Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (34) (Част първа)

33

Маргърит Трад беше глупавичка жена, но не и пълна глупачка. Тя знаеше, че слуховете за ненадейното й богатство са истинската причина за внезапния интерес на Керълайн Раг към нея. Керълайн беше пълна със спомени за приятелството им като деца и сладникаво съчувстваше на „трагичните загуби на Маргърит“. Беше толкова фалшива, колкото бе фалшив собственият й смях. Но Маргърит помнеше, че тя бе също и една от „водещите домакини“ в града. Тя се движеше във вътрешния кръг на обществото.

Маргърит отвърна топло на авансите й. Двете майки на свой ред одобриха приятелството между дъщерите си, Уентуърт и Гардън.

Двете момичета не се нуждаеха от подтик. Те от самото начало се възхищаваха една от друга. Уентуърт можеше да кара колело без ръце, Гардън можеше да плюе.

— Мамо — каза Гардън щастливо, — толкова се радвам, че се запознах с Уентуърт. Тя е най-добрата ми приятелка на света.

— Това е хубаво. Тя може да ти бъде от полза. Догодина ще отидеш в частно училище, в Ашли Хол. Уентуърт вече ходи там и ще те запознае с всички.

— Ашли Хол?

Сърцето на Гардън за миг спря. Уентуърт се оплакваше от трудността на уроците там. После отново затупка. Уентуърт казваше също, че там правят чудесни неща. Имаше уроци по тенис. И басейн.

Училището започна в първия понеделник на октомври. Предния следобед имаше прием и обиколка за новите момичета. Родители не можеха да присъстват. Маргърит толкова се поти над косата и дрехите на Гардън, че девойката разбра, че това е специален случай. Тя вече беше леко изнервена от мисълта, че ще влезе в стая, пълна с непознати. Вълненията на майка й я притесниха до такава степен, че тя почувства болки в стомаха. Към нервността й се добави и страх. Гардън не знаеше какво е да си болен; никога не бе имала нещо повече от настинка. Непознатото усещане за болки и гадене я накара да помисли, че умира.

Маргърит отхвърли оплакванията й.

— Не ме ядосвай, Гардън. Месечното ти неразположение вече мина. Побързай и си сложи шапката. Зензи чака да те отведе.

Трамваят беше претъпкан и Гардън трябваше да стои права. Движението на превозното средство я накара да се почувства още по-зле, но после опитите й да запази равновесие погълнаха вниманието й и болките изчезнаха.

Тя и Зензи слязоха от трамвая на спирката срещу училището.

— Зензи, виж — извика Гардън. — То е като парк!

Ашли Хол се намираше във величествен замък в стил Джордж III сред обширни поляни и буйна растителност. Главното здание бе разположено доста далеч от улицата, почти скрито от погледа от един стар, обвит с мъх, разклонен, вечнозелен дъб. Ограда от ковано желязо отделяше училището от улицата. Имаше две врати — малка портичка, водеща към тясна алея, и огромна двойна порта, която се отваряше към път за карети. Той се виеше изящно през широките морави и пред къщата се сливаше с алеята. На поляната между алеята и пътя имаше метален елен с гордо вдигната глава и празни очи, втренчени с презрение към минаващите.

— Дали мога да пипна елена, Зензи?

— Ще закъснееш, ако не побързаш. Ще те чакам тук.

Гардън сведе рамене — спомни си, че майка й й беше казала да не го прави и се опита да се отпусне. Завъртя пиринчената дръжка на вратата, отвори я и влезе вътре. Когато наближи къщата, тя забави крачка. Беше впечатляващо. Всичко в постройката сякаш се стремеше нагоре. На приземния етаж имаше стъклена оранжерия, а над нея — покрита тераса. Две двойки високи йонийски колони се издигаха от терасата и крепяха издигнат триъгълен фронтон. Той бе прорязан от огромен готически прозорец, чийто връх сочеше края на фронтона. Средният прозорец бе заобиколен от по-малки.

Гардън дълго гледа, после преглътна и тръгна между редиците от саксии с палми в оранжерията, изкачи две стъпала и влезе във входния вестибюл.

— О — зина тя. Пред нея се издигаше стълба. Тя се виеше нагоре и все по-нагоре като спирала.

— Добро утро — каза някой до нея. Гардън погледна и видя, че една дама й се усмихва.

— О, моля ви, кажете ми как тези стъпала се крепят във въздуха? Прилича на магия.

Дамата кимна.

— Нали? Донякъде наистина е магия. Днес никой не може да строи стълби като тази. Тази къща е на сто години.

— Не се ли боите, че стъпалата ще паднат?

— Не. Помисли малко. Ако не са паднали за сто години, защо да падат сега? — тя докосна ръката на Гардън. — Ти ще видиш колко са стабилни. Хайде, качвай се. Посрещането е в салона вляво на върха на стълбите.

Гардън се усмихна стеснително. Тя хареса енергичния глас на дамата и нейната учтивост. Искаше й се да може да остане с нея, вместо да се среща с непознатите горе.

— Името ми е Гардън — каза тя.

— Така и предположих. Аз съм мис Емерсън, Гардън. Аз съм учителката ти по английски. Ти си последната, която чакахме, така че вече трябва да се качваш. Всички те чакат. Ето какво трябва да направиш. На вратата на салона стои една красива дама с тъмночервена коса. Това е мис Мери Макбий. Тя е директорката на Ашли Хол. Ще отидеш при нея и ще кажеш: „Добър ден, мис Макбий. Казвам се Гардън Трад.“ Тя ще се ръкува с теб и ще те заведе да се запознаеш с другите.

— Да, мис. Но майка ми ми каза да направя реверанс.

— Мис Мери не одобрява реверансите на млади дами. Малките момичета правят реверанси, но девойките в Ашли Хол не са малки момичета. Те са млади дами. Хайде, върви сега.

Мис Макбий енергично стисна ръката на Гардън. Стана й приятно, когато забеляза, че в отговор на нейното, ръкостискането на Гардън стана по-здраво. Гардън погледна директорката. Видя една привлекателна жена с великолепна кестенява коса, която нежно се виеше край лицето й и стигаше до раменете й. Тя почувства жизнеността, която изпълваше мис Макбий. Тя витаеше във въздуха около нея и се таеше в докосването на ръката й.

Мис Макбий видя едно бледо, неспокойно момиче, с отчаяно желание да се хареса.

— Ти ще обикнеш Ашли Хол — каза тя, — а всички ние ще обикнем теб, Гардън.

— Благодаря ви, мис Макбий — отговори Гардън от сърце.

Тя се запозна с другите момичета, от нейния клас, с учителките, със сестрата на мис Макбий — мис Естел; пи чаша мляко и си взе малко сладки, а после забърза заедно с другите момичета в запознаващата ги обиколка с мис Макбий по поляните и в другите сгради. След това каза „довиждане“, придружено от нови ръкостискания, и Зензи я отведе в къщи.

Когато майка й я помоли да разкаже всичко за сутринта, умът на Гардън представляваше една неясна плетеница от впечатления. Тя си спомни стълбата, железния елен, един фонтан, много цветя и павирани пътечки, големи стаи с чинове, както и това, че едно момиче имаше голяма превръзка на ръката си и че ще учат френски, и че там имаше и една малка къщурка, направена от раковини.

— И, мамо, мис Макбий е чудесна!

Мери Вардрайн Макбий беше южнячка от Тенеси и беше изключение сред младите жени от викторианската епоха. Беше получила прекрасно образование, включващо бакалавърска степен по изкуствата от колежа Смит и стенен на магистър от университета в Кълъмбия. За млада дама от Юга, тя беше наистина уникална.

Мери Макбий беше динамична и идеалистична натура. Тя разбра какъв късмет е имала и съжали за погубването на женските умове, причинено от липсата на подобен късмет. Затова реши да направи нещо срещу това. Не можеше изцяло да промени света, но щеше да промени живота на толкова южняшки момичета, за колкото й стигнеха силите.

Тя купи къщата на „Рътлидж Авеню“, събра група учителки, посветени на същата идея, и през 1909 г. отвори Ашли Хол с четиридесет и пет ученички. Четиринадесет от тях бяха на пансион, изпратени от градове, където нямаше добри девически училища, и от родители, които вярваха в почти радикалната идея за женското образование. Три години по-късно една ученичка, която беше завършила Ашли Хол, влезе в колежа Смит.

Повечето от ученичките, които завършваха Ашли Хол, се омъжваха. Положението беше такова и мис Макбий го знаеше от самото начало. Тя знаеше, че най-известните девически училища шлифоваха младите дами в изгодни кандидатки за сватбения пазар. В Ашли Хол се преподаваше рисуване, музика, красноречие и поведение. Имаше часове по езда, танци и модерни спортове, като тениса.

Ученичките излизаха от училището подготвени. И докато получаваха необходимите за това знания, те получаваха образование, което надхвърляше предлаганото в много колежи и университети. Дори и ако не знаеха за какво ще им послужи.

Маргърит Трад искаше Гардън да посещава Ашли Хол, защото училището беше по-специално и дъщерята на Керълайн Раг ходеше там. Гардън искаше да го посещава, защото това щеше да ощастливи майка й и защото там имаше басейн. Най-важното влияние върху развитието на Гардън дойде съвсем случайно. От това, че една млада жена от Тенеси беше посветила живота си на нещо. Мис Макбий беше чудесна.