърит. — Гледай напред и не говори с никого по улиците. Хората, които живеят в този квартал, са измет и ние трябва да им покажем, че нямаме нищо общо с тях.

Зензи вече беше отблъснала приятелски посещенията на няколко жени, които искаха да приветстват новите си съседи.

— И, Гардън — беше добавила майка й, — ти трябва да пазиш дистанция между себе си и своите съученици. Не искам да имаш нищо общо с тях. Те не са от твоето тесто.

Гардън не разбра какво имаше предвид майка й, но от предупредителния й тон разбра, че това е важно.

— Не мога ли да говоря с никого? — попита тя.

— Не бъди глупава, Гардън. Разбира се, че ще трябва да бъдеш учтива. Просто не им позволявай да се държат твърде приятелски.

Това не представляваше проблем. Никой не искаше да се държи приятелски с нея. Траурните дрехи на Гардън, постоянната начумереност на Зензи и стеснителността на момичето в новото й училище, я поставиха в изолация, която трая седмици. Най-сетне едно малко момиче на име Марджъри я попита дали иска да поиграе с нея. Гардън беше на върха на щастието си. Скоро вече имаше няколко приятелки и тайни от Зензи и майка си. Това я караше да се чувства много виновна пред майка си, защото не беше изпълнила желанията й, но пък училищните й дни бяха щастливи.

Тя се нуждаеше от това щастие. Вкъщи него почти го нямаше. През ноември дори принудената веселост на уикендите вече беше изчезнала. Маргърит се тревожеше за парите си и нямаше настроение за игри.

Навремето й се беше струвало, че мебелите бяха докарали много пари. А и не беше пазарувала почти нищо. В края на краищата, тя беше в траур и трябваше да е в черно цели три години. Бе имала нужда от чорапогащници, нов корсет, а и обувките й се бяха износили. Но тя не наричаше това покупки. Покупките биваха рокли, шапки и малки хубави нещица, като маншони и дантелени кърпички например. Разбира се, и децата бяха имали нужда от разни неща. Те растяха толкова бързо и с тях беше толкова трудно. Чорапогащниците на Пеги вече бяха кърпени, а на тези на Гардън Зензи беше зашила кръпки на коленете.

Маргърит почувства отчаяние. Канцониери, собственикът на ъгловото магазинче, вече беше вдигнал шумен скандал, като бе викнал на Зензи през затворената врата, че иска да види Маргърит и че ще повика полиция, ако не му бъде платено.

Зензи винаги беше считала, че Маргърит трябва да получава всичко, което иска. Но сега дори и Зензи мърмореше против решението за преместване в града. Мистър Тремейн пращаше храна от имението всяка седмица, а насечени дърва — всеки месец. Ако се слушаше Зензи пилетата никога не бяха достатъчно големи, шунката никога не беше достатъчно тънка, а дървата винаги бяха зелени.

— Ти трябва върнеш обратно в имението — казваше тя ежедневно.

Това беше единственото нещо, което Маргърит се заричаше никога да не направи. Трябва да сме по-внимателни, реши тя. „Никакви трамвайни билети повече. Стюарт и Пеги могат да вървят пеша на училище… Зензи може да подстригва Стюарт. Бръснарят е мошеник, взима по петдесет цента за едно подстригване на малко момче… Също така, няма нужда да употребяваме толкова захар. И брашно. И мляко. Можем да се оправяме с хранителните припаси, които идват от имението. Единственото, което трябва да купуваме, е сол… и гориво за лампите… и сапун… и… и…“ Маргърит покри лицето си с шепи. Имаше толкова много неща, а те струваха толкова скъпо…

„Не ме интересува, каза си тя. Не ме интересува, дори ако трябва да горим насмолени борчета, за да се осветяваме. Няма да се върна на село. Никога повече.“

Стюарт и Пеги шумно запротестираха против ограниченията в харченето. Гардън се опитваше да си върне щастливата, нежна майка, каквато Маргърит бе през първите седмици от пристигането им в града. Рисуваше картинки в училище и ги носеше на Маргърит. Предлагаше й да пее за нея. Ставаше преди всички и донасяше вестника, като се промъкваше тихичко в спалнята на Маргърит и го оставяше на пода до леглото й.

Маргърит оставаше студена, намръщена, непреклонна. Нямаше нито пари, нито нежност в излишък. С всяка изминала седмица тя все повече се връщаше към старите си привички да се отдава на бляновете си. Вестникът беше единствената й връзка с живота. Тя местеше погледа си над обявите и статиите за обществения живот и си се представяше ефектно облечена на партита. Когато Стюарт свършеше училище и си намереше работа… Когато се преместеха южно от „Броуд“…