Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (98) (Част първа)

97

Гардън нае една малка вила на Фоли Бийч. Фоли се намираше на един остров, разположен западно от Чарлстън, докато по-известните остров Съливан и Палмовият остров бяха на изток от града. Във Фоли имаше павилион и три ресторанта, но нейната вила бе далеч от тях и от тълпите, които те привличаха, дори и извън сезона.

Тя подреди продуктите, които бе донесла, внесе чувалите с въглища за печката и леда за хладилника, напълни газените лампи, разопакова книгите, които смяташе да прочете, и отвори скъпата бутилка бургундско, купена от един контрабандист, който внасяше стоката си от Франция.

После отиде до върха на близката дюна. Под нея се простираха широкият безлюден плаж и искрящият океан. Отливът тъкмо бе започнал и високите пенести вълни бяха страховити в бесния си устрем към брега. Напорист вятър огъваше широката периферия на шапката й и развяваше ръкавиците й. Гардън вдигна лице към слънцето и облиза солта от устните си.

— Блаженство! — провикна се тя. Свали шапката си и я подхвърли нагоре. Тя се издигна, после се спусна надолу към пясъка, завъртя се като обръч и подплаши няколко бекаса.

— А сега ще ми излязат лунички! — радостно извика Гардън и се втурна надолу по дюната. Беше късен следобед, но въпреки това след десетина минути тя почувства как кожата й се обтяга и позна първите симптоми на слънчево изгаряне. Не се бе излагала на слънце от петнадесет години.

После се върна в къщата. Не й се щеше да прекара ваканцията си в охкане и мазане с мехлеми. Върна се по същия път, като внимателно стъпваше в следите, които бе оставила на идване. Чувстваше се като Робинзон Крузо, но с едно окуражително преимущество — напълно оборудвана кухня и куп книги. По пътя си прибра и прогизналата шапка — щеше да й потрябва, ако решеше да излиза през деня.

След вечеря започна първата книга. Беше „Tobacco Road“^[1], която бе вдигнала такъв шум в целия Юг, че беше много трудно да се намери по книжарниците. След първите няколко глави Гардън разбра причината. Не желаеше да си разваля настроението и тъй като отдавна бе изгубила способността си да се изумява, я остави настрани и се зае с „Изгубеният хоризонт“. И не след дълго потъна в приказната магия на Шангри Ла.

Когато за пръв път чу далечната музика, реши, че просто си въобразява или пък че илюзията е породена от магическата красота на книгата, която четеше. После осъзна, че се чуваше джаз. Остави книгата и отиде до вратата, за да послуша. Беше много добър джаз. Гардън бе изненадана, че в павилиона може да има толкова добър музикант и че музиката стига толкова далеч.

Отливът бе настъпил и разбиващите се вълни бяха утихнали. Напомняха четки по барабан, които сякаш акомпанираха накъсаната мелодия на пианото. Гардън седна и дълго се вслушва. С музиката, вълните и бездънното звездно небе се чувстваше като в Шангри Ла.

Гардън не пропиля ваканцията си. Това да бъдеш сам, да не се съобразяваш с никого, да нямаш никакви планове бе удоволствие, което тя никога не беше изпитвала. Сутрин я будеше изгревът и тя си правеше безкрайни разходки по твърдия пясък край морето, докато слънцето се издигаше над хоризонта. Не носеше шапка и вятърът развяваше косата й.

Когато се връщаше във вилата, се чувстваше пречистена и безумно гладна. По време на дневните горещини тя седеше на верандата или четеше излегната в хамака, или просто се унасяше в мисли и спомени.

Често мислеше за Антиб. Имаше толкова голяма разлика между тамошния плаж и този сега. Призна си, че прислугата й липсва. Липсваше й луксът, който носеше богатството. Липсваха й пелерините, които й позволяваха да се разхожда, дори когато слънцето силно грееше, липсваше й Кони, която ги бе ушила, липсваха й многобройните гардероби и чекмеджета, пълни с меко, фино бельо. Панталоните и блузите, които си бе купила за ваканцията, бяха обикновени на вид и материята им бе възгруба, така че не можеше да не си спомня с носталгия за многобройните красиви, шарени, копринени, плажни костюми, които носеше преди години.

Атлантикът бе по-бурен от Средиземно море и сиво-кафяв на цвят, а не изумрудено син. Вилата бе съвсем обикновена, леглото бе неудобно, подът бе посипан с навят от вятъра пясък. Гозбите, които си готвеше, бяха в най-добрия случай примитивни, а с печката с въглища дори не бяха сигурни. Ядеше прегорели яйца, недопечени хамбургери и много сандвичи с фъстъчено масло.

И беше доволна. Писа на Елен Лемоан, че животът й напълно я удовлетворява. Не си направи труда да обяснява надълго и нашироко. Елен със сигурност бе научила за повечето събития. Гардън знаеше, че Елен и Елизабет редовно си пишат. От време на време Елизабет я питаше за значението на някоя френска дума, която не можеше да намери в речника. В късните следобеди Гардън отново се разхождаше, докато слънцето бавно избледняваше, за да се превърне накрая в пурпурен отблясък над хоризонта. Тя беше запазила тези часове за Скай, за своето сбогуване. Бе престанала да анализира времето, прекарано с него, това какво е сбъркала и какво още е можела да направи, за да се запази връзката им. Достатъчно се бе измъчвала с подобни мисли. Сега се опитваше да види брака си така, сякаш чете книга или гледа пиеса. И това, което видя, бяха две личности, които желаеха, които имаха нужда от две съвсем различни начина на живот. Скай бе имал нужда от постоянни новости, промени, силни усещания. А тя бе жадувала да се установи сред „добрата средна буржоазия“, както Елен моментално бе познала. Никой не бе допуснал грешка — нито Скай с вечните си търсения, нито тя със стремежа си да пусне корени и да го задържи.

Той си бе отишъл. Мъртъв. Тя плака за него. Покоят на гроба завинаги сложи край на скиталчествата му. Така тя се освободи от спомена.

Нощем далечната музика подслаждаше скръбта й и се промъкваше дълбокият й, освежителен и ухаещ на море сън.

Когато седмицата изтече, тя имаше лек загар, порой лунички бяха обсипали носа й и се чувстваше готова да се захване с магазина, търговете и с очакването Чарлстън отново да я приеме. Корените й бяха тук. На Хелън също. Достатъчно бе скитала, достатъчно бе преживяла, достатъчно време бе прекарала в отчаяно преследване на щастието. Всичко това й стигаше за пет живота.

— Плажът бе прекрасен — каза тя на Елизабет, когато се прибра вкъщи. — Не видях жив човек, освен един старец, който събираше изхвърлени от морето дървета. Също като Робинзон Крузо оставях следите си в непокътнатия пясък и дори си намерих и Петкан, въпреки че така и не го видях. Имаше още един подранил летовник. Страхотно свиреше на пиано. Беше нещо като индивидуален концерт и то всяка нощ.

— Но, разбира се, бях забравила, че и той щеше да бъде там. Концертите са били по-добри, отколкото си мислиш, Гардън. Това е бил Джордж Гершуин.

— Джордж Гершуин? За един и същи човек ли говорим?

— Че колко Гершуиновци има според теб? Пише опера по пиесата на Дю Боуз Хейуърд.

— Твоят приятел Дю Боуз Хейуърд? От поетическото общество? Този, с когото ме запозна, който се сприятели с Пеги? Той е написал пиеса? Никога нищо не ми казваш.

Елизабет продължително изгледа Гардън.

— Аз ти изпратих книгата, Гардън. Дю Боуз първо написа книга, през 1925-та. После Дороти, жена му, я превърна в пиеса. Стана голям хит на Бродуей. Изненадана съм, че нищо не си чула, дори в Европа.

Гардън не можеше да каже на леля си, че бе прекарала този период в наркотично опиянение и в клиника за лечение на наркомани.

— Пропуснала съм я — каза тя.

— Е, по мое мнение не си пропуснала кой знае какво. Дюбоуз ми е много близък и страшно харесвам поезията му. Но всичките му романи са за цветнокожи. Тази пиеса, Порги, всъщност е за козаря Сами, нали се сещаш, за сакатия просяк, който досажда на хората на ъгъла до кметството.

Гардън си спомни дребничкия негър. Краката му бяха ампутирани от коляното, спомни си тя, и седеше в ниска количка, в която беше впрегната бяла коза. Тя никога не бе минавала край него, защото се натъжаваше, гледайки го и й беше неудобно, че няма пари да му даде.

— Той на никого не е досаждал, лельо Елизабет. И освен това вече не седи там. Всеки ден минавам оттам на път за работа и не съм го виждала.

— Сега, след като Дю Боуз го направи известен, сигурно си има лимузина. Представяш ли си някой да напише опера за Сами Смолз. Или пък Франсис Мариън или Джон Кълоун. Освен това не той, а козата тормозеше хората. Веднъж се опита да измъкне един пакет сладкиши направо от ръката ми. Защо се кикотиш, Гардън?

— Просто си спомних артистичния период на Вики. Постоянно канеше художници, писатели и композитори във вилата си. Какво ли не опита, та да се запознае с Хемингуей, Пикасо и Фицджералд, докато бяха в Антиб, но не успя. Трябваше да се задоволи с третокласни величия. Само ако знаеше, че Джордж Гершуин е в Чарлстън, моментално щеше да изрита нещастните монаси от имението.

— Не споменавай такива неща, че дяволът си няма работа.

— Оттогава изтече почти цяла година, лельо Елизабет. Ако не беше се отказала, досега да беше предприела нещо. Мисля, че вече няма от какво да се страхуваме.

След една седмица антиквариатът бе напълнен с придобивки от търговете и готов да отвори врати. В следобеда на същия ден Гардън вече съжаляваше, че с лека ръка подмина заплахата от страна на Вики. Тя мислено се прокле.

— Да, аз съм мисис Гардън Харис — каза тя на току-що влезлия едър мъж в тъмен костюм. Той досущ приличаше на агентите от ФБР.

— Аз съм детектив, мисис Харис. Търсим ви почти две години — каза той и постави легитимацията си на масата. Гардън не можеше да види лицето му. То бе в сянката на периферията на тъмната му шапка. За какво, по дяволите, ставаше въпрос? Вики много добре знаеше къде да я намери. Какво ли бе извършила преди две години, та да я издирват чак сега?

— Става въпрос за парфюма.

— Парфюм? За Бога, кажете ми за какво става въпрос.

— Не са успели да го доставят. Някъде във Франция. Парфюмът е френски. Затова фирмата, която го произвежда, наела агенция да ви издири и като разбрали, че сте заминала за Щатите, фирмата нае нас…

— Люсиен! — извика Гардън.

— Мадам?

— Мой стар приятел. Обеща да ми изпраща парфюма, докато съм жива. О, май ще се разплача. Не, няма. Ще пея. На френски. За едно малко бяло пате.

Детективът объркан отстъпи към вратата.

— Ъъ, пакетът е в колата — каза той.

— Ще дойда да го взема. Хайде, по-бързо. В края на краищата, две години съм чакала тази доставка.

Около час по-късно Гардън чу звънчето, вдигна очи и видя Джон Хендрикс. Той пое дълбоко въздух.

— Страхотно мирише тука — каза той. — Получихте ли картичката ми?