Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (89) (Част първа)

88

— Мадам, добре ли сте, мадам? — широкополата шапка на полицая закри прозореца на Гардън. Тя погледна загриженото му лице. Постепенно умът й започна да се прояснява. Той не беше враг.

— Войник — каза Хелън.

— Нее, сладурче, не съм войник — каза човекът и широко се усмихна.

— Какво желаете? — попита Гардън с пресъхнало гърло.

— Помислих си, че може да имате нужда от помощ, мадам. Видях по регистрационния номер, че не сте тукашна. Пък хора, които за пръв път виждат моста, по някой път се стряскат. Особено по обяд. Слънцето им свети в очите и тъй нататък. Пък и вие малко залитахте из пътя.

— Мост? — Гардън се опита да се замисли, да си спомни. Беше чувала нещо за някакъв мост. За какво ставаше въпрос? Защо умът й отказваше да работи?

Полицаят с широк жест посочи панорамата отпред. Мостът се издигаше високо, високо и изглеждаше стръмен като планински връх, тесен като панделка и в най-високата си точка се изгубваше от погледа, сякаш свършваше дотам, а отвъд оставаше само бездната.

— О, Боже! — простена Гардън.

— На повечето хора им действа така — каза полицаят. Затова съм тук. Ще прекарам колата ви до другата страна, ако желаете. Тук сме си разработили система. Прекарвам по десетина коли на ден — той проявяваше снизходително търпение.

— Да, ако обичате — промърмори Гардън. Тя се премести на другия край на седалката и взе Хелън в скута си.

Полицаят монотонно разказваше за това какво техническо чудо бил мостът. Това беше добре репетиран и още по-добре съчинен монолог, предназначен да успокоява нервни пътници, докато колата пъпли по главозамайващия наклон, и най-вече в момента, в който колата преваля върховата точка и пред погледа се открива шеметната бездна. Гардън нищо не чу и нищо не видя. Очите й бяха затворени. Клепачите й бяха подути и пареха, а тъмнината и това, че не шофираше, им действаше като балсам.

На старата кола й бяха нужни повече от пет минути, за да измине трите мили, на които се простираше мостът. Веднага след него полицаят паркира.

— Пристигнахме, мадам, малка госпожице.

— Готино — каза Хелън.

— Много ви благодаря — каза Гардън. — Не бих се справила сама.

Човекът излезе от колата и докосна периферията на шапката си.

— Радвам се, че ви помогнах, мадам — каза той и се обърна да си върви.

Гардън се хвърли към прозореца на шофьорската врата.

— Господин полицай — извика тя. — Бихте ли ми казали как да стигна до „Ийст Батъри“?

Лампите в къщата на Маргърит бяха вече запалени. Между клоните на първия етаж се процеждаше светлина.

— Погледни, Хелън, това е къщата на баба Трад. Майката на мама. Тя много ще ти се зарадва.

— Хелън гладна.

— И ще има всякакви вкуснотии. Хайде, ангелчето ми — тя неуверено пристъпи по късата алея към къщата. Краката не й се подчиняваха.

— Хелън жадна.

— Да, бебче. Ей сега — Гардън се облегна на стената до входната врата. Краката й се подкосяваха. Отвътре се чуха стъпки и с усилие на волята тя си наложи да се изправи. „Сигурно изглеждам ужасно“, помисли си.

Маргърит отвори вратата. Светлината заслепи уморените очи на Гардън. Различи само силуета на майка си.

— Допуснах, че може да си ти, Гардън — каза Маргърит. Тя плачеше. — Не ти ли стига това, което вече направи? — тя размаха един вестник пред изтощеното лице на Гардън. — Няма да допусна да внесеш безчестието си в този дом. Върви си — вратата започна да се затваря.

— Мамо! — извика Гардън. — Мамо! — не можеше да мисли, не можеше да намери думи да попита какво става. Осъзна единствено, че светлината от вратата е изчезнала, че вратата е затворена. Тя заблъска с юмруци по вратата. Бе станала някаква грешка. Нямаше друго обяснение. Майка й не можеше да я изгони. Та това бе нейният дом. Не беше ли това нейният дом?

Хелън подръпна полата й. Тя плачеше.

— Хелън уморена — тогава коленете на Гардън поддадоха. Тя се строполи на прага и взе Хелън в ръцете си. Сега какво щеше да се случи с тях? Голямата къща хвърляше върху им прохладена сянка и Гардън най-после заплака.

Хелън много се уплаши. Тя докосна мокрите бузи на Гардън с изцапани малки пръстчета.

— Не — каза тя. — Не. Не — Гардън обгърна с длани детската ръчица.

— Няма страшно, бебче. Тихо, тихо. Мама ще се погрижи за всичко. Всичко ще се оправи — но изобщо не изглеждаше уверена в думите си. Хелън се разплака така, сякаш сърцето й се късаше.

Тялото на Гардън я болеше от изтощение, умът й бе замаян. Трябва да помисли. Да намери скала, нещо, на което да може да се опре. Цялото й същество зовеше за помощ. „Ех, ако Елен беше тук… ако сега бях в Париж… щях да имам къде да отида.“ Изпитваше страхотна нужда от безценното умение на Елен да превръща драматичните събития в математически задачи. И после сякаш чу гласа на Елен. И предварително знаеше какво ще й каже. Благородната Бес.

— Леля Елизабет. Хелън, ще отидем при леля Елизабет.

Джошуа широко отвори уличната врата с подноса в една ръка.

— Мисиз Купър, тя няма вкъщи — официално изрече той. После се вгледа в изтощената, изпоцапана жена и детето до нея. — Боже милостиви, дайте да взема детето, а вие се подпрете на стария Джошуа, мис Гардън.