Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (Част първа)

1

Пръстите на преподобния Уилям Барингтън трепереха, докато си нагласяваше наскоро обърнатата яка, която беше символ на неговата професия. В новия си тъмен костюм, той си оставаше все същият двадесет и две годишен и изплашен при това Били Барингтън.

— Това е само едно бракосъчетание — изрече той на висок глас, чието неуверено звучене го накара да се почувства още по-зле. За хиляден път съжали, че е послушал майка си, накарала го да си обръсне брадата, която беше пуснал в семинарията. За първи път съжали, че епископът му беше отстъпил собствената си енория, вместо да беше започнал кариерата си като помощник на някой по-старши свещенослужител. А това положение му се струваше така чудесно само до преди една седмица, след ръкополагането му. И родителите му бяха толкова горди!

А сега — ето го тук, сам във взетия под наем кабриолет, да приказва на съсипания от умора кон, стъписан и изпълнен с боязън при мисълта как ще влезе в къщата, в която трябваше да извърши церемонията.

Многообичани… — изпробва той гласа си отново. Някаква птица присмехулник му отговори предизвикателно от клоните на дърветата, които ограждаха от двете страни коларския път, и конят надигна главата си. Били се засмя и го плесна с юздите, за да го подкани да продължи пътя си. Страхът му вече беше отминал. Облада го секващата дъха красота на свежата пролетна утрин; храстите наоколо бяха обсипани в цветове, разнасяше се ухание на жасмин. Това беше раждането на новия сезон, първата година от новия век, и на него му предстоеше да благослови един мъж и една жена за началото на техния съвместен живот. От какво можеше да се страхува в този така хубав свят?

Били отби от пътя и премина между две обвити в бръшлян тухлени колони, които представляваха входа в имението Ашли, и сърцето му започна да тупти учестено. Той беше роден и израснал в планинските части на Южна Каролина. През целия си живот само беше слушал за големите плантации от равнините, а сега навлизаше в една от тях. Усещането му беше сякаш навлизаше в историята, в славния стар Юг, за който дядо му, му беше разказвал навремето като за отминалия Златен век.

Коларският път на имението беше силно разровен и покрит отстрани с многогодишна дива трева, която го беше стеснила до една тясна просека, колкото е необходимо да минава кон с кабриолет. Из полето околовръст бяха засадени овощни дървета. След около половин миля пътят направи лек завой и пред очите на Били се показаха няколко порутени стари колиби, с хлътнали и разкривени от времето веранди, с растящи в напукани саксии цветя. Нямаше и следа от човешки живот. Той почувства силно разочарование. Същите негърски колиби можеха да се видят и в родните му планинските райони.

Но после пътят направи нов завой и пред него се разкри имението. Били несъзнателно дръпна юздите и спря, очарован от гледката. Величествени раззеленили се дъбове, с провиснал по вековните им клони испански мъх, обграждаха една обширна морава. По нея пасяха пет овце с лудуващи около тях агънца. Една дузина пауни се перчеха високомерно, с пренебрежение към лудориите на агънцата и към невъзмутимо пасящите овце. Над всичко това се издигаше величествена голяма къща, с извити широки мраморни стъпала пред нея, със смекчен от времето до топло розов оттенък цвят на тухлите, с внушителни, въпреки олющената им боя, издигащи се високо колони. Били затаи дъх, очарован от духа на миналото.

Усещането за това очарование се задълбочи, когато той изкачи стъпалата и влезе в къщата. Вътре цареше абсолютна тишина. Предверието се простираше пред него и водеше до друга врата, през която се виждаше морава, подобна на тази, през която беше преминал. По протежение на сенчестите стени стояха маси, отрупани с подредени в букети бели цветя, които се отразяваха неясно в потъмнели от годините огледала. Тежък, сладък аромат изпълваше неподвижния въздух. Цялата тая обстановка предизвикваше усещането за някаква нереалност — двойните образи, спокойствието, тишината. Били пое дълбоко въздух и затаи дъх.

— Знам, това е ужасно, нали? — гласът идваше някъде иззад него. Били се сепна и се обърна да види кои говори.

— Извинявайте. Не исках да ви изплаша. Аз съм Енсън Трад — момчето протегна ръка. — Приятно ми е.

Били преглътна.

— Приятно ми е — каза и той. — Аз съм Уилям Барингтън. Свещеникът — те си стиснаха ръце.

Енсън Трад се усмихна — един светъл лъч в сумрачното предверие.

— Дайте да се махнем от тия миризми тук — каза той. — Разрешено ли ви е да пийнете нещо преди церемонията, или ще трябва да чакате, докато свърши? Мисля, че аз няма да чакам чак дотогава: затова влязох така тихо. Не искам татко да ме спипа до гарафата. Елате — той го поведе и двамата влязоха в една огромна трапезария. По средата й имаше дълга маса, покрита с бяла покривка; върху нея беше поставена голяма бяла торта, оградена от бели цветя. Завесите бяха спуснати и единственото нещо, чиито очертания се открояваха в тъмнината, беше прозрачно бялата маса.

Енсън се придвижи безпогрешно в сумрака, спря се пред една по-плътна сянка, което се оказа бюфет, и Били чу звън от стъкло. После Енсън го поведе към другия край на предверието и те излязоха на светло навън.

— По случай сватбата — каза той, като подаде една чаша на Били.

Били примижа от силната слънчева светлина. Момчето, както го видя сега той, беше всъщност млад мъж на около същата възраст като него. Преди това се беше подвел от ниската му, крехка фигура. Сега, като видя развитата му долна челюст, подчертана от златисто рижите му бакенбарди и металния отблясък в тъмносините му очи, се почувства по-скоро самият той като момче пред него. Вдигна чашата си в отговор на тоста. Макар че не си падаше много по пиенето, сега се почувства благодарен за предложеното му уиски.

Беше му благодарен също така и за това, че Енсън, както изглежда, беше решил да му бъде нещо като водач придружител. В следващите минути, без да пита, за каквото и да е, Били научи, от обясненията на своя придружител, че Енсън е най-младият брат на младоженеца, чието име било Стюарт. Че имало и среден брат, който се казвал Кугер. Че баща им държал да го наричат „господин съдия“, въпреки че бил напуснал съда преди доста години, когато наследил имението Ашли. Разбра също така, че цветята, които толкова дразнеха Енсън, са гардении, и че къщата била украсена с тях в чест на младоженката — Маргърит Гардън.

— Някакъв неин братовчед или дядо, или какъвто и да е там от роднините й, е доктор Гардън, тоя, дето ги донесъл за първи път тук, връщайки се от някакво пътешествие из Южна Африка или кой знае къде, та тия миризливи неща са наречени на неговото име. Толкова сладникаво миришат, че направо ми прилошава от тях.

Били за малко да каже, че харесва гардениите, но реши да си замълчи. Епископът упорито му беше втълпявал в главата, че сред неговите енориаши ще има и представители на едни от най-старите и най-изтъкнати родове на Южна Каролина и че един млад пастор трябва да бъде тактичен.

— Имате прекрасен изглед тук — каза вместо това той.

По моравата от тази страна на къщата нямаше нищо, освен четири дълги маси. Имението Ашли се простираше като зелен килим чак до бреговете на широка река с мътно зелени води. Моравата беше оградена от всички страни с високи храсти азалия, разцъфнали в свежо розово и червено.

— Имали сме късмет — каза Енсън. — Армията на Шърман изгорила всички останали къщи от плантацията в Ашли, но лелята на баща ми, Джулия, ги уплашила и ги прогонила от имението. Татко казва, че тя била способна да уплаши и самия Ейб Линкълн. Аз почти не я помня, но съм склонен да вярвам на това. Както и да е, имението се запазило. Оцеляло и от янките, и от земетресението след това. Гардънови имат плантация в съседство от нас, нагоре по реката, и живеят в тая част на къщата, която е оцеляла след пожара. Това, което е останало навремето след пожара, е вече съвсем порутено. Та затова и сватбата е тук.

Били почувства топъл романтичен полъх.

— Значи брат ви и мис Гардън се обичат отдавна.

Очите на Енсън станаха непроницаеми.

— Не съвсем — каза той. — Ние всички израснахме заедно, но Маргърит е доста по-млада от Стюарт. Той гледаше на нея като на някаква напаст — той отърси рамене. — Господи! Аз си приказвам, а чашите ни са празни. Какво ще кажете за още по един залп?

— Залп?

— Подкрепление. Гориво. Глътка уиски — поясни нервно Енсън.

— О, не, мисля, че не. Благодаря ви и за това.

— Нали ще ме извините за малко, да ида да си налея на мен? Останалите ще слязат тук всеки момент — Енсън влезе бързешком в къщата.

 

 

Когато цялото семейство излезе на верандата, не беше трудно да се установи родословната връзка по външния им вид. Съдията и неговите синове си бяха сложили всички блестящата емблема на семейния герб от сплетени медни жички. Стюарт Трад беше най-високият, с цяла глава по-висок от баща си и от Енсън и с няколко инча по-висок от Кугер. Той беше гладко избръснат, с дълбока трапчинка на брадичката си. Кугер имаше гъст, буен мустак, а съдията беше съхранил пищната си брада от прежните времена. Двете дами до тях просто бледнееха пред блясъка на мъжете от фамилията Трад. Енсън представи Били на майка си и на майката на младоженката, а после и на баща си, и на братята си. Последвалите приветствия и прояви на внимание от страна на всички бяха така изобилни, че Били се почувства смутен. После е един момент Хенриета Трад го подхвана под ръка.

— Ако бъдете така любезен да ме придружите, мистър Барингтън, бих искала заедно да проверим дали всички приготовления са извършени както трябва — тя го поведе към официалния салон за приеми на горния етаж.

У Били останаха само едни неясни впечатления от силната светлина, струяща през високите прозорци, от избледнели от времето брокат и дамаска, от високомерните, излъчващи множество прикрити пороци портрети по стените, докато Хенриета Трад го превеждаше бързешком през дългото, високо сводесто помещение към импровизирания олтар в дъното. Той представляваше една маса, покрита с изящно украсена покривка. Пред него две малки инкрустирани столчета за молитва очакваха булката и жениха.

— Колко е прекрасно — каза Били. За момент изпадна в паника. Всичко беше толкова фино и изящно, че той се изплаши, че може да счупи нещо. Погледна към дребничката жена, която го държеше под ръка, и почувства успокоение при вида на ситните бръчици, които ограждаха устата й, и проблясъка на сивите коси в прическата й. Тя му напомняше за майка му.

— Много харесвам тия цветя — каза той. Както и вестибюлът на долния етаж, салонът беше пълен с гардении.

Хенриета Трад се усмихна.

— Благодаря ви — каза тя. — Украсили сме с тях в чест на семейството на младоженката.

— Да, мем^[1], научих за това. Енсън ми разказа откъде идва името им и за всичко останало. Добре си поприказвахме с него.

Хенриета повдигна вежди в учудване.

— Енсън? Че той обикновено е мълчалив като гроб. Изглежда, много сте му допаднали, мистър Барингтън. Много ми е приятно, че сте сред нас.

Били усети как страните му се изчервяват и отново съжали за обръснатата си брада. Недопустимо беше за голям мъж да се изчервява така. В края на краищата това беше просто проява на учтивост от страна на мисис Трад, нямаше основание да смята, че тя влага нещо лично в този комплимент. Той не се сещаше какво трябва да каже в такъв момент. Спаси го припряното влизане на един от първите гости или по-точно — гостенка.

— Хенриета, извини ме, че закъснях — още преди да ги представят един на друг, Били позна по косата й, че новодошлата принадлежи към рода Трад.

— Елизабет, това е мистър Барингтън, новият пастор на „Св. Ендрю“, сестрата на съпруга ми, мисис Купър — Били се наведе да целуне протегнатата към него ръка.

Елизабет се усмихна топло.

— Чудесно е, че „Св. Ендрю“ е отворен отново — каза тя, — и истинско щастие е за нас да имаме в нашата енория толкова забележителен млад пастор като вас, мистър Барингтън — тя прояви интерес да научи от Били неговите планове за възстановяване и оживяване на енориашеските дела, а после искрящият й син Традов поглед се насочи към снаха й. Били се почувства игнориран. Той се отдръпна настрани, докато дамите разговаряха. Елизабет Купър беше висока, слаба и изглеждаше изпълнена с енергия. Както и мъжете от техния род, тя изцяло засенчваше Хенриета Трад и Били усети, че изпитва някакво неосъзнато раздразнение и негодувание, подобно на чувство за самосъхранение.

— Наредих на прислужниците да свалят грамофона от кабриолета и да го донесат тук — каза Елизабет. — Единствената плоча, която намерих, беше сватбеният марш на Менделсон. Мисля, че ще свърши работа.

— Изпълнението на орган ли е?

— Орган и оркестър. Предполагам, че ще можем да го сложим зад някоя ваза с цветя, да се приглуши малко звукът му.

Хенриета се усмихна.

— Ще бъде чудесно — каза тя и очите й се навлажниха от вълнение. — Благодаря ти, Елизабет — снаха й сложи за миг ръка на рамото й. Хенриета се обърна към Били. — Ние сме готови, мистър Барингтън. Ако и вие нямате нищо против, можем да започваме след около десетина минути.

Обличайки официалните си одежди за церемонията, Били разсъждаваше върху странностите на това бракосъчетание. Епископът му беше обяснил, че ще бъде в тесен семеен кръг. Но Били беше южняк. Той знаеше, че тук, в Юга, за членове на фамилиите се смятат чак роднините до трето четвърто коляно и по права, и по съребрена линия. А и залата за церемонията можеше без проблеми да побере поне двеста човека. И това му изглеждаше много странно. Но всъщност всичко тук му се виждаше някак нереално, още откакто беше свърнал от главния път и беше преминал входа на имението: запустелите колиби, мистериозната тишина на къщата, ефимерното повехнало величие и призрачната красота на имението… Може би тези аристократи от равнината се бяха изродили от вековете наред кръвосмесителни бракове в едно малко затворено общество, както често говореха за тях хората от планинските области. Всъщност те живееха, създаваха и възпитаваха потомството си в един ограничен, затворен в себе си свят. Присъстващите тук се бяха държали много топло и гостоприемно — всеки от тях се беше отнесъл много мило с него. Но всички те бяха някак си затворени, дистанцирани и около тях витаеше някаква атмосфера на тайнственост относно това, което знаеха, което бяха преживели, и до което, както личеше, не биха допуснали никой външен човек. Той имаше чувството, че когато казваха нещо, те имаха предвид съвсем друго, различно от това, което изричаха; струваше му се, че говореха чрез някакъв код, който всички те разбираха, но не можеха или не искаха да му го обяснят. Той беше засегнат, но и заинтригуван, отвътре го измъчваше същото чувство, което е предизвиквала и неземната музика на Сирените^[2].

Когато церемонията на бракосъчетанието започна, Енсън Трад се беше вече погрижил ръчният грамофон да бъде поставен зад клоните на една голяма саксия с папрат, пространството на салона се изпълни с приглушените звуци на музиката, и празнично облечени чернокожи започнаха да влизат, заемайки мястото до вратата. Те бяха около четирийсетина, от всички възрасти. Един старец на пределна възраст в чер редингот поогледа малко високомерно Били и той разбра, че това беше по всяка вероятност пасторът на негрите в имението. Тия гости бяха далеч по-празнично настроени от присъстващите бели; радваха се на почивния си ден заради сватбата.

Когато успяха да укротят и последното от хилещите се и бъбрещи хлапета негърчета, влезе булката, водена под ръка от баща си. Били Барингтън остана с широко отворени очи. Маргърит Гардън беше невъобразимо красива, притежаваше неземна красота. Кожата й беше бяла и гладка като гардениите, които тя носеше, а нежните костици на малкото й овално лице изглеждаха изящни като листчетата на цветовете им. Не носеше воал; докато приближаваше олтара, тя премина през големите правоъгълници слънчева светлина, струяща през прозорците, при което около сребристорусата й коса се образуваше блестящ ореол. Беше като излязла от приказка принцеса.

Грамофонната плоча свърши, още преди тя да е стигнала и до средата на дългия салон, и Били погледна несъзнателно към Енсън. Трябваше да има музика, величествена музика за младоженка като тази. Това, което видя, го накара да почувства срам, че е станал свидетел на такова нещо: Енсън гледаше втренчено към годеницата на брат си с очи, изгарящи от мъка и излъчващи пламенна любов.

Тромпетите прозвучаха отново, когато сватбеният марш започна отначало. Били Барингтън усети, че устата му пресъхна. Сега вече младоженката беше съвсем близо до него и той видя, че тя беше почти дете, още ненавършила шестнайсет, и освен това забеляза, че плаче. Ръцете й трепереха — едва не изпусна букета, който държеше. Били забеляза с ужас също така, че цветята в ръцете й бяха започнали да повяхват по върховете и че те служеха да прикриват издутината на корема й, недвусмисления белег за бременността на младото тяло на Маргърит Гардън.

 

 

Когато церемонията завърши, новобрачната двойка беше наобиколена от семействата и на двамата и получаваше целувки, поздравления и прегръдки, сякаш нямаше нищо необикновено за такава ситуация. Били отиде до тях, за да получи и той своя дял от ръкостискания и поздравления, и това го накара да забрави предишното си чувство на изолираност. Той беше станал вече част от съзаклятниците, които знаеха тайната и мълчаха. Сега, когато вече разбираше на какво се дължи напрежението, съпровождащо ги през целия този ден, той изпитваше само възхищение към завидното самообладание и сплотеност на фамилиите Трад и Гардън.

— Сега ще отидем да впишем моята нова дъщеря в семейната Библия — оповести съдията, — и после ще произнеса тоста, който съм подготвил. Но ако се забавим, има опасност да го забравя — той предложи ръката си на Маргърит и я поведе надолу по стълбите към библиотеката. Прислугата беше вече излязла отвън на моравата, където нареждаха по масите ястията за пиршеството. Цигуларят засвири весела мелодия и децата започнаха да танцуват.

Нежните страни на Маргърит Гардън Трад започнаха да порозовяват от оживлението. Нямаше и следа от сълзите. Тя докосна развълнувана с пръсти мястото в Библията, където беше изписано името й, и погледна към Стюарт. Едва сега се усмихна за първи път.

Започнаха да гърмят тапи от шампанско. Кугер наливаше виното в приготвените чаши и ги подаваше на гостите.

— Давай да ти чуем тоста, татко — каза той и намигна на Енсън, който беше застанал до него. Били Барингтън пристъпи по-близо до братята в някакъв непохватен порив да окаже подкрепа на Енсън. Момчето, за което беше разбрал, че е всъщност доста мълчаливо, беше имало нужда преди обяда от някого, на когото да може да говори. Може би и сега имаше нужда от него.

Съдията Трад вдигна чашата си. Всички отправиха погледи към него, но той гледаше някъде над тях.

— Какво има, Джо? — каза той. Когато погледите се обърнаха към входа зад тях, видяха един набит мъж на средна възраст с червено като на апоплектик лице да влиза в салона.

— Искам да говоря с теб, Трад, с теб и с твоето момче Стюарт. Къде можем да останем насаме? Още сега.

Елизабет Купър сложи ръката си на рамото на мъжа.

— Джо…

Той отблъсна ръката й от себе си.

— Това не те засяга, Лизи. Стой си настрана.

Съдията се намръщи.

— Слушай, Симмънс, сега имаме семейно тържество. Не може да нахлуваш така, да се държиш грубо със сестра ми и да поставяш ултиматуми в моята къща. Каквото и да искаш, ще трябва да почакаш.

— Не мога да чакам — в гласа на Джо Симмънс прозвуча едва сдържан гняв.

Съдията му отговори със същата интонация.

— Ще ти се наложи, по дяволите!

Симмънс пристъпи по-близо до съдията и го сграбчи за реверите.

— Предложих ти да поговорим за това насаме, Трад, но щом ти настояваш всички да разберат, добре, нека бъде така. Твоят син е долен мошеник. Навлякъл е неприятности на моята Виктория и аз съм дошъл да го взема с мен, за да уредим нещата.

Кугер подсвирна тихичко.

— Ама и тоя Стюарт — промърмори той, не може да си държи панталоните закопчани. Как мислиш, братко, какво ли е могъл да постигне дето ние да не сме успели?

Енсън го удари през устата, после по носа, по окото, пак по устата. Хенриета изпищя. Стаята се превърна в гъмжило от щуращи се насам-натам, викащи, кряскащи хора. Най-силно от всички се чуваше гласът на съдията Трад. С едната си ръка избутваше Джо Симмънс към вратата, а другата, свита в юмрук, размахваше към синовете си и ревеше към тях.

— Ей, момчета, веднага прекратете тия щуротии, дявол да ви вземе! — после пак насочи вниманието си към побеснелия мъж пред себе си. — А ти, Симмънс, се махай от къщата ми! Синът ми току-що се ожени за тази млада дама. Но дори и да не беше женен, никога нямаше да даде името си на такава пачавра, каквато е дъщеря ти.

Джо Симмънс нададе зверски вой, толкова неистов, че вцепени всички присъстващи в салона. После вратът му се изду от нечовешко усилие и той вдигна съдията над главата си и го хвърли на пода.

— Ще те убия — процеди задъхано той. — Стани! — вдигна тялото на съдията, захванал го за предницата на ризата; главата клюмна неестествено настрани. Вратът му беше пречупен. Той беше мъртъв.

Джо Симмънс отстъпи назад и втренчи невярващи очи в жертвата си. Големите му ръце се свиваха и отпускаха, неспособни вече нито да причинят зло, нито да поправят стореното. Въздухът в стаята застина беззвучно, сякаш всички бяха спрели да дишат.

След това се разнесе трясък като от гръм; Симмънс сякаш подскочи във въздуха, преди да се просне напряко върху трупа на съдията. На гърба му зееше кървав кратер. Маргърит Гардън Трад едва прошепна „Стюарт“ и припадна. Младият й съпруг стоеше до нея с димяща ловна пушка в ръце. Сватбеният му костюм беше целият опръскан в кръв.

— Боже всемогъщи! — изкрещя Били Барингтън.

Вцепенението, което беше обхванало присъстващите на сватбата, сякаш ги напусна. Хенриета Трад се отпусна на колене и започна да се мъчи да отмести тялото на Симмънс от това на мъжа си.

Кугер и Енсън я отдръпнаха настрани. Мистър и мисис Гардън коленичиха до дъщеря си и започнаха да я зоват по име. Елизабет Купър пристъпи към Стюарт и издърпа пушката от ръцете му. После го удари през лицето така силно, че той залитна.

— Престъпна свиня — изсъска тя, — безскрупулно, разпасано животно. Ти уби двама мъже и опозори две жени. Само за майка ти ми е жал, иначе щях да обърна тая пушка срещу теб и… Сега ще трябва аз да оправям твоите мръсни каши. Ще отида при Виктория и ще уредя още сега да замине при братовчедите си в Ню Йорк — после се обърна към Били Барингтън.

— Моля ви, приемете извиненията ми за това, което се случи в моето семейство, мистър Барингтън. Съжалявам, че бяхте замесен в това. Случилото се днес беше нещастен случай, разбирате ли?

Били се опита да каже, че разбира, но Елизабет продължаваше да говори и той не каза нищо.

— Мистър Симмънс е мой стар приятел и изпълняваше задълженията на мой придружител на сватбата на моя племенник — каза тя. — След церемонията мъжете са отишли на лов. Брат ми е паднал от коня си, а мистър Симмънс в бързината, опитвайки се да му помогне, си е изпуснал пушката. Тя е гръмнала и го е убила. Така са станали нещата. Ясно ли ви е?

Били поклати глава.

— Не мога да говоря такива неща, мисис Купър. Ще има разследване по тоя случай, а аз не мога да лъжа властите.

Присвитите устни на Елизабет се отпуснаха.

— Скъпи мистър Барингтън — произнесе тя нежно. — Тоя въпрос засяга преди всичко фамилията Трад, а властите са в Чарлстън. Няма да има никакво разследване. Ние, чарлстънци, си имаме свои собствени правила за нас самите. Просто запомнете това, което ви казах. Нещастен случай. А сега, моля ви, помогнете на Хенриета, ако обичате! Тя беше много силно привързана към брат ми и го обичаше, и ще има нужда от божията подкрепа в мъката си.

— Кугер, Енсън. Елате тук! Мистър Барингтън ще се погрижи за майка ви. Искам да ви кажа какво трябва да говорите и какво да направите.

 

 

На следващия ден Били Барингтън отслужваше погребалната церемония в имението Ашли в памет на съдията Стюарт Трад. За погребението бяха дошли над три хиляди човека.

Джоузеф Симмънс беше погребан в малкото градче Симмънсвил, което беше построено от него и носеше неговото име. Да почетат паметта му бяха дошли всички работници от фабриката за памук в градчето. Ангажиментите по погребението му бяха поети от дъщеря му Виктория и Елизабет Трад Купър.

В Чарлстън интересът към клюките и предположенията във връзка с този случай замряха след няколко седмици, но събитията от онзи слънчев пролетен ден в имението Ашли оставиха като наследство отмъщението, което щеше да витае над идните поколения.

2

Били Барингтън хвърли поглед на часовника си. Не беше изминала и минута, откакто го беше погледнал преди това. Щракна капачето му и го прибра отново в джоба си.

— Няма основания за безпокойство — каза си той на глас. — На хората често им се случва да закъсняват.

Но въпреки това безпокойството му не отмина. Ранната утринна мъгла още не се беше вдигнала, въпреки че вече беше минало времето, по което обикновено се разпръскваше. Тя все още скриваше изцяло върховете на дърветата; стелеше се ниско по земята и от нея не се виждаха познатите очертания на пътя. Можеше да предизвика някои злополуки.

Били извади носна кърпичка и избърса челото си. Въпреки че слънцето беше забулено от мъглата, юнската жега действаше потискащо. Той използва кърпичката си и да поизбърше несъществуващите петна по лъскавата повърхност на котлето за кръщавки. Той искаше всичко да е в идеален ред за кръщаването на малкото момченце на Стюарт и Маргърит.

Стори му се, че дочува нещо и наостри уши. Да, наистина, чуваха се гласове. Традови идваха. Били въздъхна с облекчение. Побърза да запали свещите на олтара, обърна се и огледа малката църква. Маргаритките, с които беше украсено наоколо, улавяха светлината на свещите с жълтите кръгчета в центъра на цветчетата си, а белите им листенца весело примигваха в полумрака. Високи вази с жълти рози стояха изправени до котлето и насищаха въздуха с аромат. Четири дългошиести жерави, изработени от лъскав махагон, бяха изпънали грациозни шии, с които образуваха висящата поставка за купата с водата за кръщавката. Изящните им глави сякаш потрепваха в такта на премигващата светлина от свещите, очакващи с нетърпение началото на церемонията.

Гласовете се чуваха вече съвсем отблизо. Звуците сякаш бяха вече досами него, когато той излезе навън и се гмурна в мъглата, облечен в белите си церемониални одежди.

Традови пристигаха от имението по вода, така както хората от това имение бяха пристигали в малката църква от двеста години насам. Били ги чакаше върху платформата на пристана, водещ от реката към възвишението, където беше построен „Св. Ендрю“.

Мъглата беше дори още по-гъста над реката. Били не виждаше нищо. Само чуваше гласове на негри, които пеят, и шума на вълните, които се блъскаха в затревения бряг. После изведнъж се появи голямата украсена лодка — сякаш магическа пръчка я изрисува на фона на мъглата. Носът й беше обкичен с венци от листа и цветове на магнолия; гирлянди от сплетен бръшлян обточваха двете страни на лодката, а към тях през определено разстояние бяха привързани букети от маргаритки с бели копринени панделки. Всички в лодката бяха облечени в бяло; слънчевата светлина, опитваща се да пробие мъглата, ги правеше да изглеждат като петна от бяло сияние. Били стоеше неподвижно, очарован от гледката.

Ударът на лодката в платформата на пристана го върна към действителността. Той протегна ръка на Хенриета Трад, за да й помогне да слезе от лодката. Буфан ръкавите на колосаната й ленена блуза потрепваха като крила. Бял мрежест шарф се развяваше от периферията на бялата й сламена шапка, прихваната с панделка под брадичката й. Били беше свикнал да я вижда с дългия до земята шарф от черен креп, характерен за положението й на вдовица. Смяната на строгото черно облекло с искрящата чистота на бялото представляваше потвърждение за несломимостта и силата на живота.

— Бихте ли ми позволили да отбележа, мисис Трад — започна да заеква той, — че сте из-из-изключително хубава?

Хенриета се усмихна.

— Благодаря ви, мистър Барингтън, разбира се, че ви позволявам. Често си мисля, всъщност, че негрите разбират същността на живота много по-добре, отколкото ние. Те винаги се обличат в бяло за погребение. Мисля, че би било много неуместно, ако обградим невинното и невръстно бебе с тези мрачни тонове и затова реших днес да се поуча от мъдростта на нашите прислужници — тя с въздишка обърна глава към църквата. — Колко е красиво! Светлинка, пробиваща си път в мъглата. Винаги съм се радвала, че когато я строиха, не й сложиха цветни стъкла.

Когато всички вече бяха слезли, образуваха импровизирана процесия нагоре към църквата. Начело вървеше Били, следван от Традови и Гардънови с бебето по средата. Него го носеше една огромна яка негърка с висока бяла шапка от коприна, украсена с цветя и пера. Тя държеше силните си ръце на нивото на импозантния си бюст и полюшваше увития в дантели вързоп. Там вътре, сред повивките, спеше бебето, а малкото му личице едва се виждаше под избродираната шапчица. Телцето му се губеше в меките гънки на коприната и на дантелените повивки, в които бебетата от рода Трад бяха кръщавани от осем поколения насам.

Кугер и Енсън бяха кръстници на своя племенник. Когато по време на церемонията Били запита за името, гласът на Кугер се разнесе ясно из цялата църква: „Стюарт Ашли Трад“, а Енсън измънка нещо неразбираемо.

Бебето Стюарт се събуди и се разрева, когато водата докосна обраслата му с пухкав мъх глава. Маргърит погледна така жално, сякаш и тя щеше да заплаче. Започна да говори, да се моли и да настоява да бъдат по-внимателни, но Хенриета сложи ръка на рамото й, за да я успокои.

— Не се безпокой, скъпа — каза тя нежно. — Бебетата винаги плачат, когато ги топнат. Това означава, че разбират какво става.

Церемонията продължи само няколко минути, но това време беше достатъчно за слънцето да надмогне дълго застоялата се мъгла. Когато малката групичка излезе навън, ги обля искряща светлина. Капчиците, останали по тревата, по листата на дърветата и храстите, блестяха и присветваха, а обсипаният с роса испански мъх изглеждаше като гроздове от диаманти.

— О, Боже — възкликна Маргърит, — колко прекрасно е всичко! — тя смъкна шапчицата от главата си, измъкна и фибите, с които беше привдигнала косите си, и се завъртя в танц от въодушевление. Слънцето заблестя в светлозлатистите й коси, озари меката и гладка кожа. От нея струеше духът на младостта, на красотата и щастието.

Били беше вперил очи в нея и същевременно усещаше мълчаливото присъствие на Енсън зад себе си. В един момент черната дойка протегна масивната си ръка.

— Спира тия лудории, мис Маргърит. Ще стане много изморена, ще се изпоти и ще легне болна.

Маргърит продължи да танцува, приближавайки се към нея.

— Не ми разваляй деня, Зензи! Навъсена си като дъждовен облак. Виж колко прекрасно е всичко наоколо! И съм толкова щастлива! Облечена съм в истинска рокля, а не в онова ужасно черно, и имам талия отново!

— Съвсем скоро имала тежко раждане. Вие трябва стои в леглото, а не да подскача тук като пони от цирк.

— Я спри с това мърморене, Зензи. Ела да се запознаеш с мистър Барингтън! Нали обичаш свещениците? — тя задърпа жената за месестата й ръка.

— Това е моята дойка, мистър Барингтън. Тя ме е отгледала от бебе и сега мама я пуска да дойде при мен в имението, за да се грижи за малкия Стюарт. Нали е чудесно?

Били кимна и поздрави. Чернокожата жена се поклони леко е тромав реверанс. От нея се излъчваше неподправено достойнство и това накара Били да се чувства прекалено млад.

Голямата лодка с присъстващите на тържественото кръщене, към които сега се присъедини и Били, се отправи обратно към имението, Били беше седнал на пейката при Гардънови. Джейн Гардън го забавляваше с истории за едрата негърка, които му разправяше почти шепнешком.

— Наистина се казва Занзибар — шепнеше му тя. — Майка й беше домашна робиня преди войната. Казваше се Сали. Е, та Сали беше очарована от големия глобус, който старият мистър Гардън държеше в библиотеката. Когато разбра, че е бременна, тя завъртя глобуса и го спря, като забоде пръст в него. Мистър Гардън прочете името, което беше попаднало под пръста й, и край — това име беше избрано за бебето. Голям смях падна, ами я си представете какви ли не други имена можеха да се паднат на Зензи — представете си например, че пръстът на Сали беше улучил Русия.

— Но после пък Маргърит не можеше да произнесе „Занзибар“, когато се учеше да говори; „Зензи“ беше най-доброто, което можеше да каже. Та оттогава така си и остана.

— Много сте великодушна, мисис Гардън, като позволявате на Зензи да се премести в имението.

Джейн Гардън докосна ъгълчето на лявото си око. На ръкавицата и остана мокро петно.

— Не, не е великодушие, мистър Барингтън. По-леко ми е на душата, като знам, че Зензи е там. Както знаете, Бог ме възнагради с Маргърит в доста късна възраст. Бях почти на петдесет, когато тя се роди. Ако и тя самата вече да е майка, за мене все ще си остане моето бебче. Радвам се, че мога да изпратя дойката й там, за да се грижи за нея… Спомням си я, когато беше съвсем мъничка; разболяваше се от круп всяка зима. И всеки път Зензи спасяваше живота й. Стоеше до нея ден и нощ, чайникът с билките изпълваше с пара малката тента от чаршафи, която бяхме направили около леглото й, и Зензи сменяше през час фланелките от гърдичките й. После, когато легна от дребна шарка, от варицела, отново Зензи беше до нея, в тъмната стая със спуснати пердета, за да не блести светлината в очите на Маргърит. Тя навлажняваше челото й и страните й с мокра кърпа, за да отнеме температурата, а после просто сядаше до нея и я държеше за ръцете, за да не започне да се чеше и да й останат белези. Тя дори въобще не ме пускаше в стаята. Имам чувството, че беше в много по-голяма степен нейна майка, отколкото аз, когато Маргърит беше в беда. Просто искам да ви обясня, че ще се чувствам много по-спокойна, ако Зензи е там, до моето момиче. Били се изпусна, без да мисли:

— Смятате, че там ще се случи някаква беда?

Избледнелите очи на Джейн Гардън погледнаха равнодушно към него над торбичките от набръчкана кожа.

— Там винаги е имало предостатъчно неприятности, нали? Не, мистър Барингтън, не че очаквам да се случи някаква беда. Но животът винаги е готов да ни изненада, не мислите ли така? А мистър Гардън е стар човек и аз съм стара жена. А Зензи никога няма да остарее; на нея Маргърит винаги ще може да разчита.

Били запази впечатлението си от този разговор за себе си. Мислеше си, че мисис Гардън като майка изпитва преувеличено и неоснователно безпокойство. Пред тях, на носа на лодката, бяха седнали Стюарт и Маргърит; държаха ръцете си и си шепнеха — представляваха гледка на щастлива млада двойка.

Докато ги гледаше, той се почувства самотен и реши тази вечер да седне и да напише едно дълго писмо на Сюзън Хойт, до тяхното градче — Белтън. Майка му често му споменаваше в писмата си, че Сюзън питала как е той. Били беше в много аспекти наивен по отношение на нещата от живота, но не чак толкова наивен, за да не разбере какво означаваха тези периодични напомняния в писмата на майка му. Момичета като Сюзън му харесваха, а очевидно и майка му одобряваше Сюзън. Да, няма да отлага, ще седне да й напише писмо още тази вечер. Може и да не е дълго писмо, само няколко реда, но непременно ще й пише.

3

Още преди да стигнат до пристана на имението, жегата започна да тормози пътниците. Дамите отвориха чадърчетата си и потопиха ръце във водата, за да се поразхладят.

— След закуска ще отида да поплувам — обяви Кугер. — Иска ли някой да дойде с мен?

Били и Стюарт веднага приеха поканата.

— А ти, Енсън?

— Какво? А, не, благодаря, Кугер. Имам си работа.

— И аз ще дойда, Стюарт — каза Маргърит.

— Чакай малко, Маргърит. Помисли добре — каза той. — Като сме само мъже, нямаме проблеми с плувните костюми, но…

Маргърит изписка засрамена и покри лицето си с длани.

— Няма ходи в никаква студена вода, мис Маргърит — разнесе се гласът на Зензи, категоричен и нетърпящ възражения.

— Слава Богу — чу се гласът на Хенриета в настъпилата тишина, — вече почти пристигнахме.

Пристанът на имението беше скътан сред една групичка магнолиеви дървета, чиито едри листа образуваха нещо като свод над главите им. Сянката помилва като хладна ръка загретите им лица. Всички се освежиха на момента.

— О, тук ухае превъзходно — изгука Маргърит. — Сигурно има милиони цветове по тия големи дървета.

— Красиви са, нали? — каза й Хенриета. — Дебелата сянка дава възможност на по-долните клони да цъфтят до късно лято, това значи, че ще имаме дълъг и хубав сезон.

— Това ме подсеща, че смятах да набера малко рози за масата. Мъглата беше толкова гъста, че просто не ги виждах сутринта. Маргърит, ще дойдеш ли да ми помогнеш?

— Аз ще ти помогна, мамо — каза Енсън, още преди Маргърит да бе могла да отговори.

— Добре. Но първо ти и другите момчета ще ни помогнете да слезем от лодката. Тая стъпенка изглежда ужасно висока днес. Изглежда, е спаднало нивото на реката и нищо чудно. Не помня вече откога не е валял дъжд.

Тримата братя се покатериха на пристана, последвани от Били. Бяха необходими усилията и на четиримата, за да изтеглят Зензи като чувал. С останалите пътници беше по-лесно. Хенриета скочи на платформата леко и грациозно, макар и да държеше бебето в едната си ръка.

— Дайте да побързаме — каза Стюарт. — Умирам от глад. Клоуи ми е обещала да приготви от всички ястия, които обичам, по случай кръщавката на сина ми. — И той ги поведе напред през обширната морава.

— Ще ти донеса градинарската ножица от бараката, мамо — каза Енсън. — Изчакай ме тук на сянка.

Били продължи напред с мистър и мисис Гардън, като забави леко крачка, за да може да се движи заедно с тях. Старецът заби бастуна си в едно храстче плевели.

— Вече никой не може да ги поддържа тия имения, даже и Шърман да не ги беше изгорил. Спомням си времената, когато тази морава изглеждаше като кадифе.

— Просто вече си изморен, Хенри, това е истината — каза Джейн Гардън. — Като стигнем до къщата, първо ще пийнеш един хубав пунш.

— Преди закуска? Мадам, трябва да отбележа, че ми влияете много негативно — Хенри Гардън премлясна от наслада. — По този въпрос съм на мнение, че няма да ми дойде зле някоя и друга чашка от това време докъм обяд. Тая проклета лодка може и да е по обичая, но адски по-просто и по-бързо си е да вземеш един добър кон и двуколка. Колко часът е сега, мистър Барингтън?

Били бръкна в малкото джобче за часовника си, но там беше празно. Закова се на място.

— Загубил съм си часовника — каза той почти отчаян. — Тая сутрин беше в мен, сигурен съм.

Джейн Гардън го потупа по рамото.

— Няма къде да се загуби. Сигурно сте го оставили някъде в църквата.

— Не, мем. Сигурен съм, че не съм. Трябва да съм го изпуснал в лодката или някъде на пристана. Моля ви да ме извините. Трябва да се върна да го потърся. Татко ми го подари, когато завърших семинарията — Били тръгна обратно тичешком.

Гъстата трева правеше стъпките му безшумни. Когато наближи до брега на реката, той се спря. Там, скрити в гъстата сянка на дърветата, стояха двама души. Мъж и жена. Виждаха се само подгъвът отдолу на бялата й пола и долната част на панталоните му. Те разговаряха тихо.

„Не трябва да се натрапвам, помисли си Били, трябва да се обърна и да тръгна обратно към къщата. Но след малко ще започне приливът. Какво ще стане, ако часовникът е паднал на стъпенката на платформата? А и лодкарите могат да дойдат да преместят лодката. Може вече и да са го сторили. Или пък може да е останал точно на ръба на платформата, готов всеки момент да падне във водата. Трябва да отида да проверя.“

И той пристъпи напред.

Изведнъж до слуха му достигнаха думите, които си разменяха двамата, и той пак застина на мястото си.

— … Енсън, как можеш да постъпваш така с мен?

— Не си права, мамо. Това няма нищо общо с теб.

— Тогава защо? Ако не си ми обиден на мене, тогава защо искаш да заминеш? Да не би нещо със Стюарт? Или Кугер? Имаш ли някаква причина?

Енсън въздъхна.

— Казах ти, мамо, не съм сърдит на никого. Просто повече не мога да остана тук, след смъртта на татко, след сватбата, още тогава ти казах, че ще замина.

Хенриета го прекъсна.

— Но нали тогава ми обеща да не заминаваш?

— Обещах ти да отложа, мамо, за известно време. Казах ти, че ще остана още малко време. Оттогава изминаха четири месеца. Сега вече трябва да замина.

— Но, Енсън, не мога да те разбера. Поне ми посочи една причина. Не ме ли обичаш вече? — Хенриета се разплака.

Били си спомни измъченото лице на Енсън при женитбата на брат му за момичето, което той обичаше; той можеше да разбере желанието на момчето да замине и затруднението му да даде обяснение за това на Хенриета.

Но Енсън беше млад, още нямаше двайсет години. От висотата и мъдростта на своята по-солидна възраст, двайсет и две, и със сърце, което никога не е било така дълбоко разтърсвано от любов, Били реши, че чувството на Енсън към Маргърит е само една юношеска любов, която скоро ще бъде преодоляна. И поради това Енсън нямаше право така да наранява майка си.

„Но това, което правя, си е всъщност подслушване“, помисли си той и усети как лицето му се изчервява от срам. Бавно, внимателно започна да се отдръпва назад.

Докато се оттегляше, чу Енсън да казва:

— Мамо, моля те спри, мамо! Не мога да издържа да те гледам толкова нещастна. Не плачи, моля те, мамо! Обещавам ти, няма да тръгвам още сега. Ще остана още малко.

Били се обърна и затича към къщата.

 

 

Това не беше Голямата къща, основната сграда на имението, където се беше състояла церемонията по бракосъчетанието. Всяка година през май семейството се преместваше в една значително по-малка и по-обикновена къща, която се издигаше на едно невисоко възвишение сред малка борова горичка в земите на възвишението, през октомври те се преместваха обратно в голямата къща. Това беше традиционният начин на живот в равнинните райони, установен отдавна, в годините на колониалното минало, когато първите заселници констатирали, че „блатната треска“ започва да върлува през най-горещите месеци, но не достига до районите с по-гъсти борови гори.

Горската къща беше свързана с пътя, водещ до Голямата къща, чрез един изровен и много неравен път, който представляваше по-скоро два коловоза, направени от колелата на кабриолети и каруци. Избуялите по него гъсталаци от къпини бяха изсечени още преди преместването им през май, но отново бяха прораснали и острите им бодилчета се забиваха и закачваха крачолите на Били, докато тичаше. Той забави крачка и премина върху издигнатата част по средата между двата коловоза, като продължи да ходи по-внимателно и същевременно избърсваше изпотеното си лице с вече навлажнената кърпа.

Когато пристигна в къщата, беше се вече напълно овладял.

Там намери Стюарт Трад не на себе си от ярост да тъпче напред-назад по дължина на голямата веранда на предната страна на къщата и да вика с всичка сила по една разтреперана от страх стара негърка с лице, почервеняло почти като рижата му коса. В този момент той представляваше нагледен пример за прочутия избухлив нрав на Традови.

Кугер наблюдаваше тази сцена с насмешлив интерес, смучеше лулата си и се люлееше на боядисан в бяло дървен стол. От вътрешността на къщата се дочуваше дълбокият, боботещ глас на Зензи, опитваща се да издава успокоителни звуци, които се смесваха с плача на Маргърит и на бебето.

— Къде, по дяволите, е мама? — извика Стюарт към Били. — Не мога да разбера нищо от приказките на тая шантава жена.

— Ами вдигаш прекалено много шум, за да можеш да я чуеш — каза му Кугер в настъпилата пауза.

Стюарт се завъртя към него.

— Когато ми потрябва мнението ти, изрично ще ти го поискам — изрева той.

Кугер демонстративно почука лулата в тока на обувката си. После стана, пъхна си я в джоба, прекрачи през парапета на верандата и тръгна да се разхожда из гората, демонстративно пренебрегвайки настояването на брат си да спре, за да говори с него.

— Всички тук са оглушали и онемели — продължи да вика Стюарт.

Един спокоен глас прекъсна гневните му изблици. Били напомни за себе си.

— Какво е станало, Стюарт? — попита го той внимателно.

Със задоволство видя, че Стюарт спря да размахва ръце и да марширува напред-назад, а се отпусна на един стол и закри лице с ръцете си.

— Точно това се опитвам и аз да разбера — изпъшка той. — Нищо не е приготвено за закуска, няма никой от прислугата тук, освен Клоуи, а тя ми дрънка някакви глупости, че Пенси била казала да не се пали печката. Мама сигурно ще успее да разбере какво има, обаче аз не мога. Къде е тя? Трябва да дойде и да оправи тази бъркотия.

Били си спомни сцената с отчаяната Хенриета и сълзите в очите й. Щеше да й дойде твърде много, ако сега стовареха и това на главата й.

— Може би аз ще мога да помогна с нещо — каза той. — Коя е тая Пенси?

Стюарт отпусна безпомощно ръце на коленете си.

— Точно там е проблемът и нищо не разбирам от цялата тази работа. Пенси е просто една дърта вещица, която живее в селцето. Тя няма нищо общо с приготвянето на закуската ни. Няма нищо общо, с каквото и да е тук. Тя не си е помръдвала задника да свърши някаква работа от цяла вечност. Затова нищо не разбирам!

Били го прекъсна.

— Къде е това селце?

— Вие го знаете. Това са ония колиби на средата на пътя от имението за към главния път.

— Ще отида да говоря с нея.

— Но нали ви казах, тя няма нищо общо с нас.

— Все пак ще отида.

Били се влачеше уморено и с пресъхнала уста по пътя за селцето. Слънчевите лъчи сякаш се забиваха през шапката направо в главата му и оставяха там някъде зад очите му тъпа, пареща болка. При всяка негова стъпка се вдигаше прах, който се наслояваше по ботушите и по дрехите му. Като стигна до завоя, той забеляза припряна суматоха отсреща. Хората тичешком се изпокриваха в колибите и затваряха вратите им. Когато приближи съвсем, всичко наоколо беше потънало в тишина и спокойствие, нарушавано единствено от помръдването тук-там на спуснатите зад прозорците перденца.

Колибите бяха подредени на два реда: пет отпред, откъм пътя, и четири — в редица зад тях, с гола земя помежду им, където няколко пилета ровеха из праха и една ръждясала помпа за вода капеше в ламаринено корито.

Били се отправи към помпата и посочи към ръкохватката й.

— Ужасно съм жаден — извика той на висок глас. — Мога ли да пийна малко вода?

Отговор не последва.

Той зачака, усещайки, че го наблюдават.

4

Изскърца една врата. Били бавно извърна глава по посока на звука.

Две хлапета го зяпаха иззад полите на жената, която беше застанала на прага. Тя избута едното от тях напред.

— Вземи една чаша и налей от помпата малко вода на свещеника — каза тя.

Хлапето хукна из двора. Били му се усмихна, а то се обърна и погледна назад към майка си.

— Ей, момче, отивай да наточиш вода от помпата — нареди му тя.

Били се усмихна и на нея.

— Доста е горещо тук, отвън — каза той. — Мога ли да вляза вътре на сянка?

Тя се отдръпна назад в сянката.

— Какво искате, мистър Свещеник?

Били протегна ръка към малкото момче. Подбирате думите си внимателно.

— Искам малко вода и имам нужда от малко помощ.

Детето му подаде чашата. Докато пиеше. Били погледна с очакване към жената на прага, а после огледа и прозорците на някои от другите колиби.

Отвори се и една друга врата и от нея излезе негър с достолепен външен вид. Били го помнеше от сватбата. Това беше проповедникът на негърската църква.

— С какво мога да ви помогна Преподобни? — запита той.

Били се насочи към него.

— Бих искал да говоря с Пенси.

Жената на прага бързо махна с ръка и повика момченцето си да влезе вътре. Вратата се затвори след него.

— Пенси? Тя не се чувства съвсем добре, Преподобни. На легло е. Мога ли аз да ви помогна с нещо?

Били поклати отрицателно глава.

— Боя се, че не, Преподобни.

Негърът кимна с глава, удовлетворен от обръщението, признаващо професионалната им равнопоставеност. Били продължи да говори на висок глас, за да могат да го чуват изпокритите в къщите хора. Надяваше се, че беше направил проповедника свой съюзник; знаеше, че свещеникът на черната общност е доста влиятелна фигура, но усещаше, че влиянието на мистериозната Пенси е още по-силно.

— Трябва да говоря лично с Пенси — каза Били. — Няма да й навредя. Само искам да я питам за нещо.

— Можете да попитате и мен, Преподобни.

— Не, Преподобни, трябва да питам Пенси.

Двамата представители на църквата стояха един срещу друг и се гледаха с неприкрита, нехристиянска враждебност.

Чернокожият се обърна и се прибра в своята къщичка. Загубих, помисли си Били, само обърках нещата.

Зад него се чу покашляне. Не беше усетил кога се бе приближила младата жена.

— Последвайте ме — каза тя.

— Ти не държи високомерно с наш проповедник, затова и аз не държи лошо с теб — каза черната старица. — Как е името ти, мистър?

— Мистър Барингтън.

Пенси повдигна вежди. Тя беше дребна и съсухрена. Когато повдигна веждите си, челото и страните й се сгърчиха и бръчките по кожата й станаха още по-дълбоки. Възрастта й не можеше да се определи. Или пък въобще нямаше възраст.

— Много дълго за устата на Пенси. Ще ти викам мистър Бари.

— Добре — каза Били. — Искам да те питам нещо, Пенси.

Тя вдигна повелително ръка.

— Още не — изкомандва го тя. — Аз иска да погледа малко лицето ти. Ей, момиче — повиши глас тя. — Давай малко светлина на лицето на мистър Бари.

Младата жена, която беше довела Били, заприпка бързо из стаята, вдигайки пердетата от прозорците. После отвори и вратата.

Били огледа обстановката около себе си, когато слънчевата светлина влезе вътре. Стаята беше малка, но създаваше впечатление на още по-малка от размерите на нещата, с които беше обзаведена. В единия ъгъл беше поставено огромно махагоново легло. Беше леко приспособено да съответства на размерите на стаята, като му бяха отрязани наполовина четирите крака, както и половината от издигащите се нагоре четири колони, предназначени за балдахин. До него един масивен махагонов скрин се издигаше от пода до тавана. Месинговите дръжки на чекмеджетата му блестяха като злато. На всяка от тях беше вързана разноцветна панделка от вълнена прежда.

На срещуположната на леглото стена имаше грубо измазана зидана камина. Над нея, окачен на тавана, висеше един препариран паун, чиито избледнели пера все още блестяха с всички цветове на дъгата на слънчева светлина. Пред камината беше поставено креслото на Пенси — огромен, подобен на трон стол с подлакътници, покрит с парцалива черга. Той я правеше да изглежда още по-дребна и по-съсухрена.

Били се почувства потиснат, сякаш бе хванат в капан. Опита се да се дръпне назад, но се блъсна в някакъв друг предмет от тая мебелировка. Пенси закри уста с ръка и се засмя. Звукът, който издаде, беше свеж и мелодичен. Тя се смееше като момиче.

— Седни, мистър Бари — каза му тя снизходително.

Били погледна зад себе си и видя една покрита с мушама маса, която запълваше цялото останало пространство от стаята. Около нея бяха подредени четири стола, с подпъхнати отдолу й седалки. Били издърпа единия от тях, завъртя го и седна с лице към Пенси. Между колената им нямаше и четири инча разстояние.

Влизането му в тая къщичка, изглежда, беше подействало като някакъв вид сигнал. Докато Пенси изучаваше лицето му, останалите жители на селцето заприиждаха на групички към колибата на Пенси. Първите от пристигналите влязоха вътре, насядаха по кревата и по пода, наоблягаха се по стената, докато изпълниха цялото свободно пространство вътре. Следващите наредиха глави по прозорците, други се натрупаха около входната врата.

След като се насъбраха достатъчно слушатели, Пенси реши, че е готова да започне.

— Знам за какво си дошъл, мистър Бари — каза тя. — Онази глупава Клоуи е казала моето име на теб, което никак не е трябвало да прави. Но ето го теб тука. Пълен с въпрос — Пенси се засмя отново. — Добре, сър, аз е пълен с отговор.

Колибата се разтресе от смеха на хората, натъпкани вътре и наобиколили я отвън.

Пенси се намръщи и нова вълна от бръчки премина по тъмното й, напрегнато лице.

— Никой не е викал да се смее — каза тя на висок глас. Изведнъж мигновено настана тишина.

Тя се наведе към Били.

— Ти слуша стара Пенси, мистър Бари. Няма нищо хубаво дойде, само нещастие. Ти не роднина, ти можеш да се махнеш. На тях, Трад, те имат проклятие на тях. Тук нещастие има, и още по-лошо нещастие идва. Таз сутрин аз видяла Прободено око.

Силен стон се разнесе от гърлата на възбудените слушатели. Пенси изстена заедно с тях.

Тя се изпъна в креслото си и вдигна трепереща ръка.

— Това тук е имение Ашли — каза тя с изпълнен с гняв глас. — Всички времена било земя на Ашли. Тази река — река на Ашли. Земя на Ашли и вода на Ашли. Няма място тук за никой Трад.

— Аз е хора на Ашли; всички ние, чер народ тука е хора на Ашли. Мис Джулия Ашли, тя беше мой господар. Не стоях ли аз до нея, когато тя казала на войници янки да се махат от нейна земя? Не избягали ли те надалеч също като зайци? Мис Джулия, тя била мой господар и на бащи й на дядовци на всички тия хора. Ние всички е на Ашли, а не на Трад. Тая земя никога не видяла добро от тях. Когато мис Джулия си отишла, не останал никой да е свой на таз земя, освен нас, чер народ. Съдията не могъл да се грижи за таз земя. Той само продавал — парче тук, парче там. Негово момче, сега, той прави по-лошо от съдията. Семена не покарват. Дъжд не идва. Земя не значи нищо за това момче. О, той иска да излъже земя. Нарича това бебе Ашли. Но не може излъже земя. Не знае ли тя, че това бебе — бебе от грях? Не знае ли тя, че това бебе води чужд човек за него дойка? Води пръв черен жена, стъпвал някога крак на Ашли, който не е на Ашли. Земя знае коя е тя. И Пенси също знае. Не е ли тя дете на тази съща Сали, коя избягала с войници янки? Лоша измет, а нейно дете идва да живее на земя на Ашли — Пенси се изправи на крака, разтреперана от негодувание. — Виждам Прободено око и то не изненадва мене. Много обиди на земя, тя зове Прободено око, и Прободено око идва. То ще преследва всички тия Трад. То ще донася разрушение и скръб.

Гласът на Пенси беше станал трескав от възбуда, ритъмът на речта й — хипнотизиращ. Скупчените хора се полюшваха като в транс и стенеха тихо. Били почувства нещо като буца на гърлото си и усети, че тялото му се поклаща напред-назад. Мраз скова гърба му. Трябва да я спра, помисли си той, но Пенси започна да крещи отново и той остана безпомощен.

— Аз говоря на тия хора, аз ги предупреждавам. Прободено око, той тръгва дойде. Слушайте, той идва и носи смъртта с него — стенанията се усилиха. Хората притиснаха глави с ръце и започнаха да се отдръпват от Пенси и от нейните предсказания. Входът се задръсти от тълпата, от мъже, жени и деца, мъчещи се да избягат, да се спасят от тия думи.

— Спрете! — крещеше Пенси. — Прободено око не идва за вас. Той не идва за тия, кой е Ашли. Той идва за кой е Трад.

— Ето, идва някой, който ще го посрещне — след тоя спокоен глас в стаята се появи Хенриета, преминаваща необезпокоявано покрай отдръпващите се пред нея негри.

— Пенси — каза меко тя, — как не те е срам? Наплашила си до смърт хората с тия твои глупости. А какво, за Бога, си казала на Клоуи? Че Прободеното око ще накара печката да избухне?

Тя огледа стаята вътре, очите й се спираха на всяко лице поотделно. Заговори на някои от тях.

— Хърклис, имаме нужда от теб горе в къщата. Клоуи подготвя богата трапеза и, нали знаеш, освен теб няма друг, който да може да обрязва бут… Здравей, Мънго, надявам се, че се чувстваш по-добре… Джуно, леглата още не са оправени, а освен това във всички стаи има увехнали цветя… Сузи, май си пораснала с цяла миля, откакто те видях за последен път, и си започнала да ставаш хубавица като майка си… Къфи, бях в градината с розите, покарали са някои нови пръчки, които имат нужда от връзване… Минерва, я се погледни. Сигурно ще имаш близнаци. Искам доктор Дрейтън да те прегледа, когато дойде следващия път… Как си, Юпитер… Здравей, Ромул, от това, което виждам, май нов зъб ти е покарал… Сиси, има простряно пране, което трябва да се прибере в къщата.

Тя говореше спокойно, без да бърза, но с глас недопускащ пренебрегване и възражения. Не поглеждаше към Били.

Пенси се правеше, че не обръща внимание на присъствието на Хенриета.

Хората в стаята бяха неспокойни; пристъпваха от крак на крак, поглеждаха смутено към Хенриета, към Пенси, споглеждаха се едни други. Но прислужниците не помръдваха да изпълнят нарежданията на Хенриета.

Тогава тя изигра последния си коз.

— Пастор Ашли, защо не влезете вътре?

Били се връщаше обратно към къщата с двуколката на Хенриета.

— Вие бяхте чудесна — каза той смирено. — А аз просто не можах да измисля какво да направя.

— Нищо не е било възможно да промените, мистър Барингтън, макар че много мило от ваша страна е, че сте се опитали да направите нещо. Това е борба за надмощие между Пенси и мен. Виждате ли, тя искаше нейната праправнучка да стане дойка на бебето. След като не я взех, Пенси реши да ми даде урок: щом младата Пенси не може да работи като дойка и бавачка, тогава никой черен няма да работи при нас.

— Значи цялата тази история с проклятието е само театър?

Хенриета се замисли за момент.

— Всъщност не знам — каза тя. — Старите, мрачни суеверия все още не са излезли от нашия начин на мислене. Възможно е Пенси да е видяла нещо, може би клон на дърво, може и изгубена крава или овца. Нали си спомняте каква гъста мъгла имаше тази сутрин. Всеки един движещ се предмет из тази мъгла би могъл да изглежда съвсем като призрак. Тя може наистина да си вярва, че е видяла Прободеното око. Но се съмнявам. Това беше просто една скалъпена история — Хенриета дръпна юздите и спря двуколката под сянката на едно дърво. — Нека да си поемем малко дъх, преди да се върнем в къщата. Искам да дам на прислугата малко време да сложат нещата в ред — тя очевидно беше вече изхвърлила от съзнанието си сцената от селцето.

Но Били все още проявяваше любопитство.

— Но какво все пак е това „Прободено око“? — запита той.

Хенриета го потупа по ръката.

— Това е негърският зъл дух, дяволът, всичко лошо, за което можете да си помислите. Никога не съм чувала някой да казва как изглежда той, но цял живот са ни плашили с него. Всички черни дойки и черни майки казват на децата, че ако не слушат, ще дойде Прободено око и ще ги вземе. Когато си малък и чуеш нещо в къщата да скърца през нощта, със сигурност си знаеш, че Прободеното око идва. Прекарала съм толкова часове с дръпнати над главата завивки, за да се крия от него!

— Напълно понятно, защо пасторът не одобрява историите на Пенси.

Хенриета се усмихна мълчаливо.

— Още един случай на борба за надмощие — каза тя. — Пенси разбираше, че е загубена в момента, в който той влезе вътре. Това щеше да ни направи двама срещу един, по какъвто и начин да го погледнете: пасторът и аз срещу Пенси, или пасторът и Библията срещу Прободеното око. Той и Пенси се борят открай време за влияние над хората от селцето. Засега в най-общи линии тя печели, защото той е влюбен в младата Пенси, а тя пък е предана на прапрабаба си.

— Ех! Ама че е сложно и объркано! Никога няма да се ориентирам в тия взаимоотношения във вашия край.

— Ами! Разбира се, че ще се оправите. Вие и сега се справяте доста добре. Положителната страна на това, да бъдеш външен човек тук — каза тя с изненадваща стеснителност в гласа, — е, че хората се чувстват по-освободени пред теб и са по-склонни да ти се доверят. Съзнанието на такъв човек не е обременено от нашите предразсъдъци и традиции. Имаш възможност за по-трезва оценка от позициите на външен наблюдател на събитията в нашето ежедневие. Човек би могъл да ти довери проблемите си и да поиска мнението ти по какъв начин да постъпи в дадена ситуация.

— Бих се чувствал поласкан, ако някой сподели проблемите си с мен — каза Били откровено. — И никога не бих допуснал, който и да е друг да разбере за тях.

— Сигурна съм в това, мистър Барингтън. Надявам се, че бих могла да ви наричам Били, ако станем такива откровени приятели. Аз съм разтревожена за най-малкия ми син, Енсън…

 

 

Същата вечер Били написа писмо на Сюзън Хойт.

„Това е един много красив край, с богата история и със стари традиции, много различен от нашия край. Бих се радвал, ако имаш желание да дойдеш и да го опознаеш.

Твой приятел, Уилям Барингтън“

5

Сюзън отговори на писмото на Били толкова скоро, колкото, както си мислеше тя, да не изглежда, че е прекалено скоро. Изразеният в писмото от нейна страна интерес към живота в равнинния край беше точно толкова непреднамерен и изказан между другото, колкото и направеното от Били предложение да го опознае. И двамата се справяха добре с догмите на обществения морал и налаганите от тях условности на поведението. Ухажването беше започнато.

През всичките тези тягостно горещи и задушни месеци на лятото писма пътуваха в едната и в другата посока и с всеки следващ път те ставаха по-дълги и по-откровени. Били отделяше все по-малко и по-малко време за подготовката на съботните си проповеди; писмата отнемаха по-голямата част от времето му почти всяка вечер.

Поради това се чувствал в известна степен виновен, изрази притеснението си той пред Хенриета Трад. За съвсем кратко време те бяха стигнали до една забележителна взаимна духовна обвързаност и зависимост. Понякога Хенриета се отнасяше към Били като към един от своите синове; в други случаи пък изливаше душата си пред него като пред свой изповедник и го молеше за съвет, сякаш тя беше детето, а той — нейният баща. От своя страна, Били споделяше с Хенриета всички свои проблеми или пък се чувстваше неин покровител, когато тя преживяваше периоди на трудности и нещастия.

— Защо си толкова глупав? — каза му Хенриета, когато Били сподели притеснението си, че не отделя достатъчно време за изпълнение на своите задължения. — Докато трае лятото, едва ли ще има пред кого другиго да произнасяш проповедите си, освен пред нас и родителите на Маргърит.

Така си и беше. Малката църквица „Св. Ендрю“ имаше малко странна енория. Преди Гражданската война тя събираше на богослуженията си християните от всички големи плантации по река Ашли. Всяка събота надолу по реката се спускаха баржи, с които пристигаха големите семейства на плантаторите и техните гости, които понякога достигаха до трийсетина човека, когато имаше организиран някой по-голям бал или градинско увеселение.

Но по време на войната всички плантации бяха разрушени. Плантаторските фамилии сега живееха в по-голямата си част в Чарлстън. Някои от тях се бяха пръснали и по-надалече. Повторното отваряне на „Св. Ендрю“ беше по-скоро жест на уважение към миналото, спомен за ерата на отминало величие. През пролетта простичките пейки в църквата се изпълваха от наследниците на предишните й енориаши. Едно такова излизане сред природата в празничните дни беше приятно приключение, когато въздухът беше свеж и прохладен и ухаеше нежно от аромата на жасмина. Но през лятото това беше немислимо. Хората напускаха високите си сенчести къщи, само за да отидат до близките острови в морския залив и да се изложат на прохладния океански бриз по техните обширни плажове.

— Да — продължи Хенриета, — по-оживено посещение на службите ще имаш чак през есента — една приятна усмивка озари измореното й лице. — Имам идея да организирам едно малко парти.

Били беше удивен. Знаеше, че Хенриета има много строги възгледи по въпроса за почитта към паметта на покойния си съпруг. Дори от време на време по различни поводи да обличаше бяло, то това беше все пак бяло траурно облекло, и този й траур щеше да продължи цяла година след смъртта на съдията. Но преди да се е навършила тази година, вдовиците не посещават партита и забави; беше направо невероятно, че тя смяташе дори да организира парти.

— Е, не точно парти — каза Хенриета. — Просто да си поканим гости. Всяка година на двайсет и пети октомври се преместваме обратно в Голямата къща. Защо да не взема да напиша писмо на мисис Хойт и да поканя Сюзън да ни посети първата неделя на ноември?

 

 

Влакът, с който пристигаше Сюзън, стигаше до Съмървил — приятно малко градче, откъдето Били, както и Традови се снабдяваха с хранителни продукти. Той беше доволен, че тя не беше взела влака, който отиваше до Чарлстън. Съмървил повече приличаше на Белтън — малко задрямало градче, с една главна улица и железопътна гара с един коловоз. Големият железопътен терминал на Чарлстън беше прекалено шумен, прекалено голям за едно мило посрещане.

В първия момент Били просто не можа да познае Сюзън. Тя изглеждаше толкова пораснала! После той осъзна, че и той сигурно за нея изглежда съвсем странно в тъмните си пасторски одежди. Тя изглеждаше нервна, също както се чувстваше и Били. Изведнъж той разбра, че всичко между тях ще се уреди.

Сюзън реагира със същото страхопочитание, както и той преди време, към внушителния вход на имението.

— Не се безпокой — каза й Били — много ще ти бъде приятно тука. Традови са страшно мили хора.

— Сигурно са много заможни.

— Е, не чак толкова — Били знаеше от Хенриета, че всъщност беше точно обратното. Сестрата на съдията ги беше субсидирала изцяло години наред. След като тя скъса отношенията си със Стюарт в онзи ужасен ден на сватбата, той, от своя страна, в отговор на това забрани на майка си и на братята си да поддържат каквито и да било отношения с нея. Хенриета трябваше да връща всички чекове, които й изпращаше Елизабет, и дълговете по поддръжката на имението започнаха да се натрупват все повече и повече. Сушата това лято беше цяло бедствие за зеленчуковата реколта, която беше единственият източник на приходи. Тази седмица Стюарт тъкмо беше продал триста акра земя, за да могат да посрещнат задълженията си.

Сюзън ахна, когато стигнаха до завоя и пред тях се появи Голямата къща.

— Толкова е красива, Били! Никога не съм виждала такава къща.

— Казах ти, че тук в равнината всичко е по-различно. Погледни, ето там, Маргърит Трад излиза да ни посрещне.

Сюзън погледна към него отчаяно.

— Не трябваше да идвам, Били. Тя е толкова красива, че чак не вярвам на очите си. Чувствам се ужасно.

Били спря двуколката, обърна се към Сюзън и се взря в нея, опитвайки се да изучи обикновените черти на това както познато, така и ново сега за него лице. Тя имаше кръгло лице, с малък прав нос и кафяви очи. Устата й беше широка и добре оформена, долната устна малко по-месеста, а горната — малко по-дълга. Имаха цвета на роза. Докато Били я гледаше, страните й потъмняха и добиха същия топъл и нежен цвят.

— Изглеждаш съвсем добре, Сюзън Хойт — каза й той решително. — Ти изглеждаш като истинска жена. Маргърит изглежда по-скоро като някоя кукла. Всички са много търпеливи и внимателни с нея, защото тя е съвсем млада, но теб всички ще те харесат именно защото си такава, каквато си — и той плесна с юздите. — Хайде да отиваме и да свършим по-бързо с посещението. После ще можеш да си починеш и да се разтовариш.

 

 

— Тя е много хубаво момиче — прошепна Хенриета на Били, докато отиваха към трапезарията след шерито, което пиеха обикновено преди вечеря в библиотеката. — Ще се ожениш ли за нея?

— Не съм решил още — измънка Били. Още беше много рано да се мисли за женитба.

Но още преди да свърши вечерята, той беше взел вече решение.

За съжаление Хенриета беше решила да направи почетно посрещане на приятелката на Били. Масата за вечеря беше отрупана в разкош, по нея блестяха истински съкровища от порцелан, сребро и кристал, които навремето са били гордостта на Джулия Ашли.

В центъра на масата беше поставено изящно произведение на изкуството от стъкло, което бащата на Джулия беше донесъл след едно пътуване до Венеция. То представляваше розов храст, на който всяко листче на цветовете, всяко стебло и зелено листо бяха перфектно изрисувани с преливащи се цветове и до най-дребните детайли, нещо, което би могло да бъде постигнато само от велик художник. Прясно набрани от градината рози ограждаха основата на изящното творение, като бяха подредени на отделни букети откъм всяка страна на масата. Те се отразяваха като блещукащи светлинки върху полирания махагон, тъй като върху масата нямаше покривка, а само малки карета от дантела пред всеки един във формата на венчета от рози, оградени от листата на фантастични увиващи се растения. Салфетките бяха от лен, но достатъчно фини дори за бебешко шалче, обшити по краищата с дантели от същия вид. До тях бяха подредени чинии, тънки като черупка на яйце, украсени единствено със златна ивица по края на герба на рода Ашли в средата. Чашите за вино имаха също златна ивица по ръба и бяха толкова тънки и изящни, че изглеждаха като сапунени балончета, готови всеки момент да се пръснат. Единствената тежест върху масата като че ли бяха сребърните прибори, всеки един от тях — масивен, със строги, но изящни форми и с дълбок, притъпен блясък, създаван с десетилетия от докосването на знатни ръце.

Били, който беше почти ежедневен гост на вечеря в Горската къща, изведнъж се почувства неудобно и притеснен. Сюзън седеше на ръба на своя стол, сякаш се страхуваше, че може да го счупи и криеше треперещите си ръце в скута си.

Влезе Хърклис с димящ супник в ръце и го постави пред Хенриета. Последва го Джуно, който донесе цяла купчина от купи, поставени върху специални дебели ленени салфетки. Хенриета взе в ръка тежък сребърен черпак и започна да разсипва по купите.

— Това е супа от морски раци, мис Хойт — каза тя. — Надявам се, че обичате морска храна. Ако ли пък не, не се притеснявайте. Имаме приготвен и телешки бульон.

Сюзън, която никога не беше вкусвала раци, каза, че това е любимото й ястие.

Вечерята, всяко ястие, от която беше един от специалитетите на Клоуи, беше истинско изпитание за момичето. Стюарт и Кугер се надпреварваха един друг да й отправят комплименти и да флиртуват с нея. Сюзън все не можеше да измисли какво да отговори и усети, че започва да се изчервява. Беше объркана от особения вкус и формите на различните блюда — фазан в легло от ориз, ситни зелени бобчета, залети със сос и със скълцани орехи, сладки картофи, приготвени като суфле.

Били наблюдаваше мъките й и усещаше, че нейната угнетеност се предава и върху него. По едно време Маргърит, раздразнена от това, че Стюарт не й обръща достатъчно внимание, започна да се държи по същия начин като него, флиртувайки без всякакви задръжки с Енсън, който се беше съсредоточил мълчаливо над вечерята си. Тя се наклони към него, сложи ръката си в неговата и му зашепна. Енсън се отдръпна от нея като опарен. Били видя мъката, изписана по лицето на Енсън; погледна веднага към Хенриета, но както винаги тя не забелязваше душевната агония на Енсън.

— Никак не си забавен, Енсън — каза закачливо Маргърит. — От толкова време най-после сме на парти, а ти си намусен и сърдит като мечок. Значи въобще няма да го поканим на следващото парти, нали, Мис Хен?

Хенриета се усмихна неопределено.

— Ще видим, като му дойде времето — отвърна тя.

— А кога ще бъде то, мис Хен? И кого ще поканим? Лятото най-после свърши и хората няма да имат нищо против да напуснат града за известно време. Значи, ще направим ли такова парти? О, обаче да има и малък бал! Да не е голямо, но непременно да има танци. Какво ще кажете, мис Хен? Колко време ще е необходимо, за да се подготви всичко? Три седмици? Ще бъдат ли достатъчни? Или четири? Така ще е по-добре, тъкмо ще се падне на Деня на благодарността, нали винаги на Деня на благодарността тук се организира лов на елени, а после и барбекю. Просто ще кажем на всички да останат след барбекюто, да се разходят в градината, да поотпочинат, и така тъкмо ще стане време да се преоблекат за вечерята и за бала. Колко чудесно се получава! Ще кажа на Зензи да ми ушие рокля, по-хубава от всичко видяно досега. Какъв цвят да си избера, Стюарт? Какво ще кажеш за синьо? Ти много харесваш синьото, нали?

Хенриета заговори, още преди Стюарт да може да отговори на въпроса.

— Маргърит, много добре знаеш, че тук, не може да има нито танци, нито партита още месеци напред. Ние сме в траур. Сега, когато времето захладня, се връщаме отново към дрехите в черно.

— Не! — извика Маргърит. — Не е честно. Аз мразя черното, то ме прави да изглеждам ужасно. Не може да сте толкова жестока, мис Хен.

— Не става въпрос за жестокост, Маргърит. Става въпрос за почит към паметта на моя съпруг — тя се облегна назад и погледът й стана твърд.

Маргърит се стресна от промяната у Хенриета, За момент замълча. В същото време Били и Кугер започнаха да говорят на Сюзън, опитвайки се да преодолеят напрегнатото мълчание.

Маргърит ги прекъсна.

— Не виждам никаква причина защо трябва да нося черно и да стоя затворена сама тук, далеч от хората, заради съдията. Той не е мой съпруг.

— Той е мой баща — каза Стюарт. — А сега замълчи и внимавай как се държиш. Измъчваш мама.

Прекрасните очи на Маргърит се изпълниха със сълзи.

— Не се обръщай и ти срещу мен, Стюарт. Целия ден се държиш ужасно с мен.

— Стюарт — каза Хенриета, — надявам се ти и Маргърит да обсъдите този въпрос по-късно, когато сте насаме — тя погледна към Сюзън отново с обичайното меко изражение на лицето си. — Голямо ли е вашето семейство, мис Хойт?

— Да, мем — отвърна Сюзън. — Имам двама братя и четири сестри — гласът й звучеше по-силен и по-ясен от преди. По лицето й беше изписано уважение към Хенриета.

Хърклис влезе с тежко натоварен поднос в ръце.

— Тази година получихме много хубави ябълки от вашата част на щата, мис Хойт — каза Хенриета. — Ние ги намираме превъзходни. Клоуи прави изключително хубав сладкиш от тях; надявам се и на вас да ви хареса. Още е топъл засега и преди него можем да опитаме малко сладолед.

— Хърклис, дай на мис Маргърит най-пълната чиния. Тя най-много обича ябълков сладкиш.

Маргърит започна да хълца и да плаче.

— Не мога да ям насила — ридаеше тя. — Не издържам, когато се държат така злобно с мен — риданията й така се усилиха, че цялото й тяло започна да се тресе. После започна да се задъхва, да хълца мъчително, докато главата и раменете й се разтресоха в дълбоки спазми.

Стюарт и Хенриета застанаха бързо до нея, дадоха й да пие вода, сложиха влажна кърпа около шията й и зашепнаха успокоително.

Вратата на трапезарията се разтвори широко и Зензи с големи крачки се втурна към нея. Тя избута Стюарт настрани и прегърна Маргърит.

— Не казвала ли аз вие не трябва да тревожи себе си? — замърмори й тихо тя. — Бедно, болно, малко нещо, идвай при твоя Зензи.

Тя притисна тресящото се тяло на Маргърит до гърдите си и погледна над главата й свирепо към останалите.

— Аз знае какво да прави за нея — каза тя. — Всички остави нас сами — тя вдигна Маргърит, подхвана я около кръста със силната си ръка и я поведе към изхода. Стюарт се затътри след тях.

Хенриета се отпусна на стола си и облегна назад глава на високата му облегалка.

— Страшно съжалявам, Били, мис Хойт. Страхувам се, че това беше една ужасна вечеря.

Сюзън бързо гребна с лъжичката си малко от десерта.

— Досега не съм опитвала в живота си по-вкусно нещо от този сладкиш, мисис Трад — каза тя. — И не съм виждала до сега такава хубава къща като вашата. Сега, след като успях да свърша, без да съм счупила нищо, мога да ви кажа, че това е най-изисканата вечеря, на която някога съм присъствала. Бихте ли помолили вашата готвачка да ми даде рецептата за този сладкиш? И мога ли да ви помоля да разгледам градината с розите?

Същата вечер Били попита Сюзън дали би се съгласила да стане негова жена. Тя веднага каза „да“. Сюзън нямаше склонност към емоционални сцени.

6

В края на краищата, Енсън успя да убеди Хенриета да отстъпи.

— Той ми припомни — обясняваше тя на Били, — че Маргърит едва е навършила шестнайсет години. За едно дете на тази възраст не е задължително да се облича изцяло в траур след шестия месец, така че Маргърит всъщност наистина може да се облече в бяло и да носи само черна лента. Мисля, че тъй като и самият той е толкова млад, по-добре разбира какво изпитва тя. Разбира се, и дума не може да става за балове и за официални забави. Сезонът в града ще трябва да мине без Традови тази година. Но, както спомена Енсън, ловът в имението на Деня на благодарността беше най-любимото нещо на баща му. Организирахме го всяка година, откакто се преместихме тук през ’87 година. Ако го организираме пак, това ще бъде отдаване на почит към паметта на съдията. На мен не ми се ще да стоя много сред хора. Затова Маргърит ще трябва да бъде домакиня на барбекюто. И няма да каним толкова много хора като преди. Само по-младите. Сега Стюарт е господар на имението. Гостите трябва да бъдат измежду неговите приятели… — гласът й заглъхна. Тя изглеждаше притеснена. — Смяташ ли, че греша, Били?

— Не, мем, не смятам така.

Хенриета въздъхна.

— Досега не се беше налагало аз да взимам решение какво да се прави. Съдията винаги знаеше как да постъпи. Толкова много ми липсва — тя пое дълбоко дъх.

— Така, значи този въпрос е решен — каза тя. — Ще организираме лова по случай Деня на благодарността. Има ли някаква възможност и Сюзън да дойде? Ще ми бъде приятно, ако и тя бъде тук.

— И на мен ми се иска тя да дойде, но знам, че няма да може. Има да свърши толкова много неща, за да се подготви за сватбата. Януари не е толкова далече.

— Толкова се радвам за теб, Били. Тя е чудесно момиче. Като й пишеш, кажи й, че ще ни липсва на Деня на благодарността.

Сюзън ги зарадва и двамата като им писа, че има желание да дойде. Приготовленията за сватбата можели да продължат няколко дни и без нея. Тя пристигна във вторника и прекара срядата, помагайки на Хенриета да ръководи работата по изкопаването на ямата за барбекюто, да подреди дългите маси по моравата, да изброи и да подготви дузините чинии и салфетки, да проверява дали са купени всички необходими подправки и да помирисва от време на време соса за барбекюто, който Клоуи вареше на печката. Маргърит танцуваше около тях; пречкаше се на всички, но радостта и възбудата й бяха толкова заразителни, че никой не обръщаше внимание на затрудненията, които им създаваше.

Вечерта заваля студен дъжд.

— Никой няма да дойде утре, ако продължава така — каза Сюзън на Били. — Маргърит пак ще вземе да направи някоя сцена и се боя, че може и да я плесна.

Хенриета мина бързо покрай тях, като водеше след себе си четири малки негърчета, които носеха едно платнище и тежък сноп дълги прътове.

— Ей, вие двамата, не стойте отвън на дъжда — извика им тя, — и не се отчайвайте! И преди се е случвало да вали дъжд на този ден. Просто ще сложим навес над ямата, за да не изгасва огънят и ще сложим допълнителни маси във вестибюла, в случай, че се наложи да се храним вътре. Хайде, влизайте, преди да сте се разболели.

 

 

Дъждът спря малко преди зазоряване, тъкмо когато започнаха да пристигат ловците. Дамите щяха да дойдат по-късно предобеда, когато наближи време мъжете да се връщат от лова, за да ги приветстват с ловните успехи. Първата част от празненството беше само за мъжете — да поскитат из гората, да пият уиски, да попсуват, да чакат тръпнещи с надежда, че ще мярнат рогата на елен, да зареждат и да стрелят; да бъдат ловци, да бъдат мъже.

Били пристигна с една групичка от четирима млади мъже, които беше срещнал на пътя. Поздрави Стюарт и се присъедини към развеселената компания, която се беше заформила на моравата; взе една чаша от подноса, който Хърклис разнасяше. Уискито му припари надолу по пътя си към стомаха му. Той нямаше намерение да ловува, не искаше да убива. Но се чувстваше приятно тук, на студения и влажен свеж въздух, в мъглата, чувайки само силни, плътни гласове, потопен в тази атмосфера на грубовати шеги и другарски отношения.

— Още един залп, Преподобни?

— Не, благодаря, Кугер.

— Аз съм Енсън, Били.

— О, извинявай. Нищо не виждам. Още не се е развиделило, ами вие как ще виждате, момчета, като тръгнете из гората?

Кугер се мярна наблизо. Потупа дружелюбно Били по гърба.

— По дяволите, Преподобни, всички ние ловуваме из тези гори, още откакто за първи път сме можели да вдигнем пушка. Можем да се движим из тях даже и с вързани очи. Или с подути от пиене очи. И това ми се е случвало на няколко пъти.

Един негов приятел се приближи към тях с чаша в ръка.

— Май са повече от няколко пъти — каза той. — Май това ти се случва почти всеки път, доколкото си спомням.

Кугер представи Били.

— Вие, предполагам, няма да дойдете с нас? Добре. Ще донесем за вас специално малко хубаво еленско месо. Хайде, момчета. Време е да тръгваме.

Били гледаше подир неясните им очертания, докато те се отдалечаваха. Ниско стелещата се мъгла се завихряше и влачеше около движещите се крака и кончовете на ботушите им. Изглеждаше, сякаш стъпваха из водите на някаква призрачна река.

Били потръпна от щипещия студ. „На печката сигурно има топло кафе“, помисли си той и се запъти към кухнята. Сюзън му беше обещала да стане по-рано и да закуси с него. Не беше лесно да намерят време да останат само двамата насаме през времето на сегашното й гостуване.

Хенриета проверяваше дали е подготвено всичко необходимо за барбекюто, после се качи горе в своята всекидневна, за да изчака пристигането на гостенките. Тя изглеждаше съвсем бледа на още неясната утринна светлина.

По-късно Маргърит, лъчезарно усмихната, започна да посреща дамите пред входа на къщата. Въпреки че беше прекарала целия си живот далеч от града, в плантацията, тя познаваше всички млади жени, които бяха поканени; родителите й я бяха водили със себе си още от малка, когато ходеха на посещения в града и тя се беше виждала с малките момиченца от града по визитите на следобеден чай и по рождени дни.

Били се почувства неудобно и не на мястото си сред оживеното бъбрене на жените, съпроводено от множество възклицания и празни приказки. Той се извини и тръгна към къщата, за да потърси по-спокойно убежище в стаите на горния етаж. Почука на вратата на Хенриета.

— Били е. Може ли да вляза при вас?

Хенриета стоеше до прозореца. В ръце държеше бебето Стюарт.

— Просто му показвам да види всички тези хубави цветове — каза тя. — Нали момичетата изглеждат очарователно? Като голям букет цветя са в тия бляскави тоалети. Слава Богу, слънцето се показва. Ще имаме един прекрасен ден.

Били застана до нея пред прозореца. Стъклото преграждаше пътя на шума и глъчката, които го бяха прогонили; оттук той можеше наистина да се наслади на жизнерадостното излъчване на момичетата, на техните усмихнати, красиви, млади лица. Потърси с поглед Сюзън и я откри; изпита блаженство при мисълта за своето щастие. Щом мъжете се върнат от лова, ще слезе долу и ще й каже какво е чувствал, докато я е гледал.

— Пак се е подмокрило — каза Хенриета. — Ама че е оправно това бебе. Сега ще се върна, Били — тя излезе и го остави сам в тишината и спокойствието на стаята.

Били стоеше пред прозореца, съзерцаваше красивата гледка на ширналата се чак до реката морава и се беше отдал на мечтания. Като се върна, Хенриета застана до него и започна също да съзерцава гледката отвън, без да нарушава спокойствието на тишината.

В един момент от гората изскочи един от младите ловци и тичешком се отправи към къщата. Устата му се отваряше широко, явно викаше нещо. Те не можеха да чуят думите.

— Вижте — каза Били, — изглежда вече се прибират. — По-добре и аз да сляза долу.

Младежът стигна до гостенките, събрали се на моравата. Момичетата се скупчиха около него, после се засуетиха и започнаха да говорят нещо една на друга, заразмахваха ръце; движенията им бяха резки, нервни, неспокойни.

— О, Боже! — каза Хенриета. — Сигурно се е случило някакво нещастие. Бързо! — тя се втурна към вратата, движенията й бяха резки и подплашени като тези на момичетата долу. Били затича подир нея.

Всички бяха вече достигнали до гората, когато Хенриета и Били изтичаха от къщата. Гостенките сега бяха толкова тихи и смълчани, че приличаха на пищно оцветени статуи. Тичащите Хенриета и Били внасяха единственото раздвижване в тази сцена. Техните облечени в черно фигури изглеждах като злокобни сенки върху обляната в слънце зелена морава.

Когато почти бяха достигнали първите дървесни стволове, групичката жени пред тях се раздели, за да направи път на процесията от ловци, излизащи от гората. Хенриета погледна през този освободен коридор и видя сина си Енсън с изкривено от мъка и мокро от сълзи лице да води един кон за поводите.

Хенриета изпищя. Върху коня седеше Стюарт и гледаше право пред себе си с невиждащи очи. С ръцете и беше подхванал през раменете и през коленете тялото на Кугер и двамата бяха потънали в кръв.

— Прибирай се, мамо — извика Енсън. — Били, заведи я в къщата.

Били обхвана Хенриета през раменете, но тя го отблъсна с неистова сила. Запристъпва вдървено към синовете си. Енсън спря коня и застана между майка си и ужасния товар, носен от коня.

— Прибирай се, мамо — изстена той. — С нищо не можеш да помогнеш. Кугер е мъртъв.

— Не! — гласът на Хенриета прозвуча като шепот. После изпищя — пронизващ, първичен вик на мъка. — Кугер! — изпищя тя. — Кугер!

Изблъска Енсън встрани и залитна напред. Стюарт стоеше като вкаменен, невиждащ, нечуващ. Хенриета вдигна ръце и сграбчи отпуснатата студена ръка на Кугер. Притисна я до бузата си; по лицето й се размаза кръвта му, която се смеси с нейните сълзи.

— Детето ми — ридаеше сподавено тя. — Ох, детето ми. Толкова си студен. Стюарт, дай си ми детето. Дай да си го прегърна. Кугер! Кугер, мама е тук. Дай мама да те стопли.

Стюарт не помръдваше.

 

 

— Докторът й даде малко лауданум — каза Сюзън. Тя затвори внимателно след себе си вратата на стаята на Хенриета. — Двамата с теб трябва да поемем нещата в наши ръце, Били. Стюарт още не е излязъл от шока, Маргърит припадна и е в безсъзнание, а Енсън не чува нищо, като му се говори… Били, това, което стана, е ужасно.

— Да.

— Искам да кажа, много по-лошо, отколкото си представяш. Нека да излезем навън, имам нужда от свеж въздух.

Те излязоха от къщата и се отправиха към реката, минавайки покрай празнично украсените маси, подготвени за барбекюто. Сложените да се печат прасенца бяха забравени и остра, неприятна миризма на изгоряло свинско се носеше из въздуха.

— Всички гости си говореха за това, Били. Чух ги какво си говорят един на друг, докато ги изпращах. Съмняват се дали наистина е нещастен случай. Говореха за съдията и за някакъв друг човек. За друг такъв „нещастен случай“. Били, смяташ ли, че е възможно? Възможно ли е Стюарт наистина да е убил брат си? Да го е убил умишлено?

— Не. Сигурен съм. Беше нещастен случай. Кугер е напуснал мястото, където са чакали животните в засада, и са го сбъркали с елен. И са стреляли няколко човека, а Стюарт е бил един от тях. Кугер е улучен на две места — веднъж в крака и втори път в сърцето. Така че дори Стюарт няма как да разбере дали той е убил брат си или не.

 

 

Хенриета изглеждаше като призрак на погребението на сина си. От лицето й се виждаше само едно неясно бледо петно под дългия черен воал. Стоеше между другите си двама сина, сковани и неподвижни в черните си костюми. Огненочервените им коси изглеждаха като шокиращо предизвикателство спрямо това, което ставаше; от тях струеше живот и сила.

На погребението бяха дошли малко хора. Повечето от тях бяха от поколението на Хенриета. Бяха дошли по-скоро да почетат скръбта на майката, а не толкова смъртта на младежа.

Когато първата буца пръст тупна върху ковчега, Маргърит изпищя.

— Не мога повече да гледам — нададе дълъг, ужасен стон и се свлече върху Стюарт. Той я обхвана с ръце, но не можа да я удържи. Тялото й се свлече безчувствено на земята. Стюарт не отдели поглед от гроба на брат си, за да погледне към безчувственото тяло в краката му. Енсън беше този, който я вдигна на ръце и я отнесе в къщата.

Били продължи с отслужването на погребалния ритуал.

От задната страна на фамилното гробище в имението Ашли, отделно от присъстващите бели, стояха негрите от имението и се поклащаха опечалени. Там беше и старата Пенси, а хлътналите й очи блестяха.

— Нещастия — мърмореше тихо тя. — Не каза ли аз на тях?

7

Били Барингтън разтвори широко обятия.

— Ела седни на коленете ми, мисис Барингтън — подкани я той. Сюзън се подчини. — Оо-оох — извика Били. Тя го гъделичкаше под мишниците и не спря, докато той не почна да я моли за милост. После се сгуши на гърдите му.

— Ужасно съм щастлив, Сюзън — шепнеше той на ухото й.

— Аз също.

— Мислиш ли, че някога ще ни омръзне да бъдем заедно?

Сюзън се надигна.

— Не мисля, че е възможно — каза тя сериозно. — В края на краищата, женени сме от пет месеца и още не ни е омръзнало — ъгълчетата на устата й потрепнаха.

— Добре де, подигравай ми се.

Сюзън го прегърна.

— Толкова си досаден понякога, Били. Тревожиш се, без да има за какво. Глупаво е.

— Но и това се случва с някои. Да си омръзнат, имам предвид. Виж например Стюарт и Маргърит. Не си ли ги забелязала? Вече не си говорят дори. Говорят, с който и да е друг в стаята, но не и един с другиго.

— Това няма нищо общо с нас, Били. Ние по нищо не си приличаме със Стюарт и Маргърит. Абсолютно по нищо.

— Знам, знам. Имаш право. Но това ме тревожи всеки път, когато ги видя. Бяха толкова щастливи. Няма и година, откакто всички ги виждахме така силно влюбени един в друг. А сега са нещастни. И въобще цялата атмосфера в имението е потискаща. Просто тръпки ме побиват, когато трябва да ходя там.

— Тогава защо ходиш? Не мисля, че е необходимо да ходиш там толкова често, казвала съм ти го.

— Просто се чувствам задължен. В края на краищата, аз съм техният пастор, а те преживяха две толкова ужасни трагедии.

Сюзън прехапа устни и се замисли. В един момент стигна до някакво решение.

— Били, ще ти кажа нещо, което сигурно няма да ти е приятно да чуеш. Мисля, че си нещо като омагьосан от тия Традови; не си честен пред себе си, като ми говориш тия неща, че те било страх. Ти през цялото време мислиш за тях, през цялото време говориш за тях, през цялото врем ходиш да ги виждаш. Това е направо мания.

Били се изправи и избута Сюзън от себе си.

— Досега никога през живота си не съм слушал такава помия — каза той. Отиде в жалката кухничка и започна да чупи на блокчета леда от поцинкованата ваничка.

Сюзън го последва.

— Давам си сметка на какво се дължи това. Били, наистина. Те просто не са като нас и те не са като другите хора. Традови са… изключителни. Всичко при тях е прекалено. Косите им са прекалено червени, те са прекалено хубави, къщата им е прекалено красива, сребърните им прибори са прекалено масивни, порцеланът им е прекалено изящен, животът им е прекалено драматичен. Те са като гиганти, имат прекалено много от всичко. И това привлича непреодолимо. И запленява. Всичко, което се случва на Традови, е в по-широк мащаб, отколкото при другите хора. То привлича обикновените хора към тях като торнадо, което засмуква дървета, къщи, животни и всичко останало, което се окаже на пътя му.

Били продължаваше да стои с гръб към нея. Сюзън въздъхна.

— Знаех, че много ще се ядосаш, Били, но трябваше да ти кажа всичко това. Аз те обичам и не мога да понеса да гледам, че ставаш една от поредните жертви на Традови. Освен това, да си призная, и те ревнувам.

Били се обърна.

— Ревнуваш? От какво? О, Сюзън, ти си всичко за мен на този свят. Мислех, че знаеш това.

— Е, не го знаех.

Били я обгърна с ръце.

— Ще ти го покажа, искаш ли?

Но след като се любиха, докато лежаха притиснати в обятията си, той, без да съзнава, разруши очарованието на момента.

— Толкова ми е жал за Енсън — каза той. — Сега вече никога няма да замине. Стюарт не върши нищо по управлението на имението и Енсън трябва да се грижи за снабдяването с продукти, да разпределя работата, да надзирава работниците на полето. Той е най-младият, а върши всичката работа в имението на брат си.

На Сюзън й се прииска да изкрещи. „Не е разбрал и дума от това, което му говорих, помисли си тя. Нищо повече не мога да направя. Просто трябва да запазвам спокойствие и да се моля, дано да успее да се освободи от тях.“ Когато беше вече сигурна, че може да владее гласа си, тя проговори.

— Това поне е успокоило мис Хен. Тя не би понесла, ако загуби още един от синовете си.

— Предполагам, че е така. Трудно е да се каже какво всъщност мисли тя. Държи се както винаги досега, спокойно и уравновесено. Преди беше свикнала да говори с мен за всичко, но сега казва само, че всичко вървяло толкова добре, колкото можело да се очаква. Мисля, че бебето е най-добрата разтуха за нея. Прекарва с него по-голямата част от времето си.

— Сигурно ще прекарва още повече от времето си с него, като дойде и следващото бебе. Били, не ми казвай, че не си разбрал. Маргърит тича от стаята навън на всеки две минути… да повръща, струва ми се.

— Нямам представа. Аз съм мъж, скъпа. Какво разбирам от тези неща? Наистина съм изненадан. Струваше ми се, че тя и Стюарт са толкова отчуждени един от друг. Той не и обръща никакво внимание.

Сюзън го целуна.

— Не си наясно за толкова много неща, скъпи Били. Аз научавам повече, като отида в колониалния магазин. Стюарт Трад не е изтрезнявал и за един час, откакто Кугер беше убит. Не може и да различи кой стои пред него. Но въпреки това успява да се мъкне до Съмървил. Разправят, че задирял всяка фуста в града. Може да е объркал Маргърит с някоя от неговите засукани дамички или пък с нечия чужда жена.

Били беше шокиран. От това, което чу, и още повече от свободния и шеговит начин, по който Сюзън му го разказа.

— Не трябва да слушаш, като говорят такива работи, Сюзън. Не е подходящо за твоите уши.

— Добричкият ми Били. Имаш да научиш още толкова неща за жените.

 

 

Малката Маргърит Трад се роди през октомври, на рождения ден на баба си. Хенриета сияеше от щастие.

— Винаги съм си мечтаела за едно момиченце — каза тя, — макар че обичах толкова много момчетата. Какъв чудесен подарък за рождения ми ден. Ще й викаме Пеги. Толкова е мъничка за това дълго име. Толкова мъничка и толкова хубава. Тя е най-красивото бебе на света.

Пеги наистина беше красиво бебе. Тя беше наследила излъчващия сила цвят на косите и очите на Традови и изящните черти на майка си. Косата й растеше и оформяше меки, меденочервени къдрици, а бляскавите й сини очички изглеждаха огромни за изящното и малко личице. Ръчичките и крачетата й бяха миниатюрни съвършенства, пръстчетата й — дълги и със заострени нокти, ходилата й — мънички и с елегантни извивки под меката розова плът.

Тя беше, освен това и винаги засмяно бебе. Можеше спокойно да си гука и да си играе с пръстчетата на ръцете и на краката си, докато някой дойде и я види, че се е събудила, а след това доставяше удоволствие да я гледаш с какъв апетит приема предложената й храна. Тя никога не повръщаше, затова и никога не миришеше на вкиснало. И отвръщаше на проявеното към нея внимание с такъв очарователен възторг, че дори и малкият Стюарт обичаше да се навърта около люлката й и да я учи как да пляска с ръчички.

Тя като че ли доведе радостта в изолирания свят на имението и сложи край на потискащата и напрегната атмосфера там.

— Всичко е вече съвсем различно сега — сподели Били със Сюзън. — Всичко е така, както би трябвало да бъде.

Сюзън беше принудена да се съгласи. Въпреки своята ревност, тя също изпадаше под влияние на магията на Традови и на начина на живот, който те водеха. Пеги беше кръстена на първи декември — кръщавката се състоя в имението. Организираното по този повод празненство отбеляза края на периода на уединение и на траур и завръщането на семейството към живота на тяхното общество. Младото семейство Барингтън беше увлечено от Традови в ослепителен водовъртеж от покани на чай, вечери, балове, закуски, с които беше изпълнен сезонът. От средата на декември до средата на януари старият град Чарлстън живееше под знака на непрекъснати и нескончаеми празници. Веселията и топлият прием бяха нещо, на което не можеше да устои дори Сюзън.

За Маргърит нескончаемата поредица от празненства беше една сбъдната мечта. Тя се чувстваше на върха на щастието си.

Ако не се беше омъжила, тя щеше да трябва да посети няколко избрани вечеринки през миналата година, за да можеше да бъде представена пред обществото през този сезон. Но поради трагичната смърт на двамата членове от семейството, тя не се беше появила на нито едно парти през миналата година. Нейната спираща дъха красота, съзряла през периода на майчинството й, и въобще появата й в обществото, бяха една от сензациите на сезона. Омъжена или не, тя беше обградена от обожатели, претендиращи за място в картичката й за танци и настояващи за благоволението да им разреши да й донесат чаша пунш или сладкиш. Маргърит се държеше така, сякаш беше дебютантка. Флиртуваше, настройваше обожателите си един срещу друг, удостояваше ги с усмивките си и с правото да танцуват с нея като императрица, удостояваща поданиците си с благороднически титли. Танцуваше непрестанно и неуморно, а резултатът от успеха й в обществото беше, че тя ставаше още по-красива от преди, сияеща с вътрешния блясък на триумфа.

— Толкова съм щастлива — шепнеше тя на Стюарт и полагаше глава на рамото му, докато пътуваха към къщи всяка сутрин, когато пукваше зората. Той я притискаше още по-силно към себе си, очарован от красотата й, както всички останали мъже в града.

Хенриета също беше щастлива. Неодобрителните подмятания за поведението на Маргърит не бяха от значение за нея. Подновената близост между Стюарт и съпругата му беше това, което я радваше. Тя не забелязваше отсъствието на Енсън от къщата и от забавите в града. Той беше зает с работата в имението и не се интересуваше особено от танците.

8

Кулминацията на сезона беше както винаги балът в деня на Света Сесилия — най-почитаната традиция в Чарлстън.

— Толкова много се вълнувам, че вече не издържам повече, Сюзън — каза Маргърит. — Балът е най-хубавото събитие на целия сезон. Запазила съм за него най-хубавия си тоалет. Искаш ли да го видиш?

Сюзън ахна, когато Маргърит отметна муселиненото покривало, с което беше наметната роклята й. Това беше разкошна рокля, покрита със златни и сребърни мъниста, съшити в сложни фигури на фона на блестящо синьо кадифе. Те образуваха букети от сребърни лилии със златни листа и златни кръгчета в центъра на цветовете, разположени по полите на роклята. Подгъвът на полата и лентата на шлейфа бяха обшити със сребърни лозови листа и златни гроздове. Дълбоко изрязаният корсаж беше целият избродиран със златни филизи и листа на лилии. Златни и сребърни лентички образуваха сложни панделки върху късите буфан ръкави и проблясващи, свободно спускащи се от рамото пискюлчета.

— Какво мислиш за това, Сюзън?

Това, което си мислеше Сюзън, беше, че тая рокля сигурно струваше повече от тригодишната заплата на Били, но нямаше как да й го каже.

— Мисля си, че ще е по-добре да не идвам на тоя бал — каза тя. — Никой няма да погледне друга жена в салона, освен теб.

Маргърит изтича до нея и я прегърна.

— Искам да бъда най-хубавата там — прошепна тя. — Искам другите да позеленеят от завист. Това ще бъде моят истински дебют, една истинска премиера на представянето ми в обществото.

Сюзън отвърна на прегръдката на Маргърит. Колко нелепо беше всичко! Маргърит искаше да бъде точно това, което никога повече нямаше да бъде — момиче, непорочно и ухажвано, обект на сериозните стремления на мъжете, без ангажимент в живота, свободна да избира бъдещето си. Красивите й дечица, съпругът й, отговорностите й сякаш не съществуваха за нея. В нейния свят имаше място само за бални рокли, картички за танците и официални гравирани покани, молещи за честта да удостои някого с присъствието си в десет часа. Без тях тя беше апатична и вечно недоволна, едно нещастно дете.

Сюзън насочи мислите си към бебето, което растеше в утробата й. „Моля ти се, Господи, молеше се тя мълчаливо, дай ми сили и мъдрост да възпитам правилно моето момиче, да не го разглезя, колкото и силно да го обичам. Дай ми мъдрост да го науча кои са истинските стойности в живота“.

Същата нощ, непосредствено преди да се отдаде на съня си, Сюзън прошепна наум малка молитва за Маргърит.

— Тя ще бъде окаяна и нещастна, когато времето на баловете отмине за нея. Моля те, Господи, помогни й.

Сюзън имаше нужда от спокойствие. За Маргърит и Стюарт увеселенията не свършваха с края на сезона. Те ходеха в града почти всеки ден да разглеждат голямата изложба с павилиони на Южна Каролина, общо щатски павилиони и павилиони на източните и средните щати. Изложбата беше построена върху терена на стария хиподрум „Уошингтън“, който някога беше един от центровете на обществения живот в Чарлстън.

Конните надбягвания, на които плантаторите навремето изпробваха късмета си, като залагаха на собствените си коне и срещу фаворитите, докарани от Ирландия, Англия и Франция, не можеха да възвърнат своята стара слава отпреди Гражданската война. Дори стана така, че великолепните колони от дялан мрамор, които представляваха входа на хиподрума, бяха продадени на нюйоркския милионер Гъст Белмонт и бяха откарани на север и използвани за хиподрума, който той строеше. Това беше тъжен ден за всички чарлстънци, които помнеха времената отпреди войната.

Но сега мястото, където се намираше преди хиподрума, беше възродено за нов живот. Там бяха създадени паркове, изкуствени езера и поредица от павилиони с изложби на производствената продукция и изобретенията, които ознаменуваха новата епоха, епохата на прогреса, двайсетия век. Щом се заздрачеше, сякаш магическа пръчка преобразяваше всичко тук наоколо, и тълпите от посетители ахваха — всяка постройка, всяка алея, всяко мостче блясваха и се открояваха в мрака с най-великото изобретение на епохата, електрическото осветление.

Били и Сюзън посетиха изложението на няколко пъти, но след като разгледаха по веднъж всеки от изложбените павилиони, интересът им се изчерпа. Тълпите от хора ги угнетяваха и потискаха. „Струва ми се, че сме си обикновени провинциалисти“, призна си всеки един от тях, развеселено и с облекчение.

— А на мен ми се струва, че съм си жена от деветнайсетия век — направи подобно признание и Хенриета. Едно посещение й беше достатъчно. На нея й беше приятно да си стои в имението, да се грижи за нескончаемите дреболии и ангажименти по поддържането на къщата и да прекарва щастливо времето си със своите внуци. Малко се безпокояла заради Стюарт, довери тя на Били, защото той продължавал да продава земя, за да поддържа гардероба с изискани тоалети, от който той и Маргърит имали нужда, и заради апартамента, който наемали в хотела на Чарлстън, за да не се налагало всяка вечер да пътуват по осем мили до вкъщи и обратно.

Но всъщност имали толкова много земя. А и Маргърит трябвало да си пази силите. Тя пак чакала бебе, въпреки че стегнатите корсети засега пазели състоянието й в тайна.

А едва ли можело да се очаква Енсън да припечели нещо повече от фермерството, отколкото досега. Той наистина работел от зори до мрак, а вечерите прекарвал в канцеларията си в плантацията да преглежда счетоводните книги.

В края на краищата, въздъхна Хенриета животът бил хубав и изпълнен с щастливи мигове.

Били и Сюзън се съгласиха с това. Те също обичаха да си стоят вкъщи, да се наслаждават на спокойните дни и на градината, която си бяха посадили и отгледали зад малката си къщичка, да кроят планове за бъдещето, да обсъждат различни имена за бебето, което очакваха през август.

— Знаеш ли, водим доста тих и еднообразен живот — каза й Били една вечер през април.

Сюзън вдигна поглед от плетката си.

— Знам — отвърна тя. — Не е ли чудесно това?

Само седмица по-късно техният малък свят беше преобърнат с главата надолу.

9

— Джорджия? Как може епископът на Южна Каролина да те изпраща в Джорджия, Били? Че това е съвсем друг щат!

— Знам, че е друг щат, Сюзън. Не съм неграмотен. Може да съм неудачник, но не съм неграмотен.

Сюзън започна да го утешава и да го успокоява. Не бил виновен той, че щели да затворят „Св. Ендрю“. Виновни за това били техническият прогрес, двайсетият век, изложението. В неделните дни жителите на Чарлстън не излизали вече сред природата, извън града, те ходели с колите си до изложението.

Хенриета каза почти същото, само дето обвини за всичко електричеството.

— Ще ни липсвате и двамата — каза тя. — Искам да обещаете, че ще ми пишете — те обещаха.

— И освен това искам да организирам едно малко парти във ваша чест, преди да заминете. Имате повече приятели тук, отколкото сигурно предполагате — тя издърпа смилата си от ръцете на малкия Стюарт, който се опитваше да ги надене на петнистия дог, заспал до камината. — Чакайте малко да взема календара от писалището си! Кога трябва да бъдете в Милиджеил?

— На първи юни.

— Значи имаме повече от месец време. Добре. Ще отворим Горската къща малко по-рано от друг път и ще направим партито там. Ще бъде много по-приятно. Да го назначим за двайсети май? Неделя е. Ще имаш препълнена църква за последната си проповед, Били. Ще им кажа на всички, че няма да получат нищо за пиене, нито за ядене, ако не ги видя в църквата, преди да дойдат тук.

— Дайте да поканим и епископа — пошегува се Сюзън.

Хенриета плесна с ръце.

— Чудесно. Още днес следобед ще пиша на жена му. Ще си прекараме много приятно.

 

 

Но не беше писано това да стане. Още докато Хенриета пишеше писмото до жената на епископа, в стаята нахълта Зензи и я прекъсна.

— Бебето много зле, мис Трад.

Хенриета остави перодръжката. И двете деца бяха ваксинирани преди три дена, и Пеги, толкова кротка обикновено, оттогава беше все неспокойна и кисела. Малкият Стюарт се оплакваше, задето не му разрешаваха да си чеше ръката, но Пеги беше прекалено малка, за да им каже какво я мъчи.

— Донеси ми малко подсладено топло мляко, Зензи. Тя не беше яла. Може да е гладна. Аз ще я полюшкам малко — Хенриета забърза по широките стълби нагоре към детската стая на третия етаж. Не чу Пеги да плаче и затова запристъпя на пръсти по коридора на път за стаята. Можеше пък да е заспала.

Като отвори вратата и надникна вътре, Хенриета изпищя. Мъничкото телце на Пеги се беше свило на топка и се гърчеше в конвулсии. Хенриета изтича до нея, сграбчи я и я вдигна от легълцето й. Малката й нощничка беше цялата мокра от пот, а напрегнатото й вдървено телце направо пареше. Хенриета притисна силно бебето до гърдите си, сякаш се надяваше, че с тялото си ще може да поеме огъня, с който гореше Пеги и ще спре конвулсиите на вцепенените й крачета и ръчички.

„Мили Боже — ридаеше безгласно Хенриета, — не позволявай това да се случи! Моля ти се, мили Боже!“

— Тихичко, ангелчето на баба, всичко ще ти мине. Шшшт, съкровището ми. Баба те е гушнала. Баба ще си те оправи. — Тя обсипа малката главичка с целувки, а сълзите й капеха върху медночервените къдрички, навлажнени от потта, предизвикана от треската.

С трескава бързина тя изля от каната на нощната масичка студена вода в един леген и натопи една кърпа в него.

— Баба ще те забърше с малко хладна кърпичка, Пеги. Ще ти стане по-добре, миличкото ми.

Хенриета сложи бебето на леглото и без да се бави, разкъса нощничката му отпред. Започна да забърсва с влажната, хладна кърпа главичката на Пеги, гушката й, пламналото й личице. Конвулсиите спряха. Хенриета вдигна едната от малките ръчички, избърса я и я целуна. После вдигна и другата й увиснала безпомощно ръчичка, поизми я с влажната кърпа малко по-бавно, съсредоточавайки вниманието си изцяло върху нея, без да поглежда към малкото телце на Пеги.

После пое дълбоко дъх, натопи кърпата отново във водата, изстиска я и започна да оглежда бебето и надолу. По корема му се беше появил слаб, червен обрив. Хенриета разтвори настрани пълничките крачета. Червени петна имаше и там, от вътрешната страна на крачетата.

Пеги беше прихванала едра шарка. Ваксината, вместо да я предпази от болестта, я беше заразила с нея.

Сълзите на Хенриета спряха изведнъж. Сега тя трябваше да съсредоточи цялата си енергия, за да се пребори за живота на Пеги. През следващия един час тя вдигна на крака цялата прислуга и ги разсипа от търчане, викайки на висок глас от последния етаж надолу по стълбите. Изпрати едно момче да вика доктор, издаде разпореждания за незабавно преместване в Горската къща, накара Зензи да съблече всички дрехи от себе си, да се измие с карболов сапун и да изгори дрехите си.

— Аз ще остана тук да се грижа за бебето. Ти отговаряш да следиш мистър Енсън, мистър Стюарт и мис Маргърит да не прекрачват прага на тая къща. Сложи някой да пази на пътя за имението и на входната врата и да не пуска никого да идва тук. Моли се на Господа да не се разпространи заразата.

Две седмици Хенриета продължаваше да ръководи така домакинството на имението от разстояние. По четири пъти на ден Зензи идваше на моравата пред къщата и викаше нагоре към отворения прозорец на детската стая. Питаше за различни неща, свързани с нуждите на домакинството и даваше отчет за състоянието на останалите. Хенриета даваше инструкции и й съобщаваше последни новини за развитието на болестта на Пеги. Всички в Горската къща били добре, постоянно и казваше Зензи, Пеги се справяла добре с болестта, викаше на свой ред Хенриета. И двете лъжеха.

В Горската къща Зензи вършеше цялата къщна работа сама, освен това се грижеше за Маргърит, която беше припаднала, като научи какво е станало с Пеги. Два часа по-късно Маргърит прати да повикат Зензи при нея. Тя беше започнала да помята. Докторът, който беше извикан за Пеги, досега не беше израждал родилки. Той не успя да спре помятането, нито инфекцията, която настъпи впоследствие. Дни наред Зензи стоя край леглото на Маргърит и налагаше обхванато й от треска тяло с компреси, както Хенриета слагаше компреси на Пеги. Всички останали прислужници избягаха, защото помислиха, че треската на Маргърит е начало на шарката.

Стюарт отведе сина си в града, за да го отдалечи от опасността от зараза и да го предпази да не слуша мъчителното стенание на майка си.

Само Енсън остана, за да сменя Зензи край леглото на Маргърит, да й поднася бульона в уста, да изтрива потта от челото й, да й държи ръката.

Когато най-после опасността за живота на Маргърит отмина, Зензи се отправи забързано към Голямата къща. Този ден отчетът й щеше да отговаря на действителността.

Тя чу плача на Пеги, още докато прекосяваше моравата.

— Мис Трад — викна тя със силен, изпълнен с облекчение глас. — Аз съм, Зензи, мис Трад.

Не последва никакъв отговор — само жалният, мяукащ плач на изтощеното бебе. Зензи изтича до къщата и заблъска по високата заключена врата. Отговор пак не дойде.

Накрая тя вдигна една от тежките саксии с насадени в тях розови храстчета, които ограждаха стъпалата към верандата. Запокити я във високия прозорец, старото вълнообразно стъкло се разби на парчета и тя прескочи в трапезарията.

Горе намери Пеги да удря по оградата на дървеното си креватче. Малката й устичка трепереше, а големите й очи бяха зачервени от плач. Ръчичките й бяха вързани за оградата на креватчето, за да не чеше обсипаното си с пъпчици лице и тяло. Но въпреки това личицето й, до съвсем скоро така изящно красиво, беше обезобразено от отоци и от възпалителни червено-кафяви петна, които предвещаваха дълбоки белези.

Хенриета Трад лежеше на пода близо до креватчето, лицето й беше обсипано с пъпки, а ръцете и краката й — вцепенени и изкривени в неестествената поза на смъртта.

 

 

Били Барингтън спря двуколката.

— Страхувам се — каза той тихо.

Сюзън смъкна ръкавицата от лявата си ръка, стисна неговата ръка и вплете пръсти в неговите. Тя не каза нищо, изразявайки мълчаливо съчувствие.

Постояха така няколко минути, после Били вдигна ръката й и я допря до устните си, след това я постави нежно върху коляното й. Плесна с юздите по гърба на коня и зави по пътя за имението. Скърцането на колелетата подплаши една птица присмехулник някъде из клоните над тях и тя подхвана писклива песен с пресипнал остър глас.

— Сякаш беше вчера, когато минавах оттук за първи път — спомняше си Били на глас. — Мислех си, че този, който живее в място като това, трябва да е най-щастливият човек на света. А сега към Стюарт Трад изпитвам само състрадание, повече отколкото, към когото и да е друг. Нищо друго, освен мъка не видях в тая прекрасна плантация.

Били и Сюзън се поклониха в отговор на мълчаливо вдигнатите за поздрав ръце на облечените в бяло негри, като минаваха покрай селцето.

— Чудя се дали старата Пенси ще дойде на погребението — каза Били. — Чудя се дали не беше права тя — дали наистина Традови не са прокълнати.

Едва сега Сюзън проговори.

— Не говори така — каза тя рязко. — Отиваме на погребението на мис Хен. Но не трябва да се поддаваш на отчаяние или на глупави фантасмагории. Ти си свещеник, Били Барингтън, и трябва да изпълняваш дълга си. Трябва да намериш сили, за да дадеш утеха на това нещастно семейство в мъката му. А ти можеш да го направиш. Сигурна съм, че можеш. Можеш да бъдеш силен и да вдъхнеш кураж и на тях. Няма от какво да се страхуваш. Сигурна съм, че ще се справиш.

Били се обърна към нея. Под черния воал лицето й беше пребледняло, с израз на печал и тревога, който никак не съответстваше на думите й. Той взе ръката й отново.

— Ще се справя, скъпа. Не се безпокой!

 

 

На погребението на Хенриета Трад, която беше уважавана и обичана от толкова много хора, присъстваха само нейното семейство и негрите от имението. Хората толкова много се страхуваха от шарката, че не смееха дори да се доближат до имението Ашли. Маргърит стоеше между Стюарт и Енсън, и двамата я държаха под ръка, за да я придържат. Тя изглеждаше като безплътна сянка, отслабнала и обезсилена от болестта, покрита с воал от черен креп от върха на черното боне до върховете на черните си ботушки. Отляво на Стюарт стоеше Зензи, също в черно, с черна престилка върху черната си рокля. Тя държеше двете деца в силните си ръце.

Сюзън се приближи към мястото откъм дясната страна на Енсън. Докато тя отиваше към тях, сутрешното слънце се показа иззад облаците. От неговите лъчи лъскавите коси на Традови запламтяха с огнен блясък. Сюзън почувства тръпки по гърба си. Сякаш светкавица ги поразява, помисли си тя, двамата братя и двете невинни дечица. Те я предизвикваха от небесата. Какво ли има да става с тях?

Твърдият и ясен глас на Били започна да произнася благоговейните, тържествени слова за панихидата. Очите на Сюзън се изпълниха със сълзи. Добър човек беше нейният съпруг и тя го обичаше с цялото си сърце. Скоро щяха да заминат. Църквата „Св. Ендрю“ беше вече затворена, кепенците на прозорците бяха спуснати, Били имаше да изпълни само още едно последно задължение тук: след погребението на Хенриета те всички щяха да отидат в църковния двор за надгробната панихида на Хенри и Джейн Гардън, починали от шарка в същия ден, в който почина и Хенриета Трад.

Дано Били никога да няма в живота си отново, молеше се Сюзън, такъв ужасен ден. Но ако все пак това се случеше, той щеше смело да го посрещне и да изпълни своите задължения. Малко време прекара той тук, в равнината, но то изцяло го промени. Променили го бяха имението и Традови. Той беше само момче в дрехите на мъж, когато напусна Белтън. Сега той беше вече мъж.

Тя вдигна поглед над силните рамене на съпруга си към раззеленилия се вековен дъб, чиито клони бяха надвиснали над покритите с мъх надгробни камъни на рода Ашли. Испанският мъх, провиснал от дебелите, могъщи клони хвърляше подвижни сенки от проблясващите иззад облаците слънчеви лъчи. Назад, зад тях, в далечината тя съзря издигнатия, тревист бряг, който обхващаше реката. Докато тя се взираше в неговата мека, спокойна красота, облак от мъгла покри реката и пропълзя над моравата. Сюзън потрепери.

10

— Боже Господи, Маргърит, тука е страхотен студ — Стюарт започна да ръчка ожесточено огъня в камината — между дърветата се издигнаха плахи пламъчета, после угаснаха. — Дявол да го вземе — изкрещя Стюарт, — тия дърва не стават за нищо! Сигурно са сурови. Или са мокри. Или и двете.

Маргърит се беше свила страхливо в ъгъла на дивана. Гневните изблици на Стюарт ставаха все по-чести и по-чести, с все по-нарастваща ярост. Сега той продължи да ръга бясно в огнището, после захвърли ръжена някъде из стаята, Маргърит избухна в сълзи.

— За Бога, спри с тоя вой! — изрева Стюарт. Закрачи през стаята и се насочи към вратата. — Излизам — каза той. — Недей да сервираш вечеря за мен. Няма да има кой да я яде — и той затръшна вратата, като излезе.

Трясъкът поразбуди тлеещите пънове в огнището. Те се разместиха и от тях се издигна дъжд от искри и високи весели пламъци.

Маргърит впери отчаян поглед в палавата им игра.

Беше вече ноември. От три дни валеше непрестанен студен дъжд. Усойното, тягостно настроение на времето отвън сякаш се просмукваше и вътре в къщата през процепите около вратите и прозорците. Течение ставаше навсякъде из стаите и се завихряше по пода.

Не пускаха малките Стюарт и Пеги да излизат навън и от техните шумни игри къщата изглеждаше малка и тясна. Което стана още един повод за оплакванията на Стюарт. Защото те все още живееха в Горската къща. Не бяха извършили обичайното преместване в Голямата къща в началото на октомври.

Маргърит изпадна в истерия, когато Стюарт й каза, че тя трябва да организира преместването. Стана й толкова зле, че Зензи изпрати да повикат доктор Дрейтън от Съмървил и Маргърит изкара два дена на успокоителни. Когато стана от леглото и отиде на вечеря със семейството, очите и бяха хлътнали и изцъклени, с мъртвешка бледност по лицето.

Енсън за първи път се намеси в скандал между Стюарт и жена му.

— Държиш се като звяр, Стю. Маргърит не е опърничава, както ти твърдиш. Тя изпитва ужас от Голямата къща. В представите й за нея това е къща на смъртта. Кугер беше убит, когато бяхме там, татко беше убит там, непосредствено пред очите й и мама умря там. Маргърит се страхува, че там още може да има зараза от шарка или дори духове. Както и да е, мисля, че е жестоко да я насилваш да се връщаме там; поне не искай това от нея толкова скоро. Може би догодина.

Стюарт отказа да приеме обясненията на Енсън.

— Единственото нещо, което безпокои Маргърит, е, че ще трябва да се размърда и да се хване на работа. Мързи я да се грижи за къщата. Има шестима черни под свое разпореждане, а аз никога не получавам свястна храна навреме или чиста риза за обличане. Не я знам какво прави по цял ден.

И двамата — и Енсън, и Стюарт бяха прави. Маргърит не можеше да приеме идеята за преместването в Голямата къща поради две причини. Тя изпитваше суеверен ужас от спомените, свързани с нея, от една страна, и от друга, се чувстваше неспособна да се справи с трудностите по поддържането на такава голяма къща. Тя не можеше да се справя дори с далеч по-леките проблеми, които имаше в Горската къща.

Отначало майка й, а по-късно Хенриета, се бяха грижили за всичко вместо нея. Маргърит дори не знаеше какво е необходимо да се върши за поддържането на домакинството; тя си нямаше и представа как трябва да се свърши нещо, дори и да си даваше сметка, че е крайно необходимо. След като майка й и свекърва й умряха по едно и също време, тя остана сама, без да има кой да я научи. Чувстваше се като изоставено дете.

Тя потърси подкрепа от Стюарт, но той беше прекалено потресен от смъртта на Хенриета, за да отговори на очакванията й. На свой ред, той също търсеше успокоение и подкрепа за надеждата, че животът ще продължи по начина, по който той беше свикнал, подкрепа от топла и любяща женска ръка, която да се погрижи за нуждите и желанията му. Неговите изказани и неизказани изисквания увеличиха страховете на Маргърит.

Тя се обърна към Зензи за подкрепата, която той не можа да й даде, за майчинската закрила, от която така отчаяно се нуждаеше. Зензи обгръщаше Маргърит със силните си ръце, наричаше я „моето детенце“, насърчаваше я да си поплаче, издигна стена между нея и всички останали.

Зензи също стана тиранин. Откакто беше дошла в имението, тя все се чувстваше външен човек тук. Прислужниците на Традови я държаха на разстояние от себе си. Сега Зензи получи възможността за реванш. Тя присвои ролята на Маргърит, издаваше заповеди, оплакваше се, критикуваше, заплашваше.

А прислужниците й отвръщаха със саботаж. Храната закъсняваше, ястията бяха прегорели, прането се свиваше и се изпокъсваше. Прах се събираше под леглата, паяжини обхващаха ъглите, сребърните и месинговите предмети потъмняваха, моравата обрастваше с плевели. Това беше война. Необявена, непризната, тотално опустошителна. Отровна, пропита с враждебност атмосфера.

Дори и Енсън беше повлиян от тази атмосфера. Винаги тих и пожертвователен, той открай време гледаше на брат си с респект — възхищаваше се от смелостта на Стюарт и от неотразимия му чар. Дори изпитваше удоволствие, че се грижи за фермата вместо Стюарт, че полага всички усилия, за да запази наследството на Стюарт непокътнато. Това му се струваше съвсем естествено. Стюарт му изглеждаше твърде необикновен и изключителен, за да се занимава с еднообразната ежедневна полска работа. Ако някой трябваше да я върши, то това беше Енсън. Той се беше опитал да замине, да избяга от мъката да гледа постоянно момичето, което обичаше, като жена на брат си, но не беше успял. И така той изгради своя личен свят. През тия две и половина години, откакто Стюарт и Маргърит бяха женени, той се беше научил да живее с мъката; времето беше притъпило острието й, въпреки че беше обикнал Маргърит дори повече, отколкото навремето. Той изразходваше цялата си енергия и страст в работата си. Беше намерил покоя за душата си в бавната смяна на сезоните, в циклите на сеитбите и жътвите.

Дори когато Стюарт насочи целия си гняв към Маргърит, когато нейното страдание разкъсваше сърцето му, Енсън смогваше да се сдържи спокоен и настрани, да се потапя в грижите по фермата.

Но сега Стюарт беше пристъпил границите на неговия свят и Енсън не издържа и избухна.

Енсън беше застанал на колене в нивата с марулите, когато Стюарт пристигна, яхнал кон. Марулите се бяха покрили с петна от светлорозова плесен. Никой от полските работници не беше виждал такава болест досега. Нито пък Енсън. Той беше коленичил, за да огледа растенията отдолу и беше вдигнал шепа пръст към лицето си, за да изследва миризмата на заразата. Конят на Стюарт затъна във влажната пръст, препъна се и стъпка няколко растения, докато възстанови хода си.

— Ядове ли, братко? — каза Стюарт.

Енсън наистина беше доста обезпокоен. Обаче вдигна очи и погледна брат си студено.

— Може би — каза той.

— Не си струва ядовете тая маруля — каза Стюарт. — На пазара върви едва по едно пени парчето или там някъде. Мисля да взема да насадя артишок или нещо подобно вместо нея. То има по-добра цена.

Енсън скочи на крака.

— Ти, да насадиш? Кога си садил каквото и да е?

— Мисля, че е време да се захвана. Трябва да почнем да изкарваме повече пари, отколкото досега.

През съзнанието на Енсън преминаха цели колони от числа — с мъка постигнатото от него увеличение на добивите и на приходите, прахосаните от Стюарт суми, за да плаща за своите развлечения, продажбите на парцели земя, които са били част от имението повече от двеста години. Той сграбчи Стюарт за обутите в официални обувки крака и го смъкна от коня долу в калта.

— Не ти ли стигат поразиите, които направи досега? Мъча се тук като грешен дявол да те спасявам от разорение, без никой да ми помогне, без ни едно „благодаря“ дори! Ако почнеш да ми се бъркаш в работата, ще те убия!

Той започна да се бори със Стюарт, притисна го на земята, възседна го върху гърдите и започна да маже дрехите му и главата му с кал.

— Харесва ли ти, собственико на плантация? Ето, това е фермерството. Не може да си седиш върху коня и да си обработваш фермата. Ще трябва да си поизцапаш ръцете.

Докато те се бореха из калта, работниците на полето се бяха подпрели на мотиките си и ги зяпаха.

— Каин и Авел — каза един от тях.

— Мислиш той може убие него?

— Може и така стане.

Борбата между двамата братя беше жестока, настървена, почти убийствена. Без самите да си дават сметка за това, те всъщност се биеха заради нещо повече от това кой да командва фермата. Стюарт беше излязъл из полето, за да потърси подкрепа за своето самочувствие, за мъжкото си достойнство. Той не беше почувствал истински отговорността за имението, докато Хенриета беше жива. Енсън беше поел върху себе си ролята на баща си като управител на фермата; Хенриета все намираше извинение за неговите екстравагантности и увлеченията му по лекия живот. За Стюарт животът се беше променил съвсем незначително, докато майка му беше жива. Сега вече всичко беше различно. Той беше възприемал като нещо гарантирано и непреходно това, че винаги е добре нахранен, добре облечен и обичан. Но сега вече не беше така. Жена му се беше отдръпнала от него и семейният му живот беше напълно съсипан. Стюарт изпитваше страх.

Той беше вече, както самият констатира шокиран, на двайсет и две години. Мъж, не момче. Един мъж не би трябвало да изпитва страх. Мъжът трябваше да бъде силен, способен да направлява живота си. Той се надяваше, че ще намери подкрепа за своето мъжко самочувствие в представата на Енсън за него. Енсън винаги беше гледал на него с уважение, беше му се възхищавал. Да, беше го обичал. Стюарт си създаде някакви неясни представи, розови картини за бъдещето: Енсън го приветства с радост; Енсън, работещ заедно с него за превръщането на имението в нещо много по-голямо, отколкото е било; Енсън, признаващ способността му да се нагърби с отговорностите на мъжа, способен да направлява своя живот.

Когато Енсън се нахвърли върху него, когато го унижи, опозори, надеждите на Стюарт бяха разбити. Отново остана сам със страховете си. Енсън беше извършил предателство спрямо него и Стюарт го мразеше. Той искаше да удря, да бие, да наранява физически Енсън така силно, както силно Енсън беше наранил душата му.

И Енсън искаше в същия тоя момент да убие Стюарт. Да получи възмездие заради болката, която беше изпитал, когато Стюарт беше отнел Маргърит, заради завистта, която беше изпитвал към Стюарт, за незаслужения му естествен чар, заради стотиците пъти, когато напразно беше очаквал от Стюарт да забележи колко напрегнато и колко добре работеше той, заради грубото му нахълтване в работата, в която той беше намерил успокоение за душата си. И най-вече, той искаше да накаже Стюарт заради това, че се беше оказал не такъв, какъвто си го беше представял винаги: силен, смел, роден за водач. Енсън усещаше мириса на страха у своя по-голям брат и го мразеше заради това.

 

 

Те продължиха да се бият така до пълно изтощение. После се отпуснаха по гръб в разкаляните бразди на нивата, а гърдите им се повдигаха и отпускаха тежко от усилието да поемат дъх.

Малко по-късно те крачеха заедно към къщата, прегърнати през рамо, приказваха си за случаите, когато се бяха били като момчета, и се преструваха, че всичко си е наред, както преди. Но нищо вече нямаше да бъде както преди. Вече нямаше любов, нямаше доверие между тях. Те бяха врагове, всеки един от тях изолиран от стена от гняв, самосъжаление и самооправдание. Станаха много предпазливи в отношенията си един към друг.

Така живееха тримата — Стюарт, Маргърит и Енсън в Горската къща; през това време войната между прислужниците непрекъснато рушеше материалните основи на техния живот, а самоизолацията, която всеки от тях си беше наложил, ставаше все по-мъчителна и непоносима.

Те всички имаха едно и също наследство от детството си: и тримата бяха възпитавани на добри маниери. И се придържаха строго и неизменно към тях. Отнасяха се много учтиво един към друг. Стюарт се премести в отделна спалня, но проявяваше много по-голямо внимание към Маргърит, отколкото преди; държеше й стола, когато сядаше, взимаше я със себе си на разходки с двуколката. Енсън се съветваше със Стюарт относно това, какво да се засее следващата пролет, а Стюарт му казваше да постъпи както смята, че ще е най-добре. Маргърит се усмихваше на всички и беше признателна за всяка проява на внимание към нея.

Към Коледа те насочиха вниманието си изцяло към децата. Стюарт взе със себе си Маргърит в Чарлстън за купуването на подаръците. Тя купи за Пеги, която едва беше навършила една годинка, една френска кукла с набор от тоалети по последна парижка мода. Стюарт купи за сина си червено седло, а после и едно пони, на което да сложат седлото.

Енсън пък пазаруваше с не по-малък успех в Съмървил. За своя племенник купи най-последната новост при играчките — плюшен мечок, наречен Теди Беър, на името на президента Рузвелт. А за Пеги намери друга, също така модерна и интересна играчка — сладки курабийки с формата на различни животни. Те бяха в кутия, изрисувана като цирков фургон, и кутията имаше бяло шнурче за дръжка, за да може да бъде закачена на коледната елха.

Пеги и малкият Стюарт захванаха да ядат сладкишите, опитваха се да натъпчат част от тях и в устата на Теди и не обърнаха внимание на другите си подаръци. Възрастните съпроводиха размяната на подаръци помежду си с изкуствени възклицания и вежливи усмивки, смяха се неподправено на опитите на децата да убедят Теди да яде и се върнаха отново всеки към своята самота.

Невъзможно беше повече да се живее по този начин. Трябваше да се случи нещо, което да разчупи напрежението, сковало всички.

11

Стюарт пръв намери изход. За да погаси направените през сезона на 1901 г. разходи, той натовари своя адвокат да продаде част от земята на имението, която се намираше от другата страна на пътя от Чарлстън за Съмървил. Името на купувача беше Семюъл Рагс.

Сем Рагс беше сърдечен, находчив, здрав и червендалест мъж на около трийсет. Син на сезонен работник по фермите, още като момче той се беше заклел, че никога няма да работи за друг. На единайсет години подхвана собствен бизнес с производство на контрабандно уиски. Въпреки честите арести, глоби и престои в затвора, Сем постепенно натрупа една закръгленичка сума в зелено. После каза едно „много здраве“ на семейството си, на приятелите си и на представителите на закона, с които се беше опознал доста отблизо. Заряза родната си Джорджия и постави основите на нов, порядъчен живот в Южна Каролина.

Той построи малък колониален магазин върху земята, която купи от Стюарт Трад. Мястото беше точно това, от което се нуждаеше той: достатъчно закътано и уединено, с гъста гора, където да може да скрие казаните за дестилация. Достатъчно беше близко и до Чарлстън, и до Съмървил, за да могат да му идват клиенти и от двете места, а негърското селце в имението му осигуряваше клиенти за евтините стоки в магазинчето, което можеше да му послужи за алиби пред закона. Никой шериф нямаше да го разпитва защо точно тук си е построил магазина.

Магазинчето заемаше само едно широко помещение от постройката. Сем се беше настанил в три още по-големи помещения зад него. Те бяха обзаведени с най-доброто, което „Сиърс“ и „Ройбък“^[3] можеха да предложат, и бяха тъпкани с луксозни вещи. Сем нае една жена от селцето да му готви и да му чисти. Тя разглези Сем безобразно. Когато Стюарт стана приятел на Сем, тя разглези и него.

Контрастът с лошо поддържаното, управлявано с постоянни кавги и раздори домакинство в имението беше поразителен. На Стюарт вече не му се прибираше вкъщи. Не само комфортът беше това, което го привличаше при Сем. Рагс искаше съвети от Стюарт, консултираше се с него при съставянето на планове за разрастването на дейността си, питаше го с какви нови стоки да зареди магазина си. Той караше Стюарт да се чувства ценен и значим. Скоро Стюарт започна да прекарва почти изцяло времето си при Сем.

Маргърит довери на Енсън, че се чувства по-добре и по-спокойна, когато Стюарт го няма вкъщи. Енсън не каза нищо. Щеше да е непочтено да изрази съгласие с това. Но дълбоко в сърцето си той се чувстваше адски доволен, когато Стюарт го нямаше. Това му даваше възможност да прави нещо за Маргърит, което да я ощастливи. Той я извеждаше на малки разходки навън, на кратки пътешествия с двуколката до къщата на родителите й, до Съмървил, до църквата „Св. Ендрю“, вече заключена и самотна. Маргърит изпитваше много голямо удоволствие от това и тия излизания ставаха все по-чести и по-продължителни. Когато дойде пролетта, те започнаха да ходят и до Чарлстън, от което Маргърит беше във възторг.

Енсън се притесняваше за Стюарт. Би трябвало, мислеше си той, да го канят и него, когато излизат. В края на краищата, Маргърит беше негова жена. А имаше и друга причина. Енсън беше подочул един разговор между работниците. Стюарт много се бил сближил, разправяха си те, с познатите на Рагс и с екстравагантно облечените жени, които често посещавали стаите зад магазинчето. Негрите говореха с пренебрежение за Рагс, наричаха го „бял боклук“ и смятаха, че не е подходящ човек, с когото Стюарт да дружи.

Докато Енсън се чудеше над тоя проблем, Сем Рагс го изпревари с решението. Той откупи дистрибуторските права за Южна Каролина за една марка от ония нови екипажи без коне и направи Стюарт свой съдружник.

— Братко — извика Стюарт на Енсън, — виждаш началото на една революция. Това е най-хубавият модел на „Олдсмобил“. Нали е красавец? — той беше кацнал върху високата, тапицирана с черна кожа седалка на автомобила. Автомобилът беше черен, с боядисани в червено и златисто калници над големите колелета и подобна на сандък каросерия. Лъскави, месингови фенери бяха прикачени отпред и отзад, огледалната им повърхност проблясваше на слънце, докато се тресеше от шумните вибрации на мотора. Стюарт беше надянал специални очила и шапка, а по лицето му се беше изписала широка щастлива усмивка. Енсън от години не го беше виждал да се усмихва така.

Споразумението за съдружието със Сем беше просто. Стюарт щеше да пътува с „Олдсмобила“ из щата, да го демонстрира и да набира поръчки. Щеше да дава комисионните си от продажбите за погасяване на полицата, която беше дал на Сем, за да влязат в съдружието по равно.

Той взе Енсън и Маргърит да ги повози едно кръгче, поиска малко пари от Енсън, опакова си един малък куфар с багаж и веднага замина на обиколка из щата.

— Ще си дойда, щом се върна — извика им той. После махна с ръка, натисна клаксона и потегли сред кълба от дим.

Пътуванията му понякога траеха със седмици, а когато се прибереше вкъщи, беше в превъзходно настроение и през цялата вечер разказваше за пътешествията си. После заминаваше отново. Животът на Енсън и Маргърит не беше толкова напрегнат. Веднъж или два пъти седмично си правеха малки екскурзии, обикновено до Чарлстън. Ходеха на концерт на някой състав в Уайт Пойнт Гардън, посещаваха театъра на открито в Хемптън Парк. Разглеждаха изумителния нов магазин на „Кинг Стрийт“, където лъскавите стоки бяха наредени в редица по щандове из целия магазин и всичко струваше само дребни центове. Взимаха екскурзионния влак до Бофор и обратно, с пълна със сандвичи кошница за излет. Взимаха екскурзионното корабче до Острова на палмите, където Първи артилерийски оркестър свиреше всеки следобед и професор Валдо Е. Лайън, шампион по виртуозни номера с велосипед, даваше безплатни представления на всеки кръгъл час.

— Никога през живота си не съм била така щастлива — казваше му всеки път Маргърит. Енсън попиваше със сърцето си нейното щастие и го съхраняваше като тайно съкровище.

Когато дойде есента, Маргърит молеше Енсън да не обръща внимание на скъсяващите се дни. Все още е достатъчно топло, казваше тя, за още един пикник, за още едно пътуване с корабчето! Той не можеше да й откаже. През ноември тя хвана една настинка, която се разви ужасяващо бързо в остра пневмония.

Стюарт го нямаше. Стюарт винаги го нямаше. Нямаше го на рождените дни на децата, на рождения ден на Маргърит, дори и на неговия рожден ден. Енсън и Зензи споделиха страховете и напрежението при бдението край леглото на Маргърит, както и радостното облекчение, когато кризата отмина.

Болестта на Маргърит трая кратко, но периодът на възстановяването й продължи повече от шест месеца. Енсън пое грижите за нея. Той я обграждаше с такава любяща нежност, че дори и Маргърит я възприе като нещо изключително, нещо невиждано. Тя беше глезена и пазена през по-голямата част от живота си, но никога досега тя не беше виждала нещо подобно на грижите за нея на любящия Енсън. Неговата любов, скривана и потискана години наред, сега получи простор за изява при грижите за отслабналата, безпомощна Маргърит. Той предугаждаше желанията й, още преди тя да ги формулира, измисляше малки изненади за нея, носеше й лакомства, говореше й нежни думи, успокояваше я, обграждаше я с топлотата на своето внимание.

— Не ме изоставяй, Енсън — молеше го Маргърит, когато задълженията му налагаха да излезе.

— Веднага се връщам — винаги обещаваше той.

— Винаги? Винаги ли ще се връщаш веднага? Ще останеш ли с мен винаги?

Енсън обещаваше.

Когато Маргърит възвърна силите си, те започнаха да правят малки разходки из плантацията, пеша или с двуколката. Наслаждаваха се на идването на пролетта, на възвръщането на живота в градините, в гората. Светът около тях се променяше, оживяваше и цъфтеше. Променяха се и те заедно с него. Без да съзнават какво става с тях, те се пренасяха в един измислен свят. Живееха заедно в някакъв особен, невинен, просторен брак, споделяха къщата, но не и леглото, разменяха си погледи, но не и милувки. Бяха участници в една пиеса в театъра на щастието. Те си бяха създали един собствен крехък свят, който можеше да съществува само докато оставаше затворен вътре в себе си, в идиличната сфера на самозаблудата на надеждите, продиктувани от възторжената любов.

Когато Стюарт се прибираше вкъщи, те се завръщаха в реалния свят на недоверието и отчуждението. Но пребиваванията на Стюарт в къщата траеха кратко и след тях те оставаха отново заедно само двамата, откъснати от всичко външно, щастливи.

Вече не полагаха усилия да се преструват. Бяха открили любовта си един пред друг. Но това чувство беше толкова деликатно и Енсън го съхраняваше така себеотдайно, че на повърхността се забелязваше само невинната симпатия. Прислужниците дори и не подозираха, че нещо се беше променило. Енсън си беше спокоен и уравновесен, какъвто го познаваха, и просто беше полагал грижи за Маргърит, докато тя се възстанови. Зензи знаеше, че Маргърит обича Енсън. Маргърит й се беше доверила. Зензи не се задълбочаваше да разсъждава върху моралната страна на любовта на Маргърит. Нейното дете беше щастливо и само това беше важно за нея.

Всичко сякаш се уреждаше така, че да направи живота им щастлив. От небесата идваше толкова дъжд, колкото беше необходимо, реколтата растеше по-добра от всякога. Прислужниците се бяха изморили от непрестанната война със Зензи и започнаха отново съвестно да изпълняват всекидневните си задължения. Обедите и вечерите бяха превъзходни, къщата — чиста, а прането — свежо и бяло. Малкият Стюарт беше на четири години, а Пеги — на три. Те си имаха свой собствен детски свят и рядко обезпокояваха Енсън и Маргърит. Но те, двамата влюбени, трябваше да си дадат сметка за опасностите, които криеше тяхното положение. Трябваше да си дадат сметка, че всичко е прекалено хубаво, прекалено крехко, прекалено неестествено, за да продължи дълго.

Маргърит Гардън Трад беше дълбоко в себе си едно лекомислено разглезено дете, въпреки възрастта си. Въпреки че беше позабравила увлечението си към тоалетите и увеселенията — тя беше твърдо отказала всички покани за участие в събитията на Сезона, защото не можеше да посещава партита с Енсън — тя все още прекарваше часове наред в разглеждане на нещата, които беше събрала в една кутия като спомен от Сезона на 1901 г. Беше взела и парижката кукла на Пеги в стаята си и сменяше красивите й тоалети най-малко веднъж седмично. Прекарваше часове наред във ваната с ароматизирана вода, в избиране на тоалета си за деня, изпробвайки различни видове прически. Тя не се интересуваше за децата си, нито за когото и да е, освен за себе си. Дори и за Енсън в началото.

Едва когато стана въображаемата съпруга на Енсън, тя започна да научава какво означава любовта. Отначало тя започна да имитира поведението му, следвайки го, водена от него в играта, която и двамата играеха. Когато Енсън й правеше някакъв малък подарък, незабавно и тя намираше нещо, което да му подари. Когато той придържаше стола й, докато сяда, тя нагласяваше пердето така, че да направи сянка за него.

После тя откри колко добре се чувства от вниманието, проявявано от Енсън, и започна да се опитва и да намира начини да му достави удоволствие, без да го чака той да й даде повод. Не беше лесно, установи тя, да бъдеш толкова проницателен като Енсън. Той имаше дарбата да предусеща нейните желания, а тя трудно си даваше сметка за неговите. Постепенно, с времето, когато го опозна по-добре, най-после, след една година прекарана заедно, тя започна да усеща това, което би му доставило удоволствие. Осъзна, че нейното щастие беше за него центърът на света. Енсън в действителност живееше само за нея, постигаше собственото си щастие чрез това да прави нея щастлива. Маргърит беше удивена, изпълнена с благоговение. Никога не беше предполагала, че това е любовта. Тя започна да се чувства недостойна за тази безпределна преданост на Енсън и от тоя момент нататък, мислейки само за него и никак за себе си, Маргърит за първи път разбра какво е да обичаш. Тя обичаше Енсън.

Това беше първото зряло чувство в живота на Маргърит. Това беше първата стъпка към съзряването й. Тя беше двайсетгодишна.

Маргърит изпита неописуемо вълнение. Имаше усещането, че е разкрила най-великата тайна на света. „Трябва да кажа това на Енсън“, помисли си веднага тя, изпълнена с желание да излее сърцето си пред него. След това тихо се засмя: „Глупаво е, прошепна си тя на глас. Енсън вече знае всичко.“ Освен това, беше много късно. Той сигурно щеше да е заспал. Тя започна да си мисли за Енсън, за това, колко прекрасен е Енсън, и за щастието да обичаш човек като Енсън. Тя копнееше да направи нещо за него, да даде израз на любовта си към него. Дълбоко вътре в нея нещо се пробуди, нещо ново и непознато за нея, нещо старо като света.

Маргърит взе свещ и тихо тръгна по коридора към стаята на Енсън. Отвори вратата и я затвори зад себе си без ни най-малък шум. Вдигнала високо свещта, тя се насочи към леглото му.

Енсън изглеждаше съвсем млад и беззащитен в съня си. Маргърит застина на едно място и отправи към него поглед изпълнен с любов. После духна свещта и я пусна да падне на пода. Остави и нощницата си да се изхлузи от нея на пода до свещта, вмъкна се под завивките и се сгуши в топлото тяло на Енсън.

— Енсън — прошепна тя. — Енсън, събуди се!

— Какво? — Енсън се размърда, усети я до себе си, подскочи от изненада и се изправи седнал до нея. — Маргърит? Какво има? Какво се е случило?

Маргърит обгърна шията му с ръце и повдигна нагоре устните си, за да се срещнат с неговите в първата им целувка.

— Обичам те — каза тя, тъкмо когато устните им се докосваха.

Енсъновият самоконтрол, усъвършенстван с годините, прекарани близо до нея, се изпари при допира на нейните умоляващи ръце. Остана само нежността му и вътрешният му усет за желанията на Маргърит. Той прави любов с нея търпеливо, нежно, а когато настъпи моментът — с цялата си мъжка сила. Той беше девствен, а Маргърит имаше опита на омъжена жена. Той я доведе до усещане на щастие и лекота, за които тя не беше предполагала, че съществуват. Въображаемият брак беше станал истински завинаги, консумиран с тяло, сърце и душа.

Стаята тънеше в полуздрач, когато Маргърит се събуди, но по струящите иззад крайчетата на спуснатите завеси слънчеви лъчи тя разбра, че слънцето отдавна грееше навън.

— Успали сме се — прошепна тя и се засмя. Протегна ръка да разбуди и Енсън.

Ръката й докосна студената пухена възглавница.

Надигна се и седна в леглото. Тя беше в нейната си стая, сама, и дрехите й бяха грижливо подредени върху креслото. Засмя се. Енсън сигурно я беше пренесъл тук, след като беше заспала. Без тя дори да усети. Беше горда, че го обича; не се страхуваше, дори всички да научеха за това. Но тя знаеше, че той бди над нея. Енсън винаги беше бдял над нея. Маргърит почувства, че нищо на света не може да я накара да спре да го обича.

Тя стана и припряно започна да се облича — искаше й се веднага да изтича и да го намери, където и да е. Когато се присегна да вземе гребена си, видя един плик. Любовно писмо, помисли си тя. О, прекрасни Енсън. Разкъса го нетърпеливо.

„Това, което извърших, е непростимо. Аз предадох всички ни. Не мога да живея така обезчестен. Моля те да ми простиш. Сбогом.“

Маргърит не можа да си поеме дъх. Почувства се студена като смъртта. Очите й потънаха в орбитите си и тя се смъкна безчувствена върху килима.

12

Мъката на Маргърит беше толкова силна, че й се искаше да умре. „Той ми обеща, стенеше тя, останала сама, обеща ми да остане с мен завинаги. А си отиде.“ Тя отказа да яде, не можеше да спи. Копнееше за забвение.

Стюарт се върна вкъщи след три седмици, в деня, в който негрите от имението най-накрая прекратиха търсенето на тялото на Енсън. Сигурно се е хвърлил в реката, казваха те, и тя е отнесла тялото му към пристана на Чарлстън, а после и надолу към морето. Стюарт не искаше да повярва на това. Той настоя отново да претърсят гората и ден подир ден излизаше и той да търси, подканяше другите да продължават, крещеше името на Енсън в гората.

— Не е възможно — викаше той с всичка сила. — Не може да е отишъл далеч — когато вече не остана непретърсено място, той се дотътри с последни сили до къщата и припадна на пода, изтощен и отчаян. След това изпадна в безпаметен сън.

Събуди го Маргърит. Лицето й беше смъртно бледо, с трескав поглед. Тя се тресеше в унищожителен гняв. Цялата любов, която беше изпитвала към Енсън, се беше превърнала в омраза, когато разбра, че е бременна.

— Имам да ти разказвам това-онова за скъпоценното ти братче, Стюарт — прошепна тя на ухото на мъжа си. — Той те направи рогоносец. После се оказа прекалено голям страхливец, за да се осмели да погледне и мен, и теб в лицето. Затова се самоуби, защото беше страхливец.

Маргърит сама си вярваше на това, което разказа на мъжа си. Споменът се беше замъглил, преиначил и се беше превърнал в твърдо убеждение, че Енсън съзнателно я беше прелъстил, а след това изоставил. Сега тя изливаше цялата си омраза пред неискащия да я слуша Стюарт и му разказваше това, в което самата тя беше повярвала. Когато думите й проникнаха до съзнанието му, той започна да стене, да вика по нея, да я моли да спре. Маргърит се олюляваше напред-назад като замаяна и се смееше с неистов глас.

Стюарт се изправи с мъка на крака и олюлявайки се, изтича до своя автомобил, запали го и замина надалече от нея. Не се върна цели три месеца.

Беше мръсен и брадясал и миришеше на евтино уиски, но беше трезвен и смразяващо спокоен, когато влезе отново вкъщи и започна да говори на Маргърит.

— Ще призная твоето копеле за мое дете — каза той, — защото не искам децата ми да носят позора на майка си. Но не искам никога да го видя, Маргърит, нито пък искам повече да те виждам и теб. Ще наредя да пренесат нещата ми в Голямата къща. Да не си посмяла някога да пристъпиш прага й. Ако имаш да ми казваш нещо, напиши бележка и я прати по някой от прислужниците.

Стюарт излезе, без да погледне жена си. Качи се изтощен на автомобила си и потегли към Голямата къща. Когато мина покрай две запустели, незасадени ниви, спря колата. Главата му клюмна върху ръката, която държеше кормилото.

— Енсън — пророни тихо той и заплака.

По-късно същия ден, след като се беше изкъпал, избръснал и си беше облякъл чисти дрехи, отиде да види Сем Рагс.

Рагс го приветства шумно за добре дошъл. Бил очаквал Стюарт да му се обади; имал да му казва големи новини. Двамата щели да стават много богати.

На топлия и радушен прием на Сем Стюарт отговори със същото. За момент той забрави всичко, което се беше случило, и се почувства с олекнало сърце, когато вдигна чаша, за да пие за тоста на Сем за бъдещите им успехи.

Но новините на Сем не бяха добри за Стюарт — Сем беше станал официален дилър на „Форд“ за Чарлстън и искаше Стюарт пак да му стане съдружник.

— „Форд“ ще бие по продажби „Олдс“ десет към едно, сигурен съм в това — каза Сем. — А може и сто към едно…

Стюарт остави чашата си на масата.

— Не мога, Сем. Ще трябва да се откажа от автомобилите и да се занимавам с плантацията. Сега вече няма кой друг. Всъщност дойдох насам, за да си уредим с теб отношенията за моята половина от дилърството за „Олдсмобил“. Трябва да продам дяла си.

Сем наля по още една чаша и на двамата. По тоя въпрос, започна да му обяснява Сем, нещата стояли по следния начин: той вече се бил отървал от бизнеса с „Олдсмобил“. Бил продал правата на някакъв тип от Съмървил. Но на Стюарт от тая работа му се падали не повече от петдесет долара. А от комисионните той беше събрал едва колкото да плати мострения автомобил, с който бяха извършвани демонстрационните обиколки.

— Съжалявам, Стюарт, но бизнесът си е бизнес — Сем протегна ръка. — Оставаме си приятели, нали?

— Разбира се, Сем, приятели — Стюарт пое ръката на Сем. — А що се отнася до дестилатора, мога да използвам и малкото казанче за домашна бира. Ще намина насам някой ден на път за вкъщи да си го взема.

„Олдсмобилът“ на Стюарт го чакаше отвън. Следобедното слънце осветяваше с безпощадна яснота всички детайли по него. Бляскавата преди червена и златна боя се беше напукала и на места почти не личеше под хваналия кора прах. На единия от месинговите фенери, вече потъмнели и без блясък, му се беше загубил единия болт. Той беше увиснал на една страна, готов всеки момент да падне.

Стюарт се усмихна и нададе весело поздрав с клаксона като тръгваше. Когато магазинът се изгуби от погледа му, раменете му се отпусната отчаяно.

 

 

В книжата на Енсън бяха останали и планове за това, какво да се засади през следващата година. Стюарт се опитваше съвсем старателно да следва тия предписания, но фермерството беше напълно непознат за него занаят и като че ли усилията му не даваха никакъв резултат — нищо не ставаше както трябва. Той се връщаше всяка вечер в Голямата къща изтощен, обезкуражен и ядосан. Намираше спасение в уискито, най-често това беше евтината, парлива скоросмъртница от казана на Сем Рагс. Вечерите му минаваха все по един и същи начин: язвителни тостове, насочени към портретите на прародителите му от стената, последвани от изблици на гняв към съдбата, моменти на изпадане в отчайващо самосъжаление, последвани от сълзливи сантименталности и викове „О, бедничките ми дечица!“. „Малкият Стюарт и Пеги са единствените, които не ме предадоха“, мислеше си той.

От време на време той отиваше до Горската къща, повикваше някой от прислужниците и му нареждаше да доведе децата при него да ги види, после ги наплашваше от несръчни прегръдки и потупване по раменцата, докато те се разплачеха. Тогава ги връщаше отново в Горската къща и бързо поемаше обратно, плачейки и роптаейки, че Маргърит се опитва да настрои децата срещу него.

Като дойде Коледа, Стюарт нареди да доведат децата в Голямата къща за ежегодната церемония по раздаването на подаръците. „Малкият Стюарт е вече на шест години, достатъчно голям, за да разбира кога как трябва да се държи“, мислеше си Стюарт. „В края на краищата, говореше той на портретите, нали се трепя всеки ден, за да запазя неговото наследство, неговия имот! Един ден тая плантация ще бъде негова.“

Коледната утрин беше слънчева и свежа, слаб ветрец подухваше откъм реката, като поклащаше листата на испанския мъх, спускащ се от клоните на дърветата, и изсушаваше капките роса по високите, прораснали храсти от яркочервени камелии. Стюарт осмисли отговорността, но и подкрепата, която имаше от традицията в тоя момент, докато стоеше на стълбите, които се изкачваха към централния вход с внушителните колони. Точно по същия начин беше стоял той със своя баща, а сега неговият син стоеше до него.

Негрите от имението пристъпваха напред един по един, за да получават подаръците си: бутилка вино и нови панталон и риза за мъжете, басмен плат за рокля за жените, бонбони за децата. „Коледен подарък“, казваше всеки от тях, а Стюарт отговаряше „Весела Коледа“. Пеги и малкият Стюарт издекламирваха отговора заедно с него. Те подаваха бонбоните и се кикотеха с малките негърчета, обхванати от общата възбуда на церемонията.

След като подаръците бяха раздадени, негрите започнаха да пеят. И тримата Трад се присъединиха към тях, пляскайки с ръце и потропвайки с крака във веселия ритъм на песните. Те изпяха „На Мери й се роди бебе“ и „Ей там иде овчарят към яслите“.

— Елате вътре — каза Стюарт на децата — да видите какво е приготвил татко за вас — той им беше накупил дузина неподходящи, скъпи играчки.

— Дядо Коледа ни донесе едно бебе за сестричка предишната нощ — каза Пеги. — Хм, ама да знаеш колко смешно изглежда.

Стюарт замръзна на мястото си. От известно време беше забравил за това. Пеги не забелязваше настъпилата у баща й промяна и продължаваше да бърбори.

— Зензи казва, че всички бели бебета отначало изглеждали смешни и че тя щяла да се разхубави. Но ще трябва доста да се поразхубави, преди да ми се прииска да си играя с нея. Аз си харесвам моите кукли. Те не плачат.

— Зензи казва, че таткото и майката на мама се усмихват на бебето от небето, защото тя я кръсти Гардън. Но на мен ми се струва, че мама не знае за това. Чух я като казваше на Зензи, че е кръстила бебето Гардън, защото иска бебето да носи нейното име. Какво значи това, татко?

13

Бебето беше невъобразимо грозно. Кожата му имаше синкав оттенък, по-забележим по устните и по ноктите. Дългата му глава, притисната при раждането с форцепс при изваждането й през малкия като фъстък отвор, изглеждаше направо уродлива. Голямо, тъмночервено родилно петно покриваше почти цялата задна част. То издаваше слаби, жални звуци, подобни на мяукането на гладно коте.

Зензи го вдигна и опипа дупето му.

— Тя суха. Може би тя гладна. Аз пратила търсят някоя родилка с много кърма.

— Кажи й да го взима оттук с нея — изхълца Маргърит. — Не го искам вкъщи. Реве, откакто се е родило, и е грозно като смъртта. Ако продължавам да я гледам и да я слушам, ще полудея.

Зензи остави бебето в креватчето и бързо отиде при Маргърит.

— Ето, сега — зауспокоява я тя — не трябва тревожи никак. Зензи ще грижи за вас — тя подпъхна завивките й около нея и я гали по гърба, докато Маргърит заспа.

После взе бебето и се измъкна на пръсти от стаята. Срещна повиканата кърмачка по пътеката за селцето.

— Ето, момиче — каза тя, като й подаде кошницата за пране. — Това тук е бебето и всичките му неща. То кръстено Гардън. Ти гледаш него, докато аз ти каже друго. Може бъде дълго време.

Кърмачката на Гардън се казваше Реба. Тя беше висока като мъж и изключително кльощава. Имаше съвсем тънки бедра и много малки гърди, дори и сега, когато бяха пълни с мляко. На пръв поглед изглеждаше като облечен в рокля мъж, впечатление, създавано от фигурата й и от едрите черти на лицето й. Тя имаше широка, квадратна челюст; големият й плосък нос заемаше по-голямата част от лицето й; челото й беше високо и преждевременно набръчкано; ушите й бяха големи, с високо издаден едър хрущял. Беше сплела косата си в стегнати плитки, навити на кръг в плоска прическа на върха на главата й, което засилваше впечатлението от мъжката й фигура. Реба си беше чиста негърка, в кръвта и нямаше никакви жилки на примес, било от кавказки, било от индийски произход. Беше черна, черна като най-рядък абанос, а венците й бяха сини. Реба беше жена на Метю Ашли, най-хубавия мъж в селцето, отговорник за всичкия добитък в плантацията, любимия внук на Пенси. Ако беше пожелал, той би могъл да има, което и да е момиче от негърките в енорията, и немалко от тях се бяха опитали да се омъжат за него. Но той беше видял Реба в църквата, в дрехите на хористка, пееща като един от небесните ангели, и повече не погледна друга жена.

Реба и Метю имаха двама сина: Джон — на пет години и Люк — на една. Между ражданията на двамата, те бяха загубили две деца — момче и момиче, и двете мъртвородени. А третото, момченце, се беше родило преди три седмици и умря една седмица след раждането си. Реба си беше мислила да държи и двете, нейното бебе и бебето на Маргърит Трад. Малките й гърди даваха мляко, достатъчно и за четири. Когато нейният Айзък умря, тя си пристегна гърдите, за да не изтича млякото й и зачака да я повикат от Горската къща. Тялото й жадуваше да усети едно малко телце в ръцете си и гладна уста, впита в гърдите й.

Още щом Зензи си замина, Ребека седна встрани на пътеката и взе повитото бебе от кошницата. Тя притисна малкото телце до гърдите си и започна да го люлее.

— Благословен да си Исусе! Благодаря ти! Благодаря ти!

После разкопча жилетката и роклята си. Млякото се процеждаше от изпъкналите зърна на гърдите й.

— Сега — каза Реба, — ей сегичка, хвала на Господа — и тя отгърна пеленките, за да погледне бебето.

— Не! — изкрещя тя. — Не синьо! Това бебе не трябва да умира! — сложи Гардън на земята и коленичи до нея. — Няма да позволя това да се случи, не и с това бебе — тя подложи едната си ръка под главичката на Гардън и допря уста до нейната. След това вдъхна въздух в малките устенца, поставила другата си ръка на гърдичките й. Те помръдваха едва-едва. Реба вдишваше и издишваше в устата на бебето и се молеше. Така се бори тя цели безкрайни две минути, докато ушите й запищяха от огромното усилие.

После се изправи и изплю на тревата слуз, примесена с кръвни съсиреци, която беше изсмукала от гърлото на бебето. Тя вдигна ръце и глава към небето.

— Благодаря ти, Господи.

Гардън проплака. Реба гледаше как крехките малки гърдички потрепват, докато бебето плачеше, и как кожата постепенно порозовява.

— Сега можеш да ядеш — каза тя. Вдигна бебето и сложи малката главичка на гърдата си.

 

 

Хората от селцето наизлязоха от колибите си и изтичаха на пътя, когато видяха Реба да идва.

— Какво ти прави тук вкъщи, Реба? Господарка не иска тебе?

Реба смъкна голямата кошница от главата си, където я беше сложила да я носи.

— Не мен — каза тя. — Господарката не иска бебето. Тя го прати да живее при мене. Никой не го иска, освен мен. Това тука е мое бебе, изпратено на мене от Господ на Коледен ден.

Хората я последваха и вътре в къщата й.

— Метю — каза Реба, — ние си имаме бебе за нас — тя вдигна спящото бебе от кошницата и го поднесе към Метю. Той разгърна пелените и започна да се смее.

— Реба, това тук е най-грозното бебе, което аз някога съм виждал, включително и от опосуми.

Всички започнаха да се тълпят напред да го погледнат, после се отдръпваха с възклицания назад. Реба прие това с усмивка.

— Всички бяло бебе е грозно — каза един добросърдечен съсед.

— Не толкова грозно като това — шепот на съгласие се разнесе из тълпата.

— Как изглежда не най-важно — подхвърли някой.

Реба се усмихна.

След като всички огледаха бебето, Метю ги отпрати. Седна до Реба и я прегърна.

— Ще те направи ли това бебе щастлива жено?

— Ще ме направи.

— Само това има значение — Метю се засмя отново. — Тя наистина е най-грозното нещо, което някога съм виждал.

Реба се засмя заедно с него.

— Трябваше да я видиш, когато ми я дадоха. Ще ти разкажа всичко.

Гардън, която беше спала по време на представянето й на обществото в селцето, размаха юмручета и захленчи.

Реба отиде при нея.

— Някой май е гладен тук. Чакай да й сменя гащичките на тая лейди и да започна да я храня, после ще ти разправям, докато тя яде — тя взе и притисна страстно към себе си грозното, нежелано бебе.

 

 

Гардън остана при Реба почти десет месеца. Отначало имаха неприятности: Пенси не беше съгласна кръв на Традови да остане в селцето. Това щяло да докара при тях Прободено око. Но Метю успя да я убеди, че Реба има нужда от това бебе. — Освен това — каза й той — Традови не го искат, значи и Прободено око няма да го иска.

Старата Пенси отстъпи; тя не можа да откаже на молбите на Метю. Но го накара да боядиса и нейната, и неговата врата със синя боя, за да ги предпазвала от духовете.

Гардън беше постоянен обект на интерес за хората от селцето. При Реба никога не липсваха посетители, любопитни да узнаят дали главата на бебето е започнала да се оправя. Някои се интересуваха от формата й, други — за косата. Ден след ден белезите и вдлъбнатината, предизвикани от форцепса, се заличаваха малко по малко. Когато Гардън стана на три месеца, главата й вече имаше нормалната за всички бебета форма с по-развита горна част. Но все още нямаше коса.

Дори и Реба започна да си мисли, че може никога да не й покара. Тя все слагаше малки шапчици на главата на Гардън. Гардън пък правеше неуспешни опити да ги смъкне с пълните си ръчички.

След това, на първи април, деня на лъжата, Реба напипа едва набол мъх по главичката на Гардън. Тя продължи да я държи с шапка, с намерението да изненада всички критици, когато яркият родилен белег бъде покрит изцяло с коса.

Но Реба не можа да изчака толкова дълго. Растежът на косата беше така интензивен, че тя започна да разпитва дали някой е виждал такова нещо досега. Какво можеше да значи това? Не беше ли опасно?

Косата на Гардън растеше на кичури. По цялата й глава бяха покарали туфички копринена светлозлатиста коса. Но между кичурите главичката й все още оставаше гола.

— Може да е хванала краста — каза Метю.

— Хм! Че не съм ли виждала аз краста? Тя няма нито рани, нито е зачервена, нито нищо, само чиста, гладка кожа.

— По-добре да идем при доктора, при доктора на белите. Никое черно бебе няма такава глава.

Но доктор Дрейтън не можа да помогне.

— Не може да е болест това, Реба. Досега не съм виждал толкова здраво бебе. Ти си направила чудеса. Да ти призная, не очаквах това бебе да оживее.

Реба се усмихна.

— Няма за какво да се тревожим — каза тя на Метю. — Като й порасне достатъчно дълга косата, ще й я сресвам да закрива голите места. Дотогава може да си носи шапчицата.

Тя целуна малката главичка с прораснала на кичури коса и пак й сложи шапчицата.

— Не се привързвай толкова много към нея, Реба, чуваш ли ме? Тя скоро ще спре да суче и тогава ще си иде у тях. Не искам после да тъжиш за нея.

— Не вярвам скоро да спре да суче.

— По-добре почни да вярваш.

Реба се сепна. Метю почти никога не й беше заповядвал. В редките случаи, когато това беше ставало, то бе свързано с неща, отнасящи се до неговата работа и прехраната на семейството. На следващия ден тя помоли Клоуи да й донесе една купичка за хранене за бебето от кухнята на Традови.

Но вместо това дойде Зензи. През цепнатините на спуснатите кепенци очите на всички, останали през деня в селцето, я проследиха как отиде до вратата на Реба, с тежка кошница в ръка. Джон се скри зад полите на Реба, а тя стисна Люк здраво в ръце, докато отговаряше на чукането на Зензи.

— Нося купичка за бебе и някакви други неща — каза Зензи.

Реба я пусна да влезе.

— Това твои, тия две хубав момчета, Реба?

Реба кимна с глава.

— Нося някои от дрешки на мистър малък Стюарт кои умалели — Зензи посочи към кошницата. — И хубава шунка от бут за теб и бутилка вино за твой мъж.

— Какво искаш от мен, Зензи?

Зензи погледна към строгото лице на Реба.

— Аз вижда, аз по-добре говори направо — каза тя. — Аз ще те помоля, каквото ти каже, остане между тебе и мене.

— Не мога да обещавам.

— Добре, все пак те моля. Просто така. Клоуи ми казала ти искаш отбиваш бебе. Казвам ти, ако това бебе се върне в къщата толкова скоро, то ще направи нещо ужасно с мис Трад. Тя не прилича на нея откак дошло това бебе. Не знам какво става, но това бедно малко същество нещо като отрова за негова майка. Аз отгледала мис Маргърит, откакто тя била по-малка, отколкото малка Гардън сега. Аз винаги познавала нейно сърце. Но аз не може едва познае нея вече. Тя пълна с отрова. Към децата, към мистър Стюарт, дори към мен. И всичко започнало от това бебе. Аз не смее даже спомене име на Гардън. Клоуи или Джуно, или Хърклис споменава нещо за колко добре пораства тя и аз споменава на мис Маргърит, а тя започва да проклина нейно лице и да ругае както аз не чувала друга лейди да ругае. Е, все едно аз не казала нищо сега — Зензи сложи ръка на устата си и прехапа пръста си. Устните й трепереха, очите й бяха стиснати затворени.

Реба докосна коляното на Зензи.

— Ще направя кафе — каза тя. — Джон, изведи Люк навън и го наглеждай да не излиза на пътя.

Когато Реба донесе кафето от печката, Зензи вече се беше овладяла.

— Благодаря — каза тя и отпи. — Това много хубав кафе — отбеляза тя.

Реба стоеше и чакаше.

Зензи изпи чашата си и я постави внимателно на масата.

— Това, което искам да те моли — каза тя — е да можеш да задържиш Гардън до края на лято. Може дотогава мис Маргърит стане добре отново. Ако не стане, е, деца започнат да ходят на училище. Те няма да имат нужда да се грижа за тях. Ще мога да гледам Гардън, без мис Маргърит съвсем да разбере. Не очаквам да работиш без пари, Реба. Аз имам спестени малко пари за мое погребение. Ще мога да ти платя.

— Защо не плати мис Трад?

— Тя няма никакви пари.

— Ами мистър Трад?

— Мене ме страх да му искам… Неща не добре между него и нея.

— Всички го знаят. Чуй ме, Зензи. Не мога да ти кажа нито да, нито не. Трябва да питам мъжа си.

— Разбирам.

— Но мога да ти кажа едно нещо. Който и да е от нашите тук в селцето по-скоро би взел бебето да го гледа при себе си, отколкото да го върнем там, където не го искат. Всички тук обичат Гардън. Ако не мога да я задържа при себе си, ще намеря някой, който да може. Освен това не ти искаме парите за погребението ти. Все ще можем да намерим храна за още едно гърло.

Зензи плесна с ръце от благодарност. Тя се наведе в нещо като дълбок поклон, засвидетелстващ почит.

— Бог да те благослови, Реба — каза тя.

След като Зензи си отиде, Реба седна спокойно да изпие кафето си с тъжно лице. В един момент скочи на крака и отиде до ъгъла, където Гардън спеше в кошчето си.

— Тя дори не поиска да те види — каза тя на бебето. — Даже не се и огледа да види къде те държим — Реба погали бебето по меките бузки, после и по устата. Тогава спящото бебе започна да премлясква и да суче с уста. — Готово, мем — каза Реба, — мисля, че ще можеш да получиш вечерята си и малко по-раничко днес. Харесваш ми.

Метю се съгласи, че Гардън трябва да остане и не каза нищо за привързаността на Реба. Но тя знаеше, че той е прав и предприе действия, които сметна за необходими. Тя говори с всички жени от селцето и няма и след седмица Гардън започнаха да я взимат от къща на къща, за да прекара там било сутринта, било следобеда, било вечерта. От бебе на Реба, тя стана бебе на цялото селце. Скоро тя се научи да познава и други физиономии и се усмихваше и на тях, също както се усмихваше и на Реба. Реба почувства, че й се стегна сърцето, като видя това. И така, докато не разбра, че е бременна. Сега вече можеше да остави Гардън да си отиде.

На четвърти юли малкият Моуз, едно от хлапетата в селцето, забеляза, че на Гардън е започнала да й покарва нова коса.

— Вижте — развика се той, — на Гардън й покарва нов кичур коса. Прилича на фишек.

Сара, по-голямата му сестра, дръпна Гардън от ръцете му и започна да я разнася по хората, връщащи се от неделната служба, и да им показва какво са открили. Под горния слой от златисторуси косички, скриващи голите петна, се виждаше гъсто наболата меденочервена коса, характерна за Традови.

Метю започна да подхвърля Гардън във въздуха, а тя запищя от възторг.

— Голяма работа си, бебче. Удари ги всички в земята. Дойде при нас с гола глава, а сега си вече с два цвята коса — целуна я по пухкавото вратле и я върна на Сара.

— Моуз — извика тя. — Ела да вземеш Гардън. Още не е минал твоят ред да я гледаш.

Моуз се отзова покорно. Даже даде на Гардън да си дъвче това, което беше останало от пилешката кълка в ръката му.

14

— Ден на независимостта — каза Маргърит Трад. Тя докосна с пръст яркочервената четворка на календара и се изсмя — рязък, дрезгав и безрадостен звук. Къде беше онази независимост в собствения й живот? Тя се чувстваше повече затворничка, отколкото ако бе хвърлена в подземията на някой зандан.

Тя можеше да излезе, да се махне оттук. Можеше да нареди да й оседлаят един кон или да й впрегнат двуколката. А после какво? Къде можеше да отиде после?

Имаше приятелки. Или поне така се наричаха. Всички момичета, които беше познавала в детството си, вече бяха станали жени. Имаше и роднини — ония трети и четвърти братовчедки, които бяха идвали на гости при майка й, докато Маргърит беше още малка, и я бяха поздравявали с нежни целувки на партитата през Сезона. Би ли я приела някоя от тях?

На гости — да. Всяка от тях, без значение колко беше далечна роднинската им връзка. Да получиш гостоприемство за известно време беше нещо съвсем естествено в Юга.

Но не и ако си прелюбодейка. Възможно беше Стюарт да продължи да си мълчи — той трябваше да пази името и гордостта си. Но той я мразеше толкова много! И при това беше постоянно пиян. От злоба или от лекомислие беше способен да разпространи мълвата за позора й.

И тогава всички врати щяха да се затворят пред нея. Обществото би могло да й прости за прегрешението й със Стюарт. В обществото на Чарлстън се бяха случвали от време на време такива истории с „преждевременни“ бебета, родени доста скоро след женитбата. Всеки знаеше кои бяха те и оставаха набелязани чак до смъртта си, че и след това, но все пак им прощаваха и на тях, и на техните родители.

Но изневярата, все пак, беше нещо съвсем друго. Пред изневярата се затваряха всички врати. Маргърит нямаше никакъв шанс.

Но също така не можеше и да продължи да живее както сега. Тя се беше опитала да се пребори с обстоятелствата, отказваше да приеме истината за положението си, изпадаше в истерии, съсипваше се. Трябваше да мисли, да изработи план, да намери изход. Сълзите и истерията нямаше да й помогнат.

Нито пък щяха да й помогнат усмивките и сърцераздирателните молби. Стюарт вече нямаше намерение да я заведе, където и да е, да се покаже в обществото с нея, дори и само за благоприличие. И нямаше да й даде повече нито пени. Уведоми я с писмо, че бил предупредил търговците в Съмървил и Чарлстън, че само той ще може да купува по неговата сметка.

Тя беше хваната в капан, изолирана, сама. Стюарт беше надзирателят на нейния затвор. Той би могъл да я измъчва така цял живот. Пръстите на Маргърит пребягаха по календара; 1906 година. Скоро тя щеше да навърши двайсет и две. А й оставаха да изживее още много повече години в нейната килия. Докато умре. Или докато Стюарт умре. За миг сърцето на Маргърит спря. После с болезнен подскок започна отново да бие, по-силно и по-бързо от преди. Стюарт непрекъснато пиеше. Зензи й го беше казала. Това щеше да го убие. Той можеше да падне от коня си или да се блъсне някъде с тоя негов идиотски автомобил, или да умре от някоя от ония болести, които убиваха пияниците.

Пръстите на Маргърит се докоснаха отново до датата на рождения й ден. Двайсет и две години не бяха чак толкова много. Тя взе в ръце огледалото си и започна да разглежда внимателно лицето си. Кожата й беше изсъхнала. Тънки бръчки се спускаха от носа й до ъгълчетата на устните й. Косите й бяха изгубили блясъка си, отслабнали и изтънели. „Съвсем съм се изоставила, не приличам на нищо, помисли си тя. Овесено брашно. Трябва да го накарам да разреши да се купи овесено брашно. И Клоуи да ми направи малко розова вода. Ще започна още от днес да си правя маски на кожата. И мляко. И лимони. Трябва кожата ми отново да стане мека и гладка, и косата ми отново да придобие блясък. Мога да чакам. Това няма да продължи дълго. После ще отида в града, ще се виждам с хора, ще танцувам, ще бъда красива и ще ми се възхищават, и повече никога няма да стъпя тук.“

Тя изтича до бюрото си и взе кутията със сувенирите. Седна насред леглото, разпръсна ги около себе си върху покривката и се отдаде на спомени за своя Сезон.

15

През октомври Пеги и малкият Стюарт тръгнаха на училище. Въпреки че Пеги още не беше навършила и пет години — оставаха й няколко дена до това — никой не възрази. Пригодената за училище къща имаше само една учебна стая, която се ползваше от учениците от първи до седми клас. Имаше петокласници, които бяха на петнайсет години, защо тогава да нямаше и първокласничка на пет?

Училището се намираше до моста на Бейкън, където пътят за Съмървил пресичаше река Ашли! Беше на почти пет мили от имението — твърде далеч, за да ходят децата пеш до там. Те яздеха един кон от имението — стара кобила, наречена Джуди, която някога е била част от екипажа, теглил великолепната карета на съдията. Тя невъзмутимо се подчиняваше на малките ръчички, държащи юздите. Стюарт и Пеги се ширеха свободно върху кокалестия й стар гръб с изпопадала козина. За тях беше голяма радост и гордост да си имат свой собствен кон.

С времето тая радост премина. Джуди беше само една бавноподвижна, стара кобила, а училището — място с изпълнен с тебеширен прах въздух и с отегчително хорово рецитиране на читанката на Мак Гъфи и на аритметичните таблици. Дори и другите деца в училището, отначало непознати и интересни, станаха скучни и безинтересни за двамата малки Трад.

Но по това време вече режимът на ежедневните им занимания се беше затвърдил у тях и се поддържаше от само себе си. Те го следваха автоматично, без да си задават въпроси дали няма и някой друг начин да се вършат тия неща.

И в имението продължаваше същият неизменен начин на живот. Зензи някак си забрави за обещанието си да вземе Гардън обратно в Горската къща, когато децата тръгнат на училище. Малкото момиченце остана да живее в селцето, където всяка къща беше негов дом. Изглежда тя беше забравена от семейството си. Маргърит прекарваше времето си в грижи за кожата си и за косата си. И чакаше. Стюарт прекарваше своето в безпътен живот.

Той беше намерил нови приятели сред дребните, набедени фермери, които живееха по протежението на Съмървилския път — мъже, които се трепеха да обработват своите зеленчукови насаждения от по четирийсет-петдесет акра без наемни работници. Новите му приятели гледаха на него по начина, по който и самият той гледаше на себе си — като на собственик на плантация, а не като на фермер. Човек със знатен произход. Той си създаде навика да гостува на приятелите си, да пие с тях, да си говори с тях за времето, за реколтата и за лов. Това изпълваше времето му. Това и срещите му от време на време с неговия управител на фермата, когато като господар наминаваше на кон към нивите, оборите и плевните. И жените в Съмървил. И самотните обеди и вечери в Голямата къща, последвани от часове съсредоточено наливане с уиски, докато успее да заспи. След всичките драматични години някакъв вид спокойствие беше обхванало имението Ашли.

Така преминаваха месеци и години, неразличими една от друга като водите на широката кафявозеленикава река, течаща наблизо. Пеги и Стюарт минаваха от клас в клас, преминаха и от Джуди към свои собствени, на всеки поотделно, коне със седла и с по-изразен вкус към галопа.

Всяка година реколтата ставаше по-малка и по-бедна от миналогодишната. Посредникът в Чарлстън, който договаряше изкупуването на продукцията и извозването й с кораб на север, се оплакваше на Стюарт от пазара, но продължаваше да сключва договора с него… разбира се, на постоянно спадащи цени. След двайсетгодишна съвместна работа той държеше на старите си клиенти. Той, освен това представляваше Стюарт и на ежегодните разпродажби на земя, предназначени за покриване на дълговете.

 

 

Стюарт беше далечна, обаятелна фигура в очите на своите деца. Те обичаха да ходят в Голямата къща. За тях тя изглеждаше като мистериозен, вълнуващ дворец. Стюарт обитаваше само две от стаите — всекидневната и господарската спалня. И двете бяха на втория етаж. Приземният етаж беше вълнуващ, опасен свят от мрачни, притъмнени от кепенците стаи, изпълнени с плашещи, покрити с прашни чаршафи форми, които можеха да бъдат призраци, дракони или чудовища.

Още по-интересен беше третият етаж с потъналата в прах подобна на пещера бална зала, с наредени надлъж по стените й огледала, които отразяваха детските образи напред и назад до безкрайност. Балната зала беше много подходяща да потичаш из нея, да се попързаляш по широкия гладък под, да си правиш пещери и фортове от позлатените бамбукови столове, които те намериха там. Високо над главите им кристалните полилеи звънтяха тайнствено в муселинените си калъфи, когато детските лудории раздвижваха застоялия, неподвижен въздух. Стюарт и Пеги бяха убедени, че този звук е вълшебният език на някоя невидима фея.

Най-интересен от всичко беше пълният със съкровища таван с неговите наклонени сводове. Там имаше цели дузини заключени, претъпкани куфари, които тормозеха любопитството им, както и високи гардероби, пълни със странни дрехи, някои от които се разпадаха на прах при докосване. Там имаше и тежки метални сандъци, натъпкани с книжа, и албуми със смешни фотографии и имена, изписани под тях с избеляло мастило, което се олющваше, като обръщаш страниците. Стюарт постоянно срещаше името си под снимките на бебета, момчета и мъже. Там имаше книги с цветни рисунки, стереоскопи с плъзгащи се фигурки в тях, ръчен грамофон и плочи, прогнили камшици, чадъри и разпадащи се ботуши и обувки от всякаква големина и цвят. Толкова много неща, а те едва бяха започнали изследванията си!

Пеги и малкият Стюарт винаги си играеха на тавана в дъждовните дни, ако баща им позволеше. Понякога той им позволяваше, понякога не.

Те никога не знаеха какво да очакват. Приближаваха се към къщата предпазливо. Ако беше заключено, или ако баща им им крещеше да се махат оттам, те си намираха някакво друго занимание. Ако им кажеше да влязат, те все още продължаваха да бъдат предпазливи. Понякога той миришеше особено, притискаше ги до себе си и ги наричаше „моите дечица“. Друг път пък ги разсмиваше, като им разказваше историйки за себе си и за братята си, когато са били деца. Или пък ги караше да стоят кротко седнали на дивана, докато той крачеше напред-назад из стаята и им разказваше за техния род — хората, чиито портрети висяха закачени на стената, и за техния дядо, който бил съдия. Винаги завършваше разказите си, говорейки за някаква жена, наречена „леля Елизабет“, и тогава Пеги и Стюарт се плашеха, защото баща им ставаше много ядосан.

— Проклета — крещеше той, — алчна, зла и проклета. Тя открадна бизнеса на Традови и къщата на Традови. Тя трябваше да бъде наша. Тя няма право да бъде толкова богата, когато ние сме толкова бедни — после винаги отиваше към масата с гарафата и отпъждаше децата.

Това беше сигнал, че те могат да отиват горе на тавана или в балната зала и да си играят. Без значение в какво настроение беше баща им, те винаги отиваха да продължат изследванията си, след като той свършеше с тях. Приемаха настроенията му като един вид цена на разрешението.

Колкото повече растяха, те забелязваха, че случаите, когато баща им беше във весело настроение, ставаха все по-редки. Обаче все така не задаваха никакви въпроси. Бяха свикнали да мислят за него като за краля на Голямата къща. А кралете не подлежат на критика.

 

 

Мнението на Стюарт за децата му обаче не беше така великодушно. Той очакваше нещо, искаше нещо от тях, без да знае какво е то. И никога не го получи.

Пеги не беше това, което той искаше неговото малко момиченце да бъде. Тя не беше изтънчена и деликатна като кукла, каквато трябваше да бъде едно момиченце на нейните години. Не беше само израненото й от белези лице това, което му беше неприятно у нея, въпреки че не обичаше да гледа лицето й. Неприятна му беше нейната агресивност и самоувереност. Тя се държеше като момче.

А Стюарт, синът му, който трябваше да бъде негова опора за бъдещето, негов съратник… Стюарт беше мамино детенце. Той трепереше, като видеше нанизаните на връв убити птици или убития елен, донесени след лов. Не можеше да язди като хората. Не можеше дори и да плува свястно — държеше си постоянно главата над водата като някой женчо, какъвто всъщност си беше.

Единственото нещо, което можеше да му се признае, беше, че той знаеше за автомобила повече, отколкото който и да е възрастен мъж, когото Стюарт познаваше. Момчето се научи да кара, още преди да навърши осем години, и можеше да прави такива неща с двигателя, че да го накара да пее.

Защо не беше толкова добър и с пушката и язденето? Той беше едно болезнено разочарование за баща си.

Но не и за Маргърит. Един ден, докато ровеше из кутията със сувенирите си, тя ненадейно се сети, че дамите, дори и дамите вдовици, не могат да се разхождат без придружител. От тоя момент тя започна да проявява интерес към сина си.

Той беше момче с добър външен вид. И тя си представяше идилични картини: хубавичкото малко момче, подаващо ръка на майка си при слизането й от каретата, носещо пакетите на излизане от магазина, подаващо ветрилото й, идващо да я вземе след визита на чай при приятели.

Но маниерите на сина й бяха отчайващи. Той не се беше научил на нищо тук, заобиколен само от селяци.

Още същата вечер Маргърит започна да учи малкия Стюарт на изискани маниери, за да направи от него съвършения джентълмен, както тя си го представяше.

Тя не му обясни нищо. Той знаеше само, че поради някаква причина майка му иска да бъде с него и че това има нещо общо с прекрасния живот, който един ден ще имат.

За него Маргърит беше далечната непозната, която не трябвало да бъде тревожена и която била много чувствителна, както му беше обяснила Зензи. Тя била негова майка с всичките благоговейни последствия, които тая дума трябвало да има за едно дете.

А сега тя беше с него по цял ден, целуваше го, обгръщаше го със сладкия аромат, който се носеше около нея, обещаваше му тайнствени чудеса с мекия си, нежен глас.

Малкият Стюарт насочи усилията си изцяло към това, да й достави удоволствие, да се опитва да спечели усмивката й. Поддържаше ръцете си чисти, упражняваше се на поклони седмици наред, докато не ги научи както трябва, държеше стола й и донасяше шала й, научи се да говори с тих глас и да ходи с тихи стъпки.

Пеги, която не разбираше нищо от всичко това, също започна да се опитва с всички сили да привлече вниманието на майка си. Единственият път, когато успя, беше, като донесе от училище един вестник за някаква задача за домашна работа. Маргърит помоли Пеги да й го даде, целуна я набързо да й благодари, после изтича в нейната стая и затвори вратата, за да не я последва Пеги.

В имението доста рядко се появяваха вестници. Стюарт не проявяваше никакъв интерес към тях, а пък не би дал на Маргърит пари да си ги купува. Когато по някакъв начин й попаднеше вестник в ръцете, Маргърит поглъщаше с наслада всяка страница. Четеше бавно, оглеждаше продължително всяка дума, всяка илюстрация, възпираше се да не премине направо към страниците, които най-много я интересуваха.

Това бяха страниците за жени, запълнени с обявления и новини от обществото. Те бяха единствената връзка на Маргърит с живота, по който копнееше.

Сега тя видя, че шапките са станали по-големи, с по-широка периферия и дъно. Новото и по-съществено беше, че перата от бяла чапла бяха заменени с китка щраусови пера. Тя си представи себе си с модела от рекламата на универсалния магазин на Керисън. Моделът се казваше „Грейнсбърсу“. Беше сигурна, че ще изглежда прекрасно в него.

Керисън показваха още един тоалет наречен „Ла Мервейьоз“. Маргърит го намери шокиращ. Беше толкова тесен, че, както изглеждаше, едва ли можеше да си сложиш повече от една фуста под него. И корсажът беше особен — стигаше до средата на бюста, откъдето нагоре всъщност нямаше истински корсаж. Тя с облекчение видя, че другите рокли си бяха както трябва, с хубавата S-образна извивка, която подчертаваше женските атрибути. Ех, само ако имаше свестен корсет. Нейните всички бяха износени. Зензи все трябваше да ги кърпи.

Имаше и половин страница, посветена на приема, който мистър и мисис Дженкинс Раг бяха дали в чест на родителите на мисис Раг, по случай златната им сватба. „Хм, това е Керълайн Уентуърт, помисли си Маргърит. Въобще не мислех, че ще може да си намери мъж, та камо ли такъв хубавец като Дженкинс Раг… Това беше тоя, който за малко не изпадна в истерия, задето му отказах да танцувам с него два валса поред. Само какъв бал беше тоя! Струва ми се, че тогава бях със синята си рокля с кадифените панделки на рамото, защото той каза нещо от рода на това, че му се искало да бъде панделка, а не кавалер за танца. Той го произнесе буква по буква, за да поясни какво иска да каже, а аз се смях до пръсване на това. Това беше на бала на Тенийсови. Или май на Маршълови…“ Маргърит изтича до кутията си със сувенири. Тя нареди на Зензи да й донесе вечерята на поднос в спалнята. Изминал беше цял час след обичайното й време за лягане, докато четеше имената на всички гости на приема, споменати във вестника, и се опитваше да възстанови спомените си за тях.

Тя сгъна вестника съвсем внимателно и го сложи и него в кутията си със сувенирите. После си легна. „Няма да трае още дълго, мислеше си тя. След това и аз ще бъда там, с всички останали.“ Тя се унесе в полудрямка, мислейки си за сини панделки и за китки щраусови пера. Красивите й устни бяха извити в усмивка. „Няма да е дълго, чу се тя да промърморва на глас. Мога да чакам.“ И после заспа.

16

През 1912 г. Гардън се прибра вкъщи, за да живее със семейството. Тя беше на шест години и вече беше време да тръгва на училище. Нямаше как повече да се правят, че са забравили за нея.

Реба говори със Зензи, Зензи говори с Маргърит, а Маргърит говори с Пеги и малкия Стюарт.

— Ще трябва да водите по-малката си сестра на училище, а после и да я довеждате вкъщи — каза им Маргърит.

Малкият Стюарт и Пеги се възпротивиха. Нямало да я водят, казаха те. Всички щели да им се смеят. Те не бяха забравяли за съществуването на Гардън, както Маргърит беше успяла да направи това. Когато яздеха към къщи на връщане от училище, тя беше винаги сред групичката негърчета от селцето, които махаха с ръце и танцуваха радостно при вида на минаващите покрай тях коне.

Те се бяха чудили защо сестра им е там сред малките негърчета и бяха подразбрали от реакцията на Зензи на техните въпроси, че при Гардън има нещо по-различно. Зензи дори беше стигнала в обясненията си дотам, че им каза, че майка им е разстроена заради Гардън и да не я безпокоят с въпроси за нея. Пеги и Стюарт бяха решили, че Гардън сигурно е малоумна.

— Затова косата й е толкова смешна — обяви Пеги. — Има нещо не наред с главата й.

— Сигурно — съгласи се Стюарт. — Тя е глупачка.

— Няма да водим някаква си глупачка в училището — каза той на Маргърит. А тя се обърна към Зензи за помощ. Зензи би Стюарт с кожен каиш, докато той обеща да се подчини. Пеги се предаде само при гледката на следите от каиша по Стюарт и при заканата, че и тя ще получи от същото.

На следващия ден Клоуи въведе Гардън във всекидневната след закуска. Гардън беше много развълнувана. Реба й беше разказвала за училището, като същевременно бе започнала да я учи на числата и буквите — научила я беше на нейната буквичка и на числото на годините й; Метю я беше учил цялото лято да язди на старата Джуди и тя се чувстваше удобно върху коня. Беше готова и нямаше търпение да стане „голяма ученичка“.

Гардън не беше познала друго, освен щастие през по-голямата част от краткия си живот. Всички в селцето я обичаха и от своя страна тя също обичаше всички. От време на време й бяха напомняли, че трябва да слуша, като й понапляскваха закръгленото дупенце и я понажулваха по крачетата с жилави клонки. Но тя не знаеше какво е да те уязвяват или да бъдат жестоки с теб.

Тя веднага изтича при Стюарт и Пеги и започна да бърбори за техните кончета и за Джуди и за уроците й по яздене, които й бе давал Матю.

— Вие няма нужда да слага мене да язди зад вас — каза тя. — Аз мога язди съвсем сама, също както вие, само малко по-бавно.

Стюарт и Пеги бяха ужасени.

— Мамо — каза Стюарт, — тя приказва като негърка. И изглежда като негърка.

След като беше играла цяло лято на открито, Гардън беше добила тъмнокафяв тен и слънчеви лунички по лицето, а кожата по босите й крака беше загрубяла. Странната й нашарена коса беше станала толкова гъста, че Клоуи й я беше сплела на четири плитки, вързани с връвчици, защото нямаше панделки.

Гардън беше смутена. Разбираше, че говорят за нея, че нещо у нея не им харесва, но не разбираше какво. Тя погледна към Клоуи за помощ, но Клоуи само поклати леко глава и сложи пръст на уста. Гардън погледна мълчаливо към трите лица, към трите чифта очи от нейното семейство. Всички те бяха студени.

— Стюарт — каза Маргърит със стоманени нотки в иначе мекия си глас, — казвала съм ти стотици пъти, че един джентълмен никога не казва „негър“. И освен това сестра ти не изглежда като цветнокожа особа. По-скоро като хлапе от улицата може би. Това може да се оправи… А ще се научи да говори правилно в училище.

— Клоуи, кажи на Зензи да изкъпе Гардън, да й подстриже косата и да види какво може да намери из старите дрехи на мис Пеги, което да й става.

Клоуи изведе Гардън от стаята. Чак като стигнаха в кухнята, Гардън проговори отново.

— Защо каза тя да ме къпят, Клоуи? Нали снощи след вечеря се къпах? Какво лошо съм направила?

Клоуи я притисна към топлите си меки гърди.

— Нищо, детето ми — каза тя. — Ти никога не си правила лошо през целия си миличък живот. Само дето на тебе са правили лошо.

— Какво искаш да кажеш, Клоуи?

— Нищо, детенцето ми. Клоуи само си говори да си чеше езика. Ти само прави каквото ти кажат и пази това, което мислиш за себе си.

— Искаш да кажеш да си мълча?

— Така най-добре. Сега ние трябва да намеря тая Зензи. Аз ще й дам купешки сапун, дето прави балончета като се къпеш.

— Направих, колкото малко можах — докладва Клоуи на Реба и на останалите същата вечер, но това бедно детенце, тя има много мъки да преживява.

Мъките бяха много, но Гардън ги преживяваше. Тя си държеше устата затворена, освен ако някой директно не я питаше нещо, а и тогава отговаряше колкото се може по-накратко. Тя вършеше каквото й кажеха, и го вършеше — незабавно. Слушаше, гледаше и се учеше. Беше наблюдателна и схващаше бързо; скоро тя вече говореше съвсем като другите деца в училището, с изключение на оная музикална напевност на речта, присъща на диалекта Гъла, който беше усвоила от негрите в имението, оставил неизличим отпечатък върху произношението й, и който правеше речта й изключително приятна за слушане.

Тя страдаше стоически, когато я дразнеха по повод на косата й. Зензи й я беше подстригала с помощта на една паница сложена на главата й, по чиито краища да подравни косата й, при което я окастри жестоко и отпред, и отзад. Резултатът беше отчайващ. А и самата коса на Гардън беше много особена. Все едно, че имаше двойна коса — един път цялата й глава си беше покрита с нормална по количество руса коса, и втори път — със същото количество червена. Отделните кичури бяха ужасно твърди, без следа от накъдряне по тях, но друга част от косата й, от другия цвят, образуваше гъста, неподвластна на нищо маса над тях.

Незадържана от плитки, тя се разлетяваше около главата на Гардън и при най-лекия полъх на най-слабия ветрец. Това я правеше да изглежда необуздана и неестествена.

Освен това тя изглеждаше абсурдна и от дрехите на Пеги. Носеше роклите, които Пеги беше носила на нейната възраст, но те висяха свободно около нея. Не само поради това, че Пеги имаше по-едро телосложение, с по-широк кокал и по-широки рамене, но и поради това, че Гардън беше започнала да губи от теглото си, откакто свършиха дните й в селцето. Тя не можеше да си преглъща храната, докато ядеше на масата с брат си и сестра си. Опитваше се, понякога успяваше, а после повръщаше. Клоуи започна да й приготвя отделни манджи, които й даваше в кухнята, но Гардън и от тях не можеше да изяде повече от няколко залъка. Единствено Метю намери начин тя да може да поема храна. Преди и след училище тя минаваше през обора, там, където дояха кравите, и пиеше измисления от Метю коктейл, наречен „силъбаб-изпод-кравата“^[4]. Клекнала до краката на голямото топло животно, Гардън държеше отдолу му синята порцеланова кана, с предварително сипана в нея пудра захар и ванилия. Опитните ръце на Метю насочваха струйките топло мляко вътре в каната, чак докато пенливата течност прелееше отгоре. Вълшебните свойства на тоя коктейл се дължаха на специалния начин на приготвянето му — топлината на осветения от фенера обор, плътната, остра миризма на животните, умението на Метювите пръсти и омайната сладост да пиеш пенливата течност от ръба на каната. Силъбабът подхранваше тялото и душата на Гардън.

Но тя продължаваше да отслабва. Когато през юни училището свърши, тя беше станала, по думите на Реба, само кожа и кокали.

— Пак ще си те поохраним, Миси — обеща й Реба. — Ще прекараш цялото лято тук с приятелите си. Ще си върнеш своя апетит. Че ти си по-кльощава и от Реба! Не може така!

Гардън се хвърли на врата й, луда от радост. Тя почувства, че е отново у дома си, въпреки че беше разбрала, че това не е точно така. Неин дом беше Горската къща, независимо че се чувстваше нежелана там. И нейното семейство бяха Стюарт, Пеги и мама, а не Реба, и Метю, и Джон, и Люк, и Тайрън, и новото бебе — Флора. Все пак, докато продължаваше лятото, тя можеше да остане при своите приятели. Нямаше да им липсва на тях, на своето семейство.

Дори когато училището започнеше отново, а дотогава имаше много, много време, нещата нямаше вече да бъдат толкова лоши. Тя си имаше вече някои приятелки от училище и следващата година момичетата щяха да се учат да плетат и тя щеше да бъде ангелчето в коледната пиеска и щеше да пее коледната песничка. И най-хубавото от всичко — щеше да има нов яздитен кон вместо изморената, стара Джуди. Пеги и Стюарт бяха завършили училището. Те нямаше никога повече да ходят на училище.

17

— Стюарт, свали си училищния костюм и внимателно го постави на закачалката! За Бога, имаш си достатъчно други дрехи, а ще можеш да носиш костюми през цялото време в колежа.

Стюарт зяпна от изненада.

— Колеж? Но мамо, мислех, че съм свършил вече с училището.

— Свършил си с детските отделения. От следващата година тръгваш в колежа в Съмървил.

— Защо, мамо? Не ме бива чак толкова в ученето. Нека Пеги да иде да учи там. Тя обича книгите.

— Пеги е момиче. Тя няма нужда от колеж. А ти имаш.

— За какво ми е?

— За да прогресираш в обществото. Да стане нещо от тебе. Един мъж има нужда от образование.

— Татко никога не е ходил в колеж.

Маргърит повдигна вежди.

— Щом той не е ходил, значи и ти не трябва да ходиш, така ли? Искаш като пораснеш, да станеш толкова безотговорен като него, да разочароваш всички като него? Той дори не дойде на тържеството по случай завършването ти, а Пеги каза, че бил обещал.

— Не беше точно обещание, мамо. Бях там, когато Пеги го попита. Той каза, че ще види какво може да направи.

Маргърит сви рамене.

— Типично за него — каза тя. — Не знам защо въобще си правя труда да говоря за него. Отивай да си съблечеш костюма! Подреди го внимателно!

Стюарт зашляпа шумно нагоре по стълбите.

— Понякога на човек му писва постоянно да му казват какво да прави — мърмореше той. — Следващия месец ще навърша тринайсет години, не съм бебе. Татко ми каза, че ще ми подари и няколко чифта дълги панталони за рождения ден. След това няма да погледна вече тия детски костюмчета с къси панталони, кой каквото ще да говори.

Докато си закачваше сакото на закачалката, чу майка му да го вика. Гласът й звучеше особено. Сложи си отново сакото, роптаейки и затропа шумно надолу по стълбите. Маргърит се беше отпуснала назад в креслото с изцедено, безцветно лице. Зензи й вееше с ветрило и гледаше свирепо към чернокожия, застанал притеснено на входа.

— Какво има? — извика Стюарт. Негърът повдигна товара в ръцете си и погледна към момчето.

— Аз не искал безпокои твой мама, но иска разбере. Твой татко. Той само сложил негов ръка на негов сърце и се катурнал. Аз искал само разбере къде ние трябва отнесе тяло.

18

Маргърит винаги бе мислила, че Стюарт е богат. Не можеше да повярва на това, което й казваше адвокатът.

— Двеста и осем долара? Това ли са всичките пари, които ще получа?

Логан Хенри, адвокатът на семейство Трад, не бе шокиран от неприкритата алчност на вдовицата на Стюарт Трад. Фирмата му обслужваше много клиенти. Опитът доказваше, че вдовиците винаги проявяваха нетърпение да сложат ръка върху парите на покойните си съпрузи. И най-често решаваха, че тези пари са недостатъчно. Логан Хенри бе твърдо решен да остане ерген.

— Има, разбира се, и солидни активи под формата на недвижимо имущество. Синът ви е техен наследник. Нашата фирма е попечител до навършване на пълнолетието му. Понастоящем аз съм отговорен за това имущество и мога да ви уверя, че да защитавам интересите на младежа ще бъде моя първостепенна грижа.

— Искате да кажете, че той е оставил всичко на малкия Стюарт? Само двеста долара за мен? Как ще преживявам с тях?

— Умолявам ви, мисис Трад, не се разстройвайте. Имотите носят приходи, които би трябвало да задоволяват нуждите на децата ви и на вас самата. Аз съм сигурен, че когато синът ви достигне определената възраст, ще се отнесе отговорно към своите сестри и майка си.

— Не ми говорете глупости, мистър Хенри. Какви приходи може да донесе такъв имот, без някой да го ръководи? Стюарт е едва дванадесетгодишен. Не би могъл да управлява плантация. Никакви приходи няма да получаваме.

— Аз вече търся опитен управител за имението. А градската къща покрива разходите с малка печалба.

Маргърит беше като ударена от гръм. Утешаващият глас на мистър Хенри, който продължаваше да сипе уверения за нейното бъдеще, звучеше като жужене в ушите й.

„Никога не съм знаела, че имаме градска къща, мислеше си тя. Ако Стюарт не беше умрял, сигурно аз бих го убила. През всичките тези години, през цялата тази мизерна вечност съм можела да живея в града. Но той никога не ми каза това.“

— Къде е къщата, мистър Хенри? — попита тя в прилив на внезапен страх. — В Чарлстън ли е?

— Да, разбира се.

Самият мистър Хенри беше от Чарлстън и не допускаше, че някой би могъл да реши да си купи къща, в който и да е друг град.

За негов ужас Маргърит скочи от стола си, спусна се към него и го целуна по набръчканата буза. Страните й бяха зачервени, очите й светеха, а лицето й беше разцъфнало от щастие.

— Кога можем да я разгледаме, мистър Хенри? Бих искала да отида там веднага!

Хенри направи всичко възможно, за да я разубеди. Къщата е малко по-сносна от общежитие, каза й той. Големите стаи са преградени като апартаменти и вътре живеят семейства. Кварталът е запуснат, дори — небезопасен.

Маргърит не го слушаше.

— Кога мога да я видя? — непрекъснато повтаряше тя.

Най-сетне Хенри се съгласи да уреди посещение в следобеда на идущия понеделник. Беше убеден, че щом види къщата, тя ще се откаже от абсурдната си идея.

Оказа се почти прав. Маргърит му написа писмо на следващия ден след неговата визита в имението. Тя не желаеше да живее в къщата. Искаше от него да купи или наеме за нея друга къща в аристократичния квартал на Чарлстън, някъде около „Броуд Стрийт“.

Когато се обади на Маргърит, Логан Хенри държеше в ръката си вестник. В него бе отпечатан внимателно оформен некролог на Стюарт Трад и Хенри предположи, че тя ще иска да го покаже на децата.

Във вестника също така бе публикувана статия и за старата приятелка на Маргърит Керълайн Уентуърт, сега — мисис Дженкинс Раг. Описана като „една от най-уважаваните домакини в града“, мисис Раг бе интервюирана относно задълженията и отговорностите на активния й живот. Една от репликите й беше следната: „Никога не ходя в центъра на града, освен, за да пазарувам на «Кинг Стрийт». Всички живеят около «Броуд Стрийт» и не виждам смисъл да ходя другаде.“

Градската къща на семейство Трад беше на „Шарлот Стрийт“. Маргърит я видя на картата в библиотеката. Беше на четиринадесет преки от „Броуд Стрийт“.

Логан Хенри незабавно отговори на писмото й: „Напълно невъзможно.“

Маргърит реши, че ще има по-големи шансове да го убеди, ако го види лично. Написа му, че желае да го види в понеделник, както и бе планирано.

От самото начало Хенри знаеше какво си е наумила. Той остана до късно в своята кантора и оформи документ, който трябваше да предотврати упорството от нейна страна. Изпрати един свой служител лично да занесе документа на Маргърит.

Пращаше й опростена балансова схема за приходите и разходите на имението. Дори Маргърит, която никога не бе имала какъвто и да е опит с пари, можеше да схване какво е положението.

Имението беше ипотекирано за повече от пазарната си цена. Ако беше управлявано добре, приходите от реколтата можеха само да платят лихвите по заемите, надниците на работниците, стойността на посевите и изкуствената тор, и данъците за земята. Мистър Хенри се надяваше да успее да намери управител, който да се съгласи да работи единствено срещу печалби, които сам съумееше да докара с управлението си.

Къщата на „Шарлот Стрийт“ беше изцяло дадена под наем. Приходът от наемите възлизаше на тридесет и осем долара месечно, след като се платяха данъците. Сметките за водата и газта закръгляха сума от четири долара месечно.

Ако Маргърит останеше в имението, щеше да има малко разходи. Плантацията сама си отглеждаше храна, имаше си собствен водоизточник и достатъчно дърва за отопление.

Ако обаче се преместеше в града, на „Шарлот Стрийт“, тя щеше да загуби и малкия наем, който получаваше от къщата. А също така щеше да се налага да си купува храна и горива. Накрая завършваше:

„Именно по тези причини, аз се надявам, че вие ще изберете да останете в хубавия си дом в имението Ашли, като продължите да отглеждате децата си в здравословната му атмосфера и дадете шанс на сина си да се изучи и след време да приложи знанията си в управлението на тези богати земи.

Искам да ви напомня, мадам, че оставам ваш най-покорен слуга.“

— Покорен — как ли не! — избухна Маргърит.

Тя не можеше и нямаше да остане повече в имението. През всичките тези години я поддържаше единствено мисълта, че един ден ще се премести в града. Сигурно има начин, помисли си тя. Просто трябваше да има. Може би трябваше да помоли за помощ богатата Стюартова леля Елизабет. Маргърит дори съчини няколко изречения в ума си. После й стана ясно, че това няма да свърши работа. Елизабет вероятно беше видяла некролога. Тя дори не беше пратила цветя на погребението.

В писмото си мистър Хенри казваше още, че ще бъде в кантората си в понеделник, ако тя иска да спази уговорката им. Може би тя би искала да види къщата на „Шарлот Стрийт“ просто за информация относно състоянието на имота? Но в никакъв случай не би трябвало да се чувства задължена, а пък и той не би й препоръчал да предприема изтощителното пътуване от плантацията до града.

Маргърит реши, че не иска да види своя адвокат нито в понеделник, нито в който и да е друг ден до края на живота си.

Остана в стаята си цели три дни със спуснати завеси на прозорците си и заключена врата. Трескаво обмисляше смели възможности, но всички те се разбиваха в стената на собственото й безпаричие. Тя все още се намираше в затвор.

„Когато Стюарт завърши училище, мислеше си тя, може да се хване на някаква работа и да изкара малко пари. Тогава ще се преместим в града и ще наемем малка къщичка. Но аз не мога да чакам още четири години. Не мога. Това би ме убило. Мислех, че чакането вече е свършило. Бях толкова щастлива. Не мога отново да почна да чакам. Тази година навършвам двадесет и девет. Остарявам. Не мога да чакам повече.“

Мисълта за градската къща почти я подлудяваше. Наемите надали бяха били от голямо значение за Стюарт. Сигурно ги беше харчил за уиски, както и много повече пари. Той можеше да намира пари, за каквото му се искаше. Спокойно можеше и да ги заведе да живеят в Чарлстън. Това все пак си беше град, дори и ако къщата беше в лошата му част.

Къщата се превърна в нейна фикс идея. Хем беше нейна, хем не беше. Намираше се в града, но не можеше да бъде дори докосвана. Маргърит никога не беше изпадала в по-ужасно положение.

Най-сетне тя реши, че трябва да отиде и да разгледа тази къща. Мистър Хенри беше казал, че тя е полуразрушена и че не е ремонтирана и пребоядисвана от близо четиридесет години. Маргърит може би щеше да престане да иска да живее в нея, ако я видеше.

 

 

На следващия ден Стюарт я откара до града с двуместния си файтон. Искаше му се да вземе колата на баща си, която вече всъщност бе негова. Това го възбуждаше и едновременно го караше да се чувства виновен от възбудата си.

Маргърит обаче отказа категорично. Стюарт не спори с нея. Тя изглеждаше много зле — с черни кръгове под очите, много бледо лице и хлътнали бузи. През последната седмица беше спала съвсем малко.

Стюарт мислеше, че състоянието на майка му е породено от скръб по баща му. Той не го заслужава, помисли си момчето. Беше се държал с нея винаги отвратително и я беше наричал с груби имена. Ако претендираше да е джентълмен, трябваше да се държи добре с нея. „Аз ще съм джентълмен, каза си момчето. Ще се държа добре с нея. Ще я направя щастлива. Тя отново ще е хубава.“ Беше й подал ръка, за да се качи в колата — жест, на който самата тя го бе научила — и й бе донесъл чадърчето от къщата.

Докато прекосяваха дългите мили към града, Маргърит не беше казала нито дума. Лицето й беше бледо под черния воал. Облечените в черни ръкавици ръце се кършеха в скута върху черната й рокля. Не беше разтворила чадърчето си. Стюарт я поглеждаше внимателно от време на време и също мълчеше.

Минаха по дървения мост, който пресичаше река Ашли и спряха пред къща с викториански вид, в която живееше пазачът на моста. Маргърит чак тогава проговори:

— Питай го къде е „Шарлот Стрийт“.

— Все направо — отговори човекът, — докато не стигнете до павирана улица с трамвайни релси. Това е „Мийтинг Стрийт“. Завийте вдясно и продължете по нея някъде около осем преки. Вляво ще видите тревни площи и презвитерианска църква. Там е „Шарлот Стрийт“.

От моста нататък пътят ги поведе покрай порутени бедняшки къщурки. Маргърит се почувства потисната.

Когато преди беше идвала в града с родителите си или по-късно със Стюарт и Енсън, никога не беше обръщала внимание на къщурките. Просто беше преминавала покрай тях, предвкусвайки удоволствията, които тепърва я бяха чакали. Сега обаче нямаше какво да предвкусва. До края на живота си.

Когато свиха по „Мийтинг Стрийт“, настроението и се пооправи. Паветата и блестящите трамвайни релси си бяха градски, определено градски.

Стюарт беше толкова възбуден, че едва не подскачаше на седалката си. Докато се спускаха по „Мийтинг Стрийт“, в обратна посока ги задминаха автомобили. Един, два, три, четири, и нито един от тях не беше „Форд Моудъл Ти“. Разпозна „Кадилак“, защото беше виждал един такъв при магазина на Рагс, но останалите три му бяха непознати. Градът бе чудно място и улиците му бяха пълни с автомобили.

Отмина ги една дълга, блестяща черна кола. Стюарт можеше да се обзаложи, че тя се движи с над четиридесет мили в час. Изправи се, за да я види по-добре.

— Стюарт! — дръпна го за ръкава Маргърит. — Искаш да ни убиеш ли? Седни долу. Ще пропуснем пряката. Ето там е зелената площ.

— „Хиспейно Суиза“, мамо! Мисля, че беше „Хиспейно Суиза“. Виждал съм я на снимки, но никога не съм си и помислял, че ще я видя наистина.

— Пряката, Стюарт. Внимавай.

Моравата пред църквата беше удивително зелена. По цялата й дължина личаха подобни на панделки следи от косачка. Църквата беше голяма каменна сграда с колони отпред.

Маргърит повдигна воала си, за да погледне по-добре.

— Красиво е. Виж колко е приятно, Стюарт. Значи това е „Шарлот Стрийт“. Какъв измамник се оказа онзи стар адвокат!

Улицата не беше много населена. Щом отминаха църквата, видяха, че отзад има две редици къщи, които бяха доста запуснати. Последната къща от втората редица бе назад под сянката на големите дървета в единия от дворовете. Маргърит можеше да види единствено крайчец от високите й колони и покрива. Всички останали къщи бяха близо до улицата. Виждаха се изцяло. На някои от тях липсваха кепенците. А въобще на всички липсваше по нещо. Мазилката по стените на две от съборетините бе изронена. Отделни петна по сивотата на прояденото старо дърво бяха единствените цветове, които ги красяха. Много от къщите бяха тухлени, стените им бяха запазени, но орнаментите по тях — изпочупени. Приличаха на застаряващи красавици, облечени в мръсни и полуразкъсани дрехи. Това бе улица на привидения.

Докато се движеха напред-назад по късата уличка, видяха, че иззад прозорците и вратите се показват глави, а любопитни очи се втренчваха в необичайната за тези места поява на кон и двуколка. Чуха и детски глас, който казваше „Виж червената коса на това момче!“, а сетне се чу изплющяване и възрастен глас изсъска „Тихо!“.

— Мамо, може би трябва да попитаме тези хора коя е къщата.

— В никакъв случай. Ние не разговаряме с подобни хора. Бързо изтичай в онзи магазин на ъгъла и попитай. И се връщай веднага!… Помни, че се казва Ашли Хаус. Джули, лелята на дядо ти, е живяла там. Побързай да се върнеш.

На Стюарт му се искаше да се помотае из магазина. Рафтовете му като че ли бяха по-претрупани дори от този на Рагс, а приятелски настроеният собственик беше италианец — първият чужденец, който Стюарт беше виждал някога.

Но той побърза обратно към майка си.

Дълго време седяха във файтона и гледаха Ашли Хаус. Беше тухлена къща, с бели мраморни стълби, които бяха начупени и замърсени, но все още величествени. Стълбите образуваха нещо като полукръг и краищата им се събираха на верандата, която бе на височина около десетина стъпки. Преди време парапетите явно бяха имали подобни на дантели черни украшения от ковано желязо. Сега желязото бе разядено от ръжда, а украшенията бяха изпочупени и заменени от небоядисани дървени летви.

Висока желязна ограда разделяше къщата от тротоара. Нейните назъбени ръждясали пръчки бяха запазени, но тук-там бяха избити големи отвори. Явно те служеха за проникване в двора. Портата, шедьовър на човешките умения, бе затворена. Големите й панти не можеха да помръднат, победени от ръждата.

От стените на къщата до оградата се простираше двор, покрит с черни и бели мраморни плочки. Не бяха еднакви по големина, а много от тях бяха и начупени. В пукнатините непокорно цъфтяха глухарчета.

В центъра, там, където се събираха двете стълби, имаше засводен вход, с врата също от ковано желязо, покрита с орнаменти и разядена от ръждата. Беше увиснала на пантите си, наполовина отворена.

Из целия двор бяха разхвърляни боклуци — хартии, счупени стъкла и консервени кутии, които покриваха с ръждиви петна мраморните плочки. В горната част на стълбите имаше огромна врата, която стоеше полуоткрехната. Прозорецът над нея беше счупен и дупките бяха запълнени с парцали.

— Няма спор, че е голяма — каза Стюарт.

Тя наистина беше голяма. Голяма триетажна къща, с покрив, покрит с плочи и с капандури. Беше строго симетрична. От двете страни на входа имаше по четири големи прозореца, които се повтаряха на всеки етаж, а над входната врата имаше ветрилообразни прозорци.

— По-голяма е от къщата в имението — прошепна Маргърит. Тя бе сигурна, че ако можеше да поживее тук, щеше да е най-щастливата жена в света.

— Ела да надзърнем през прозорците — тихо каза тя.

Това бе детински импулс. Тя дори не знаеше какво се надява да види. Вероятно такава мръсотия, която да я отврати. Или може би красота, която да смекчи впечатлението й от екстериора. Стюарт беше очарован. За него беше досадно да седи тихо в двуколката. Той скочи долу, завърза поводите и помогна на Маргърит да слезе точно пред неизползваемата външна порта.

После се втурна напред, чевръсто се промъкна през една от дупките в оградата и накъса няколко глухарчета. Сетне ги подаде на Маргърит през дупката и галантно се поклони.

— Благодаря ти, Стюарт. Ела, това беше глупава идея. Не мога да се промъквам през дупка в ограда. Не е изискано.

— О, мамо, ела! Не е трудно. Ще ти помогна. Нека да разгледаме отвътре. Няма никой.

— Никой ли? Не е възможно. Мистър Хенри не би ме излъгал.

— Можах да видя, докато късах цветята. Пусто е.

Маргърит му подаде ръката си. С помощта на Стюарт несръчно се промъкна през оградата. Не можеше да е вярно, но като че ли беше. Пусто. Можеха да се нанесат веднага.

Стюарт я поведе към вратата над стълбите.

— Ето, мамо, всичко се вижда чак до задната стена. От отсрещната врата идва светлина. Значи е празна.

Маргърит се разплака.

— О, Стюарт, но това е сутеренът. Разбира се, че никой няма да живее в сутерена.

За момент си беше помислила, че може би Стюарт е прав и че къщата може веднага да стане нейна. Сега надеждите й се разбиха.

Точно над главата й се чу шум и Маргърит се скри в сутерена.

Повдигна й се от миризма на застояла урина и разлагащо се животинско месо.

— Стюарт, Стюарт, къде си? — тя бръкна в чантата си, за да намери ароматизираните си кърпички.

Стюарт бързо изплува от сенките вляво от нея.

— Мирише, нали? — ведро каза той. — Почти толкова, колкото когато един пор умря близо до училището. Мамо, това място е огромно. Тук горе има стая, която е адски голяма.

Маргърит покри ноздрите си с носната си кърпичка. Чудеше се дали този, когото бе чула по стълбите, си беше отишъл. После отбеляза, че Стюарт е прав. Мястото беше огромно. Коридорът беше по-широк от стая. Водеше до още една подобна на арка врата в далечния заден край на къщата. Маргърит видя, че подът беше като мраморна шахматна дъска и приличаше на плочките в двора, но беше запазен.

Тя отпусна ръка и стисна носната кърпичка в юмрук.

— Покажи ми тази стая — каза тя.

Дебелите тухлени стени на сутерена бяха добра основа за горните етажи. Широкият коридор пресичаше къщата и образуваше голямо празно пространство под стълбата, която водеше към горния, първи етаж. На него имаше четири стаи, в които се влизаше през двукрили врати. Всяка от стаите беше квадрат с ширина двадесет и четири фута.

Всяка стая имаше четири високи прозореца. Стаите на горните етажи имаха подобни на арки прозорци, които гледаха от височина към джунглата от плевели, която някога беше била градина. Прозорците бяха заковани с дъски, но през тях се процеждаше светлина и осветяваше боклуците и купчините парцали по подовете на стаите.

— Някой е живял тук, без да си плаща наема — раздразнено каза Маргърит. Сетне се завъртя в кръг с широко разперени ръце.

— Ако някой е могъл, и ние ще можем. Стюарт, местим се в града.

— Мамо! Сигурно не говориш сериозно.

— О, напротив.

— Но тук е толкова мръсно и толкова ниско. Страхувам се да не си ударя главата.

Помещенията бяха не по-високи от седем фута, което бе наполовина на височината на стаите в имението. Тези тук дори изглеждаха по-ниски заради големината си и тази на коридора.

Голямата къща сякаш ги притискаше отгоре.

Маргърит нетърпеливо махна с ръка.

— Всичко е наред. Остават ти още години, докато стигнеш пълнолетие. Дотогава все нещо ще се промени. Няма да останем тук дълго време. Но че ще се преместим в града, съм решила със сигурност.

— Спри пак при онова магазинче — каза Маргърит, докато Стюарт й помагаше да се качи обратно във файтона, — и попитай как да стигнем до „Кинг Стрийт“. Искам да разгледам витрините на магазините.

Бяха само на няколко преки оттам. Върнаха се до „Мийтинг Стрийт“ и завиха наляво. Тогава чуха музика. Някакъв оркестър свиреше.

— Побързай, Стюарт. Да отидем да видим. Само след една пряка видяха. Вдясно от тях се издигаше огромна сграда с остър покрив. Приличаше на замък, който Стюарт бе виждал в една от книжките си с картинки, когато бе малък. Тълпи хора бяха заобиколили сградата и наблюдаваха униформени млади хора, които маршируваха под звуците на униформения оркестър в центъра.

От файтона можеха да виждат над тълпата. Маргърит хвана Стюарт подръка и се засмя. Беше вълнуващо. Музиката, маршът, блестящите златни покрития на инструментите, ширитите на униформите и редовете копчета върху изпъчените гърди на маршируващите.

— Това е крепостта — опита се тя да надвика тълпата. — Военното училище, сега си го спомних. Те маршируват така през цялото време.

Стюарт беше поразен. Никога не беше виждал нещо по-вълнуващо.

— Мамо — извика той, — дай наистина да се преместим в града!

Гледаха парада, докато най-сетне кадетите не последваха оркестъра през портите към своите бараки. После двамата се спуснаха по „Кинг Стрийт“. Маргърит разглеждаше магазините. Стюарт разглеждаше паркираните пред тях автомобили. И двамата бяха безкрайно щастливи.

 

 

Магазините свършиха внезапно. Надолу улицата продължаваше с редица от къщи. Маргърит погледна табелката на ъгъла. Пресичаха „Броуд Стрийт“.

„Южно от «Броуд», помисли си тя. Чудя се къде ли живее Керълайн Уентуърт.“ Въртеше се наляво и надясно и оглеждаше къщите. На края на „Кинг Стрийт“ тя накара Стюарт да обърне обратно, после отново и отново, напред-назад в тази част от града, където „живееха всички“.

И тук боята падаше, и тук по улиците имаше боклуци. Маргърит изпита задоволство от това.

Спряха на самия ъгъл на полуострова, в Уайт Пойнт Гардънс. Стюарт напои коня, а сетне го закара до коневръза. Двамата с Маргърит пиха от една чешма и бавно се разходиха по покритата с мидени черупки пътечка до отсрещния край на парка. Минаха покрай боядисана в бяло и зелено естрада.

— Тук в неделните следобеди също свири оркестър — каза Маргърит. Това бяха първите й думи от час насам. Главата и сърцето й бяха твърде изпълнени с впечатления, за да говори.

Със Стюарт беше същото. Той беше превъзбуден. Твърде много му се беше случило за твърде кратко време. Той дори не обърна внимание на палмите и цъфтящите храсти, които бяха гордостта на градината.

Спуснаха се по крайбрежната пътека над Чарлстънския залив. Разминаваха се с тълпи от хора, които се разхождаха като тях, без да бързат, и се наслаждаваха на морския бриз. Много хора. Това беше градът.

— Става късно, мамо — обади се Стюарт, щом стигнаха до края на крайбрежната алея. — По-добре да се връщаме.

Маргърит кимна.

— Нека не бързаме. Не искам този ден да завърши толкова бързо. Чаках го толкова дълго.

А той завършваше прекрасно. Те се върнаха на „Кинг Стрийт“ по пътя, по който бяха дошли. Докато отминаваха първите редици магазини, електрическите лампи светнаха. Светещи дъги покриваха тъмнеещите улици и се отразяваха във витрините на магазините. Беше вълшебно.

Скоро това щеше да бъде и тяхно. Те се местеха в града.

19

Това лято никой не се занимаваше с полята край имението и те се покриха с плевели. Но на „Шарлот Стрийт“ се извършваха промени.

Както всички големи плантации, преди Гражданската война имението Ашли беше затворена империя, която задоволяваше нуждите си сама. Имаше дърводелски работилници, правещи мебели, имаше ковачница, грънчарница, тъкачница, работилничка за свещи и кожарница, която между другото правеше и лепила. Майсторите бяха добре платени и уважавани, защото го заслужаваха. Мнозина от тях бяха таланти.

За изминалите оттогава петдесет години имението се бе променило от империя на обикновена ферма, а талантите бяха измрели. Традициите им обаче продължаваха да съществуват. Все още имаше ковач, който подковаваше конете и мулетата и поправяше счупените инструменти. Имаше дърводелец, който можеше да закърпи покрива или да оправи някоя врата, или пък да смени счупен крак на маса. Освен това имаше и много здрави и силни мъже и жени, които се грижеха за чистенето, боядисването и пренасянето на тежките товари.

Пеги, която обичаше да чете книги, нарече къщата на „Шарлот Стрийт“ „авгиеви обори“.

— За какво говориш, за Бога? — попита я Маргърит. — Оборът е в градината зад къщата и едната му стена е почти паднала.

— Не ми обръщай внимание, мамо. Мисля, че е чудесна. Знаеш ли какво бих направила, ако бях на твое място?

— Не знам. Кажи ми.

Пеги само това и чакаше. Размахала ръце и бързо говореща, тя разведе майка си из всичките стаи и навсякъде предложи по нещо за обзавеждането, мебелите, промените.

И идеите й бяха доста добри. Пеги беше значително по-изобретателна от майка си и брат си, а любовта й към четенето я беше научила на някои неща за цветовете, пропорциите и обемите. Освен това тя имаше фантастична памет. Можеше да си спомни всяка завеса, килим, стол, маса и легло от Голямата къща в имението и от горската им хижа.

Маргърит също имаше идеи. Отхвърли предложенията на Пеги. Но по-късно, когато видя, че е объркала доста неща, се обърна отново към Пеги, за да я пита за нейното мнение.

— Направи ли неразбория, мамо? Сигурна бях, че ще стане така.

Пеги не допусна компромис с идеите си. Отказа просто да съдейства на майка си и пое командването в свои ръце.

— Сестра ти е много агресивна, Стюарт — въздъхна Маргарет — Въобще не прилича на момиче. Иска ми се да не беше толкова напориста и дръзка.

Но не след дълго остана доволна от това, че се беше доверила на Пеги.

Дори работата, която свършиха сами, пак доведе до разходи. За материали, за отделни покупки от ъгловото магазинче на Канцониери, за неща, които Маргърит не си спомняше кога е купила, но явно са били жизнено необходими по това време. Парите на Маргърит се стопяваха.

„Знам какво ще направя, помисли си тя със задоволство от решението си. Ще продам онзи стар китайски порцелан, среброто и боклуците, които мис Джулия е натрупвала с години. Така или иначе никога не ги ползваме.“

Но откри, че съпругът й е достигнал до същата идея преди нея. Заключеният килер беше празен.

Тогава мебелите, реши Маргърит. Имаме десет пъти повече мебели, отколкото бихме могли да използваме. Но след като намери решение на проблема си, тя не знаеше какво точно да направи.

Очевидният отговор дойде от Пеги.

— Мебелировката е стара, нали? Ами тогава ще я продадем в онзи антикварен магазин, който видяхме на „Кинг Стрийт“.

Маргърит се стресна от мисълта самата тя да отиде и да попита собственика на магазина дали желае да купи мебелите.

— Стюарт, отиди ти. Това е бизнес, а бизнесът е мъжко дело. Ти си мъжът в семейството.

— Аз ще отида с него — настоя Пеги. — Аз единствена помня всичко.

 

 

Джордж Бенджамин четеше Спиноза, когато вратата на магазина му се отвори. В удобната задна стаичка, където си почиваше, издрънча звънче. Мистър Бенджамин изруга през зъби. Мислеше, че е заключил външната врата. Беше лято, а през лятото нямаше кой знае какъв бизнес. Богатите северняци минаваха през Чарлстон през ноември, на път за Флорида, а се връщаха обратно през март. Никой не пътуваше през лятото. Той можеше изобщо да затвори магазина и сигурно щеше да го е направил, ако не намираше в него убежище от хаоса на дома си, четирите деца и партитата на жена си.

Мистър Бенджамин нахлузи обувките си и закуцука към предната част на магазина. Имаше възпаление на крака и то бе раздразнено от горещото време. Не бе настроен приятелски към неизвестния посетител, който нарушаваше спокойствието му. Така че бе намръщен, когато отмести завесата, която служеше за преходна врата към магазина.

Видя две деца.

— Стига с вашите лудории — извика той. — Махайте се!

Малкото момиче се изпъна, доколкото можеше. Беше облечено изцяло в черно — от обувките до корделата на широката черна сламена шапка. Черна панделка бе вързана и на дългите й рижи плитки.

— Добър ден, сър — високо каза тя. — Аз съм мис Трад, а този джентълмен е моят брат — мистър Трад. Имаме предложение, което е добре да изслушате. Както виждате, в траур сме, а опечалените хора не се занимават с лудории.

— Нямах представа какво да направя, Доръти — каза същата вечер на жена си Бенджамин. — Разбира се, името Трад привлече вниманието ми. А когато малкото момиче каза „имението Ашли“, бях победен от собствената си алчност. Но те бяха просто деца с червени коси и лунички, къси панталонки и плитки. Помислих си, че не би било добре да се възползвам от това. Сетне се засмя.

— Трябваше да задържа предразсъдъците си за себе си. Малкото момиче ми продаде мебели за по-високи цени, отколкото самият аз вземам и от най-неопитния турист. След това каза, че ще ми направи услуга и ще ме освободи от голямата кръгла маса. Изпрати товарна кола за нея, преди още да бях сварил да си събуя обувките… Никога не съм се забавлявал толкова за един следобед.

Масата бе поставена в центъра на апартамента, пред който се кръстосваха широките коридори. Тя беше огромна, кръгла мраморна маса с диаметър поне осем фута и крака от орехово дърво. Черното дърво се отразяваше в мраморната й горна част. Когато Маргърит видя масата върху черно-белия мраморен под, напълно капитулира. Оттук нататък Пеги щеше да се грижи за обзавеждането на стаите.

Работниците мислеха, че с Маргърит е трудно да се работи. Но когато Пеги пое нещата в свои ръце, те разбраха, че преди това са били направо щастливци.

На четиринадесети септември къщата беше готова и те можеха да се пренесат в нея.

20

Гардън беше облякла новите си дрехи, когато се сбогуваше с хората от селището. Беше в сива памучна рокля, с бяла якичка и бели маншети на дългите ръкави. Плисета се спускаха от квадратната платка на роклята й, а черен колан надипляше плата. Тя носеше черни чорапи и обувки с катарами. Това беше най-подходящото траурно облекло за дете на нейната възраст. А беше „подходящо“ и за градското училище. Гардън внимаваше с рокличката си. Зензи я беше предупредила, че ще трябва да я носи дълго време.

Малкото й личице беше подпухнало. Беше плакала цяла нощ. Но вече се беше наплакала и сега не се поддаде на чувствата си. Всички възрастни и по-големите деца оцениха достойното и поведение. Случаят бе тържествен и едновременно тъжен. След като тя бе стиснала ръцете на едни или прегърнала други, Реба й каза, че има още един човек, когото трябва да види.

— Мадам Пенси иска да ти каже довиждане — гласът на Реба беше тих. През всичките седем години, които Гардън бе живяла в селището старата Пенси не я бе допускала до къщата. Пенси, която сега бе прикована на легло, все още беше лидер и водач на чернокожите в имението. Желанието й да види Гардън всъщност бе заповед.

Тя знаеше, че това е важен случай. Мадам Пенси беше легендарна и голяма загадка за нея, а сега тази загадка щеше да бъде разбулена. Гардън се почувства много пораснала. Сама отиде до колибата на Пенси и отвори синята врата.

Светлината отвън осветяваше едва половината от стаята. Прозорците бяха затулени. Гардън здраво стисна очи, за да свикне с внезапната тъмнина, а после ги отвори.

Една газена лампа гореше на масичката до голямото легло. Тя осветяваше белите чаршафи, големите бели възглавници и бялата коса на сбръчканата старица, която беше седнала в леглото. Беше облечена в бяла памучна нощница и около врата си носеше тънка мънистена огърлица.

Гардън направи реверанс.

— Ела тук, дете — гласът на старата Пенси беше дрезгав, но все още силен. Тя протегна подобната си на клещи ръка. От възрастта кожата й бе станала бледа.

Гардън отиде при нея. Взе старата ръка на Пенси в своята.

— Моето сърце доволно, че ти тръгваш оттук, дете. Това не е място за никой Трад. Знам, че твое сърце боли, но повярвай на стара Пенси.

Пенси направи знак против уроки с другата си ръка.

— Ти избягна проклятие. Вдигни светлината да те видя. Чувала съм те през цялото време. Пееш и се смееш. Винаги искала да те видя.

Гардън се подчини. Пенси се изкикоти.

— Твоята глава наполовина ангел, наполовина дявол. Ти изглежда интересно наистина. Остави светлина обратно.

Гардън внимателно я остави на масата.

— Пей песен — изкомандва я старата жена — Пей за потопа и стария Ной.

Гардън си пое дъх. Беше изплашена от старата Пенси, от сухите й треперещи ръце, от странните и думи. Страхуваше се, че думите ще излязат от устата й дрезгави като гласа на Пенси. Но трябваше да опита.

Кой построи ковчега?

Ной.

Кой построи ковчега?

Ной построи ковчега

и животните дойдоха

две по две…

Гардън спря. Стори й се, че Пенси е заспала. Хлътналите очи се отвориха.

— Добре — измърмори дрезгавият глас. — Достатъчно.

Пенси пусна ръката на Гардън.

— Бръкни под възглавница. Има подарък за теб. После мои очи ще почиват.

Гардън притеснено се протегна към възглавницата, а после пъхна ръката си под нея.

Почувства, че старицата не тежеше почти никак. Това бе плашещо. Пръстите й докоснаха някакви пера. Събрала целия кураж, който притежаваше, Гардън обви пръсти около предмета и издърпа ръката си навън.

Беше бял памучен конец, дълъг около два фута, на който беше закачено синьо мънисто като тези на врата на Пенси, а също и малка кост и сноп малки черно-бели пера от дива патица.

— Това пази те — измърмори Пенси. — Довиждане.

Беззъбата й уста се разтвори и тя захърка.

Гардън се втурна към светлия ден навън.

Реба нямаше нужда да пита какво се е случило. Беше подслушвала до прозореца. Хвана Гардън за ръцете и я притисна, докато убедително й говореше.

— Това силен подарък, дето ти го дала Мадам Пенси, Гардън. Взела едно от собствените си мъниста, за да го направи. Сигурно доста харесва тебе. Никога не отнасяй се лошо към този подарък и внимавай да го не загубиш. На теб ти оказана такава чест, че дори не може да си представиш.

Притисна малкото момиче до себе си, а после го пусна.

— Трябва тръгваш, скъпа.

— Ще идваш ли да ме виждаш, Реба?

— Не, мила моя. Няма мога.

— Но ти ще ми липсваш толкова много!

— Винаги бъдеш в сърцето на Реба, Гардън. Помни това. Има хора, които те обичат през целия живот… Сега тръгвай. Закъснееш.

Гардън безнадеждно се разплака, докато отново се сбогуваше с всички. Спомни си за къщата и очите й плувнаха в сълзи.

В къщата бе имало още церемонии за сбогуване, но Гардън не бе трябвало да присъства на тях. Тя седна във фургона заедно със Зензи, сред пакетите и кошниците с храна, които отнасяха в града.

Маргърит и Стюарт минаха покрай редиците от слуги и казаха по няколко думи на всекиго. Сетне поговориха и с Джак Тремейн, управителя, когото мистър Хенри беше наел за плантацията.

Стюарт помогна на Маргърит и Пеги да се качат във файтона, после сам се качи и потеглиха. Слугите и работниците от полето махаха с ръце за довиждане. Пеги и Стюарт им помахаха в ответ, а Маргърит весело махна с чадърчето си, преди да го отвори.

Моментът беше радостен за всички. Слугите от къщата бяха щастливи да видят, че Зензи си отива. Нямаше вече да има натрапници в голямата къща на Сем Рагс, докато те отиваха на работа. А освен това щяха да имат нови униформи и двойни надници.

Работниците от полето обмисляха как да накарат Тремейн да им играе по свирката.

Самият Тремейн броеше часовете до идването на жена си и децата си, с които вече щяха да живеят в Горската къща.

Още един човек неочаквано изскочи да се сбогува със заминаващите. Сем Рагс изскочи от дюкяна си, за да ги спре.

Свали шапката от главата си и се поклони на Маргърит.

— Желая ви всичко най-добро, мем — каза той. — Нося ви една дреболия за пътуването ви до града.

И й подаде красиво опакована кутия шоколадови бонбони.

Маргърит леко кимна, но не каза нищо. Пеги се протегна и пое кутията.

— Благодаря ви, мистър Рагс.

Рагс заобиколи файтона от страната на Стюарт.

— Сбогом, момче. Не забравяй какво ти бях казал. Баща ти беше мой приятел и ако аз мога някога да направя нещо за неговото семейство, това ще е удоволствие за мен.

И протегна ръката си към Стюарт.

Стюарт я стисна. Сам намигна. Стюарт се ухили. Беше успял да сложи златната монета от пет долара в джоба си, без да го видят майка му и Пеги.

— Какво нахалство — промърмори Маргърит, когато отминаха. — Нямах намерение да разговарям с този ужасен човек… И вижте тази отвратителна къща. Толкова е простовата!

Новата къща на Сем беше с колони отпред, бяла и тухлена, и приличаше по-скоро на обществена сграда, отколкото на дом.

Маргърит се отърси от лошото си настроение, още щом къщата зад тях престана да се вижда. Преди още да бяха преполовили пътя до града, тя вече си хапваше от бонбоните заедно със Стюарт и Пеги.

Спряха пред новия си дом и Маргърит внезапно почувства прилив на ужас. Досега беше твърде заета с подготовката около пренасянето. Сега обаче вече беше тук. Започваше нов живот и тя нямаше представа какво може да очаква от него. Бъдещето беше неясно и плашещо.

— Хайде, мамо, нека влезем. Всички ни гледат.

Стюарт чакаше да й помогне да слезе. Пеги скочи на тротоара и отвори прясно боядисаната и свободно отваряща се външна порта. Фургонът се клатушкаше зад тях на улицата и носеше последния багаж.

Маргърит стъпи на стъпалцето на файтона, за да слезе. Не й оставаше нищо друго.

21

Маргърит винаги наричаше апартамента си на първия етаж „Къщата ми на Шарлот Стрийт“. Апартаментите на наемателите на горните етажи не съществуваха за нея. Сутеренът беше чист и удобен. Работниците и Пеги бяха свършили добра работа.

Бяха издигнали стени, за да преградят стаите отдясно на вестибюла. Сега там имаше четири правоъгълни спални. Тази на Стюарт беше от предната страна на къщата, а тази на Маргърит — точно до неговата, с врата към вестибюла. Пеги спеше в спалнята срещу тази на майка й, а там имаше и малко легло за Гардън. Зензи беше в най-задната спалня, най-близо до огромната кухня. Кухнята беше в задния ляв ъгъл на апартамента, а всекидневната беше в предната част.

Огромните комини на къщата имаха камини в долната си част. В кухнята и всекидневната тези камини се намираха в средата на външните стени. Тъй като спалните бяха преграждани, в тях камините бяха по-малки и разположени в ъглите.

Тухлените стени бяха варосани, а подовете във всекидневната и спалните бяха покрити с избелели персийски килими, взети от имението и безсърдечно нарязани по новите мерки. Подът на кухнята беше покрит с боядисани в зелено плочки.

Пеги беше избрала мебели, които бяха най-малко използвани. Резултатът беше смесица от столове, маси и канапета както от Голямата къща в имението, така и от Горската къща. Фотьойли в стил „Луи XVI“ и от периода на регентството се допълваха от плетени люлеещи се столове и покрити с бродерии кресла. Прозорците във всяка стая бяха закрити от белите муселинови пердета от Горската къща. Бяха твърде къси за драперии.

Маргърит настоя да донесат портрета, на който бяха тя и майка й. Той беше нарисуван, когато Маргърит беше на пет години. Виждаше се, че портретът не е кой знае какво, дори майка й изглеждаше на него леко кривогледа. Но все пак това беше единственият семеен портрет, който притежаваше. Всички картини на семейство Гардън бяха изгорели по време на пожара на къщата в плантацията. Пеги пък донесе портретите от имението. Членовете на фамилията Ашли бяха добре изглеждащи, а и нейни предци. По тази причина вестибюлът се превърна в своеобразна галерия. Портретите не насърчаваха разтакаването из вестибюла. От всяка стена порицаващо гледаха строги лица. Единственото изключение беше един от първите Ашли, облечен в сатен и дантели кавалер, който бе повдигнал единия ъгъл на устата си в предизвикателна усмивка. Пеги го постави на почетното място. Когато се отвореше входната врата, идващата отвън светлина проблясваше в очите му.

Входната врата сега бе поправена и съоръжена със здрава ключалка. Вратата от ковано желязо, която водеше към сутерена, беше също поправена и боядисана. На нея също имаше ключалка.

Всеки посетител можеше да бъде проверен, преди да влезе. Стаите също имаха врати, а към задния двор вратата беше двойна.

Градинарят от имението беше почистил боклуците и беше изкоренил плевелите. Сега лехите бяха оградени с камъчета, а тухлите, които очертаваха старите пътечки, вече си личаха. Също и двата нужника отзад. Маргърит каза на градинаря да спре да работи по тях. Никой от семейство Трад не би отишъл по такъв повод в задния двор.

За хигиенните си нужди те щяха да използват нощни гърнета, за миене — кани и легени, а за къпане — малките корита. Бяха им вършили добра работа в имението и нямаше нужда сега да ги сменят. Имаха достатъчно вода от помпата отвън до задния вход.

На горните етажи за отопление и осветление се използваше газ, но сутеренът не беше включен в мрежата. Семейството обаче не чувстваше липса. Те така или иначе бяха свикнали да използват бензинови или газени лампи, а когато имаше партита, се палеха свещи. Един фургон ежедневно докарваше лед, а дългоочакваната мечта на Маргърит всяка сутрин преди закуска едно момче да й носи вестник, се изпълни. Така те живееха в лукс, който никога не бяха изпитвали в имението.

Не се чувстваха притеснени в единствените шест стаи с ниски тавани, защото прекарваха малко време в къщата. Цялото семейство закусваше в осем, а после се отправяше на оглед на чудесата на града. Връщаха се за обяда в три, но още преди четири пак бяха излезли. Дните все още бяха дълги. Най-често семейството не се прибираше у дома преди осем вечерта и всички биваха изморени, гладни и щастливи.

Файтонът бе върнат обратно в имението. На „Шарлот Стрийт“ нямаше как да отглеждат кон. Затова те ходеха пеша или се возеха на електрическите трамваи.

Бяха като четири деца, изживяващи приключение. Стюарт беше в ролята на ревностен пазител и се чувстваше много пораснал, обут в дългите панталони, които бе купил с петте долара от Сем Рагс. Маргърит беше в най-добро настроение, смееше се и не се плашеше нито от дъжд, нито от тълпи, нито от умора. Градът беше възбуждащ за нея и тя се радваше на всичко в него. Дори на децата си.

Гардън не беше идвала в града до деня, в който се преместиха. Тя беше развълнувана от динамичността, от тълпите, от светлините, от цветовете и от богатия избор на места, звуци и изживявания. Най-заслепена обаче беше от майка си. Маргърит никога не й се беше усмихвала, а сега се усмихваше през цялото време, смееше се, говореше с нея, питаше я дали добре си прекарва времето. Гардън беше омаяна. Тя се влюби в своята сияеща, красива майка.

Стюарт и Пеги също бяха като омагьосани. Тази Маргърит беше нова за тях, приятел в игрите. Искаше им се игрите да продължат вечно.

Имението не липсваше на никого, дори на Гардън.

Началото на училището сложи край на пълните им с развлечения дни. Маргърит беше поразочарована и от децата.

— Но все още имаме уикендите — плачеше тя. — Можем през седмицата да планираме какво да правим, а накрая да го правим.

Опитаха, но безгрижните развлечения вече ги нямаше. Всеки бе зает със собствените си грижи.

Стюарт и Пеги разбраха, че училището в Бейкънс Бридж не ги беше подготвило както трябва за гимназията. Взимаха странични уроци и пишеха домашни, които да им помогнат за опресняването и допълването на основните знания. Но нищо не можеше да замести тези седем години, които останалите ученици бяха прекарали заедно. Стюарт и Пеги бяха аутсайдери, селски дървеняци, повод за насмешки.

Те дори не бяха заедно. Стюарт съпровождаше сестра си до девическата гимназия „Меминджър“, на „Сейнт Филип Стрийт“, а после се връщаше по „Мийтинг Стрийт“ до мъжката Чарлстънска гимназия. В края на часовете той отиваше да я вземе и двамата заедно се прибираха у дома.

Не можеха дори да споделят проблемите си с уроците, защото момчетата изучаваха латински и гръцки, а момичетата не.

Гардън беше във втори клас. Тя нямаше проблеми с училището, тъй като азбуката и числата си бяха едни и същи, а тя ги бе научила добре. Всички нейни проблеми бяха в контактите с околните.

Зензи я водеше до кварталното начално училище и отиваше да я вземе в два часа, когато свършваха часовете. Тя беше единственото дете в своя клас, което имаше черна гувернантка. Останалите идваха и си отиваха сами или със своите по-големи братя и сестри.

Освен това майка й й беше дала стриктни инструкции.

— Не се оглеждай наляво или надясно — беше й казала Маргърит. — Гледай напред и не говори с никого по улиците. Хората, които живеят в този квартал, са измет и ние трябва да им покажем, че нямаме нищо общо с тях.

Зензи вече беше отблъснала приятелски посещенията на няколко жени, които искаха да приветстват новите си съседи.

— И, Гардън — беше добавила майка й, — ти трябва да пазиш дистанция между себе си и своите съученици. Не искам да имаш нищо общо с тях. Те не са от твоето тесто.

Гардън не разбра какво имаше предвид майка й, но от предупредителния й тон разбра, че това е важно.

— Не мога ли да говоря с никого? — попита тя.

— Не бъди глупава, Гардън. Разбира се, че ще трябва да бъдеш учтива. Просто не им позволявай да се държат твърде приятелски.

Това не представляваше проблем. Никой не искаше да се държи приятелски с нея. Траурните дрехи на Гардън, постоянната начумереност на Зензи и стеснителността на момичето в новото й училище, я поставиха в изолация, която трая седмици. Най-сетне едно малко момиче на име Марджъри я попита дали иска да поиграе с нея. Гардън беше на върха на щастието си. Скоро вече имаше няколко приятелки и тайни от Зензи и майка си. Това я караше да се чувства много виновна пред майка си, защото не беше изпълнила желанията й, но пък училищните й дни бяха щастливи.

Тя се нуждаеше от това щастие. Вкъщи него почти го нямаше. През ноември дори принудената веселост на уикендите вече беше изчезнала. Маргърит се тревожеше за парите си и нямаше настроение за игри.

Навремето й се беше струвало, че мебелите бяха докарали много пари. А и не беше пазарувала почти нищо. В края на краищата, тя беше в траур и трябваше да е в черно цели три години. Бе имала нужда от чорапогащници, нов корсет, а и обувките й се бяха износили. Но тя не наричаше това покупки. Покупките биваха рокли, шапки и малки хубави нещица, като маншони и дантелени кърпички например. Разбира се, и децата бяха имали нужда от разни неща. Те растяха толкова бързо и с тях беше толкова трудно. Чорапогащниците на Пеги вече бяха кърпени, а на тези на Гардън Зензи беше зашила кръпки на коленете.

Маргърит почувства отчаяние. Канцониери, собственикът на ъгловото магазинче, вече беше вдигнал шумен скандал, като бе викнал на Зензи през затворената врата, че иска да види Маргърит и че ще повика полиция, ако не му бъде платено.

Зензи винаги беше считала, че Маргърит трябва да получава всичко, което иска. Но сега дори и Зензи мърмореше против решението за преместване в града. Мистър Тремейн пращаше храна от имението всяка седмица, а насечени дърва — всеки месец. Ако се слушаше Зензи пилетата никога не бяха достатъчно големи, шунката никога не беше достатъчно тънка, а дървата винаги бяха зелени.

— Ти трябва върнеш обратно в имението — казваше тя ежедневно.

Това беше единственото нещо, което Маргърит се заричаше никога да не направи. Трябва да сме по-внимателни, реши тя. „Никакви трамвайни билети повече. Стюарт и Пеги могат да вървят пеша на училище… Зензи може да подстригва Стюарт. Бръснарят е мошеник, взима по петдесет цента за едно подстригване на малко момче… Също така, няма нужда да употребяваме толкова захар. И брашно. И мляко. Можем да се оправяме с хранителните припаси, които идват от имението. Единственото, което трябва да купуваме, е сол… и гориво за лампите… и сапун… и… и…“ Маргърит покри лицето си с шепи. Имаше толкова много неща, а те струваха толкова скъпо…

„Не ме интересува, каза си тя. Не ме интересува, дори ако трябва да горим насмолени борчета, за да се осветяваме. Няма да се върна на село. Никога повече.“

Стюарт и Пеги шумно запротестираха против ограниченията в харченето. Гардън се опитваше да си върне щастливата, нежна майка, каквато Маргърит бе през първите седмици от пристигането им в града. Рисуваше картинки в училище и ги носеше на Маргърит. Предлагаше й да пее за нея. Ставаше преди всички и донасяше вестника, като се промъкваше тихичко в спалнята на Маргърит и го оставяше на пода до леглото й.

Маргърит оставаше студена, намръщена, непреклонна. Нямаше нито пари, нито нежност в излишък. С всяка изминала седмица тя все повече се връщаше към старите си привички да се отдава на бляновете си. Вестникът беше единствената й връзка с живота. Тя местеше погледа си над обявите и статиите за обществения живот и си се представяше ефектно облечена на партита. Когато Стюарт свършеше училище и си намереше работа… Когато се преместеха южно от „Броуд“…

22

Дори Зензи трябваше да признае, че през зимата в града беше по-добре. В стаите с ниски тавани на сутерена беше по-топло, отколкото в къщата в имението. Но когато в средата на май дойдоха задушните, влажни дни, в апартамента стана непоносимо. През юни тухлените стени се навлажниха, килимите се пропиха с влага. Най-лошо от всичко беше, че миризмите се усещаха отново. Носеха се изпарения от старо вино, гниене и готвене. Въздухът беше тежък, отвратителен, смрадлив. Извън познатите миризми имаше и нещо по-лошо. То нападаше ноздрите и белите дробове натрапчиво и непреодолимо. Сладникава миризма, която причиняваше гадене.

Това беше мирисът на беднотата.

Маргърит отстъпи.

— Отиваме в имението — обяви тя.

И се разтресе от истеричен плач.

Животът в имението не беше същият, разбира се. Те живееха в Голямата къща, която беше останала почти без мебели, и единствената им помощ беше Зензи. В огромните ехтящи стаи лъхаше десетилетна запуснатост. Покритите с коприна стени бяха обезцветени и олющени, а копринените пердета бяха започнали да се разнищват. Изглеждаше толкова занемарено, колкото и горната част на къщата на „Шарлот Стрийт“. Но нощем хладният свеж въздух, който идваше откъм полето, изпълваше високите стаи. През деня този хладен въздух оставаше вътре, задържан от вътрешните щори на прозорците.

Имаше и други утешения.

Маргърит намери истинско съкровище на тавана — гардероб с дрехи на мис Джулия Ашли. Мис Джулия винаги бе купувала най-доброто, а за последните тридесет години от живота си бе носила само черно. Някои от дрехите бяха отпреди четиридесет години, но все още непокътнати. Всички рокли бяха дълги — мис Джулия не се беше поддавала на промените в модата. Винаги беше носила широки и дълги рокли.

— Ще запазим тези старини, Зензи — извика Маргърит надолу по стълбите. — Ще прекараш лятото в шиене.

Пеги прекара лятото в четене. Библиотеката на имението беше добре снабдена. Членовете на фамилията Ашли бяха образовани и възпитани мъже и жени, а мис Джулия също бе една от тях. Освен класиката и събраните съчинения на всички велики романисти, есеисти, драматурзи и поети, в библиотеката имаше и шкаф, в който бяха сложени подвързани в зелена кожа книги с монограма на Джулия Ашли. Това бяха съчинения на жени, някои от които бяха провокиращи със своята независимост. Мис Джулия беше добавяла бележки в полето със заострения си почерк, а тяхното съдържание бе дори още по-провокативно. Пеги започна сама да изучава френски език. Бележките на Джулия бяха най-много именно във френските книги.

Докато Пеги се опитваше да научи френски, Стюарт се учеше да дъвче тютюн. Сем Рагс му беше дал работа в своето магазинче и Стюарт попадна в обществото на дребните земевладелци от областта, които се събираха в преддверието на магазина и го превръщаха в свой клуб. Стюарт трябваше да дава спечелените пари на Маргърит и нямаше нищо против това. Беше готов да работи и безплатно, само и само да можеше да остава в дългите вечери и да слуша безкрайни истории и вулгарни шегички. Това го караше да се чувства мъж.

А Гардън беше в истинския си дом с хората, които я обичаха. Тя прекарваше времето си в селището.

През септември те се върнаха към градския си живот на „Шарлот Стрийт“. През следващите три години прекарваха летата в имението, а зимите — на „Шарлот Стрийт“.

Животът беше по-лек. След училище Стюарт отиваше да поработи в дюкянчето на Сем Рагс, в което се продаваха и автомобили „Форд“. Стюарт правеше демонстрационното кръгче с колата пред евентуалните купувачи.

— Е, мистър — смееше се Сем, — тази кола е толкова елементарна, че дори дете може да я подкара.

Стюарт беше много нещастен, защото не порастваше бързо, но Сем го успокои, като му каза, че видът му го прави най-добрият продавач в бизнеса.

— А също и най-добрият механик — винаги добавяше Сем. — Кълна се, момчето ми, няма нещо, което да не можеш да направиш с автомобил.

Най-щастливите часове на Стюарт бяха, когато в работнически комбинезон, с гаечен ключ в ръка и дъвчейки тютюн, той обясняваше на по-старите механици за водните резервоари, разглобяемите глави на цилиндрите и трансмисиите.

Неговата надница даваше шанс на семейството да прави своите разходки в неделните следобеди и да посещава сладкарници. Спечелените пари се използваха и за малки подаръчета като тоалетна вода и панделки. Имаха възможност и за по-специални харчения. При по-важни случаи Стюарт завеждаше дамите до Музикалната академия, за да видят на живо звезди като Мини Мадърн Фиски и Евелин Нисбит, или ги водеше в Принсес Тиътър да гледат филми.

Той също така отделяше една четвърт от заплатата си, преди да я даде на Маргърит и всяка сряда вечер отиваше с главния механик Джими Фишър на водевил във Виктория Тиътър.

Маргърит мислеше, че по това време той е на някакъв училищен кръжок. Оценките му бяха много ниски. Ставаха ужасни скандали. Маргърит изпадаше в ярост, след като излезеше от състоянието си на бленуване. Всичко зависеше от Стюарт. Той трябваше да завърши училище. Трябваше да си намери добра работа. Тя го ругаеше, унижаваше и му крещеше, че прилича на баща си — лош, мързелив и нерешителен. Сетне стоварваше цялата вина на компанията му, „онзи бял боклук Рагс“, и го заплашваше, че ще му забрани да ходи на работа и ще го накара да се отдаде единствено на учението си.

Стюарт беше достатъчно умен, за да разбере, че заплахите на майка му не бяха реални. Те се нуждаеха от парите, които изкарваше той, и когато той донасяше своите девет долара и двадесет и пет цента на всеки две седмици, майка му винаги беше много щастлива. Но обвиненията, че прилича на баща си, го разстроиха дълбоко. Спомни си как се чувстваше Маргърит — тъжна, нещастна, пренебрегната. Той се беше надявал, че ще успее да промени това нейно състояние и все още го чувстваше като свое задължение.

Но наистина мразеше училището и не можеше да научи нищо, независимо колко се стараеше. Обещаваше да се захване сериозно и силно се надяваше да стане чудо, но прекарваше по-голямата част от времето си с Джими Фишър и лъжеше, за да оправдае отсъствията си от къщи.

— Не се чувствай толкова зле — каза му Джими Фишър. — Проблемът ти, приятелю, е, че си жертва на тормоз. Майка, две сестри и огромна черна вещица. Нямаш шанс да се покажеш мъж.

Ако се налага да скриеш малко от истината, това не е престъпление. Жените докарват мъжа до много по-лоши работи.

 

 

Когато Маргърит се караше със Стюарт, Пеги винаги се опитваше да се намеси. Пеги се аргументираше със силен и висок глас. По време на учението си в гимназията тя беше станала високо, малко тромаво момиче, по-едро от брат си и от повечето от съученичките си. Ръцете и краката й бяха единственото красиво у нея. Сипаничавото й лице често биваше покривано от червени младежки пъпки, а косата й изглежда бе демонстрация на чувствената борбеност в сърцето й. Тя беше огнено червена, отличителен знак на семейство Трад, а освен това бе остра, с малки къдрици. Пеги я сресваше по модата на деня — изпъната назад и завързана с голяма панделка при основата на врата. Беше трудна за поддържане и непривлекателна маса.

Пеги се възпламеняваше от различни каузи. Опита се да гладува, за да подражава на Ганди, за когото пишеха вестниците. И беше заведена до кабинета на директора, защото беше марширувала по коридорите на училището с табелка с надпис, подкрепящ правото на гласуване на жените. Емелин Панкхърст и дъщеря й бяха нейните героини. Подписваше контролните работи и домашните си със „Суфражетката Пеги Трад“.

Всеки авторитет я вбесяваше, но трябваше да му се подчинява в училище. Искаше й се да се изучи дори повече, отколкото й се искаше да се бори.

У дома авторитет беше Маргърит и Пеги считаше, че майка й е най-вбесяваща от всички. Беше почти невъзможно да я накара да й обърне внимание; Стюарт единствен можеше да го направи. А когато Маргърит все пак я забелязваше, това винаги беше не на място. Тя помисли, че гладуването на Пеги е диета и я похвали, че е започнала да прави нещо за фигурата си. Презираше суфражетките като жени, които не могат да си намерят съпруг, и казваше, че „не са дами“. Единствен слушател на Пеги беше Гардън. След като вечер легнеха в стаята си, Пеги изливаше пред нея цялата си ярост и разочарование.

— Знаеш ли, че в Индия има хора, които просят за коричка хляб, а англичаните просто минават покрай тях и ги оставят да гладуват? И насила са нахранили мисис Панкхърст, като просто са прокарали един отвратителен гумен маркуч в гърлото й и са вкарвали по него каша. Отвращавам се само като помисля за това. Ти казваш, че това все пак са англичаните. Мислиш си, че това е отговорът, нали? Да, но грешиш!

Гардън, която не беше казала нищо и нямаше представа за какво говори Пеги, бързо поклати глава, като се съгласи, че това, което не беше казала, е грешно.

— Грешиш — повтори Пеги. — Защото и тук, в тази държава, положението е също толкова лошо. Когато суфражетките манифестираха във Вашингтон, беше изпратена кавалерия да ги разпръсне. Мачкаха ги с конски копита. И знаеш ли кой прати кавалерията? Политиците. Ето кой. Тях не ги интересува кое е правилно и кое — не. Знаеш ли, Гардън, че хора се избиват в цяла Европа?

Войниците намушкват с байонети малки дечица, но кой го е грижа? О, не. Това не е наша работа, казват политиците. Добре, но ако убийството на невинни хора не е наша работа, кое е? Някой би трябвало да се интересува от това, кое е правилно. А никой не го прави. Дори учителите в училище. Нека Европа сама се погрижи за Европа — това е всичко, което казват. А онези тъпачки от моя клас дори не знаят какво точно е Европа. Те си мислят, че важните новини са за това какво прави Ирен Кесъл, какви обувки носи Ирен Кесъл. Всички те са шокирани, защото Ирен Кесъл подкъси косата си. Нямат време да бъдат шокирани от ежедневното убийство на милиони и милиони хора. Казвам ти, Гардън, толкова съм бясна, че ми се иска да плюя на всичко.

Гардън се впечатли от все сърце от желанието на Пеги.

— И на мен ми се иска — каза тя, отвори прозореца до леглото си и въодушевено се изплю.

Пеги прекъсна речта си.

— Господи, Гардън, не съм знаела, че можеш да плюеш така. Нищо чудно да си уцелила съседната къща.

Гардън се ухили.

— Мога да плюя по-добре от всеки. Джон, най-големият син на Реба, беше най-добрият плювач в селището и ме научи, но сега аз съм по-добра и от него. Искаш ли да те науча?

Маргърит вероятно щеше да припадне, ако беше видяла как дъщерите й практикуват изкуството на плюенето. Новините, които толкова разяряваха Пеги, бяха сигнал за опасност за Маргърит. По улиците на Вашингтон маршируваха жени, а приятна личност като мисис Кесъл беше подкъсила косата си. Всичко това беше част от голямата промяна в света. Най-голямата филмова звезда беше Теда Бара, а тя определено беше неморална. Маргърит енергично бе поклатила глава, когато беше прочела възмутената редакторска статия в „Нюз Енд Къриър“. Името на статията беше „Проблемът с тангото“ и тя изразяваше всички тревоги на Маргърит. Светът се разделяше със своите принципи. Модата беше станала синоним на разврат.

Майката на Маргърит й беше дала своята проста и горда философия за живота. „Ти си лейди, Маргърит, и никой никога не може да ти отнеме това. Може би вече не притежаваме всичко, но все още имаме своите традиции и добрите си обноски. Докато се ръководиш от тях и се държиш като дама, каквато си, всеки ще те уважава и цени.“

Мисис Гардън бе вложила в думите „традиции“, „обноски“ и „лейди“ особен смисъл. Те означаваха смелост, липса на самодоволство, решителност, искреност и задължения на благородния произход. Маргърит, която беше твърде млада, за да осъзнае собственото си невежество, мислеше, че е разбрала какво й казва майка й. Тя изтълкува тези думи като доказателство за по-висшия си произход от останалите хора и беше сигурна, че ако е женствена в поведението си, ще бъде почитана като кралица.

За доста дълго време начинът на живот на Маргърит беше успешен за самата нея. Романтичните кавалерски традиции бяха все още действащи и силни в Юга. Никой, освен съпруга й, не се беше държал или говорил грубо в нейно присъствие. Мъжете, дори и да не бяха джентълмени, автоматически отстъпваха настрани, за да я пуснат да премине, а превозните средства спираха, за да я пуснат да пресече улицата. Тя беше обслужвана в магазините, докато жени, които не бяха лейди, трябваше да изчакат. Да бъде лейди беше кариерата на Маргърит. А разрушителните промени в културата на двадесетия век бяха заплашили устоите на нейния живот.

Когато обаче виждаше как децата й тръгват на училище всяка сутрин, тя се успокояваше. Стюарт отваряше вратата на сестрите си, както беше възпитан. А в момичетата, облечени със сиви роклички, с добре измити лица, личеше доброто възпитание и произходът. Нямаше нищо твърде модерно или нередно в тях.

Маргърит се поздрави. Независимо от тежкия им живот напоследък, независимо от срамното пребиваване на „Шарлот Стрийт“ и от изолацията от хората от техния тип, тя беше възпитала децата си правилно. Когато се преместеха до „Броуд Стрийт“, всеки щеше да забележи това и щеше да я поздравява. Стюарт щеше да е нейната гордост. И Пеги, и Гардън. Трябваше да признае, че те не бяха особено привлекателни. Дори, ако трябваше да е съвсем честна, бяха грозновати. Пеги беше едра и с набраздено лице, а Гардън беше кльощава, с огромни очи и дълга коса. Но те щяха да бъдат лейди и това бе единственото, което наистина имаше значение.

Маргърит нямаше никаква представа за събитията, които щяха да последват.

23

— Просто дай на мама това от мен — Стюарт подаде на Пеги един намачкан плик и се опита да изчезне, но Пеги го хвана за ръкава.

— Не бързай, братче. Щом ще поема риска мама да ме убие, ти поне би трябвало да ми изкажеш благодарността си — Пеги се засмя, но очите й бяха насълзени.

— Разбира се, разбира се. Благодаря, Пеги. Ти си добър приятел — каза Стюарт.

Той тръгна.

— Стюарт! — Пеги протегна ръце и го прегърна. Шапката й падна и тя го пусна, за да я догони. — Бъди внимателен, чу ли?

— Разбира се. Довиждане. Пеги видя, че Стюарт не мигна, докато се отдалечаваше. Гърбът му беше изправен, крачеше уверено. Беше 7 април 1917 година. Предишния ден Съединените щати бяха обявили война на Германия. Стюарт отиваше да се запише в армията.

 

 

След като прочете бележката му, Маргърит внимателно я сгъна. След това отиде в стаята си. След малко излезе облечена, с шапка и ръкавици. Не каза нито дума на Пеги, преди да излезе.

Отиде до магазина на ъгъла, влезе вътре и се отправи към щанда. Мистър Канцониери я зяпна. Той със сигурност знаеше, че тя никога преди не е напускала дома си сама, а освен това никога не беше престъпвала прага на магазина му.

Маргърит проговори, преди той да успее да промълви нещо.

— Надявам се, че имате телефон — каза тя. — Бих искала да го използвам.

 

 

На следващия ден двама армейски офицери доведоха Стюарт при майка му. Губернаторът на Южна Каролина веднага се беше отзовал на повика на една изоставена майка, при това — носеща прославеното име Трад. Стюарт беше унизен и ядосан. Маргърит го остави да изтърпи мълчаливото й неодобрение, докато Пеги не се върна от училище. След това накара двамата да седнат на дивана и им заговори, като крачеше напред-назад.

— Сега разбирам, че съм се отнасяла към вас не както трябва. Вярвах ви, а вие се съюзихте и ме измамихте. Отсега нататък ще бъда по-внимателна. Стюарт, утре сутринта ще дойда с теб да заведем Пеги на училище. След това ще отидем в твоята гимназия и ще поговоря с директора. Предполагам, че вече си казал на онзи Рагс, че заминаваш. Предполагам, че си по-решителен в отношенията си с него, отколкото със собствената си майка. Следователно няма да има нужда да го предупреждаваш, че вече няма да продаваш коли в неговия магазин. Защото наистина няма да отидеш повече там.

Стюарт бурно запротестира. Маргърит избухна в сълзи.

— Виж как се отнася с мен! — проплака тя.

Пеги не знаеше какво да каже.

— Стюарт — плачеше Маргърит, — ще разбиеш сърцето ми също като баща си.

— Мамо, недей! Съжалявам — Стюарт скочи и я прегърна.

— Значи те плачат и се прегръщат, а мен ме изпратиха в стаята — оплака се Пеги на Гардън. — За Бога, единственото, което направих, беше да отнеса бележката. Не е честно.

— Искаш ли да се надплюваме? — предложи Гардън.

— Не. Твърде съм ядосана.

 

 

Джулиън Картрайт погледна одобрително към дамата, която седеше в стола срещу бюрото му. Тя изглеждаше деликатна, сериозна и много красива в бледолилавата си, копринена рокля и с малката си триъгълна шапка. Ръцете й, облечени в бели ръкавици, лежаха в скута й, а малките й черни ботушки имаха красиви бели токи. Мистър Картрайт със задоволство отбеляза, че те почти не се виждаха. Той не можеше да възприеме новата мода на поли по няколко инча над глезена. Да, мисис Трад беше очарователна дребна дама. Беше трудно за вярване, че тя имаше толкова голям, а и толкова дебелоглав син като Стюарт.

— Това наистина е чест за мен, мадам — каза директорът. — Ще бъда щастлив да направя за вас каквото мога.

Това беше обичайното встъпление на мистър Картрайт към майките на неговите ученици. Обикновено те искаха от него да ги изслуша и да се съгласи с оценките им за гениалността на техните синове, независимо че самите синове не показваха много от нея в училището.

Маргърит Трад имаше нещо друго предвид.

— Бих искала да намерите някаква работа за Стюарт — каза тя. — Нещо подходящо за джентълмен, разбира се. Може да започне веднага и да работи след училище. Когато завърши училище ще може, естествено, да работи на пълен работен ден.

Мистър Картрайт загуби дар слово. Беше напълно вероятно Стюарт Трад въобще да не достигне до диплома. Чарлстънската гимназия беше с много високи стандарти. Стюарт сигурно щеше да бъде помолен да напусне още отдавна, ако нямаше особеното покровителство на своя попечител Логан Хенри. Мистър Хенри и мистър Картрайт бяха стари приятели.

„Това е, помисли си директорът. Аз направих услуга на Логан, а сега е негов ред.“

— Ще започна да търся веднага, мисис Трад — мазно рече той. — Може би дори няма смисъл да чакаме церемониите за завършването. Те, както сигурно знаете, са донякъде формалност.

Маргърит топло му благодари.

— Мога ли да ви помоля за още една услуга? — попита тя.

— Разбира се, мадам.

— Ще трябва да взема сина си за още малко, за да ме отведе вкъщи. Ще ви помоля да го извикате от час. Разбирате, че трудно бих могла да ходя сама по улиците.

Мистър Картрайт не разбираше. Неговата жена излизаше винаги сама. Но той все пак изпрати да повикат Стюарт.

Същата вечер разказа на жена си за срещата си с Маргърит.

— Семейство Трад? — попита Мери Картрайт. — Не съм чувала това име цяла вечност. Мислех, че всички те са измрели. Нямаше ли нещо нередно около тях? Те бяха прогонени или нещо такова.

Нейният съпруг опресни паметта й, както малко преди това Логан Хенри бе опреснил неговата.

— Е, добре, това тогава обяснява всичко — каза Мери. — Бедната жена всъщност е прекарала целия си живот в траур. Значи носеше бледолилаво? Значи от дълго е в траур. Догодина, ако поиска, би могла да се облече и в розово. Но би могла и да не го направи — явно наистина е отчаяна, след като е стояла в уединение през всичките тези години. Това е толкова старомодно. Днес всички разбират, че животът трябва да продължава. Лично аз не смятам, че е здравословно да се тъгува така. Може би трябва да й напиша нещо като писъмце и да я поканя на гости. Тя трябва отново да бъде върната към светския живот.

 

 

Мери Картрайт не беше единственият човек, който се готвеше да подаде ръка на семейство Трад в бъдещия им живот. Няколко преки по-надолу Логан Хенри пиеше уиски с Ендрю Енсън, президент на банка „Доверие“ в Каролина.

— Трад? Разбира се, че името ми говори нещо, Логан. Майка ми за малко е щяла да се омъжи за Пинкни Трад, но той загинал при земетресението. За Бога, разбира се, че си спомням семейство Трад. С червените им коси и присъщото им непостоянство. Кое е момчето?… Стюарт? Да, това трябва да е внукът на онзи Стюарт, когото аз познавах. Той беше едно от момчетата на Уейд Хемптън, когато се противопоставиха на онези разбойници аболиционистите. Хемптън го направи съдия… Господи, колко отдавна беше това! Тогава още се закачах с Лизи. Тя беше три или четири години по-голяма от мен. Това означава, че сега е почти на шестдесет. Човек никога не знае, нали? Сигурно ти е известно, че Елизабет Купър се захвана с онази фабрика за производство на торове.

— Знам, Ендрю. Можем да се ровим в спомените си цяла нощ, но сега пред нас стои проблемът с това момче, чиято единствена препоръка е май връзката на дядо му с Уейд Хемптън. Можеш ли да му намериш работа в банката?

— Разбира се, че мога. Ти каза, че се е опитал да се запише в армията, нали? Това е типично за всички Трад. На колко е той, на шестнайсет?

— Ще навърши седемнайсет през юли.

— Значи е вече твърде стар, да учи и твърде млад, да си мисли, че знае всичко на света. Ще го уредя.

— Ти си истински приятел, Ендрю. Има и още нещо. Той е единствена опора на семейството. Искам да му плащаш повече, отколкото заслужава. Плантацията започва вече да носи прилични доходи. Ще преработя договора с управителя и ще ти давам по десет долара седмично, които да прибавяш към заплатата на момчето.

— Защо просто не му ги даваш?

— Защото е все още непълнолетен. Ще трябва да ги давам на майка му, а тя е непоносима жена.

Ендрю се изсмя.

— Логан, ти наистина обичаш своите клиентки вдовици, нали? Добре. Ще ти помогна в това начинание, но се надявам, че то не е незаконно.

 

 

Следващата седмица Стюарт придружи майка си до „Кинг Стрийт“, където тя му купи нов костюм, и до „Трад Стрийт“, където тя огледа една малка къща и подписа договор за наемането й.

— Ще поръчаме фургоните и мъжете от имението и ще се пренесем през уикенда. Не е ли чудесно, Стюарт? Ще си на една крачка от новата си работа, когато започнеш в понеделник.

Банката, както повечето банки в Чарлстън, се намираше на „Броуд Стрийт“. А „Трад Стрийт“ беше само на една пряка южно от „Броуд“.

24

Стюарт мина покрай плаката на стената във фоайето. Вече дори и притеснението му беше изчезнало. Чувстваше се твърде нещастен. Мразеше работата в банката, мразеше да води майка си на всичките онези забави, мразеше да танцува с всичките онези момичета, които бяха по-високи от него; мразеше всички, които му казваха колко много прилича на баща си. Или на дядо си. В Чарлстън наистина имаше твърде много стари хора.

— Добро утро, Стюарт.

— Добро утро, мистър Енсън.

— Един от клиентите ни ще направи специален депозит тази сутрин, Стюарт. Мистър Уокър ще има нужда от помощта ти.

Стюарт кимна мрачно. В началото бе мислил, че специалните депозити са смешна работа. Но сега те означаваха, че ще си изцапа дрехите и че майка му пак ще му чете конско. Касетките винаги бяха пълни с дъски, а някои от тях бяха с паяжини.

Специалните депозити бяха вино или концентрати. Привържениците на сухия режим вече бяха победили Кълъмбия, столицата на Южна Каролина, и очевидно печелеха във Вашингтон. Осемнадесетата поправка се приемаше из цялата страна. През септември излезе закон за забрана на производството на уиски. Скоро щеше да излезе и закон, забраняващ неговия внос. Кой можеше да твърди, че законодателите нямаше да прокарат и закон, забраняващ притежаването му?

Ендрю Енсън направи пристройка към банката — една голяма стая с полици от пода до тавана. Слухът, че е възможно депозирането на сандъци на безопасно място, се разпространи бързо и много от клиентите на банката побързаха да си запазят място за провизиите, които имаха у дома, или за касетките, които бяха поръчали на своите търговци на алкохол.

Стюарт с тъга си спомни за спиртоварната в горите зад магазина на Рагс. Понякога Сем Рагс го пускаше да излезе навън и да поддържа огъня. Спомняше си за сладникавата миризма на малца и звука от цопването на мухите. Те се спускаха твърде ниско над отворените пълни делви, опиваха се от парите и падаха вътре. Някои от работещите там мъже сключваха залози за това колко мухи ще се удавят през следващите десет минути.

Надяваше се, че търговията на Сем ще се развие с приближаването на сухия режим. Може би дори щеше да има повече приходи, отколкото от фордовете. Стюарт копнееше да изцапа ръцете си с машинно масло и да усети мотора с чувствителните си пръсти.

— Мистър Трад? Нуждая се от вашата помощ отзад.

— Да, сър, мистър Уокър. Идвам — завлачи крака.

„Мразя това място, помисли си той. Повече дори от училището. Там поне има ваканции. А миналото лято не можах дори да изляза от града. Пеги и Гардън прекараха цялото лято в имението, а аз какво? Цял ден в банката и цяла нощ в слушане на приказките на мама. Защо поне не ме остави сам в града? Така бих могъл да виждам някои от приятелите си. Но не, тя също остана. За да ходи на чайни партита с приятелките си и за да ме кара да местя мебелите в тази гореща, отвратителна малка къща.“

— Мистър Трад!

— Да, сър, мистър Уокър. Бързам!

В другия край на помещението Ендрю Енсън въздъхна. Стюарт трябваше да остане. Ендрю бе дал дума. Просто му се искаше да намери някаква работа, която момчето би могло да върши, без да оплесква всичко. И да не изглежда толкова нещастно.

 

 

Маргърит мислеше за почти същото. Какво беше сгрешила с децата си? Наистина не можеше да проумее защо не са щастливи. Надарена с простодушие и липса на въображение, Маргърит дълбоко вярваше, че нейната цел в живота е цел и на останалите. И сега тя беше постигната. Те бяха в града, бяха част от обществото. Защо, за Бога, Пеги и Стюарт са против ходенето по забави? Защо Гардън е станала толкова тъжна? Тя най-после беше в училище, в което можеше да си намери приятели, където бяха и другите момичета от нейната среда. Но беше ли тя поканила дори и едно дете вкъщи да си поиграят? Не. Тя дори не искаше да играе и сама. Постоянно бе унила. Зензи всеки ден се оплакваше, че само я командва…

Зензи. Даже и Зензи се бе променила. Децата я нервираха много повече. Остаряваше, разбира се. Маргърит се зачуди на колко ли години беше Зензи. При цветнокожите човек никога не можеше да знае със сигурност. Изведнъж почувства как по гърба и пролазва хлад.

„Все още съм далеч от гроба“, каза си тя. Това я накара да спре да мисли за възрастта. В момента Маргърит беше на тридесет и три. На рождения си ден се беше замислила колко много са тези години. Бе време на сълзи, на внимателно вглеждане в огледалото, на откриване на неприятни изненади. Вече от няколко месеца живееха в къщата на „Трад Стрийт“ и Маргърит вече бе свикнала с ходенето на гости и приемането на такива, което изпълваше дните на всяка домакиня в Чарлстън. През първите седмици, докато новината, че семейство Трад е в града, се разпространяваше, масичката във фоайето беше отрупана с картички. Маргърит беше принудена да връща визитите. Беше изпила галони чай и беше говорила безспир. Научи много за единствената тема, която я интересуваше — чарлстънското общество.

Вече знаеше, че няма нужда да бъде придружавана навсякъде и че дамите пазаруват, ходят си на гости и дори се разхождат сами. Научи много пикантни клюки. Вече знаеше, че не трябва да се срамува и от „Шарлот Стрийт“; следващата къща надолу по улицата след Ашли Хаус беше домът на семейство Уилсън, които имаха високо обществено положение. Знаеше, че всички са бедни, или дори ако не бяха, живееха така. Влиятелните хора бяха загубили всичко във войната. Знаеше, че и тя, и децата й са добре дошли обратно в своя дом, където им бе мястото. И знаеше, че е домакиня, а не младо момиче. Дните на балното тефтерче бяха изтекли безвъзвратно. Бяха изминали петнадесет сезона, откакто не бе купувала нещо ново за кутийката си с бижута, а и не съществуваха красавици над тридесет години. Нямаше смисъл да мисли за това или в противен случай дама като нея би се разплакала.

А това би развалило очите й, би й направило бръчки и тогава никой вече никога не би поискал да танцува с нея. Винаги я спасяваше непоследователността й: Маргърит можеше да бъде едновременно трезва реалистка и сляпа за неприятните истини.

Изправи се в леглото и позвъни на Зензи.

— Запали огъня тук, Зензи, и ми донеси един шал. Ще остана в леглото, докато се стопли достатъчно, за да се облека. Донеси ми също и вестника. Пеги го грабна тази сутрин, преди да го бях прегледала изцяло. Тя смята, че е единственият човек в тази къща, който може да чете.

В този момент Пеги четеше една брошура за живота на Сюзън Б. Антъни. Едновременно с това търкаше големия супен казан в столовата на Червения кръст. Всички млади дами в Чарлстън работеха в столовата на Червения кръст. Това беше техният принос за победата във войната. Пеги с по-голямо удоволствие би станала доброволна медицинска сестра, но тази работа бе запазена за по-възрастни дами. Момичетата работеха в столовата. По-хубавичките обслужваха военнослужещите. По-непривлекателните работеха в кухнята. Пеги се беше показала като лоша готвачка и миеше чиниите.

Тя избърса насапунисаните си ръце в престилката си и обърна страницата. Обви огромния казан с ръце и го повдигна, преди да започне да чете.

— Нека ви помогна, мис — каза мъжки глас зад нея.

Пеги завъртя казана, за да излее мръсната вода.

— Не се нуждая от помощ. Жените могат да се справят не по-зле от мъжете.

Наведе казана под течащата струя, като разплиска вода наоколо.

— Ето — каза гордо тя.

— Добре. Но ми се струва, че ако някой ще върши нещо, то трябва да бъде извършено както трябва, независимо дали от мъж или от жена.

Пеги се обърна с лице към непознатия.

— Кой казва, че не съм го направила както трябва?

— Аз — отвърна един кадет от военното училище в пълна униформа, с бели ръкавици, златни ширити по ръкавите и шапката, колан с винен цвят и блестящ, украсен с пискюли кортик. — Казанът не е чист.

— Какво? — Пеги потопи ръце във водата. Пръстите й почувстваха коричка засъхнал сапун под ръба на казана. — Благодаря ви много, господин ревизор. Сега вече мога да се справя и сама.

Тя върна казана в сапунената вода, като се измокри отпред и грабна четката. Кадетът взе брошурата й.

— Веднага оставете това! — Пеги вдигна четката заплашително. Кадетът пусна книжката.

— Съжалявам. Просто се чудех дали не е Гогол.

Пеги наведе четката и попита:

— Какво искате да кажете?

— Вие ме нарекохте ревизор. Това е името на пиеса от един руски писател на име Гогол. Когато влязох, видях, че четете нещо. Просто си помислих, че може би…

— Зная кой е Гогол — рязко каза Пеги. Беше учудена. Никога не беше срещала някой друг, който знаеше кой е Гогол.

— Казвам се Боб Търстън.

— Аз съм Пеги Трад.

— О, разбирам, като „Трад Стрийт“.

— Предполагам.

Пеги почувства, че както винаги езикът й се оплете. Не можеше да разговаря с момчета. Затова мразеше да бъде влачена по забавите, които майка й толкова обичаше. Караха я да се чувства неловко; обикновено настъпваше партньорите си в танците по краката. Знаеше, че лицето й е пъпчиво, че не е хубава. Не можеше да прави това, което се очакваше от нея — да се усмихва, да писука и да говори закачливо и ласкателно. Това беше най-дългият разговор, който някога бе водила с момче… с изключение на Стюарт и момчетата от училището в Бейкънс Бридж, които винаги я приемаха като една от тях.

Пеги усети, че престилката й е мокра и сапунена, че беше опръскала и Боб Търстън. По униформата му имаше тъмни мокри петна. Тя погледна към помраченото му великолепие, а после към лицето му. И изведнъж осъзна, че той е красив като филмова звезда. Като Франсис К. Бушмън — не, той беше твърде стар. Като Дъглас Феърбенкс. Прииска й се земята да се разтвори и да я погълне. Започна да търка с настървение, като разпръскваше вода във всички посоки. Боб Търстън отскочи назад.

— Извинете ме, мис Трад. Търся мис Емили Прингъл. Знаете ли къде мога да я намеря?

Пеги продължи да гледа към казана.

— Отпред — измърмори. — Раздава понички.

Тя чу стъпките му, после усети дъха му.

— Е, довиждане — каза той.

Пеги вдигна поглед.

— Довиждане — отвърна тя.

Боб Търстън козирува изискано и излезе през вратата.

— Съжалявам, че бях груба — прошепна Пеги.

После хвърли четката на пода.

— Не, не бях — обърна се към нея. — Той е точно типът на Емили Прингъл. Конте, което се държи като конте. Нямаше защо да се прави на такъв специалист по казаните. Като толкова му пука, че е мръсен, защо той не го измие? — тя изплакна казана и го тресна на полицата. — И да не беше пипал книгата ми.

После се задълбочи изцяло върху живота на Сюзън Б. Антъни, докато не дойде следващата количка с мръсни съдове. Караше я Емили Прингъл.

— Оу, Пеги — изписка тя, — този Боб Търстън не е ли най-красивото нещо, което си виждала през живота си? Толкова съм развълнувана, че ще се пръсна. Неговият съквартирант трябваше да ме придружи на чая с танци днес следобед, но се провалил в някакъв изпит и не му дали отпуск. Сега Боб Търстън ще ме заведе. Едва издържам. Той каза, че ти си му казала къде съм. Той какво каза, Пеги? Говори ли за мен? Изглеждаше ли заинтригуван?

Пеги започна да разтоварва чиниите.

— Просто ме попита къде си, това е всичко. Не каза нищо друго.

— Божичко, Пеги, ти съвсем не си забавна. Как изглеждаше? Когато произнесе името ми, не изглеждаше ли развълнуван?

— Изглеждаше като някой, който не знае накъде да тръгне.

Емил и въздъхна.

— А аз толкова се надявах. Той ми каза: „Вашата интересна приятелка мис Трад ми каза къде да ви открия“. Можеше да ти е казал нещо за мен.

Пеги се усмихна.

— Съжалявам, Емили — топло каза тя, — наистина не каза нищо. Иначе щях да ти кажа.

Когато се прибра след края на смяната си, Пеги се втурна в къщата.

— Мих чинии, докато кожата на ръцете ми почти щеше да се смъкне — съобщи тя. — Обедът готов ли е? Умирам от глад.

А докато внимателно мажеше филията хляб с масло, каза:

— Предполагам, че ще е добре да си измия косата. Ти сигурно ще ме накараш да отида на онзи ужасен чай с танци, нали, мамо?

25

— Какво й е станало на момичето на Трад? — попита началничката на столовата на Червения кръст. — Вече е толкова любезна.

— Сигурно си има любовник — отвърна нейната помощничка. — Нищо не прави момичетата толкова любезни, колкото един любовник.

Пеги беше разговаряла с Боб Търстън всеки ден през трите дни от първата им среща. Не за дълго. Срещаха се на последните танцови забави, преди сезонът да замре. Боб учтиво танцуваше с домакинята и с почетната гостенка, преди да покани Пеги на танц. След това танцуваше с всяко от новите момичета в обществото.

— Затова съм тук — обясни той на Пеги. — Трудно е да се намерят партньори за танц, след като повечето от мъжете от Чарлстън са на война. Домакините се обаждат на коменданта и поръчват необходимия брой кадети. Ясно е, че нашият дълг е да танцуваме.

По едно време Пеги си мислеше, че той танцува с нея по задължение. Но после забеляза, че той не танцува с нито една друга девойка от тези, които още не бяха нови в обществото. А тя самата щеше да бъде представена официално едва през следващата година, когато ставаше на седемнадесет. Това беше възрастта, на която вече беше прилично да се излиза.

Цялата традиция на представянето, която тя бе презряла като вид модно бяло робство, сега се струваше на Пеги една много добра идея. Иначе как биха се срещали и запознавали хората?

Беше доста по-неприятно, когато затвориха крепостта за коледната ваканция и Боб си отиде вкъщи. Тя се оплакваше, че среща все едни и същи отегчителни хора на всяка забава.

— И те смятат, че аз също съм отегчителна — честно си признаваше тя.

Но в деня преди Коледа получи писмо на закуска. Боб Търстън пишеше:

„Връщам се в Чарлстън на втори януари. Може ли да ти се обадя?“

Пеги изненада всички, когато внезапно прегърна сестра си, която седеше до нея.

— Честито Рождество, Гардън. Честито, честито, честито Рождество!

Пробяга цялото разстояние до сградата на „Уестърн Юниън“ на „Броуд Стрийт“ и изпрати телеграма: „Писмото получено стоп. Обади се стоп. Ще съм вкъщи цял ден стоп.“

Половин квартал по-надолу се обърна и изтича обратно, за да добави: „Весела Коледа!“

С това надхвърли десет думи (което вече се заплащаше двойно), но за нея това нямаше значение.

 

 

Боб Търстън беше сериозен млад човек. Когато каза на Пеги, че не е измила добре казана за супа, той не се опитваше да заговори една млада дама, а просто обърна внимание на пренебрегването на дълга. Дългът и отговорността бяха основните принципи в живота му.

Той произхождаше от интересно семейство. Бащата на Боб, Уолтър, бил роден в Уискънсин.

Посетил Южна Каролина през 1886 година, за да проучи Съюза на фермерите — популистка политическа организация, ръководена от Бенджамин Тилмън. Уолтър Търстън бил верен приятел и поддръжник на Робърт Ла Фолет, прогресивния републиканец от Уискънсин, който по това време бил член на Долната камара.

Уолтър прилежно и в положителен дух докладвал на своя приятел за целите на движението на земеделците. Също докладвал и че няма да се върне в Уискънсин. Бил срещнал някоя си Бети Ийстър в малкото тютюнево градче Мълинс, Южна Каролина.

Мис Ийстър се съгласила да се оженят, но само ако останели в Мълинс. Тя била най-голямото от пет деца и била като майка за своите братя и сестри. Майка й била починала при раждането на най-малкото си дете. Бети не можела да се премести в Уискънсин. Тя приемала задълженията си сериозно.

Уолтър Търстън станал съдружник в тютюневия магазин на Ийстър, а две години по-късно, когато мистър Ийстър починал, станал и негов собственик. Заедно с жена си отгледали и изучили нейния брат, трите й сестри и собствените си трима сина. Боб бил най-младият, като пълното му име било Робърт Ла Фолет Търстън. Уолтър никога не загубил връзката със своя приятел и неговите идеи.

— И така, виждаш — каза Боб на Пеги, — че аз съм половин янки и половин социалист в представите на повечето хора.

— Социалист! — повтори Пеги. — Аз също! Очевидно Керенски е човекът, който работи в полза на всички онези селяни, а не тази ужасна личност Ленин.

Все по-развълнувано и все по-обстойно тя продължи да говори от нивото на слабата си информираност за революцията в Русия.

Боб я слушаше внимателно. Когато Пеги остана без дъх и спря, той внимателно й обясни истинското значение на думите „социализъм“, „комунизъм“ и „революция“.

— О, добре тогава — каза Пеги, — аз не съм социалист, ако това е значението на думата. Но някой трябва да се погрижи за селяните. Знаеш ли, зимите там са толкова ужасни, че те ядат корите на дърветата?

Боб се усмихна.

— Това те вълнува, така ли?

— Да. Не мога да търпя, когато нещата са изцяло погрешни, когато някои хора използват други.

Тя не се усмихваше.

Но лицето й засия малко по-късно, когато научи, че Боб споделяше нейното въодушевление от стиховете на Емили Дикинсън.

Боб канеше Пеги всяка съботна вечер. В неделя следобед излизаха на разходка. Разговаряха. Разговаряха за книги, за политика и все повече и повече за самите себе си.

— Пеги си има любовник — казваше Маргърит на своите приятелки. — Трудно ми е да го повярвам. Тя си е нагла и шумна, както винаги, а този добре изглеждащ и доста по-възрастен младеж явно харесва това. Хорските вкусове наистина са неразбираеми.

Причините бяха твърде прости. И двамата изпитваха любов към знанията и загриженост към човечеството, а и бяха водили сходен живот, живот на изгнаници в собствената си възрастова среда. Жаждата за знания бе отделяла Пеги от останалите момичета, прекалено заети с нещо по-подходящо за млади дами южнячки. Популистките настроения на Боб го бяха направили подозрителен в закостенелия мъжки свят, свят на бели, на господари, езическо-демократичен свят. Боб и Пеги бяха самотници и бяха самотни. Двамата си пасваха като две половини на мозаечен пъзъл. След няколкото седмици, през които споделяха мислите си, Пеги забрави, че Боб изглежда като филмова звезда. Боб не беше забелязал, че Пеги не е хубава.

 

 

В тези първи месеци на 1918 г. Маргърит почти колкото Пеги смяташе, че животът е хубав. Тя също извършваше доброволни задачи за Червения кръст. Навиваше бинтове. Срещаше се два пъти седмично следобед с други жени в мазето на сградата на масонската ложа и весело бърбореше глупости, докато работеше. Осигурените от Червения кръст облекла и забрадки ги предпазваха от влакната, които се нищеха от превръзките, и ги правеха да приличат, както някой беше казал, на ангели на милосърдието.

Тя бе заета също и с дейност в църквата „Св. Майкъл“. Откак „Св. Ендрю“ бе затворена, Маргърит не беше отдавала голямо значение на ходенето на църква, а и не караше децата си да посещават неделно училище или уроци по вероучение. Беше запазила на „Шарлот Стрийт“ същите навици, с които бе израснала в имението. Молеха се преди ядене и децата знаеха вечерната молитва. В неделя спяха до късно, а после излизаха да се забавляват. Но когато се преместиха в центъра, на Маргърит й бе припомнено, че е действащ член на епископалната църква. Всички ходеха на църква. Тя научи, че родът Трад има семейна пейка в „Св. Майкъл“. И сега тя и децата й сядаха на нея всяка седмица.

Всеки четвъртък тя се присъединяваше към група дами, които опаковаха колетите с дрехи и одеяла за войниците в Белгия.

Така й оставаха само два свободни следобеда в седмицата — един за ходене на гости и един за приемане на гости. Маргърит щастливо се оплакваше, че е толкова заета, та чак не може да нарече живота си свой собствен.

Единственият й проблем беше, че цените растяха твърде бързо, особено за стоки, чиято доставка бе ограничена поради войната.

— Стюарт — каза тя, — тази пролет ще се навърши една година, откакто си в банката. Кажи на мистър Енсън, че трябва да те повишат.

— Мамо, не мога да направя това.

— Добре, тогава аз ще му кажа.

Стюарт я убеди, че той ще се погрижи. Било мъжка работа. Седмица по-късно парите в плика със заплатата му бяха удвоени. Маргърит го целуна и разказа на всички дами колко добре се справя синът й.

— Разбира се, той искаше да се запише в армията — добави тя бързо. — Но нямаше да го вземат. Беше твърде млад. И още е.

Някои от приятелките й имаха синове, които сега бяха на път за Франция.

26

Къщата, която Маргърит беше наела, беше почти идентична със стотици други в града. Тя бе построена по уникален архитектурен план, произлязъл в отговор на географията и климата на стария град. Това не можеше да се види на друго място и бе станало известно сред архитектите като „чарлстънска единична къща“.

Тя гледаше странично към улицата, с вход от едната страна, до който се стигаше по павирана пътека. Поради почти тропическите лета, тя имаше високи тавани и беше с широчината на една стая. На всеки етаж имаше по две стаи, по една от всяка страна на централния коридор. Построена по този начин, всяка стая имаше прозорци на три от стените си, за да се проветрява по-добре. Къщите бяха високи и побираха необходимия брой стаи.

Повечето от чарлстънските единични къщи имаха аркади — дълги портали на южните или западните си стени, които пазеха прозорците в сянка и улавяха следобедния бриз, идващ от водите на залива.

Домът на Маргърит обаче нямаше такива. Той беше твърде малък, за да бъдат добавени аркади и беше притиснат между други две също толкова малки стари къщи, които датираха от времето, когато Чарлстън е бил ограден със стени. В онази колониална ера жителите на града са били по-загрижени за защитата от нападенията на индианци и на испански отряди, отколкото за защита от лятната жега. Скупчвали къщите си една до друга за защита и удобство, като ги строели по четирите първоначални улици в ограденото от стени пространство.

Една от тези улици беше „Трад Стрийт“, наречена в чест на първия син на един от смелите авантюристи, дошли да изградят един нов живот в един нов свят. Маргърит Трад не знаеше откъде идва името на „Трад Стрийт“, знаеше само, че й е приятно да се представя като госпожа Трад от „Трад Стрийт“.

Ако знаеше, че къщата, в която живее, е една от най-старите в града, щеше да й бъде приятно да казва и това. Но й, без да го знае, къщата й доставяше удоволствие. Приземният етаж се състоеше от библиотеката — според Маргърит тя бе привлекателна със скъпите шарени подвързии на книгите, които Пеги бе донесла от имението — и трапезарията, твърде тясна заради огромната мраморна маса. Кухнята се намираше в един зарешетен анекс зад трапезарията.

На втория етаж, като във всяка стара чарлстънска къща, имаше салон и спалня. Салонът бе гордостта на Маргърит. Тук тя пишеше покани и отговаряше на писма, преглеждаше вестника с ненамаляващ интерес и приемаше гости пред развеселения поглед на отдавна починалия кавалер Ашли. Спалнята беше на Стюарт. Въпреки повечето стълби, Маргърит предпочиташе нейната стая да е на третия етаж.

Там имаше баня, като водата към нея се спускаше по тръби от огромната цистерна на покрива, която събираше дъждовна вода. Банята бе сместена между стаята на Маргърит и тази на Пеги и Гардън. За всички от семейството тя беше голям лукс. За Зензи беше животоспасяваща. Вече бе твърде стара, за да носи вода и да изпразва нощните гърнета. За нея газовото осветление не беше толкова чудесна придобивка, както смятаха в семейството, а голямата газова печка в кухнята направо я плашеше. Но с цялото си сърце беше убедена в практичността на канализацията.

Стюарт също се радваше на канализацията. Отточната тръба бе неговият път от спалнята към улицата, след като всички останали мислеха, че вече си е легнал. Не му трябваше много време, за да открие тази хитрост. Седмица след като започна работа в банката, той изненада Джими Фишър, като го срещна пред театър „Виктория“ точно преди началото на водевила.

Стюарт използваше изхода все по-често, а успоредно с това растеше и отвращението му към банката. Не мина много време и Джими Фишър го запозна със своя кръг приятели и удоволствия, доста по-специални от водевила. Стюарт започна да пие и да пуши и изгуби девствеността си. Скоро той вече водеше двойствен живот.

Стюарт знаеше, че не върши добра работа в банката. Срамуваше се от съзнанието, че отдавна трябваше да бъде уволнен, ако не беше доброто сърце на Ендрю Енсън. „Не мога да направя нищо както трябва“, помисли си Стюарт. Точно така му казваше и баща му. А Джими Фишър му казваше друго. Само че Джими искаше от него да наруши закона. Стюарт казваше не. Отново и отново.

Докато един ден Маргърит не му каза да поиска повишение.

Същата вечер Стюарт каза да. А на следващата неделя се срещна с Джими в шатрата на Палмовия остров.

— Ето я, приятелче — каза Джими. — Какво мислиш за нея?

Стюарт онемя. Върху натрупания от малкия прилив пясък стоеше легендата, която той никога не се беше надявал, че ще види. Дълга, ниска, елегантна, мощна, блестяща ослепително на слънцето. Ролс-ройс, модел „Сребърен призрак“.

Джими го потупа по гърба.

— Хайде. Пробвай я. Няма да повярваш. Има няколко чифта шофьорски очила на предната седалка.

Стюарт прекоси пясъка като в транс. Беше чел за „Призрака“, беше го виждал на снимки, но не беше подготвен за величествената реалност. Обиколи колата, като държеше широко разтворените си ръце близо до блестящия корпус, но почтително не го докосваше. После влезе вътре и внимателно се отпусна на кожената седалка. След което докосна колата и почувства смяната на скоростите, навеждайки глава над скоростната кутия, докато превключваше. Чувствителните му пръсти поемаха плавното тихо сцепление. Когато завъртя стартера, моторът включи веднага. Стюарт вдигна лице към слънцето. Проверяваше действието на двигателя. Той стана част от туптенето на сърцето му.

— Вече е омагьосан — каза Джими на висок глас. — А още не я е подкарал. Почакай, докато вдигне сто.

— С добър шофьор тази кола за две минути ще остави всичко, което се движи на колела, на десет мили зад себе си. А ако я кара това момче, тя може и да полети. Никога не съм виждал някой, който да се оправя по-добре с автомобилите от него. Той накара един „Моудъл Ти“ да бръмчи като „Беъркет“. Само господ знае какво може да направи с „Призрака“.

В Южна Каролина сухият режим вече действаше, една година преди Осемнадесетата поправка да стане закон. Сем Рагс се насочваше към вноса. Както винаги, беше извлякъл облагите от производството в собствената си спиртоварна. Сега щеше да се захване с транспорта и търговията. Ролс-ройсът беше подходящо устроен. Под седалките му можеха да се скрият четири каси от най-доброто, което можеше да предложи Европа. И последният представител на най-именития чарлстънски род щеше да ги доставя. В мрака на нощта. С един „Призрак“. Сем силно се изсмя на комичната ситуация.

27

„Аз винаги ще пускам сапунени мехури“, пееше тенорът. Грамофонът, който Стюарт беше купил, бе поставен на масата в библиотеката. Маргърит не пожела той да бъде в салона или дори близо до него, в стаята на Стюарт. А Пеги обичаше да се грижи за него. Всяка седмица тя вадеше плочите от техните обвивки и ги бършеше от прахта. И когато го навиваше, въртеше ръчката внимателно, не с обичайната си прекомерна енергичност.

Имаха записи на всички хубави песни, от най-новите като „Аз винаги ще пускам сапунени мехури“ и „Вечно ще гоня дъгата“, до по-стари като „Ей там“, „О, Джони“, „За мен и моето момиче“, „Докато облаците минават над нас“, „Розите на Пикардия“, „Опаковай всичките ми неприятности“ и „Когато си окичена с лале“. Стюарт дори беше уредил сметка в музикалната къща на Зиглинг. Пеги имаше намерение да купи всичките плочи на Енрико Карузо и да ги пуска на Боб, когато идваше да я взема в събота.

— Влез — викна тя в отговор на почукването на вратата. Предполагаше, че е Гардън. Гардън винаги идваше да послуша грамофон, ако си беше вкъщи, когато Пеги го пускаше.

Вратата се отвори и влезе Боб Търстън.

— Комендантът определи днешния следобед за празник — каза той. — От Франция дойдоха добри новини. Фош е избран за генерал на всички съюзнически армии.

— Това хубаво ли е?

— Много хубаво. Той победи германците при Марна през 1914 година с армия от доброволци. Само си помисли какво ще постигне с армия от истински американски войници.

Плочата свърши. Пеги я свали.

— Какво би искал да слушаш? Искаш ли нещо за пиене? А за ядене?

— Не, нищо, благодаря. Нито да слушам, нито да пия, нито да ям. Искам да говоря с теб за нещо. Какво ще кажеш да се поразходим? Навън е чудесен ден.

— Само да си взема шапката.

Спуснаха се по „Мийтинг Стрийт“ към парка Уайт Пойнт и към улицата покрай брега на залива. Когато прекосиха парка и излязоха на оградената с парапет алея, Боб хвана Пеги за ръката.

— Странно е да видя асфалтов път тук — каза той. — Когато дойдох във военното училище за пръв път, насам имаше само калдъръм. Автомобилите променят света.

— И брат ми казва същото. Той е луд по моторите.

— Зная — Стюарт не беше говорил за нищо друго, когато се срещнаха с Боб.

Вървяха бавно. Над блестящата вода се рееха чайки. Зад тях крясъците на играещите в парка малки деца се сливаха в нещо почти наподобяващо музика. Лек бриз шумолеше в твърдите листа на палмите, които бяха оградили улицата, а малки вълнички се плискаха във вълнолома. Пеги осъзна, че звуците бяха нови за нея. Беше се разхождала тук с Боб поне дузина пъти, но никога не бяха вървели в пълно мълчание. Тя спря.

— За какво искаше да говориш с мен, Боб? Трябва да е нещо важно. Иначе не би ти отнело толкова време, за да започнеш.

Боб сведе поглед към нея. Шапката й беше настрани, косата под нея свободно изскачаше изпод панделката и се виеше в немирни червени къдрици. Роклята й беше изпомачкана, с петно от мастило на единия маншет.

— Обичам те, Пеги — каза той.

— Боб!

Пеги го прегърна, като удари шапката си отстрани в главата му. Боб бутна ръцете й обратно.

— Хората ни гледат, Пеги.

— Не ми пука. Не ме интересува, дори ако излезем на първа страница във вестника.

Тя отново намести шапката на главата си и се усмихна лъчезарно под наведената й периферия.

— И аз те обичам.

— Искам да се запознаеш със семейството ми. Те също искат да се запознаят с теб. Толкова много съм им писал за теб.

— Нямам търпение. Надявам се, че ще е скоро.

— Скоро ще е. Родителите и братята ми ще дойдат за завършването. Искам и ти да дойдеш на церемонията с тях и после да обядваш с нас в хотела. А после, мила, мила Пеги, трябва да замина веднага за Кеми Джаксън. Получавам назначение, веднага щом завърша.

— Не! Боб, ти сам казваше, че си дошъл във военното училище, за да учиш инженерство, да строиш разни неща. Ти не си войник. Ти дори не вярваш във войната.

— Не вярвам в никоя война. Но ние сме във война, а аз имам дълг към страната си.

— Дълг! Това е мъжка дума. Глупаво е. Глупаво е да бъдеш убит.

— Пеги, престани. Знаеш, че вярваш в отговорността и в дълга. Също както и аз. Има толкова много грешни неща по света и всички ние носим отговорността да се опитаме да ги направим по-добри.

— Не по този начин. Не със смърт.

— Но аз няма да умра.

Пеги поклати глава.

— Ще умреш. Знам, че ще умреш. А ако умреш, аз ще се самоубия.

Боб се засмя.

— Ето това е моята Пеги. Знаеш ли, обичам твоите преувеличения. Обичам начина, по който приемаш нещата — хиляди пъти по-навътре, отколкото всеки друг в света. Ти си толкова млада, Пеги. Ти ме спасяваш от преждевременна старост. Обичам всичко, което е свързано с теб, Пеги Трад. Това е. Чуваш ли ме? Успокои ли се вече?

— Чух те, Боб. Ти ми казваш довиждане, нали? Решил си вече.

— Да, решил съм.

— Тогава защо? Защо ми казваш, че ме обичаш, точно когато ще заминаваш?

Пеги се извърна от него. Сви рамене и отпусна брадичка към гърдите си, като с гърба си издигна стена между двамата.

Боб сложи ръка на рамото й.

— Ти си в сърцето ми, Пеги. Ти си част от моя живот, най-добрата част. Тежко ми е, че те напускам. Недей. Помогни ми. Трябва да ми помогнеш.

Пеги вдигна главата си и я изви, за да целуне ръката му.

— Ще направя всичко, което ми кажеш, Боб. Кажи ми как да ти помогна.

— Обърни се и се опитай да се усмихнеш… Добро момиче. Имаш най-хубавата усмивка, която някога е съществувала, дори и когато е малко неуверена. А сега ми подай ръката си. И двете си ръце. Сега ми кажи отново, че ме обичаш. Както и аз те обичам.

— Обичам те, Робърт Търстън.

— И ще се омъжиш за мен, когато се върна, и ще ме последваш до края на земята, живеейки в колиби, пълни с паяци, докато аз строя язовири?

— Ще се омъжа за теб и ще избия всички паяци в джунглата, за да не ти пречат, докато строиш своя язовир.

Боб стисна ръцете й.

— Знаеш ли — каза той. — Вярвах, че ще се справиш. Пеги, мисля, че ще те целуна тук, на булеварда, за да ни видят всички.

— Тогава престани да говориш и го направи. Откакто се запознах с теб, целувам възглавницата си, като си представям, че си ти. Искам да разбера как е в действителност.

Керълайн Раг за малко не удари кадилака си в една палма.

— Видя ли това? — зина тя. — Беше момичето на Маргърит Трад, сигурна съм.

Майка й изви глава.

— Не е ли тъжно, Керълайн? Този нов век променя всички правила. Бих искала да се бях родила петдесет години по-късно.

28

Онова лято Гардън замина сама за имението. Маргърит уреди тя да живее при семейство Тремейн в Горската къща.

— Аз почти не ги познавам, мамо — оплакваше се Гардън. — Не може ли Пеги да дойде с мен като миналата година? Прекарвахме си чудесно със Сиси, която се грижеше за нас.

— Пеги не желае да се занимава с теб. Нито пък аз. Имаме работа в Червения кръст.

— Тогава нека сама да остана при Сиси!

— Глупости. Ти си само на дванадесет години. Всичко е уредено. Стюарт ще те откара в неделя.

— С новата кола ли?

Всички жени в семейство Трад бяха впечатлени от ролс-ройса на Стюарт. Бяха твърде наивни, за да се запитат как е могъл да си го позволи. Колите винаги са били от особен интерес за Стюарт, а не за тях.

— Разбира се, с новата кола — отвърна Маргърит нетърпеливо. — Хайде, върви и ме остави на мира.

Маргърит затвори капаците на прозорците в стаята си и се изтегна в леглото с влажна кърпа върху очите си. Какъв проблем бяха децата! Тя се завъртя, тялото й търсеше хладината на леглото.

 

 

Беше вече доста горещо, а още не беше минала, половината от юни. Може би трябваше и тя да отиде в провинцията. Не, не можеше. Трябваше да навива бинтове и да опакова колети за Белгия. Да бъдеш част от обществото носеше и някои отговорности.

Горещи сълзи се затъркаляха от покритите й очи. Маргърит се затресе в задавени, кратки хлипания. Тя не беше част от обществото. Не наистина. Не така, както искаше. Беше излъгана от купищата картички на подноса във фоайето през онези първи дни след пристигането им на „Трад Стрийт“; от възторженото посрещане в църквата „Св. Майкъл“; от поканите за работа в комитетите на Червения кръст и църквата. Тя беше повярвала, че е в центъра на единствения имащ значение свят, в здравия кръг на чарлстънското общество.

Беше допуснала голяма грешка. Кръгът всъщност се състоеше от много други малки кръгове, влизащи един в друг. Тя участваше в комитети, но не беше в комитета, който изпращаше покани за присъединяване към по-малките комитети. Беше канена на големи приеми, но не и на малки вечери. Тя беше едва на ръба. Защо, когато енорийският съвет реши да смени тапицерията на възглавничките за молитва, нейното мнение дори не бе потърсено? Избраха сестрата на съдията, Елизабет Купър, да препокрие пейката на Трад с гоблени вместо с кадифе. А тя дори никога не беше стъпвала в църква.

Добре, тя ще им покаже на тях. Още не знаеше как. Дори не знаеше кого има предвид под „тях“. Но щеше да направи нещо. И когато се унесе в сън, ръцете й все още бяха свити в юмруци.

— Това е била твоята стара стая, нали, Гардън? — гласът на Хариет Тремейн изгаряше от желание да угоди.

— Да, госпожо.

Изглеждаше много по-малка от това, което Гардън си спомняше.

— Боя се, че има едно петно на чергата — каза нервно мисис Тремейн. — Моят малък Били ползваше стаята и разсипа едно шише мастило. Аз мисля, че е ужасен начинът, по който карат децата да пишат с мастило в училище. Те не са достатъчно големи да разберат каква страшна цапаница може да причини то.

Тя продължаваше да бърбори, извинявайки и оневинявайки всяка нередност, за която се боеше, че може да бъде забелязана от Гардън.

Гардън беше смутена. Защо мисис Тремейн й говореше всичко това? „Това не е моята къща“, помисли си тя. После разбра. Тази къща беше още по-малко на мисис Тремейн. Тя принадлежеше на имението, а то принадлежеше на семейството й. Мистър Тремейн работеше за тях. Можеха да му наредят да напусне завинаги, ако направеше нещо не както трябва. Или ако жена му го направеше. Това се стори на Гардън доста тъжно.

Тя разбра още, че това ще бъде една доста дълга ваканция — да прекарва времето си с някой толкова нервен като мисис Тремейн. Гардън реши да рискува.

— Чуйте, мисис Тремейн, искам да ви помоля за една ужасно голяма услуга.

— Ще направя всичко за теб, Гардън, всичко, което мога.

Не беше трудно да я убеди.

— В такъв случай ще се преместя в селището, мисис Тремейн. Ще уредя Сиси да се грижи за мен и ще изпратя някое момче да занесе нещата ми в Голямата къща.

— Боже милостиви, кой дошла тази голяма пораснала бяла лейди да търси? — Реба притисна Гардън в здрава прегръдка, като викаше на всички да дойдат да я видят.

— Сяда долу, миличка, и оставя Реба да донесе нещо освежително. Какво иска? Кафе с мляко или хубава лимонада?

— Кафе с мляко, ако обичаш. И препечен хляб. И малко бекон.

— Дете, теб не храни ли те в Чарлстън?

— Не е като тук, Реба.

Гардън почувства как спокойствието на Реба и нейната кухня я завладява.

— Хубаво е, че съм отново тук.

От вратата и прозорците надничаха глави.

— Хей, Тайрън — викна Гардън, — хей, Моуз, Сара, Флора, Куджоу, хей, Джуно, Минърва, Дениъл, Ейбъднего! Влизайте, скрийте се от жегата. Искам да ви видя всички.

Всичко беше като преди и все пак различно. Гардън не можа да разбере защо, докато внезапно Тайрън не я нарече „мис Гардън“.

— Реба — каза Гардън, — какво не е наред? Защо Тайрън се държи толкова странно, защо всички се мотаят наоколо и гледат встрани от мен?

— Мила, ти наистина пораснала.

— Не, не съм! Аз съм съвсем същата. Само гледай. Довечера ще отида в обора и ще донеса за вечеря каймак „изпод кравата“. Къде е синята ми кана?

Реба сложи ръка на главата на Гардън.

— Твърде късно за каймак, мила. Твърде много късно. Онази синя кана била счупена и изхвърлена преди две-три години. И Метю, и той не тук. Той отишъл в армия.

— О, добре ли е той?

— Отлично, много отлично. И праща мен пари всеки две седмица. Твоя Реба ще става богата жена.

— О, добре. Някой друг заминал ли е? Къде е Люк? Джон?

— Отишли да наловят малко риба след вечеря. Върнат се скоро. Никой не отишъл в армия, само Метю и Къфи. Иначе много народ отишъл във флотския обоз. Мъже и жени също. Сиси, тя работи в пералня там и прави повече пари от Метю и Къфи двама заедно.

— О-ох! А аз щях да търся Сиси — Гардън разправи на Реба как се е измъкнала от Горската къща.

Реба се изсмя.

— Какво ти иска от Сиси, щом има Реба? Аз няма мъж вкъщи, мога дойда грижа се за теб. Само взема Колумбия с мен.

— Имаш друго бебе, така ли, Реба?

— Разбира се. Ти какво мисли, Метю замине и остави мен без нищо, което да занимава мой ум? Има великолепно малко момиченце.

 

 

Това лято Гардън отчаяно се опитваше да спре времето. Но то я изиграваше при всеки опит. Старите й рокли още висяха в гардероба, но вече бяха къси и тесни. Тя беше станала по-висока и тялото й се променяше. Това я плашеше и ядосваше. Опита се да изскубе космите, растящи по половите й органи, но болката беше твърде силна. Затова тя се отказа да гледа към тях или към гърдите си и престана да мисли за смущаващото усещане, предизвиквано от плата, който галеше зърната й, когато се обличаше.

Тя се бе вкопчила в детството с неистови усилия. Но то неумолимо се изплъзваше от пръстите й. Вечерите в селището бяха същите като преди. Хората сядаха по праговете на вратите и по стълбите и пееха, разговаряха, смееха се на лудориите на децата. После, докато потъмняващото небе охлаждаше земята, запяваха все по-силно, като добавяха и акомпанимента на пляскащи ръце и удряни по стълбите или по някое дървено ведро пръчки. Силата, радостта и въодушевлението се повишаваха, докато не настъпеше време за танците. Първо един, после двама, петима, после девет танцьори скокваха. С виковете, смеховете и пляскането на танцуващи и гледащи, всички те освобождаваха чувствата си чрез див, всепоглъщащ ритъм на тропащи ходила и махащи ръце и крака. Гардън пееше и танцуваше, както бе правила през годините, когато бе дете от провинцията и неделята означаваше излет и празник.

Но сега ставаше нещо по-различно. Пляскането и пеенето сякаш влизаха в кръвта й, поемаха контрола над ръцете, краката и полюляващите се рамене и бедра. А по-късно, вместо да заспи изморено доволен сън, тя лежеше въодушевена и неспокойна.

Реба я наблюдаваше и чувстваше тъга. Нейното бебе, нейното грозно, малко, посиняло бебе, което беше спасила от задушаване, вече не беше бебе; бе загубило невинността си, без само да го съзнава.

 

 

Стюарт включи големите електрически фарове и пътят пред него отведнъж загуби чернотата си. Това нямаше значение. Той можеше да усеща пътя с всичките си сетива. Долавяше повърхността му чрез вибрациите на седалката под него и тези на волана в ръцете му. Воланът се въртеше, докато напомпаните гуми се нагаждаха към промените в настилката, към запомнените вдлъбнатини и дупки. Той чувстваше, че над главата му минават клони и знаеше, че е в дъбовата горичка точно преди пътят да кривне в голям равен завой. Помириса вода и намали скоростта заради моста отпред. След моста му предстояха три мили права отсечка. Той затвори очи, за да почувства мрака по-силно, и даде пълна газ.

Въодушевлението от скоростта свърши твърде бързо. Винаги свършваше бързо. Но Стюарт живееше заради него. Тези пробези се правеха винаги в нощи, когато нямаше луна или когато плътни облаци затъмняваха дори звездите. Тази предпазливост всъщност не бе необходима, но Стюарт държеше на нея. Той се нуждаеше от опасността, която предизвикваше всичките му способности и знания.

Зави по пътя към имението и намали. Сега беше необходима тишина. Селището спеше, но кучетата можеха да го усетят. Ролс-ройсът заслужаваше името си; голямата машина се движеше почти без звук. Носеше се като призрак.

Целта на Стюарт беше едно от най-хубавите места в плантацията — кипарисовото блато. Кипарисите изглеждаха като неземни дървета. Израстваха направо от тихата вода на езерцето, сивокорите им дънери се издигаха нависоко, преди да се разклонят, а основите им бяха издути от възлести жилави растения. Кипарисите приличаха на разкривените очертания на дървета от нечий сън. Или кошмар. Огледалните им отражения в езерцето ги правеха да изглеждат още по-нереални. Дърветата оцветяваха водата в тъмночервено, сякаш нощта се втечняваше. Езерцето нямаше нито извор, нито приток. Винаги оставаше неподвижно, освен ако не валеше дъжд.

И сега неподвижността заобикаляше Стюарт, мълчалива, тайнствена, почти осезаема. С красотата си блатото караше човек да онемее. Или може би със страха, който навяваше. Негрите от имението никога не се доближаваха до него, убедени, че е свърталище на зъл дух или на алигатор с чудовищна големина и възраст. Семейство Тремейн се боеше от него, а страховете им идваха от неестествено черната вода и растящите направо от нея, без почва, дървета. Дори бракониерите избягваха блатото, като твърдяха, че наоколо няма дивеч.

Мястото беше идеално за скривалище на нещо, което не трябваше в никакъв случай да бъде открито. Тук Сем Рагс криеше контрабандното си уиски.

Блатото не беше страшно за него. Той го смяташе за нещо красиво. Всяка неделя в определен час, когато всеки жител на имението бе отишъл на църква, той можеше спокойно да докарва и да разтоварва камионите си.

Имаше едно разклонение, което се отделяше от пътя към имението и водеше към блатото. Беше обрасло с драки, но и без да бе съвсем прочистено, то бе пригодено за употреба. Десетина мъже го бяха разчиствали в продължение на три недели. Купчина изсъхнали храсти прикриваха мястото, откъдето пътят навлизаше в гората. Не беше никак трудно тази купчина да бъде преместена.

От всички начинания на Сем Рагс, скривалището в кипарисовото блато му доставяше най-голямо удоволствие. Беше невероятно просто. Едва ли някой от живите беше толкова стар, за да си спомня времето, когато дървото на кипарисите е било използвано за направата на дъски, ведра и дори лодки; когато звън на брадви се е носел по цял ден край блатото и волове са влачели фургони по хубаво отъпкания път. Понякога на Сем му се искаше да може да види имението по времето, когато е било най-богатата плантация по течението на реката.

Но, припомни си той, сега беше по-добро за целите му. Блатото беше златна мина за него. Системата беше напълно безопасна. Благодарение на Стюарт Трад. Земята беше негова. Той можеше да държи каквото си поиска на нея единственият риск беше в докарването на стоката и откарването й веднъж месечно. Подкупи я докарваха до Съмървил, а добро планиране и предпазливост я донасяха в имението. Стюарт се грижеше за рискования превоз до града и клиентите. Кой би се учудил, че един собственик на плантация, особено с име като Трад, пътува по пътя, когато му е приятно? Мястото си е негово.

Стюарт зареди празните ниши под седалките и излезе от пътя за блатото. Като използваше затъмнен фенер, той сложи маскировъчната купчина храсти отново на мястото й. Усмихна се и угаси фенера. Сега можеше да тръгва.

Затвори очи, за да свикне с мрака и да изостри останалите си сетива. Лек ветрец разроши косата му. „По дяволите, помисли си той, ако облаците се разнесат, ще изгрее луната.“

Той бързо подкара по пътя в надпревара с вятъра, за да мине край селището по тъмно. Ако кучетата се пробудеха, щеше да изчезне, преди някой да успее да отвори капаците на прозореца си.

Помисли си, че е успял. Луната просветна само за миг, преди облаците да я скрият отново, а кучетата само изскимтяха насън.

Но един прозорец не беше със спуснати капаци, а оставен отворен, за да носи свеж въздух на дробове, които вече не можеха да поемат повече от глътка кислород. Ръцете на старата Пенси затърсиха нейната броеница от сини мъниста и тя простена:

— Проклятието.

29

Сара събуди Реба и Гардън преди зазоряване.

— Мадам Пенси умира. Иска види Гардън, преди да замине.

Гардън намери огърлицата и си я сложи. Старата Пенси винаги питаше за нея, когато видеше Гардън. Това лято често беше питала за нея. Понякога, когато Гардън дойдеше, умът на старата жена я връщаше далеч назад в живота й. Веднъж, когато чу гласа на бялата господарка Гардън, тя си помисли, че Гардън е Джулия Ашли и заговори за отдавна починали хора и за обичаи в плантацията, които вече никой не разбираше — толкова различен бил животът, когато Пенси била млада. Гардън мърмореше „да, да“ на всичко, което Пенси казваше, докато старите очи не се притвореха за сън.

Друг път Пенси биваше изцяло на себе си и познаваше всички наоколо. При случай тя разказваше как е отблъснала янките. Или изискваше да й бъде изпята една от любимите й песни и махаше с пръст, за да отмерва темпото. Веднъж Гардън си беше изгорила ръката на печката на Реба и бе заведена в колибата на Пенси. Пенси „заработи“. Държеше ръката на Гардън близо до лицето си и шепнеше на дългия червен белег. Гардън сведе глава, но не можа да чуе думите й. Шепотът се снишаваше, тъй като старата жена се уморяваше, но не спря, устните й едва се движеха, докато болката, а после и изгореното постепенно изчезваха.

Гардън бе очарована от дребната, подобна на мумия, фигура в голямото легло. Тя обичаше да слуша старата Пенси, да й пее. Единствените пъти, когато искаше да избяга, бяха, когато Пенси хващаше ръката й и бълнуваше за проклятието на имението, молейки Гардън да избяга. В тези случаи Гардън не знаеше какво да направи или каже. Можеше само да чака, докато Пенси, изтощена, не изпаднеше в безсъзнание.

 

 

Колибата на Пенси бе обляна в светлина. Цялото население на селището се бе събрало там. Влизаха един след друг в колибата и се покланяха на своята водачка и на нейната праправнучка — младата Пенси, която бе дошла от своя дом край църквата. Съпругът й, проповедникът Ашли, стоеше в ъгъла със сълзи на очи, тъгуващ за смъртта на своята вечна съперница.

Гардън и Реба също отдадоха почитта си. Старата Пенси зашепна на младата.

— Тя каза да не тръгвате — преведе тя. — Иска мис Джулия да остане при нея.

Реба сложи Гардън да седне на един стол до голямата маса. После седна до нея, като потупваше разстроеното момиче по рамото. После Реба започна да пее, като се люлееше и потупваше в бавен ритъм.

Ще почина от целия мой труд.

Хората отвън подхванаха припева на спиричуъла и запяха:

… когато умра.

Реба водеше и те я следваха:

Ще почина от целия мой труд

Когато умра

В утро, о, Господи

Моя душа толкова щастлива сега

О, Господи, Господи, Господи, когато умра

Ще срещна ангел Габриел

Когато умра

Ще срещна ангел Габриел

Когато умра

В утро, о, Господи

Моя душа толкова щастлива сега

Сестра Пенси отива, където роса не мокри

Когато умре

Сестра Пенси отива, където роса не мокри

Когато умре

В утро, о. Господи

Моята душа толкова щастлива сега

О, Господи, Господи, когато умра

Ще вървя и говоря с Исус

Когато умра

Ще вървя и говоря с Исус

Когато умра

В утро, о, Господи

Моя душа толкова щастлива сега

О, Господи, Господи, Господи, когато умра.

— Тя си отива — каза Сара. — Зора настъпила.

 

 

Светлината в колибата избледня. Навън небето бе бледожълто от новородената слънчева светлина. Тя грееше в рошавата плетеница на червеникавозлатистите коси на Гардън, очертавайки силуета й през отворения прозорец. Старата Пенси потрепери и рязко седна в леглото. Сграбчи рамото на младата Пенси с ръка, подобна на птичи крак. Старият й силен смях изпълни стаята. Тя посочи към Гардън.

— Благодаря ти, Господи — каза с ясен глас, — за малката свещичка.

После умря.

 

 

Гардън пя за последен път за старата Пенси. Облечена в бяло, като останалите оплаквачи, тя стоеше до гроба, преди да го зарият. Лицето й бе окъпано в сълзи и тя се тресеше, но богатият й нисък глас не трепваше. Държеше букет полски цветя в разтрепераните си ръце и докато ги пускаше едно по едно върху ковчега, пееше любимата песен на старицата.

Погледнах на изток, погледнах на запад

И видях да идва каляска

с четири сивкави коня

Да те преведат на другия бряг на Йордан

Мойсей бързо заспива в тръстиките, свит като опосум в голямата кошница

Всеки косъм на главата му

става малка свещичка

Да ти осветява пътя до другия бряг

на Йордан.

30

Маргърит и Пеги се прибраха вкъщи почти по едно и също време. Сенчестата къща беше като оазис след страшната жега по улиците. Жителите на Чарлстън наричаха месец август „лепкав“.

Пеги хвърли шапката си на един стол и попи лицето и врата си с измачкана кърпичка.

— Имам чудесни новини — изпуфтя тя.

Маргърит вече бе седнала в ъгъла на канапето, вдигнала крака на една възглавница, и си вееше с едно напарфюмирано палмово ветрило.

— Също и аз. Сядай, Пеги.

Пеги беше твърде развълнувана, за да седне и подтичваше напред-назад из салона, като застрашаваше стоящата в центъра му изящна масичка в стил „Шератон“.

— Току-що се връщам от колежа в Чарлстън. Тази година ще приемат жени и ще ми позволят да съм една от тях.

Маргърит вдигна брадичка и размаха ветрилото близо до изпотената си шия.

— Не бъди глупава, Пеги. Тази година влизаш в обществото. Връщам се от Едит Енсън. Не искаше, но аз я накарах да определи хубава дата за твоето тържество. А аз запазих залата „Южна Каролина“ за деня преди бала на момичетата на Монтагю. Това е най-хубавата вечер през целия сезон.

— Мамо, ти никога не ме изслушваш. Не искам да бъда представена по глупав старомоден начин. Освен това стотици пъти си казвала, че нямаме достатъчно пари. В колежа мога да получа стипендия.

Маргърит отвя думите й с ветрилото. Пеги сложи ръце на кръста, готова за сражение.

Пристигането на Стюарт предотврати сблъсъка. Той също имаше новини, но с отрицателен знак.

— В града има епидемия от испански грип. Почти четиридесет човека са приети в болницата „Роупър“. Един от тях е мистър Уокър. Той току-що припадна в банката.

 

 

Сражението на Пеги с майка й се състоя няколко дни по-късно, но причината бе друга. Маргърит бягаше от чумата, както я наричаха хората. Пеги отказа да отиде с нея в имението. Червеният кръст приемаше доброволци от всички възрасти, които да обслужват болните.

— Аз съм яка като вол, мамо. Мой дълг е да помагам както мога — тя беше непоколебима.

Стюарт не можеше да замине. Банката трябваше да продължи работа както обикновено. Той ходеше на работа, както и повечето мъже, с марлена маска на устата и минаваше на другата страна на улицата, когато се доближеше до къща с болни или до кашлящ човек. Но рядко имаше нужда от подобни маневри. Улиците всъщност пустееха.

Маргърит също носеше маска при пътуването за провинцията. Тя взе и помандър с мирис на портокал, за да го държи пред носа си.

Хората опитваха всичко, което им идваше наум, за да отблъснат разрастващата се ужасяваща епидемия.

Докато големият сребрист автомобил се движеше по пътя към имението, Стюарт и Маргърит различиха пред себе си едно странно, ярко облечено видение. Това беше Гардън, която носеше чистите си дрехи от селището, където Сара ги беше изпрала и изгладила, към Голямата къща. Прането беше в голяма кошница, която тя балансираше на главата си, докато влачеше босите си крака по прашния път. Черните жени винаги носеха нещата така. Гардън беше научила този номер още осемгодишна, но никой от семейството не я беше виждал да го прави преди.

Маргърит приглушено изписка от ужас.

— Погледни я — викна тя на Стюарт. — Какъв срам! Спри колата и я накарай да се качи.

Стюарт натисна клаксона. Гардън бързо се обърна, без ни най-малко да разклати кошницата и усмихвайки се широко, им махна с ръка. Маргарит простена. Гардън носеше преправена одежда, понеже нито една от старите й рокли не й ставаше. Това беше свободна, дълга до прасеца роба, съшита от избелели брашнени чували. Дебелите плитки на Гардън бяха завързани с връзки за обувки. Лицето и ръцете й бяха осеяни с плътна маса от лунички, а голите й крака — с драскотини, зараснали в различна степен.

— Гардън! Какво ти се е случило? — попита Маргърит.

— Не е ли прекрасно? Пораснала съм с четири инча от юни досега.

Стюарт повече не можеше да сдържа смеха си. Прикри го с изкуствена кашлица, която ужаси Маргърит. Тя грабна маската и помандъра. Гардън ги изгледа удивено.

 

 

Грипната епидемия свърши през ноември по същия тайнствен начин, по който и избухна. Тя уби половин милион американци. Но не докосна семейство Трад. Маргърит толкова се опасяваше от заразата, че постави даже и уединената голяма къща в имението под карантина. На никого не се позволяваше да влиза, а на Реба и Гардън бе забранено да излизат. В къщата не влизаше нищо, с изключение на консервираните стоки, които Сем Рагс доставяше пред кухненската врата. И дори те биваха потапяни в чайник с вряща вода на двора, преди да бъдат внесени вътре.

Този затворнически период включи най-дългите три месеца от младия живот на Гардън Трад. И представляваше повратна точка, от която нямаше връщане назад.

 

 

Колкото и огромна да беше Голямата къща, изглежда, че нямаше място, където Гардън да си играе, без да смущава майка си. Празните стаи и голите подове усилваха многократно всеки звук. Таванът беше нейното светилище. Натъпкан с куфари, кутии и гардероби, той поглъщаше шума, който Гардън вдигаше с игрите и песните си. Както и Стюарт и Пеги преди години, Гардън приемаше тавана като склад на очарования и фантазии.

Един следобед тя откри кутия с книги, която Пеги и Стюарт не бяха изследвали. Това беше колекция от проповеди. Гардън ги извади и построи с тях стол. Двете, които бяха на дъното на кутията, щяха да са идеални за подставки за краката. Но когато ги вдигна, едната се разтвори. Тя беше издълбана за тайно скривалище. Вътре, увит в парче избродирана коприна, лежеше един блестящ месингов ключ. Беше гравиран с рисунки на звезди и луни. Гардън се развълнува. Какво ли отключваше ключът?

— Къде е това дете? — Маргърит гълчеше Реба. — Достатъчно лошо е, че ям тази ужасна храна, нека поне не я ям студена.

Тя хвърли салфетката на масата.

— Сложи чинията ми в печката, Реба. Отивам да намеря Гардън и след като я натупам хубаво, ще се върна да се нахраня. Остави чинията на Гардън, тя ще го яде студено. И ще яде права.

Отне й десет минути да обиколи всички стаи, викайки ядосано. Беше бясна, когато изкачи стъпалата към тавана и блъсна вратата.

Очите й срещнаха създание от друга епоха. В неясната светлина на късния следобед й се стори, че вижда призрак. После видението заговори с гласа на дъщеря й.

— Не се вбесявай, мамо. Просто си представях, че съм тази дама — тя протегна ръка, сочейки миниатюрен портрет в рамка от перли.

Маргърит заговори бавно, внимателно подбирайки думите си:

— Не съм бясна. Стой спокойно, не мърдай. Не се движи — тя се взираше невярващо в дъщеря си.

Главата й беше покрита с дълга бяла перука, чиито къдри бяха хванати с ярка сребристосиня шнола от мъниста, приличаща на пеперуда. Лицето под перуката беше тебеширено бяло, покрито с плътен слой грим. Бузите и устните й бяха ярко начервени, а една широка синя линия очертаваше очите й. На нежната си брадичка имаше изкуствена бенка — лунен сърп от черно кадифе. Друга подобна, с форма на звезда, беше на гърдите й, също силно белосани. Беше облечена в сатенена рокля с цвета на лятно небе, с пълен набор от сребристо жабо, който обрамчваше дълбокото деколте и дългите до лакътя ръкави. Полите й се спускаха около нея, богато надиплени, бродирани със сребърни нишки във формата на пеперуди. Извезана със сребро фуста се подаваше изпод подгъва. Красотата й просто секваше дъха. Дългата й изящна шия и нежните издути млади гърди изглеждаха твърде уязвими, но величавата осанка на изправения младежки гръбнак и гордо вдигнатата глава, крепяща тежката перука, бяха царствени, женствени и вечни като Ева.

— Къде намери тези неща, Гардън?

Облекчена от въпроса на Маргърит, Гардън вдигна една плесенясала книга.

— О, мамо, беше толкова вълнуващо. Намерих един ключ в тази тайна книга и проверявах от куфар на куфар къде ще пасне, докато намерих този.

Тя се протегна надолу, за да докосне отворения капак и роклята се плъзна по рамото й. Тя бързо я хвана.

— Не ми става съвсем. Не можах да я пристегна — обърна се и показа на Маргърит отворения гръб. — Тази дама трябва да е била много слаба.

— Не се притеснявай — каза Маргърит, — всичко зависи от правилно подбрания корсет.

Гласът й беше странен, далечен. Маргърит още бе смаяна. Гардън — красавица? Не бе забелязала това преди. Как е могла да бъде толкова сляпа? Дъщеря й не бе просто красавица. Тя бе невероятна красавица. С такъв дар всичко беше възможно.

— О, Божичко, стъмва се. Сигурно съм закъсняла за вечеря. Съжалявам, мамо. Забавлявах се така добре.

— Всичко е наред, Гардън. Свали перуката и роклята. Внимателно. Сигурно са много стари. После слез долу. Ще отида да кажа на Реба да ти затопли вечерята.

— Мога ли да задържа портрета на дамата, мамо?

— Разбира се. Донеси го долу. Искам да го разгледам на светло.

31

Стюарт дойде да ги вземе в средата на ноември.

— Свърши — каза той. — Можете да се върнете вкъщи.

Той се изненада, че заварва майка си в толкова добро настроение след дългото изгнаничество от града. Беше направо шокиран, че тя обръща толкова внимание на Гардън. Маргърит беше игрива, нежна, любвеобилна, заинтересувана, изпълнена с възхищение. А Гардън беше направо в еуфория. Погледът й следваше майка й навсякъде, изпълнен с обич и благодарност.

Стюарт се радваше, че ще ги отведе от имението. Трябваше да се връща на работа.

— Реба, Реба, ще ми липсваш — Гардън се държеше за Реба, сякаш никога няма да я пусне. Реба я прегърна продължително.

— Мила, ти взела ли мъниста, които стара Пенси оставила?

— Да, разбира се. И другата си огърлица също. Защо?

— Нищо. Просто дръж тях близо до теб, това всичко. Аз грижа се за други твои неща.

Старата Пенси беше съобщила на проповедника Ашли своите последни желания. Мебелите, които Джулия Ашли бе дала на Пенси, трябваше да бъдат наследени от Гардън, заедно с нейните обожавани мъниста.

— Стюарт няма да иска да ме почака, докато отида до селището и кажа довиждане на всички. Ще им кажеш ли от мое име?

— Разбира се, мила.

— Обичам те, Реба.

— Зная. И Реба обича нейно бебе.

Гардън махаше от задната седалка на колата, докато можеше да вижда Реба. Махна отново и когато минаха край селището. А при Голямата къща Реба плачеше и кърмеше Колумбия.

— Аз загубила мое малко бяло дете. Тя пораснала и заминала.

Бебето гладно сучеше, а Реба започна да тананика, докато го люлееше, и спря да плаче.

 

 

Маргърит нетърпеливо разпитваше Стюарт за всичко, случило се в града по време на отсъствието й. Искаше да знае кой е умрял, имало ли е някакви сватби, какво е станало с павирането на „Трад Стрийт“.

— Искаш да кажеш, че не си получавала вестника си, така ли, мамо? Мислех, че не можеш да живееш без него.

Маргърит поклати глава.

— Не се прави на оригинален, Стюарт. Не можех да рискувам да получавам вестника. Можеше да е заразен.

— Милостиви Боже, мамо! Значи не знаеш даже и за войната. Тя свърши. Примирието бе подписано миналата седмица. Хората танцуваха по улиците.

— Това е добре. Значи може би ще спрат глупашкото покачване на цените.

Но ако Маргърит не бе впечатлена от края на Първата световна война, то Пеги беше направо в екстаз. Боб Търстън й беше писал. Щеше да се прибере колкото се може по-бързо, вероятно до няколко седмици.

Пеги беше щедра в щастието. Вече не я интересуваха особено нито колежът, нито светското й представяне. Щеше да направи това, което искаше майка й.

— Гардън може да стои с нас в посрещащата редица при представянето ти. Добре е да започне да свиква. Така, значи ти ще си в бяло, разбира се, следователно тя трябва да носи цвят…

Маргърит щастливо се потопи в един безумен свят, съчетаващ пазаруване, списък на поканените, сервитьори, цветя, шивачи и програми за танци. Партито на Пеги щеше да се състои на двадесет и трети декември.

Гардън показа на всички в училище къде се беше изгорила и им разказа как Пенси й беше баяла. Тя им показа и огърлиците си и им разправи за знака против уроки. Останалите момичета потрепериха от призрачността на разказа и Гардън бе приета в групата, която я бе изолирала миналата година. С новите си приятели и вниманието на майка си, тя беше толкова щастлива, че успя да забрави факта, че расте.

Сезонът тази година беше изключително празничен. Той отбелязваше края на войната и спасението от епидемията. За семейство Трад това беше първият път, когато всички те бяха щастливи. Не се беше случвало, откакто се бяха преместили в града и бяха изживели първите смайващи седмици.

Стюарт харесваше забавите. Вече не се чувстваше непълноценен, че не е в армията, а напрежението на тайния му живот му вдъхваше вяра в собствената мъжественост. Около него витаеше един леко загадъчен ореол, който впечатляваше младите момичета и смайваше подрастващите девойки. „Сребърният призрак“ му спечели завистта на всички мъже от всички възрасти. Стюарт си подсвиркваше, когато връзваше бялата си връзка и придружаваше с елегантност определените му дами.

Пеги се носеше в един кръг от партита, от припрени преобличания между тях, като съчетаваше учтивото внимание към придружаващите я кавалери с дълги периоди на стоене встрани от танците — познатото положение на дама, останала без кавалер.

За Гардън всичко бе толкова възрастно и вълнуващо: купчините покани, повехналите букети, роклите, чакащи да бъдат облечени, кутията с дълги бели ръкавици, парфюмът, пудрата и въртящата се върху масата на майка й ютия. Но тя изпадаше в треска най-вече пред перспективата да отиде на бала на Пеги в дълга рокля. И при обещанието на Маргърит, че един ден и тя ще има всичко това. Всичко това, а и повече.

Маргърит плуваше в свои води и го знаеше. Тя бе наистина чаровна и грациозна и впечатли много хора, които преди това нямаха добро мнение за нея.

Тя видя, или си въобрази, че вижда, съжаление в очите на другите майки. Пеги определено не се радваше на успех. Маргърит се подсмихваше тайно. След четири години тя щеше да им покаже на всички. Гардън щеше да има най-хубавия сезон и щеше да вдигне най-разкошната сватба, която Чарлстън някога е виждал. Маргърит седеше сериозна сред придружителките и изучаваше кандидатите. Кой от тях беше достатъчно добър? Или щеше да е някой от тези младежи, които още не се бяха върнали иззад океана?

 

 

Представянето на Пеги не беше смайващо. И не беше предвидено като такова. Приемът беше претенциозен и не оставяше голямо напрежение за дебютантката. Пеги не можеше да изнесе на плещите си един бал, та дори и една чаена забава с танци. Не можеше да говори празни приказки, да кокетничи, а беше и лоша танцьорка. Та приемът се състоя най-вече от едно вяло запознаване, докато гостите пристигаха и минаваха бавно край Пеги и семейството й, говорейки си едни с други. Мина само един малък отрязък от време, преди процесът да приеме обратен ход — когато гостите, благодарейки на семейството, започнаха да се сбогуват. По-рано пристигналите ядяха, пиеха и говореха, докато позакъснелите минаваха покрай редицата на посрещачите и се присъединяваха към тях. След междинния период първите започнаха да си тръгват и вторите имаха време да хапнат и пийнат, преди да си тръгнат и те.

Стюарт наблюдаваше всичко това, застанал между Пеги и Гардън в редицата на посрещачите. Видя как мъжете се измъкват през големия вход на залата и знаеше, че добавят в пунша по нещо от своите джобни бутилчици. „Проклетият сух режим, помисли си той. Това е забава. Трябва да има шампанско, а не крадешком да се ближе долнокачествено уиски. По дяволите, това е дебютът на сестра ми. Всички трябва да празнуват. Няма никакви полицаи. Ще има шампанско.“ Той се изскубна от редицата и се спусна по широките стълби, като кимаше на наредените и чакащи да влязат гости.

„Сребърният призрак“ изръмжа по „Мийтинг Стрийт“, насочвайки се към моста над река Ашли. При бариерата Стюарт осъзна, че няма пари.

— Нека да направим една сделка — предложи той на пазача на моста. — Ще ти платя с глътка добро уиски.

Стюарт извади своята джобна бутилка, сребриста като великолепната му кола. Представляваше хубава гледка в костюма си, нагръдникът му блестеше на лунната светлина, зъбите му проблясваха във внушаваща доверие усмивка, а той самият се бе облегнал на прекрасната мека кожа на седалката.

Той предложи бутилката и наблюдаваше изненадата по лицето на пазача от доброто качество на питието.

— Само най-доброто — каза Стюарт. — Тази вечер е балът на сестра ми.

Той пийна и една глътка като поздрав за Пеги.

— Слушай — засмя се, — задръж бутилката. Ще я довършим, като се върна. Няма да се бавя.

Ролс-ройсът поглъщаше милите. Стюарт караше прецизно, с голяма скорост, въодушевен от факта, че ще се появи на бала на Пеги с четири каси шампанско. Това щеше да е незабравим подарък за нея — милата Пеги!

Той спря на обичайното място и загаси фаровете. Един облак покри луната, сякаш Стюарт бе изключил и нея. Той се изхили. Всичко вървеше отлично. Смени скоростите, наслаждаващ се на усещането, и освободи амбреажа. Сърцето му ускори пулса, когато почувства познатата тръпка. „По-бързо, каза си той. Върни се, преди да са почнали да си тръгват.“ „Сребърният призрак“ набра скорост и се понесе — едно размазано очертание на мощ.

Колата се удари в парапета на мостчето, проби го и потъна през мъглата в дълбокия бързей. Стюарт изхвърча от нея в гората, която покриваше брега. Вратът му се прекърши при удара.

— Къде е брат ти? — попита през зъби Маргърит. Лицето й бе застинало в усмивка. — Толкова се радвам, че дойдохте. Благодаря, радвам се, че ви хареса… Ще го пребия, няма значение, че е голям… О, колко мило, че казвате това! Съгласна съм, че това е най-добрият сезон… Благодаря ти, Мери. Ще се видим по-късно на бала… Да се измъкне по този начин. Няма да му го простя… Да, мистър Мичъл, съдията ни липсва на всички. Той би бил щастлив да види внучката си толкова пораснала… Благодаря… Благодаря… Радвам се да ви видя… Толкова съм щастлива, че можахте да дойдете…

32

Логан Хенри беше толкова бесен, че не можеше да мълчи.

— Тази луда жена — каза той на Ендрю Енсън, — е решила да развали всичко, което направих за нея.

Ендрю наля едно питие на приятеля си и седна да слуша. Това, което чу, го накара да се изправи в стола си. „Лудата жена“ беше Маргърит Трад. Тя била наследница на сина си и била наредила на мистър Хенри да продаде имението Ашли, макар че то носело значителна печалба. Единственият перспективен купувач бил Сем Рагс, но той предложил сума, която едва надвишавала ипотеката. Въпреки това, Маргърит изглеждала склонна да я приеме.

Сега дойде ред на Ендрю да изненада мистър Хенри. Банката имала клиент, каза той, който би се заинтересувал от покупката. Не, той нямало да назове имена, но имало достатъчно пари, за да бъде надвишено предложението на Рагс.

Логан Хенри се изхили.

— Предполагам, че това ще накара Рагс да отпусне джоба.

Той нямаше представа колко разточителен можеше да бъде Сем Рагс. Сем се нуждаеше от кипарисовото блато за своята работа. Наддаването продължи със седмици, като ту Сем качваше цената над предложението на банката, ту тайнственият клиент на Ендрю Енсън повишаваше своето. По едно време Сем осъзна, че наддава само от инат, без да се ръководи от логика — истинската стойност бе грубо завишена. Клиентът на Ендрю купи имението на цена, десет пъти по-висока от реалната.

Чарлстън бръмна от слухове и предположения. Кой ли беше купувачът? И колко точно беше получила Маргърит Трад? Но нито мистър Енсън, нито мистър Хенри отговаряха на някакви въпроси.

— Ще се опитам, мамо, ще се опитам. Ще се опитам да те направя щастлива.

През рамото на Маргърит тя видя на нейното бюро няколко фотографии в рамки. Стюарт, усмихващ се зад волана на ролс-ройса, и Пеги, усмихваща се на Боб на снимката от сватбата им. Сватбата беше скромна и бърза. Семейство Трад беше в траур, а Боб го пращаха в инженерния корпус в Европа. Пеги едва успя да дочака да проявят снимките от тържеството, преди да отплува корабът им.

Гардън и Маргърит бяха останали сами.

— Мамо, ние богати ли сме? — попита Гардън. — Някои момичета в училище казват, че сме много богати.

— Просташко е да се говори за пари, Гардън.

— И сега ли не може?

— Е, добре. Но не трябва никога, никога да говориш за това. Истината е, че всъщност не сме богати, но получихме много пари за имението.

— Какво ще правиш с тях, мамо? Ще ходиш ли на планина през лятото? Майката на Уентуърт Раг ходи всяка година, а всички казват, че те са богати.

— Всъщност, Гардън, ти и аз заедно ще ходим на планина това лято. Аз ще вложа парите.

— Какво означава това?

— Ти ще имаш всички преимущества, Гардън. Ще ме накараш да се гордея с теб — очите на Маргърит плувнаха в сълзи. — Ти си всичко, което ми остана.

Гардън коленичи до стола на майка си и я прегърна.

 

 

От мига, в който майка й й каза, че ще ходят на планина, вълнението на Гардън нарастваше с всеки изминал час. Единственото пътешествие, което някога бе правила, беше по пътя от Чарлстън до имението и обратно.

Рано сутринта на двадесет и втори юни едно такси спря пред къщата, за да откара нея, майка й и Зензи до гарата. Гардън едва стоеше на едно място. Никога не се беше качвала на такси. Или на влак.

Огромният локомотив приличаше на дракон, изпускащ големи парни облаци нагоре, нагоре, нагоре към покрива на гигантското депо, висок почти до небето. Гардън мина през съскащата струя, като краката й трепереха от възхищение и от страх. Тя знаеше, че драконът бе укротен. Всъщност тя знаеше и че драконът не е дракон. Но чувството за приключение и рискът на неизвестността правеха всичко да изглежда като ситуация от книжка с приказки.

Един млад човек с тетрадка и молив търчеше насам-натам по перона и се опитваше да разговаря с всички и да научи имената им. Годишната миграция към планините винаги имаше важно място на една от страниците в местния вестник. През лятото всяка сутрин перонът, от който тръгваше извънредният каролински експрес, гъмжеше от хора. Маргърит тайно се усмихваше зад дискретния черен воал, който покриваше лицето й.

Два от петте вагона на влака бяха пълни с жители на Чарлстън. Те не заемаха всички седалки, но ги притежаваха. Имаше един вагон за други пътници, някои от които живееха в Чарлстън, но не спадаха към избраното общество. Четвъртото и петото купе бяха за негрите. Едното от тях бе неофициално запазено за прислужниците и детегледачките, както и за децата, намиращи се под строгия поглед на бавачките.

Настъпи половинчасов ад, докато децата и играчките бяха наблъскани във влака и кошниците с храна се подаваха през прозорците. Кондукторът викна „Всички да се качват!“, парата засъска оглушително, зазвъняха звънци, разнесоха се прощални викове и експресът потегли от гарата с двадесетминутно закъснение. Редовните пътници знаеха, че той ще спира на всяко градче и селце по дългия диагонал, който ги водеше в Северна Каролина, и че ще губи по пет-десет минути на всяка гара. Те наричаха влака „Каролинския охлюв“, но го казваха с обич. Ваканцията започваше от мига, в който идваха на гарата и дългото, обвито с пушек пътуване бе съществена част от нея.

Дългото пътуване беше тежко, но Гардън не мислеше така. Дървените мостове караха сърцето й да бие учестено, докато вагонът се клатушкаше над водата по невидимите релси. Тя махаше на децата по дворовете, на мъжете, каращи фургони по успоредните на линията прашни пътища, на хората по гарите, където влакът спираше с продължително съскане. Имената на градовете звучаха екзотично като наименованията по глобуса в училище. Тя четеше рекламите по плевници и хамбари и гледаше хипнотизиращите сребристи линии на телеграфните жици, опънати между стълбовете, които се стрелкаха край прозореца под забързания такт на колелетата.

Една по-възрастна дама, която седеше в средата на вагона в царствено уединение, бе първата, която отвори своята плетена кошница с храна. Това бе сигналът за обяд. Навсякъде във вагона млади мъже подаваха кошници и кутии на седналите дами и скоро всички маси и празни седалки се покриха с квадратни салфетки.

Гардън беше твърде развълнувана, за да яде. Започваха хълмовете. Гардън никога преди не бе напускала долината. Никога не беше виждала възвишение. Беше очарована. После, часове по-късно, влакът направи голям завой и в далечината се показаха планините. Дъхът й секна. Хълмовете, колкото и вълнуващи да бяха, не я бяха подготвили за планините. Никой не й беше казал, че са толкова високи.

Влакът навлезе в малката гара на Хендерсънвил, Северна Каролина, като изпускаше пара с уморена въздишка. Чакълестата площадка около гарата бе натъпкана с превозни средства — автомобили, двуколки и блестящи зелени конски автобуси в правилни редици, строени със задните си врати към перона. Над вратата на всеки автобус бе изписано името на един хотел.

— В кой хотел отиваме, мамо?

— В „Лодж“, Гардън, във Флат Рок.

Имаше безброй прочути хотели в градовете около Хендерсънвил. Флат Рок беше известен като „малкия планински Чарлстън“. Гардън се втурна към автобуса, но Маргърит я хвана за рамото.

— Първо кажи „довиждане и приятна ваканция“ на всички от влака.

— Но аз не ги познавам всички.

— Това няма значение. Скоро ще ги опознаеш — Маргърит леко побутна Гардън към тълпата и се огледа за Зензи.

 

 

Лятото във Флат Рок бе време на постоянни изненади и радости за Гардън. „Лодж“ бе дълга, ниска постройка, с външни стени от неокастрени дънери и вътрешна облицовка от полиран бор. Беше заобиколен от голяма покрита тераса с маси и столове от криви клони. Организираха се излети и екскурзии, танци в събота вечер с учители за начинаещите, езда по стръмните планински пътища върху стабилни отегчени попита и разходки с водачи из огромната сенчеста планина до водопади и прелестни панорами, оградени с парапет. През деня слънцето бе топло, а нощем хотелът осигуряваше термофори с топла вода, които се слагаха под завивките. В мразовитите нощи бяха необходими по две одеяла, тъй като всички спяха на отворени прозорци. Въздухът с дъх на смола бе едновременно ободряващ и успокояващ. Всяка сутрин, когато изгряващото слънце будеше птичките край нейния прозорец, Гардън се събуждаше, усещайки по-голяма енергия от когато и да е преди.

В хотела имаше три други момичета горе-долу на нейната възраст. Когато не бяха на някое от планираните излизания, те изразходваха енергията си в каране на велосипеди, осигурени от хотела, по равния път от Флат Рок до Хендерсънвил или газеха в ледения поток, който минаваше покрай хотела. По време на яростните бури те сядаха на покритата тераса и наблюдаваха острите стрели на светкавиците и как гърмът удряше гъстите гори по възвишенията около и под тях. Гардън често мислеше, че планините са раят на земята.

Но раят си имаше цена. Маргърит започна да шлифова Гардън още от вечерта на пристигането им. Куфарите им бяха изпратени по-рано и ги чакаха в стаята им. Зензи уреди ползването на една от ютиите от пералнята и после се качи при Маргърит, за да помогне с разопаковането на багажа. Гардън само охкаше и ахкаше, когато бяха донесени новите й тоалети. Радостта й се изпари, когато Маргърит й показа широкополата шапка, която трябваше да носи навън, и купищата бели памучни чорапогащници и ръкавици.

— Трябва още сега да започнем да се отърваваме от ужасните ти лунички, Гардън. Не трябва да позволяваш на слънчевата светлина да докосва кожата ти никъде и никога повече.

На следващия ден се започна с млечните маски. По един час следобед тя киснеше ръцете си във вана с мътеница. Преди лягане Зензи я натъркваше цялата с крем от сол и лимонов сок и после я измиваше с бял сапун в банята.

След една седмица Маргърит се зае с „ужасната коса“ на Гардън. Косата й винаги бе представлявала голям проблем. Отначало заради това, че бе рядка, а после стана прекалено пищна. Късото и често подстригване, което Зензи бе опитала, когато Гардън влезе в първи клас, я бе направила по-лоша отвсякога. Сетне тя бе отрязала само част, като беше повдигнала горния слой и бе отнела косата отдолу, близо до кожата. Но косата на Гардън бе не само свръхестествено гъста, но и растеше неимоверно бързо. След няколко седмици плътна нова „растителност“ покри главата й и се подаде през горния слой. Тогава Зензи се предаде. На дванадесет години плитките на Гардън бяха по-дебели от ръцете й и се спускаха до кръста й.

Маргърит беше донесла намерената от Гардън на тавана миниатюра. Изучаваше я внимателно. Роклята и козметиката от осемнадесети век не струваха, но портретът беше ключ към невероятната красота, която Гардън бе постигнала с костюма. Маргърит реши, че най-изненадващата промяна е била в перуката. От златисто медната четина на мармаладени ивици, която имаше Гардън, трябваше да бъде създадена дълга светла коса. Всеки ден Маргърит опитваше по някой нов експеримент.

Лимоновият сок изсветли златистото и му придаде блясък на брилянт, но пък направи по-ярко и видимо червеникавото.

Помадите, които намери в аптеката на Хендерсънвил, потъмняваха и червеното, и златистото и правеха косата на Гардън да изглежда мръсна.

Миенето и увиването на главата й в стегнати превръзки, докато изсъхне, не довеждаха до видна промяна, освен че докарваха на Гардън ужасно главоболие.

— Само ако можехме да се отървем от червеникавия оттенък, златистият няма да е никакъв проблем — казваше Маргърит. — Ти наистина имаш най-зле изглеждащата коса на света, Гардън.

Маргърит се опита да изскубне червеникавите косми един по един. Гардън стоически понасяше болката. Тя не искаше да има най-зле изглеждащата коса на света, нито пък искаше да натъжава майка си с оплаквания.

Но храбростта й беше напразна. В косата й имаше толкова много червеникави косми, а и те бяха твърде концентрирани. Ако бъдеха отстранени, Гардън щеше да има дузини малки плешивини по главата си.

Едно друго пътуване, до хендерсънвилския бръснар, почти донесе решението. Маргърит купи две отъняващи ножички — специални инструменти с остри издадени зъбци по остриетата — и се научи да борави с тях. После тя и Зензи се заеха с работа. След натъркването преди лягане Гардън сядаше близо до някоя лампа. Маргърит и Зензи сресваха косата й, отделяха по някой червеникав кичур и правеха четири-пет рязвания от върха до основата с отъняващите ножици. Когато къдрицата биваше пусната и сресана, по пода се посипваха отделни косми с различна дължина. Те работеха всяка вечер, докато ръцете им изтръпнеха. Към края на ваканцията можеше да се види явен напредък. Плитките на Гардън бяха по-къси с една трета и русата коса определено преобладаваше.

— Когато пораснеш достатъчно, Гардън — каза майка й, — ще можеш да носиш косата си нагоре. Ще бъде великолепно. Ще продължим да работим върху отстраняването на отвратителната червеникава част. Ти видя как се прави. Искам да я изтъняваш поне по половин час на ден. Това ще поддържа новия растеж.

Маргърит беше доволна от постигнатото, но не и удовлетворена. Гардън се срамуваше от външния си вид и бе благодарна на майка си за усилията да я направи по-представителна.

Бе благодарна и за пътуването. Въпреки шапката, ръкавиците и чорапогащите, въпреки лечението на луничките и опитите с косата й, тя се забавляваше чудесно. И за първи път в живота си разполагаше с пълното внимание на майка си. Липсваше й Пеги, но не често. Понякога си поплакваше, щом се сетеше за Стюарт. Но да има майка си до себе си и да я ощастливява, беше всичко, от което се нуждаеше тя, за да замести загубата на сестра и брат.

И Маргърит несъмнено беше щастлива. Тя беше унила и донякъде затворена като майка, оплакваща сина си. А и наистина тъгуваше за Стюарт. Но сега единичната й всеотдайност имаше нов фокус — оформянето на Гардън. Тя имаше и нова мечта — успехът на Гардън. Съчетани, тези две неща заемаха почти цялото й време и помагаха на миналото бързо да избледнее. Времето, в което не беше заета с Гардън, се запълваше по най-благодарния за Маргърит начин: тя беше обект на внимание.

33

Маргърит Трад беше глупавичка жена, но не и пълна глупачка. Тя знаеше, че слуховете за ненадейното й богатство са истинската причина за внезапния интерес на Керълайн Раг към нея. Керълайн беше пълна със спомени за приятелството им като деца и сладникаво съчувстваше на „трагичните загуби на Маргърит“. Беше толкова фалшива, колкото бе фалшив собственият й смях. Но Маргърит помнеше, че тя бе също и една от „водещите домакини“ в града. Тя се движеше във вътрешния кръг на обществото.

Маргърит отвърна топло на авансите й. Двете майки на свой ред одобриха приятелството между дъщерите си, Уентуърт и Гардън.

Двете момичета не се нуждаеха от подтик. Те от самото начало се възхищаваха една от друга. Уентуърт можеше да кара колело без ръце, Гардън можеше да плюе.

— Мамо — каза Гардън щастливо, — толкова се радвам, че се запознах с Уентуърт. Тя е най-добрата ми приятелка на света.

— Това е хубаво. Тя може да ти бъде от полза. Догодина ще отидеш в частно училище, в Ашли Хол. Уентуърт вече ходи там и ще те запознае с всички.

— Ашли Хол?

Сърцето на Гардън за миг спря. Уентуърт се оплакваше от трудността на уроците там. После отново затупка. Уентуърт казваше също, че там правят чудесни неща. Имаше уроци по тенис. И басейн.

 

 

Училището започна в първия понеделник на октомври. Предния следобед имаше прием и обиколка за новите момичета. Родители не можеха да присъстват. Маргърит толкова се поти над косата и дрехите на Гардън, че девойката разбра, че това е специален случай. Тя вече беше леко изнервена от мисълта, че ще влезе в стая, пълна с непознати. Вълненията на майка й я притесниха до такава степен, че тя почувства болки в стомаха. Към нервността й се добави и страх. Гардън не знаеше какво е да си болен; никога не бе имала нещо повече от настинка. Непознатото усещане за болки и гадене я накара да помисли, че умира.

Маргърит отхвърли оплакванията й.

— Не ме ядосвай, Гардън. Месечното ти неразположение вече мина. Побързай и си сложи шапката. Зензи чака да те отведе.

Трамваят беше претъпкан и Гардън трябваше да стои права. Движението на превозното средство я накара да се почувства още по-зле, но после опитите й да запази равновесие погълнаха вниманието й и болките изчезнаха.

Тя и Зензи слязоха от трамвая на спирката срещу училището.

— Зензи, виж — извика Гардън. — То е като парк!

Ашли Хол се намираше във величествен замък в стил Джордж III сред обширни поляни и буйна растителност. Главното здание бе разположено доста далеч от улицата, почти скрито от погледа от един стар, обвит с мъх, разклонен, вечнозелен дъб. Ограда от ковано желязо отделяше училището от улицата. Имаше две врати — малка портичка, водеща към тясна алея, и огромна двойна порта, която се отваряше към път за карети. Той се виеше изящно през широките морави и пред къщата се сливаше с алеята. На поляната между алеята и пътя имаше метален елен с гордо вдигната глава и празни очи, втренчени с презрение към минаващите.

— Дали мога да пипна елена, Зензи?

— Ще закъснееш, ако не побързаш. Ще те чакам тук.

Гардън сведе рамене — спомни си, че майка й й беше казала да не го прави и се опита да се отпусне. Завъртя пиринчената дръжка на вратата, отвори я и влезе вътре. Когато наближи къщата, тя забави крачка. Беше впечатляващо. Всичко в постройката сякаш се стремеше нагоре. На приземния етаж имаше стъклена оранжерия, а над нея — покрита тераса. Две двойки високи йонийски колони се издигаха от терасата и крепяха издигнат триъгълен фронтон. Той бе прорязан от огромен готически прозорец, чийто връх сочеше края на фронтона. Средният прозорец бе заобиколен от по-малки.

Гардън дълго гледа, после преглътна и тръгна между редиците от саксии с палми в оранжерията, изкачи две стъпала и влезе във входния вестибюл.

— О — зина тя. Пред нея се издигаше стълба. Тя се виеше нагоре и все по-нагоре като спирала.

— Добро утро — каза някой до нея. Гардън погледна и видя, че една дама й се усмихва.

— О, моля ви, кажете ми как тези стъпала се крепят във въздуха? Прилича на магия.

Дамата кимна.

— Нали? Донякъде наистина е магия. Днес никой не може да строи стълби като тази. Тази къща е на сто години.

— Не се ли боите, че стъпалата ще паднат?

— Не. Помисли малко. Ако не са паднали за сто години, защо да падат сега? — тя докосна ръката на Гардън. — Ти ще видиш колко са стабилни. Хайде, качвай се. Посрещането е в салона вляво на върха на стълбите.

Гардън се усмихна стеснително. Тя хареса енергичния глас на дамата и нейната учтивост. Искаше й се да може да остане с нея, вместо да се среща с непознатите горе.

— Името ми е Гардън — каза тя.

— Така и предположих. Аз съм мис Емерсън, Гардън. Аз съм учителката ти по английски. Ти си последната, която чакахме, така че вече трябва да се качваш. Всички те чакат. Ето какво трябва да направиш. На вратата на салона стои една красива дама с тъмночервена коса. Това е мис Мери Макбий. Тя е директорката на Ашли Хол. Ще отидеш при нея и ще кажеш: „Добър ден, мис Макбий. Казвам се Гардън Трад.“ Тя ще се ръкува с теб и ще те заведе да се запознаеш с другите.

— Да, мис. Но майка ми ми каза да направя реверанс.

— Мис Мери не одобрява реверансите на млади дами. Малките момичета правят реверанси, но девойките в Ашли Хол не са малки момичета. Те са млади дами. Хайде, върви сега.

 

 

Мис Макбий енергично стисна ръката на Гардън. Стана й приятно, когато забеляза, че в отговор на нейното, ръкостискането на Гардън стана по-здраво. Гардън погледна директорката. Видя една привлекателна жена с великолепна кестенява коса, която нежно се виеше край лицето й и стигаше до раменете й. Тя почувства жизнеността, която изпълваше мис Макбий. Тя витаеше във въздуха около нея и се таеше в докосването на ръката й.

Мис Макбий видя едно бледо, неспокойно момиче, с отчаяно желание да се хареса.

— Ти ще обикнеш Ашли Хол — каза тя, — а всички ние ще обикнем теб, Гардън.

— Благодаря ви, мис Макбий — отговори Гардън от сърце.

 

 

Тя се запозна с другите момичета, от нейния клас, с учителките, със сестрата на мис Макбий — мис Естел; пи чаша мляко и си взе малко сладки, а после забърза заедно с другите момичета в запознаващата ги обиколка с мис Макбий по поляните и в другите сгради. След това каза „довиждане“, придружено от нови ръкостискания, и Зензи я отведе в къщи.

Когато майка й я помоли да разкаже всичко за сутринта, умът на Гардън представляваше една неясна плетеница от впечатления. Тя си спомни стълбата, железния елен, един фонтан, много цветя и павирани пътечки, големи стаи с чинове, както и това, че едно момиче имаше голяма превръзка на ръката си и че ще учат френски, и че там имаше и една малка къщурка, направена от раковини.

— И, мамо, мис Макбий е чудесна!

 

 

Мери Вардрайн Макбий беше южнячка от Тенеси и беше изключение сред младите жени от викторианската епоха. Беше получила прекрасно образование, включващо бакалавърска степен по изкуствата от колежа Смит и стенен на магистър от университета в Кълъмбия. За млада дама от Юга, тя беше наистина уникална.

Мери Макбий беше динамична и идеалистична натура. Тя разбра какъв късмет е имала и съжали за погубването на женските умове, причинено от липсата на подобен късмет. Затова реши да направи нещо срещу това. Не можеше изцяло да промени света, но щеше да промени живота на толкова южняшки момичета, за колкото й стигнеха силите.

Тя купи къщата на „Рътлидж Авеню“, събра група учителки, посветени на същата идея, и през 1909 г. отвори Ашли Хол с четиридесет и пет ученички. Четиринадесет от тях бяха на пансион, изпратени от градове, където нямаше добри девически училища, и от родители, които вярваха в почти радикалната идея за женското образование. Три години по-късно една ученичка, която беше завършила Ашли Хол, влезе в колежа Смит.

Повечето от ученичките, които завършваха Ашли Хол, се омъжваха. Положението беше такова и мис Макбий го знаеше от самото начало. Тя знаеше, че най-известните девически училища шлифоваха младите дами в изгодни кандидатки за сватбения пазар. В Ашли Хол се преподаваше рисуване, музика, красноречие и поведение. Имаше часове по езда, танци и модерни спортове, като тениса.

Ученичките излизаха от училището подготвени. И докато получаваха необходимите за това знания, те получаваха образование, което надхвърляше предлаганото в много колежи и университети. Дори и ако не знаеха за какво ще им послужи.

Маргърит Трад искаше Гардън да посещава Ашли Хол, защото училището беше по-специално и дъщерята на Керълайн Раг ходеше там. Гардън искаше да го посещава, защото това щеше да ощастливи майка й и защото там имаше басейн. Най-важното влияние върху развитието на Гардън дойде съвсем случайно. От това, че една млада жена от Тенеси беше посветила живота си на нещо. Мис Макбий беше чудесна.

34

— Бонжур, мадмоазел. Жьо м’апел мадмоазел Бонгран.

Гардън огледа останалите момичета в класа. Всички, освен едно, изглеждаха смутени като нея. А това едно каза:

— Бонжур, мадмоазел. Жьо м’апел Милисент Уудръф.

Девет удивени млади лица се втренчиха в Милисент Уудръф.

— Тре биен, Милисент — каза мадмоазел Бонгран. — Момичета, ние сега изведнъж се озовахме в началото на първия ни урок. Аз казах: „Добър ден, казвам се мадмоазел Бонгран“. А Милисент каза: „Добър ден, казвам се Милисент Уудръф“. Сега всички заедно ще кажем „добър ден“ и после ще си кажем имената. Вижте начина, по който отварям устата си, когато казвам „бонжур“ и като вдигна пръст, искам да го кажете заедно с мен. Готови ли сте? Добре… Бонжур…

Преди да свърши първият час, Гардън знаеше имената на всички момичета от своя клас.

Милисент Уудръф беше пансионерка от Филаделфия. Говореше френски от първи клас.

Вирджиния Андерсън също беше пансионерка. Тя идваше от Вирджиния, така че името й беше лесно за запомняне. Беше много висока.

Шарлот Гиняр беше от Чарлстън. Гардън я беше виждала в църквата, така че тя не беше напълно непозната.

Ребека Уилсън също беше приходяща ученичка. Имаше хубави тъмни плитки, не твърде дебели, за да трябва да ги подрязва.

Луиза Фърнклиф беше пансионерка от Джорджия. Тя се разрева, когато й се наложи да повтори думите по два пъти. Приличаше на разплакано бебе — беше розова и с трапчинки.

Бетси Уокър беше най-умното момиче в класа. От първия път каза всичко правилно. Беше от Чарлстън. Гардън помисли, че май вече я е виждала във влака при връщането от планината.

И Лин Палмър, и Роузен Мадисън идваха от Айкън, Южна Каролина. Живееха в една стая и дори бяха сходно облечени, в моряшки блузки и плисирани поли.

Джулия Чалмърс седеше до Гардън. Тя беше приходяща ученичка и искаше да бъдат приятелки. Подаде бележка на Гардън, но мадмоазел я взе, преди Гардън да успее да я прочете.

Когато удари звънецът, мадмоазел им каза да отидат в отсрещната стая през коридора за часа си по английски.

— Не след дълго — каза тя, — ние ще провеждаме часовете си изцяло на френски. Оревоар, мез елев.

Деветте новачки във френския потръпнаха. Мили Уудръф мина покрай тях, като ги гледаше отвисоко.

Мис Емерсън каза „добро утро“ и Гардън въздъхна щастливо. Харесваше я.

Приходящите ученички бяха освободени в два часа, за да могат да се приберат навреме за традиционния в Чарлстън обед в три. Зензи трябваше да дръпне плитките на Гардън, за да й обърне внимание, когато стигнаха до тяхната спирка. Момичето беше в нещо като унес, замаяно от всичко ново, което му се беше случило в един кратък ден.

— Виж, мамо, погледни учебниците ми. Получихме нови учебници и те са си за нас, можем да ги задържим. Като звънне звънецът, всички ние ставаме и отиваме в друга стая. Понякога се качваме нагоре по стълбите, понякога слизаме. Видях Уентуърт да се качва, когато ние слизахме и тя ме помоли да седна до нея в параклиса. Това там се нарича нещо като среща, с молитви, химн и съобщения. Уентуърт казва, че понякога идват да им говорят хора, а понякога дори има филми.

— Гардън, говориш толкова много, че ме заболява главата. Иди си измий ръцете. Не си сменяй роклята. Трябва да отидем при шивачката, веднага след като се нахраниш.

— Но аз имам домашно, мамо. По латински. Ти знаеш ли латински? Днес учихме за римляните и за това колко много от думите ни са с латински корен. Обзалагам се, че не знаеш защо казваме „а.м.“ и „п.м.“ при определянето на времето. Знаеш ли, мамо, а?

— Зная само, че обедът изстива. Побързай. Имаме много работа, преди да затворят магазините. Забрави ли? Училището по танци започва в петък, а ние още не сме ти намерили обувки.

Същата вечер Гардън написа на Пеги:

„Бонжур, Пеги. И аз точно като теб се уча да говоря на френски. Би ли ми изпратила снимка на мястото във Франция, където сте с Боб? Ще я покажа на учителката си по френски. Тя се казва мадм… — не, задраскай това! — мадмоазел Бонгран и е много добра, но също и строга. Тя взе бележката, която едно момиче ми прати, още преди да съм я прочела. Ашли Хол ми харесва. Имаме много домашни и аз трябва да се залавям с моите.

С обич, твоя сестра

Гардън.

П.С. Имам нова рокля за училището по танци и обувки с катарами. Убиват ми на пръстите, но мама казва, че няма значение.“

 

 

Чарлстън доста отдавна бе установил процеса на общественото израстване за своите младежи. Никой не мислеше за това с подобни научни термини; хората просто правеха това, което е било правено, и оставяха нещата да вървят постарому.

И за момчетата, и за момичетата процесът започваше на тринадесетгодишна възраст с училището по танци всеки петък вечер. Една дама ги учеше да танцуват, а те се учеха и от примера на четиринадесетгодишните от по-горния клас. След училището по танци грижата биваше поета от родителите. Петнадесетата година беше за частни партита и неофициални танци по домовете. За момичетата това носеше допълнително очарование заради кадетите от крепостта. Те бяха в колеж, те бяха възрастни; момичетата се чувстваха вече светски дами, защото се срещаха с по-възрастни осемнадесет — или деветнадесетгодишни мъже.

Родителите знаеха, че тези „по-възрастни мъже“ трябва да са в казармите до полунощ, че не им се разрешава да пият или пушат и че обикновено имат приятелки в родните си градове. Нямаше опасност, а момичетата, без сами да предполагат, научаваха неща, които по-късно щяха да им трябват. Срещаха се с непознати, с които трябваше да водят интересни разговори, да ги слушат с интерес и да изглеждат по-възрастни.

На следващата година тези умения получаваха първата си проверка. Момичетата ставаха пред-дебютантки и участнички в сезона. Вземаха само внимателно ограничено участие — канеха ги на забави с чай и танци и обикновено на един бал. Придружителите им биваха внимателно подбирани сред момчетата, които вече им бяха познати от училището по танци и забавите, за да не се чувстват неудобно и да се покажат в най-добрата си светлина. Но биваха пускани и сред всички ергени на Чарлстън, с които можеха да упражнят уменията си за общуване, и ако се окажеха схватливи, да видят собствените си недостатъци и да използват възможността за отстраняването им.

Балът винаги беше най-специалното събитие. Момичето получаваше своята първа бална рокля, своя първи чифт дълги бели ръкавици, първата си чаша шампанско и за първи път се прибираше вкъщи късно през нощта. Балът беше първата вълнуваща увертюра за това, което предстоеше през следващата година, когато момичето дебютираше в обществото и ставаше център на внимание през съответния сезон.

Представянето беше официално признание, че младата дама е готова за женитба. През своя сезон девойката биваше оглеждана от всички свободни мъже. Ако имаше успех, тя биваше ухажвана от един или неколцина и през времето, предхождащо следващия сезон, се омъжваше. Така процесът достигаше целта си с приятни, напредващи стъпки.

 

 

В първия петък на октомври Гардън изкачи широките стъпала на залата „Южна Каролина“, за да започне училището по танци. До нея вървеше Уентуърт Раг. Семейство Раг живееше на „Чърч Стрийт“, на една пряка от семейство Трад, и Дженкинс Раг бе предложил да придружи Гардън и Уентуърт. Трябваше да преминат само няколко преки; както Керълайн Раг бе казала на репортера на вестника преди години, всичко на юг от „Броуд Стрийт“ беше на една крачка едно от друго.

— Е, добре, госпожици — каза Дженкинс Раг, когато пристигнаха. — Ще се върна да ви взема точно в девет. Не покорявайте твърде много сърца.

— Не чак толкова много, татко — ухили се Уентуърт.

Гардън хвана Уентуърт за ръката.

— Не бъди нервна, Гардън — каза последната, — никой няма да те ухапе, даже и мис Елис. Почакай да видиш зъбите й.

Но Гардън беше нервна. Майка й беше говорила цяла седмица колко е важно да стане добра танцьорка.

— Трябва да летиш, Гардън. Хората трябва да говорят, че танцът с теб е като да държиш перце в ръцете си.

Маргърит за пореден път се бе оплакала от косата на Гардън.

— Права като пръчици и също толкова грозна. Ще трябва да направим нещо.

Предната нощ Гардън спа с ролки. Приличаха на дебели малки наденички, направени по времето, когато Маргърит й навиваше косата с парцалчета. Но косата й се изправи, още преди да стигне до училището. Когато се върна, Маргърит я сграбчи и отново й нави косата, този път напръсквайки я е тоалетна вода, за да я прикрепи. Гардън стоя с парцалките, докато не се облече съвсем и се подготви за училището по танци. После Маргърит откачи всяка ролка с нагорещена маша. Гардън вече бе с набор гъсти къдрици, хванати над врата й от широка черна кадифена панделка.

Гардън усети, че къдриците се изправят, докато двете с Уентуърт се изкачваха по стълбите. Забеляза, че Уентуърт беше с почти същата панделка като нея. Но косата й се виеше от двете страни на личицето й и блестящите кафяви къдрици с червеникави отблясъци падаха на вълни по гърба й.

Момичетата влязоха в гардеробната в подножието на стълбите, за да оставят палтата си.

— Проклятие — избухна Уентуърт. — Ребека Уилсън вече е дошла. Това е нейната червена пелерина.

— Защо „проклятие“? Аз се радвам, че тя е тук. Познавам я от училище.

— О, Гардън, ти скоро ще познаваш всички от училището — всички момичета, искам да кажа. Казах „проклятие“, понеже мислех, че брат й ще я доведе. Щях да се ослушвам по стълбите.

— И той ли идва на училището по танци?

— Мейн? Не, за Бога. Той е стар, наистина възрастен човек. И е толкова красив, че ще умра. Влюбена съм в него.

Гардън беше потресена.

— Ребека знае ли?

— Не, разбира се, и ще те убия, ако й кажеш — на нея или на когото и да било. Закълни се, че няма да кажеш.

— Заклевам се.

— Тогава да вървим. Не се притеснявай. Тук съм вече втора година и знам, че всичко ще е наред.

Гардън кимна и се усмихна. Но ръцете й се потяха в новите й ръкавици. Помисли си, че потта може да се забележи и придърпа дългите си ръкави, за да покрие края на ръкавиците.

— Изглеждаш прекрасно, Гардън, спри да се притесняваш. Хайде.

Уентуърт я задърпа по стълбите. Гардън сви рамене и направи първата крачка по пътя към женствеността.

 

 

Мис Елис имаше големи жълти зъби и тънки устни, които не ги покриваха изцяло. Старомодната висока яка не скриваше напълно тънкия й врат и стигаше почти до капките кехлибар, които висяха от удължените краища на ушите й. Мис Елис не беше красавица. Тя беше по-скоро карикатура на стара мома, знаеше го и затова беше кисела. Едва изкарваше прехраната си, като учеше по-знатните чарлстънски деца да танцуват валс и, под натиска на родителите им, фокстрот. Беше незаменима, тъй като грубата й студенина плашеше момчетата и предотвратяваше бунтове.

Мис Елис носеше палка, с която отмерваше такта за пианистката, мисис Мейс. Мис Елис плашеше мисис Мейс дори повече, отколкото плашеше децата. Всички те бяха убедени, че мис Елис не би се поколебала да удари всеки, който сбърка.

— Новите ученички крачка напред — изкомандва мис Елис. Гардън погледна умоляващо към Уентуърт и се подчини. — Изправете редицата, момичета — Гардън се приближи към Джулия Чалмърс. Уентуърт беше права. Всяка от приходящите ученички от нейния клас беше тук. — Сега момчетата. Напред и в редица — момчетата се подредиха срещу момичетата.

Огледаха се едни други с притеснение.

— Как мина? — нетърпеливо попита Маргърит, когато Гардън влезе в салона. — О, Гардън, косата ти! Колко ужасно! Кажи, твоята рокля ли беше най-хубавата? С кого танцува? Танцува ли с някого два пъти?

— Всичко мина добре. Мистър Раг каза, че роклята ми е много хубава. Учихме основните стъпки във валса. По-големите момчета и момичета знаят как да се въртят.

— Добре, а с кого танцува? Имаш ли си вече кавалер?

Гардън сви рамене.

— Престани с това кълчене, Гардън. Сякаш си болна от паралич. Отговори ми.

— Танцувах най-много с Томи Хейзълхърст. Мис Елис казва кой с кого да танцува.

— Разбирам. Това няма да е задълго. След като научите стъпките, момчетата ще канят момичетата. Тогава ще танцуваш с всички. Ще бъдеш първата, която ще канят.

Гардън погледна надолу към стягащите я обувки.

— Не смятам, че мис Елис ще позволи това, мамо — измърмори тя.

Не можеше да каже на майка си, че тя беше най-несръчната от всички. Мис Елис беше посочила Томи Хейзълхърст, защото беше най-едрият в групата.

— Може би ще успеете да задържите мис Трад да не се препъва в собствените си крака — беше казала тя високо пред цялата група.

Гардън наистина не разбираше защо й е толкова трудно. Тя обичаше танците. Танцуваше, откакто се помнеше, в селището на имението. Знаеше, че танцува толкова добре, колкото всички други там. А и в хотел „Лодж“ тя беше една от най-добрите танцьорки. Но колкото и да се опитваше, не можеше да се носи леко като перце. „Трябва да бъда още по-старателна“, обеща си тя. И отиде в стаята си, за да намаже с мътеница лицето и ръцете си преди лягане.

35

„Трябва да се старая повече“, реши Гардън, когато получи двойка на първото си контролно по алгебра. И на първото по латински. И по английски.

Когато мадмоазел Бонгран върна контролните по френски и Гардън видя голямата червена двойка, тя се отчая.

Френският беше единственият предмет, по който си мислеше, че се справя добре. Това беше едва втората й седмица в училището, а тя вече беше двойкаджийка. Бавно се запъти към следващия кабинет.

— Гардън — каза мис Емерсън, — би ли останала да поговорим след часа, вместо да ходиш в учебната зала?

Ще ми съобщи, че съм изключена, помисли Гардън.

— Да, мис — каза тя гласно.

Учителите бяха обсъждали продължително Гардън на събранието, което винаги провеждаха в началото на годината, за да преценят новите ученички. Всяка от учителките даде пример за работата на Гардън и своята преценка за нея. Решението не беше оптимистично за нейното академично бъдеще. Всички споменаваха желанието й да се хареса.

— Бедното дете — каза мис Мичъм, учителката по алгебра. Тя натиска молива с такава сила, че се чудя как не го чупи. — Вече почти очаквам да видя кървава пот по домашните й — мадмоазел Бонгран поклати глава.

— Наистина не мога да проумея. Има великолепен слух и добра памет. Устно е най-добрата в групата. Но не може да напише и най-простото упражнение.

— Определено има добра памет — потвърди учителката по история, — и работи добре. Знае подред всички крале на Англия, но не разбира защо те мразят кралете на Франция.

Всички погледнаха мис Емерсън.

— Пак ли аз? — попита тя.

— Сама си си виновна, Верити. Ти си тази, към която всички се привързват. Сигурно е заради начина, по който им четеш Браунинг.

— Глупости. Ще стигнем до Браунинг чак след две години. Причината е в моя акцент. Звучи им много екзотично. Мис Емерсън беше от Нова Англия и никога не приглушаваше съгласните.

— Е, добре, ще се заема с нея — каза тя.

В Ашли Хол признаваха, че не всички момичета са еднакво надарени. Но отказваха да приемат, че някое дете не може да бъде образовано. Ученичка, която имаше проблеми, биваше откривана навреме и получаваше специална помощ от най-подходящия за нея преподавател.

Гардън застана до бюрото на мис Емерсън, докато останалите момичета напускаха стаята. Изглеждаше толкова нещастна, че на Верити Емерсън й се прииска да я прегърне. Но милувките не бяха начинът, по който да й се помогне.

— Гардън, зная, че имаш трудности с работата си в училище — каза мис Емерсън със своя ясен глас. — Можеш да се справяш по-добре.

— Ще се постарая, мис Емерсън.

— Старанието не означава, че си се справила. А трябва да се справиш.

Гардън наведе глава.

— Зная, че можеш да го направиш. Ще ти покажа как. Искам да оставаш в допълнителни часове всеки ден, докато не решим твоя проблем. Знаеш ли как се провеждат следобедните часове?

— Да, мис. Но трябва да започна следобедни уроци по музика от следващата седмица.

— Гардън, ако не можеш да се справяш с нормалната си работа, няма смисъл да добавяш и музика.

— Майка ми го иска.

— Разбирам каза мис Емерсън — и наистина разбираше.

Маргърит Трад не беше първата майка, която искаше да има съвършена дъщеря. Мис Емерсън се замисли за момент.

— Гардън, ще напиша бележка на майка ти. Ще й кажа, че ще е по-добре за учението, ако музикалните ти упражнения са по пеене, а не по пиано. Певческото дружество ще ти хареса. И ще й кажа, че искам да оставаш следобедите с мен за един специален проект. Още е рано да говорим за оценки.

— О, мис Емерсън! — Гардън вдигна изпълнени с обожание очи към нея.

— След няколко минути имам час — не реагира на благодарността мис Емерсън. — Отиди в учебната зала; ето ти разрешително за оставане след часовете. С него можеш да отидеш първо в библиотеката. Искам да вземеш една книга, която се казва „Пътят на странника“^[5]. Ще я прочетем заедно.

„Аз вероятно се нуждая от повече кураж и от теб“, помисли си мис Емерсън, гледайки отдалечаващия се гръб на Гардън. Беше написала бележка, която допускаше Гардън в занималнята за изоставащи ученици. Тя щеше да е най-добрата там. Идеята за певческото дружество, изглежда, й допадна. Мис Макбий бе забелязала от входа на аудиторията, че Гардън, която седеше на последния ред, има необикновено приятен глас. Мис Макбий забелязваше всичко.

 

 

Приходящите ученици, които посещаваха следобедните часове, имаха избор — или да си отиват вкъщи за обед и да се връщат в три часа, или да останат в училището и да обядват с пансионерките и учителския състав. Мис Емерсън бе предложила второто в бележката си до Маргърит Трад, като бе добавила, че допълнителната такса не е от значение за повечето родители. „Тъй като те осъзнават, пишеше мис Емерсън, стойността на обучението в официално хранене за бъдещата кариера на една млада дама в обществото“.

Както тя и очакваше, мисис Трад беше казала на дъщеря си да остава за обед в училището всеки ден. Мадмоазел Бонгран се съгласи да позволи на Гардън да седи на „френската“ маса, където разговорите се водеха само на френски. Тя предсказа много правилно, че Гардън съвсем скоро ще се изравни и дори ще надмине останалите момичета.

— Оставете я да види, че притежава способности и ще добие повече увереност за отстраняването на слабостите си — каза тя убедено.

По принцип мис Емерсън беше съгласна с мадмоазел Бонгран. Но на практика тя трябваше да се занимава с тези слабости.

— Гардън — твърдо каза тя първия следобед, — има нещо, което трябва веднъж завинаги да разберем. Всички ние можем да се справяме по-добре, отколкото смятаме. Сами се побеждаваме. Не ни побеждават нито обстоятелствата, нито другите хора, нито лошата съдба. Побеждаваме се сами. Докато не решим, че не бива да бъдем побеждавани.

Тя погледна към изпълнените с обожание, неразбиращи очи на Гардън и тихо въздъхна.

— Ще разбереш какво искам да ти кажа след време. А сега да започваме…

 

 

Точно преди Деня на благодарността бяха изпратени известия с оценките.

— Зная, че имам една двойка, мамо — каза Гардън със скръбен глас, — но всичко останало са тройки. И съм сигурна, че ще подобря оценките си.

— Това не е важно, за Бога — каза Маргърит. — Не прави такива тъжни физиономии. Прекалено умните момичета само плашат мъжете. Ако ще подобряваш нещо, подобри премахването на тези лунички. Правиш ли си млечната маска всяка вечер.

— Да, мамо.

— Тогава ще е по-добре да я правиш и сутрин.

— Сутрин си проверявам домашните.

— Можеш да го правиш и в трамвая. Това, което виждат хората, е външността, а не съдържанието на главата ти. Трябва да се грижиш за кожата си.

Въпреки възраженията на майка й, работата на Гардън в училище постоянно се подобряваше. Налагаше се да влага доста усилия, но тя имаше желание и постепенно се научаваше как да учи за най-добри резултати. Дори оценките й по латински се вдигнаха на четворки, а по френски започна да получава и петици.

Мисис Лодсън, която ръководеше певческото дружество, беше очарована от Гардън. Повечето от силните гласове бяха сопрано, а Гардън имаше истински контраалт с богат долен регистър, който добавяше топлина в изпълненията на хора.

Когато говореше, гласът на Гардън също бе плътен и с колорит. Мис Оукмън, която преподаваше декламация, отдаваше това на влиянието на мис Емерсън.

— Тя се опитва да произнася думите като теб, Верити. Това я прави много различна.

Но напролет мис Оукмън откри, че Гардън има свой собствен талант. Момичетата преминаха от рецитациите на поеми и речи към разиграване на сцени от пиеси.

— Гардън се срамува да рецитира пред класа, но в пиесите става съвсем различно момиче. Тя е родена за актриса.

Мис Оукмън нямаше представа колко точно бе мнението й за Гардън. Нито пък останалите учителки, въпреки че бяха крайно наблюдателни.

— Стой тихо и гледай какво други хора правят — беше посъветвала Гардън, когато тя влизаше в първи клас, Реба. Гардън я послуша, наблюдаваше и после правеше това, което правеха и другите деца. Вкъщи, когато за пръв път попадна сред семейството, беше наблюдавала Пеги и Стюарт, за да разбере как да се държи в новата ситуация. След по-малко от година те се преместиха в града и тя трябваше да се приспособява с две различни училища и домашни обстановки, преди още да бе свикнала напълно с предишните. Гардън се превърна в хамелеон. Тя приемаше цвета на заобикалящата я среда, като усвояваше нормите на поведение и отношение от хората край себе си и в отговор се нагаждаше към тях, за да бъде приятна, харесвана, за да пасне добре, да бъде като тях. Никога не й беше хрумвало, че те може да не са прави.

 

 

Курсът по красноречие на мис Оукмън не беше единственият, който разшири заниманията си през пролетта. Курсът по рисуване изцяло напусна класната стая за семинари по скициране сред природата в парка на училището. Един следобед седмично мистър Кристи, преподавателят по рисуване, водеше една група от пансионерки на разходка и екскурзийки из града, за да скицират. Мис Емерсън включи Гардън в тази група. Училищната й работа се бе подобрила достатъчно, за да й даде един следобед почивка от занималнята.

Мистър Кристи, както и други преди него, беше попаднал случайно в Чарлстън и се беше влюбил в града. Пътуваше от Ню Джърси за Флорида, когато внезапно му се повреди автомобилът.

За да убие времето, докато механикът работеше, той реши да разгледа Форт Съмтър. Единственото, което Хърбърт Кристи знаеше за Чарлстън, беше, че там са дадени първите изстрели в Гражданската война. Механикът го насочи към батареята, място за разходки до Уайт Пойнт Гардънс.

— Оттам ще имате прекрасен изглед, но няма много за гледане.

Доста преди да стигне до батареята, мистър Кристи реши да отложи остатъка от пътуването си. Той изпрати телеграма до Палм Бийч, до човека, който бе поръчал портрет на жена си. Хърбърт Кристи едва бе започнал да си създава име на добър портретист. Но го изостави без колебания. Нито едно лице на света не би могло да го развълнува така, както стените и къщите на стария Чарлстън.

— Погледнете това, филистимянки такива — изрева той на влачещите се след него момичета. Разтвори ръцете си и заръкомаха силно, застанал на една крива и тясна пресечка на „Чърч Стрийт“. — Не виждате ли? Слепи ли сте?

Гардън видя къщата на Уентуърт Раг. Мисис Раг беше в градината и пиеше чай с майката на Джулия Чалмърс. Гардън се запита дали са сервирани и шоколадени сладки с орехи. Готвачката на Раг правеше най-хубавите шоколадени сладки с орехи на света.

Няколко от по-големите момичета просто видяха, че мистър Кристи е много артистичен. Те тайно си падаха по него. Той беше точно какъвто трябваше да бъде един художник — с къдрици, които падаха над челото му, и дълги, дълги мигли.

Някои от момичетата се стреснаха от желанието на мистър Кристи да ги накара да се огледат. Те видяха една тясна калдъръмена уличка, потънала в сянката на преплетените клони на дърветата, които растяха от двете й страни. Отстрани се издигаха фасадите на къщи, които оформяха верига от тухли и мазилка в променящите се розови, жълтеникави и кафеникави сенки. Единствената пукнатина във веригата беше една отворена порта близо до тях. През нея те зърнаха една оградена с тухлена стена градина с азалии във всички нюанси на розовото до стената. Разкошна глициния се катереше по стената и се подаваше над върха й, покрита с едри виолетови цветове и издаваща такъв силен и приятен аромат, че те го усещаха чак от улицата.

Едно от момичетата забеляза играта на светлини и сенки по стените, очертанията на балкона от ковано желязо на една от къщите, толкова ефирно осветен, че представляваше просто още една сянка. Дъхът й секна от строгите очертания на сградите, великолепието на тяхната простота, контраста между суровата чистота на линиите и меките пастелни цветове. Един неравен триъгълник мазилка се бе отронил от ъгълчето над един от високите прозорци на най-близката къща. Падналото парче бе разкрило прелестната подредба и строежа на старите тухли. Очите й бяха приковани в гледката и тя се отдели от групата, за да не би някой да я заговори.

Мистър Кристи забеляза това, разбра я и остана доволен.

— А сега, дами — каза той, — ще продължим разходката. Следвайте ме. Днес ще подишаме малко солен въздух и ще погледаме полета на чайките.

— Мистър Кристи е много забавен — каза Гардън на майка си след излета в час по рисуване. — Той ни нарича с фамилиите ни, без „мис“ отпред. На мен ми каза „Трад, прасе такова“.

Маргърит изсумтя.

— Това не е много хубаво.

— О, то е само шега. Той казва, че Чарлстън е една перла и че аз не го ценя достатъчно, колкото Библията например. Мистър Кристи е влюбен в Чарлстън и знае всичко за него. Днес ни показа една къща с врати, които бяха изрязани във формата на цветя. Каза, че това е Гардън Хаус и че цветята са гардении. Това същото име ли е като моето и твоето, преди да се омъжиш за татко?

Маргърит кимна.

— Тя е била наша, преди да дойдат янките. По право ние трябва да живеем там вместо онези ужасни Карсън. Те дори не са от Чарлстън. Той е от бранша.

— Какво значи „от бранша“, мамо?

Маргърит не я слушаше:

— Баща ми ми казваше, че салонът за танци в тази къща имал най-хубавия под в Чарлстън. Така се сливал с танцьорите, че човек имал чувството, че валсира из въздуха. Просто не е справедливо, че не живеем в собствената си къща. Ти можеше да даваш най-хубавите забави от всички момичета в града.

— А ние ще даваме ли забави? Бих искала да отпразнувам рождения си ден като Бетси Уокър. Играхме на карти вместо на глупави бебешки игри като „музикалните столове“^[6].

— Не бъди такава глупачка, Гардън. Догодина ще даваме истински танцови забави, знаеш това.

Гардън бе изненадана и ужасена. Танцовите й умения не бяха добри.

— Това означава ли, че ще трябва да танцувам и другаде, освен в училището по танци?

Маргърит закри очите си с ръка.

— Господи, защо си ме натоварил с това дете? — изстена тя. После отпусна ръка и заговори бавно, сякаш обясняваше на малоумен. — Ти… ще… си… на… петнадесет… години… догодина. Щом станеш на петнадесет, вече ще си приключила с училището по танци.

Гардън се обърка още повече. Училището по танци винаги бе двегодишно. Всичките й съученички щяха да ходят и догодина.

— Не се прави на толкова глупава, Гардън. Ти си по-голяма от останалите момичета в класа си, понеже си изостанала с една година. Това е. Просто ще завършиш с Уентуърт школата по танци. В действителност няма голямо значение.

За Гардън имаше значение. Тази нощ тя заспа разплакана за пръв път от много години. На следващия ден Уентуърт я развесели.

— Щастливка — поздрави тя Гардън. — Ще се отървеш от мис Елис. Да даваме свои забави и ще е толкова интересно! Това лято ще направим списъци кого харесваме и кого не. И ще ти помагам да се упражняваш в танците, Гардън.

Уентуърт Раг имаше щедра душа.

36

Лятото във Флат Рок беше толкова сходно с предишното, сякаш времето се беше върнало назад. Гардън и Уентуърт бяха неразделни, а Маргърит и Керълайн Раг одобряваха това. Маргърит наблюдаваше Гардън със задоволство. Луничките й почти бяха изчезнали, кожата й беше красива и млечнобяла, без нито едно петънце. Походката й беше перфектна, с небрежна изящност, придобита от онези много кошове, които бе носила на главата си в селището. Беше напълно здрава. Това се виждаше по ясните й очи, добре оформените зъби и червенината, която заливаше бузите и устните й, когато се упражняваше или биваше развълнувана.

Тя бе на четиринадесет години и тялото й вече губеше недодялания си вид. Кръстът й беше ясно очертан, а бедрата и гърдите й се развиваха. Маргърит я наблюдаваше внимателно и с облекчение забеляза, че Гардън изглеждаше по-млада от възрастта си. Не й се искаше девойката да разцъфне твърде рано. Красотата й вече се виждаше, но не беше твърде ясно забележима. Маргърит подбираше широки рокли и тесни обувки за дъщеря си и поддържаше косата й в стегнати плитки, двойно преплетени и вързани с големи панделки зад малките й изящни уши.

За първата забава, която предстоеше, Маргърит кръстоса плитките над главата на Гардън. Тя приличаше на детска кралица с богата златно червеникава корона.

— Колко е хубаво, мамо! — възкликна Гардън. — Изглеждам толкова пораснала!

Тя не се притесняваше за забавата. Щеше да се състои в дома на Уентуърт, който тя добре познаваше, а Уентуърт цяло лято се беше упражнявала в танци с нея. Сега тя танцуваше съвсем прилично. Усмихваше се и само въртеше глава, като се възхищаваше на отражението си в огледалото.

— Може ли да ми продупчат ушите, мамо? На Уентуърт са й продупчени и тя ще носи обици на забавата.

„Да, помисли си Маргърит, обиците биха довели впечатлението до съвършенство — заедно с малките й уши и дългата, деликатна бяла шия. Но не още. Не, докато не е настъпил най-подходящият момент.“

— Твърде малка си за обици, Гардън, а също и Уентуърт. Не знам къде е гледала майка и.

Маргърит започна да спуска косата на Гардън, но после смени решението си. Тя щеше да присъства на забавата заедно с Керълайн Раг. Искаше й се да види впечатлението, което Гардън щеше да направи на кадетите от крепостта. Роклята беше най-подходящата — с висока, извита дантелена яка, с дълбоки плисета отпред и отзад и атлазен колан около драпирания кръст. Нямаше нищо възрастно в нея, нищо, което да привлича окото. Само царствената глава и нежното, приятно лице — все още лице на момиче, а не на жена. Да, щеше да е интересно да види реакциите.

— Изглеждаш очарователно, Гардън — мисис Раг целуна въздуха до бузата на Гардън.

— Благодаря ви, мисис Керълайн. Благодаря ви, че ме поканихте.

— Маргърит! — целувки и от двете страни. — Наистина си научила това дете на прекрасни маниери. Дайте си пелерините на Розали. Тичай горе, Гардън, всички са в салона… Не е ли смешно, Маргърит? В един и същи момент се чувствам млада като момиче и стара като мис Елис. Момичетата са толкова сладки, а момчетата са толкова смутени! Остава да дойде само още Луси Енсън и после можем да се качим горе.

 

 

Забавата беше истински кошмар за Гардън. Когато влезе в салона, тя застина. Уентуърт и две нейни съученички, Алис Микъл и Мериън Леели, разговаряха и се смееха въодушевено с четирима кадети от крепостта. В единия ъгъл на стаята три момчета говореха на висок глас за елена, който едното от тях бе застреляло. Две от тях й бяха непознати; изглеждаха много големи. Третото беше Томи Хейзълхърст, но той не забеляза Гардън.

Уентуърт също не я видя. Алис погледна към нея, после извърна поглед. И трите момичета носеха пристегнати в кръста рокли. Гардън видя, че имат корсети, защото кръстовете им изглеждаха много тесни, а те самите изглеждаха пораснали. Цялото й щастливо очакване се изпари, оставяйки я празна и уплашена. Остана така цялата вечер, вдървена, с вързан език, нещастна. Томи се опита да й помогне.

— Танцуваш толкова лошо, колкото когато започна в училището по танци — каза той с ненавременна откровеност. — Хайде, Гардън. Едно-две-три-четири, едно-две-три-четири. Можеш да се справиш. Просто си представи, че сме в залата „Южна Каролина“ и мис Елис трака със зъби към нас… За Бога, Гардън, това беше шега. Когато някой познат ти каже шега, се предполага, че трябва да се засмееш.

— Не мога. Не мога да се смея, не мога да танцувам и ми се иска да съм умряла.

Заплашителният жезъл на мис Елис никога не я беше плашил толкова, колкото леденото изражение на неодобрение върху лицето на майка й.

— Гардън — каза Маргърит, когато се прибраха вкъщи, — не мисля, че искам от теб твърде много. Дадох ти всички условия, лишавам се от всички малки луксове, за да имаш всичко, което може да желае едно момиче, и в замяна не искам нищо, освен малко усилие от твоя страна. Малко усилие, това е всичко. Тази вечер ти ме унизи пред най-добрата ми приятелка. Ние й бяхме на гости, а ти не направи никакво усилие да се включиш в забавата. Стоеше там като пън и караше всички да се чувстват неудобно. Какво ще ми кажеш?

— Нищо, мамо.

— Ти не каза нищо и през цялата вечер. Никога не съм виждала по-нескопосано държане.

— Съжалявам, мамо. Ще се постарая, обещавам.

— Добре, постарай се. Отвратена съм от теб. Лягай си. Не желая повече да разговарям с теб.

Следващият ден беше неделя. Гардън коленичи до скамейката на Традови и почтително помоли Бога да й помогне да стане „добра в забавите“. Освен това му благодари, че започва училище в понеделник.

Втората година на Гардън в Ашли Хол не бе толкова щастлива като първата. Мис Емерсън вече не я ръководеше.

— Миналата година ти се справи отлично, Гардън — беше казала тя. — Зная, че можеш да се справиш отлично и през тази.

И Гардън вече не спадаше към старата група. В часовете тя още беше заедно с Шарлот, Бетси, Ребека и Джулия, но, за разлика от нея, те все още бяха в школата по танци. Гардън не знаеше за какво си говорят, когато клюкарстваха за случилото се през уикенда. В обществото тя бе свързана с Уентуърт и с приятелките си, но нямаше часове с тях. По забавите в събота вечер тя не разбираше шегите им за училището. Трябваше да полага усилия да си пасне с тях и нямаше голям успех.

Но й оставаха певческото дружество и театралният кръжок и тя все още обядваше в училище с пансионерките на френската маса. Приспособи се към полуизолираността в класа си и на забавите, като стана по-тиха и по-заета в учението. Без да го осъзнава, атмосферата и духът на Ашли Хол станаха част от нея. Системната, гъвкава смяна на звънци и дежурства, уважението към личността, стойността и удоволствието от самодисциплината, желанието за знания, разбирането и оценката на красотата и хармонията бяха вложени в нея чрез примера на учителите и целия персонал, от мис Макбий до портиера Търп. Гардън не знаеше защо тъгата й изчезва, щом погледне към величествената главна сграда, но го усещаше. Ако беше отчаяна, тя отиваше във вестибюла и съзерцаваше вълшебното съвършенство на литналата стълба. Това винаги я караше да се чувства по-добре. Докато седмиците минаваха, всяка пътека, полянка, всяко дръвче или храстче, всяко цвете й вдъхваха спокойствие и сила.

— Аз обичам Ашли Хол — казваха ентусиазирано всички ученици. Гардън също го казваше, със съвсем същата интонация. Но за нея то означаваше нещо по-дълбоко, отколкото сама предполагаше.

Външната страна на живота на Гардън се промени много малко. Тя прилежно работеше в училище, съвестно се грижеше за кожата си и изтъняваше червените си кичури. Приемаше решенията на майка си за роклите и прическата. Посещаваше всички съботни забави и се преструваше, че ги харесва. И след известно време в живота й настъпиха щастливи промени.

Беше поканена да се включи в хора на „Св. Майкъл“ и неделята се превърна в радостно събитие. Томи Хейзълхърст се изяви като неин официален обожател и съботните вечери престанаха да бъдат тежко изпитание. Гардън се чувстваше добре с Томи. Той беше безнадеждно влюбен в Уентуърт и се нуждаеше от приятел, с когото да споделя мъката си. Скоро той започна да придружава Гардън на всяка забава и слухът, че тя си има любовник, се понесе. Вече не трябваше да флиртува с останалите момчета.

Дори и майка й беше доволна. Томи Хейзълхърст беше много далеч от бъдещето, което Маргърит чертаеше за Гардън, но той изглеждаше добре, имаше добри маниери и идваше от добро семейство. А и беше доказателство, че Гардън е привлекателна. Беше просто идеален за начало. Маргърит отново показваше чувствата си и Гардън се радваше на майчиното си одобрение.

И когато настъпи буйната, богата южна пролет с опияняващата си смес от аромат, цвят и топли, шепнещи ветрове, които галеха кожата, Гардън се отърси от смущаващото я неясно, необикновено безпокойство, което се опитваше да завладее тялото и ума й. Всичко й харесваше така, както си беше. Не искаше нищо да се променя.

В това време всеки изминал час я отдалечаваше от детството и довеждаше нейната изящна и нежна женственост до съвършенство.

37

Това лято Гардън се влюби. Името му беше Джулиън Гилбърт и беше от Алабама. Беше по-висок от един и осемдесет, с тъмна коса и толкова кафяви очи, че изглеждаха почти черни. Носеше ленени костюми, които сякаш никога не се мачкаха, а връзваше малката си тънка вратовръзка на падаща надолу фльонга. Акцентът му беше много сладък и той се покланяше на дамите с голяма учтивост. Беше първообразът на всяко романтично клише: висок, тъмен, красив, елегантен и галантен.

И беше женен. Той и невестата му прекарваха медения си месец в хотела „Лодж“. Тя се казваше Анабел; когато Джулиън произнесеше името й, то звучеше като носеща се от облаците музика. Тя също беше висока и грациозна, със сърцевидно личице, оградено от къдрава руса коса, която тя оставяше на свободни букли. Обличаше се винаги в бяло и носеше цветя в косата си и по колана си. Джулиън ги береше от планинските полянки и й ги поднасяше коленичещ.

Гардън ги гледаше с широки, блеснали очи. Майка й казваше, че те са твърде обикновени. Керълайн Раг смяташе, че са сладки като Мери Пикфорд и Дъглас Феърбенкс.

Уентуърт сподели с Гардън под секрет, че Джулиън е красив почти колкото Мейн Уилсън.

Двете момичета отиваха с колела до Хендерсънвил за сладоледени торти и ги ядяха до автомата за газирана вода в магазина, тъгувайки и сравнявайки терзаещите ги несподелени увлечения. Вечер пееха „Някой ден ще те открия“ и оставяха сълзите да текат по бузите им.

Уентуърт накара Гардън да се закълне и после й прошепна своята най-голяма тайна:

— Позволих на един от кадетите да ме целуне.

Гардън се изпълни с благоговение.

— Не се ли боеше, че могат да те видят?

— Бях ужасена. Мисля, че това е най-хубавото. Всички бяхме навън, на терасата на Луси Енсън, спомняш ли си? Онази последна забава, когато беше много горещо. Има едно голямо сенчесто място в дъното, където е асмата. Той ме опипваше. Знаех, че ще го направи. Беше Фред, който винаги се опитва да танцува плътно притиснат.

— Ти какво направи?

— Оставих го да ме опипва, глупачке. И после вдигнах лице и той го направи.

— По устата?

— Да. Не си ударихме носовете или нещо от тоя род. Той май е доста опитен в целувките.

— Но, Уентуърт, ти дори не го обичаш. Защо го направи? — само при мисълта за това кожата на Гардън настръхна.

— Виж, Гардън, ще стана на шестнадесет през август. Не бих могла да седя с някой, който да ми вика „сладурче“, а никога да не съм била целувана.

— И как е, Уентуърт? Почувства ли виене на свят?

Уентуърт се замисли.

— Не, не ми се зави свят или нещо подобно. Но беше вълнуващо. Не прилича на нищо друго.

 

 

Същата есен, когато забавите започнаха наново, Гардън спря Томи Хейзълхърст, когато той я изпращаше от къщата на семейство Микъл. Стояха в сянката на един огромен олеандър.

— Томи, би ли ме целунал?

— Какво? Ти луда ли си, Гардън?

— Моля те, Томи! Ще стана на шестнадесет през декември и просто трябва да бъда целуната преди това.

Томи постъпи като истински джентълмен. Наведе глава и бързо докосна свитите устни на Гардън.

— Така добре ли е?

— Да, Томи, благодаря ти.

Гардън се опита да усети дързост и безразсъдство, но не успя. Целуването не е нещо особено, помисли си тя.

 

 

Гардън караше третата си година в Ашли Хол. Чувстваше се вече част от него, като обраслата с папрати изкуствена пещера близо до главната сграда. Беше избрана за заместиик-ръководителка на театралния кръжок и бе поканена да се включи във „Верд’о“, организация, която събираше пари и се грижеше доброволно за бедните деца в Чарлстън.

Гардън съобщи новините на майка си и получи механичния отговор, който бе свикнала да очаква. Маргърит искаше да знае всичко, което дъщеря й прави в училище, но то всъщност не я интересуваше.

Гардън спестяваше на майка си най-интересните събития в Ашли Хол. Мили Уудръф и две други пансионерки пристигнаха с подстригани коси. Мили бе донесла също и екземпляр от една скандална книга — „Тази страна на рая“. Тя минаваше от ръка на ръка, докато страниците й се разлетяха, а всички си шушукаха само за любовните срещи и за момичетата, които пият и пушат в книгата. Повечето девойки смятаха, че всичко това е лъжа, но Мили се кълнеше, че тя лично познава някой, който познава едно точно такова момиче във Филаделфия.

С приближаването на Коледа Гардън се съсредоточи върху две големи наближаващи събития от последната учебна седмица. Певческото дружество изнасяше концерт за учениците и родителите, като тя самата изпълняваше едно соло — френска версия на песента „Между вола и магарето“. А „Бер д’о“, както винаги, трябваше да помогне в украсяването на „дървото на мис Макбий“ с подаръци за бедните деца. Гардън се опита да не мисли за ваканцията. Тази година тя ставаше пред-дебютантка.

Майка й не я оставяше да го забрави. Гардън трябваше да се бори с майка си, за да я убеди, че репетициите на певческото дружество са по-важни от пробите при шивачката. Тя за пръв път се опълчи срещу майка си и това я накара да се почувства виновна, но продължи борбата и надделя.

Опита се да изкупи вината си, като проявяваше фалшив ентусиазъм, когато майка й й заговореше за сезона.

— Гардън, не можеш да си представиш колко вълнуващ и прекрасен е един истински бал. Танците с чай са също много забавни, разбира се, но първият бал е най-красивото нещо в живота ти. Освен бала на представянето, естествено. Но той е чак догодина. Без съмнение тазгодишният бал ще е най-хубавото нещо, което някога ти се е случвало.

Маргърит донесе скъпоценната си кутия със сувенири и извади пожълтелите, раздърпани покани и избледнелите картички за танци, като разказваше на Гардън подробности за всяко събитие.

През първата седмица на декември започнаха да пристигат нови бежови покани. Маргърит посрещна Гардън на вратата, когато тя се връщаше от училище, и едва я остави да си съблече палтото, преди да седне на бюрото на Маргърит и да напише, че приема поканите.

Но на десети декември Гардън завари майка си да крачи разярено напред-назад из стаята.

— Как се осмелява — викна Маргърит, — да те покани в тази къща?

— Коя, мамо? В коя къща?

— Мисис Елизабет Купър, ето коя. Тази ужасна жена!

Гардън взе поканата от ръцете на майка си.

— Това е за танцовата забава с чай на Луси Енсън — каза тя.

Маргърит я погледна.

— Мога да чета, много ти благодаря, Гардън. Това, което не мога да разбера, е как тази ужасна старица може да е толкова нахална!

Гардън се опита да я успокои.

— Зная за тази забава, мамо. Луси ми каза, че съм поканена. Тя и майка й сами са писали поканите. Жената, която дава приема, вероятно не е знаела, че съм в списъка.

Маргърит спря да излива яда си, но все още беше сърдита. Едва на закуската на следващата сутрин Гардън се осмели да я запита:

— Ще ходя ли на забавата на Луси, мамо? Може да ме попита в училище.

— Да. Нямаш толкова много покани, че да можеш да отхвърлиш една. Защо Луси прави светския си дебют този сезон? Мислех, че е на твоите години.

— Не си ли чула? Луси е сгодена. И е вече на седемнадесет. Загуби една година, когато беше болна от скарлатина.

— Защо не съм чула нищо за това? За кого ще се омъжва?

— Тайна е, мамо. Не казвай, че аз съм ти казала. Няма да го обявят до края на сезона. Сватбата ще е чак след юни, когато Луси завърши. Уентуърт била чула как бащата на Луси казал, че не иска тя да се омъжва толкова млада.

— За кого, Гардън? За кого ще се омъжва Луси?

— О, за Питър Смит. Никога не съм го виждала. Бил доста по-възрастен. Имали съседна къща до семейство Енсън на остров Съливан и Луси го познавала от дете.

Маргърит се успокои. Питър Смит не беше от мъжете, който бе запланувала за Гардън. Той беше доста приемлива, но не смайваща плячка.

Гардън долови, че майка й е доволна от нещо. Сега, помисли си тя, е подходящият момент за въпроса.

— Мамо — каза тя с небрежен глас, — коя е жената, която дава приема за Луси?

Майка й за момент настръхна.

— Тя ти е леля, Гардън. Сестра на дядо ти.

— Сигурно е много стара.

— Да, сигурна съм, че е. Срещала съм я, когато бях млада, но почти не я помня. Баща ти имаше ужасна разправия с нея и оттогава никой от нас не е разговарял с нея и не е споменавал името й.

Гардън с надежда чакаше още информация.

— Не си спомням подробности. Баща ти веднъж ми разказа, но аз забравих. Беше го измамила с много пари и го бе изгонила от семейната къща на Трад. Както знаеш, тя живее там, където ще е забавата. Това е къщата на семейство Трад. Тя трябва да е наша, а не на Елизабет Купър.

— Сигурно е ужасна жена.

— Наистина ужасна. Чудя се, че дава прием за Луси, въпреки че чух от някой, че й била кръстница. Или нещо подобно. Семействата на Трад и Енсън са братовчеди.

— Луси ми е братовчедка?

— Нещо такова. Това не е важно. В Чарлстън всички са братовчеди.

— Ще закъснея. Довиждане, мамо.

— Не забравяй да се прибереш по-рано.

— Зная, зная. Имам проби.

 

 

Маргърит също имаше една рокля, която трябваше да пробва. И тя щеше да ходи на бала. Той беше насрочен за коледната вечер, когато беше рожденият ден на Гардън и когато щеше да, е минал един ден от края на тригодишния дълбок траур на Маргърит. Сега можеше да носи сиво, бледолилаво или комбинация от черно и бяло. Би й се харесала бяла рокля с черна дантела, но бялото беше запазено за дебютантката, в чиято чест беше балът. „Сивото, реши Маргърит, ще ме направи твърде стара.“ Тридесет и седем не беше чак толкова голяма възраст. Лилавото също не пасваше идеално, но едно леко деколте от сребърна дантела щеше да смекчи виолетовия оттенък.

В интерес на истината, тя беше по-загрижена за външния вид на Гардън, отколкото за своя. Гардън трябваше да бъде забелязана, да й се възхищават, дори да я ухажват. Но не прекалено. Трябваше да изглежда млада, още не съвсем готова да развлича кавалерите, Маргърит нямаше да допусне нищо да излъже надеждите й за успехите на Гардън през собствения й сезон. Нямаше да има предварителни годежи за дъщеря й. Тя възнамеряваше да постигне чрез Гардън всичко, което би могла да има и което би имала, ако не се беше полъгала по ранната си сватба. Когато дойде нейният дебют, Гардън ще се появи на сцената в пълната си красота, ще бъде красавицата на сезона, от обожателите й всяка сутрин ще пристигат дузини букети, ще я ухажват, може би ще се бият за нея, а някой може и да се самоубие заради нея.

Беше подбрала модел за роклята на Гардън, който включваше морска блуза и рязана пола; издути ръкави, дълбоко деколте, драпирана талия и плисирана като акордеон пола. Беше изработена от бледосиня коприна с малък рюш от бяла дантела по врата и розови пъпки, избродирани по ръкавите и елечето. Коланчето беше една широка панделка от розов атлас, а пантофките също бяха от розов атлас с ниска френска якичка. Щеше да носи изкуствени рози в косата си и букет от розови пъпки, вързан със синя дантелена панделка.

— Мамо, чувствам се толкова особено — каза Гардън.

— Изправи се, Гардън. Поеми си дъх и го задръж, докато мисис Харви те стегне по-здраво.

Корсетът придаде на кръста на Гардън желания размер и направи по-забележими стегнатите й млади гърди. Маргърит кимна в съгласие с шивачката. Роклята щеше да скрие всичко, което корсетът разкриваше, но когато някой мъж обвиеше ръка за танц, щеше да усети тънкия кръст и да си представи останалото.

Гардън вече носеше лек корсет под всекидневните си рокли. Той беше подходящ за танци с чай. По-старите ергени ги посещаваха само когато имаха честта да са по-близки с домакина, а тази година нямаше такъв случай.

38

Маргърит не разпозна гласа по телефона. Той й казваше, че дъщеря й е била блъсната от автомобил. Намирала се в отделението за спешни случаи на болницата „Роупър“.

Маргърит изпищя.

— Не се тревожете, мисис Трад — зауспокоява я гласът. — Нараняванията й не са сериозни. Само счупен глезен.

— Ще дойда веднага — каза Маргърит. Тя положи телефонната слушалка и изхлипа. Щяха да пропаднат пред абитуриентските празненства на Гардън.

— Зензи! — извика тя. — Приготви ми чаша чай! Чувствам се ужасно.

 

 

— Всичко е наред — казваше Гардън на всекиго по време на танците с чай на деветнадесети декември. И наистина беше така. Страховете й относно празненствата се бяха уталожили. Всичко, което трябваше да прави тя, бе да си седи в големия стол с колела и да гледа танците. След като увери поотделно всеки присъстващ, че се чувства добре, я оставиха на спокойствие. Тя се наслаждаваше на музиката — истинска музика, изпълнявана от четири инструмента, а не само от пиано. Беше завладяна от гледката, която представляваше веселящият се Чарлстън. Майка й беше предсказала, че празненствата ще й харесат. И се оказа права. Гардън прехвърляше мислено останалата част от графика: още едни танци с чай на двадесети, после балът на двадесет и четвърти и пак танци с чай в чест на Луси Енсън на двадесет и осми.

По време на бала Маргърит седеше до дъщеря си. Тя бе доволна от съвсем приличния успех на Гардън. И четиримата ергени, интересуващи Маргърит, дойдоха при дъщеря й, за да й изразят добрите си чувства. А двамина от тях бяха видимо впечатлени, когато Гардън се усмихна и им заговори със своя гърлен и женствен глас. „Следващата година — каза си Маргърит — ще бъде истински триумф.“

 

 

Маргърит се опита в последната минута да разубеди Гардън да ходи на чая с танци в чест на Луси Енсън, но Гардън се показа непреклонна. Макар и прикована на стол, тя си прекарваше добре този празничен сезон, а и това беше последното парти от него.

— Перспективата да се срещна с мисис Купър не ме прави нервна — каза Гардън. — Тя не може да ме ухапе все пак.

Всъщност тя беше изпълнена с любопитство спрямо страховитата си стара леля, както и спрямо къщата, обитавана от нея.

 

 

Луси Енсън даде на своята кръстница списъка на гостите на партито си, веднага щом бяха получени потвържденията на всички покани. Но Елизабет Купър се вгледа по-внимателно в него чак след коледните празници. Онова, което знаеше дотогава, бе, че са поканени четиридесет и пет души, вероятно всички приели поканата. Сега, два дни преди танците с чай, тя трябваше да се вгледа по-внимателно в имената, за да може по-лесно да приветства носителите им при посрещането, защото съществуваше реална опасност да обърка различните братя и сестри, а нищо не можеше да разстрои повече едно седемнадесетгодишно момче от това, в определен момент да бъде назовано с името на четиринадесетгодишния му брат.

Така че, отпивайки чай, тя започна да чете списъка. Когато стигна до името на Гардън, прошепна „О, Боже!“ и отпусна листа в скута си, като разля част от чая. След което разсеяно заобърсва полятата си рокля. Беше дълбоко развълнувана.

„Досега трябваше да съм направила нещо — помисли си. — Каква проклета старица съм! Това дете е внучка на брат ми, а аз никога не съм го и поглеждала. Той имаше и други деца… А можех да направя някакво усилие в това отношение. Нямам извинение за държанието си.“ И тя наклони глава напред, захлупвайки лице в дланите си.

В действителност бе имала причини за това си поведение. Нейният племенник, бащата на Гардън, бе прелъстител и убиец, тъй че изразяващата възмущение реакция на Елизабет, ако и крайна, имаше своите основания. В случая също и нравът на Традови се беше проявил. След като веднъж се бе заклела да няма повече нищо общо със Стюарт, нейното решение бе неотменно подхранвано от възмущението и огорчението й. Тя бе забранила да се говори за имението Трад в нейно присъствие.

Така, когато Стюарт умря през 1913 година, тя и не узна това. Беше се изолирала от света, неспособна да гледа живота в лицето поради съкрушението от смъртта на единствения и син Трад предишната година при нелепото потъване на „Титаник“.

Тя се върна към нормалното съществувание бавно, като волята й превъзмогна отчаянието, но дълго време виждаше само най-близките си приятели, дъщеря си и внучетата. Тогава някой й каза, че племенникът й е умрял, но тази новина не я впечатли. Както имението, така и всички, свързани с него, й се струваха твърде далечни. Тя не се и сещаше за това семейство. По-късно научи, че младият Стюарт работел в банката на Ендрю Енсън. Ендрю я увери, че тези й родственици били добре и тя се възползва морално от уверението му, че ще ги наглежда по един или друг начин, за да загърби старите рани и да се съсредоточи в изграждането на новия си живот.

Скоро след това Елизабет замина за Европа и така и нищо не чу за произшествието с младия Стюарт. Когато се завърна, мълвата й донесе, че Маргърит забогатяла, че се отдала на яростно социално катерене нагоре и че Гардън, единственото останало у дома дете, посещавала Ашли Хол, школата по танци и участвала в хора на „Свети Михаил“. Години наред не бе виждала никого от имението Трад, така че по-добре беше нещата да си бъдат оставени такива, каквито са.

„По-лесно е наистина — помисли си тя сега, — но не е хубаво. Бях и си оставам една проклета бабичка. Бих желала клетото момиче да не дойде на партито на Луси. Не искам да го виждам. Не обичам да се чувствам гузна.“

 

 

Когато Гардън беше добутана до входа заедно със стола си, Елизабет външно запази самообладание, което въобще не отговаряше на вътрешното й състояние.

„Тя трябва да знае коя съм — мислеше си Гардън, — а дори не й трепна окото. Но все пак се показа любезна.“

— Благодаря — каза Гардън на придружителя си, — да, в този ъгъл е добре. Оттук виждам всичко.

Тя се усмихна и махна на хората, които я поздравяваха. После танците започнаха.

Това събиране беше различно. Хората не напускаха дансинга, за да говорят с нея. Гардън седеше на стола си неподвижно, което не беше нещо ново.

Тя сви рамене. Е, да. Да не мърда досущ като цвете не й се случваше за първи път.

Стоящата от другата страна на стаята Елизабет Купър сложи ръка на сърцето си. Преди толкова много година тя бе имала по-голям брат — Пинкни. Беше толкова чудесен и тя го обожаваше. Той имаше един навик, който тя беше забравила: когато имаше тревоги, обикновено свиваше рамене, като че за да се отърси от тях. Също като това дете. Движението на раменете беше същото, както и спокойният прикриващ израз на лицето, по който никой не можеше да отгатне в какво се състоят въпросните тревоги. Лицето, което тя гледаше сега, беше същото. Носът беше същият като на Пинкни, брадата с нещо наподобяваше неговата. Тези очи бяха очите на Традови. Щяха да бъдат съвсем като очите на Пинкни, ако се смееха.

Елизабет мина около края на препълнения с хора дансинг и седна на стола до Гардън.

— Здравей!

— Здравейте! — Гардън я погледна, изпълнена с опасения.

„Защо ли е толкова изплашена? — запита се Елизабет. Това е абсурд. Аз не й мисля злото.“

— Знаеш ли, Гардън, че аз съм ти стара леля, сестра на дядо ти?

— Да, мадам.

— Ще се радвам, ако ми казваш леля Елизабет. На колко години си Гардън?

— Станах на шестнадесет миналата седмица.

— А аз съм на шестдесет и две. Но си спомням, когато бях на шестнадесет. Беше ужасно! Струваше ми се, че всички, освен мен са вече пораснали и не се страхуват от нищо. Разбираш ли?

— О, да, мадам.

— Аз, естествено, не бях права. Те всички се страхуваха също като мен. Това научих по-късно. И ти също ще разбереш това. Аз каня гости на чай всяка сряда следобед от три до пет часа. Ти си добре дошла.

— Благодаря, мадам.

Елизабет стана и се насочи към стълбата. „Какво изплашено малко зайче, си каза тя. И каква лъжкиня съм аз! Когато бях на шестнайсет, не се страхувах от нищо на света.“ Тя се качи в своята спалня и взе кутия от една полица. А долу Уентуърт беше заела стола, който тя беше току-що освободила.

— Твоя леля? Гардън, никога не си казвала, че мисис Купър е твоя леля.

— Стара леля.

— То си е все същото, Гардън! Знаеш ли какво значи това? Ти си братовчедка на Мейн Уилсън. Мисис Купър е негова баба. Той и Ребека са тук през цялото време. Те толкова я обичат. Добра ли е? Аз само я познавам колкото да се поздравяваме.

Гардън се опитваше да прецени дали смята, че старата й леля е чудесна или не, така че да отговори на Уентуърт. Но след това тя я видя да се връща, при което Уентуърт изчезна.

Елизабет постави една квадратна кутия в скута на Гардън.

— Това е подарък за рождения ти ден — каза тя. Развърза широката сатенена панделка и я махна. — Хайде, виж какво има вътре.

— Благодаря… лельо Елизабет.

— Няма нищо. Но преди да благодариш толкова много, по-добре виж дали кутията не е празна.

Кутията не беше празна. Гардън извади подаръка — той беше фина порцеланова фигура на балерина върху кръгла поставка, бяло емайлирана с гирлянди от цветя.

— Навий я — нареди Елизабет. — Това е музикална кутия. Ендрю! Кажи на музикантите да спрат да свирят за малко.

Господин Енсън, въпреки че беше виден президент на банка, побърза да изпълни молбата на Елизабет.

Музикалната кутия беше чудо. Всички се скупчиха да гледат танца на балерината. Ръцете и краката й бяха свързани; те се движеха със сложни малки жестове и пируети във „Валсът на цветята“. Музиката беше по-богата от тази, на която и да е друга музикална кутия, чута някога от присъстващите — беше си мелодия, а не звънтене. Тя се усили, балерината се завъртя на един крак, след това изведнъж кракът й се счупи и тя падна. Ахването на публиката почти заглуши веселата музика.

На Гардън й се прииска да погледне старата си леля. Искаше да й каже, че харесва подаръка си, дори и счупен, защото кутията беше красива, а музиката й беше любима. Преди да събере смелост да говори, мелодията секна, кутията избръмча, балерината се изправи и се поклони до кръста.

Гардън се засмя. Всички се засмяха, а Елизабет повече от другите. Очите на Гардън се разтеглиха в ъглите, когато тя се смееше. Светлината танцуваше в тях. Това бяха очите на Пинкни Трад.

— Донесох това от Париж — каза Елизабет.

— Обичам французите. Те са толкова немирни.

— Пусни я отново, Гардън — каза Луси Енсън.

— Да… навий я пак… Мислех, че е счупена… Не съм виждала… чувах за… мислех, че ще умра… — чуваше се от глъчката на хората.

Гардън завъртя малкия златен ключ, знаейки какво прави, като очите й още се смееха. Елизабет се усмихна.

— Ето — каза тя и завърза панделката на фльонга около пострадалия крак на Гардън. — Честит рожден ден!

— Благодаря, лельо Елизабет — Гардън се усмихна отново, после погледна Елизабет със сериозно и свенливо изражение. — Благодаря. Не съм имала леля досега. Много съм щастлива, че сега си моя леля.

Елизабет беше трогната.

— Скъпо дете — измърмори тя, усещайки гърлото й да се свива. — Бъди благословено — тя целуна пръстите си и докосна с тях нежните бузи на Гардън. Музикалната кутия започна да свири. Докато всички очи бяха вперени в балерината, Елизабет излезе от стаята. Тя имаше нужда от време за себе си.

 

 

Маргърит не се радваше на възхищението, което изпитваше Гардън към своята стара леля, но нито каза, нито направи нещо, за да я обезкуражи. Елизабет Купър беше силна фигура в Чарлстън; Маргърит не искаше да й се противопоставя.

Отчуждението между Елизабет и семейството на брат й беше започнало с голям скандал, но това бе много отдавна. Младите хора при събирането у Луси не разбраха, че са наблюдавали одобряването. Ако мислеха за нещо друго, освен за чудесата на музикалната кутия, то беше, че е толкова особено това, че Гардън не е знаела за своята леля преди. Особено, но не и кой знае колко интересно.

Ендрю Енсън и неговата съпруга Едит намираха, че това наистина е много интересно. Така смяташе и всеки, на когото го разкажеха. Историята беше любима клюка в града за повече от седмица.

А след това дойде новата, която преобладаваше над всичко останало. След почти три години тайнственият купувач на имението Ашли дойде окончателно да живее в него. Цял частен влак пристигна в Съмървил: един вагон, пълен с багаж; един вагон, носещ две лимузини; хладилен вагон, натъпкан с щайги, съдържащи неизвестно какво; два вагона със слуги — мъже и жени, и то всичките от бялата раса; вагон, който не беше друго, а кухня и три вагона с истински спални и бани, по три във всеки, за модно изглеждащите дами и господа в предстоящото домашно увеселение. Най-хубавият от всички беше вагонът с позлатена дърворезба около големите прозорци и с големи гербове отстрани. Той беше огромен, имаше дневна, трапезария, спалня и баня с вана. Това беше собственият отделен вагон на притежателя. Гербът беше чуждестранен. Баронството принадлежеше на някаква принцеса.

Чарлстън беше град, някои казваха изключително горд със своите стари фамилии и сплотено общество.

Но той не беше невъзприемчив към чара на благородническите особи. Дами, които не се безпокояха да пресекат улицата, за да срещнат президента на Съединените американски щати — ако някой ги помолеше — бяха се засуетили. Никой не можеше и да помисли как се посреща принцеса. Никой не знаеше на кого беше принцеса.

Едит Енсън изпусна бомбастичната новина по време на чай през февруарската среща на Художествената асоциация на Каролина.

— Ендрю и аз сме поканени в имението Ашли на вечеря в събота. Ендрю е банкерът на принцесата в Чарлстън.

Когато врявата затихна, тя убеди всички, че не знае повече от това:

— Ендрю мисли, че е глупаво да съм толкова любопитна. Не ми е казал нищо. Но отиваме на вечеря в събота. Събота вечер. Принцесата не вечеря преди девет часа. В неделя ще бъда вкъщи цял ден след църквата. Каня всички да дойдат по всяко време.

39

Маргърит Трад беше една от първите, които се отбиха в голямата къща на Енсън в Саут Батъри.

— Какво е направила от имението? — попита тя.

— Не, не, Маргърит, това може да почака — каза Керълайн Раг. — Каква е тя, Едит? Носи ли корона?

Едит Енсън наля чай, удължавайки напрежението.

— Имението е заприличало на музей — каза тя. — А тя самата пък прилича на филмова звезда. И пуши! С дълго цигаре — черно и с диаманти около мястото, където се слагат цигарите.

Чаят изстина в чашите, докато гостите на Едит Енсън го изпият, слушайки разказа й за вечерята с принцесата.

— Тя е италианска принцеса, което се произнася „принчипеса“. В действителност е американка от Ню Йорк, но се е омъжила за италиански принц. Принчипеса Монтекатини. Питах Ендрю защо банката има италиански принц в управителния съвет и няма да повярвате какво ми каза — не той е управител, а тя.

— Дама в бизнеса?

Едит се наведе напред.

— Смела жена — каза тя с нисък глас. — Принцът е третият й съпруг. Развеждала се е два пъти.

Нейната публика мълчеше. Разводът беше толкова голям скандал, че те не можеха да си представят в действителност да срещнат човек, който да е бил разведен. Два развода бяха далеч от всякаква представа. Едит продължи, строейки кула от неправдоподобна информация. На вечерята принчипесата носела вечерна рокля от жълто кадифе, украсена с цветя, извезани от черни кехлибарени мъниста отдолу на предницата, около подгъва и по шлейфа, да, тя носела шлейф. Но това не било всичко. Отвъд подгъва бил наполовина под коляното, най-малко четири инча по-високо от всеки друг подгъв, който някоя от тях е виждала. Косата й била жълта. Но не блонд, представете си, а жълта — същият цвят като на роклята. Една от гостенките в къщата казала на Едит, че принчипесата имала своя собствена коса, избелена до чисто бяло. Върху тази основа нейният домашен френски фризьор боядисвал косата й в различни цветове всеки ден, така че да отговаря на облеклото й. Главата й била подстригана отзад и по гърба й въобще не се спускала коса. Отпред фризурата й била права и се скосявала към ушите й. А обиците, скъпоценните камъни! Висулките на обиците й били положително от диаманти, висящи от ушите почти до раменете. Тя имала диамантени пръстени на двете си ръце. Единият диамант бил голям почти колкото яйце на гълъб. Четири-пет диамантени гривни украсявали всяка ръка. И ръцете й били съвсем голи, роклята й нямала изобщо ръкави.

Гостите имали толкова бижута, колкото принчипесата, но не толкова големи. Всички били с подстригани коси, червило и руж. Да, принчипесата била също и гримирана. Имала дори грим на очите, черна линия на клепките и туш на миглите.

— Да — каза Едит — трябва да се каже, че принчипесата е красива. Шокираща, но определено красива. Едит не можеше да каже колко годишна трябва да е, но сигурно по-стара, отколкото е изглеждала, може би трийсет, може би даже четирийсет. Но кой ли можел да каже точно с всичкия грим, боядисана коса и диаманти върху й?

Мъжете? Да, мъжете били всички много елегантни, в пълно вечерно облекло, без смокинги. Но Едит малко разглеждала мъжете, тя била толкова очарована от дамите! Ендрю казал, че те всички били компания от кълвачи. Не, принцът не бил там.

След като чуха разказа за принчипесата, гостите на Едит бяха твърде преситени, за да слушат нейното описание на къщата. Тя била преустроена в английски стил „Чипъндейл“ от 18-ти век; всичко било перфектно полирано, тапицериите били съвсем нови. Навсякъде имало цветя и порцелан, златни и сребърни дръжки на всички маси и ракли; и сребърни звънчета на масите, близо до столовете и диваните. Принчипесата прокарала електричество в имението! Имало копринени абажури навсякъде и палещи се абажури във входното антре. Тя наредила да се постави също и водопроводна инсталация. След вечерята Едит ходила долу в дамската тоалетна стая. Басейнът бил покрит със син мрамор, а чешмите представлявали златни делфини. Водоснабдената тоалетна приличала на стол от синьо дърво, с позлатена украса. Клозетната чиния имала изплетена облегалка като на трон и седалка, която се вдигала при необходимост.

— За минута помислих, че няма изобщо тоалетна, а само стол. Почти бях в паника след всичкото вино, което бях изпила.

Имало много питиета: шампанско преди вечерята, после три различни вина с вечерята, а след това и бренди за мъжете. Жените пили ментовка. Забраната нищо не значела в имението, също както и в Чарлстън. Даже и отгоре. Жените пиели колкото мъжете.

Менюто? Едит не можеше наистина да каже. Тя била толкова отдадена на усилията си да не се заглежда в лакеите, че едва виждала какво има в чинията си. А въпросните лакеи били по един зад всеки стол в ливреи, с панталони до коленете и всичко останало.

Освен това, тя не можела и да познае какво яла. Принчипесата имала френски главен готвач и всичката храна била със сосове. Ястията били чудесни, но чуждестранни. Единственото, което могла да определи, бил десертът „Креп сюзет“. Главният готвач сам дошъл да ги фламбира в сребърен поднос, над сребърна алкохолна горелка. Каквото и да били яли, това си било пир.

Гостите на Едит въздъхнаха. Тя пък беше им дала друг пир. Имаше достатъчно да се говори със седмици.

— Ние пристигнахме — каза някой от скоро дошлите, — точно когато говореше за позлатената баня, Едит. Кажи нещо за принцесата. Как изглежда?

Едит наля чай за всеки, който беше дошъл по-късно, след първата група, докато по-рано дошлите се приготвиха да тръгват.

— Кога можем да я срещнем, Едит? — попита Керълайн Раг. — Можеш ли да я поканиш в нашия град? Чудя се какъв цвят ще бъде косата й тогава!

Мисис Енсън тръсна глава:

— Страхувам се, че вече е заминала. Те говореха, шумяха за заминаване. Някакъв техен приятел си бил купил яхта и се канеха да ходят на Палм Бийч за кръщаването й. Това, което мога да кажа, е, че те пътуват през цялото време.

Докато гостите на Едит Енсън се отдаваха на клюки за неморалността на богатите от Север, дъщерите на две от дамите изследваха моралното падение в пустинята.

— Бързай — каза Уентуърт на Гардън. — Ще изпуснем трамвая — Уентуърт затвори външната врата зад себе си.

— Защо излизаш, Уентуърт? Аз мислех, че съм поканена на вечеря у вас.

— Шъ-ъ-т. Не говори толкова силно. Татко мисли, че отивам на вечеря у вас. Хайде, да не закъснеем.

— Къде отиваме?

Уентуърт тръсна джоба на палтото си. Тежък звън накара Гардън да премига.

— Този звън като че ли показва, че си богата. Но какво можеш да си купиш в неделя? Всички магазини са затворени.

Тя говореше зад гърба на Уентуърт:

— Не бързай толкова, Уентуърт.

Уентуърт закрачи по-бързо:

— Не, ти побързай. Спестявам от седмици. Ще те черпя, Гардън. Отиваме на кино.

Скоростта на Гардън се утрои. Глезенът й беше наранен и въпреки твърдението й, че кракът й е още слаб за танци, тя можеше да се движи бързо като всички други, когато беше нужно.

Киното си заслужаваше да бяга заради него. На момичетата се позволяваше да го посещават само веднъж месечно и то само за един филм, избран от родителите им. Гардън даже нямаше нужда да пита дали да ходят, когато техните майки бяха заети при мисис Енсън.

Във „Виктория“ даваха „Шейха“.

— О, Гардън, не беше ли чудесно? Мислех, че ще припадна и май наистина припаднах.

— Мислиш ли, че хората наистина се целуват така? Как могат да задържат дъха си толкова дълго?

— Гардън, понякога ти се чудя. Те не само се целуваха, а правиха много повече. Той се любеше с нея.

— Уентуърт! Знаеш ли какво означава това?

Уентуърт мълчеше.

— Не, не знам — каза тя. — Мама каза, че ще ми обясни, когато порасна достатъчно.

— Моята майка каза, че мъжете искат само едно нещо. Аз я попитах кое е това нещо, а тя само ми каза, че ако някой се опита да ме докосне, трябва само да го шамаросам по лицето.

— Това нищо не ми говори.

— И на мене също. Мразя начина, по който големите пазят тайни и не ни казват нищо.

Уентуърт се разсмя.

— Каквото и да е, Рудолф Валентино наистина го искаше. А и го получи — тя въздъхна артистично. — Майстор — това е той! Бих се радвала да ме прегърнат така. Бих се радвала и ако се омъжа за такъв майстор.

— Ти си луда! Ще ти счупи ръката или ще ти разкървави носа. Аз искам да се омъжа за мъж като мистър Джилберт, в планините, който ще ми носи цветя и ще коленичи в краката ми.

— Басирам се, че и Мейн Уилсън е майстор, когато поиска да бъде такъв. Гардън, кога ще ме заведеш на чай?

— Дявол да го вземе, Уентуърт, аз съм много заета, за да ходя на чай у леля Елизабет. Ходих веднъж като благодарност за музикалната кутия. Нямам време да ходя отново. При това Мейн не е там. Той ходи на работа, а не на чай при баба си.

— Но той ходи там, Ребека ми каза. Той ходи при мисис Купър всякога, когато може да се измъкне от офиса. Ти обеща, Гардън, обеща да ме водиш.

— Добре. Ще я попитам дали е удобно да доведа една приятелка.

— Да, следващата сряда иди и я попитай, а след това по-следващата сряда ще отидем двете.

Когато дойде сряда, Гардън, с визитка в пъхнатата си в ръкавица ръка, се появи на външната врата на къщата на Традови, намираща се на „Мийтинг Стрийт“. Ниският чернокож мъж, който се появи след позвъняването, я позна от предишното й посещение. Той отпусна надолу малкия сребърен поднос, който държеше.

— Задръж си визитката, драга — каза той. — Ти си от семейството.

Гардън го последва по дългата алея до вратата на къщата. Той я задържа отворена за нея.

— Благодаря ти, Джошуа — каза тя, като влизаше. Беше малко разочарована, че не й беше позволено да постави визитната си картичка на подноса. В Чарлстън момичетата се сдобиваха със свои собствени визитни картички, когато навършеха шестнадесет години. При предишното посещение Джошуа със сияйна физиономия бе занесъл нейната на мисис Купър и Гардън се бе почувствала съвсем възрастна. И все пак хубаво е, когато разбираш, че те помнят и Джошуа те посрещне с „добре дошла“.

Елизабет се усмихна на Гардън и я въведе в стаята. Тя я представи на присъстващите.

— Седни тук, мис Трад — каза един от джентълмените, предлагайки й стола до себе си. Гардън се подчини, изпълнена с благоговение. Тя познаваше джентълмена по физиономия. Той беше говорил на момичетата в Ашли Хол за Поетичното общество и неговото списание и беше чел някои от своите стихотворения. Неговото име беше Дю Боуз Хейуърд.

Гардън сръбваше чай и се черпеше щедро от чинията с малки сандвичи и печени сладки, поднасяне от прислужница в униформа. Тя слушаше лекия забавен разговор на възрастните, впечатлена от това колко непринудени бяха всички те с мистър Хейуърд — истински поет, когото мис Макбий беше представила като „известен писател“.

По-късно нейната леля Елизабет каза:

— Дю Боуз е очарователен млад мъж и вярвам, че е чудесен поет. Аз нямам усет за поезията, тъй че не мога да кажа нищо определено. Имам усет за хората и той не е допускал фалшива нота досега. Ще трябва да се научиш, Гардън, да не се впечатляваш или влияеш от етикета. Важното е човекът, а не това дали е известен в обществото.

— Да, мадам — отговори Гардън. Но тя все пак беше впечатлена от това, че нейната стара леля беше в такива приятелски отношения с „известния писател“. Тя малко се плашеше да пита дали може да доведе една приятелка. Но нали беше обещала, а и беше вярна на Уентуърт.

Елизабет се съгласи веднага.

— Разбира се — каза тя. — Ще се радвам да видя твоята най-добра приятелка — и изсмивайки се тихо, добави: — Надявам се, че не е същата Уентуърт Раг, с която Ребека дразни брат си.

Гардън призна, че Уентуърт мисли много за Мейн.

— Кой знае — каза Елизабет, — тази момчешка глава няма нужда да се надува повече, отколкото сега, но Уентуърт има моята благословия, ако иска да се присъедини към групата млади момичета, които го преследват. И въпреки че е мой внук, мисля, че е най-привлекателният млад ерген в Чарлстън. Познаваш ли го, Гардън?

— Срещнах го на бала и това е всичко.

— Мисля, че ще го харесаш. Ще му кажа да дойде следващата седмица. Само запомни: не обещавам, че ще бъде тук. Все пак той работи.

По пътя за вкъщи Гардън се отби при Уентуърт, за да я запознае с успеха на мисията си. Уентуърт изпищя и я прегърна силно от радост.

— О, ще умра! Не мога да чакам цяла седмица! — тя се завъртя из стаята и падна на дивана в лъжлив припадък. — Ще видиш, като го срещнеш, Гардън. Той е най-чудесният мъж в целия свят!

40

Мейн Уилсън направи двадесет и четири години на 15 февруари 1922 г. Не му хареса, когато на рождения му ден баба му му каза, че го очаква да се появи на чай идващата сряда и да бъде внимателен към две момичета, които още не са завършили училище. Но Елизабет тъкмо му беше подарила красиви перлени копчета за яка и банков чек, а той наистина обичаше баба си много.

В сряда се появи точно в три часа.

Гардън и Уентуърт пристигнаха скоро след това. Джошуа взе визитните им картички с такава тържественост, че на Гардън й се стори, че сърцето й хвръква.

Но когато бяха въведени в гостната, то бързо се сви. Уентуърт, приятелката й Уентуърт, бърбораната, която винаги ще се засмее, позната със способностите си да флиртува, изведнъж онемя в присъствието на своя герой. Добре че Гардън прикри неудобството на своята приятелка. Тя не можеше да говори само на старата си леля и да игнорира присъствието на братовчед си. А трябваше да върши това, което беше най-трудно след танците. Трябваше да разговаря с мъж.

Мейн опрости това за нея колкото можеше:

— Ужасно е — каза той — да имаш братовчеди, които не познаваш. Нали имаш сестра, Гардън? Искам и нея да видя. Къде е тя тези дни?

Очите на Гардън светнаха.

— Скоро ще я видиш. Днес получих писмо от нея. Пеги ще се върне вкъщи след няколко седмици. Нейният съпруг е в армията, в инженерните войски, и сега го изпращат в Тексас. Междувременно има едномесечна отпуска, преди да отиде там.

С помощта на своята баба Мейн зададе някои въпроси за Пеги и нейния живот във Франция. Гардън трябваше само да повтори каквото беше написано в писмото на Пеги. Нейните писма бяха като нея — тезисни и ясни. Така че това, което Гардън имаше да каже, беше наистина интересно.

И преди да разбере какво става, тя беше вече част от оживен тристранен разговор.

Спомни си, че трябваше да следи часовника да не премине границата от двадесет минути за посещението; след това подбра Уентуърт, сръгвайки я да си вземе довиждане.

После заведе приятелката си у дома й и постоя с нея, докато тя се самобичуваше, обляна в сълзи:

— Как можах така да стоя като пън, Гардън? Исках да съм хубава и привлекателна, а само показах студенина. Това беше толкова важно за мен, а загубих ума и дума.

Гардън я потупа по рамото.

— Зная — каза тя. — Знам много добре как се чувстваш. Аз винаги се чувствам така.

 

 

Честно казано, тя не можеше да разбере защо Уентуърт се беше толкова увлякла по Мейн. „Той изглежда добре“, мислеше си Гардън. Но като се изключат кестенявата му коса и очи, тя не виждаше защо Уентуърт твърди, че Валентино и Дъглас Феарбенкс изглеждат съвсем като Мейн Уилсън.

— Понякога си напълно задоволителен, Мейн — каза Елизабет, след като момичетата си тръгнаха. — Можеш да прехвърлиш шишето, ако обичаш.

Мейн се намръщи и си наля пиене.

— Аз в действителност се забавлявах. Мисля си за моята братовчедка, забъркана в бунт срещу делото Сако-Ванцети. Мислиш ли, че тази Пеги наистина е носила плакат?

— От описанието на Гардън за нея, не виждам защо трябва да се съмнявам в това. Тя, изглежда, е много необичайна млада жена. Очаквам с нетърпение да я срещна.

Елизабет направи движение с ръка. Мейн й наля чаша шери.

— Сега — каза тя, — искам да поговоря за Гардън. Започва да се усилва интересът ми към нея. Питах няколко души и научих, че нейната досадна майка я насилва и това толкова я е изнервило, че е станала напълно некомуникативна.

— Хайде, бабо. Недей така. Момичето е страшно красиво.

— И не знае това, благодарение на Бога. Но това не е въпросът. Интересното е, че обикновено тя е неловка, както беше дъщерята на Раг днес. Между другото, Гардън ти каза повече този следобед, отколкото е казала на всичко живо в панталони през целия си живот. Искам да й помогнеш, Мейн.

— О, не, няма да правя детска градина. Има толкова много момичета, които са моят тип.

— Като твоята южна Кармен от цигарената фабрика, предполагам.

Мейн остана с отворена уста. Баба му се усмихна.

— Аз чувам някои неща, моето момче. Старите дами винаги знаят повече за това, което става, отколкото всеки друг. Но тази стара дама няма да зачеква въпроса, а ти спри да лапаш мухи. Затвори си устата и слушай! Не те моля да ухажваш своята малка братовчедка. Просто я наблюдавай. Нейният баща и брат й са починали. Ти си най-близкият мъж роднина, който тя има. Тя ще направи светския си дебют през следващия сезон и аз се страхувам, че десет месеца не са достатъчно много време за нея да порасне, преди да я оставят на лъвовете.

Мейн издаде звук, наподобяващ свирепо ръмжене, но Елизабет не оцени шегата.

— Добре, бабо — каза той. — Ще бъда добър. Ще наблюдавам твоето загубено агънце.

 

 

„Загубено агънце“, мислеше си мистър Кристи, като гледаше Гардън. Такава красота, а толкова изоставена. За пръв път от много години му се искаше да направи портрет. Неговите пръсти затърсиха четка; намери парче въглен. С бърз, сигурен щрих той започна да скицира лицето на Гардън.

Тя седеше на сгъваемо столче. Беше една от редицата от десет момичета с еднакви столчета и блокове за рисуване. Скицникът й лежеше на скута. Момичетата почти затваряха пътеката към „Свети Михаил“. Днешното излизане по рисуване се концентрираше върху арабеските от ковано желязо, които бяха едно от чудесата на Чарлстън. След толкова разходки и наблюдения на балкони, огради, стълбищни перила и врати, сега учениците хем си почиваха, хем работеха. Те рисуваха високите порти, които водеха към старото гробище.

Тези порти представляваха майсторска изработка на изковани от желязо спирали и завъртулки; класическите урни бяха в ажури на четири вида мотиви, виещи се като ветрило на паунова опашка. Бяха много трудни за рисуване. Гардън се беше съсредоточила с всичката си воля. Шапката й се беше смъкнала незабелязано назад, откривайки чистата линия на челото й. Брадичката й се повдигаше, когато гледаше нагоре към високите врати. Извивката на шията й накара мистър Кристи да я скицира, затаил дъх. Той работеше бързо, обръщайки страница след страница за нови скици, за да улови тайнствените изражения на радост и тъга, младост и безвремие, решителност и безпомощност. Ако можеше да ги улови, той щеше да стигне до есенцията на вечния мит за Спящата красавица — жена, потопена в непокътнатата нежност на моминството; живот, кипящ, но още неподвластен на чувството за невинност, при което болката и величието на страстта са още само загатнати от скръбта, радостта и самотата на още несъбуденото съвършено лице и стройната уязвима шия.

Мистър Кристи изруга тихомълком и обърна друга страница. Всичките му способности се сблъскваха с препятствия. Но беше толкова близо до успеха! Само още един опит, после само още един!

Гардън изтри една своя грешка. Триеше на едно и също място толкова често, че там продупчи листа. Тя въздъхна тихо и го смени с нов. Този път щеше да започне с урните, вместо с ветрилото. Може би ще е по-лесно.

— Хей, Гардън, много е добре! — моливът на Гардън направи остра изплашена линия през листа.

— Виж какво направих заради тебе — се оплака тя. После, като разбра кой е подвикнал през рамото й, добави учтиво: — Здравейте, Мейн.

— Наистина много съжалявам, Гардън — Мейн не обърна внимание на трепета и възбудата на другите момичета. Беше привикнал да предизвиква трепет.

Гардън го представи на мистър Кристи. Мейн разбра, че следобедният час по рисуване навън е към края си и уреди да изпрати Гардън вкъщи; той се зачуди защо учителят по рисуване като че ли е готов да го убие, но скоро спря да мисли за това.

— Какво ще кажеш да се отбием в сладкарницата за по един сладолед? — предложи той на братовчедка си.

Мейн гледаше снизходително как Гардън изтребва ягодовия сметанов сладолед. Той често се чудеше къде неговата слабичка сестра Ребека слага големите количества сладко, което изяждаше. Гардън беше също като нея, като се изключи това, че не беше толкова слаба. Тя прекъсна своята атака над сладоледа, само за да поразпита за Елизабет.

Той с удоволствие заговори за баба си.

— Тя наистина е нещо — каза той. — Била е малко момиче през войната. Когато Шерман подпалил Колумбия, тя решила да мине сама през пламъците; и останала без майка. Преживяла и Преустройството, когато хората практически гладували до смърт. Но никога не съм я чувал да казва както другите хора, че янките са дяволи. Тя не говори въобще за тези неща. Нямаше да зная нищо, ако нямах навика да я карам да ми разказва разни истории.

Гардън лапна част от ягода и я глътна.

— Разкажи ми повече, моля те, Мейн — лъжицата й се движеше уверено от чашата за сладолед с форма на конус към устата й.

— Най-отличителната черта на баба ми е това, че никога не се е оплаквала. Тя е имала трудна съдба. Мъжът й е починал много млад, при нещастен случай и тя е трябвало да отгледа майка ми и брат й сама. В действителност е работила като мъж. Брат й, не твоят дядо, а друг, е бил убит при земетресение. Той имал компания за фосфат и я е оставил на нея, така че да може да се грижи за децата си. Тя я управлявала и е била добър бизнесмен. Превърнала я в една от най-големите в Южна Каролина. После я продала, след като синът й бил убит.

Гардън отпусна лъжицата си.

— Колко тъжно! Горката леля Елизабет! Как е умрял той?

— Той се качил на „Титаник“. Бил е на път за вкъщи след няколко години, прекарани в Европа. Спомням си го, защото бях на четиринадесет години. Баба не се издаде пред мен и Ребека, но очите й бяха все червени и тя сигурно с мъка е слушала разказите на хората за произшествието.

Гардън си мислеше за своята майка. Тя също беше загубила съпруг и син. И тя не се е издавала пред Пеги и нея. Сигурно е страдала тихомълком, също както леля Елизабет. Гардън реши да се опита да помогне на майка си в нейното страдание.

— Все пак — продължи Мейн — баба продаде компанията за фосфат. Тя знаеше, че ще отиде във фирмата на татко. Нямаше за какво да държи компанията. И искаше да отиде до Европа, да види местата, където синът й е живял.

— А той къде е бил?

— Навсякъде, но най-много в Париж. Той беше художник. По времето, когато баба се приготви да замине, започна Световната война. Тя не можа да отиде там до 1919 г. Търсеше някой от тези, които са го познавали. Искаше да купи някои от неговите картини. Но не намери нищо.

Сълзи се спуснаха по бузите на Гардън и паднаха в топящия се сладолед.

— Бих искала да направя нещо за нея.

Мейн и подаде кърпичка.

— Знам точно какво искаш. Но това е трудно. Тя е толкова независима. Знаеш ли, когато заминаваше за Европа, не искаше да наеме водач. Каза, че това било предостатъчно. И наистина беше предостатъчно за нея. Хей, сетих се! Защо не дадеш на баба картината, която нарисува днес? Надпиши я. И името на сина й беше Трад.

— Не мисля, че ще е същото като да притежава една от неговите картини, Мейн.

— Разбира се, че не ще е същото. Но тя ще знае защо я даваш, ще разбере, че желаеш да направиш нещо за нея. Басирам се, че това ще й се понрави. Искаш ли да я дам от твое име? — Гардън кимна с глава. — Добре, дай ми я, когато стигнем до вас. Ще те изпратя до вкъщи, като голям брат.

Като ухажор имаше опасна репутация на разбивач на сърца.

Маргърит Трад гледаше на любезността, проявена от Мейн към Гардън, в съвсем друга светлина. Той беше един от четиримата ергени, които беше предопределила за Гардън.

— Тя е добро момиче — докладва Мейн на баба си, предавайки й изработената рисунка на вратите на „Свети Михаил“.

Елизабет го погледна изпитателно. Не, той искаше да каже точно това, което каза; гледаше на Гардън като на дете. Елизабет се отпусна с облекчение. Мейн щеше да помогне много на Гардън.

41

В края на март Пеги се върна у дома. Това беше като вихрушка, влизаща в къщата. Трите години, прекарани във Франция, много малко я бяха променили външно. Тя носеше своята четинеста, меденочервена коса навита на кок отгоре на главата; нейното нетърпеливо, сипаничаво лице беше лишено, от каквато и да е пудра или друга изкуствена подправка; дрехите й бяха практични и семпли без орнаменти. Беше шумна, ентусиазирана, аргументирана. И беше много щастлива.

Маргърит не въжделееше за внучета, но за всеки случай попита Пеги чака ли бебе.

— Боб и аз решихме да нямаме деца поне още пет години — отвърна Пеги. — Все пак още съм само на двадесет години. Имам много време.

Маргърит изкоментира, че децата не се раждат по избор.

— Не бъди глупава, мамо, разбира се, че е така. Поне докато ги няма. Естествено, използвам контрацептив.

— Шш-ъ-ъ-т — пошушна Маргърит. — Гардън може да те чуе.

— Хубава работа, мамо, защо пък да не ме чуе Гардън? Тя трябва да знае за контрола над ражданията. След всичко, което Маргърит Сенгър изстрада, за да получи разрешение да публикува своите статии във връзка с конференцията миналата година! Ако бях чула за подобно нещо във Франция! Всяка жена в Америка трябва да знае какво е направила.

Маргърит гледаше озадачено. Пеги се впусна в реч за правата на жената да контролира своето тяло. Тя крачеше из стаята и размахваше ръце. Беше като едно време. Маргърит се чудеше как ще преживее трите седмици, докато Боб се върне от Мюлинс, за да отведе Пеги в Тексас.

Гардън, слушайки от горния етаж, си мислеше кога да разпита Пеги, та да й обясни тя за какво говори.

Пеги не дочака да бъде разпитвана. Тази вечер тя седна на една страна на леглото на Гардън и й разказа за секса. Тя беше веща относно акта на сношение; нарисува картинки върху една страница от училищна тетрадка на Гардън и й показа гениталната й област в огледалото. Беше лирична относно преживяванията при правене на любов. Гласът и лицето й добиха мек израз, а очите й станаха тъмносини.

— Чудесно е Гардън! — каза тя, — когато мъж и жена се обичат един другиго.

После тя отново стана избухливата Пеги.

— И няма основание да се тревожат за нежелани деца всеки път, когато легнат в кревата. Сега, ето как изглежда диафрагмата… Пеги пак зарисува в тетрадката, обяснявайки процеса на оплождането и начините за предотвратяването му.

Гардън я попита за бебетата, ако човек пожелае да ги има. Пеги пак рисува и говори още малко. Гардън си спомни за издутия корем на Реба, когато беше бременна, а после клатеше разбиращо глава, докато Пеги й обясняваше за раждането. После погледна в огледалото.

— Не мога да повярвам — каза тя.

— Повярвай, Гардън. Аз работих като медицинска сестра при емигрантите и помагах при раждането на бебета. Човешкото тяло е такова чудо! Всичко, свързано с него, е чудо. Искам да имам поне шест деца, когато му дойде времето.

Гардън едва дочака следващата сутрин, за да срещне Уентуърт на път за училище.

— Аз знам онова нещо какво е. Имам рисунки и всичко — обяви тя.

 

 

Гардън имаше само една тайна, която да предложи на Пеги в замяна на тайнствата, които сестра й разбули. Тя й каза за тяхната стара леля Елизабет:

— Не е откраднала нищо от татко, но не съм казвала това на майка, а и ти не трябва да казваш, Пеги. Тя няма да ни повярва; татко й е казал друго.

— Да стои все сама? Искам да я срещна — каза Пеги.

Елизабет Купър стана обект на нейния нов ентусиазъм. Лелята веднага хареса Пеги, но енергичната адмирация на Пеги бе изтощителна.

— Опитах се да й кажа, че не съм била феминистка, а просто преживяла оцеляла — каза Елизабет на Дю Боуз Хейуърд. — Но тя иска да ме вижда като кръстоносен рицар. Изпитва ме, идвайки всеки ден. Момичето е много умно, Дю Боуз. Моля те, нека Поетичното общество я поеме от ръцете ми.

 

 

Два дена по-късно Пеги щастливо пишеше на пишеща машина нещо за списанието. Седмица по-късно тя вадеше душата на магазинерите от „Кинг Стрийт“ за дарения към Обществото.

Когато пристигна Боб, тя беше в екстаз. Изгледа на лицето й, когато го представяше на Елизабет, доведе лелята почти до сълзи.

— Иска ми се да можехме да не заминаваме в Тексас — каза Пеги на съпруга си. — Прекарвам чудесно времето си в Чарлстън.

Боб поклати глава.

— Ще прекарваш хубаво и в Тексас, Пеги. Има работа навсякъде.

— Съпругът на Пеги е хубав млад човек — каза Елизабет на своите приятели. — А тя е фина млада жена. Изпреварила ме е поне с десет години, но се радвам, че я познавам.

 

 

Пеги липсваше на Гардън, когато замина. Липсваше й и възбудата, и бъркотията, които Пеги отнесе със себе си. Маргърит влоши нещата, като започна да говори на Гардън за сестра й. Тя правеше сравнения между двете дъщери винаги в полза на Гардън. Ако и да беше удовлетворена от одобрението на майка си, Гардън не обичаше да я слуша да се отзовава критично за Пеги. Гардън бе лоялна по природа, а Маргърит я караше да се раздвоява в отношението си към нея самата, от една страна, и към Пеги, от друга. Тя трепетно желаеше майка й да говори за нещо друго.

Докато един ден Маргърит наистина го направи. Новата тема беше Мейн Уилсън. Гардън слушаше отчаяно, докато майка й обсъждаше „вниманието“ на Мейн и размишляваше върху неговата пригодност да бъде съпруг.

Гардън си даваше сметка, че майка й разрушава непринуденото чувство, което тя изпитваше, когато беше с Мейн.

Случи се така, че тя не можа да се отбие у Мейн следващия месец. Беше заета в училище всеки ден, готвейки се за изпити и репетирайки своята роля в една Шекспирова пиеса за деня, в който щяха да връчват дипломите.

Училището свърши. Гардън аплодираше своите приятели, когато отиваха да получат дипломите си от мис Макбий.

Следващата година тя също щеше да има дълга бяла рокля и голям букет червени рози. Почувства се много пораснала.

Два дни по-късно тя крепеше в ръката си букет от жълти рози и крачеше редом с Уентуърт по пътеката към „Свети Михаил“. Те бяха две от десетте шаферки на Луси Енсън.

А после стана време да замине за Флат Рок. Качи се във влака с очакването, че и това лято ще бъде като всички предишни.

Но това не беше възможно. Колкото Гардън и да се опитваше да спре времето, тя растеше. Наближаваше времето на официалното признание за смяната на нейния статус — въвеждането й в света на възрастните. Като че ли всички около нея говореха само за това. Уентуърд и майка й Керълайн носеха модни списания и фабрични мостри. Същото правеше и Маргърит Трад. Надпреварата между майките се потопи в безкрайни разговори и идеи за бални рокли, официални рокли, ръкавици, шапки, обувки. По-лошото бе, че Уентуърд проявяваше към всичко това интерес, не по-малък от този на майките. Тя предпочиташе да разглежда модни списания, вместо да кара велосипед с Гардън до аптеката в Хендерсънвил, за да хвърли по някой поглед на „Истинска история“ или „Фотоигра“.

— Какво не е наред с тебе, Гардън? — каза Уентуърд нетърпеливо. — Не ми казвай, че не обичаш красивите дрехи.

— А с теб какво не е наред? Приличаш ми на мамичка или нещо подобно. Мислех, че сме добри приятелки.

— И аз също, докато не ми открадна Мейн Уилсън.

Гардън беше ужасена от несправедливостта на това обвинение. Тя се ядоса. Но изолацията в „Лодж“ и моделът на приятелските връзки, създадени през предишните лета, бяха по-силни от гнева на Гардън или ревността на Уентуърд. След няколко дни те бяха отново неразделни. Гардън се присъедини към обсъждането на модата, а Уентуърд преоткри удоволствието да кара велосипед и да плува.

Плановете за гардероба вълнуваха Гардън отдавна. Но тя не беше истински разбрала разликата между младо момиче и млада дама.

Веднъж през юли тя погледна списъка, направен от Маргърит. Той много я впечатли:

„6 бални рокли;

1 бална — за света Сесилия;

6 рокли и шапки за официален обед;

5 рокли за танци;

2 дълги рокли за приеми;

4 рокли и шапки за чай;

1 вечерна пелерина

1 пелерина и шапка за дневна рокля;

4 чифта обувки за рокли;

12 чифта обувки за танци;

1 чифт дълги бели ръкавици;

1 чифт къси бели ръкавици;

1 наметка от кожа;

6 вечерни чанти;

4 дневни портмонета;

3 бродирани носни кърпи;

1 корсет;

1 шемизета;

2 чифта дамски спортни гащета;

1 камизола;

6 фусти под роклята;

6 три-четвърти манта;

3 дневни корсета;

4 вечерни корсета;

2 чифта бели копринени чорапи;

1 чифт черни копринени чорапи.“

Сезонът за светски дебюти продължаваше дванадесет дни. През това време щеше да има четири бала, дадени от семействата на абитуриентките, последвани от ергенския бал и Новогодишния бал в Яхтклуба. В допълнение имаше още пет бала с танци на чай, два официални приема, шест обеда, два чая, пет закуски след баловете. Те се даваха от приятели или роднини в чест на едно или повече от момичетата, които завършваха. Когато тази лудост свършеше и всеки имаше време, за да си поеме дъх, идваше празникът на света Сесилия.

— Мамо — изписка Гардън. — Всичките неща от този списък за мене ли са?

— Разбира се. Моят списък е много по-опростен.

— Но, мамо, според него трябва да имам различна рокля за всяко събиране. Знам, че при Уентуърд няма да бъде така. Тя мърмореше нещо за две единствени бални рокли.

— Е, Уентуърд си е Уентуърд, а ти си ти. Ще имаш всички рокли и то най-красивите, които някое момиче някога е имало. Бих искала вече да си завършила училище като другите момичета. За да се приготвим, ще трябва по цял ден да сме заети.

 

 

Това им струваше много дни и нощи напрегнат труд, след като се върнаха вкъщи на първи октомври. Училището на Гардън през тази последна учебна година изискваше много. Тя постоянно бързаше, по-заета, отколкото знаеше, че е възможно да бъде. Трябваше да се храни и да чете едновременно. Шумоленето на коприните и блестящия падащ сатен стана част от нейните непрестанни мечти, събрани в калейдоскоп от цветове и звуци заедно с тежкия парфюмен мирис на шивачките в пробните стаи.

Беше толкова заета, че имаше малко време, за да мисли за целта на тези приготовления, а когато направи това, позната нервност стегна крайниците и тялото й. Но тя я отхвърли. Сигурно бе, че всичко щеше да бъде различно сега. Гардън беше пораснала. Новите й дрехи бяха доказателство за това.

42

Ашли Хол разпусна учениците на обед в същия ден, когато започна ваканцията.

Гардън побягна през вратата, без дори да си облече палтото и да си сложи шапката. Сезонните празнувания не се разрешаваха за абитуриентки, които все още бяха в училище. Първото събиране — танци на чай — беше този следобед.

Майка й я чакаше в едно такси. Никоя млада дама не можеше да се вози сама, а Зензи се оплакваше, че е преуморена.

— Бързай! — каза Маргърит, като държеше вратата отворена.

Таксито се засили към „Ратлидж авеню“, свирейки на пресечките. Нищо не се покриваше така добре с представата на Маргърит за бързане както лудото каране. Тя презираше автомобилите, които пъплеха по плачевния паваж на улиците в Чарлстън. А Гардън бързото каране я развеселяваше. Когато се возеше в тролей, къщите се движеха край прозорците му бавно, докато сега профучаваха с призрачна бързина.

Обядът беше готов три часа по-рано. Гардън ядеше лакомо; майка й я беше подложила на диета и тя беше винаги гладна.

Маргърит посегна към храната си, но беше твърде възбудена, за да яде. Бузите й бяха порозовели, очите й блестяха. Тя светеше от щастие. През следващите две седмици тя щеше да види всичките си планове и мечти наяве.

— А сега да се изкъпеш — каза тя, когато Гардън свърши. — След това имам изненада за тебе.

— Още една изненада? Мамо, ти ще ме развалиш!

От седмици вече Маргърит поднасяше сюрпризи: огърлица от перли, обици с перлени топчета, ветрила, кутия пудра, парфюм, гребени за коса, панделки. Беше като че ли всеки ден е Коледа.

А сюрпризът този ден се оказа наистина изненадващ. Това беше един мъж:

След банята Гардън натри кожата си с глицерин и розова вода, както майка й я беше научила. После сложи нещата, оставени в нейната спалня: дневен корсет, леко пристегнат и украсен с дантела под гърдите до горната част на краката й; бели копринени чорапи с оформени листа над глезена; бродиран памучен корсет отгоре с широки дантелени ивици; бели памучни дамски спортни гащета с дантелена апликация; бяла батистена подплата с широка дантела на подгъва. Тя никога не бе носила толкова фини неща.

Всичкото нейно бельо винаги беше семпло, само от бял муселин. Гардън обу старите си олющени домашни чехли и разпънатия вълнен халат, който мразеше, и тръгна да търси майка си. Искаше да й благодари. Тя се харесваше като абитуриентка.

„Трябва да е в гримьорната“, каза си Гардън. Побягна надолу по стълбите, като си тананикаше. Спалнята срещу гостната беше определена за всички нови дрехи, които Маргърит беше купила за себе си и за Гардън. Окачалките по двете стени на гримьорната бяха отрупани с висящи рокли, закрити с чаршаф. Леглото, обърнато успоредно на третата стена, цялото беше покрито с ръкавици, чорапи, носни кърпички, бельо, обувки и увити в тъкани чанти — дневни и вечерни. Всички шапки бяха по столовете край стената. Слагането на шапка върху кревата можеше да донесе лош късмет.

На четвъртата стена имаше маса с покривка, с висящо зад нея огледало. До масата имаше високо стъклено шкафче.

Когато Гардън влезе в стаята, тя видя, че масата беше покрита с бутилки, кутии, канички и различни гребени и четки за коса. „Може би това е изненадата“, помисли си тя. Всичко това не беше тук сутринта, когато тръгна за училище. Тя се огледа за майка си, но Маргърит не беше там.

После тя чу нейния глас от гостната.

— Гардън!

— Тук съм, майко.

Маргърит дойде от хола.

— Тук е сюрпризът, който ти обещах — каза тя. — Това е мистър Анджело.

Гардън се сви до стъкления шкаф.

— Мамо! — извика тя. — Не съм облечена.

Маргърит се засмя.

— Не се тревожи. Мистър Анджело е свикнал да гледа дами по пеньоар. Той е фризьор. Аз го ангажирах за целия сезон, за да прави косата ти. Сядай до масата и да започваме.

Гардън кимна нервно на закръгления, усмихнат човек, който се появи зад майка й. Той се поклони, направи й знак да седне на стола до масата и сви пръсти. Носеше ленена горна дреха над костюма си. Тя имаше джобове по цялата предница, най-малко дузина. Те се издуваха от инструментите на неговото изкуство. Мистър Анджело беше дошъл наскоро в Чарлстън от Рим. Имаше репутацията на магьосник.

Той крачеше около Гардън, гледайки нейната объркана коса, мърморейки на себе си на диалекта от Трастевере. После изведнъж хвана косата й с две ръце. Гардън погледна изплашено към майка си. Маргърит се беше смръщила от напрежение.

Мистър Анджело нави косата на Гардън, продължавайки да си мърмори през цялото време. Той отдели един кичур, изправи го нагоре, погледна го отблизо, помириса го, нави го между пръстите си и го пусна в общата маса на косата върху раменете й. Това беше като сцена от голяма опера.

— Si, signora — въздъхна той. — Анджело може да го направи.

После взе две четки за коса от масата и започна работа. Въпреки всекидневната употреба на малките ножички, косата на Гардън беше все още много гъста, с много кичури, обагрени в червено. Тя се спускаше надолу по гърба до кръста й без нито една чупка или къдрица. Беше, както Маргърит често казваше, безнадежден случай.

Мистър Анджело подходи към тази коса като към диво животно, което трябваше да дресира.

Той я коткаше, галеше я, заповядваше й, всичко това — на чист италиански. Кичур след кичур отделяше полираното злато от сурово меденото, извиваше, закачаше фиби, пръскаше, обръщаше, накъдряше. Работи близо два часа.

След това отстъпи назад и плесна с ръце:

— Браво! — каза той на себе си, аплодирайки изкуството си. — Ecco, signora! — каза той на Маргърит. С цъфтящо изражение поднесе огледалото пред Гардън и обърна стола така, че тя да може да се види за пръв път в него.

Тя не се позна. Косата й беше от блестящо разтопено злато, пригладена леко назад в сияен двоен сложен възел „Психея“, който покриваше главата й отзад до врата. Външно нямаше и следа от червените кичури.

Лицето на Маргърит се появи в огледалото до отражението на Гардън.

— Знаех си аз — каза тя. — Бях сигурна, че ще стане, ако някой просто знае как да го направи. Ето те, Гардън, точно такава, каквато те исках.

Тя поздрави мистър Анджело и го изпрати до вратата, потвърждавайки часа за следващия ден.

Гардън гледаше учудено непознатата в огледалото.

Маргърит се върна бързо.

— Не пипай нищо! — каза тя. — Просто стой мирно, докато свърша всичко — тя наклони на една страна главата си и дълго и удовлетворено се загледа в метаморфозата на своята дъщеря. После пристъпи бързо към кревата и взе тънък копринен шал. Задържа го над главата на Гардън, пусна го и го погледна как стои върху косата й.

— Добре — каза тя. — Сега си затвори очите и свали пеньоара. Ще напръскам врата и раменете ти.

Следващия час Гардън се подчиняваше на заповедите на майка си. Тя затваряше очи, после ги отваряше, пак ги затваряше, вдигаше ръце, после длани, брадата, устата. Маргърит напудри кожата на Гардън, оскуба я, разтърка я, напръска я, парфюмира я. Потъмни миглите й, прибави глицерин на клепките и устните, за да блестят, оформи ноктите и ги излъска, докато станат топло розови.

После вдигна внимателно коприната от главата на Гардън и също като мистър Анджело отстъпи назад да се порадва на своята работа. Гардън си пое дъх.

Маргърит махна чаршафа от роклята, която беше избрала за първото парти, за първата поява на Гардън в обществото. Тя беше розова като раковина, като цвета на ноктите и устните й.

— Стани — каза Маргърит. — Ще я държа да стъпиш в нея.

После тя вдигна роклята до меката кожа на раменете на Гардън и закопча малките перлени копчета на гърба й.

— Дай да те видя — каза тя.

Роклята падаше модерно от раменете на Гардън до глезените й. Маргърит предпочиташе пред този стил вталения кръст на своите дрехи, когато беше на годините на дъщеря си. И все пак фризьорът беше направил чудо, копирайки една илюстрация от „Вог“. Деколтето беше широко, с качулка, която откриваше деликатната шия на Гардън и елегантната извивка на гръдната й кост. Корсажът беше покрит с бяла дантела, зашита върху копринения жоржет на роклята. Дантелата завършваше точно под линията на бюста, оформяйки умерено изпъкналите гърди на Гардън. Маргърит завърза обикновена панделка като колан около талията на Гардън леко отпуснато, както диктуваше модата, но достатъчно, за да загатне деликатните форми под фината коприна.

— Обърни се — каза тя.

Гардън се обърна. Поръбените с дантели ръкави, приличащи на пелерина, трепнаха на ръцете й. Ръкавите бяха до лакътя. И полата се завъртя около стройните й прасци.

Маргърит се засмя:

— Ти си все още в домашни чехли.

Гардън погледна краката си и се засмя на свой ред. Това беше първата й естествена реакция от много часове и тя се почувства добре.

Маргърит постави на пода, до стъпалата на Гардън чифт бели обувки за танци от кожа.

— Опри се на рамото ми и ги обуй. Не трябва да сядаш, защото може да измачкаш роклята.

Тя окачи перлени обици на ушите й и пръсна допълнителна доза парфюм зад тях.

— Ето — каза тя. — Готова си. Твоята кожена наметка е в гостната заедно с ръкавиците и чантата ти. Има шишенце парфюм в чантата. Постави по някоя капка зад ушите и на китките си след около час.

Чуха Зензи да отваря входната врата на някого. Маргърит понижи глас и каза шепнешком:

— Кой трябва да те заведе? Алекс Уентуърд?

— Да — пошушна Гардън.

— Добре. Гледай часовника ей там до прозореца. Накарай го да чака точно четиринадесет минути. Аз ще разговарям с него в гостната — тя избра шал от лека бяла коприна, от поставените на кревата. — Ще пъхна този в чантата ти — пошушна Маргърит. — Ако е с открита кола, непременно покрий главата си. Ето го! Трябва да вървя. Запомни, точно четиринадесет минути. И не сядай.

Алекс Уентуърд се ококори, когато Гардън влезе в гостната. Той й поднесе букет от розови камелии. Когато Гардън се усмихна, той преглътна шумно. Лицето на Маргърит беше неподвижно. Тя му подаде наметалото от катерички и наблюдаваше как той го постави върху парфюмираните рамене на Гардън. Капчици пот се появиха на челото му. Маргърит подаде на Гардън ръкавиците и чантата.

— Приятно прекарване! — каза тя. — Зная, че ще е такова.

Когато уличната врата се затвори зад тях, Маргърит свали обувките си и потъна върху дивана. „Розови камелии, мислеше тя. Колко са съвършени.“ Беше уморена, но не съжаляваше за всичките си усилия. Струваше си. Тя си спомни израза на момчешкото лице на Алекс Уентуърд и се засмя. О, да, определено си заслужаваше. Гардън ще бъде хубавицата на века.

43

Танцът на чай се даваше в чест на Марион Лесли от баба й. Тя беше отворила балната зала на третия етаж в своята голяма къща в Саут Батъри и беше преместила надписа: „Гости“.

Той обикновено висеше на желязната врата. Семейство Лесли бяха решили да запазят своята хубава къща още от Гражданската война, като даваха под наем излишните стаи на временно пребиваващи.

Гардън остави пелерината си в дневната на приземния етаж, отделена за горните дрехи на дамите, и започна да се изкачва по стълбата. На половината път към втория етаж тя трябваше да се отдръпне настрани, за да не я съборят двама млади мъже, които смеейки се, бързаха да излязат.

Мъжете можеше да бъдат взети за близнаци. И двамата бяха тъмнокоси, загорели, приблизително 6 фута високи и набити. Те притежаваха онзи гланц, който издава притежаването на много пари.

Вечерните им дрехи, удобни и без гънки, бяха ушити от изключително фини материи, явно от майстори шивачи. Ризите и вратовръзките им бяха ослепително бели, обувките им за танци блестяха. Те се движеха с грацията на атлети и със самочувствието на хора, които са сигурни, че светът не ще им откаже нищо.

Вече отвън, на тротоара, те се облегнаха на оградата на Лесли и се засмяха гръмовито.

— Боже мой — каза единият, — когато ми каза, че отиваме да преброим туземците, не знаех колко сериозно го казваш. Чувствам се като антрополог. Не, по-скоро като палеонтолог. Каква находка от фосили.

— Ти го каза. А мястото е сухо като Сахара. Но видя ли прасковката на стълбите? Може би много рано си тръгваме, а, Марк?

— Сладникаво облечената блондинка? Не я разгледах добре, само отбелязах, че е цялата в розово.

— Тя имаше лицето на Хубавата Елена от Троя. О, по дяволите, хайде. Чух, че имало няколко страхотни тайни барове близо до пристанището.

 

 

— Колко е часът, Томи?

Томи Хейзълхърст погледна часовника си.

— Осем и трийсет.

— Имам малко работа. Ще ме извиниш ли?

— Разбира се, Гардън. Ще те чакам горе на стълбите.

Гардън слезе по дългото стълбище така, както бе научена в Ашли Хол — изправена, без да гледа в краката си, без да се хваща за перилата. В гардеробната тя намери вечерната си чанта и си сложи парфюм, както майка й я беше инструктирала. После, пренебрегвайки нарежданията на Маргърит, тя седна.

— Да ви донеса ли нещо, мис Гардън? — старата бавачка на Марион беше прислужваща тази вечер.

— Не, благодаря, Саси. Просто искам да си почина малко.

Саси тихо се засмя.

— Вие, момичетата, само се изморявате с всичкото това танцуване.

Гардън се опита да се усмихне. „Всичко е същото, мислеше си тя. Нищо не се е променило. Аз пак не мога да танцувам. Пак не мога да разговарям. Мама е решила да блесна, но вътрешно пак съм същата. Ще ми се да умра.“

Тя изправи рамене. Нежните ръкави трепнаха като крила на пеперуда.

— Радвам се, че те видях, Саси — каза тя. После се качи по стълбите с изправена глава, без да гледа в краката си или да се хваща за перилата. Щеше да танцува с Томи, изслушвайки безпокойствията му относно безразличието на Уентуърд към него. Никой нямаше да я отнеме като танцов партньор, Гардън знаеше това. При няколкото подобни случаи тя откри, че я желаят. Но общата смяна на партньорите трая малко време. Втори път не я отнеха от нейния партньор.

Алекс Уентуърд танцува последния танц с нея и я изпрати вкъщи. Дотогава тя или позволяваше на Томи да е край нея, или разговаряше с придружителките на момичетата, докато гледаше другите момичета, флиртуващи с мъжете, които ги въртяха във вихъра на танца.

На следващия ден, Маргърит тъкмо изразяваше адмирациите си на мистър Анджело за сръчната му работа с косата на Гардън, когато телефонът иззвъня в гостната.

— Извинете — каза, — ще се върна след минута — забави се доста. Когато се върна, мистър Анджело беше свършил. Подготовката на Гардън за официалния обед беше лесна. Нейната шапка щеше да закрие всичко, освен двата руси кичура, които мистър Анджело направи на бузите й.

— Тази вечер в колко часа да дойда, signora?

— Я да видя… — Маргърит хвърли един поглед на поканите на полицата над камината. — Прием, след това бал. Добре ще е да сте тук до 5 часа, мистър Анджело. Аз също ще ходя на тези партита и искам да направите и моята коса.

Щом фризьорът си отиде, Маргърит се закани с пръст на Гардън:

— Ти си палаво момиче — каза тя. Гардън се вцепени от изненада. После забеляза, че майка й се усмихва.

— Защо, мамо?

— Ти не ми каза кой е бил на танците. Това е най-голямата новина в града, а аз трябва да съм последната да я чуя.

Гардън тръсна глава.

— Не зная за кого говориш.

— Не клати така глава, Гардън. Ще развалиш фризурата си. Имам предвид сина на принчипесата, разбира се. Той тъкмо вчера пристигнал в града и се отбил при Ендрю Енсън за известна сума. Разбира се, Едит тутакси го включила в списъка на гостите. Как изглежда той, а, Гардън? Защо не ми каза за него?

— Не си спомням да съм го виждала.

— Да, Ани каза, че си е тръгнал рано. Не мога да повярвам, че не си го забелязала. Или пък, че той не те е забелязал. Но наистина това не е важно. Той е в списъка. Ще е наоколо. Забавно ще бъде, ако го прибавиш към колекцията си от ухажори; майките на другите момичета ще се пукат от яд. Но все пак той не е от Чарлстън. Не е за тебе. И твоят късмет ще излезе или с Бил Лорънс, или с Рет Кемпбел, или с Мейн Уилсън, или с Ешби Редклиф. Само те си струват.

Гардън гледаше озадачено майка си. Тя за пръв път чуваше за грандиозния й план. Непремерността на майчините й амбиции така я порази, че остана безмълвна.

Маргърит не забеляза мълчанието на Гардън. Нова мисъл я занимаваше.

Мислеше за Скайлър Харис. Дори и името му звучеше богато. Ако майка му е принцеса, това правеше ли го принц, или пък беше нужно и баща му да е принц?

 

 

От дните в училището за танци на мис Елис Гардън се плашеше от мига, в който майка й ще научи, че светските обноски не й се удаваха така, както на другите момичета. Същата вечер този миг дойде. По време на приема на Елис Майкъл Маргърит се приближи и изсъска в ухото й: „Говори нещо. Недей само да стоиш. Опитай се.“

По време на последвалия бал Маргърит гледаше свирепо Гардън, дори когато се усмихваше и разговаряше с другите майки.

Тази нощ тя измъчи душевно Гардън с такива думи, които като че шибаха момичето с бич. А те бяха много: жертвите за Гардън, грижите й за Гардън, луксът, който й осигуряваше, обучението на Гардън, дрехите и ваканциите във Флат Рок, скъпото училище за танци, огромните разходи за изкуството на мистър Анджело.

— Не съм мислела — крещеше Маргърит, — че не го заслужаваш Гардън Трад. Не съм си позволявала дори за секунда да помисля за себе си или за моето щастие. Всичко беше за теб. Как можеш да ме предаваш така? — тя се хвърли на килима и зарида високо.

Гардън овеси красивата си златна глава. Не намираше какво да отговори. Случвало се бе и преди майка й да бъде сърдита и да плаче, но никога както сега, никога посред такова благополучие и сред такова изобилие от дрехи и елегантни аксесоари.

— Не се справям, мамо — каза Гардън. Нейният обикновено топъл нисък глас сега бе безцветен, без звън. Беше пресъхнал като сърцето й. — Правя всичко, каквото мога, но напразно. Няма да успея.

 

 

На двадесет и трети декември Елизабет Купър направи събиране на чай с танци в чест на Гардън, както беше правила една година преди това за своята кръщелница Луси Енсън и както щеше да направи догодина за внучката си Ребека Уилсън. Джошуа извика няколко братовчеди да преместят мебелите и да махнат килимите.

Елизабет остави Джошуа да ръководи. Тя искаше да си почине, преди да се облече. Прекарването на три часа с тази „досадна жена“ — това беше етикетът й за Маргърит — щеше да бъде изтощително. А може и да не бъдат три часа. Беше уговорено Гардън да си тръгне по-рано, в седем.

Хората, които са възпитани, няма да останат, след като гостенката, в чиято чест е балът, си замине. Какво си мислеше тя? Тази „досадна жена“ трудно можеше да бъде причислена към категорията на възпитаните хора. Елизабет откри, че трябва да е много строга с нея относно участието на Гардън в репетицията на хора. Момичето пееше соло на Новогодишното тържество. Елизабет беше сигурна, че Маргърит не зачита много Коледа, въпреки че ходеше на черква всяка неделя. Не само досадна, но и двулична! Елизабет изхърка във възглавницата и потъна в краткотраен, но дълбок сън.

 

 

— Измъквам се, лельо Елизабет. Благодаря за чудесното парти — Гардън целуна старата си леля по бузата. Дотук това парти беше определено най-хубавото. Като почетна гостенка тя се бе облагодетелствала от социалното правило, повеляващо нито за миг да не бъде оставена без внимание и забавления. Майка й трябва да е била удовлетворена най-сетне.

Гардън махна на майка си за довиждане, усмихна се на Уентуърт, танцуваща с Мейн, и се втурна към вратата. Джошуа чакаше, готов за нейната пелерина.

Преди да отвори вратата за нея, някой я отвори отвън. Скайлър Харис влезе. Той подаде палтото и бастуна си на Джошуа, без да го погледне. Очите му се спряха на Гардън.

— Здравейте — каза той. — Нима си тръгвате, тъкмо когато аз пристигам? Последният път, когато ви видях, беше обратното. Моля ви, не си отивайте. Дойдох само, за да ви срещна.

Гардън се усмихна автоматично, с онова изражение, с което посрещаше гостите, без значение какви безсмислици говореха.

— Да се представя ли? — каза той. — Аз съм Скай Харис.

Гардън посегна да вземе наметката си, когато изведнъж разбра кой беше непознатият. Тя се спря и протегна ръка.

— А, зная кой сте. Живеете в имението. Бих желала да поговоря с вас, имам толкова много въпроси! Но наистина трябва да тръгвам. Страхувам се да не закъснея.

Скай пое ръката й.

— Той няма ли да ви почака? Аз бих почакал.

Гардън си представи диригента на хора, раздразнителен бивш полковник с яйцевидна глава. Тя се засмя:

— Отивам на репетиция с хора — каза тя, взе пелерината си от Джошуа и я заметна на раменете си, преди Скай да успее да й помогне. — Наистина съжалявам. Довиждане, мистър Харис.

Скай я последва до пиацата.

— Мога ли да отида с вас?

Гардън чу звъна на камбаните от „Свети Михаил“, отброяващи часа.

— Не — каза тя. Закъсняваше, а този човек я задържаше. Тя подхвана полата си и затича.

— Ще дойдете ли на бала? — извика Скай.

— Да — отговори Гардън и се затича още по-бързо.

Скайлър Харис стоеше пред къщата на Традови с един крак на прага, гледайки след най-красивото момиче, което е виждал в живота си. „Боже мой, каза си той, смеейки се на себе си. Чувствам се като в част трета на «Пепеляшка». Защо не ми остави поне пантофката си?“

Неговият приятел Марк го взе на подбив по най-безмилостен начин, когато той му каза, че ще тръгне за Чарлстън. Но Скай трябваше да го стори; трябваше да види дали момичето е толкова изящно, колкото му се бе сторило, когато бегло я зърна по стълбите. И вече видя. Тя се оказа дори по-красива, отколкото в спомена му. А гласът й! Не беше писклив и стържещ като на повечето млади жени. Скай се засмя отново. Той беше почти сигурен, че не познава момиче, което би напуснало бал, за да отиде на репетиция.

Е, май ще трябва да отиде на проклетия бал. Марк няма да го преживее.

44

— Мамо, искаш ли мистър Анджело да оправи първо твоята коса? — Гардън стоеше, зачервена от банята и готова за обличане. А беше и прегладняла — прибирайки се от репетиция, веднага бе влязла в банята.

— Няма да ходя на бала — каза Маргърит. — Не мога да понасям, като виждам, че проваляш всичките ми мечти.

Гардън седна пред тоалетната масичка. Мистър Анджело се отличи, приготвяйки косата й за бала. Не с „Психея“. Направи й корона от навити кичури и плитки, захвана ги с фиби и ги украси с цветя. Гардън се подложи търпеливо на дългата процедура.

Беше почти единадесет, когато майка й обяви, че е готова. Ролята на придружител бе отредена на Мейн. Той от цял час вече четеше в библиотеката една от книгите на Пеги.

Роклята на Гардън беше от синьо кадифе. Синьото беше толкова тъмно, че преливаше почти в черно. Този цвят правеше така, че кожата на момичето да изглежда още по-бяла и хвърляше сини сенки в падината между високите й гърди, които едва се подаваха над квадратно изрязаното деколте.

Сините й очи изглеждаха толкова тъмносини, колкото и кадифето. Въпреки пудрата, сини сенки на умора се забелязваха под очите.

— Изглеждаш красива, Гардън — каза Мейн, когато тя най-накрая се появи на вратата.

За пръв път някой й казваше, че е красива. Тя не му повярва. Толкова многогодишни спомени имаше за своята ужасна луничава кожа и отвратителна коса.

— Благодаря ти, Мейн — Гардън знаеше, че трябва да му каже онова, което искрено си мислеше — колко добре изглежда и той. Но думите се спряха на гърлото й. Това не беше нейният приятел и братовчед Мейн. Това беше един от най-желаните ергени, които майка й искаше да замае.

Мейн й подаде букет от червени рози.

— Надявам се, че ще ги носиш.

Гардън го погледна. Той не се шегуваше, беше сигурна в това. В Чарлстън съществуваше обичай всеки обожател на една или друга абитуриентка да й изпраща букет цветя по утринно време. Тя трябваше да избере да носи някой измежду тях или пък този на придружителя си. По този начин изборът й служеше като послание. Всеки гледаше какъв букет носи тя, когато отива същата вечер на бал.

Гардън не беше получавала никакви букети.

— Букетът ти е красив! — каза тя на Мейн. — Благодаря ти!

Шпалирът от посрещачи вече се беше стопил, когато Гардън и Мейн пристигнаха. Балът беше започнал в десет часа. Гардън бързаше; тя знаеше, че страшно са закъснели.

Тя се ръкува с родителите, с абитуриентката, с нейните братя и сестра, извинявайки се на всекиго от тях. Последната ръка, с която се ръкува, не й даде да продължи нататък.

— Сигурно съжалявате, че сте закъсняла — каза Скай Харис. — Щях да ви чакам вовеки.

Гардън погледна редицата от хора.

— О, аз не съм от роднините — каза Скай. — Само се наредих накрая, когато те видях, че идваш. Не исках никой друг да те ангажира за първия танц. Той постави ръка на кръста й и я завъртя в средата на танцуващите двойки. Гардън беше твърде шокирана, за да се противопостави или да се вцепени.

Почти веднага Мейн се намеси.

— Аз придружавам дамата — каза той. — Първият танц е мой.

Той измъкна ръката на Гардън от хватката на Скай и постави ръката си на кръста й.

— Кой е тоя тип, Гардън? — попита Мейн при първите танцови стъпки.

Гардън се почувства изпълнена от старата си тревога — не успяваше да следва стъпките му.

И тогава пръст в бяла ръкавица потупа Мейн, по рамото.

— Може ли? — попита Марк, приятелят на Скай.

Мейн отстъпи назад и се поклони. Марк грабна Гардън в ръцете си, завъртя се и я остави на Скай.

Харис я хвана за ръката и се засмя:

— Можеш да се предадеш — каза той. — Взех Марк със себе си, за да те връща, ако някой те отнеме, докато танцуваме. Възнамерявам да те запазя за себе си цялата вечер.

Гардън не знаеше какво да каже или да направи. Тя почувства, че се изчервява. Това още повече я притесни.

Скай гледаше очарован цвета на бузите й. Момичетата, които познаваше, не се изчервяваха.

Двойките се носеха около тях, а те им пречеха, стоейки по средата прави, без да танцуват.

— Хората ни гледат — каза Гардън.

— Нека да си гледат… Е, добре, Гардън. Хайде да танцуваме. Виждаш, знам името ти. Разпитах за тебе. Знам, че живея във ваша къща. Тя е супер. Липсва ли ти? — той плъзна ръката си по гърба й до кръста и я притегли към себе си.

Гардън даже не усещаше, че танцува. Тя искаше да знае всичко за имението. Селището беше ли си на мястото? А магазинът на Сем Рагс? Хамбарът със съкровищата? Оградената градина? Ягодовата плантация? Голямото смокиново дърво с широкия клон, където имаше такова удобно място за сядане?

Преди Скай да се опита да отговори, ги прекъсна Томи Хейзълхърст и отне Гардън. После отново Марк я върна в ръцете на Скай. Тя се почувства замаяна.

— Сега за плантацията — каза Скай.

Мейн се намеси. После Марк. После Гардън се оказа отново в ръцете на Скай, който я заведе до края на дансинга.

— Нищо не излиза — каза той. — Трябва да седнем, ако искаме да се запознаем.

— Може ли да танцувате този танц с мен, Гардън? — Ешби Редклиф се поклони и й подаде ръка.

На мъжете от Чарлстън не им се нравеше това, че някакъв богат янки и неговият приятел ги разиграват и им правят номера. Негласно всичките приятели на Мейн бяха готови да защитават дамата му и честта му. Беше предвидено Гардън да бъде на бала с Мейн, а не с този външен човек.

Марк се насочи към Ешби и Гардън, за да се намеси, но Мейн беше по-бърз. Той отведе Гардън към един стол.

— Този спектакъл трябва да свърши, Гардън — каза той.

— Не мога да помогна, Мейн. Какво да направя? — Гардън не знаеше дали да се смее или да плаче. Веднъж в живота си да бъде ухажвана и това да причинява такава бъркотия.

— Кои са тези приятелчета? Май трябва да ги изхвърлим навън?

— Не, Мейн, не прави това. Мистър Харис е син на дамата от имението. Той се опитва да ми каже как изглежда имението сега, но хората непрестанно го прекъсват. Защо не ме оставяте да поговоря малко с него?

— Никой не се и кани да те остави сама с него сега, Гардън. Много далече отиде. Страхувам се, че нещата могат да приемат лош обрат. Сега слушай: иди да си напудриш носа, а аз ще поговоря с твоя приятел — янки, за да се вразуми. Той може да се отбие у вас някой ден и да ти разправи за имението.

Гардън стана и тръгна към вратата. Скай скочи след нея, но Мейн го спря. Тя го чу да се представя със студен, пресилено любезен глас. Гардън си наложи да върви по-бавно и нормално.

Балът се провеждаше в Сауд Каролина Хол, сцената на нейните мъчения от училището за танци. Гардън тръгна надолу по късото стълбище към огромната площадка и сви в гримьорната.

Припомни си как всеки път идваше тук да скрива покрусата си от това, че никой не иска да танцува с нея. А сега й се налагаше да бяга, защото някои много искаше да танцува с нея. Тя започна да смее — обезпокоителен, разтърсващ смях, граничещ с истерията.

— Гардън! — беше Уентуърд. — Какво става? Не съм виждала никога нещо подобно. Мейн ще го шиба ли с камшик или какво? Какво ти каза този? Нещо мръсно ли?

Гардън искаше да обясни, но Уентуърд не слушаше.

— Пфу, плантация! Този Скай има лоши намерения към тебе. Той иска да получи от теб „онова нещо“, а Мейн се кани да те спаси от него. Може би ще се дуелират. Това е така вълнуващо!

— О, Уентуърд, не бъди такава гъска. Всичко отива по дяволите. Той повече няма да се доближава до мен. И аз никога няма да узная дали Реба и Метю и техните деца са добре или каквото и да е друго.

— Гардън, ти само разваляш удоволствията. Хайде, нека да се върнем. Ще те придружа. Искам да чуя какво си говорят.

Мейн имаше бяла линия около стиснатите устни. Рядко в живота му се бе случвало да бъде така разярен. Беше сигурен, че Скай Харис и приятелят му се надсмиват над него, а и над всички тях. Но той беше придружител на Гардън и неин единствен родственик — мъж. Каквото и да чувстваше, трябваше да я предпази от скандал.

Гардън не се сдържа да погледне през рамото на Мейн.

— Отидоха си — каза Мейн.

— О — каза Гардън, — виждам.

Уентуърд въздъхна разочарована.

— Не, не виждаш — каза Мейн. — Единственият начин да ги накарам да си тръгнат беше да им дам думата си за един компромис. Ще постоим на бала още около половин час, докато коментарите заглъхнат. После ще си тръгнем. Ще те заведа в имението.

— Посред нощ?

— Ти започна това, Гардън — колко много ти липсвала плантацията, как ли изглеждала тя сега и тъй нататък! Ако аз не те заведа, той ще направи това. Не, няма да стане. Там няма друга жена. Майка му не е с него. По-добре да идем там нощес, отколкото утре да чука на вратата ти или пък да остане тук и да причини още неприятности.

— Съжалявам, Мейн.

Изражението на Мейн се посмекчи. В края на краищата, тя си беше все още дете. Как можеше да знае нещо за мъже като Харис?

— Ще трябва да намерим някоя дама да дойде с нас. Искаш ли да извикаме майка ти?

— Аз ще дойда — Уентуърд пристъпи до Гардън. — Гардън е най-добрата ми приятелка.

Мейн изглежда се успокои.

— Уентуърд ти имаш придружител. Може би той не иска да си тръгва по-рано.

— Хайде, Мейн. Аз съм с Били Фишер, а той е пиян, та две не вижда. Знаеш какъв е. Трябва да ме пазите, ако ме вземете с вас.

— Били с колата ли си е?

— Да. Май ще свърша навита около някакво дърво. Гардън, кажи на Мейн да ме вземе с вас.

Гардън се вгледа в молещите очи на Уентуърд. „Моля те, като че ли казваха те, нека бъда в колата на Мейн, да се возя с Мейн, да бъда с Мейн. Това е моят шанс.“

— Уентуърд е най-добрата ми приятелка, Мейн.

Устните на Мейн отново се присвиха до побеляване. Как стана така, че трябва да пази цялата детска градина?

— Добре — каза той. — И двете бъдете естествени. Ще говоря с Бил, когато стане време за тръгване.

Той даде сигнал с очи на един приятел. Мъжът се приближи и започна да танцува с Уентуърд. Мейн подаде ръка на Гардън да я придружи на дансинга.

Гардън тръгна неуверено. „Боже мой, мислеше си Мейн, забравих, че тя не може да танцува. Това е най-дългата нощ в живота ми.“

 

 

Марк и Скай се движеха с колата на Скай — „Стътс Бъркет“ — по моста на Ашли Ривър.

— Защо, за Бога, е тая умряла работа? — попита Марк.

Скай хвърли цигарата си в реката.

— Просто не ми беше приятно да бъда изблъскан настрани.

И изимитира акцента на Мейн: „Тук в Чостън ние пуказвами повече риспект към нашити дами“. Та ми се прииска да го видя да играе по моята свирка.

— Ама защо е тая суетня? Мацето е готино, но е като сапун от слонова кост. Скай, за Бога, тя носеше корсет! Отдолу! Сигурно е корава като дърво!

Скай отметна глава назад и извика, смеейки се:

— Нищо не знаеш. Тя пее в църковния хор.

Марк избухна в смях до задушаване.

45

Гардън седеше в покрития с гоблен стол с изправена глава и стойка. Тя се усмихваше плахо на Уентуърд.

— Сестра ми Пеги с часове прекарваше в тази стая, четейки всички книги от полиците — каза тя. Гласът й беше несигурен, но все пак успяваше да го владее. Чувстваше, че й се иска да скимти, да пищи, да хлипа, но не и да говори. Никога не бе била толкова нещастна.

Имението я шокира. Всичко изглеждаше фалшиво и нереално: електрическите лампи на входа, дебелата червено позлатена боя на дръжките по вратите, ослепително бяло боядисаните къщи на селището, паважът за колите и акуратно поддържаната, богато наредена, ярко осветена къща. Това не беше имението. Даже когато майка й го продаде, Гардън винаги чувстваше, че домът й беше тук. Някой може и да живееше в него, но той беше още в сърцето й. Сега вече всичко бе загубено, нямаше го повече този дом.

Вместо него имаше друго: тя и Уентуърд седяха в големи столове от едната страна на библиотеката, докато всички други бяха от другата страна, събрани около бара. Те всички пиеха и се смееха. „Може би на нас ни се смеят? — помисли си Гардън. Даже и Мейн!“

Той се бе променил в мига, когато срещна момичетата. Скай не беше казал, че води приятелка със себе си и че Марк също си има една. Защо дойдоха на бала, след като си имаха момичета с тях? Беше ясно защо не бяха довели приятелките си на бала. Те бяха гримирани, пушеха и Гардън подозираше, че не носеха нищо под роклите си, освен комбинезон. Бяха много шумни и въртейки очи разправяха вицове, от които Гардън нищо не разбираше.

А Мейн разбираше много добре вицовете. Отново изглеждаше смутен, но след това едно от момичетата седна на коленете му и пошушна нещо в ухото му и оттогава все си шушукаха.

Гардън и Уентуърд се опитваха да не забелязват всичко това. Те бяха разговаряли с Марк, Скай и другото момиче, което се казваше Бъни. Мици се казваше това, което беше с Мейн. „Имат смешни имена“, отбеляза Уентуърд, когато отидоха с Гардън до дамската стая. Това беше след като бяха говорили сякаш цяла вечност.

Когато се върнаха, всички бяха около бара.

— Какво ще правим? — попита Уентуърд.

— Ще чакаме Мейн да ни откара вкъщи. Просто ще седим и ще си говорим.

— Гардън — извика я Мейн, — елате с Уентуърд, ще отваряме шампанско.

Уентуърд стана.

— Седни! — каза Гардън. — Няма какво да се намесваме в това.

Бъни и Мици седяха между Мейн и Марк. Марк беше сложил ръка на бедрото на Бъни. Скай наливаше шампанско и се смееше.

За дами с добро възпитание това беше възможно най-порочната сцена.

— Мейн каза да отида, Гардън. Може да има нещо предвид. Може да е моят шанс — Уентуърд завъртя глава и се опита да се усмихне. — Обичам шампанско! — извика тя, като притича през стаята.

„Ще се разплача, мислеше си Гардън. Не мога да издържам повече. Ще се разплача, а ако ме видят ще потъна в земята от срам.“

Тя скочи и избяга от стаята и от къщата.

— Гардън! — Мейн блъсна Мици и се втурна след братовчедка си.

Той спря край пътя, взирайки се в нощта отвъд светлината на къщата. Скай дойде след него.

— Не се безпокой, Уилсън. Тя познава мястото като дланта на ръката си. Сигурно е в градината или на онова смокиново дърво, за което все разправяше. Ще се върне скоро.

За Скай не можеше да е достатъчно скоро. Той бе започнал да се отегчава от собствената си приумица — не можеше да понася тези дървеняци от Чарлстън и най-вече Гардън Трад. Престъпление беше да се заплесва по най-дървената кукла. Защото тя наистина си беше такава — бездушна дървена кукла. В нея нямаше живот. Колкото по-скоро заминеха, толкова по-добре. Не му харесваше и че Мици се усуква около селяндура. Не я беше довел чак от Ню Йорк само за да направи удоволствие на един местен герои да й вдига полата.

— Хайде, Уилсън — каза Скай. — Шампанското ще изветрее.

 

 

Гардън инстинктивно хукна по пътя. Твърдата му настилка беше чужда за краката й, а също и за обувките й. Тя беше тичала по този път всеки ден, всяко лято през по-голямата част от детството си, но краката й тогава бяха боси и потъваха в меката пръст под тях.

Кучетата от селището са разлаяха, когато тя наближи първата къща. Гардън спря да тича и тръгна с нормален ход. Те нямаше да ухапят някой, който просто си върви. После тя се сети, че това не бяха кучетата, които тя познаваше и които я познаваха. Не беше идвала тук цели четири години. Вече беше чужда. Започна да плаче.

Колибите ги нямаше. На тяхно място имаше четири къщи. Гардън стоеше на пътя и хлипаше. Тези къщи й бяха непознати. Не знаеше кой живее в тях. Може би всичките й приятели бяха заминали. А Мейн ги беше изоставил — и нея, и Уентуърд. Ако Реба беше заминала с Метю и Клое, Херклис и Джуно, ако всички бяха заминали, нямаше да има кой да й помогне и да се погрижи за нея.

В една от къщите светна и прозорецът се отвори.

Кой е там?

— Метю! Метю, аз съм, Гардън. О, Метю, толкова се радвам, че си тук! Искам да вляза! Отвори ми вратата. Реба, Реба, аз съм, Гардън! Имам нужда от вас!

— Добре ли си сега, мила?

Гардън кимна с глава. Пороят от сълзи секна, както и последвалото го хълцане. Реба я беше държала, потупвайки я по раменете и гърба и мърморейки с добродушна симпатия. Гардън се почувства празна и отпусната. Реба почука по китката й с кокалестия си пръст:

— Сега, слушай Реба, дете. Още никой не се е почувствал добре, като бяга. Хората ти правят мръсотии, стоиш там и се смееш в лицето им. И те престават. Ако бягаш, те бягат след тебе, хвърляйки повече кал върху тебе. Винаги си била малкото смело момиче на Реба. Не съм те виждала да бягаш от къщи и не съм очаквала да видя това сега. Чуваш ли ме?

Реба я изправи на крака. Оправи роклята й, хвалейки кадифето:

— Много е красива — напяваше тихо тя. — Моето пораснало момиче е станало много красиво — после се затюхка объркано над окаляния подгъв и оцапаните обувки на Гардън. — Не съм ли ти казвала милион пъти да се грижиш за нещата си? Ето — тя откопча колана й и като повдигна нагоре полата, оправяйки набора, го постави така, че подгъвът се вдигна над глезените на Гардън.

— Така го нагласихме, че да се запази подгъвът чист.

Тя прегърна Гардън в здравите си ръце и я задържа за момент.

— Е, върви — каза тя, като я пусна. — И не обръщай внимание на хората. Не е ли това твоето имение? Какво ли знаят глупавите янки да правят в имението Ашли? Не плачи, сладка. Така ще се побъркаш.

Гардън стисна зъби. Реба плесна с ръце.

— Сега си момичето на Реба.

 

 

Гардън чу звука на грамофона, когато влезе в къщата.

— „Сутрин, вечер не си ли прекарваме славно?“ — тя чу Бъни и Мици да припяват на фона на музиката. — Хайде, Уентуърд. Можеш да го направиш и по-добре. Прави негърски стъпки, не валс.

Гардън влезе незабелязано в библиотеката. Марк държеше Уентуърд през кръста. Друсаше я и се смееше, притиснат в нея. Уентуърд се опитваше да следва неговите, но резултатът беше плачевен. Тя беше пребледняла, имаше отчаян вид и изкуствена и измъчена усмивка бе застинала на лицето й.

— Спрете! — извика Гардън. Не искаше да измъчват приятелката й. Всички я погледнаха. — Ако сте дошли да танцувате, трябва да научите как танцуваме ние тук, в Чарлстън — тя разпери широко ръце и задвижи краката си в дивия, примитивен ритъм на чернокожите от селището.

— Ето — извика тя с интонацията на Реба, на Малък Моуз, на Сара, на Кафи, на Меъм Пенси.

 

 

Тактът на музиката стана нейният пулс и тя му се отдаде отново, както когато беше дете — свободно от ограничения, свободно от щастие. Танцувайки, Гардън тръскаше глава от една страна на друга; това беше едно предизвикателство към маниерността на позициите, натрапвани й при уроците по танци, към предвзетостта на мистър Анджело и на майка й. Панделки, гребени, цветя, фиби падаха по пода около нея, за да бъдат стъпкани от вихрено летящите й нозе. Пружинираща свободно, като необуздан поток от злато и пламък, косата й се разпиля по раменете и надолу по гърба й. Тя се беше превърнала в примитивна езичница, циклон от свободни движения и чувства.

„Междувременно и във времето…“ — пееше гласът от грамофона.

Гардън беше дервиш, необуздана фурия от крака в черни копринени чорапи, ръце с цвета на слонова кост, а вихреща се пламтяща коса.

Плочата свърши и остана само поскръцването на иглата о нея.

Гардън отпусна ръце, краката й спряха да се движат и тя застана, дишайки тежко. После с двете си ръце прибра косата от челото си назад в горяща грива, откривайки бледото си лице. Червени петна покриваха бузите й, а сините й очи светеха предизвикателно.

— Боже мой! — промълви Мейн.

Скай Харис прекрачи през разхвърляните панделки и счупени цветя.

— Великолепно! — каза той. Хвана я и я целуна, притискайки устните си до болка в нейните.

 

 

Гардън се извъртя, откопчи се от прегръдката и замахна назад с всичка сила. Шамарът изплющя като стрелба на пистолет и дланта й остави отпечатък върху бузата на поклащащия се Скай.

— Мейн — изкомандва Гардън, — прибирай ни вкъщи!

46

— Събуди се, Гардън. Вече е почти единадесет часа — веселият глас на Маргърит се промъкна в сладкия дълбок сън на Гардън.

Не беше спала така от седмици. Отвори очи неохотно.

— Ето, скъпа, облечи това. Подарък за рождения ти ден — Маргърит държеше пеньоар, възхитителна изработка от фин памук и тежка памучна дантела с широк син сатенен шнур. — Старият халат може да иде на боклука — Маргърит сияеше. Тя беше съвсем различна от навъсената жена от предишната вечер.

— Хайде! — настоя Маргърит. — Измий си лицето и слез долу. Зензи приготвя закуската. На рожден ден не се пази диета. Предвидени са скариди, качамак и млечно маслени бисквити.

Гардън бързо стана от леглото. Тя среса с четка косата си и я завърза с панделка назад; после изплакна набързо зъбите и лицето си. „Ще си взема чашка масло“, реши тя. Дочуваше гласа на майка си, бъбреща весело по телефона. „Какъв хубав подарък е доброто настроение на мама, а също и пеньоарът.“ Дрехата беше украсена с дантела, изплетена от кой знае колко дълги сатинирани памучни нишки. Когато Гардън я облече, тя се спусна като вълнист облак по нея. „Домашните ми чехли са твърде ужасни, мислеше си тя, за да се носят с такава роба.“ Все пак беше рожденият й ден. Тя хукна надолу по стълбата боса, като пеньоарът й заплува зад нея.

Маргърит я пресрещна в хола извън гостната.

— Дай да видя — тя хвана Гардън за ръката в осветената от слънцето стая. Имаше цветя и вази с рози навсякъде, на всяка маса, във всякакви цветове и изкуствени цветя от хартия — люлеещи се букети от рози, камелии и виолетки.

— Виж — каза Маргърит. — Това е от Мейн, това е от Томи, този е от Ешби, а този…

Имаше всичко девет букета от Чарлстънските ергени — знак, че една млада дама няма нужда да търси непознати такива. Гардън не си зададе въпроса относно мотивите им. Букетите бяха тук и това беше достатъчно. Тя почувства за пръв път упоението от успеха, главозамайващия трепет от това да е първа красавица. Завъртя се из стаята, докосвайки цветята с колебливи, нежни пръсти, вдишвайки аромата им.

— О, мамо, чудесно е!

— Има още повече в библиотеката и дневната. Всичките тези рози! Заявявам, че няма оставена нито една роза в Южна Каролина. Шестнадесет пълни кутии! Принцът ги изпраща.

„Какъв принц?“ щеше да попита Гардън. После веднага разбра кого имаше предвид майка й. С пръсти неволно докосна устните си, като си спомняше нещо; тогава почувства странен хлад, а след това непозната топлина.

— Хайде — каза Маргърит, — закуската ти ще изстине. Има подаръци на масата.

Тя беше предоволна от дъщеря си.

Гардън лапаше от една голяма пълна чиния качамак, от който се вдигаше бяла пара. Той беше украсен с жълти спирали масло и вкусни розови скариди, пожълтели от маслото, в което бяха сотирани. Докато ядеше, тя четеше дългото писмо на Пеги, изпратено заедно с получения подарък — книга за жените първо откривателки.

— Пеги пише, че те с Боб работят всеки уикенд в един индиански резерват — каза Гардън. — Щастливи са като младоженци.

Тя подаде писмото на майка си и започна да маже с масло купчината бисквити, които Зензи донесе.

— Сега — каза тя, щастливо гледайки към кутиите с лъскави опаковки срещу нея.

Гардън отвори първо подаръка на Уентуърд.

— Виж, мамо, какво красиво шише! Това е тоалетна вода — тя отвори бутилката и помириса, а после я подаде на Маргърит за одобрение.

Някой почука на вратата.

— Басирам се, че ще има още цветя — каза Маргърит.

Зензи въздъхна театрално, като влачеше крака през дневната.

— О-о-о, колко е красиво — възкликна Гардън. — Виж, мамо, от леля Елизабет. Това е медальон. Има ли някакъв портрет, как мислиш?

Тя полипа ръба на златния овал, търсейки къде се отваря.

— Не може да влизате тук — чуха гласа на Зензи.

Скайлър Харис се втурна в стаята. Той се спря до вратата, гледайки Гардън и нейната езически дълга коса, разпиляна върху чисто белия пеньоар.

Преди тя или Маргърит да проговорят, той се стрелна към Гардън и коленичи до стола й.

— Това ме кара да мисля за теб — каза той, като разтвори събраните си ръце и изсипа три цветни клонки в скута й. Бяха японски рози с големината на малки чинийки, с почти прозрачни бели цветни листа, напръскани с червено. Те бяха нежни, съвършени и смели в красотата си.

Гардън гледаше втренчено пълния си с цветя скут. Сърцето й се сви.

— О, Скай — прошепна тя, — благодаря ти!

— Млади човече — каза строго Маргърит.

Скай се изправи на крака и се поклони.

— Моля, простете, мисис Трад. Аз съм влюбен и това ме прави необуздан. Казвам се Скайлър Харис.

Той вдигна дланта на Маргърит от масата, поклони се отново и я целуна.

— Простено ли ми е? — усмихна се той обаятелно на Маргърит.

— Е, не знам… Никога не бях чувала за подобно нещо… Не съм готова да…

— Добре — отговори Скай. — Може ли да си взема една от тези бисквити?

Той извади стола отдясно на Гардън и седна.

— Благодаря, ангеле мой. Имате ли случайно кафе?

— Можеш да вземеш млякото ми.

— Мляко! Трябваше да отгатна. Не, мила моя, аз не пия мляко. На тебе ти прилича, ти го изпий. Очите му пируваха с контрастите у Гардън — нейната млечна невинност и дивия й танц предишната нощ; нейните момичешки панделки и дантелки, заплетени във виталната й предизвикателна коса.

Тя се изчерви и погледна настрана. Ръката й се разтреперан, когато посегна край него към подаръка, който бе останал неразопакован.

— Какво е това? Не можеш да отваряш коледните подаръци преди Коледа. Санта Клаус ще ти постави черна точка в тефтера си.

С триумфално изражение на лицето си Гардън отвърна:

— Самоуверени човече, днес е рожденият ми ден. Искаш ли още една бисквита?

Маргърит позвъни на Зензи. Тя знаеше, че трябваше да върнат пакета на Скайлър Харис, но неговата самонадеяност я победи в момента, в който той прекрачи прага на вратата. Единственото, което можеше да направи, предположи тя, беше да се държи, като че ли Гардън е подходящо облечена, а Скай Харис е обикновен гост.

— Още бисквити, Зензи — каза тя, — и една кана кафе, моля.

— Твоят рожден ден! — възкликна Скай. — Какво хубаво време за теб! Но е хубаво и за мен. Аз ти донесох подарък за Коледа. Сега това ще бъде подарък за рожден ден и аз ще мога да гледам, като го отваряш — той извади тънък правоъгълен пакет от вътрешния джоб на сакото си.

— Честит рожден ден, Гардън!

Маргърит разпозна опаковката. Тя беше от Джеймс Елън, златаря. Би трябвало да му го откажат, разбира се. Една млада дама не може да приема такива скъпи неща. Но нямаше да е обидно да види какво е то, преди Гардън да го върне.

Блясъкът на гривната я накара да онемее. Това беше един инч широк браслет, обсипан с диаманти и цветя от сапфири.

— Нека да ти я сложа — каза Скай. — Дай ми ръката си.

Гардън погледна безпомощно към Маргърит.

— Тя, разбира се, не може да я приеме, мистър Харис — каза майка й.

— Но много й отива, мисис Трад. Аз искам да я има. Няма нужда да казваме на никого откъде е дошла.

Гардън сложи ръката си в неговата.

— Не съм виждала нищо по-красиво, Скай. Но знаеш, че не мога да я взема. Благодаря ти, въпреки това, все едно че съм я приела.

Тя сияеше. Скай беше хванал здраво ръката й.

— Представи си, че я спусна от комина утре.

Гардън усмихнато тръсна глава.

— Или я оставя на прага в една кошница.

Тя се засмя:

— Не — изтръгна ръката си и дръпна стола назад. — Сега трябва да вървя.

— Репетиция на хора?

— Откъде знаеш?

— Представям си. Кога ще пееш?

— Довечера в полунощната служба.

— Ще бъда там.

 

 

Среднощната служба на Коледа винаги събираше много хора. Скай се чудеше дали да стои отзад. Той не беше ходил в черква от години. Но позна уединението на старомодните църковни столове. Те бяха за фамилиите, които ги притежаваха, не за външни хора.

За щастие Ендрю Енсън го видя в тълпата и го покани да се присъедини към тях. И Скай бе настанен до пътеката между редовете. Когато органът даде знак за началото на процесията, паството стоеше право. Скай се обърна и потърси с очи Гардън.

Тя стоеше в центъра на две по две стоящите в хора, откъм страната на Скай. Главата й беше изправена, гърлото й вибрираше, лицето й бе осветено от радостта на пеенето и магическата музика на хората.

Униформата на участничките в хора беше проста: бели колосани стихари върху дълги черни роби. Те бяха без орнаменти, страшно красиви и в съзвучие с интериора на църквата.

Гардън изглеждаше чиста и спокойна като монахиня. Тя не видя Скай, докато не стигна до стола на Енсън. После се усмихна, изразявайки приятна изненада; в усмивката й липсваше всякаква лъжовност или фалш, а беше усмивка на чисто и честно щастие. Сърцето на Скай се преобърна.

„Помогни ми, Господи, мислеше си Скай. Мисля, че наистина съм влюбен. В нейната свежест и прямота, не само в красотата й. И в нейната невинност. А аз зная какво се крие зад тях — вид страст, още неоткрита от самата нея. Не познавам никоя като нея. Няма нито една като нея.“

Докато Гардън пееше, Скай откри отново интригуващите контрасти в нейната натура. Гласът и се извисяваше чист и ликуващ: „Adeste fidelis…“ И все пак имаше ниско вибрато, напомнящо за тайни, разказани с пресипнал шепот.

Скай се озърна наоколо към паството. Хората спокойно се наслаждаваха на красивия млад глас. „Те нямат представа какво е тя, помисли си той. Аз съм единственият, който знае.“

Но беше сгрешил. Мейн Уилсън бе наблюдавал превъплъщението на своята малка братовчедка при нейния танц в имението. Той също беше чул тайнството в гласа й от мястото си между майка си и сестра си на фамилните църковни столове. И той също бе развълнуван.

47

Коледата беше време за семейството и приятелите. Тогава не се организираха увеселения.

Скай, с разрешението на Маргърит, се отби при Гардън след закуска. Той донесе приемлив подарък — бонбони, но двадесет фунта^[7]. Гардън се засмя. Маргърит се обърка, а Зензи ги занесе в кухнята, за да започне да ги яде веднага.

Скай не спази правилото за ограничена продължителност на посещение от този род. В три часа той все още си седеше удобно в гостната, говорейки непринудено за своя опит в планинското изкачване на Алпите, Рокис и Пиренеите.

— Ще се радвам, ако отида в Хималаите — каза той. — Но наистина още не съм добър за там. А и дълго време е нужно, за да отидеш там; не е като в Европа.

Маргърит дочуваше нарастващото кресчендо от тракащи съдини в кухнята.

Отчаяна, тя покани Скай да обядва с тях.

Маргърит и Гардън гледаха очаровани, докато Скай с прецизност на хирург разряза пуйката на порции. След това той пък гледаше с невярващ поглед как Гардън изяжда цялото съдържание на чинията си: пуйка, гарнитура, ориз, сос, подсладени картофи, пюре от лук, спанак, сос от червени боровинки и туршия от диня. Маргърит бъбреше:

— Да, ориз ядем всеки ден под една или друга форма; със сос или доматен сос, във вид на пилаф или печени оризови кейкове, или пък го използваме за пълнеж. Чарлстън е построен благодарение на ориза, както знаете, мистър Харис. Най-хубавият ориз на света се отглежда точно тук. Ето защо най-хубавият ориз от складовете се нарича Каролина. Той наистина е отгледан в Тексас или тук някъде… Баронското имение Ашли беше оризова плантация. Покрай цялата река едно време блатата бяха оризови ниви… Дядото на Гардън, съдията, беше свикнал да разказва истории за времето, когато той е бил дете, работил е на шлюзовете и е поливал от реката. Това е било, когато леля му е живяла в плантацията. Тя се казваше мис Джулия Ашли. Хората от фамилията Ашли бяха едни от най-старите заселници в Чарлстън, разбира се. Нашата плантация, „Гардъниевата“, беше точно до баронската. Моят баща си спомняше времето, когато цялото ни имение е било засято само с ориз. Преди Войната, естествено, когато имахме роби и наши естествени права, майка ми казваше, че сме имали двайсет роби, само за да пазят градините; тя си правеше малка шега, обичайки да казва: „Двайсет роби да пазят малкото «г» — градини“. Градините бяха гордостта на фамилията. На практика имахме с мили дълги насаждения от градински храсти; защото цветето носи името на нашата фамилия.

Скай се направи майсторски на заинтересован и впечатлен.

Маргърит реши, че го харесва много, даже, независимо от това, че е янки.

След обяда Гардън каза на всеослушание, че е обещала да се отбие при леля Елизабет. Маргърит отказа да я придружава. Скай прие с престорен ентусиазъм да стори това. Идеята да попадне под очарованието на още една обедняла благородна дама от Юга далеч не беше приятна. От друга страна, той можеше да откара с колата Гардън до къщата на леля й по някой дълъг заобиколен път.

 

 

Те приближаваха къщата на Елизабет.

— Тя е точно зад ъгъла — каза Гардън.

Скай се примири с мисълта за едночасова скука.

Но в момента, в който видя Елизабет Купър, той промени мисленето си. Тази дама беше всичко друго, но не и отегчителна. Тя беше висока за жена, почти толкова, колкото и той, и беше много внушителна. Но последното не идваше от общия й външен вид. Беше слаба, с дълбоки черти по лицето, а косата й беше като ръждиво нагънато желязо, доста примесено със сиво. Друга жена, ако приличаше на Елизабет Купър, щеше да е грозна. Но тя беше доста впечатляваща. Това идваше от интелигентността, която струеше от ясните й сини очи, както и от силата, излъчваща се от нея. Скай веднага разбра, че Елизабет Купър е живяла живота си без прошки и че не е много склонна да проявява снизходителност към наличието на слабост у другите. Погледът й беше внимателен и приятелски. Той трябваше да докаже себе си, ако искаше да получи нейното одобрение или поне нейната толерантност. По някаква причина му се струваше много важно да се наложи пред Елизабет Купър. Нейното мнение, нейното добро мнение щеше да е ценно, ако той го спечелеше.

— Здравейте, мистър Харис! — каза тя. Скай се почувства като че задължен да й разкрие и мислите си, и сърцето си, и душата си.

Гардън целуна старата си леля и й показа малкия медальон, който носеше.

— Обичам подаръка си за рождения ми ден. Благодаря ти много!

Елизабет поклати глава.

— Радвам се, че ти харесва, скъпа. Седнете и двамата — тя дръпна шнура на един звънец до вратата, а после взе стол и седна до тях. Скай забеляза, че гърбът й не докосна нито веднъж облегалката. — Отваря ли медальона, Гардън? Добре. Портретът вътре е на брат ми Пинкни. Ти ми напомняш за него. Ето защо исках да ти подаря медальона.

Джошуа влезе, бутайки пред себе си количка с чай. Върху нея имаше цял сервиз за чай, плюс шише, сифон и чаши.

— Забелязала съм, че забележително малко млади джентълмени истински обичат чай. Така че пригответе си питието, мистър Харис. А теб, Гардън, ще те помоля да сипеш чая.

Скай гледаше Гардън, очарован от ритуала, който тя извършваше: наля гореща вода от огромния сребърен самовар в порцеланова купичка с формата на роза. Държейки я с две ръце, разклащаше водата кръгообразно, докато гледаше своята стара леля, и слушаше нейния разказ. Елизабет говореше за брат си. „Звучи като за герой от Скот“, мислеше си Скай скептично.

Гардън вдигна капака на самовара и изля водата в купичката обратно в него. После отвори сребърната чаеница и загреба три пълни лъжици чай, които насипа в купичката, след това изля част от съдържанието на самовара обратно в купичката и го върна на мястото му.

Гардън наля половин чаша на леля си през сребърна цедка. След това добави още гореща вода от самовара.

— Два бучки, моля — каза Елизабет и подаде ръка, за да поеме чая си.

— Цялата тази фамилна история трябва да е отегчителна за вас, мистър Харис. Това е една от опасностите, съпровождащи всяко посещение при стара дама. Ние говорим за миналото или за приятелите, които са починали. Вие, младите хора, трябва да ни намирате за много странни.

Тя постави чашата си на чаената поставка.

— Гардън, кой е най-възрастният, когото си познавала?

— Моъм Пенси, от имението. Тя беше толкова стара, че беше живяла и по време на робството.

— Боже мили! Спомням си Пенси. Трябваше да е била на сто години.

— Най-малко. И много се гордееше с това.

И Гардън разказа за Пенси — за проклятието и песните, които й бе пяла тя.

В същото време Гардън сръчно изсипа утайката от чаените чаши в сребърната паничка за отпадъци, оплакна ги с гореща вода от самовара, изсипа водата при отпадъците и напълни отново чашите с чай, вода и захар за Елизабет и мляко за себе си. Скай беше очарован от грациозните й движения и завладян от нейните разкази за тайнства, които трудно можеше да възприеме. Той осъзна какъв натрапник е в имението Ашли и в Юга въобще. И за момент завидя на чарлстънци за техните взаимно обвързани генерации от бели и черни.

— Изпей ни песента за бебето Мойсей, Гардън. Винаги съм я харесвала.

Елизабет тананикаше лекичко, докато Гардън пееше. Тя изпя думите в цялото богатство на диалекта „гъла“. Скай не разбра нито дума.

— Беше чудесно — каза Елизабет. — Надявам се, че ще останеш да пееш коледни песни с нас. Дъщеря ми, нейният съпруг и внуците ще дойдат за вечеря и ще пеем заедно. Гласът ти ще ни бъде от полза, Гардън. Страхувам се, че иначе всички ние звучим като квакащи жаби, макар и да съм сигурна, че Бог няма нищо против това. Вие пеете ли, мистър Харис?

— Не особено сполучливо, мисис Купър, но мисля, че Господ не възразява и срещу моето пеене.

Елизабет се разсмя. Скай се почувства възнаграден.

Малко по-късно пристигнаха Уилсънови. На Скай не му беше приятно да срещне Мейн.

Неговото неудоволствие се превърна в нещо повече, в омраза, когато видя начина, по който Мейн гледаше Гардън.

След всички поздравления и запознанства, Гардън зае мястото си до пианото. Свиреше Ребека Уилсън. Мейн се приближи по-близо до Гардън и някак си не остана място за Скай. Елизабет прочисти гласа си и когато Скай я погледна, тя му кимна да отиде при нея.

Пеенето им се оказа колкото шумно, толкова и немузикално. Сред всеобщата врява Елизабет му каза:

— Много ми харесвате, Скайлър Харис, но нямам основание да ви се доверя. Майката на Гардън е семпличка; тя няма да я предпази, така че това остава отредено на мен. Гардън може някой ден и да се окаже с разбито сърце, но не искам това да стане скоро. Няма значение колко е красива или колко те е пленила; тя е още новоизлюпеничка. Ако във вас липсва онова, което ние викторианците наричаме сериозни намерения, искам да се махнете, преди да се е влюбила във вас. Ако не направите това, ако произволно си играете с нейните чувства за удоволствие, ще ви извадя сърцето и ще нахраня кучетата си с него.

Скай я погледна с възхищение.

— Басирам се, че ще го направите като нищо — той се наклони, целуна бузата на Елизабет и отвърна:

— Не се безпокойте, лельо Елизабет. — Намеренията ми са толкова сериозни, че се плаша.

Още когато срещна Елизабет, Скай разбра, че Гардън не може да бъде лесно превзета, че тук съществува структура от фамилни и традиционни връзки и чест, която я заобикаля, поддържа, поставяйки я в друг, различен свят от този със софистицираните, независими, свободно мислещи момичета, с които беше свикнал.

Когато видя как Мейн Уилсън докосна ръката на Гардън, Скай разбра, че не ще може да понесе момичето да принадлежи на някого другиго. Искаше я само за себе си; сега я искаше с желание, което никога дотогава не беше чувствал; искаше да я научи на цялото удоволствие да живее и да обича. Искаше да се ожени за нея.

Мейн каза нещо на Гардън; тя изправи назад глава и се засмя.

Скай я погледна с търсещи и изпълнени с въжделение очи.

Елизабет се изсмя тихичко.

— Пожелавам ви късмет, мистър Скайлър Харис — каза тя. — В тази част на света те могат да бъдат сметнати за невинно общуващи си братовчеди.

 

 

На следващия ден Елизабет телефонира на Ендрю Енсън:

— Разкажи ми за момчето Харис, Ендрю — заповяда тя.

Ендрю отговори твърдо:

— Сега, мис Елизабет, знаете, че банкерът не може да издава частна информация за клиентите си…

Елизабет го прекъсна.

— Глупости, Ендрю. Ти и Едит спонсорирате този млад човек, уреждате му покани. Искам да знам кой идва в моя дом. Не ме карай да измъквам с ченгел това от тебе. Говори!

И Ендрю Енсън проговори. Скайлър Харис, каза той, бил синът на „принчипеса“ Монтекатини, която била един от управителите на банката. Не, той не бил син на принца. Баща му бил първият съпруг на принцесата, който произхождал от добро семейство в Ню Йорк. Името на бащата било също Скайлър Харис, но той бил починал и момчето нямало нужда да се казва повече Скайлър младши. То било отгледано от майка си, посещавало най-добрите училища; Ендрю не знаел да се е замесвало в нещо нередно. Било добре приемано в порядъчните среди.

Елизабет не беше удовлетворена.

— А какво ще кажеш за майка му, Ендрю? Чух, че била разведена.

Мистър Енсън си прочисти гърлото.

— Е, да, разведена е мис Елизабет. Но тя е от Ню Йорк. Там не гледат на нещата като нас тук. На Север на нея се гледа много добре.

— Понякога си много оглупяващ, Андрю. Не ме интересува какво правят хората от Севера. Все пак благодаря ти. Довиждане.

Елизабет се втренчи в телефона, след като го затвори. Тя не хареса това, което Ендрю Енсън й каза. Как може да се разчита на млад човек от Ню Йорк и да бъде оставено в ръцете му невинно създание като Гардън? Ако той приема развода за нормална даденост, няма никога да бъде в състояние да разбере стандартите на Чарлстън.

Тя си каза, че е паникьорка. Момчето Харис няма да е достатъчно дълго в града, за да има възможност да направи някоя поразия. Янките от плантацията никога не се задържаха много време. А и Гардън след няколко седмици щеше пак да тръгне на училище. Нямаше защо да се тревожи.

48

Следващата седмица беше като сън за Гардън.

От утринта на рождения й ден всичко се промени за нея. За това допринесоха и редицата от букети, гривната от Скай, цветята, които остави в полата й. Тя се чувстваше желана, пораснала, като че друг човек, като че ли само трябваше да чака да стане на седемнадесет, за да се оправи всичко, което не беше наред в живота й.

Понеже повярва в това, то стана наистина. Нейната мудност изчезна; можеше да танцува като перце. Езикът й се развърза; тя не можеше да прави словоизлияния или да флиртува, но не се плашеше да разговаря, да задава въпроси, да слуша, да се смее, да изразява уважение или възхищение.

Интересът на Мейн към нея заинтригува и другите мъже. Определеното внимание и от страна на Скай пък доведе техния интерес до точката на кипенето. Изведнъж Гардън стана красавицата, до която се домогваха. Букети пълнеха гостната, в кутиите с бонбони, оставени в къщата, се откриваха листчета със стихове, преследваха я за танци, беше заобиколена от обожатели на приемите. Майка й изпадаше в екстаз. Гардън стана по-красива от когато и да било.

Скай полудя. Той вече трудно си пробиваше път до нея, за да може да й каже поне четири думи. Предварително й беше определен придружител за всеки танц, прием, бал, закуска и тя нямаше време свободно и незапълнено от сезонните празненства.

Скай присъстваше на всички тях; той танцуваше с нея колкото се може повече, донасяше й пунш, ако други не го изпревареха.

Скай имаше премного опит в спечелването на сърца, но никой от познатите му похвати не действаше. Той не можеше да заведе Гардън на вечеря или на театър; не можеше да й подарява бижута; неговите цветя се губеха в количеството цветя, получени от другите мъже.

В отчаянието си той отиде при Ендрю Енсън за съвет.

— Аз съм като риба на сухо, мистър Енсън. Имам нужда от помощ.

Мистър Енсън съедини върховете на пръстите на двете си ръце.

— Мистър Харис — каза тъжно той, — тази млада дама е моя братовчедка…

— Та тя е братовчедка на всички! — извика Скай. — Вие всички сте братовчеди тук. Не съм в течение и на половината от нещата, които обикновено си разисквате. Точно това е въпросът. Аз съм външен човек тук и всички ми го показвате по възможно най-учтивия и най-вбесяващия начин.

— Нима искаш да си вътрешен?

— Не, мистър Енсън. Добре си давам сметка, че никога не ще мога да бъда такъв. Дори ако живея тук сто години. Искам Гардън и това е всичко. Искам да я опозная и тя да ме опознае. Искам да я накарам да ме обича.

— И…?

— Да, и да се омъжи за мен.

Ендрю отпусна ръцете си по-удобно на бюрото. Той изпълни дълга си, но болката на Скай го развълнува до състрадание.

— Казвам ви, мистър Харис: като гражданин на Чарлстън знам, че най-доброто за Гардън е да остане тук, да се омъжи по своя воля, да остане част от живота и традициите ни. Ние вярваме, че си имаме най-близкото нещо до Райската градина. Ето срещу какво се изправяш. И понеже си външен, си забраненият плод, а знаеш какво се е случило на Адам и Ева. Другото, което те прави привлекателен, са, нека бъдем груби, многото пари. Разполагаш ли със собствени такива?

— Да, дядо ми Харис ми остави нещичко.

— Извинете за въпроса ми на банкер, мистър Харис, колко са те?

Ендрю Енсън подсвирна с уста, когато Скай му отговори.

— Добре, мистър Харис, това те прави много по-различен от всеки друг в Чарлстън. Ние всички казваме, че парите нямат значение; някои от нас дори вярват в това. Но всеки трябва да сложи храна на масата и да купи обувки за децата си. Използвай парите си, младежо.

— Това не помага. Колко цветя или шоколад може да вземе едно момиче?

Ендрю Енсън тръсна глава.

— Помисли, момче! Потърси слабото място. Кой има най-голямо влияние върху момичето? Майка й. Тя е амбицирана по отношение на Гардън, а нейните амбиции не отиват по-далеч от Чарлстън, защото това е всичко, което знае. Подхвърли й нещо блестящо пред очите. Кажи й, че ще облечеш Гардън в хермелин, че ще я украсиш с диаманти.

— Мислиш ли, че това ще свърши работа?

— Струва си да опиташ.

След като Скай си тръгна, мистър Енсън гледа дълго след него през прозореца. „Надявам се, че направих добре, каза си той. Маргърит Трад ще се хвърли към стръвта, преди още последната да се е докоснала до водната повърхност.“

 

 

Следващият ден беше тридесет и първи декември. Скай мислеше да занесе една каса шампанско на майката на Гардън, следвайки съвета на мистър Енсън. Но идеята беше отблъскваща. Гардън беше много ценна, за да бъде купувана.

Същата вечер, на бала в яхтклуба, той поглеждаше ту към часовника, ту към конкуренцията. Точно когато остана една минута до дванайсет часа, той се намеси и отне Гардън от партньора й. Гардън се усмихна и вдигна ръце, за да ги постави съответно на рамото му и в дланта му. Но Скай хвана и двете й длани в своите.

— Имам нещо да ти кажа, Гардън — каза той сериозно. — В живота си съм получавал всичко, което съм поискал. А теб те искам повече от всичко, което съм искал досега. Намерението ми е да те имам.

Тръби засвириха в дрезгава дисхармония, за да сигнализират идването на Новата година. Скай освободи дланите на Гардън и обгърна лицето й в своите. Приведе се към нея и пошушна на ухото й: „Обичам те, Гардън Трад. Ще се оженя за теб.“ После се изправи, бавно доближи устните си до нейните и я задържа в дълга и нежна целувка, докато почувства, че тя се разтрепери. После я прегърна здраво и със затворени очи, глух за врявата, която ги заобикаляше.

 

 

— Мамо, аз съм сгодена! Толкова съм щастлива, мамо!

— Но, Гардън, сезонът още не е свършил. Баловете още не са минали. Не насилвай нещата. Все пак не избираш нещо за месеци само — увещаваше я Маргърит.

— Няма защо да избирам, мамо. Аз знам. Аз обичам Скай и той ми предложи да се оженим.

— Янки! Не, Гардън, няма да стане.

— Но аз вече казах „да“, мамо. Обичам него и никой друг. Той ще се отбие утре да говори с теб.

— Аз няма да дам своята благословия.

Гардън се разкикоти.

— Да, ще я дадеш, мамо. Скай е много настъпателен.

Скай се отби при Елизабет Купър, преди да се срещне с Маргърит.

— Уважавам ви и вашето одобрение има значение за мен — каза той направо.

— Имате моята благословия — каза Елизабет. — Ще трябва да спечелите и моето одобрение.

Скай подкара колата от дома на Елизабет към „Кинг Стрийт“. Бижутерите не бяха доволни да им се звъни по телефона рано сутринта на Нова година, но когато чуха какво иска Скай, всички се съгласиха да се срещнат с него. Същото стана и с цветаря.

— Разносвач! — извика Скай, когато Зензи отвори вратата.

— Честита Нова година, Зензи — каза той вече по-тихо. Подари й кутия бонбони. На панделката на кутията беше завързана петдесетдоларова златна монета.

Скай даде знак на цветаря и сина му и те го последваха нагоре по стълбата към гостната.

— Поставете я на масата — каза той. Погледна Гардън с любов в очите, но отиде към дивана, където седеше Маргърит.

— Честита Нова година, мис Маргърит!

— Благодаря — отговори тя със студен глас.

Скай отстъпи настрани, така че Маргърит да вижда по-добре масата в центъра на стаята. Едно розово храстче, цялото разцъфнало, беше поставено върху й. Този вид рози бяха известни като „дамаски“ и имаха синкав цвят. Благоуханието им беше познато.

— Гардън — каза Скай, — ела тук, моя любов. Искам да си откъснеш една роза. Сигурно ще помолиш майка си да ти помогне. Не се безпокой, бодлите са махнати.

Гардън изтича към него.

— Харесвам го така — непокътнат. Благодаря ти — тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Благодаря — каза той. — Изчервяваш се. Аз ли съм първият мъж, който целуваш тази година?

— Скай! — Гардън се опита да гледа неодобрително.

На Маргърит не й бяха нужни особени усилия в това отношение.

Скай заведе Гардън при розите.

— Мисля, че едно момиче трябва да изкаже мнението си относно това какъв да бъде годежният й пръстен.

Гардън нададе тих писък. После се обърна към Маргърит.

— Мамо, ела и виж! Във всяка роза има по един скъпоценен камък!

Маргърит мигом се озова при тях.

Бледите листа на цветята ограждаха центъра, който беше или кръгъл, или квадратен, или правоъгълен, син, червен, зелен — всички цветове, събрани в лъчисти призми.

— Не знаех кой ще ти хареса най-много — каза Скай.

Маргърит беше онемяла.

— Няма магазин в Чарлстън с толкова много скъпоценни камъни — учуди се тя.

— Знам — съгласи се Скай. — Наложи се да обиколя всички магазини.

Маргърит започна да изважда пръстените и да ги разглежда. Гардън погледна Скай.

— Никога нищо не правиш като другите хора — каза тя. — Мисля, че си най-умният човек в целия свят.

— Може би, ако се окажа достатъчно умен, за да те хвана.

Той я заведе в хола и там я целуна далеч от очите на Маргърит. Тя не беше забелязала, че те са излезли, докато не се върнаха.

— Не мога да реша между този и този — каза Маргърит.

Тя държеше голям кръгъл диамант в дясната си ръка и квадратен в лявата.

49

Венчавката беше определена за осем часа вечерта на седемнадесети февруари.

— Както казах на Гардън — разправяше Маргърит на всеки, — тя вече има голям чеиз, с всички неща за пълно представяне и ако чакахме още, щяхме да отидем право в Лент. Имаше много време, за да се приготвят поканите, а фризьорът беше повече от щастлив да приготви годеницата. Веднъж да свърши сезонът, бедничката ще седи по цял ден без работа. Елизабет Купър настояваше Гардън да носи фамилния воал на семейство Трад, а това означаваше, че роклята й трябва да бъде много обикновена. Принцесата й изпрати скъпа малка перлена корона. Тя се намираше в Европа, когато Скайлър я потърси чрез телефон за далечни разстояния, обърнете внимание. Тя естествено се вълнува. Принцеса или не, разбира какво значи да се жениш за стара Чарлстънска фамилия. Всъщност две фамилии. Гардън Трад. Две имена, които означават нещо дори в Европа. Скайлър също го разбира и казва, че е най-щастливият мъж на земята. Ще пообиколят Чарлстън. Разбира се, и имението на барона, но то принадлежи на майка му. Скайлър смята, че трябва да има място, където да се чувстват повече у дома си, така че купи Гардън хауз, дето беше мое наследство и разчита на мен за подредбата. Те няма да имат възможност да се занимават с това и аз ще се радвам да го направя за тях. Той купи къщата на мое име.

— Този янки плати добра цена за малкото момиче на Трад — каза един джентълмен в бара на яхтклуба. Мейн Уилсън го удари в устата. Близкостоящите мъже си грабнаха чашите. Даже в Чарлстън и дори в яхтклуба набавянето на добро уиски беше несигурно.

Принчипесата натовари Ендрю Енсън с уреждане на тържествения обед и с посрещането на гостите, които се очакваха да заприиждат от Ню Йорк за годежа. Имението можеше да приюти само четиринадесет души. Ендрю веднага възложи това на жена си.

— Защо не отказа на Ендрю, а, Едит? Цялата тази непоносима работа…

— Не, обичам да я върша. Винаги съм мечтала да купувам, без да питам за цената. Бих искала този декоратор, когото е пратила, да престане да удря юмрук в челото си и да пищи: „Спасете ме от провинциалисти!“ Но, общо взето, добре си прекарвам. И съм хванала всичките приятели да дават стаи под наем на гостите на цени, от които ще ви се изправи косата. Нора Леели ще боядисва къщата и ще слага нов покрив.

— Къде ще се състои венчалното парти?

— Вечеря, а не парти. Запомни: янките ядат нощем. Аз заех цялата вила „Маргарита“. Скайлър и неговите хора ще бъдат в стаите за гости, а празненството ще бъде в общите зали.

Вила „Маргарита“ беше забележителност в Чарлстън. Построена като частен дом в стил, който не беше типичен нито за Чарлстън, нито за италианските вили, тя беше красива със своите високи коринтски колони и балюстрадни тераси и всеки беше свикнал с вида й. Вътре имаше атриум с басейн в средата, облицован с полиран мрамор и двойна колонада от бял мрамор. Четири огромни стаи го окръжаваха. Декораторът на принчипесата обяви, че това е подходящо място.

Когато дойде насрочената петъчна вечер, се беше оформила гледка като от „Хиляда и една нощ“. Таванът на атриума беше покрит с коприна. Висящи гирлянди от същата коприна бяха опънати от тавана, преметнати и закачени с дебели позлатени въжета с пискюли за вратите.

Същата украса беше поставена над предназначената за струнния оркестър сцена, вдигната в една от големите зали.

Цветовете на лентите бяха червен, розов, златист, зелен, син, цинобър. В залите около атриума бяха поставени кръгли маси с по шест места и копринени покривки до пода в различни цветове. Столовете бяха позлатени в стил Луи XV и подобни с раирани копринени възглавници. Ленени салфетки в съответни цветове бяха сгънати като цветя по средата на бели порцеланови плитки чинии с позлатен ръб. Картички с позлатени краища, указващи номера на мястото, бяха пъхнати в сгънатите салфетки. Винените чаши бяха изработени от преливащ се с цветовете на дъгата позлатен кристал.

Изключение правеха масите за младоженската двойка и близките. Това бяха четири правоъгълни маси на всеки ъгъл на басейна. Чашите и чиниите на тези маси бяха златни, а покривките — от смарагдовозелено кадифе.

На всички маси имаше позлатени свещници със смарагдовозелено оцветени, парфюмирани свещи. Цветни свещи, изработени във формата на водни лилии, плуваха в басейна.

Когато Едит Енсън описа на съпруга си какво правеше декораторът, той отказа да отиде на вечерята.

— Ще получа сърдечен удар — каза. Когато все пак пристигнаха, тя го разведе из всичките стаи, завършващи с атриума.

Ендрю Енсън погледна към бляскавата редица от чаши.

— Нищо не се радва на по-голям успех от излишъка — изкоментира той.

— Все пак е ужасно — съгласи се Едит. Кой е помислял, че някой ще направи украса на увеселение в Чарлстън в началото на пролетта, без да използува нито едно живо цвете?

Роклята на принчипесата беше от жълто ламе, косата й — металическо жълта, бижутата й — чудо от смарагди и диаманти.

Тя бе казала, че да се посрещат гостите още на входа е досадно, така че посрещачи там липсваха. Принчипесата стоеше в един ъгъл на атриума, и докато пристигаха гостите разговаряше със свои приятели на фона на раираните копринени завеси.

Скай дойде при нея за малко, целувайки я по двете страни в изискания стил на Континента.

— Вики, ти наистина си принцеса! — каза той. — Този път надмина себе си.

Принчипесата сви рамо.

— Скъпи Скай, ти пределно ясно даде да се разбере, че си твърдо решен на тази сватба. Какво можех да направя? Щеше да бъде тъжно да се изложа.

— Никога не си го правила, Вики. Отивам да открия Гардън — той си направи път през антуража на принчипесата.

Гардън беше близо до входа и поздравяваше хората, които пристигаха. В продължение на няколко минути Скай наблюдава лицето й; обичаше да я гледа. Когато Елизабет Купър влезе, той застана до Гардън. Скай обожаваше старата леля, въпреки че имаше дълбоко подозрение, че тя не го одобрява. Тя не изглеждаше много поласкана, когато Гардън го заведе у тях, за да й съобщят за венчавката. И все пак тя предложи фамилния воал на семейство Трад. Може би пък това му усещане да бе плод на прекалена мнителност.

— Лельо Елизабет — каза той, — много се радвам да ви видя.

Той я целуна по бузата, а след това и Гардън.

— Виждали ли сте по-красива младоженка?

— Никога — отговори Елизабет. Гардън блестеше от щастие. — Пожелавам и на двама ви всичката радост на света!

Гардън прегърна своята стара леля.

— Вече я имаме, лельо Елизабет. Не е ли чудесно?

— Да, скъпа моя — усмихна се Елизабет и отиде в залата.

Пристигаха още гости. Когато остана извън полезрението им, тя се обърна и погледна към Гардън и Скай. Неговата очевидна обич към племенницата й говореше, че е било глупаво да се тревожи за този брак и тя се отпусна.

„Мили Боже, мислеше си Елизабет, какъв крещящ вкус имат тези янки! Това е повече от цирк.“ И тя започна да се развлича, гледайки украсата на интериора и дрехите на гостите от Ню Йорк.

Едит Енсън беше обещала, че всичко ще бъде голямо шоу, и се оказа, че не е преувеличавала.

Елизабет обиколи всички стаи, разменяйки набързо по някоя дума с онези от гостите, които познаваше. От острия й поглед не убягна нито един детайл от обкръжаващата я среда, както и от роклите и бижутата на непознатите жени. „Те наистина ни правят да изглеждаме старомодни“, вътрешно призна тя не без известен хумор.

Една жена се бе втурнала през вратата на атриума и почти се сблъска с нея.

— Извинете — каза тя.

Елизабет я хвана за ръката, за да я подкрепи и автоматично измърмори:

— Няма нищо. Аз ви се изпречих — но тутакси стисна още по-здраво ръката й.

— Чакайте — каза, като се вгледа в лицето на жената, обърнато в профил.

Жената се извърна към нея.

— Боже мой! — възкликна тя.

— Не мога да повярвам на очите си. Не греша ли? Не си ли дъщерята на Джо? Виктория Симмънс?

Трудно можеше да се предположи, че тази блестяща, начервена жена е онова вкопчено в нея и хлипащо момиче, което Елизабет беше качила на влака след погребението на баща му. Но брадичката, носът, ушите бяха същите. Но Елизабет трябваше да попита.

— Как ме позна, Елизабет? Да, аз съм. Нали може да се обръщам към тебе на малкото ти име? Старичка съм, за да ти казвам „лельо Елизабет“.

Елизабет се усмихна.

— Скъпа моя, можеш да ме наричаш както ти харесва. Толкова много се радвам да те видя! Кажи ми как си. Изглеждаш добре. И си красива.

— Добре съм. А ти как си? — тонът на Виктория Симмънс не беше топъл, както този на Елизабет. Очите й бяха студени.

Усмивката на Елизабет изчезна, когато тя погледна в тях.

— Писах на тебе и на охраната ти толкова често в онова ужасно време, след като баща ти беше убит. Исках да знам как си, дали всичко е наред, но не получих отговор.

Виктория повдигна оскубаните си вежди.

— Ти си била любопитна за малкото копеле Трад, предполагам. Нямаше проблем, Елизабет. Махнах го. Един отзивчив доктор може да извърши чудеса.

Елизабет потръпна.

— Колко ли ужасно е било! — каза тя.

— Не бъди смешна — Виктория се усмихваше. — Нищо не се усещаше при аборта. Спиш през цялото време. Бях забравила за него, докато ти не ми припомни.

Елизабет я погледна тъжно. Тази жена наистина изглеждаше като човек, склонен да забравя. Ако наглед всичко в нея да беше толкова крехко — и гласът й, и безизразното й гримирано лице, и изкуственият блясък на косата й, и дългите й нокти — тя беше твърда като блестящите скъпоценни камъни, които носеше.

— Това е много великодушно от твоя страна, Виктория — каза Елизабет, като се опитваше да имитира безчувствения й тон. — И идването ти на венчавката — също.

Тя предполагаше, че Виктория е близка приятелка на принчипесата. Виктория се засмя:

— Елизабет, мила, не съм и помисляла да я пропусна. Аз съм майката на жениха — тя се усмихна; в очите й се появи блясък. — Мислиш за кръвосмешение, нали? Толкова е южняшко! Не, не се плаши, скъпа. Наистина имаше аборт. Можеш да видиш свидетелството за раждане на Скайлър. Би трябвало да съм била двадесет месеца бременна с него, за да е от семейство Трад. Малката сладка Гардън не се омъжва за брат си.

Елизабет се вцепени от шока. Виктория свали ръката й от рамото си.

— Не се пули така! — каза тя. — Наистина, Елизабет, опитай се да не бъдеш толкова провинциална. Разочарована съм от тебе… Е, трябва да вървя. Приятелите ми ме чакат.

Елизабет гледаше как златният силует на Вики потъва в тълпата. После се отърси от своето вцепенение и се втурна край групите празнуващи хора, докато откри Маргърит.

Елизабет сграбчи Маргърит за ръката.

— Извинете ни — каза тя на мъжа, с който Маргърит разговаряше и забърза с нея към задната тераса.

— Трябва да спреш венчавката! — каза възбудено Елизабет.

Маргърит се отдръпна от нея.

— Мисля, че не сте с всичкия си, мисис Купър. За какво говорите?

Елизабет я хвана за рамото и я разтърси.

— Маргърит, чуй ме. Не трябва да има венчавка. Знаеш ли коя е майката на момчето? Тя е Виктория Симмънс, дъщерята на Джо Симмънс. Боже мили, Маргърит, нима не разбираш? Твоят мъж разтури живота й. Тя забременя от него. Той я изостави и уби баща й. Ти какво мислиш, че чувства тя, когато синът й се жени за дъщерята на Стюарт Трад?

Маргърит блъсна Елизабет в гърдите.

— Как смееш така да издевателстваш над мен? И как смееш да се бъркаш в живота на дъщеря ми? Знам всичко за Вики и Стюарт. С нея имахме малък хубав разговор вчера. Като майка с майка. Тя иска синът й да е щастлив, също както аз искам Гардън да бъде щастлива. Ние решихме, че е по-добре децата да не знаят нищо. Боже мили! Това е било преди милион години! Няма смисъл да се изравят скелети. Всичко, което Вики иска, е да се правим, че нищо не се е случило, и мисля, че е абсолютно права.

На Елизабет й се искаше да я удари.

— Маргърит, не бъди глупачка! Не е възможно човек да забрави неща като тези и да се прави, че нищо не се е случило!

— Но именно това се и каним да правим, Елизабет. Включително и ти. Ти никога не си харесвала Скайлър, знам това. Само гледаш да се оправдаеш пред себе си по някакъв начин. Е, няма да стане! Той обича Гардън и тя е луда по него. Те ще се оженят утре и никой няма да ги спре. Щом като Вики има сили да загърби миналото, ти нямаш право да предизвикваш бъркотии.

Елизабет беше отчаяна. Може би Маргърит имаше право. Истината беше, че от самото начало нямаше вяра на Скай. Както и я изпълваше със съмнение това, че принчипесата изглежда достатъчно равнодушна, за да не изпитва никакви чувства въобще, дори и омраза. Гардън беше толкова уязвима, толкова млада, толкова безпомощна!

— Тя не е твоя дъщеря, Елизабет, а моя — каза Маргърит. — До миналата година ти дори не знаеше дали е жива. Не може да игнорираш едно дете през целия му живот, а после да се опитваш да се намесваш.

Елизабет беше победена.

 

 

Следващата вечер черквата „Свети Михаил“ беше пълна… Даже и в галериите имаше хора. Навън полицията отклоняваше движението. „Мийтинг Стрийт“ беше задръстена с наблюдатели, репортери, фотографи. Женитбата в стил „Пепеляшка“ на красивата зрелостничка с аристократично потекло за един от най-богатите млади мъже в Америка беше новина, достойна за всяка столица по света.

Вътре в черквата високи бели свещи разпръскваха топла светлина върху гардениите при олтара и върху первазите на дълбоките прозорци. Камбаните на „Свети Михаил“ отброиха часа. При последния камбанен звън музиката на органа се извиси и изпълни пространството. Всички стояха прави. Шаферките вървяха с бавна стъпка по пътеката, следвани от Уентуърд Раг, приятелка на невестата, и от Пеги Тръстън. Последва затишие. Всички проточиха вратове. А после дружна въздишка разклати пламъка на свещите. Гардън, под ръка с братовчед си Мейн, пристъпваше като богиня край украсените с панделки врати и стари църковни столове. Златната й коса проблясваше през воала. Лицето й беше замечтано, а широко отворените й сини очи искряха. Зад нея плаваше дванадесет ярда дълго було от фина като паяжина дантела — ритуалното було, което младоженките от фамилията Трад бяха носили вече шест поколения.

На църковната скамейка на рода Трад седеше Елизабет Купър и сълзи се стичаха по лицето й.

Всеки плаче на венчавка.

50

Една лимузина откара Гардън и Скай от сватбения прием към пристанището на „Ийст Бей Стрийт“. Когато Гардън разбра коя е крайната цел на предстоящото пътуване, тя настръхна от възбуда.

— Какъв чудесен сюрприз, Скай! Винаги съм искала да пътувам с кораб до Ню Йорк. Когато прозорците на дома ни бяха отворени, аз чувах параходите да свирят, да тръбят и се чудех как ли се чувства човек на кораб.

Скай я целуна:

— Ангел! — каза той. И я поведе нагоре по мостчето с въжен парапет към палубата. Помощник-капитанът свирна с капитанската свирка и един униформен мъж им отдаде чест.

— Добре дошли на борда, сър.

— Благодаря, капитане. Мисис Харис и аз сме готови за пътешествието.

Гардън почувства вълнение и странен трепет, когато чу да я наричат „мисис Харис“. Тя стисна ръката на Скай. Той я приближи до себе си, стискайки скришом дланта й.

— Насам, скъпа — каза той. Изведнъж я подхвана и я вдигна с думите: — И този праг върши работа.

После я отнесе в една огромна стая и потъна в мек фотьойл, слагайки я да седне на коленете му.

— Скай, ще ни види някой.

— Нека ни види. Искам да целуна невестата си. Такава е традицията по сватбите.

Гардън го прегърна с ръце на врата му и затвори очи.

Когато ги отвори, тя виновно се огледа наоколо. Намираха се в нещо като дневна с дивани и столове, маси с лампи, маси с пепелници и кутии цигари, пердета на прозорците и малки персийски пътеки на пода. Бяха само те двамата.

— Къде са всички останали пътници, Скай?

— Няма други пътници. Това не е рейс на „Клайд Лайне“, скъпа, това е яхта.

Гардън бе видимо учудена.

— А прилича на параход.

— Не съвсем, любима. Но е предостатъчно голяма за двама и за екипажа, разбира се. Искаш ли да я разгледаш?

Гардън кимна утвърдително с глава. И тутакси притули с длан очите си. Някаква силна светлина бе внезапно включена отвъд прозореца срещу тях. Скай скочи, почти изпускайки я на пода.

— Копеле! — каза той. Чуха се викове и шум от тичащи нозе по палубата. Скай изтича навън.

Когато се върна, той спусна райбера на вратата и пердетата на прозорците.

— Какво има, Скай?

— Проклет фотограф. Мислех, че сме им се изплъзнали, но не би. Но всичко е наред. Счупихме фотоапарата му и отплаваме всеки момент… Съжалявам, скъпа. Докато ни няма, ще се изморят да се занимават с нас и ще ни оставят на мира. Та какво ще кажеш за настоящото пътуване?

Гардън се изправи. Беше доволна от това, че никой не разполага с нейна снимка, на която тя да седи в скута на Скай, но съжаляваше човека, който бе останал без фотоапарат. Почувства и известно съжаление, задето щели да омръзнат на репортерите. Врявата край „Свети Михаил“ беше много вълнуваща. Тя се чувстваше като кинозвезда.

На главната палуба бяха дневната, която Скай наричаше салон, трапезарията, складът, две каюти за гости с бани и господарската спалня, гардеробна и баня. Последната беше като стая във френска провинциална къща. Стените бяха облицовани в синьо-бял платнен тапет; същата шарка покриваше резбованите фотьойли, прозорците и кревата. Креватът беше на четири крака и не приличаше на никой друг, който Гардън беше виждала. Отгоре му имаше дървена резба, а отвътре беше облицовано и прикрито с пердета от тюл. Покривката на леглото беше изкусно сгъната върху рамката за багажа, а завивките бяха сгънати във формата на триъгълници.

Скай обхвана с ръка кръста на Гардън.

— Искаш ли нещо за ядене, преди да си легнем? Не хапна нищо на приема — гласът му издаваше вълнение.

Гардън го погледна.

— Не — каза тя. — Искам да ме любиш. Чакам това от толкова дълго време!

Скай се вторачи в нея. Устните му потрепнаха. После я придърпа към гърдите си и се засмя, заравяйки лице в косата й.

— Гардън, ти винаги ме изненадваш. Никога не знам какво ще кажеш или какво ще направиш.

Гардън го изчака да престане да се смее.

— Аз не се шегувам — каза тя и се отдръпна, така че да може да гледа в очите му. — Обичам те, Скай, и искам да те обичам по всички възможни начини. Нима не трябва да бъде така?

Скай отговори със същата тържествена сериозност:

— Да, точно така трябва да бъде — той я заведе до един стол.

— Иска ми се да те любя веднага, още този момент, скъпа моя, но няма да го направя. Поседи, докато отворя бутилка шампанско. Ще пийнем по чашка и ще си поговорим. Мисля, че има неща, които трябва да ти кажа.

Гардън гледаше отражението върху сребърното съдче за охлаждане на бутилки; той заотвърта телчетата с опитна ръка.

— Знам всичко, което се каниш да ми кажеш, — каза тя. — Пеги ми каза всичко. Тя ми рисува картинки и ме накара да се огледам в огледалото; каза, че боли отначало, но че е чудесно.

Шампанското закипя и корковата тапа удари стената.

— Не ме е грижа за болката, ако това е, което те тревожи, Скай. Няма да плача.

Той я взе в ръцете си и я залюля напред-назад, смеейки се на нейната детинска гордост от това, че знае нещо и същевременно топейки се от нежност пред нейното доверие и смелост.

— Обожавам те, Гардън Харис.

Тя се усмихна с глава, долепена о гърдите му.

— Това ми харесва. Кажи го отново. За пръв път чувам новото си име.

— Гардън Харис. Обична съпруга на Скайлър Харис, най-щастливия мъж на света.

Под краката им палубата затрепери. Яхтата се движеше.

— Нашето сватбено пътешествие започна, мисис Харис.

Той я вдигна и я премести на леглото. Съблече я внимателно, учуден от бельото, което тя носеше. То беше изцяло памучно, плисирано, бродирано, украсено с дантели — като детска дрешка за кръщене. Когато остана гола, той започна да сваля фибите от слонова кост една по една, толкова внимателно, че косата й остана непобутната до последната. Тогава тежкото навито злато се разви, разпиля се по възглавницата и откри скритите си огнени езици. Скай почти изгуби херкулесовия си самоконтрол, когато Гардън се промени пред очите му в немислимо красивата езичница, играеща дивия си танц в имението Ашли. Той поглади косата й, почти учуден от това, че червените кичури не изгарят пръстите му, после я занавива около дланите си и я пръсна върху бялата й шия, раменете и гърдите й. Гардън хлипаше тихичко. Тялото й трепереше. Тя го гледаше в нямо зашеметение.

Скай с целувка притвори клепачите й, като продължи да ги докосва с устни, докато гледаше покритите с косите и гърди, а после корема и нежната извивка на кръста. Дишането й се ускори като неговото. Докато си сваляше дрехите, с върха на езика си той усещаше пулса на шията й.

После Скай я взе на ръце и я постави да легне до него, притискайки треперещото й тяло до себе си, изучавайки го, позволявайки й в същото време да открие и мъжкото тяло. Дланите на Гардън почувстваха силните мускули на раменете, ръцете и гърба му, после се върнаха на лицето и врата му, нетърпеливи и леки като лебедов пух.

— Сега ли, скъпа моя? — прошепна той.

— О, да!

И двамата извикаха при болката от проникването, а после се притиснаха здраво един о другиго, преживявайки мистичното единение на споделеното чудо. Той се отдръпна внимателно и целуна устните й. Те бяха солени от сълзите й. Пръстите му докоснаха мокрите й клепки. Гардън хвана ръката му и я задържа. После отмести глава и целуна солените му пръсти.

— Обещах да не плача, но не можах да се сдържа. Ужасно съм щастлива. Не съм и сънувала… Как можех да знам…

— Ш-ш-шт — отвърна той. — Зная, зная, моя любов. И аз изпитвам същото. Виж: плача заедно с теб.

51

Скай се събуди преди Гардън. Той се повдигна на лакът и я погледна изумен от силата на своята любов към нея. Бе познавал много жени, бе ги харесвал, даже беше обичал няколко от тях за известно време. Но нищо не го беше подготвило за сложните чувства, които изпитваше в този момент. Той търсеше нова дума, такава, която не е била използвана от нито един мъж, за да изрази това, което го изпълваше сега. „Любов“ беше неподходяща. Но не можеше да открие друга.

— Обичам те! — каза, когато Гардън отвори очи.

Гардън се стресна, виждайки кръвта по чаршафите.

— Ще изпера тези петна и ще постеля отново — каза тя.

Скай я спря.

— Стюардите на парахода и без това сменят чаршафите всеки ден. Не се безпокой.

И си помисли: „Вики сигурно чака доклад за това“.

Наложи се да закусват вътре. Студен вятър духаше по палубата заедно с пръски от бялата пяна на вълните. Гардън се възхити на ниската оградка по ръба на масата, която пречеше на чиниите да паднат, когато корабът се накланяше.

— Колко добре измислено! Ти ли го изобрети, Скай?

Скай й каза, че това вероятно съществува от времето на викингите, ако не и от по-рано.

Докато ядеше шунката и яйцата с препечения хляб, Гардън придържаше чинията си на място с лявата си ръка. Скай не опита нищо друго, освен кафе. Той беше добър моряк, но нямаше здравия стомах на Гардън.

— Колко е хубаво! — каза Гардън. — Използваш ли често яхтата си?

— Тя не е моя, на Вики е. Не обичам да притежавам вещи.

— Винаги ми звучи странно, когато чуя, че се обръщаш към майка си с малкото й име. По същия начин ли се обръщаш и към принца?

— Принцът? — за момент Скай погледна с празен поглед.

После се засмя отривисто.

— О, към него ли? Не, скъпият Джорджо е извън полезрението ми от много време. Вики се разведе с него преди години.

Гардън не показа, че е шокирана. Скай говореше с такава лекота за развода! Тя се постара да се абстрахира от това и се съсредоточи в по-важни неща.

— А що се отнася до майка ти, как да се обръщам към нея?

— Вики, предполагам.

— Това звучи доста неуважително. Може би трябва да я наричам мис Вики.

— Не, ангеле мой, това звучи много южняшко. Вики няма добро мнение за южняците.

Гардън поклати глава.

— И аз имам това чувство. Ето защо мисля, че тя не ме харесва.

Скай положи дланта си върху нейната.

— Това не е вярно, Гардън. Тя няма нищо против тебе. Какво те накара да говориш така?

— Нищо определено. Просто чувствам това. Не изглеждаше много щастлива на сватбата.

Скай се намръщи.

— Това ли е всичко? Работата е там, че тя беше в предстартова треска. Британците са открили мумията на един от фараоните, а Вики изгаряше от нетърпение да отиде до Египет, за да я види.

— Египет? Това е толкова далече!

— Не и за Вики. Тя обича да бъде там, където има събития, без значение къде може да е това. Има сила и енергия за дузина нормални хора.

— Мислиш много за нея, нали?

— Всички мислят за нея. Тя е нещо изключително.

Гардън реши, че е глупаво да се страхува от майката на Скай. Но се страхуваше, докато следващите му думи не й дадоха обяснение за всичко.

— Не трябва да се стряскаш, скъпа, ако Вики ти се стори рязка. Това е защото тя винаги бърза. И също, защото не е свикнала с момичета. Аз съм единственото й дете и винаги съм вървял по своя си път. Казвала ми е стотици пъти, че е искала да има дъщеря вместо мен, така че да се чувства като майка.

Те обикаляха около Флорида две седмици, а край Бахамските острови — близо шест седмици. Държаха курс далеч от шумните пристанища, пускаха котва край безлюдни брегове и използвайки прилива, плуваха към тях на лунна светлина, така че Гардън да не изгори на слънцето. Те нямаха нужда от никого другиго извън тях двамата. Ден след ден Гардън се приближаваше към своята скрита пламенна натура, докато накрая стана жената, която Скай беше видял в нея, докато тя танцуваше. Тя отхвърли всичко, което я ограничаваше, и стана напориста, даваща и получаваща любов със свободата на езичница. Но едновременно с това Гардън си остана скромна и някак срамежлива с капитана и стюардите и даже с прислужницата си, която беше част от екипажа. Имаше една лична Гардън, която беше само за Скай, и друга Гардън за пред обществото и света.

Имаха особена слабост към игрите на думи. Бяха зашеметени от щастие и се мислеха за много духовити.

Когато пристигнаха в Ню Йорк, колата им беше спряна от някакво шествие. Те не знаеха какво се честваше и решиха, че парадът е в тяхна чест. Това им даде сили да чакат, докато се освободи пътят им, за да пресекат Пето авеню; и може да се каже, че изглеждаше напълно нормално — духови оркестри и развети флагчета бяха подходящи поздрави за чудото на тяхната любов.

52

— След Осмо втората, шефе — каза Скай на шофьора.

Гардън въртеше глава ту на едната, ту на другата страна, опитвайки се да види всичко. Яхтата бе акостирала на река Хъдсън и тя се дивеше на високите здания по „Ривърсайд Драйв“. Скай й каза, че в тези сгради има апартаменти с асансьори, също като в областния магазин „Керисън“ в Чарлстън. Пътувайки на изток, те минаха край дълги редици от тъмни къщи, които, както научи тя, били наричани „браунстоунс“^[8], а после пресякоха Сентрал Парк, където спряха, за да мине шествието. Сега бяха на Пето авеню. В протежение само на няколко пресечки Гардън видя повече автомобили, отколкото имаше в целия Чарлстън. В това беше сигурна. А и бяха различни марки. Имаше много малко черни „Модел Т“.

Шофьорът зави, за да влезе в една описваща полукръг алея и Гардън наклони глава да погледне през прозореца. Сградата беше величествена, но не висока колкото жилищните сгради на „Ривърсайд Драйв“. Тя се надяваше апартаментът на Принчипесата да се намира на последния етаж и вътре да има асансьор. Те спряха под портала и мъж в униформа слезе по широките стълби, за да отвори вратата на таксито.

 

 

Щом Гардън слезе от колата, трима мъже притичаха през улицата от Сентрал Парк. Скай измърмори нещо, хвана я за ръка и се засили с нея нагоре по стълбите.

— Репортери! — обясни. — Не гледай назад, може да имат фотоапарати.

Когато стигнаха петия, последен етаж, огромните двойни врати се разтвориха и те се втурнаха вътре.

Намираха се в огромно фоайе. Подът беше от зелен мрамор, почти напълно закрит от килим, на който бяха изтъкани зелени дракони на златен фон. В средата на фоайето имаше голяма кръгла маса, която напомняше на Гардън за друга подобна, купена от Пеги в антикварен магазин. Само че краката на тази маса бяха с дърворезба и представляваха четири дракона.

В далечния край на фоайето широка стълба се извиваше нагоре в полукръг. Тя беше с перила от ковано желязо и бели мраморни стъпала, покрити със зелена пътека. Гардън чу плясък на вода и протегна шия да види фонтана, който се намираше от вътрешната страна на виещата се стълба. Фонтанът също имаше форма на дракон, бълващ вода вместо огън. Тя намери всичко това за много хубаво и изискано.

Скай взе от масата един пакет с поща. После откъсна клонче с бели цветя от украсата в центъра на масата.

— Ето, ангел мой, помириши! Наистина е пролет!

Ароматът на цветята изпълваше голямото фоайе, но Гардън все пак ги подуши. Сега уханието им бе толкова силно, че тя премаля.

— Чудесно е! — каза. — Какви са тези цветя?

Скай постави ръка на рамото й.

— Люляк, моя малка магнолия. Цвета на янките. Хайде да се качим горе. Искаш ли да вземем асансьора?

— О, да! Къде е той? Не видях такъв.

— Трябва да знаеш къде да гледаш.

Скай я поведе наляво и Гардън видя мъж в елегантен черен фрак да държи отворена една врата. Тя се запита дали този човек живее в някой от апартаментите или е нещо като управител. Скай не й даде никакви обяснения, дори не я представи. Гардън се усмихна леко, минавайки край него, а този отсечено кимна с глава.

Асансьорът беше по-малък, отколкото този в магазина „Керисън“, но много по-шикозен. Интериорът му беше облицован със зелена кожа. На стената имаше бронзови стенни лампи с бели абажури. Между тях върху бронзова поставка беше поставена резбована ваза от кристал, пълна с люляк.

Асансьорът потрепна и спря.

— Те са предвидени да спират така — каза Скай. — Не се безпокой.

Гардън не се безпокоеше. Беше само малко разочарована, че не отидоха по-нагоре.

Скай отвори вратата. Гардън прекрачи в някакъв коридор. Дъжд от ориз я посипа по главата и раменете, а възбудени гласове завикаха:

— Изненада!

— Да го вземат дяволите! — възкликна Скай. — Наведи се, скъпа.

Той хвана ръката на Гардън и се затича, дърпайки я през дъжда от бели топченца в една голяма стая, препълнена с хора.

Те обградиха младоженците, като жените обсипаха Скай с целувки, а мъжете го потупваха по гърба, докато Гардън получаваше ръкостискания и по някое притискане буза о буза. Струваше й се, че всички те говореха много силно и едновременно. Тя се усмихваше и казваше „благодаря“ на всеки, предполагайки, че ги поздравяват и двамата за добре дошли. Чувстваше се замаяна и изгубена. Някои от лицата й бяха много познати; може би бяха присъствали на венчавката, но списъкът на Скай тогава включваше двеста души гости и тя не бе имала време да се запознае с тях. А Скай познаваше всички присъстващи и явно беше доволен да ги види тук. Изглеждаше, че я бе забравил.

Но не беше така. Когато бурята от поздравления утихна, той даде знак с ръка на хората, които ги притискаха, да се поотстранят.

— Дайте ни малко въздух — каза той. — Или това празненство ще се превърне в поклонение за младото семейство Харис, починало от задушаване.

След това прегърна Гардън.

— Хайде, скъпа, свали си шапката и постой, докато намеря стол.

Той я разположи в ъгъла на дивана, а след това седна до нея с ръка зад гърба й, леко докосвайки рамото й. Гардън сложи ръчната си чанта на масата до себе си и ръкавиците отгоре. След това свали шапката и я остави до останалите вещи.

— Ето — каза женски глас. — Не ви ли казах? Половината й коса е червена.

Гардън разпозна Мици, гостенката на Скай в имението. Тя се огледа и забеляза лицето на Марк, а после това на Бъни. Сега, след като установи, че все пак знае имената на неколцина, тя се почувства по-добре. Но беше нещастна заради косата си. Знаеше, че червеният цвят е грозен за коса. Години наред майка й й го бе казвала. А сега това червено определено се виждаше, защото прислужницата на яхтата нямаше способностите на мистър Анджело. Тя беше захванала косата на Гардън с корона от плитки тази сутрин, преди да напуснат яхтата.

Гардън се усмихна неуверено на Мици.

Марк се обади:

— Да, сър, Гардън има буйна коса, а също е и дива танцьорка. Изкарай чарлстънския танц за нас, Гардън!

— Да, Гардън, хайде! Искам да го науча — каза Бъни.

— О, не. Не бих могла.

— Сигурен съм, че можеш. Хайде, Гардън! Някой да включи някаква музика! — заповяда Марк. — Нещо хубаво и горещо!

И други гласове се присъединиха, подканяйки, молейки. Гардън погледна към Скай. Той трябваше да ги спре. Те бяха негови приятели.

Той се усмихваше, а очите му искряха от гордост и задоволство.

— Хайде, скъпа, сложи янките на мястото им!

— Скай, но аз не мога. Не познавам тези хора!

— Те всички са приятели, ангелче. Всичко е наред. А пък и искам да покажа съпругата си.

Гардън се изправи. Коленете й трепереха. Всички заръкопляскаха и тя погледна отчаяно към Скай. Той й кимна с глава, за да й вдъхне смелост.

— Точно така, моето момиче — каза той. — Направи ме горд!

 

 

Откъм ъгъла музика изпълни стаята. Това беше джаз група, изпълняваща „Дванайсет весели момчета“.

Гардън раздвижи единия си крак, после другия. Разпери ръце за баланс и започна да танцува. Тактът на музиката беше заразителен, но движенията й бяха сковани. Струваше й се, че ще я вземат за глупачка и ще й се смеят. Един мъж, после едно момиче и още едно момиче се приближиха и се опитаха да повторят стъпките й. Те не се смееха, а сериозно се опитваха да ги научат. „Сигурно наистина им харесва“, помисли си Гардън. Тя им се усмихна, подчертавайки движението на крака си и люлеенето на ръцете и краката си, така че да е по-лесно за изпълнение.

„Прекрасно… страшно… сензационно… голяма работа, аз също, нека да опитам…“ Из цялата стая хората се впуснаха в опити да танцуват като Гардън.

Когато плочата свърши, се чуха викове: „Почнете отначало! Пуснете пак грамофона! Научете ме! Хайде отново, Гардън!“

Те ме харесват помисли си Гардън и нейната нервност изчезна. Тя беше център на внимание и караше Скай да се гордее с нея. Погледна го. Той също се беше изправил.

— Вземам първия урок — каза той. — Все пак съм женен за учителката.

Гардън танцува, докато краката й се схванаха.

След като всички изучиха основната четиритактова стъпка, тя им показа как да се завъртят и да отмятат крак.

Плочата се просвирваше и просвирваше. Ентусиазмът и очарованието бяха големи и не секваха. Гардън беше отзивчива, отпусната и изпълнена със задоволство. Нейната предпазлива и срамежлива сдържаност изчезна и тя се отдаде на музиката и танца, на удоволствието от телесните движения.

— Достатъчно! — извика Скай.

Гардън се спря. Тя почувства кръвта си, бягаща по вените; опипа горещите си бузи и влажните си слепоочия. Плитките й бяха паднали на раменете, разваляйки фризурата.

— Боже мой! — въздъхна тя. — Съсипана съм!

— Не, не! Потанцувай още малко! — каза едно момиче до нея, което още движеше крака.

— Оставете Гардън да си поеме дъх! — каза Скай. В гласа му имаше нотки на гняв. — Седни, скъпа. Ще ти налея малко да пийнеш.

Той съпроводи Гардън до дивана. Изпълнена с благодарност, тя седна върху дебелите възглавници. Не си бе давала сметка колко беше изморена.

— Благодаря, Скай.

— Ето, Гардън — той й подаде една кърпа и пълна шепа фиби, събрани от пода. — Какво ти се пие? Шампанско? Или мляко?

— Мляко, моля.

Скай я целуна по косата.

— Веднага се връщам — каза той.

Скай Харис хукна надолу по стълбата да донесе сам млякото на Гардън. Той имаше нужда да избяга от врявата в дневната.

Нещо странно се бе случило с него, докато Гардън танцуваше. Той се бе почувствал горд с нея, удовлетворен от това, че приятелите му бяха впечатлени, доволен, че светът може да види за какво вълнуващо момиче се е оженило докато косата й не започна да се разпуска. После се почувства сякаш всеки в стаята се натрапваше в най-интимната част на неговия живот, в женитбата му, в любовта му към Гардън. Нейната дълга червена коса, спускаща се диво и свободно, беше нещо, което никой друг мъж не би трябвало да гледа. Това си беше негово, предназначено единствено за него. Преди да бяха се любили, той я беше виждал само с плитки или с кок, а така гледката на разпиляната й край бледата, светла кожа коса предизвикваше сладостен трепет, който спираше дъха му. Не би споделил съпругата си с друг мъж, дори това да е само с поглед, не, само не неговата Гардън.

Той изтича обратно нагоре с млякото за Гардън. Тълпата негови приятели монополизираше неговата звезда. Оказа се, че докато е бил в кухнята, е пристигнала Вики.

— Скъпи мои — говореше тя. — Египет, просто казано, е чудесен. Всеки хотел гъмжи от мрачни, мургави, брадати мъже в бели бурнуси, които ти съскат иззад палмите, засадени в саксии. Те всички претендират, че притежават откраднати от съкровищата на гробницата дрънкулки и казват, че ще ти ги продадат на смешно ниска цена, понеже техните баби или камили умират.

— Купихте ли нещо, принчипесо?

— Скъпи! Всичко беше ужасяващо фалшиво. Така че устоях на изкушението. Поне що се отнася до хотелските мошеници. Помолих посланика да ме свърже с честен антиквар. Той също беше крадец, то е ясно, без да го казвам, но поне неговите вещи бяха автентични.

Вики затършува из чантата си от камилска кожа, която използваше като портмоне.

— А, ето ги. Това са бръмбари скарабеи, мили мои.

Тя отвори една кожена кесия и изсипа стотина гравирани цветни камъчета на масата пред себе си.

— Това са скарабеите. Нали са прекрасни? В действителност, разбира се, тези са от кварц, фаянс и какво ли не. Но всички те са истински гарантирани антики и са свещени. Мисля, че ще станат за чудесни летни бижута.

Тя се разрови отново в чантата.

— Това е единственото наистина красиво нещо, което намерих. Купих го за новата ми дъщеря. Скайлър, ето, сложи го на Гардън.

Това беше огърлица от злато и мъниста от лапис-лазули, нанизана на красива златна нишка. Тя покри Гардън от рамо до рамо, стигайки до гръдната й кост отпред, а отзад до лопатките на гърба.

— Красиво е — каза Гардън. — Не зная как да ти благодаря, Вики.

— Скъпа, дори не мисли за това. Бях сигурна, че цветът на очите ти е точно като на лапис и това наистина е така. Просто обожавам, когато съм права. Толкова съм благодарна да имам най-накрая и дъщеря. Можеш ли да си представиш Скай да носи подобна вратовръзка?

Скай смирено си я постави сред подсвирквания на възхита.

Вики покани всички да останат за коктейл и неофициална вечеря. Около две дузини хора останаха. Денят се преля в много късна вечер.

Гардън гледаше, слушаше и научи много нещо.

Къщата не беше блок с апартаменти. Това беше домът на Вики в Ню Йорк. Тя имаше къщи също в Лондон, Париж, Палм бийч и Саутхямптън. Както и имението Ашли.

Приятелите на Скай познаваха повечето от къщите на Вики. Те всички по едно или друго време бяха гостували на Скай в някоя от тях. Тези хора, изглежда, се познаваха един другиго отдавна. Гардън се чудеше дали някога ще научи кой кой е, кой е женен и кой не, кой на коя е съпруг, или коя на кого е съпруга.

Беше изморена и главата започна да я боли. Но всичко беше наред. Скай беше до нея. Той отказа да ги разделят дори на масата за вечеря и държеше ръката й през цялото време, докато разговаряше с приятелите си.

— Не се тревожи, скъпа — пошушна й той по едно време. — След не много време тук ще се чувстваш у дома си.

53

Привикването на Гардън към новия живот започна с шок следващата сутрин.

Тя се събуди и не можа да разбере къде се намира. Не беше виждала никога преди тази сумрачна спалня. Нито нощницата върху нея, нито чехлите до леглото на пода, нито робата, опъната на стол при краката й. И беше съвсем сама.

Какво се беше случило? Какво правеше тя в тази непозната стая? Къде беше Скай? Тя облече робата и плахо отвори вратата до кревата. Тя водеше към стая с осем врати на всяка стена. Гардън се почувства, като че ли се е загубила в някакъв кошмар.

Тя отвори вратата, която беше най-близо до нейната. Зад нея се намираше пуст килер. Зад следващата, по-следващата и още по-следващата се оказа същото. Гардън хукна като обезумяла към другата стена и отвори всички врати, откривайки зад тях чекмеджета.

— О, не! — изплака тя и хукна обратно към спалнята.

Там имаше друга врата, от другата страна на леглото. Гардън завъртя валчестата дръжка, бутна я напористо, но вратата не се помръдна. Започна да плаче. Обърна се, търсейки някакъв начин да излезе, а вратата се отвори тихичко. Навътре.

Гардън избърса страните си с опакото на дланта си. „Колко съм глупава“, каза си тя. Мушна глава през отворената врата и откри един широк коридор, който имаше врати отляво и отдясно.

— Скай? — извика тя с изтънял гласец. — Скай?

 

 

Скай попи с устни сълзите на лицето и очите и.

— Каква си ми глупавичка! — каза той. — Трябваше да звъннеш на прислужницата и да я изпратиш да ме намери. Никой не може да те чуе, когато викаш. Голям късмет имаш, че бях нетърпелив и дойдох да те събудя, а иначе щеше да си лежиш тук, скимтейки като бебе.

— Не знаех къде съм.

— Бедничката ми!

— Нито пък къде си ти.

— Е, сега съм точно тук. Всичко е наред. Обяснението е просто. Беше толкова заспала снощи, че просто те пренесох в твоята стая и те пъхнах в леглото. Там имаше нощни принадлежности и си казах, че са от багажа ти. Сигурно помниш, скъпа, че на яхтата никак не се налагаше да носиш нощница.

— Но защо имам своя отделна стая? Защо си нямаме обща стая?

— Защото всеки трябва да си има отделна спалня, скъпа. Може да си лягаме в различно време. А и винаги се събуждаме по различно време. Освен това е по-романтично да те посещавам с похотливи намерения, отколкото да привикнем да се бутаме насън. По същия начин и ти ще можеш да ме посещаваш. Моята спалня е точно отсреща през хола. Ще бъде чудесно.

Гардън допусна, че може би е прав. В края на краищата, майка й и баща й също на времето си имаха отделни къщи.

— Ще ми помогнеш ли да си намеря дрехите? Гардеробната има само празни шкафове. А и бих искала да измия лицето си.

— Следвай ме.

Скай отвори всички шкафове. Част от дрехите на Гардън висяха зад три врати, а останалите бяха подредени в чекмеджета зад четвърта. Две от вратите се отвориха към тоалетна масичка зад тях. Нейните гребени и четки бяха върху й заедно с пулверизатори за парфюми и купчина сгънати кърпички.

Последната врата беше точно срещуположна на спалнята. Тя водеше към блестяща мраморна баня в розово.

— Ще ти поръчам закуска, докато се измиеш — каза Скай. — Къде ще искаш да закусиш, в кревата или на масата?

— Няма значение.

— Добре. Ще те видя след минута.

Когато Гардън се върна в спалнята, пердетата й се оказаха дръпнати и всичко беше окъпано от слънчевата светлина. Тя забрави всичките си страхове. Скай седеше до масата, поставена пред широкия прозорец с френска врата. Той стана и изтегли за Гардън срещуположния стол. Масата беше покрита с розова ленена покривка. Розово оцветен беше и сервизът, запълнил половината място. Пред Скай имаше само чаша с чинийка.

Гардън седна. Тя притисна носа си о стъклото на прозореца.

— Виж, Скай, какъв голям балкон. Можехме да закусим там, отвън.

— Когато стане по-топло, така и ще правим. В Ню Йорк пролетта още не е настъпила.

Гардън гледаше отвъд балкона в оградената със стени градина долу. Беше изненадана да види такава в центъра на Ню Йорк. В нея някак си беше заседнало убеждението, че единствената трева в града се намира в Сентрал Парк.

— Толкова се радвам, че има градина — каза тя.

— И аз се радвам, че има Гардън^[9] — каза Скай, докосвайки ръката й.

Гардън се засмя. Тя погледна през прозореца.

— Радвам се, че има… — погледна назад към съпруга си — … Скай!^[10] — каза тя, натъртвайки думата.

— Глупаво.

— Ти започна.

Те се хванаха за ръце и се погледнаха един другиго, разменяйки си безмълвни признания в любов.

— Ще изстине закуската ти — отбеляза меко Скай.

— Не съм гладна. Предпочитам да държа ръцете ти.

Скай пусна дланта й.

— Няма да говориш така след около час, когато стомахът ти започне да къркори от глад. Яж, скъпа. Имаме много работа днес.

Гардън повдигна куполообразните похлупаци и откри под тях омлет, печена пъстърва на скара, печени домати и притоплени хлебчета.

— Хъм — каза тя. — Няма ли да си вземеш?

— Не, благодаря, скъпа. Вече ядох. Може да ми подадеш каната с кафе.

Гардън наля кафе в чашата му. Обичаше да върши домакинска работа.

— Какво имаме да правим този много зает ден?

— Ще разгледаме това-онова, ще обядваме с Патерсънови, ще отидем на коктейл у Марк, после следва вечеря с някого, не помня с кого точно, после театър, и най-накрая ще видим накъде ще ни занесе течението.

Преди Гардън да попита кои са Патерсънови, някой тихо почука на вратата.

— Влез — каза Скай.

Пълна жена на средна възраст влезе, направи бърз реверанс и застана до масата, за да чака нареждане. Тя имаше сива коса, опъната на кок в горната част на главата й и широко, сериозно лице с правилен нос между малки кафяви очи. Нейната бяла блуза беше фино колосана. Носеше широка черна пола до глезените, черни чорапи, обувки със закопчаваща се каишка и малка черна престилка от тафта.

— Добро утро — каза тя. — Аз съм Корин, прислужничка на Мадам.

— Добро утро — отговори Гардън. Не знаеше какво още да каже.

Корин стоеше мълчаливо, с ръце върху престилката.

— Добро утро, Корина — каза Скай. — Мисис Харис ще позвъни, когато бъде готова за обличане.

— Много добре, сър, мадам — Корина излезе чевръсто, както беше влязла.

Гардън погледна прямо Скай.

— Тази прислужничка само за мен ли е? Аз не съм толкова неуредена. Зензи винаги казваше, че съм много по-сръчна от мама и Пеги.

— Тя е дамска прислужница, мила, а не камериерка. Като я гледам, тя точно знае какво да прави. Няма нужда да я учиш. Просто я остави да си върши работата. Но не й давай да ти оправя косата. Току-виж ти направила същата фризура, която е направила на себе си. Аз питах Лори Патерсън кой е най-добрият фризьор в града и тя обеща да ми го прати. Ако не се окаже достатъчно добър, ще вземем друг, който е по-добър.

През следващия половин час Гардън се срещна с мис Трегър, своята секретарка, и мистър Франсоа — фризьора. Скай каза на мис Трегър да се консултира с него за това на кои покани за посещение да отговори положително.

— Докато научиш кои харесваме и кои не, скъпа — обясни той на жена си.

Той обясни на мистер Франсоа, че мисис Харис иска така да й се направи косата, че да изглежда само руса.

— Обясни му какво направи твоят фризьор в Чарлстън, Гардън.

После тръгна да излиза.

— Мис Трегър ще ме намери, когато станеш готова за излизане. Ще изпратя Корина — каза той от вратата.

Гардън се остави в ръцете на специалистите. Не беше много по-различно, отколкото при абитуриентските й празници и венчавката й, освен дето прислужницата и секретарката й заеха мястото на майка й, а мистър Франсоа беше много по-бърз от мистър Анджело.

В единадесет тя срещна Скай в дневната, която беше свързана с нейната спалня. Носеше своята най-хубава синя копринена рокля. Скай й намигна.

— Най-хубавото момиче в града! — каза той.

Корин се изкашля.

— Мадам има нужда от сини обувки и чорапи — каза тя.

— Ще се погрижим за това.

Скай взе шапката на Гардън и палтото й от прислужницата.

— Корин, вчера вечерта някой е сбъркал и е сложил не където трябва нощните вещи на мисис Харис. Преместете ги.

Скай се сети откъде идваха сатенената нощница и роба. Мици ги беше оставила един уикенд.

— Много добре, сър — каза Каролин безучастно. Тя и без това щеше да свърши това. Преди Гардън да се върне в стаята си отново, Каролин възнамеряваше основно да я прегледа. В случаи като този винаги имаше изпуснати фиби, червила, парфюми, ако не и по-интимни аксесоари.

 

 

Скай поведе Гардън на бегла разходка из къщата. В тяхната част бяха: дневната, където се състоя посрещането им, спалнята на Скай, кабинет, гардеробна и баня, дневната на Гардън, спалнята й, пак гардеробна, баня и още по една спалня и баня за прислужницата й.

Скай обясни, че стаите на Вики са на същия етаж в другото крило. Имаше и стаи за гости. Нямаше нужда да се отбиват там сега.

Но тя можеше да види балната зала. Беше разположена в централната част на втория етаж.

Той отвори вратата и натисна ключа. Шест кристални полилея изведнъж светнаха с ослепителен блясък, пречупвайки светлината, която се отразяваше от огледала, поставени на всичките четири стени.

— Това беше Версайския период на Вики — каза Скай.

Той угаси полилеите и прекоси в ширина просторното помещение, за да дръпне пердетата от позлатен брокат на един от прозорците.

— Така е по-добре — каза той. — Ела тук. Можеш да видиш напъпилите дървета в парка.

— Друг балкон! Каква чудесна къща, Скай! Тя е като замък.

Скай се засмя.

— Че къде може да живее една принцеса? Когато бях малък, обичах да хвърлям балони, пълни с вода, върху хората по улицата.

Той отвори френските врати.

— Х-ъъъм. Мирише на пролет.

Гардън вдъхна въздуха. На нея повече й миришеше на бензин. И всичките тези моторни коли по улицата! Тя излезе на балкона да погледа движението по авенюто в двете му посоки.

— Гардън, здравей, Гардън! — някой я викаше през улицата.

Тя се усмихна и махна с ръка. Скай бързо я дръпна навътре.

— Това е някой, който ме познава, Скай.

— Всички те познават, Гардън. Трябва да е някой проклет репортер. Не ги поощрявай.

Скай тръшна вратите и спусна завесите, закривайки светлината на слънцето.

Гардън се опита да види лицето му във внезапната мрачина. Изглеждаше ядосан.

— Съжалявам — каза тя. — Мислех, че е някой от приятелите ти.

— Нищо. Само гледай да не го правиш отново.

Останалата част от обхода мина бързо.

Гневът на Скай, ако имаше такъв, беше преминал. Гардън се закикоти на неговите язвителни коментари на първия етаж.

— Това са приемните — каза той, като плъзгаше широко вратите отворени — също познати като „Холовете на драконите“.

Гардън премига срещу стените. Там висяха брилянтни китайски кимона и великолепни платна с китайска живопис и китайски фигури. Червени килими със златни дракони покриваха пода. Мебелировката беше нещо, което Гардън никъде не бе виждала — черно полирано дърво с фантастична дърворезба.

— Всичко това беше направено, когато Вики откри маджонга — каза Скай.

Гардън врътна глава, изразявайки неразбиране.

— Това е игра, скъпа. Не мога да повярвам, че още не е пристигнала в Чарлстън. Всички по света са луди по нея. Ще те науча веднага. Ние всички я играем.

Той я заведе в по-малка стая, също китайска, с четири маси, покрити със зелено сукно.

— Това е стаята за маджонг. Това са костюмите за играта — Скай отвори шкафа и й показа купчина бродирани копринени кимона във всички цветове на дъгата.

— Всеки си взема едно кимоно да носи, докато играе.

Скай погледна ръчния си часовник.

— По-добре е да вървим. Нататък няма нищо забележително. Трапезарията си виждала. Има закусвалня, библиотека, билярдна зала, бар, също китайски, и гардеробна за гостите. Разбра ли?

— Ще разбера, ако драконите не ме изядат.

Скай се разсмя.

— Знам какво искаш да кажеш. Те ядат само онова, с което са свикнали. Но може всички да станат сфинксове следващия месец. Сега Вики мисли за Египет. Тя винаги прави някоя друга къща. Мисля, че държи по един-двама декоратори във всеки град на цивилизования свят.

— Стаята ми е страшно красива и дневната също.

— Това е от времето, когато Вики беше се побъркала по Елзи де Уулф. Мисля, че свърши огромна работа и казах на Вики да не се занимава с моята част от къщата след това.

Гардън се радваше да чуе, че Скай може да каже на майка си да остави на мира неговото си. Нямаше да й хареса да се събуди някоя сутрин в саркофага на мумия. Тя пъхна ръце в палтото си, което икономът държеше за нея.

— Благодаря, Дженингс — каза тя с усмивка.

Скай й беше казал, че Дженингс е истинският шеф на къщата. Той можел да направи всичко — да ти осигури нещо или да те отърве от него. Достатъчно било да му се каже. Гардън изпитваше желанието да го помоли да направи така, че тя да не се чувства такава провинциалистка в големия град. „Но, каза си тя, това вероятно не е във възможностите му.“

54

Гардън позна Лори Патерсън в мига, когато я видя. Лори беше малка, тъмнокоса, енергична млада жена с гладко подстригана коса и широка ярко боядисана уста, която беше най-забележителното и привлекателно нещо у нея. Тя беше научила стъпките на танца от Чарлстън по-бързо от всички други. Гардън си спомни това. Изглежда, че имаше повече чувство за хумор от всекиго другиго в компанията.

Гардън се усмихна нетърпеливо, когато със Скай се присъединиха към другата двойка на масата.

— Скъпа моя! — изписка Лори с внимателно контролирана сила на гласа. — Този син грим като очите ти те прави жестока. Нали, Дейв? Толкова ревнувам, направо ще умра. Бих си дала дясната ръка за очи като твоите.

Тихо мърморещият глас на Дейвид силно контрастираше със звънкото стакато на съпругата му.

— Ти караш Гардън да се изчервява, скъпа — каза той, което накара Гардън да се изчерви още повече. — Но трябва да кажа, че си права, както винаги. Дясната ръка е пазарна цена за очи като тези на Гардън. Ако старият Скай не си намери такава великолепна съпруга, то кой друг?

Гардън и Скай вътрешно тържествуваха при тези комплименти, всеки от тях доволен от похвалата на другия. Дейвид наля мартини от шише „за вода“ в чашата на Скай.

— Как намираш мистър Франсоа, Гардън? — попита Лори. — Антоан беше страшно ядосан, когато му отвлякох човека, който е дясната му ръка, но аз му казах, че ще трябва да го преглътне.

— Много е добър — каза Гардън.

— Ако не ти харесва напълно, няма нужда да го държиш, знаеш. Ню Йорк е пълен с фризьори.

Гардън погледна Скай.

— Харесваш косата ми по начина, по който е направена, нали, Скай?

— Много, скъпа. Но и това, което казва Лори, е вярно. Ако не ти харесва този човек, има много като него. Искам да си доволна.

— Не, не, одобрявам го.

Скай вдигна чашата си към Лори.

— Много си умна, Лори. Не зная как го правиш. Поздравления! — той сръчно гаврътна чашата. — Поздравления и за тебе, Дейвид. Най-добрата минерална вода в Манхатън. Вие двамата сте върхът.

— Пия за това — каза Лори. Тя чукна чаша в тази на Скай и глътна своето мартини.

Гардън се огледа, очарована от тихото жужене на толкова много гласове, както и от барманите и сервитьорите, които добре владееха работата си. Хората в Чарлстън не ходеха да се хранят на обществени места. Тя не беше посещавала ресторант, освен за сладолед и заведението за газирани напитки на „Кинг Стрийт“ близо до киното.

Скай й даде листа с менюто и тя се подвоуми кое да избере от десетките предлагани ястия.

— Да поръчам ли вместо тебе, скъпа?

— Не, не, искам да си избера сама. Ей сега…

Скай каза на сервитьора да дойде след няколко минути. Дейвид напълни отново чашите.

— Как прекарахте двамата през първия ден на Гардън в Ню Йорк, когато дойдохте? — попита Лори.

— В обиколки. Отидохме до края на острова и се върнахме, разглеждайки всичко по пътя си. Сградата Уулуърд, Валдорф, Гренд Сентрал, всички големи неща, за които се сетих. Най-високата сграда в Чарлстън е около дванадесет етажа и тя е единствената. Гардън съответно беше изумена. Трябваше да обядваме в „Плаца“. Тя ми каза тази сутрин, че в Чарлстън има само един хотел, който не е и виждала отвътре.

— За Чарлстън ли говориш? — вдигна поглед от листа Гардън.

— Здравейте отново, мисис Харис. Радвам се, че се присъединихте към нас — Скай хвана ръката й. — Тъкмо разказвах за нашата екскурзия. Онова, което пропуснах досега, е, че ти в действителност беше по-впечатлена от универсалните магазини, отколкото, от каквото и да е друго.

— Те са толкова големи!

— Такава е и Градската библиотека, любов моя, но ти не ме помоли да спра колата, за да я разгледаш.

Лори направи физиономия на Скай.

— Недей да си толкова гаден, грубиян такъв! Какво знае един нищожен мъж за такива важни неща като „Лорд и Тейлър“?

— Виновен, виновен — засмя се Скай. — Този нищожен мъж ги знае, по дяволите, всички. Исках да те помоля, Лори, ако можеш да разведеш Гардън из някои от тях. Ти знаеш кои са най-добрите. Ще ги покажеш ли на Гардън и ще й разкриеш ли сметки за всичките тези женски безсмислици?

— Ще се радвам да го направя. Обожавам да обикалям по магазините. Никога не знаеш на какво ново непреодолимо изкушение можеш да попаднеш в тях. Толкова хубаво ще си прекараме, Гардън.

 

 

Лора и Дейвид допираха коленете си под масата, докато течеше веселият разговор. Те бяха тим, който работеше много, и тъкмо сега постигаха голям успех. Семейство Патерсън нямаха родствена връзка с фамилията на мултимилионера със същото име. Те не твърдяха това, но и не го и отричаха. Беше важно за хората да предполагат, че са много богати, защото беше много важно да бъдат приятели с най-богатите, а знаеха, че богатите се чувстват безопасно и удобно само със себеподобни. В действителност Дейвид и Лора бяха толкова затънали в дългове, че преживяваха само с непрестанни фокуси с фиктивни чекове, с пари, заети от един кредитор, с които плащаха на друг, или с дълги уикендови гостувания, когато техният месар или продавач на зеленчуци спираха да им дават повече кредит; или пък Дейвид прибягваше до нечестни и опасни манипулации със суми на свои клиенти. Дейвид беше стоков брокер.

Лори носеше вкъщи толкова доход, колкото и Дейвид. Тя също беше брокер, но нейната дейност беше изцяло подмолна. Тя си направи труда да събере сведения за всеки доставчик на стоки и услуги за богатите в Ню Йорк и си беше изградила репутацията на човек, който може да ти помогне, ако търсиш нещо трудно намираемо или необичайно. Лори винаги знаеше къде може да се намери то. Много пъти тя уреждаше моделиера, декоратора, оркестъра, доставчика на провизии; нейните комисионни бяха необходима част от системата на Патерсънови за оцеляване.

Гардън несъзнателно щеше да стане златна мина. Нещо повече: в голямото обикаляне благодарността на Гардън щеше да отслаби съпротивата на противника Скай.

Дейвид тъкмо чакаше подходящия момент да предложи на Скай да вземе вложенията си от брокерите на принчипесата и да му ги даде да разполага с тях. Сума като тази при една нормална активност щеше да докара на Дейвид и Лори доход, достатъчно голям, за да живеят спокойно по начина, по който си живееха; и да платят всичките си задължения, особено рисковите дупки в портфейлите на другите клиенти. На Патерсънови не им харесваше да са нечестни, те дори и не допускаха, че са такива; според тях те правеха точно каквото е необходимо като инвестиция за бъдещето.

Дейвид надраска името си на обедния чек. Той винаги пазеше сума за определена дата в един от ресторантите, където да може да се угощава с клиентите. По някаква неизвестна причина именно най-богатите никога не мислеха да плащат за нищо.

— Кажи, Дейвид, какво ще кажеш да изпратим момичетата да ни разорят, а ние двамата да поиграем малко тенис? Клубът е само на две пресечки оттук.

— Защо не? — Дейвид имаше да пише няколко писма, но те можеха да почакат. Той съобрази, че всеки мъж от тенис клуба е потенциален клиент.

— Добре — Скай погледна часа. — Е, защо не дойдете, дами, да ни вземете в пет часа? Достатъчно ли ще ви е?

Лори тръсна глава.

— Никак. Но да тръгваме.

Тя допря буза до тази на Дейвид, прати въздушна целувка на Скай, усмихна се на Мартин, шофьора на Скай, и се качи в чакащия „Даймлер“!

Скай повдигна брадичката на Гардън, така че да може да види лицето й под дълбоката периферия на шапката.

— Е, добре ли е, любов моя?

— Разбира се — отвърна тя и повтори думите на Лори:

— Ще прекараме чудесно.

Скай й подаде ръка и я настани в лимузината. Мартин затвори вратата и заобиколи да седне на шофьорското си място, докато Гардън гледаше как Скай и Дейвид се скриват зад ъгъла.

„Бедното създание“ — мислеше си Лори.

— Къде да отидем първо? — попита тя радостно.

— Страшно е хубаво от твоя страна, Лори. Неприятно ми е, че ти създавам главоболия.

— Глупости, Гардън. Аз обичам пазаруването. Направо го обожавам, а за съжаление все пак има ограничения в това какво може човек да си купи.

— Е, аз имам нужда от някакви сини обувки и чорапи за тази рокля.

— Чудесно! Познавам най-чудесния майстор на обувки. Ти просто ще го обожаваш.

Лори откачи комуникатора за връзка с шофьора и произнесе в него:

— Пресечката на „Медисън“ и „Петдесет и първа“, Мартин. Точно след югозападния ъгъл.

Тя отвори конзолата, вградена в панела пред тях, и си взе цигара от малахитовата кутийка в нишата.

— Трябва да я връча на майката на Скай. Тя толкова обича зеления цвят!

Гардън се сети за тъмнозелените униформи на прислужничките, които беше забелязала в къщата, за същите зелени трика до коленете на краката на слугите, които сервираха вечерята, за зелената униформа, която носеше Мартин; наситено зелен бе и цветът на колата. Тя за пръв път свързваше всичко това.

— Благодарение на Господа, тапицерията е сива — каза тя. — Зеленото ме прави да приличам на умряла.

Лори се закикоти:

— Ти ме убиваш, Гардън! — а наум си каза: По-добре е да свикнеш със зеленото, малката! Това е цветът на парите.

 

 

Майсторът обущар взе мерки от краката на Гардън и обеща да има готов калъп до следващия ден. После извади мостри на кожи с различни цветове и качество и бележник с предлаганите модели.

— Но аз имам нужда от тях сега — каза Гардън на Лори.

— Ще ти вземем някакви — обеща Лори. — Но те ще са само за временно ползване. Готовите обувки никога не стават съвсем добре. Хората могат да направят разлика, още щом пресекат стаята. А твоят крак ти показва разликата с всяка стъпка, която правиш. Виж колко са почервенели пръстите ти, Гардън. Това е защото не са ти удобни. Краката ти ще се повредят, още преди да станеш на двадесет години… Да ти подскажа ли какво трябва да имаш?

— Ще го направиш ли? Благодаря ти, Лори. Не зная нищо за това какво носят хората в Ню Йорк.

— Ще се радвам да ти бъда от полза, драга — Лори разлисти бързо скиците и мострите, избирайки само четири прости стила.

— Ако тези станат сполучливи, мисис Харис ще помисли и за някои други — каза тя. — Искаме ги съвсем експресно. Изпратете ги вкъщи, веднага щом станат.

Когато се върнаха в колата, Лори каза:

— Той е чудесен всъщност. Когато имаме време, ще отидем в едно прословуто ателие, където този абсолютен гений измисля невероятни вечерни обувки. И естествено ще искаш английски обувки за разходка… Мартин, бихме искали да ни откараш в „Лорд и Тейлър“, моля.

Лори окачи комуникатора на куката му. После седейки се извърна, за да погледне преднамерено Гардън.

— Поуплашена си, нали? Няма нужда да ми го казваш. Мога да си представя. Ню Йорк е друг свят. Искам да ти кажа нещо изключително за твое лично ползване, Гардън. Надявам се, че няма да се обидиш. Скай е луд по тебе. Точно сега той мисли, че си абсолютно съвършена. Но истината е, че няма да мисли винаги така, ако не направиш някои промени. Той е свикнал на определен начин на живот и с определен вид хора, които живеят по същия начин. След някой друг ден ще забележи, че не изглеждаш както изглеждат приятелите му или че не правиш това, което правят приятелите му и няма да мисли вече, че си перфектна. Ще започне да мисли, че си повлекана. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Гардън махна с ръце.

— Да — каза тя. — Аз се тревожа за това, още откакто пристигнахме вчера. Старая се, но има много да се уча.

— Харесвам те, Гардън. Бих искала да ти помогна.

— Страшно съм ти благодарна, Лори.

— Не го споменавай, агънце. Виж, вече сме пред „Лорд и Тейлър“. След мен. Познавам това място по-добре от дневната си.

Лори настани Гардън в удобен стол край щанда за обувки, каза на продавача, че иска да разгледа всичко налично с нейния размер в синьо, и пошушна на ухото на Гардън:

— Трябва да посетя гримьорната. Ще се върна след минута.

Стигнала до вратата на дамската стая, тя влезе в телефонната кабина.

— Мис Пиърс, Лори Патерсън е на телефона. Може ли да говоря с принчипесата?… Ало, да, аз съм с нея сега… Да, лесно ще стане. Ще отнеме известно време, но няма проблеми… Благодаря ви, Принчипесо. Довиждане.

Лори опря буза о стената на кабината. „Защо, по дяволите, затъвам толкова дълбоко?“ попита тя мълчащия телефон.

55

След като оправи грима си в дамската стая, Лори се отби в служебния офис. Когато се върна на щанда за обувки, съпровождаше я джентълмен с раирани панталони и перленосив редингот.

Тя завари Гардън в същото състояние на объркване, както при избора на меню в ресторанта.

— Лори — каза тя, — не знаех, че има толкова много различни видове обувки. Не мога да реша кои ми харесват най-много. Лори разгледа изложеното пред нея. Бузите на Гардън бяха порозовели. Тя беше толкова свежа и красива, че хората не можеха да откъснат очи от нея. Към продавача се бяха присъединили още други двама. И тримата изглеждаха, като че ли бяха готови радостно да легнат и да позволят на Гардън да ходи върху им с обувките, наредени на пода около нея. Наивната й възбуда беше пленила сърцата на преситените нюйоркчани наоколо. Лори почувства как собственото й сърце се топеше. Беше толкова лесно да се удовлетвори това прелестно момиче!

— Трябва да има три или четири чифта, които харесваш най-много, Гардън — каза тя. — Покажи ми кои са.

Лори се обърна към джентълмена, който беше с нея.

— Моля, изпратете някого долу за чорапи и чанти — прошепна му тя.

После седна до Гардън.

— Обуй ги и се поразходи, за да мога да те видя.

Един час по-късно Гардън и Лори излязоха, придружени от Хоп, носещ шест кутии завързани заедно, както и от джентълмена от счетоводството на магазина. Когато минаваха през партера към изхода, Гардън изведнъж се спря.

— Съжалявам — каза тя, когато Лори се блъсна в нея. — Току-що видях нещо, което бих искала да купя.

Тя погледна придружителите със срамежлива усмивка.

— Моля, може ли да си взема още нещо, мистър Ендърс? Дори да е за сметка на единия чифт обувки.

Мистър Ендърс я увери, че може да си вземе каквото поиска. Гардън му благодари топло.

— Искам онази книга — каза тя. — Онази за Хималаите.

— За Скай ли? — попита Лори.

Гардън кимна утвърдително.

— Тогава трябва да се увие като за подарък — каза Лори. — Мистър Ендърс, ще я донесете ли в колата на мистер Харис?

Тя изведе Гардън покрай любопитните купувачи от щанда за книги. На вратата, водеща към Пето авеню, Лори сграбчи ръката на Гардън.

— Усмихни се! — заповяда тя.

Гардън се усмихна на портиера, който отвори тежката входна врата за тях. Откъм тротоара блеснаха фотографски светкавици.

— Сега да тичаме — каза Лори настойчиво. И бързешком влязоха в лимузината.

„Направих голямо добро за «Лорд и Тейлър», помисли си Лори. Тази снимка ще бъде поместена най-малко в три вестника утре. А аз досега дори не ползвам намаление в този магазин.“ Тя прибави и премиите, които можеше да спечели от вестниците, и реши, че е направила добре.

— В тенис клуба, Мартин — каза тя, когато шофьорът зае мястото си.

— Какъв чудесен магазин! — каза Гардън. — Всички бяха толкова мили! Иска ми се да се върна и да разгледам всичко на всеки етаж.

— Ами, разбира се, че ще се върнеш, скъпа. И ще видиш и другите етажи. Има още много неща да вършим.

 

 

Скай се качи в колата, лазейки на ръце и колене по задната седалка.

— Ритни ме! — изръмжа той. — Аз съм ужасен, ненужен човек!

Дейвид присви крак назад.

— Не, ти, Патерсън. Ти трябва да ми позволиш да те ритна за онзи последен удар. Дори не видях, че проклетата топка идва. За малко да ме уцелиш в главата. Не, аз говоря на моята красива жена. Забравих за нашия юбилей. Женени сме от два пълни месеца до вчера, а аз не направих нищо. Нито заря, нито пътека от рози, нито малки символични подаръци от моя страна. Аз съм свиня — Скай се покачи на пружиниращата седалка срещу Гардън. — Ще можеш ли да ми простиш? — издекламира той с ръка на сърцето си.

Дейвид зае другото място и Мартин затвори вратата.

— Моля те, Гардън, прости му — каза Дейвид. — Той говори все така от един час. Срамувах се да ме гледат с него.

Гардън извади ръка от ръкавицата си. Тя опипа слепоочието на Скай, където кожата още беше влажна от душа, който беше взел след спортуването. Тя би му простила и ако я наръгаше с нож. Скай положи длан върху нейната и я придърпа към устните си.

— Съвсем съм се чалдисал от тази дама — каза той през пръстите й.

Лори почувства, че очите й смъдят. Тя се насили да се засмее по убедителен начин.

— Това е сигурно, Скай Харис — каза тя. — Докато ти играеш момчешки игри и забравяш вашия юбилей, жена ти търсеше нагоре-надолу в „Лорд и Тейлър“ подарък за тебе.

— Гардън! — Скай я сграбчи в мечешка прегръдка.

— Скай, на обществено място сме! — Гардън направи не много убедителен опит да се измъкне от ръцете му.

— Дейвид — каза Лори високо, — изпитваш ли понякога чувството, че си излишен някъде? Точно така се чувствам аз сега.

Комуникаторът изсвири и измененият глас на Мартин съобщи:

— Извинете ме, мистър Харис. По моето разписание е указан адресът на мистър Марк Стивънсън за пет часа. Искате ли да отидем там сега?

Скай пусна Гардън.

— Боже — каза той. — Изобщо забравих за събирането у Марк. Сега минава пет. Вие с Лори идвате ли, Дейвид?

— И ние бяхме поканени, но аз също забравих. То ще свърши, докато се преоблечем.

 

 

— По дяволите. Марк много се засяга. Аз трябва да отида. Вижте какво: ще ви свалим, ще драснем право вкъщи, ще се преоблечем и ще дойдем да ви вземем след четиридесет минути. И после — към Марк с бутилка хубава напитка и бълвайки извинения… Мартин, чуваш ли? С пълна скорост към дома на мистър Патерсън.

— Искам да заведа Гардън на театър тази вечер и няма да имаме време за вечеря. Искате ли да се присъедините в изяждането на всички „канапета“ на Марк, после да отидем заедно на представление и след това — на вечеря?

Дейвид поклати глава.

— Наистина не можем, Скай. Имам куп вестникарска работа да върша. Мисля, че няма да можем да отидем до Марк. А и мисля, че няма да му липсваме, както вие ще му липсвате. Може би ще отидем на Бродуей друга вечер.

— Ти решаваш. В такъв случай, ще сменя плана… Мартин, карай вкъщи, а после у мистър Патерсън. А след това обратно у нас, за да ни вземеш.

Голямата кола зави на следващия ъгъл. Гардън беше замаяна от трескавото планиране, резките промени в решенията и надбягването в оживеното движение. Ню Йорк приличаше на цирка, който беше виждала веднъж. Толкова неща бягаха край нея, че тя не знаеше къде да гледа.

Скоро Гардън разбра, че циркът няма да свърши.

Всеки ден и всяка нощ бяха претоварени с толкова много неща за вършене, че тя и Скай като че ли все закъсняваха, накъдето и да тръгнеха.

Винаги някъде имаше коктейл или вечеря, или уговорено рандеву в „Плаца“ за танци с чай, или хукваха към Медисън Скуеър Гардън за борбите, или пък засядаха в някой нелегален бар.

А имаше и театър. На Гардън той не й омръзваше. На голямата кръгла маса във входа всеки ден се продаваха билети за четирите оркестъра, за всяко представление на Бродуей, плюс за концерти, операта и някои специални събития, които щяха да се осъществят в Ню Йорк. Те видяха Джийн Ийгълс в „Дъжд“ и Гардън беше шокирана; също Уил Раджърс в „Безумието на Зигфилд“ и после всеки си тананикаше: „О, мистър Гелъхър! Да, мистър Шийн“. Защото там бяха всички. Гардън и Скай бяха винаги част от някаква група негови приятели или приятели на техните приятели, на събирания и в безумното групово движение от едно място на друго място; вечно се откриваше нов ресторант, нов бар, нов оркестър, нов певец, нова игра… Караха в подлези и по Стейтън Айлънд ферибот, вземайки със себе си някой джаз оркестър направо от сцената и носейки си свои чаши и шампанско. Ходиха и в Гринуич, и в Харлем, на Бруклинския мост и на гроба на Грант. Прибираха се вкъщи, когато звездите избледняваха и си лягаха, когато слънцето изгряваше. И тогава най-накрая се озоваваха сами и заедно, а светът отвъд кръга на техните сплетени ръце преставаше да съществува. Сънят на Гардън беше сладък, когато главата й се облягаше на гърдите на Скай, а сърцето й биеше в унисон с неговото. Насън тя чувстваше целувката му, когато той оправяше завивката около нея, преди да напусне леглото.

Тя винаги се събуждаше с усмивка на уста, бързо прерастваща в звучен смях, още щом се протегнеше към нощницата си, приготвена за нея предишната вечер. След като я сложеше върху си, тя натискаше звънеца на масата до кревата, после се свиваше в топлото гнездо от възглавници и пух, за да подремне още малко, докато прислужницата й донесе закуската.

„Бриджит“ наричаше Скай всички прислужнички, а „Херълд“ — всички лакеи. „Те са твърде много — казваше той, за да им науча имената“. Гардън смяташе това за оскърбително, но не и когато Скай го правеше. Всичко, което Скай вършеше, беше правилно, щом като той го вършеше. Тя научи, че камериерката на нейната стая се казва Естер.

Докато Гардън пиеше своя сок, Естер дърпаше пердетата и коментираше времето.

А денят започваше толкова напрегнат, колкото беше предишната нощ и колкото щеше да бъде следващата. Дневното време беше време за учене — да се учи да бъде това, което мисис Скайлър Харис трябваше да бъде. Така Гардън се научи да играе маджонг и да извършва ритуала „Куе“. Научи се да танцува танго и да прави „Блек Ботъм“ и „Бъни Хаг“. Научи различията между Ийст Сайд и Уест Сайд, разположението на авенютата, Бродуей, Чайнатаун и Селото, което свикна да не нарича Гринуич Вилидж.

Тя се научи внимателно да ползува времето, защото то винаги не достигаше. Нейните лични писма й се доставяха със закуската и пликовете бяха сгънати за по-лесно отваряне. Те се слагаха в един дълбок джоб отстрани на бялата плетена табла, а „Хералд“ — в другия. Тя преглеждаше бегло заглавията и социалните страници, докато закусваше. Беше важно да знае за какво ще се говори вечерта.

Прочиташе писмата, ако имаше такива, докато си пиеше кафето. Майка й пишеше често дълги писма с много подробности за мебелировката, която е намерила за къщата на Гардън в Ийст Бетъри. Уентуърд пишеше писма, които Гардън намираше за приятни, пълни с клюки и новини, за момичетата, които познаваше в Чарлстън. На всеки няколко седмици Пеги изпращаше по някоя почти нечетлива бележка, за да съобщи, че е твърде заета, за да си позволи да бъде по-изчерпателна.

Гардън пазеше най-хубавото за накрая. Отдолу под писмата й винаги имаше бележка от Скай. Понякога беше страница, покрита с „хиксове“, понякога сърце с техните инициали в него, понякога беше само драснато: „Обичам те. Лично.“

Често бележката увиваше някой подарък.

Веднъж това беше кутия от „Картие“, съдържаща „приемлив подарък за дама“ — мента. Друг път, и то по-често, беше кутия от „Картие и Тифани“ с гривна, пръстен или обеци, медальон или брошка. Скай обичаше цвета и блясъка на скъпоценните камъни. Той обичаше да вижда Гардън, че ги носи, а най-много обичаше да ги избира за нея. Вкусът му беше превъзходен, но с известна наклонност към пищността. Гардън се чувстваше, като че ли никога няма да порасне достатъчно, за да носи големите камъни непринудено. Още не беше свикнала със страхотния квадратен диамант на лявата си ръка. Обичаше да го поставя под слънчевите лъчи от прозореца и да гледа танцуващите в него отблясъци на синьо, розово, зелено, жълто.

Когато свършеше със закуската, тя позвъняваше на Корина и докато приготвяха банята й, стоеше пред тоалетната масичка, гледайки се втренчено в огледалото. „Всеки ден по всякакъв начин ставам все по-красива и по-красива“ — повтаряше си тя, като се съсредоточаваше, за да си повярва. Беше много упорита в това си самоубеждаване.

След банята Гардън си обличаше бельото, което Корина беше оставила. След това прислужницата й подаваше горните дрехи. Гардън отново сядаше пред огледалото, Корин покриваше раменете й с бродирана памучна кърпа за сресване и мистър Франсоа влизаше, последван от мис Трегър. Докато той се занимаваше с косата й, Гардън диктуваше отговора на писма, а мис Трегър записваше, като накрая съобщаваше разписанието за деня.

С всяка измината седмица ставаше все по-натоварено. Два пъти седмично идваше маникюрист да й оправя ноктите, докато мистър Франсоа работеше. Веднъж седмично Гардън ходеше на козметик при Елизабет Ардън за лицето и за педикюр и всяка седмица — за обезкосмяване на краката и под мишниците. Тя мразеше това. Опитен изпълнител в розова престилка я намазваше с топъл стопен восък, изчакваше го да се втвърди и го вдигаше с резки движения, изкоренявайки космите от кожата на Гардън.

— Ще свикнеш с времето — каза принчипесата, когато посъветва Гардън за процедурата. — Пък и боли само за секунда време.

Гардън се чувстваше унизена от собствените си силни писъци всеки път, когато се извършваше тази манипулация. Тя не упрекваше Принчипесата. Вики също се подлагаше на това.

Гардън виждаше свекърва си два-три пъти седмично и то за кратко време. И двете бяха много заети. Вики винаги я питаше дали е щастлива, има ли нещо, което би искала, има ли нужда от някаква помощ.

— Скайлър би направил всичко на света за тебе, сладичката ми, но той си е мъж. Не очаквай да ти каже от какво се нуждаеш. Мен питай!

Вики беше тази, която накара Гардън да посети гинеколог, за да й се постави нова девствена диафрагма. Вики й каза, че никой мъж не обича да има до себе си старомодна съпруга.

— Ти наистина трябва да дадеш всичко, което притежаваш, на Армията на Спасението, скъпа. Започни от нищо. Не искам да те депресирам с критики, агънце, но честно казано, ти си тази, която ме депресира, изглеждайки толкова непоправима южнячка. Не трябва да поставяш в затруднение Скайлър. Все пак има поне дузина момичета наоколо, които направо си умират да ти го отнемат.

С помощта на Лори Патерсън Гардън изпълни съветите на Вики. Тя излизаше буквално всеки ден с „Даймлера“, придружена от Лори, а после правеше покупки с такава решителност, която оставяше Лори без дъх. Гардън посещаваше модни ревюта, изучаваше „Вог“ и „Панаир на суетата“, ходеше в универсални магазини и бутици, при обущари, шивачи, шапкари. Тя захвърли корсета и се научи да поддържа гърдите си, така че да получи модния силует. Шкафовете в гардеробната й се напълниха с рокли, чиито поли имаха различни дължини — по-къси, средно дълги — до средата на прасеца на крака й и по-дълги, заедно с жилетка до средата на бедрото. Вечерните й рокли бяха без ръкави, екстравагантни, обшити с мъниста. Вечерните й обувки бяха фантастични, сътворени от „гениалния“ обущар на Лори. Той ги нарече „обувки от Чарлстън“ и каза, че не ще прави такива за никого другиго, освен за Гардън. Всяка вечер — на събиране, танци, в нощни клубове, тя танцуваше чарлстънския танц. Приятелите им настояваха за това. Гардън си поръчваше направата с дузини на украсени с мъниста леки копринени обувки. Тя разваляше по един чифт от тях всяка нощ.

Прислужниците в къщата ги продаваха на колекционери на сувенири по-скъпо, отколкото Гардън плащаше за изработката. Те продаваха и скъсаните й чорапи, а също и парфюмите и червилата, които беше пробвала, но не й харесваха.

Гардън остана любимката на пресата. Това беше ерата на капризи и лекомислие. Превръщането на Пепеляшка в блестяща звезда на нюйоркското кафе общество беше приказка, която не избледняваше в очите на работничките и домакините — читателки на вестници за сензации. Те вярваха във вълшебната приказка и във вечното щастие в продължението й.

А така беше и с Гардън. Собственият й живот и се струваше сън не по-малко, отколкото на милионите, които четяха за него.

Всичко, до което се докосваше, беше меко и луксозно: копринените чаршафи на кревата й, които бяха сменявани всеки ден, така че да няма гънчица, която да ожули кожата й; големи купчини възглавници с пух, върху които да почиват краката и; възглавниците на седалките на „Даймлера“, парфюмираната с подхранващи мазила вода в банята; пухкавите затоплени хавлии за бърсане; гладкия сатен на бельото й и галещата мекота на нощницата.

Гладът и жаждата й бяха задоволявани веднага щом докоснеше звънчето, намиращо се на не повече от една ръка разстояние. Стаите й бяха винаги безупречни, пълни с цветя, с бонбониери с бонбони, с плодове и кутии с бисквити и ядки.

Тя можеше да купи всичко, до което стигаше фантазията й, и нямаше нужда да го носи, разопакова или мести.

Беше заобиколена от хора, които й казваха, че е красива, обожаваха всяко нейно действие, аплодираха танците й и намираха всяка нейна дума за много чаровна поради акцента й. Тя беше любимка на своя кръг от приятели и идол на публиката.

А беше само на седемнадесет години!

56

На седемнадесети юни Скай и Гардън честваха четиримесечния си юбилей с вечерно парти вкъщи. Лори беше помогнала на Гардън да го организират в общи линии. Мис Трегър и Дженингс поеха грижа за подробностите.

Тема на празненството беше цифрата „четири“ Балната зала беше оформена като нощен клуб с маси за четирима и четириъгълен дансинг имаше четири менюта, всяко от тях включващо четири различни ястия, четири вида вина, по четири малки вазички с цветя на масите, четири свещи, четири различно опаковани подправки за менютата, по една за всяко.

Поканите носеха специални инструкции — жените трябваше да носят по четири пръстена и четири гривни на всяка ръка, а на вратовете на мъжете трябваше да има връзки с четири свободни края.

Върхът на вечерта дойде в четири сутринта, когато Дженингс отвори вратата за четирима тромпетисти, които възвестиха като с фанфари влизането на четирима мъже, носещи дълга маса, която поставиха в центъра на дансинга. На масата имаше кекс, дълъг четири фута и направен във формата на аероплан. Той беше посипан със зелен скреж и украсен с цифрата „четири“ на крилата шприцована от жълт крем. Гардън се хвърли и прегърна Скай.

— Честит юбилей, скъпи — извика тя и го целуна четири пъти. Беше страшно възбудена. Най-накрая тя го беше изненадала, поднасяйки му подарък, изцяло измислен от нея. Кексът представляваше миникопие на аероплана, който беше купила за него. Тя беше спечелила пари, давайки своя щемпел за нов вид студен крем. Рекламата за него щеше да се извести във всички списания през есента.

— Ето — каза тя щастливо, връчвайки му връзка ключове. На връзката имаше четирилистна детелина и четири ключа.

— Каза, че искаш да се научиш да летиш това лято. Аеропланът се намира в хангара на Лонг Айлънд.

Скай я сграбчи и я завъртя в кръг над дансинга.

— Ще полетим до луната! — извика той. Беше развълнуван като дете от своята първа голяма играчка. Подаръкът на Гардън беше вълнуващ в такъв смисъл, че той никога нямаше да се накани сам да си купи самолет.

Скай я спусна на краката й и върна четирите целувки.

— Страхувам се, че не преуспявам в областта на въображението, ангелче — каза той, после извади четири кутийки от джобовете си и ги постави на масата. Гардън ги отвори под възклицанията на всички жени. Те съдържаха четири гривни от диаманти, сапфири, рубини и смарагди. Всяка гривна беше направена от един вид скъпоценен камък, всеки камък беше четири карата, изрязан във формата на квадрат.

— Какво ли ще измислят на едногодишния си юбилей? — измърмори един от мъжете на жена си.

— Триста шестдесет и пет перли, разбира се — отговори тя. — Това е най-щастливата танцуваща кукличка на света.

Празникът беше честване на Гардън и Скай, но в същото време беше и събиране, за да си вземат довиждане. Хората щяха да напуснат града скоро за през лятото, заминавайки за Европа, Нюпорт, Кейп Код, Ейдирондекс или Лонг Айлънд. Нямаше да бъдат заедно до октомври, когато, всеки уверяваше Гардън за това, че Ню Йорк е в зенита си.

Вики беше вече заминала в къщата си в Саутхямптън. Скай и Гардън щяха да се присъединят към нея след два дни.

Те имаха още една голяма вечер в града. Следващата нощ Марк даваше вечеря за една малка група от дванадесет души, а и премиера на новото шоу на Гершуин „Скандалите на Джордж Уайт“.

Гардън беше чела за подобни премиери, но още не беше ходила на нито една.

Скай пък искаше да узнае, преди да замине, дали то щеше да стане хит.

Първата вечер надмина очакванията на Гардън.

Конна полиция задържаше настрана тълпата, докато лимузините спираха и мъже с цилиндри и изящно облечени жени пресичаха тесния тротоар до вратите на театър „Глоуб“. Гардън видя Лон Чени и Лилиан Гиш и за момент й се стори, че се мярка и Рудолф Валентино. Навсякъде имаше фотографи — на улицата, на тротоара, даже във фоайето. Без да е умишлено, Гардън се усмихваше непрестанно и бе разтворила наметката си, за да се вижда роклята, която носеше.

След представлението тяхната компания отиде в бирения ресторант „Брюъри“ за вечеря. „Брюъри“ имаше повече славата на бар, отколкото на ресторант, но неговите немски наденици и пържени картофи бяха признати за нещо подходящо за след театър. Там те се изпълниха с атмосферата на квартала, на квартирите, на мансардите на художниците оттатък улицата и на съседната западнала бирария. Ийст Ривър изглеждаше тъмна и тайнствена река, алеите между сградите предизвикваха тревожен трепет. Това беше екзотика, която неуморните, жадни за неизвестното млади нюйоркчани обожаваха. Простата храна бе също екзотика за тях.

Беше само един часът, когато напуснаха „Брюъри“. Беше много рано, за да се прибират вкъщи, още повече, че това всъщност беше последната им нощ в града преди заминаването. Те обсъдиха приятелски какво още да предприемат. Някой извика от един отворен прозорец да престанат да шумят, от друг прозорец чуха мъж да си подсвирква „Пътят, ей там, към Нови Орлеан“.

— Харлем — казаха Марк и Скай едновременно.

 

 

Те бяха ходили в Харлем и преди и Гардън не го беше харесала. Чернокожите там бяха различни от тези, с които беше израсла в имението. Те бяха по-черни по някакъв начин, който тя не можеше да определи, и я караха да се чувства чужденка въпреки големите им усмивки и дълбоки поклони.

Тя не каза нищо на Скай за своето неодобрение. Всичко, което Скай искаше да прави, беше това, което на нея й се искаше. А може би не беше права предишния път. Беше изморена, когато ходиха там. Може би си внушаваше.

— Нека отидем в „Котън Клуб“ — каза Марк.

Той се возеше с Гардън и Скай. Другите ги следваха в още три коли.

— Окей, окей. Ваша е колата.

— По дяволите, нали това парти е твое! Ще отидем в „Котън Клуб“.

— Не, не в „Смол…“

— А какво ще кажеш и в двата? Рано е.

Гардън потисна въздишката си.

Пристигнаха в „Смол Перъдайс“ след три часа. Дотогава Гардън получи главоболие. Тук не се различаваше много, според нея, от „Котън Клуб“ — същото общество от формално облечени бели хора и персонал от униформено облечени черни. Барманът направи знак и дузина сервитьори се спуснаха да местят маси, за да ги съединят в едно за групата им. Музиката беше силна, а във въздуха се стелеше гъст пушек.

Главният сервитьор им се поклони и ги поведе по набраната пътека между заетите маси. Включиха прожектор, фокусиран върху завесите, през които щеше да се появи следващата част от забавната програма.

Краят на прожектора осветяваше един от сервитьорите близо до сцената. Гардън замря. После се втурна през залата, блъскайки се припряно в хората и мърморейки извинения. За миг прожекторът докосна златната й глава и рефлектираха отблясъци от диамантите й. След това светлината се премести върху певицата на сцената.

— Къде отиде Гардън? — надвика Скай музиката.

— Може би в дамската, Скай — отговори Лори. — Остави на момичето лична свобода.

Няколко минути по-късно Гардън се шмугна на празния стол до Скай. Главата й се наклони близо до неговата, така че да може да я чуе.

— Познай кого току-що видях, Скай!… Джон Ашли, най-големия син на Реба. Знаеш я, от имението. Той е сервитьор тука.

— Гардън, не трябва да демонстрираш приятелски връзки с човек от помощния персонал. Ще го уволнят.

— Това каза и Джон. Затова и тутакси го оставих. Но беше чудесно да го видя. Той е един от най-добрите ми приятели. Навремето ме научи да плюя.

Смехът на Скай се извиси над музиката. Той прегърна Гардън.

— Ти си момичето с най-непредсказуемите таланти на света — каза той.

Когато певицата свърши, прожекторът се изключи и оркестърът започна да свири за танци.

— Хайде, ангеле мой — каза Скай. — Отложи плюенето за друг път и покажи на тези туристи какво е танц от Чарлстън.

Той я заведе на малкия квадрат пред сцената, оставен за дансинг.

Гардън се огледа за Джон Ашли. Той беше в далечния край на залата, до бара.

Тя му се усмихна и той й отговори с усмивка. После тя започна да танцува, спомняйки си времето, когато те двамата бяха деца, танцуващи върху изсъхналата земя в градината, между бараките на Селището.

Нейното тяло се движеше с непосредствената непринуденост на детето, оставило се на музиката и жизнерадостната свобода на танца. Бижутата й блестяха и нейната стилно оформена коса светеше, плисетата на скъпата й рокля блещукаха през задимената светлина. Но онова, което блестеше над всичко, бе нейното щастие. Тя отново беше момичето на Реба, танцуващо само заради щастието от танца.

Един по един другите танцьори се оттеглиха и спряха да играят, за да гледат Гардън. Скай стоеше на единия край, горд от възгласите на възхита, които чуваше наоколо. Гардън не забелязваше никого. Ритъмът на музиката беше във вените й и тя беше забравила къде е.

Когато музиката спря, тя се огледа учудено. Лицето, раменете и ръцете й лъщяха от пот, но тя дори не дишаше тежко. Не чувстваше да е правила някакво особено усилие. Музиката я бе носила. Музиката и спомените.

Диригентът на оркестъра започна да ръкопляска. Музикантите, а после и сервитьорите се присъединиха. Джон Ашли поклати глава и се ухили, пляскайки с останалите. Той знаеше онова, което Гардън не знаеше: че никога никоя бяла жена или мъж не са били аплодирани в харлемски нощен клуб по този начин. Той се гордееше с „малкото синьо и грозно бебе“ на майка си.

57

Животът в Саутхямптън беше съвсем различен. Къщата на Вики там беше отдалечена, на времето бивш хамбар, към когото имаше пристройки — резултат от дейността на различните притежатели.

— Скъпи! — извика Вики, когато Скай и Гардън пристигнаха. — Какво мислите за моята малка гробница?

— Отмъщението на фараона Тут — каза под нос Скай.

Дневната беше в египетски стил — от фреските на ловците на хипопотами по стените до позлатените животински лапи на ниските дивани и маси.

Косата на Вики беше черна като въглен, отрязана на бретон и права отдолу от ухо до ухо.

Тя носеше широк кафтан и сандали от черни и червени кожени каишки.

— Скъпа принчипесо — каза Скай. — Вие, както винаги, сте несравнима!

Той я целуна по всяка буза и представи гостите си: Маргот и Ръсел Хемил.

— Мили мой — каза Вики. — Познавам семейство Хемил отдавна.

Тя целуна Ръсел и Маргот и след това и Гардън.

— Влезте, трябва да сте изтощени от това досадно пътуване от града. Сега правим коктейл на верандата.

Тя ги поведе през толкова стаи, че човек можеше да се обърка.

Гардън стъпи на верандата и изпусна въздишка на задоволство. Тя й напомняше за „Лодж“ във Флат Рок — люлеещи се кресла, дивани и сенчести ъгли, които те канят за почивка.

Мебелировката беше плетена, а не масивна. Имаше възглавници с шарки на сфинксове и йероглифи, но това не променяше впечатлението, че е лято и животът тече без часовник и календар.

На верандата имаше много хора, повечето от тях непознати на Гардън, но явно стари приятели на Маргот и Ръсел Хемил. Маргот и Ръсел бяха поне десет години по-възрастни от Скай. Той ги беше поканил, защото Ръсел щеше да го учи да пилотира самолет. „Тук е хубаво, мислеше Гардън. Ще мога да си почина. Тихо е като в «Лодж», но с бриз откъм морето“.

Но почивката се очерта с някои значително усложняващи я подробности. Корина беше с тях; мистър Франсоа също. На него му предложиха подходящи стаи и отговорността да оформя косите на всички гостенки. Трябваше също да се оправят маникюри и лица два пъти седмично, а имаше събиране и гости или увеселения в клуба всяка вечер. Разбира се, всички се обличаха официално за вечеря и дори там им сервираха прислужници в ярко жълти униформи вместо лакеите в ливреи.

Както винаги се стремяха да направят прекарването си приятно. Дори повече от обикновеното. Всеки ден Скай ставаше рано сутрин, след като си бе легнал късно през нощта. Той и Ръсел използваха всеки слънчев час за летене.

А докато го нямаше, Гардън работеше над обучението си, макар и да не наричаше така този процес. За нея това изглеждаше като просто опознаване с Маргот. Но по-възрастната от нея жена я въвеждаше в света, в който беше живяла. Маргот обичаше да клюкарства.

Тя знаеше всичко за приятелите на Вики, които идваха и си отиваха в чудновати комбинации. Маргот й обясняваше женитбите, разводите, любовните връзки, сексуалните предпочитания на всички. Гардън отначало не й вярваше. Тя си мислеше, че Маргот се опитва да бъде интересна. Гардън не беше чувала за прелюбодеяние, хомосексуализъм или за промискуитет. Но всичко това беше около нея и тя започна да разбира, че Маргот казва истината. Гардън започна да вижда неща, за които беше сляпа преди; едва сега схващаше вицовете и шегите, които преди просто минаваха край ушите й. Разговорите на вечеря и погледите, които се разменяха, станаха за нея уроци по софистика.

Често пъти обект на жлъчни подмятания от страна на Вики и нейните приятели бяха имена, които караха Гардън да ококорва очи. Дукове и дукеси, даже принцът на Уелс бяха прицел на клюки. По време на увеселителните събирания тя започна да гледа на всекиго през очите на компанията на Вики. Постепенно спря да се шокира.

Докато един ден клюките на Марго не се приближиха до нейния собствен живот. Един ден тя спомена мимоходом, че сега Вики била по-малко склонна към дискриминация от обичайното. Временният декоратор по интериора изглеждал с напълно изчерпани жизнени сили.

Гардън не разбра за какво й говори тя. Маргот й обясни за жиголотата.

— Не ти вярвам — отсече Гардън.

Маргот се засмя:

— Честно казано, Гардън, ти си толкова млада и зелена, че заслужаваш името си — каза тя. — Всеки знае за Вики. Нейното семейство уреди сватбата й с бащата на Скай, но след пет години тя избяга с един нереализиран актьор. Много я измъчваше ролята на достопочтена мисис Харис, домакиня в Грамерси Парк и производител на наследници. Скандалът предизвика сърдечен пристъп у стария Харис, още преди да бе завършило делото за развод и тя набързо се омъжи за втори път. Сега никой и не помни името му. Той беше небрежен като съпруг, неспособен като актьор, въпреки спонсорирането на пиесите от страна на Вики и въпреки целия й младежки чар.

Така че тя му отряза квитанцията и се разведе.

След това си купи титлата. Принцът имаше разорен дворец и един куп роднини за издръжка, но Вики откри това едва след медения месец. Това й коства толкова много, че със загубите можеше да се изплати националният дълг на Италия. А разводът — цената му беше астрономическа. След това — никакви съпрузи повече. Сега тя си купува любовници, които може да изгони, когато й омръзнат. А и слага принцовия герб на всичкото си бельо. Защо не? Може да си го позволи.

Маргот погледна Гардън в пълните й със сълзи очи.

— Порасни, сладката ми — каза тя нежно. — Сега си в големия свят.

— Това е толкова тъжно, Маргот. Бедната Вики. Може да срещне добър мъж и… — тук Гардън беше прекъсната от гръмкия смях на Маргот.

По-късно, когато бяха вече на следобеден коктейл отвън на верандата, Гардън се улови, че гледа често към Тони — декоратора, който работеше по превръщането на къщата в староегипетска. Твърдението за връзката му с Вики дълбоко я смущаваше.

„Няма да слушам какво разправя Маргот, каза си тя. Само поради това, че я слушам, ставам не по-малко лоша от нея.“

Същата нощ тя разказа на Скай за това. Повтори всичко, което Маргот й беше разправила, само премълча отнасящото се за Вики.

— Не искам да й вярвам, Скай, но тя е толкова сигурна в онова, което разправя. Всички тези неща истина ли са?

Скай я целуна по главата.

— Бедничкото ми бебе, ти си шокирана, нали? Нека това не те тревожи, но точно така стоят нещата.

Гардън се втренчи в него като за ново потвърждение. Скай я придърпа по-близо.

— За другите хора, скъпа — каза той. — Това е истината в очите на обикновените хора. Но не и за нас. Ние сме специални.

 

 

Следващата седмица Гардън избягваше Маргот. Не искаше да научава каквото и да било повече за живота. Зарови лице в книги за летенето. Не искаше да знае какво прави Скай. Той прекарвал най-хубавото време от живота си, така й беше казал, и бил най-щастливият мъж на земята, имащ съпруга, купила му за подарък аероплан. Неговата съпруга, неговата женитба, неговото щастие — те били всички специални.

58

Книгите бяха досадни, а Маргот — не. Гардън се присъедини към нея на верандата за лимонада и приказки. Маргот се усмихна и й разказа смешни истории за мисис Кепел и крал Едуард.

— Разбира се, бедният Едуард имал ужасяващ комплекс към майка си — каза тя, — но никой не знаел тогава какво е това.

Като всички в нейните среди Маргот говореше с непринудена развеселеност за Фройд.

Гардън гледаше озадачено. Маргот отново влезе в ролята си на учител. Сексуалните забрани, обясни тя, били в основата на всички болести — физически и умствени. Законите, които обществото налагало на хората, били неестествени. Невъзможно било да се спазват, без това да е придружено от потискане на основните инстинкти, които пък били най-здравата част от човешкия ум. Ето защо хората имали комплекси за малоценност, астма, изгризани нокти на ръцете и хомицидна мания.

Гардън слушаше и се учеше. И всяка нощ се сгушваше в ръцете на Скай, за да чуе поредния му разказ за неговите перипетии с аероплана, щастлива от това, че са различни, че са специални.

 

 

В началото на август перманентното домашно парти започна да се разваля.

— Плажно курортният живот е толкова досаден! — се чуваше от всички страни. Вики обяви, че това, от което се нуждае Саутхямптън, е казино.

— Във Франция има винаги някакво казино по курортите. Крайбрежието има нужда от хазартни игри.

Тя организира група да отиде до Довил. Маргот и Ръсел бяха поканени в Ирландия на конно изложение и годишни продажби. Ръсел каза, че Скай може да лети много добре сега, така че нямаше нужда да остава повече и той.

Скай се оплака, че гръмотевичните бури в следобедните часове не му дават възможност да прави далечни полети.

— Мисля, че ще напредна със самолетите — каза той. — Ако и да съм посредствен актьор, бих искал да съм на сцената все пак.

Сърцето на Гардън се сви. Тя няколко пъти беше летяла със Скай на самолета и после разправяше на всички колко вълнуващо е било. Но летенето я плашеше. Тя се чувстваше изложена на опасност и уязвима и беше убедена, че вятърът ще я издуха от откритата кабина на аероплана и тя ще полети с писъци спираловидно към изсъхналата земя долу.

— Колко е забавно, скъпи — каза тя лъчезарно. — Кога ще тръгваме?

— Не можеш да дойдеш на това пътешествие, Гардън. На него ще има само мъже и прашни полета, на които ще се приземяваме, а половината от времето ще бъдем в хангар, състоящ се почти само от покрив, за да спим.

Тя се почувства така облекчена, че почти не си даваше сметка, че това означава, че ще бъдат разделени. До деня, в който той замина.

Гардън придружи Скай до полето, въпреки че той бе възразил на това — при неговото заминаване в пет часа сутринта било абсурдно за нея дори да помисли за ставане толкова рано. Той трепереше от ентусиазъм пред рискованата перспектива да полети на запад, без да знае какво може да се случи. Гардън му махна и се усмихна храбро, когато малкият зелен аероплан подскочи върху изсъхналата от газене кафява трева и се вдигна. Скай обикаляше и бръмчеше над полето, надвесен от кабината, за да й изпрати въздушна целувка. В своята кожена шапка и големи очила той изобщо не приличаше на себе си.

Гардън плака през целия път обратно до къщата. Смит държеше главата си изправена, гледайки напред. Тя изтри очите си и издуха носа си, преди да влезе вътре. Часът беше вече седем и половина и някой ранобудник можеше да я види.

Вики я срещна на вратата с чаша кафе.

— Бедничката ми — каза тя. — Страхувах се, че ще се върнеш унила. Ето, изпий това. Ще ти оправи настроението.

Гардън пое една глътка. Това я затопли и погъделичка носоглътката й.

— В него има чашка бренди — каза Вики. — Добре ще ти дойде.

Гардън понечи да припомни на Вики, че не пие нищо, освен глътка шампанско при вдигане на тост, но не искаше да се показва неблагодарна. А и топлината, която се разля в тялото й, беше приятна. Тя не знаеше как ще понесе чувството на празнота без Скай.

Гардън захлипа. Вики я потупваше по рамото с ръка.

— Защо не дойдеш с нас в Довил, Гардън? Ще бъде ужасно забавно. Мога да ти осигуря заминаването за половин минута.

— Благодаря, Вики, но наистина не мога. Искам да съм тук, когато Скай се върне. Когато и да е.

— Не ставай глупава, сладката ми. Би трябвало през това време да си прекараш добре и да понасъбереш обожатели. Добре ще бъде за Скайлър да бъде малко ревнив. Представи си как заминава отвъд синята безбрежност седмица преди вашия шестмесечен юбилей от сватбата.

Гардън зарида по-силно от друг път. Тя постави глава в скута на принчипесата и се отдаде на своята скръб. Не можеше да види леката доволна усмивка на лицето на Вики.

 

 

Два дни по-късно Гардън беше сама. След като приключи с утринното си „куе“, тя си каза твърдо пред огледалото: „Няма да се отдаваш на меланхолия. Имаш толкова неща да вършиш“.

Урок по кормуване; четене на книга; писане.

Тя отиде бързо до бюрото и си направи списък на писма.

Тя се напрегна да измисли още нещо, когато чукане на вратата я възпрепятства да допълни списъка.

— Добро утро, мисис Харис. Аз съм мисис Хофман, икономката. Донесла съм днешните менюта за вашето одобрение.

Гардън погледна неразбиращо.

— Принчипесата замина, мисис Харис.

— О, да. Разбира се. Добре, нека да помисля. Тя никога не се бе запитвала как точно определени ястия се явяват на масата. За нея те просто си идваха така. Протегна ръка и взе бележника, който мисис Хофман държеше.

Отгоре на страницата пишеше:

„Сряда, 8 август, 1923 г.

ОБЕД

Крем супа от мокриш

Печени хлебчета

Сос Верте, Студена сьомга

Зимен Винегрет

Компот от праскови

Макарони

ВЕЧЕРЯ

Трюфел с пастет от пилешки дробчета

Печени триъгълници

Телешки медальон. Бутилка вино бордо

Суфле от картофи

Зелен грах

Салата от маруля

Сирена: Грюер, Камембер, Едам, Бел Паесе, Горгонзола

Хлебчета асорти, ягоди, крем Романе конти 1913“

Гардън изучава списъка близо цяла минута.

— Знаете ли какво бих искала? — попита тя. — Яде ми се хотдог и сметана.

— Моля, мисис Харис?

— О, нищо. Нещо си говорех на себе си. Изглежда хубаво, мисис Хофман.

— Благодаря ви, мисис Харис. Знам, че сте свикнали на по-хубаво в града. Моля, само разпишете страницата.

Гардън постави инициалите Г. Т. Х. в ъгъла и върна бележника на икономката.

След като мисис Хофман излезе, тя отново взе листа със списъка за нещата, които искаше да прави.

„Да подомакинствам“ — прибави тя. Сгъна листа с уверена ръка. Чувстваше се добре да бъде заета.

Скай телефонира същата вечер, докато Гардън вечеряше сама. Той беше изминал целия път до Охайо.

— Не знам името на града — надвикваше той лошата връзка. — По дяволите, дори не знам дали има град. Срещнах едни момчета и те ми показаха как да завържа брезентово платно под крилото на аероплана. Как си, скъпа?

— О, аз се чувствам отлично. Играх маджонг в клуба цял следобед, а довечера има събиране в Уелфлийтс. Утре ще накарам Смит да ме учи да карам кола. Много съм заета.

— Добро момиче. Аз също започвам утре уроци. Един от тези приятели е голям пилот.

— Скай, недей! Смъртно ме е страх!

Неговият смях изпука заедно с пращенето в слушалката.

— Не бъди глупава, ангел мой. Не знаеш ли, че аз съм най-добрият жокей на облаците в Америка? Просто имам нужда момчетата да ми покажат туй-онуй. Няма за какво да се тревожиш.

— Но аз все пак се тревожа!

— Недей! Прекарвай си добре времето.

— Добре.

— Добре тогава, възлюбена. Дочуване засега.

— Скай! Скай!

— Да?

— Липсваш ми, скъпи.

— И ти на мен ми липсваш. Грижи се за себе си!

Гардън задържа телефонната слушалка дълго време, преди да я закачи. „Аз не му липсвам ни най-малко“ — каза си тя. „Няма защо да съм тъжна“.

Тя се върна на масата и довърши храненето си. После се гримира и Смит я заведе на празненството.

Елиът и Френсайн Уелфлийт бяха приятели на Вики, но имаше още шестима седмина периферни приятели от възрастовата група на Скай. Гардън се заразхожда непринудено сред тях, отбивайки шегите им за това, че била изоставена заради фермерски дъщери от Средния Запад и „сексапила“ на аероплана.

— Това е достатъчно, за да ми създаде комплекс за малоценност — каза тя с престорено нацупена физиономия, като че ли им вярваше. — Всички ние знаем за мечтите, свързани с летенето.

Когато Елиът Уелфлийт сложи ръка на кръста й и я попита дали не е самотна в тази голяма къща, тя се усмихна въпреки неговата фамилиарност.

— Когато започна да се чувствам самотна, Елиът — каза тя, — вярвай ми, че ще бъдеш първият, на когото ще кажа.

Тя освободи бедрото си от ръката му и отиде в друга група, където се водеха разговори за новия президент.

— Ударът на Хардинг си беше напълно в канавата на глупостите, които можеха да се очакват от него. Този човек се оплиташе като пате в кълчища във всичко, което вършеше. Кулидж може да е студена риба, но поне постига нещо. Помните ли полицейската стачка?

Гардън се оттегли. Политиката й дотягаше.

 

 

Няколко дни по-късно тя телефонира на Уентуърт Раг във Флат Рок.

— Моля те, ела ми на гости — каза тя. Ще се радвам да те видя. Верандата тук често ме кара да мисля за „Лодж“ и тебе и за онези хубави времена, които прекарахме заедно.

 

 

Влакът на Уентуърт пристигна на гара Пенсилвания в Ню Йорк в четири и половина следобед. Гардън беше взела влака от Саутхямптън същата сутрин. Тя искаше да е на перона, да посрещне сама своята приятелка.

— Гардън, изглеждаш толкова елегантна.

— Уентуърт, а ти изглеждаш чудесно.

Честно казано, на Гардън Уентуърд й се видя много старомодна с нейната дълга до глезените пола и лице без никаква козметика.

За Уентуърт пък Гардън изглеждаше твърде лекомислена — тя носеше чорапи с цвета на кожата, нещо, което никоя лейди не би сложила, а и роклята й беше с къси ръкави.

— Горещината е ужасна в града. Ще заминем с първото превозно средство сутринта — каза Гардън, като тръгнаха по стълбите от перона.

— Хей, Гардън, ами чантите ми? Дали да наема някой носач?

— Мартин ще ги вземе.

Шофьорът взе билета за багажа и докосна с длан периферията на шапката си.

— Благодаря, мис. Ще се погрижа за всичко.

 

 

Уентуърт се забърза към мястото, където Гардън я чакаше.

Перонът беше претъпкан с хора, викащи за носачи, ръчкащи се с лакти, броящи багажа; всички бяха нервни и потни от горещината.

— Така е в Ню Йорк…

— Кажи, Гардън, това ли е наистина животът… — каза тя, когато вече седяха в задната част на голямата лимузина. — Та аз бих могла да свикна с този начин на живот за половин минута.

Гардън се изкикоти. Тя наистина не беше и помислила как щеше да изглежда животът й през очите на Уентуърт. За самата нея да бъде возена от Мартин беше станало нещо обикновено.

— Почакай да видиш по-нататък, Уентуърт. Това е приказка, станала истина.

Уентуърт беше шумна във възхищението си. Понякога го изразяваше на висок глас, а друг път с тихо охкане и вдигане на веждите. Нейното състояние на учуденост продължи часове.

— Глупости, Гардън, искаш да кажеш, че всички тези стаи са твои?… Мраморният басейн… всички тези дрехи… обувки… шапки… фризьор… закуска в кревата всеки ден… истински иконом… дамска прислужница… увеселения през цялото време… всичките тези скъпоценни камъни?

Мис Трегър ги придружи, когато отидоха в Саутхямптън. Частично, защото, тъй като секретарката на принчипесата беше в Довил, нямаше кой да оправя нещата, но най-вече, защото за Гардън беше удоволствие да излага изискания си живот пред Уентуърт.

Ако приятелката й се случеше сутрин да се отбие в нейната стая, Гардън винаги правеше промени в менюто. На празненствата тя наричаше всеки от познатите „скъпи“ или „скъпа“ също като Вики. Тя носеше диамантената си гривна всяка вечер, независимо дали отиваха някъде или не.

Но през по-голямата част от времето тя си остана Гардън от летата във Флат Рок — кикотеща се, игрива и ядяща забранени неща. Тя беше поръчала велосипеди, така че да могат да карат от селото Саутхямптън до Ексимо Паис. Но не ги използваха.

Една яркожълта двуместна открита кола стоеше на пътя пред къщата, когато пристигнаха от гарата. Имаше дебела един фут синя кадифена панделка около нея с фльонга откъм центъра на покрива.

— Какво е това, Смит? — извика Гардън.

Шофьорът на Вики се усмихна.

— Това е подарък за юбилея, мисис Харис. „Десенберг“ с шестцилиндров двигател. Мистър Харис каза, че трябва да ви науча да го карате.

Гардън прегърна Уентуърт.

— Ще научиш и мис Раг също, Смит.

Уроците по кормуване заемаха повечето от дневните часове на Гардън и Уентуърд. И двете бяха на едно мнение: че Гардън беше най-щастливото момиче на света.

— Не мога да се оплача — каза Уентуърт. — Ешби Редклиф ме извеждаше няколко пъти през пролетта и дори за една седмица дойде през юли във Флат Рок. Предполагам, че ще ми направи предложение за женитба, когато се върна вкъщи.

— Обичаш ли го, Уентуърт?

— Доста. Липсва ми, когато не го виждам. Но… прекръсти се, че няма да кажеш.

Гардън се прекръсти и се закле да я убие гръмотевица, ако каже поне една дума.

— Още съм луда по Мейн Уилсън. Насмалко да ти се разсърдя завинаги; той изгаря по теб.

— По мен? Та той ми е братовчед!

— Само втори. Това не се брои. Можех да го почакам да преодолее това чувство, ако се надявах, че ще ме погледне. Но нека не си кривя душата. Аз му се хвърлих на врата и сбърках с това. Той никога няма да ме пожелае, а аз винаги ще го желая. Така стоят нещата.

— Уентуърт, това е толкова тъжно, че ми се плаче.

— Не плачи. Аз плаках и заради тебе и отгоре. Харесвам много Ешби; ще сме щастливи. Ще дойдеш на сватбата, нали?

— Ще те убия, ако не ме поканиш в града. Там ще има театри, разговори и всеки ще се е върнал отнякъде. Октомври е най-хубавото време в Ню Йорк.

— Най-хубаво за погребения, ако остана. Майка ми губи вече търпение.

Накрая Гардън се предаде. „Може пък и за добро да е, мислеше си тя. Беше чудесно прекарването с Уентуърд по крайбрежието, но наистина няма да се почувства удобно в града. Ако и да беше хубавичка, тя щеше да си изглежда като провинциалистка, попаднала не на място в столицата.“

 

 

— Скай си идва! Скай си идва вкъщи! — Гардън сложи телефона на мястото му и изтича на верандата, викайки.

— Чудесно! Кога? Ще отидем ли да видя самолета?

— В неделя. Но не, не можеш да го видиш. Слава Богу, дал го е на някакъв свой нов приятел в Небраска. Мразех този аероплан. Той се прибира вкъщи с влака. Стига съм треперила да не се пребие някъде.

— Гардън, влакът ми е в събота. Ще съжалявам, ако го изпусна.

— Няма да заминеш, това е всичко. Ще имаме чудесно празненство. Ще кажа на мис Трегър да наеме духов оркестър за посрещане на влака.

— Не мога да остана. Не разбираш ли колко дълго изкарах тук? Вече е краят на септември.

— Но, Уентуърт, сега е вече време да се връщаш.

59

Гардън беше толкова ядосана, че й се искаше почти да убие мистър Франсоа.

— Пропуснали сте едно място — запокити тя ръчното огледалце върху тоалетката. — Има един кичур червена коса, който се подава отзад. Съпругът ми мрази да вижда някъде червено. Нямам време, мистър Франсоа, ще посрещам мъжа си на влака!

Мистър Франсоа се опита да я убеди, че се касае само за моментен светлинен ефект. За всеки страничен наблюдател косата й си била всъщност златисто руса.

— Съжалявам — каза Гардън. — Всичко върви наопаки и това съвсем ме разстройва.

А точно сега й се искаше всичко да бъде изрядно. Предишния ден, след като изпрати Уентуърт на гарата, тя тръгна по магазините, за да си купи някоя нова дреха, с която да посрещне Скай. И откри, че модата тази година много се е променила. Това се отнасяше и за шапките, и за роклите, които бяха станали повече от инч по-къси. Нищо от досегашния й гардероб не вършеше работа. Ако прибегнеше до преправяне на някоя дреха, това щеше да развали общия й фасон. Така че сега й се налагаше отново да тръгне по покупки и проби. Знаеше, че в сегашния си вид изглежда просто нескопосано.

„Господи, каза си Скай, бях забравил колко е хубава! Как можа да избледнее това в паметта ми?“ И той пое Гардън в обятията си, при което образът на една загоряла от слънцето девойка от Небраска се разтопи в съзнанието му. А тя бе представлявала нещо различно и възбуждащо за него, защото бе пилот изпитател. Той с неохота се бе разделил с нея, след като й бе подарил самолета и една диамантена огърлица, за да й напомня за него, а в същото време й се бе заклел, от своя страна, никога да не я забравя. Но тя беше част от друг свят — свят на вихрен летеж на лунна светлина към безпределни хоризонти. А Скай се бе вече уморил от този свят. Той му се бе струвал интересен и завладяващ до определен момент. Но впоследствие на свой ред бе станал отчайващо отегчителен. Както преди това се бе получило и с алпинизма. И с полото. И с ветроходството. И с тениса. И при тях интересът на Скай първоначално бе голям, за да угасне постепенно.

— Мартин тук ли е? — прошепна Скай на ухото на Гардън.

— Да.

— Нека да се заеме с багажа ми. А ние ще вземем такси. Толкова много ми се иска да те любя, че не мога да чакам.

Той беше забравил колко хубаво беше с нея това. По-хубаво от каквото и да било друго. Зарови пръсти във вълшебната й коса и отново се потопи в любовта си към нея.

 

 

Принчипесата се завърна от Париж с млад любовник, който не се занимаваше с нищо друго, освен да упражнява чара си. Тя беше недоволна от това, че синът й кара втори меден месец с жена си в нейната къща.

— Списанието излиза следващата седмица — й каза мис Трегър. — Лично проверих.

— Гардън, какво, по дяволите, е това? — Скай запокити ноемврийския брой на списание „Вог“ през стаята в кревата й.

— Скай, разля кафето ми.

— Хич не ме е еня за твоето кафе! — той дръпна подноса със закуската й и го хвърли на пода.

Гардън се сви във възглавниците си, изплашена от гнева му.

— Какво има, Скай? Какво не е наред?

— Ти не си наред. В списанието има твоя снимка. С реклама за козметика.

— О, дай да видя. Бях забравила.

Гардън седна и започна да разлиства страниците.

— Това беше, когато купих подаръка ти, Скай. Самолетът. Платиха ми пет хиляди долара, за да ме снимат.

И тя се усмихна ведро и доверчиво, сигурна, че сега вече той ще разбере и ще одобри. Но лицето му изразяваше погнуса.

— Ама какво си мислиш, че си, Гардън? Шоугърл от кабаре? Да продаваш лицето си за пари! Това е не по-малко курвенско от продажбата на тялото. Не ти ли давам достатъчно? Исусе, а аз си мислех, че си голяма работа, като ми подари самолета. И никога не мислех, че така ще ме оскърбиш. Че си го платила по такъв начин! Срам ме е за теб!

Сълзи потекоха по страните на Гардън.

— Не мислех, че… — изхълца тя. — Съжалявам, Скай! Съжалявам!

— Разбира се, че съжаляваш!

И той затръшна вратата зад себе си. Мис Трегър напусна гостната и отиде да докладва.

Следобедът се обади Лори Патерсън.

— Цяла вечност не съм те виждала, Гардън! Обаждах се, но секретарката ти е такъв дракон! Все ми казва, че си заета.

— Има нещо такова.

— Ще вместиш ли все пак в програмата си една стара приятелка? Хвърлила съм око на някои нови шапки, които Хенри Бендъл е изложил на витрината си. Какво ще кажеш утре да обядваме в „Плаца“ и после да се пошляем?

— Благодаря ти, Лори. Ще ми бъде приятно.

— Тогава в дванайсет и половина.

 

 

С невиждащ поглед Гардън прекоси мраморното фоайе на хотела. Първия път, когато го бе видяла, тя се бе спряла да погледа красотата му, обзета от благоговейно удивление. Всеки път след това тя бе забавяла стъпките си, оценявайки усещането за лукс, което великолепието на това място създаваше. Сега то беше просто коридор към ресторанта.

Управителят откачи кадифеното въже, препречващо входа, и се поклони. „Добър ден, г-жо Харис.“ Гардън беше позната по име на всяко обществено място в Ню Йорк, още откакто първите снимки от сватбата й се появиха във вестниците.

— Имам среща с г-жа Патерсън — каза тя. Гласът й беше безизразен.

— Разбира се. Разрешете — той я поведе към масата, на която я чакаше Лори.

— Шампанско — каза Лори, — за отпразнуване на това, че отново те виждам. Мила, какво се е случило? Изглеждаш сякаш най-добрият ти приятел е умрял.

— Чувствам се толкова нещастна, Лори. За първи път се скарахме със Скай.

— Бедното дете. Пийни си, ще ти помогне да се почувстваш по-добре, дори и ако е само една кафена чашка. Трябваше да видиш как ме погледна сервитьорът, когато си извадих бутилчицата. Хайде, Гардън, изпий го. После ми разкажи какво се случи.

— Това ли е всичко? Гардън, не бъди глупава. Преди да възникне следващият конфликт, този ще бъде забравен.

— Фотографите ме преследват също. Чакаха ме, когато излязох от къщи.

— Скъпа, те ще се махнат. След седмица нова история ще бъде в центъра на вниманието им. Освен това Скай се тревожи не особено от снимката. Той е притеснен от факта, че ти си свършила нещо на своя глава. Това наранява глупавата гордост, която всички мъже имат. Ще го преодолее за нула време.

— Лори, не зная как да го кажа…

— Продължавай, скъпа. Можеш да ми го кажеш.

— През нощта Скай не… Искам да кажа, чаках го, както винаги правя. Мислех, че ще се целунем и ще забравим за спора или че някак си така ще се развият нещата. Но той изобщо не дойде в стаята ми.

— Случва се, скъпа. Женените не правят любов всяка нощ. Любовните авантюри за края на седмицата са такива, не бракът.

— Случва се за първи път, Лори. Откакто сме женени. Като изключим само времето, когато беше на запад. За първи път.

— Чуй ме, Гардън. Може да е за първи, но със сигурност няма да е за последен път. Случва се. С всеки, който е женен от известно време. Повярвай ми, така е по-добре. И не означава, че не се обичате. Просто така е — ами така е с всички бракове. Нека сега поръчаме нещо за ядене. После ще се отбием до Бендъл. Няма нищо по-добро на света за оправяне на настроението от една нова шапка. Ще видиш. В никакъв случай не трябва да допуснеш да се вкиснеш. След като на Скай му се размине от избухването, той ще се нуждае от хубава, щастлива, усмихната малка съпруга.

— Гардън, пробвай тази. Синьото на ръба й се съчетава страхотно с цвета на очите ти.

Гардън взе шапката от ръцете на Лори.

— Не подхожда. Никоя от тях не ми отива. Пробвах десет шапки и всичките са твърде малки.

Продавачката прибра шапките.

— Мадам пробва шапките клош. Те не позволяват да се носят с много коса. А ето сега тази тук. Дъното е широко, за дълга коса. А синьото перо ще подхожда чудесно на очите.

Лори размаха ръце.

— Ужас — каза тя. — Просто ужасно. Това е… старомодна шапка. Гардън, скъпа, ти всъщност трябва да подстрижеш косата си късо.

— Лори, не бих могла.

— Разбира се, че би могла. И би трябвало. Ще се чувстваш като различен човек. Не ти ли е втръснало да си в ръцете на Франсоа? С къса прическа само прокарваш гребен през косата и — хоп — за десет секунди си готова за излизане.

— Но ти не разбираш. Става дума за ужасните червени кичури, които имам в косата си. Г-н Франсоа ги скрива.

— Това ли е проблемът? Скъпа моя, познавам човек, който умее в изрусяването неща, които биха накарали Рафаел да заплаче от завист. Моментално ще му се обадя и ще му кажа, че трябва да те вземе веднага. Накарай ги да ти опаковат онази, божествената, със синия ръб. Ще я носиш днес следобед.

— Разтърсете глава, мадам.

Гардън разтърси главата си. Воалът от златноруси коси се завъртя от край до край, след това се отпусна на място. Кичури от тях се плъзнаха по веждите й, а дебели букли се завиха точно зад ушите й. Тя поднесе огледалце да разгледа ниско подстриганото отзад. Приличаше на поредица от блестящи стъпала.

— Чувствам се толкова смешно — каза тя, — толкова леко.

— Нарича се „с олекнала глава“ — избъбри Лори. — Изглеждаш страхотно. Не ти ли казах, че Деметриос е артист? Не зная защо хората се водят по ума на французите, при положение, че гърците са изнамерили изкуството.

Деметриос прие комплимента с кимане на покритата си с къдрици глава.

— Вие разбирате, г-жо Харис, че трябва да бъдете внимателна по отношение на подстригването, оцветяването и особено на изтъняването. Никога през живота си не съм виждал толкова буйна коса.

— Сега вече не е чак толкова. И няма ивици с различен цвят. И не тежи. Харесва ми. Запишете ми редовно посещение за всеки петък. Няма да повярвате колко бързо расте.

— Ето, Гардън, сложи си шапката.

— О, Лори, трябва ли? Толкова харесвам косата си. Скай винаги е ненавиждал червеното. Той беше този, който настоя пред г-н Франсоа да я скрие. Ще бъде толкова изненадан.

Лори подаде шапката.

— Сложи я. Ще изглеждаш възхитително.

Гардън не изглеждаше възхитително. Тя изглеждаше зашеметяващо. Като модел. Или кинозвезда. Или най-красивото момиче в шоуто в „Зигфилд Фолиз“.

 

 

— Юда Искариотски е, принчипесо — каза Лори по телефона. — Изпрати ми сребърниците. Сега снахата ти не се различава, от която и да е друга добре издокарана, добре облечена, много богата млада дама от нюйоркското общество.

60

На двадесет и девети октомври бе поставено ново шоу на Бродуей. Беше изцяло в черно, музикално ревю, наречено „Развилняване“, което превзе Ню Йорк на един дъх. Песента „Развилняване“ се превърна веднага в шлагер, както и още една песен и танцът, който я съпровождаше. Песента беше „Чарлстън“, танцът — чарлстонът.

Това беше танцът на Гардън — по-обуздан, по-излъскан като за бродуейската сцена, но все пак същият. Всичките й приятели чувстваха превъзходство в сравнение с простосмъртните, които бяха започнали да танцуват чарлстон сега. Те го бяха научили от Гардън месеци, преди който и да е друг в Ню Йорк. Тя беше любимката на групата, нейната звезда. Любимо занимание им беше да изчакат момента, в който всички в някой нощен клуб заиграеха чарлстон, за да започнат да заудрят по масите и да завикат:

— Гардън, Гардън, Гардън. Изиграй истинския чарлстон.

И защото Скай гледаше, защото Скай винаги кимаше в знак на съгласие, Гардън го изиграваше. Тя танцуваше с яростно отдаване, с отчаяние, отдавайки се на ритъма на музиката заради моментната забрава, която получаваше в замяна от нея.

И понякога, понякога това възбуждаше Скай и когато те се връщаха вкъщи с розовата утринна светлина, той влизаше след нея в стаята й и я любеше върху розовите й копринени чаршафи.

Ето защо, когато това се случи след скарването, тя танцува още по-френетично, надявайки се, че всичко ще бъде, както е било, че Скай ще бъде, какъвто е бил.

Това не се случи.

Нямаше повече караници, нямаше викане, нямаше груби думи. Скай бе очарователен, разговорлив, стараещ се да й създава удобства. Той се отнасяше към нея със същата загриженост, проявявана към всички други жени, които познаваше. Същата.

Гардън се опита да промени нещата със сълзи, молби, дори с бележки, оставени върху възглавницата му.

„Само ми кажи какво не е както трябва, молеше тя, за да се опитам да го поправя.“

И Скай отговаряше, че всичко е наред, че е зает… или уморен… или изобщо не отговаряше нищо.

 

 

Развилняване. На Гардън й се струваше, че лудото темпо, което си беше наложила миналата пролет, е било просто пълзене в сравнение с живота й сега. Сега имаше повече партита, повече ходене по нощни клубове, заведения с алкохол, повече търсене на силни преживявания, на нещо ново, по-бърза смяна на местата от когато и да било преди. Постоянно се чувстваше уморена.

И тъжна. Но не можеше да допусне това да бъде забелязано, особено от Скай. Тя трябваше отново да го спечели. С усмивки, смях, танцуване.

— Трябва да бъдеш весела, скъпа — казваше й Лори. — Пийни малко шампанско, то ще те тонизира.

— Трябва да бъдеш шик, скъпа — казваше й Принчипесата. — Малкото сладурче от малкия град е очарователно, но за много кратко.

— Трябва да показваш, че не ти пука — казваше й Маргот, — иначе се превръщаш в неудобство.

Името на жената беше Алекса Макгайър. Тя беше слаба червенокоса калифорнийка. Беше дошла в Ню Йорк след развода си, за да се „отърве от проклетото слънце“. Тя ругаеше, пиеше, палеше цигара от цигара и не вършеше нищо, без да се допита предварително до астролога си.

— Скай — каза тя, когато го срещна, — какво страхотно сугестивно име. Коя е зодията ти Скай?

— Осемнадесети ноември — отвърна той.

— Скорпион. Прекрасно. Скорпионите са така изключително чувствителни.

Маргот изсъска през рамото на Гардън.

— Змиите са така невероятно гъвкави. Наблюдавай тази, докато шава с опашка.

 

 

Скай не се прибра вкъщи на рождения си ден. Гардън беше подготвила вечеря, само за тях двамата, в дневната до камината.

На следващия ден тя намери астролог във Вилидж, който й взе хиляда долара, за да й направи хороскоп.

— В момента конфигурацията на планетите ти е неблагоприятна — каза й жената. — Ти си нещастна. Но влизането на Венера в знака ти след три седмици е в благоприятен аспект и всичко ще се оправи.

— Дрън-дрън — каза Лори, когато Гардън й разказа какво е направила, Гардън се съгласи с нея. Астроложката не беше много убедителна. Но все пак имаше нещо, на което да се надява. А междувременно й правеха масажи, козметика, педикюр, изрусяване, пробваха й неофициални и официални рокли, шапки, палта и кожи.

Алекса беше винаги облечена в нещо ново, нещо шокиращо, нещо лъскаво; и кожи. Кожи, в които тя отъркваше лицето си, притворила очи, разтворила устни, мъркаща като хищна котка; кожи, които тя отхвърляше от раменете си в очакващите ги ръце на Скай; кожи, които се свличаха по ръцете й и ходейки, тя ги влачеше след себе си. Гардън си купи къси и дълги шалове, жакети, наметки, палта от тюлен, норка, леопард, лисица, астраган, хермелин, чинчила.

Трите седмици, дадени от астроложката, завършиха на десети декември. Когато Гардън се прибра вкъщи от пазаруване в пет часа, беше вече тъмно.

Тя беше облечена по руски маниер в точно прилягащо червено палто с широки поли и претенциозни черни закопчалки като панделки. Кожа от черно персийско агне обточваше подгъва му и украсяваше яката и маншетите. Беше обута в черни ботуши от чортова кожа с червени пискюли, а на главата си беше сложила дълбока шапка с широка периферия от черна агнешка кожа. Носът и бузите й бяха порозовели, очите й блестяха. Сняг се топеше на места по палтото и блещукаше върху шапката й.

Скай седеше в дневната, в кресло до огъня. Гардън не го забеляза, преди да се беше разтоварила от покупките си и прекосила стаята до камината.

— О, Скай — възкликна тя. — Знаеш ли какво? Вали сняг. Никога досега не бях виждала сняг. Толкова е вълнуващо, носи се из въздуха и земята побелява от него. Не ми се стоеше в колата. Прибрах се пеша, за да може снегът да ме навали и да го ловя в ръцете си — тя разтърка длани близо до пламъците.

Скай се усмихна снизходително. Ентусиазмът й беше затрогващ, а розовото й после изглеждаше възхитително.

— Седни — каза той. — Нека ти сваля ботушите. Краката ти сигурно са замръзнали.

Гардън се отпусна в едно дълбоко кресло, без да престава да говори.

— Мислиш ли, че снегът все така ще вали и ще вали и няма да спре да вали? Храстите в парка вече имат снежна шапка. Скоро всичко ще е побеляло и искрящо. По улиците пеят коледни песни. Минах покрай оркестър на Армията на спасението. Около тях се бяха насъбрали хора, които пееха. Аз се спрях за малко и също попях. „О, малки граде Витлеем“. Беше прекрасно.

Скай разтриваше стъпалата й между ръцете си. Бяха леденостудени.

— По-добре вземи гореща баня, иначе ще настинеш. Колко дълго ходи пеша?

— О, не зная. От „Св. Патрик“. Пресякох и минах през парка, когато стигнах до „Плаца“.

— Това са две мили, Гардън.

— Няма значение. Беше чудесно. Мислиш ли, че ще продължи да вали до Коледа? Ще бъде точно като в Къриър и Айв. Мислиш ли, че бих могла да се науча да карам кънки?

— Можеш да се научиш да караш кънки, но не тази година. Отиваме в Южна Франция.

— О, не! И ще изпуснем снега?

— Можем да направим екскурзия до Швейцария. Ще видиш повече сняг, отколкото си си представяла, че може да съществува. А в юга на Франция ще се влюбиш. Няма нищо на света, което да се сравни със Средиземно море. Синьото на водата е невероятно, то е съставено от всички нюанси на този цвят. И се променя, както твоите очи сменят цвета си понякога.

— Моите очи?

— Да. Синьото на очите ти се променя. Понякога е по-тъмно, понякога е по-светло. А когато си облечена в зелено, те придобиват цвета на Средиземно море. Трябва да носиш много зелено, когато отидем там.

Гардън се почувства уютно и обичана.

— Г-ца Бонгран ни е разказвала за Южна Франция. Тя беше учителката ми по френски в Ашли Хол. „Лазурният бряг“ я наричаше тя. Не е ли това прекрасно име? Винаги съм искала да мога да го видя. От нейната уста звучеше толкова красиво! Кога отиваме?

— На другия ден след Коледа.

Полузатворените очи на Гардън се разтвориха широко.

— Но ние няма да можем. Сватбеното тържество на Уентуърт е на трети януари. Аз съм шаферка на булката. Скай, не помниш ли?

— Не, не помня. Не си ми казала.

— Казах ти. Беше точно след като се върна от Небраска. Уентуърт е ходила до Саутхямптън и се обади около седмица, след като се е прибрала в Чарлстън.

— Е, не си спомням. Но това няма значение сега. Просто й пиши и кажи, че няма да успееш да отидеш.

— Не мога да го направя. Обещала съм да отида. Освен това Уентуърт е най-добрата ми приятелка. Тя беше на сватбата ни и аз искам да присъствам на нейната.

Скай постави краката на Гардън на пода. Седна в кресло срещу нейното.

— Добре тогава — каза той. — Ти отивай в Чарлстън. Можеш да дойдеш в Монте Карло след сватбата — след това взе вечерния вестник и се зачете в него.

Гардън почувства, че краката й изстиват. Тя ги сви под тялото си.

— Ти няма ли да дойдеш в Чарлстън?

— Вече ти казах. Ще пътувам в деня след Коледа — гласът му се чуваше иззад вестника.

— Защо да не заминем и двамата през януари? Само една седмица по-късно е.

— Защото хороскопът ми показва, че първите дни на Козирог са най-подходящи за започване на ново начинание.

— За Бога, Скай. Наистина ли вярваш в глупостите по разните хороскопи?

Скай остави вестника.

— Не са глупости, Гардън. Проява на невежество е да се говори така. Астрологията е наука, чиста математика. Вековете са го доказали. Въпреки усилията на разни църкви, правителства и влиятелни групи, тя все още съществува. Не може просто да бъде изличена, защото я има, защото е истинска. Не можеш да унищожиш вселената и всичките й творения.

Гардън беше вече виждала този разпален поглед на лицето му, когато той беше увлечен по летенето. Усети проблясък на надежда. Ако с астрологията бъде същото както с летенето…

— Алекса идва ли в Южна Франция също?

— Разбира се. С нея сме партньори.

— В какво?

— В начинанието. Каним се да разорим банката на Монте Карло. Идеята е страхотна, не виждаш ли? Рулетката, зарът, картите, всичко това са числа. Математика. Астрологията също се изгражда от числа в измерванията и пресмятанията. Всичко, което се иска от нас, е да направим схема, по която да открием съотношенията и тогава — хоп! — ще знаем предварително кои числа ще излязат. Това е чиста наука.

61

Гардън пристигна в Чарлстън на тридесети декември. Пристигна сама. Корин приготвяше багажа й за Франция, а г-ца Трегър се занимаваше с доставянето на летните й дрехи, които още не бяха готови, както и с обявяването на промяната на адреси и формалностите по пътуването.

Гардън си взе обикновено купе в обикновен влак, в чийто ресторант се хранеше. Вики й беше предложила да пътува в специален вагон, но Гардън отклони предложението й под предлог, че иначе щяло да й бъде по-забавно.

Няколко души във вагон-ресторанта я разпознаха. Един й поиска автограф. Последните й снимки във вестниците бяха само отпреди два дни. Цяла страница беше отделена на изпращането на „Париж“, новия модерен кораб на Френч Лайн, на който пътуваше Скай. Имаше снимки на Гардън на доковете, на мостчето към кораба и още половин дузина на голямата стълба, водеща към огромното фоайе на кораба. Заглавията бяха:

„Модерен“

„От класа“

„Шикозен по парижки“

Имаше също и една снимка на Алекса Макгайър в леопардова наметка, държаща малко леопардче в ръцете си. Сензационният вестник съобщаваше, че името на зверчето било Зодиак.

 

 

Маргърит Трад беше на гарата да посрещне дъщеря си.

— Гардън — извика тя. — Гардън, изглеждаш толкова променена — тя целуна Гардън по бузата.

— Отрязала съм си косата.

— Зная. Видях снимки. Това, което искам да кажа, е, че изглеждаш много пораснала.

— Е, мамо, какво друго си очаквала? Миналата седмица навърших осемнадесет. Благодаря ти отново за обеците. Чудесни са!

Гардън направи знак с ръка. Кондукторът на спалния вагон, двама носачи и началникът на гарата се забързаха към нея. Тя им каза няколко думи, прие един плик от началника на гарата и пъхна сгънати банкноти в няколко ръце. После хвана майка си за ръката.

— Хайде. Нямам търпение да видя къщата. Не се тревожи, багажът ми ще бъде донесен — те прекосиха сградата на гарата; глави се обръщаха след Гардън да я изгледат. Тя носеше сиво палто от лисица, пристегнато със сива сатенена фльонга, падаща върху лявото й бедро. Движеше се с увереност, демонстрираща факта, че е някой, който трябва да се види.

— Такситата са на този край, Гардън.

— Наела съм кола. Много съм свикнала да имам кола. Ако ти хареса, ще ти я оставя. Наистина е лесно да се научиш да караш кола.

Колата беше сив „Пакард Фейтън“.

— Мамо, зная, че изглежда голяма, но в трафика няма да имаш проблеми с нея. Всеки ще гледа да се махне от пътя ти — Гардън се настани зад кормилото, отвори плика и извади от него ключа за колата.

„Ето това е, помисли си Маргърит. Ето как се е променила. Свикнала е да дава нареждания на други. Свикнала е да бъде богата.“ Маргърит се настани в колата, без да каже дума. Когато пристигнаха в къщата, тя разведе дъщеря си из нея, нетърпелива да чуе одобрението й.

 

 

Къщата се намираше на „Ийст Батъри“ и беше една от редицата големи къщи, надвиснали над река Купър, при вливането й в широкото пристанище. Тя имаше красива неправилна конструкция с веранди, простиращи се както на предната, така и от другите й страни, и с петоъгълна ниша отпред, която се издигаше от гранитните стени на приземния етаж до островърхия покрив четири етажа по-нагоре. По дължината на нишата минаваше много приятна наглед и лека вита стълба, водеща към широк коридор покрай северната стена. Там се намираха обичайните стаи за всяка голяма еднофамилна къща в Чарлстън.

Дървените части на прозорците, вратите, корнизите и полиците на камините бяха превъзходно изработени, стил „Адам“, съдейки по изящността и лекотата им, но специфични в дизайна си. Гарденията присъстваше ненатрапчива във всеки декоративен елемент. Дори върху бронзовите топки на вратите бяха гравирани симетрично разположените венчелистчета на цветето. В центъра на всеки таван плоска хоросанова розетка във формата на гардения обкръжаваше основата на полилея. Гостната беше украсена с цял медальон от преплетени гардении и бръшлянови гроздове.

Дървото на мебелите беше покрито с онази патина, която недвусмислено говори за грижливата им употреба в продължение на столетие. Някои от тях Гардън си спомняше от къщата на „Трад Стрийт“. Голяма част виждаше за първи път. Това се отнасяше и за пердетата, килимите и тапицерията. Все пак, по някакъв начин, те не носеха печата на новото. Цветовете им бяха меки, шарките — дискретни.

— Красиво е — каза тя искрено. — Много по-красиво от Баронството или която и да е от къщите на принцесата.

Маргърит се изчерви като момиче.

— Все още работя по нея — каза тя нетърпеливо. — Опитвам се да проследя нишките на всички неща, които са принадлежали на Гардънови преди войната. Получавам писма от антиквари от най-различни северни щати. Естествено, натам е отишло всичко.

Гардън погледна дяволитата физиономия на фигурката на конник от Ашли, поставена върху полицата на камината в гостната стая. В мислите си той, изглежда, се отнасяше със същата ирония по отношение на лековерието на Маргърит и честността на антикварите.

— Чудесна идея — произнесе гласно тя.

Струваше й се странно, че е отново в Чарлстън — объркваща смес от чувства на познато и неочаквано. Тя обядва с майка си, напомняйки си да не го смята просто като увертюра към същински обяд, после излезе да се поразходи по „Батъри“. Това надигна в сърцето й едновременно противоречиви емоции, щастливи и тъжни, без да знае защо. Денят беше топъл, типичен за Чарлстън в края на годината и тя се нуждаеше само от лекия вълнен жакет към костюма си. Беше времето на отлива и тя вдъхна смрадливия, наситен със серни изпарения, мирис на блатна тиня с усещането за завръщане вкъщи. Гостуващите в Чарлстън винаги бърчеха носове с отвращение при миризмата на облаците изпарения от тинята. Гардън, както всички местни, считаше, че миризмата е точно както се полага при отлив.

Имаше бриз, който разпенваше леко върховете на водата в пристанището и нанасяше върху устните й вкуса на сол. Чайки се стрелкаха надолу и издаваха своите типични кресливи звуци. В парка „Уайт Пойнт Гардънс“ малки деца играеха и се катереха по оръдията, реликви от войните, в които Чарлстън е вземал участие, а техните чернокожи бавачки седяха върху боядисаните в зелено пейки и си говореха на острия си, напевен гъла^[11]. Гардън пресече парка, стъпвайки по хрущящите черупки от стриди върху пътеката, разклати една надвиснала плетеница от испански мъх, минавайки под голямо дъбово дърво. Спря се пред неспирно бълбукащия артезиански фонтан и пийна от топлата минерална вода с полунереалното усещане, че никога не се е отделяла от това място, че е било преди година, две, десет. Всичко си беше, както винаги е било.

Само дето виждаше нещата по-ясно. Никога дотогава не беше се заглеждала, ослушвала, вкусвала. Децата са си били там, също и бавачките, звуците от игри и топли черни гласове, непрестанно бликащата вода с метален привкус. Никога дотогава не ги беше забелязвала. Сега тя видя цветовете на детските пуловери, смешната, нестабилна, залитаща походка на малко момченце, преследващо катерица, детето, заспало удобно на бялата престилка на бавачката си, върху меките й гърди вместо възглавница. Толкова щастие имаше в малкия парк, цяла съкровищница от любов!

Гардън се усмихна, минавайки покрай пейките, разменяйки „добър ден“ с чернокожите жени. Застана за момент под една палма, заслушана в шумоленето на копиевидните й листа. След това тя пресече „Саут Батъри“ и пое нагоре по „Чърч Стрийт“.

Мислеше си за г-н Кристи, който се опитваше с всички сили да накара учениците, изучаващи изкуство, да видят това, към което гледат.

— Аз виждам, г-н Кристи — каза тя тихо, — аз виждам сега.

Чернокож мъж се приближи, тикайки раздрънкана дървена количка със скърцащи дървени колела, припявайки си песничка, собствено творение, за това колко остри би могъл да прави ножовете, наточвайки ги.

— Как е? — попита Гардън.

— Доста добре, госпожо — каза той, включвайки и тези думи в текста на песничката си.

Гардън стигна до „Трад Стрийт“. На ъгъла й чернокожа жена с тюрбан на главата седеше на платнено столче, полузадрямала под полегатите лъчи на слънцето. Тя махаше лениво с палмово ветрило над масичката от едната й страна. Гардън се спря пред нея и махането се усили.

— Къш, мухо! — каза жената.

— Имаш ли останали от фъстъчените сладки, Маума?

— Разбира се, че имам, сладурано! Пресни-пресни от тази сутрин — тя измъкна измачкана кафява хартиена кесия от джоба на басмената си пола.

Гардън посочи две от сладките. Усети слюнка да пълни устата й. Фъстъчените сладки си бяха останали за нея с привкуса на забранения плод — те винаги бяха под забраната на Зензи и майка й. Два пъти Гардън се беше осмелила да си купи по една от тях, след което в продължение на дни беше преследвана от страхове, че ще бъде разкрита.

Тя се шмугна в някакъв уединен вход, извади от кесията една от сладките и я захапа. Очите й се навлажниха от удоволствие. Фъстъци, мед и портокалови кори се съчетаваха, за да създадат амброзия от солено, сладко и кисело. Тя изяде и втората, вкусвайки с наслада нея и греха от яденето на улицата. После се отправи към къщата, която все още считаше за свой дом в Чарлстън.

Къщата изглеждаше съвсем малка. Отначало Гардън я подмина, без да я познае. Нямаше спомен за нея като толкова маломерна. Или разнебитена. Със сигурност онзи ъгъл не беше изглеждал така преди — тухли, липсващи както зъби в устата на стара вещица. И тази боя, винаги ли е била толкова мръсна и олющена? Тя беше застанала на сянка. Смразяващият дъх на зимния следобед проникна през дрехите й.

Закрачи бързо към края на „Трад Стрийт“ покрай кея, от който се беше качила на яхтата при напускането на Чарлстън, по „Ийст Бей Стрийт“ към „Ийст Батъри“ и голямата къща, обитавана сега от майка й.

 

 

— Уентуърт звъня през десет минути — каза майка и. — Лиши ме от дрямката ми.

— Съжалявам. Ще й се обадя след минута — Гардън свали ръкавиците и шапката си. Дясната ръкавица лепнеше; троха от сладките беше залепнала за нея. Гардън я измъкна и я постави върху езика си. — Не мога да си спомня, мамо. Стаята ми в предната част на къщата ли се намира или в задната?

— Задната. Над градината.

— Бих предпочела да спя в предната. Искам да чуя продавачите на скариди и на зеленчуци сутринта.

— Защо ти е нужно, Гардън? Те само ще те събудят.

— В Ню Йорк нямаме улични продавачи. Искам да ги чуя.

— Добре, щом това е желанието ти. Ще кажа на Зензи да пренесе нещата ти.

Телефонът иззвъня, преди Гардън да успее да каже „благодаря“.

 

 

Гардън стигна с колата до къщата на Уентуърт и я паркира близо до ъгъла, откъдето беше купила сладките. По пътя си тя спря на „Батъри“ и изхвърли ръкавиците, доказателство за престъплението й, във водата. Нямаше смисъл да слуша упреците на Зензи; щеше да се наложи да прави признания и освен това тя изобщо не се разкайваше за постъпката си. Ръкавиците бяха без значение. Имаше още много като тях.

Тя направи подобаващ оглед и коментар на сватбените подаръци и чеиза на Уентуърт. За специалния прием у младоженците тя беше изпратила официална рокля, декорирана с дантела и пеньоар от свое име и сребърен сервиз за пунш от името на г-н и г-жа Скайлър Харис. Те се набиваха в очи измежду другите подаръци на Уентуърт.

— Господи, Уентуърт, неудобно ми е от толкова лъскави подаръци — каза Гардън извинително. — Но няма начин сега да се престоря, че не съм богата и затова се надявах, че ще ме разбереш.

Уентуърт не беше притеснена.

— Много ми харесват, а съм сигурна, че нямаше друг начин да се сдобия с тях. Когато си имам бебе, ще го къпя в купата за пунш. Сребърната лъжичка в устата не може да се сравни с къпането в сребърна вана.

Вечеряха с родителите на Уентуърт. За вечеря в Чарлстън беше много претенциозна, а и семейство Раг се стараеше разговорът да не затихва дори за момент. „Как не, помисли си Гардън. Уентуърт им е разказала всичко за Ню Йорк и Саутхямптън. Те би трябвало да си мислят, че се нуждая от някой Харолд или някоя Елзи да ми пъхат храната в устата.“ Тя знаеше, че г-н и г-жа Раг никога вече нямаше да се държат естествено с нея. А най-вероятно и всички останали в Чарлстън. „Колкото по-скоро си замина, толкова по-добре за всички нас, помисли си тя с тъга и съжаление. Аз изобщо не съм се променила. Те са тези, които са различни от преди.“

62

— Скариди, скариди, сурови скариди. Купете си скариди от ту-ук.

Викът събуди Гардън точно при изгрева на слънцето. Ръката й по навик се протегна към звънеца на масата до леглото. Нямаше такъв. „По дяволите, помисли си тя, да слизам два етажа надолу за кафе, при което ще трябва да разговарям със Зензи, докато го пия.“ Тя се обърна на другата страна и отново заспа. Следващият, който я събуди, беше продавачът на зеленчуци. Този път тя отиде до прозореца и разтвори пердетата, за да слуша. Отвъд перилата на верандата тя виждаше реката с нейните стъклено гладки в неподвижността на ранното утро води. Зелено-сивата им повърхност приличаше на олово. Същото беше и небето. Слънцето отдавна не беше се показвало, за да разпръсне зимната облачна пелена. Бяла чайка изпляска с криле срещу сивото небе, гмурна се в сивата вода и излетя обратно оттам със сребърна риба в човката си. После всичко отново се успокои, с изключение на идващия отдалеч напев на продавача на зеленчуци. Възцари се пълно спокойствие.

Над покривите отекна звънът на камбаните на „Св. Михаил“. „Дик Уитингтън, върни ми котката“, затананика Гардън в унисон с тях. Беше и половина. „Чудя се и половина след колко“, запита се тя. „И половина след времето за кафе“, каза вече гласно.

Тя наметна кашмирената си рокля, нахлузи пантофите си и изтича надолу към кухнята.

— Добро утро, Зензи!

— Защо си станала? Няма още осем и половина.

— Душа за кафе, това правя и струва ми се, че надушвам нещо такова.

— Много безсрамна, откак станала янки — измърмори Зензи.

 

 

Сутринта Гардън подкара към имението, за да се види с Реба и Метю и всичките си останали приятели от Селището. Реба се възхити на прическата и роклята й и от начина, по който беше решила проблема с двуцветната си коса.

— И през цялото това време аз съм избелвала дрехи, а не съм се сетила, че може да се избелват и хора.

Гардън им каза за Джон и настоя да го посетят.

— Може би — каза Метю.

Гардън знаеше, че това означава, че никога няма да го сторят.

Когато се върна в града, Гардън отиде, подчинявайки се на прищявка, до Ашли Хол. Щеше да се радва да види г-ца Бонгран, да й каже, че отива на Лазурния бряг. Прислужница се приближи до вратата на оранжерията.

— Няма никой — каза тя. — Това тук във ваканция.

Гардън се почувства като глупачка. Разбира се, че не би трябвало да има някой.

— Ти си нова, нали? — каза тя.

— Аз съм учила тук, казвам се Гардън Трад. Вече не живея в Чарлстън и просто исках да видя старото си училище. Може ли да вляза?

Прислужницата с нежелание я пусна да влезе. Гардън отиде до залата, усещайки, че се изпълва с чувството, което спиралните стълби бяха винаги предизвиквали у нея. „Не съм си давала сметка колко много обичам това място“, каза си тя шепнешком.

— Да, госпожо, но аз си има моите етажи да чисти.

— Разбирам. Благодаря ти, че ме пусна — Гардън се отправи надолу по алеята, съзнавайки, че се опитва да възпроизведе ученическата си походка от онова време. Как се бяха смели тогава, когато им показваше начина, по който би носила — кошница с пране на главата си. Трябваше да си го припомни. В Ню Йорк би могло да се превърне в много забавна игра по партитата. Още една, която тя щеше да спечели.

— Гардън, скъпа, толкова се радвам, че си дошла — Елизабет Купър я целуна. — Сядай и ми разправи всичко за големия град. Можеш ли да останеш за обяд? Трябваше да те попитам още по телефона, но толкова се радвах, че те чувам и не се сетих.

— Трябваше да ти се обадя по-рано; не знаех как ще ми е разпределено времето, преди да дойда тук и да говоря с Уентуърт. Ще се наложи да се прибера вкъщи за обяд.

— Разбира се. Ще пием само чай — Елизабет дръпна шнура на звънеца. — Разкажи ми сега всичко за себе си.

Те разговаряха дружески около един час, влагайки в това страстна неискреност. Елизабет не спомена, че според нея Гардън е измършавяла и смехът й е станал пронизителен; Гардън не каза на старата си леля, че въпросите й са дразнещи. „Не виждаш ли, че не искам да разговарям с теб за живота си? — искаше й се да извика. — Не разбираш ли, че се опитвам да изглеждам така, сякаш нищо не се е променило?“

 

 

Същата вечер Гардън отиде с Уентуърт и Ешби на новогодишното тържество в яхтклуба. „Така и така ще ме зяпат, помисли си тя, тъй че нека да им покажа нещичко.“ Вбеси се, понеже не можеше нищо да открие. Зензи беше отворила куфарите й и прибрала нещата от тях. Тя дърпаше чекмеджета и се ровеше из бельото си, опитвайки се да комбинира долна риза и фуста, разбутваше дрехите си из гардероба, без да е сигурна какво ще облече или къде са й обувките или какво й е опаковала Корин. Когато приключи с обличането, стаята приличаше на бойно поле и главата я болеше.

Но пък изглеждаше като кралица. Бялата й вечерна рокля беше цялата украсена със сребърни пайети във формата на шестоъгълници. Отпред тя беше вдигната почти до колената, а отзад се спускаше до пода, като майсторското обточване на ширита образуваше разширяващ се клош от бедрото надолу. Пантофките й бяха целите в сребриста украса. Шията и раменете й бяха разголени и напудрени, на лицето си беше сложила руж, а очите очертала със синьо. Устните й бяха светлорозови.

Гардън се погледна в огледалото. „Втора Пепеляшка“, каза си тя. Отново се почувства както едно време, преди да отиде на танци в Чарлстън — уплашена и с вързан език, тромава и стегната. „Хайде, Гардън, каза тя на огледалото, ти си любимката на най-добрите заведения в Ню Йорк. Чрез теб са продали повече колдкрем, отколкото чрез Пола Негри. От какво се страхуваш?“

Тя отвори касетката си за бижута, издърпа чекмедженца, разкопча кожени калъфи. След което си сложи подаръка за рождения ден от Скай — огърлица с шестоъгълници от диаманти и две диамантени шноли във формата на ромбове в косата над ушите си. Надяна на ръцете си нов чифт дълги бели ръкавици, позатрудни се, докато закопчее копчетата на китките и се наруга, че не е взела Корин със себе си. Широка диамантена гривна на едната ръка, две по-тесни на другата. Подаръкът от Скай за Коледа.

Тя намери чантичката към вечерния си тоалет на бюрото, след което установи, че е празна. Никакви кърпички, никаква пудриера, гребен, червило, парфюм. Искаше й се да изкрещи. За никъде нямаше да тръгне вече без прислужница.

Никога вече нямаше да се върне у дома, за да чувства, че никой не я иска.

 

 

Маргърит не си беше легнала, когато Гардън се прибра в един и половина.

— Как беше на танците? — запита тя нетърпеливо. — Не е нужно да питам дали си била най-красивата там.

— Беше ужасно, както винаги на танци в Чарлстън. Всички мъже разправят колко патици и зайци са застреляли, а всички момичета казват: „Наистина ли? Невероятно!“ Тя пусна дългата си до пода наметка от бяла лисица в едно кресло, а собственото си лъскащо тяло отпусна в друго. Тя беше красавицата, няма спор. А красавицата беше най-искрено и дълбоко отегчена. Липсваше й непресекващият, скорострелен, състезателен хумор на нюйоркския разговор, двусмислиците, нападките, клюките. Липсваха й добрите оркестри, свирещи най-новите песни, професионалните певци, сините светлини от прожектори, изстрелването на тапите от шампанско. Тя протегна ръцете си.

— Би ли разкопчала гривните ми, мамо? Не мога да се справя с тях с ръкавици на ръцете.

След като гривните бяха свалени, Гардън изхлузи ръкавиците и ги остави върху масата. След тях свали и шнолите. Те паднаха върху голяма, подвързана с кожа книга.

— Какво четеш там, мамо? Не ми е ясно как я повдигаш.

— Помислих си, че може да поискаш да видиш какво има в нея.

Маргърит внимателно премести бижутата на Гардън и отгърна корицата на книгата. Вестникарското обявление за първото светско представяне на Гардън беше залепено в центъра на първата страница.

— Това е книгата с изрезки за теб — гордо обяви Маргърит. — „Нюз и Къриър“ ми изпращат всичко, публикувано за теб, в който и да е вестник, където и да е.

Гардън се наведе напред, разгърна страниците и се зачете. Тя никога не беше виждала цялостния резултат от работата на камерите, насочени към нея, откакто беше заслужила вниманието им.

Беше зашеметена от количеството на материалите и очарована от показаното в тях превръщане на бледото, нервно младо момиче в блестяща, самоуверена млада жена.

— Наистина ли аз съм това? — каза тя със задоволство.

Маргърит гордо кимна.

— Нямах възможност досега да залепя тези. Заема цяла страница.

Бяха снимките от пътуването с яхтата. Гардън ги погледна, усмихвайки се. Докато стигна до тази с Алекса. „До нея, помисли си Гардън, изглеждам точно такава, каквато съм — провинциалистка от малък град, облечена в дрехи на гражданка от голям град.“

— Уморена съм — каза тя. — Мисля, че ще си легна.

— Гардън, не прибра бижутата си.

— Остави ги. Не са нищо особено. Сигурно секретарката ми ги е подбирала случайно.

 

 

Репетицията за предстоящото сватбено тържество се състоя следващия следобед, последвана от пиене на чай в къщата на Редклифови. Гардън се облече много внимателно. „Ще изглеждам толкова старомодно, колкото е възможно, обеща си тя. Това е времето на Уентуърт да блесне.“ Сега съжаляваше, че беше дала на собствения си шивач да ушие роклята, която щеше да носи като шаферка. Десенът и материята бяха каквито ги искаше Уентуърт и въпреки това изглеждаха някак си в нюйоркски стил — Гардън беше уверена в това. Тя облече семпла синя рокля. Не, прекалено шик беше. Махна раираните копринен колан и панделка.

Сватбарите се бяха събрали под портала на „Св. Михаил“. Гардън паркира колата си от другата страна на улицата пред пощата. Когато спря, четири чернокожи жени забързаха в надпревара към колата, всяка от тях стараейки се да държи букета си от цветя най-близо до нея. Тези продавачки на цветя бяха обичайна част от чарлстънския пейзаж, като особено ценено от тях беше мястото при пощата. Гардън ги отпрати.

— За каква ме вземате, за янки? — каза го на силно подчертан гъла-диалект.

63

„Франция“ беше по-малък и по-стар кораб от „Париж“, но той притежаваше елегантността, с която модерните, геометрично оформени декорации на по-новия кораб не можеха да се сравняват. Позлатени ламперии, брокати и дамаски, платна с пасторални сцени ала Фрагонар изобилстваха. Обзавеждането на целия кораб беше в стил Луи XIV му беше спечелило много подходящо прозвище. Наричаха го „Замъкът на Атлантика“.

Беше окичен целият с флагове, комините му вече димяха, когато Гардън се качи на борда. Фотоапарати щракаха непрекъснато, увековечавайки сцената.

Г-ца Трегър вървеше пред Гардън, носейки папка с документите за пътуване и специални, чисто напечатани инструкции, които да бъдат раздадени от главния стюард на влизащите в контакт с г-жа Харис членове на екипажа.

Гардън я следваше, без да обръща внимание на фотографите, другите пътници по палубите на кораба, изпращачите на пристана, които махаха за довиждане на приятели във времето, когато не зяпаха Гардън. Беше шести януари и беше студено. Гардън беше увита в самурени кожи, голямата яка на палтото й беше вдигната, така че образуваше качулка, на ръцете си носеше ръкавици, напъхани в срещуположните им ръкави. Палтото се затваряше близо до линията на шията с ослепяваща диамантена брошка.

Корин беше тежко натоварена с още кожи, преметнати през ръцете й, и квадратен кожен куфара, който стискаше в обятията си.

— Грабни това нещо и можеш да си купиш Бразилия, — каза един репортер. — В него са бижутата на дамата.

Приятелят му подсвирна.

— Дрехите на жена ми няма да напълнят тоя куфар. Колко диаманти могат да потрябват на една жена?

— С колкото може да се сдобие, младок. Млъкни и брой багажа. Три, четири, шест пътнически сандъци.

— Преброих шестнадесет куфара.

— Горе-долу толкова.

— Чакай малко. Какво е това?

— Кутии за шапки. Речи ги петдесет и давай да изчезваме. Започва да вали.

Гардън се разполагаше в спалня в синьо и златисто, дневна в златисто и бяло, а имаше и още една малка дневна за канцелария на г-ца Трегър по време на шестдневното пътуване. Кабината на г-ца Трегър се намираше на друга палуба, тази на Корин — във втора класа.

— Ще бъда на палубата, Корин — каза тя. — Искам да видя Статуята на Свободата. Когато се върна, ще искам банята да е готова и чаша шампанско.

— Но, мадам, как ще разбера кой на кораба би могъл да продава алкохолни напитки?

— Това е френски кораб. Те никога не са чували за сух режим.

Гардън беше прочела много внимателно рекламните материали, осигурени й от г-ца Трегър.

Тайно, тя силно се вълнуваше от факта, че ще пресече океан. А също се чувстваше щастлива, че се е завърнала в този си живот, където някой можеше да намери всяко нещо, от което тя имаше нужда.

Г-ца Трегър я намери на палубата. Гласът й надвика звуците, издавани от сирените на влекачите.

— Капитанът ви покани да седите на неговата маса, г-жо Харис.

— Не. Искам голяма, самостоятелна маса. Само за мен. Дори и вие ще седите другаде, г-це Трегър. И желая да съм втора смяна.

 

 

Столовата на първа класа във „Франция“ беше на два етажа, с куполен таван, извисяващ се над свободно пространство в центъра й. Изкусно изработени железни перила ограждаха подобния на балкон втори етаж, заграждайки празното овално пространство в центъра. Балконите и куполът се поддържаха от квадратни колони с позлатени и украсени с барелефи колони в коринтски стил. Към втория етаж се отиваше направо от централното фоайе на кораба. До по-ниския етаж се стигаше по великолепно широко стълбище, проектирано за тържествени случаи.

Появяването на Гардън Харис за обяд беше най-съществената част на тържествения случай. Тя носеше пищни дрехи и бижута и хермелинова наметка на раменете, но не това я отличаваше от болшинството жени в първа класа. Тя изглеждаше изключително красива, но имаше още няколко такива жени. Главите се обърнаха след Гардън, впечатлени от гордата й стойка, слизането й с лекота по стълбите, без да гледа в краката си, и начина, по който зае мястото си зад маса за шестима със стол и прибори само за един.

Масата беше вече предизвикала догадки. Царствена особа изглеждаше единственото логично обяснение. Гардън беше голямата изненада.

Не целеше да предизвиква внимание. Наистина искаше да остане сама по време на пътуването. След като приключи със задълженията си към Чарлстън, нямаше какво да отвлича вниманието й от ужасната дилема, стояща пред нея. Как да спечели съпруга си отново? Беше нещастна, а трябваше да мисли, да планира. Не можеше да приеме перспективата да води в течение на шест дни разговори с непознати. Нито пък искаше да я притесняват на някаква малка маса. Кухнята на Френската линия беше прочута, а тя обичаше да си хапва, особено когато се чувстваше нещастна. Имаше намерение да си похапва добре на всяко ядене, така че й е необходимо място за различни вкуснотии, за хлябове, сосове, купички с масло. Ето защо беше поискала голяма маса.

Сега, когато се беше сдобила с нея, при това по толкова очебиещ начин, тя беше решена да издържи до края така. Тя даже се забавляваше от вниманието, въпреки че не даваше да се разбере, че го забелязва. Нека зяпат глупаво. Нека говорят. Нека стигне чак до ушите на Скай Харис. Съпругата му може да накара всеки да се заглежда по нея без помощта на евтини трикове като малки леопардчета.

Океанските води бяха спокойни за Северния Атлантик през зимата, но достатъчно бурни, за да създадат неудобства на много пътници. Гардън не беше от тях. Тежките облаци означаваха само, че тя ще може да стои на палубата, колкото си пожелае, без опасност да изгори от слънцето. Тя се увиваше в топлото си палто с качулка и се разхождаше по палубата, определена за разходки, по двадесет минути всеки път. След това се опъваше в шезлонга си, покриваше краката си с одеяло и в продължение на двадесет минути се отдаваше на занимания, свързани с главната й цел. Тя се учеше да пуши. Всички жени в тяхната компания пушеха. Алекса пушеше непрестанно. Гардън гълташе дим и кашляше двадесет минути, после се разхождаше още двадесет, за да може студеният вятър да прочисти дробовете й.

— Наблюдавам ви от известно време — мъжът беше висок и застрашителен. Носеше право палто от туид с платка на раменете. И двете му части се развяваха от вятъра, плющейки съвсем близо до лицето на Гардън. Краката й бяха омотани от одеялото, затова не можеше да се отдалечи. Потърси с поглед палубен стюард, но такъв нямаше.

— Махнете се оттук — каза тя.

Мъжът приклекна до стола й.

— Дете мое, нямам намерение да ви изнасиля — каза той. — Бих желал да ви дам полезно предложение за пушенето. Гледам ви всеки ден и не виждам особено да напредвате.

Лицето му беше приятно. Дълбоки бръчки около очите и обветрена кожа. И не й се подиграваше, доколкото можеше да разбере.

— Доктор ли сте?

— Всъщност, да. Франсис Фабер, лекар на кораба. Желаете ли визитната ми картичка?

— Не, благодаря. Специалист по дихателни болести ли сте?

— Уви, не. Аз лекувам мозъци, психиатър съм. Гърдите болят ли ви?

— Не мога да спра да кашлям. Чудех се дали нещо в гръдния ми кош не е деформирано.

— Силно се съмнявам в това. Не вдишвате достатъчно въздух заедно с дима от цигарата.

Д-р Фабер взе една от цигарите на Гардън и й демонстрира. Малко по-късно те се разходиха заедно. После отидоха в бара и там също пушиха. С бутилка шампанско. Той беше облечен в панталони за голф и дебело поло. Раменете му бяха много широки.

— Мислех, че всички психиатри имат бради — каза Гардън. Тя вече пушеше доста добре.

— Не е нужно да копираме лицето на Фройд, достатъчни са идеите му — каза д-р Фабер.

И се впуснаха в разговор за Фройд. Стюардът попита дали биха желали още шампанско. Докторът каза „не“.

— Почти е време да се преоблечем за обяд. Може ли да ви придружа до каютата ви?

— Аз зная къде се намира тя, д-р Фабер.

— Моля за извинение. Боя се, че съм много старомоден.

Гардън въздъхна.

— Не, аз съм много груба. Не зная защо се държах толкова надменно. Извинете ме — тя се изхили. — Вероятно знаете защо съм била груба. Нали сте психиатър.

— Изобщо не бяхте груба, г-жо Харис. Държането ви беше отбранително, може би, но това е разбираемо. Непознат мъж ви заговаря, без да ви бъде представен… Не е начинът, по който са свикнали дамите.

— Какво значи „отбранително“?

64

На следващия ден Франсис Фабер вече се мотаеше около палубата за разходки, когато Гардън се появи там. Той повдигна за поздрав шапката си.

— Добро утро, ученичке.

Гардън влезе в крачка с него.

— Трябва да съм ви отегчила с въпросите си вчера. Съжалявам.

Фабер се разсмя.

— Не можете да си представите какво рядко удоволствие беше за мен да говоря толкова много. Професията ми налага единствено да изслушвам други хора. Умолявам ви да ми задавате каквито въпроси желаете.

Само един въпрос беше от значение за Гардън сега: „Как да накарам съпруга ми да ме заобича отново?“ Но него не можеше да зададе. А подозираше, че и Фабер не би могъл да му отговори.

— Как станахте психиатър? — попита тя вместо това.

Историята, която Фабер разказа, продължи по време на разходката, пушенето, бульона, още разхождане и обяда, сервиран върху подноси в безлюдния бар с шампанско и цигари. В нея имаше нищета, упорита работа, научни трудове, пълно себеотдаване в служба на страдащите.

— Толкова дълго време — каза Гардън, след като чу края на историята. — Толкова време ви е струвало да станете лекар — тя беше дълбоко впечатлена от това, че някой може да работи толкова усилено, толкова дълго, без да се откаже.

— Да, много време мина. Бях минал четиридесетте, когато получих най-високата си научна степен. Сега съм на петдесет и съм се отправил към Виена, за да започна отново да уча.

Петдесет. Почти можеше да й бъде баща.

— Какво ще правите във Виена? — запита тя почтително. За малко да прибави „сър“.

Следобедът Фабер предложи да обядват заедно.

— Аз ям сам на балкона — каза той, — и поглеждайки надолу, виждам, че и вие се храните сама. Жалко е, при положение, че бихме могли да се наслаждаваме на яденето заедно. Аз бих могъл да паля цигарата ви вместо един от четиримата сервитьори, които се надпреварват да сторят това.

Гардън размисли за момент; би било приятно. Но…

— Не — каза тя, — хората ще останат с погрешни впечатления. Знаете начина, по който се приказва за всичко, което се случи на кораб.

— Много сте предпазлива. Да, това ме натъжава, но е вярно. Все пак няма причина, поради която да не се срещнем в нощния бар след вечеря на чаша бренди и танци. Оркестърът е доста добър.

Истина беше. Гардън беше чула музиката им на път към каютата си след вечеря.

— С удоволствие — каза тя.

— Какъв добър танцьор сте, д-р Фабер.

— Какъв добър ласкател сте, г-жо Харис.

— Знам само едно нещо — боксьорската стъпка. Безнадежден случай съм, когато става дума за нещо по-модерно от фокстрот.

Гардън си помисли за г-ца Елис и нейните училищни дни за танци.

— Какво означава тази очарователно загадъчна усмивка? — попита тихо Фабер.

Гардън му разказа за г-ца Елис и собствения й фатален неуспех като танцьорка.

— Не мога да повярвам — те си пасваха идеално като двойка, телата им се движеха в безупречна координация в лекия ритъм на мелодията. — Кой съжалява сега?

— Истина е. И ставаше все по-лошо. Знаете ли, че съм блъскана от кола и единственото нещо, което си помислих, когато я видях да се приближава към мен, беше „слава Богу, че сега няма да се наложи да ходя на чай с танци“.

— Бедното ми дете — той я привлече по-близо към себе си, за да направят едно гладко завъртане. След което я задържа близо до себе си.

Гардън не забеляза това. Вниманието й беше заето от нова мисъл.

— Ако е вярно, че, погледнато психологически, няма случайни произшествия, мислите ли, че, в такъв случай, тогава съм излязла нарочно на пътя?

— Нарочно случайно?

— Да. Чудя се. Божичко, можело е да бъда убита. Колко глупаво. Забеляза, че широкото рамо на Фабер е много близо до бузата й. „Искам да положа глава на него, помисли си тя, да затворя очи и да танцувам цяла нощ“. Музиката беше толкова приятна, поклащането на телата им, усещането за силна мъжка ръка около кръста й. Внезапно се стресна. Що за мисли се въртяха в главата й? Единият й крак се блъсна в този на Фабер.

— Съжалявам — каза Фабер. — Счупих ли ви пръста?

— Не, няма нищо. Грешката беше моя. Трябва да си тръгвам.

— Наистина ли трябва? Все пак нараних ли брака ви?

— Не, не, бъдете сигурен, не сте. Просто искам да си тръгна.

— Разбира се — той я придружи до масата им.

Докато Гардън събираше ръкавиците и чантата си, Фабер взе шала й. Той я последва към изхода и постави шала на раменете й.

— Моля, позволете ми да ви изпратя до каютата — каза той. — Искам да съм сигурен, че не куцате. — Предложи й ръката си.

Гардън пъхна своята под лакътя му.

— Ще минем ли през палубата? Чистият въздух ще ви помогне да спите дълбоко — той не изчака за съгласието й, а я поведе към вратата, водеща навън. Прислужник я отвори при приближаването ви.

— Най-сетне — каза Фабер. — Изчиства се. Утре за първи път ще видим синьо небе — нямаше луна, звездите бяха ярки и близки като фенери, окачени на най-горната палуба.

— Колко е красиво — каза Гардън.

— Никога ли не сте виждали звездите над морето? Елате да ги видите по-добре — те минаха покрай осветените прозорци към носа на кораба.

Изглеждаше като че ли се движат из обсипания със звезди рай.

 

 

После звездите бяха затулени от главата и раменете на Фабер, когато той я прегърна и притисна устните си към нейните. Силната му ръка се пъхна под наметката й, докосна врата й, плъзна се по гърба й, стигна до основата на гръбначния стълб, притискайки нея към него, него — към нея.

Топлина изпълни сърцето на Гардън; гъдел плъзна по ръцете и краката й. Ръцете й се издигнаха по раменете му и обхванаха врата му и тя отвърна на целувката му със страстта на изгладнялата си за любов душа.

Наметката й падна и се изгуби нанякъде. Устните на Фабер се придвижиха надолу по гърлото до рамото й.

— О, Боже мой! — извика Гардън. Тялото й се изви в ръцете му. — Какво правя? Пуснете ме!

Фабер изправи глава, отпусна прегръдката си и хвана китката й в пръстите си.

— Не се плашете — каза той успокояващо. Доверете ми се. Най-естественото нещо на света е мъж и жена да се пожелаят един друг и да се вземат.

— Аз обичам Скай. Само Скай. Желая него.

— И така би трябвало, мила моя. А в този момент ти желаеш мен. Това не те отдалечава от твоя Скай. Него го няма тук. Аз съм тук сега. Можем да се радваме един на другиго.

— Не, не ми се вярва. Това е грешно — Гардън издърпа ръката си и се затича през палубата. Фабер вдигна наметката й, понечи да я последва, после се спря. Той я притисна под мишницата си, извади цигара и я запали в сключените си ръце. Горящата клечка освети усмивката му.

— Толкова ми е интересно — измърмори той, — когато декламират погрешните си представи за Фройд. И толкова са уплашени, когато им се случи да ги изпитат в реалността. Той изхвърли клечката през борда. „Въпреки това е жалко. Тази би трябвало да е невероятна в леглото.“

 

 

Гардън не напусна каютата си до края на пътуването. Храната, шампанското и цигарите й се носеха там.

Бяха я хванали в момент на отпускане, каза си тя, д-р Фабер се беше възползвал от моментната й слабост. За кратко тя беше насочила енергията си към него.

Въпреки това тя знаеше, че беше изпитала и нещо непознато. Целувката на Фабер беше различна от целувката на Скай, което й хареса. Опасно. Вълнуващо. Ново.

Никога не си беше представяла, че целувките на различни мъже са различни. Или пък че би допуснала да я докосне някой друг, освен Скай. Или че може да съществува физическо желание, без да има любов.

Сега мислите я връхлитаха ден и нощ.

65

Бароковата пищност на „Франция“ беше подготвила Гардън идеално за срещата й с парижката къща на Принчипесата. Големите парижки имения, беше научила тя, на френски се наричаха „hotels particuliers“. Къщата на Вики беше, грубо казано, с размерите на малък хотел. Подобно на „Франция“ тя беше обзаведена в стил „Луи XIV“, с изобилие на позлата, мрамор и стенописи.

Цветовете на hotel-a бяха тъмновиолетово и сиво, включително на ливреите, униформите и хартията за писма. На мястото на зеленото и сивото на Ню Йорк или жълтото и бялото на Саутхямптън. Икономът беше говорещ английски французин, на име Берси. Шофьорът беше Мопен. Автомобилът беше сив „Делаж“ с тъмновиолетова тапицерия. Начинът на живот беше същият.

Прислужница заведе Гардън до стаите й. Спалнята й дори имаше балкон, надвесен над градината, както стаята й в Ню Йорк.

Но това беше Париж. Гардън разгледа книгите по лавиците в нейната дневна, уверена, че там ще намери пътеводител за града. Скай идваше да я посрещне; тя трябваше да може да му предложи да направят някои неща заедно, преди да заминат за Монте Карло. Евентуално биха могли да вечерят навън. Независимо колко добър беше готвачът на Вики, в ресторанта на Айфеловата кула щеше да бъде различно. Или в „Максим“.

Тя разглеждаше илюстрация на някакво любопитно приспособление за гладене на дочен плат, когато влезе Алекса.

— Скъпа Гардън, адски се радвам да те видя. Бъди ангел и накарай Мари да донесе малко домашно шампанско — Алекса се разположи грациозно в едно кресло.

Гардън се беше втренчила във вратата.

— Скай не дойде с мен, Гардън. Той работи ужасно много, а аз и бездруго идвах насам, та ме помоли да те заведа.

Гардън беше прекалено зашеметена, за да говори. Алекса продължи да бърбори.

— Скъпото момче, той наистина работи до пълно изтощение. Системата все не ще да заработи както трябва. Една след друга неблагоприятни случайности. Но той не им позволява да го разстроят. Извор на веселие е през цялото време. Запомних вица за домашните вина от него. Внесеното в Ню Йорк е домашно тук. Схвана ли? И, за Бога, намери някакво вино. Натисни проклетия звънец в проклетия пъп на златния купидон. Никога през живота си не съм виждала нещо по-противно от тази къща.

Ръката на Гардън напипа бутона на звънеца, скрит в крака на масата до стола й. Когато влезе прислужницата, поръча й шампанско.

— Но, скъпа, ти говориш френски, това е страхотно. Аз, разбира се, не зная нито дума. Открила съм, че винаги се намира някой, способен да преведе… Бих желала Мари да е по-бърза. Наистина мисля, че е много смешно — начинът, по който Скай дава имена на прислужниците. В хотела той нарича всички сервитьори, момчета за поръчки и администратори Морис. Крупиетата са Хенри.

 

 

Прислужницата се завърна, придружена от Берси. Той отвори бутилката, отсипа от съдържанието й в две чаши и я остави в сребърната купа за охлаждане.

— Ще има ли нещо друго, мадам?

— Не, Берси, благодаря ти — той се поклони. — Как се казваш? — попита Гардън прислужницата.

— Вероник, мадам.

— Много добре, Вероник. Ние ще се обслужим сами. Можеш да вървиш.

Алекса отиде до масата с шампанското. Подаде чаша на Гардън, пресуши своята и отново я напълни.

— Не е лесно — каза тя. Взимайки бутилката със себе си, тя придърпа едно кресло близо до това на Гардън и седна, накланяйки се напред. — Слушай, малката. Не съм толкова студенокръвна, колкото изглеждам. Не обичам да виждам страдащи хора. Казах на Скай, че трябва да дойда тук, за да си потърся някакви дрехи, но всъщност дойдох, за да се срещна очи в очи с теб. Не идвай в Монте Карло, Гардън. Остани в Париж. Прибери се вкъщи. Съпругът ти е влюбен в мен. Всеки го знае. Ще ти се присмиват. Защо да изпиташ цялата тая болка?

Гардън не откъсваше поглед от мехурчетата, издигащи се бавно в чашата й.

— Наистина ли дрехите в Париж са толкова различни? — каза тя.

— Да не си полудяла, Гардън? Не чу ли какво ти казах?

— Чух. Мисля върху това, което каза. Просто се чудех, след като спомена, че ще си търсиш дрехи, какво би ти струвало пътя от Монте Карло дотук.

— Ако те интересува, зимната колекция на Шанел е изцяло в руски дух. А руснаците в Монте Карло са на всяка крачка. Мислех, че ще е забавно да си купя някои неща, преди пролетната колекция да ги е превърнала в отживелици.

— Демоде.

— Какво?

— Демоде. Означава „немодерен“. Обзалагам се, че и ти си такава, Алекса. Зная колко дълго отнемат пробите за дрехи. Скай никога не би се отделил от теб с дни, ако действително те обичаше. Смятам, че опитваш да ме блъфираш.

— Грешиш. Ясно е обаче, че няма смисъл да се правим на любезни — Алекса си наля още шампанско. Вдигна чаша към Гардън. — Надявам се, че помежду ни няма лоши чувства. Не изпитвам нищо лично против теб.

Гардън прелисти указателя.

— Мисля този следобед да отида да видя Айфеловата кула. Би ли се съгласила да дойдеш?

— А-а…

— И Лувъра.

— Не, благодаря, малката. Имам да правя покупки. Ще се видим в пет или някъде там.

 

 

Веднага, щом като Алекса си тръгна, Гардън отгърна в края на указателя. „Train Bleu“, пишеше там, „луксозно пътуване до Лазурния бряг. Влакът прави директна връзката между Париж и плажовете и казината на Кан, Ница и Монте Карло. Ястия се приготвят под контрола на…“ Тя прегледа набързо дългото описание. После изтича през стаята и отвори вратата към спалнята си.

— Опаковай отново всичките ми неща, Корин. Тръгваме след половин час. Намери г-ца Трегър. Имам нужда от незабавна резервация.

Гардън намери Скай зад масата в дневната на апартамента му в „Отел дьо Пари“. Листа, покрити с пресмятания, бяха разпръснати върху масата и по пода около нея.

— Каква изненада — каза той. — Мислех, че ще са нужни дни, за да придобие Алекса достатъчно руски вид.

— Може би толкова ще й отнеме. Дойдох без нея — тя се поколеба на вратата, очаквайки да види дали рискът й е спечелил.

— Е, хайде де. Няма ли да прегърнеш и целунеш своя беден, отруден съпруг?

Гардън се втурна към него.

Любиха се бурно, достигайки до блаженство.

— Милата ми, моята скъпа любов — измънка Скай в рамото й, — ти си чудесна.

„Спечелих“, помисли си Гардън в тиха екзалтация. Тя притисна силно в ръцете си главата на Скай, усещайки познатите, любими очертания на черепа му. Той е бил омагьосан от разните астрологически измишльотини, но сега е преодолял и тях, и влиянието на Алекса. Би му простила, дори и да не я помолеше за прошка.

 

 

Следобедът караха по Корниш, ветровития планински път, който обвиваше тясната ивица земя покрай морето. Гледките бяха зашеметяващи.

— Това сигурно е най-красивото място в света — повтаряше Гардън. Под и над тях проблясваха вили, прилепени до планините, обкръжени със стръмни, терасовидни градини, греещи в багрите и цветята в тях, смекчавани от замъгленото сиво-кафяво на маслинени дървета. Древни градове се раздигаха нагоре и се губеха надолу по канарите, а малкото им улички представляваха поредици от извивки и стъпала, толкова тесни, че каменните стени на къщите им изглеждаха като да се сливат над земята. Пътят завиваше и се гънеше, понякога стръмните му криволици не оставяха нищо между тях и планинския склон под тях. Изведнъж морето изчезваше, после отново се появяваше, за пореден път изненадвайки погледа с богатата, несравнима чистота и наситеност на цвета си. Гардън беше ужасена и очарована.

— Лазурният бряг — викаше тя триумфиращо. — Наистина съм тук.

Спряха в една странноприемница, кацнала внимателно на ръба на скала, и пиха вино, направено от грозде, което беше отгледано върху терасираните късчета земя зад странноприемницата. Седнаха в двор, застлан с камъни, с гръб към топлината на слънцето. Виното имаше резлив вкус — розово на цвят, а не червено, като че ли още малко и щеше да кипне. От време на време някое мехурче се издигаше от дъното на тежките бокали. Собственикът им поднесе хляб и сирене. Гардън беше на върха на щастието си.

— Чудя се как ли се чувства човек в странноприемница. Защо не останем тук, вместо в хотела?

— Вероятно гъмжи от бълхи. Освен това хотелът е на крачка от казиното. Карането по тоя път не би ми се понравило през нощта.

— Все още ли залагаш?

— Скъпа, Монте Карло е за това… Кога започна да пушиш, Гардън?

— На кораба. Всички пушат с такова удоволствие, че реших и аз да опитам.

— Ще отидем утре до „Картие“ да ти купим едно-две цигарета.

— Почакай няколко седмици. Ще можеш да ми ги дадеш за годишнината ни от сватбата.

Скай обгърна раменете й с ръка.

— Точно така — каза той с усмивка. — Ние сме една стара двойка. Женени от цяла година.

 

 

Алекса организира парти в чест на годишнината им в апартамента, който беше наела в една къща в Ница. Беше се върнала от Париж ден след пристигането на Гардън и беше намерила куфарите си грижливо опаковани от Корин.

— Права беше — каза тя на Гардън. — Блъфирах. Чувствах, че времето ми изтича и реших, че нищо не губя, ако се опитам да те задържа надалеч.

— Без лоши чувства, надявам се — каза Гардън.

Алекса се засмя.

— Не забравяш, а? Не, малката, без лоши чувства.

Следобедът Алекса си намери апартамент, вечерта — любовник. Руснак, чието име не можеше да произнесе. Наричаше го Петър Велики.

Партито се провеждаше на каменната тераса пред хола на апартамента. Свещи във ветроупорни абажури бяха наредени по каменната балюстрада, както и по средата на дълга маса, върху която бяха наредени купички с хайвер и бутилки шампанско и водка.

— Духът ни е много славянски тези дни — каза Алекса. — Иска ми се да бях отишла в „Шанел“, когато имах тази възможност — тя си намаза филийка с хайвер и я поръси с нарязан лук от друга купа. — Петър ще държи реч. Не е ли божествен? Не разбирам и дума от това, което казва.

Петър направи многословно поздравление по случай годишнината на безупречен френски. В ръката си държеше чашка, напълнена с водка. В края на тоста си той я допря до устните си, отхвърли глава назад, изправяйки хоризонтално ръката си, след което изля съдържанието в устата си и запрати чашката на пода с достатъчно сила, за да я строши.

Алекса аплодираше най-силно. Тя имитира бързото движение на китката и после също хвърли чашата си. Капчица водка проблясваше на брадичката й.

— Не го направих както трябва. Покажи ми, Петър — тя напълни нови чаши за себе си и за него.

След половин час подът блестеше от натрошено стъкло и почти всички участници в партито бяха пияни. Сред гостите фигурираха някои от старата компания от Ню Йорк: Марк, братовчедката на Скай, Ан, и нейният съпруг, двама от приятелите на Вики бяха също там, Алис и Лео Филипс. В допълнение присъстваха и около дузина мъже и жени, които Скай познаваше от пристигането си в Монте Карло. Те бяха англичани, французи, швейцарци, поляци, говорещи на смес от родния си език и френски.

Когато всички чаши за водка бяха счупени, се прехвърлиха на тези за шампанско. Петър ръкопляскаше одобрително почти на всяка строшена чаша, включително и от самия него.

Гардън запушваше ушите си с ръце; това беше юбилейно парти, което никой нямаше да забрави. Трите реда перли около врата й блещукаха на светлината на свещите. Триста шестдесет и пет еднакви перли.

66

Месеците си минаваха и нови и нови американци увеличаваха групата на приятелите на Скай и Гардън. През Ню Йорк, Чикаго, Сан Франциско и по всички точки между тях се говореше, че доларът купува много франкове, а във Франция няма и сух режим.

Хора идваха и си заминаваха; групата нямаше стабилността на компанията им в Ню Йорк. Някои оставаха за седмица, други — за месец. Някои откриваха, че на Ривиерата, въпреки всичките й цветя и палми, беше студено през зимата и почти веднага заминаваха за Гърция или Италия. Скай и Гардън оставаха. Той беше твърде погълнат в теориите си за астрологическия контрол върху колелото на рулетката, за да може да се отделя от това място за по-дълго от няколко дни, и то от време на време.

— Знам, че съм близо до целта — казваше поне веднъж на всеки десет дни. — Разбрах какво не се получи миналия път и съм го коригирал. Този път изчисленията са точни. Този път ще стане.

И така, Монте Карло им беше станал вече дом.

— Защо не си вземем вила? — предложи Гардън, но Скай каза, че било твърде голямо притеснение. Хотелът им осигурявал всичко, от което се нуждаели. Те преустроиха стаите си. Двустайният апартамент се превърна в помещение с две всекидневни. Гардън купи грамофон и плочи, четири комплекта за маджонг и няколко цигарени кутии за масите. Г-ца Трегър уреди с хотела барман и сервитьор за всеки следобед. И всеки следобед стаите бяха пълни: хора, които познаваха, приятели на хората, които познаваха, приятели на приятелите. „Намини към Харис“, казваха, когато ставаше дума за Монте Карло. „Просто спомени името ми.“

— Държим кръчма — оплакваше се Гардън. Скай отвръщаше, че имат късмет с толкова много приятели. Цялото това оживление го забавляваше.

Участието на Скай и Гардън в коктейлите продължаваше до осем часа. След това те изоставяха целия шум, тракането на плочки за маджонг и гълчавата от гласове, и слизаха в ресторанта да вечерят. Обикновено четири или пет от гостите им слизаха заедно с тях. Други отиваха до своите хотели, в други ресторанти или просто си похапваха от безкрайните запаси ордьоври и питиета на коктейла.

След вечеря отиваха в казиното, където Скай привеждаше в действие поредния си план за рулетката. Впоследствие излизаха, търсейки забавления, за да изтрият горчивия вкус на поредната грешка в пресмятанията.

Шареха нагоре-надолу по крайбрежието в една, две, три или повече коли, следвайки водачеството на Скай по пътя, който той сега познаваше твърде добре. Тези, които караха бавно, се изгубваха, невнимателните имаха произшествия. Тези, на които не липсваше смелост и умение, се увличаха по любовта на Скай към скоростта и риска. Той ги водеше по нощни клубове, заведения, където се събираха бачкатори, по хотелски барове, други казина. Много бяха местата, където не ги очакваха с радост, по-малко — в които не ги допускаха. Скай беше познат навсякъде. Известен като разточителен в сметките и щедър в бакшишите. И като човек, който обича да чупи. Петър Велики беше вкарал в него тая страст на партито по случай годишнината от сватбата. Скай обичаше да наблюдава как шокът се прелива във веселие, как веселието прераства в гуляйджийско безредие!

Той винаги плащаше за щетите, а такива имаше доста. И после, вече на светлината на новия ден, повеждаше Гардън към хотела, с настроение почти изчистено от яда и отчаянието, които провалът на масата за рулетка беше породил.

Гардън мразеше живота, който водеха. Мразеше рулетката. Мразеше ръмженето на откритите мерцедеси в нощта. Мразеше шумните нощни клубове и пияните им „приятели“, които я опипваха на дансинга. Мразеше отвращението, изписано по лицата на работниците, когато групата нахлуваше в техен бар с белите вратовръзки и копринени шапки на мъжете и кожените палта и диамантените украси на жените. Мразеше напрежението, което изпитваше, преди звукът от пръскащо се стъкло да го разкъса и да я изпълни със срам. Най-много от всичко мразеше изцъкления поглед на Скай и ядния и механичен начин, по който я любеше, без дори веднъж да произнесе името й.

Тя пиеше прекалено, пушеше прекалено и ядеше прекалено. Не можеше да се понася за това, че не успяваше да накара Скай да спре и го обичаше още повече, защото вярваше, че той има нужда от нея, за да го спре да се самоунищожава така, както унищожаваше чаши, порцелан, маси и столове в местата, където ходеха. Понякога той плачеше, докато се любеха, което караше сърцето на Гардън да се пръска.

Затова тя се стараеше да бъде красива, смееше се, играеше чарлстон посред натрошеното и изпращаше картички на майка си, на леля си Елизабет и на приятелите си в Чарлстън със снимки на пазара за цветя в Ница, зоологическата градина на двореца в Монако и палмови дървета на фона на синята прелест на Средиземно море.

„Твърде хубаво, за да се опише с думи.

С любов, Гардън“

Вики пристигна в края на лятото.

— Търся вила — обяви тя. — Ривиерата изглежда ще бъде мястото за отсядане през лятото. Не след дълго Саутхямптън ще се превърне в призрачен град — тя водеше със себе си един архитект — абсолютно неразговорлив мъж на средна възраст, с кръгло шкембе и прилягащ му камбест нос.

— Принцесата има предвид бизнес — каза Скай. — Влече я Кап Антиб, разбира се.

Този малък, заспал полуостров стана причина за много приказки на Ривиерата благодарение на Коул Портър, който първи беше прекарал едно лято там преди няколко години. Американско семейство, техни приятели, дооправяха една къща на Кап Антиб и възнамеряваха да се установят целогодишно. Междувременно се бяха настанили в същия хотел и нескончаемо посрещаха гости, много от тях членове на групата на Дягилев, хит в Париж по това време.

 

 

Гардън и Скай се присъединиха към Вики за обяд в хотела.

— Ето ги там — прошепна Вики, когато бяха почти привършили десерта. — Там, седнали са точно до прозореца.

Гардън никога не беше виждала Вики толкова развълнувана. Тя обърна глава, за да погледне красивия мъж и привлекателната жена.

— Кои са те? — също шепнешком попита тя.

Вики ги зяпаше неприкрито.

— Скот и Зелда Фицджералд — каза тя.

Гардън се обърна да ги погледне отново.

По пътя обратно за Монте Карло Скай се изкикоти:

— Жал ми е за всички артисти и писатели във Франция. Мисля, че скъпата ми майчица се подготвя за големия лов на лъвове.

— Скай?

— Да, скъпа?

— Мислиш ли, че съм хубава колкото Зелда Фицджералд?

— Десет пъти по-хубава. Би ли ми подала пенливото, ако обичаш? — Гардън си дръпна още една голяма глътка от бутилката шампанско и я подаде на Скай да го допие, преди да се е стоплило. Тази нощ тя танцува по-необуздано от когато и да било, докато приятелите им трошаха около краката й чаши, които експлодираха като бомби.

Всички хвърляха, освен Скай. Той използваше чашата си, за да пие от нея тостове за разтапящите черни очи на едно италианско момиче, което беше наскоро включено в групата заедно с американския й покровител.

По-късно тя беше заменена с датчанка и барчето в стаята за партита се напълни с бутилки ракия. Ракията изчезна, появи се калвадос във връзка с една французойка от Нормандия. Скай се премести от масата за рулетка към тази във вътрешния салон, на която се играеше бакара с таблички от слонова кост в хиляди за залаганията вместо кръглите чипове за стотиците.

Гардън бе обожавана от поредица сънародници и евентуални наследници на Оскар Уайлд в поезията, част от която посвещаваха на красотата й и които предпочитаха да се обличат в нейните по-екстравагантни кожени палта, когато нощите станеха мразовити. Те се вкопчваха в таблото на колата, която Скай й беше купил, близнак на неговата, докато Гардън я караше в нощните преследвания на удоволствие след бялата кола на съпруга си.

Една нощ, когато Гардън напусна партито рано, поредният поет я изпрати до апартамента й и я последва в дневната му. Гардън се строполи в едно кресло; той коленичи на пода до нея. Рецитира й стихотворение, написано от него за нея. После зарида с глава на коляното й, умолявайки я да му помогне да бъде мъж като всички останали мъже. Гардън свали презрамките от раменете си, за да се открият гърдите й. Поетът протегна трепереща ръка, за да погали женствената й закръгленост. Гардън я сграбчи, притисна я силно към втвърденото зърно и извика. Поетът отскочи, като че ли се беше опарил; той изпълзя от стаята на ръце и крака, така неистово стремящ се да я напусне, че дори не се изправи преди това. Сълзите потекоха през притворените очи на Гардън и надолу по измъченото й лице, закапаха върху дланите, с които бе обхванала гърдите си, и се събраха на малки локвички между пръстите й.

67

— Ривиерата ми омръзна до смърт. Нека отидем в Париж.

— На мен също ми омръзна. Да се прибираме вкъщи, Скай.

— Вкъщи? Къде е това? Ню Йорк? На практика всичките ни познати от Ню Йорк сега са в Париж.

— Да отидем в Чарлстън, в имението.

— Майтапиш се. Какво ще правим там? Ще наблюдаваме как постепенно плесенясваме? Не, животът е в Париж. Там е домът ни.

— Кога искаш да тръгнем?

— Днес, довечера, веднага.

Гардън запали цигара. Вечеряха. Сами, за разнообразие. За нещастие, при редките случаи, когато бяха сами, винаги нещата завършваха със спор.

— Можем да тръгнем в петък — каза тя с тон, който се надяваше да звучи помирително. — Втората ни годишнина от сватбата е в четвъртък вечер.

Скай се концентрира върху своя антрекот^[12].

— Съгласен ли си, Скай?

— Разбира се.

Париж им подейства абсолютно ободряващо. В продължение на повече от година бяха живели под високото, синьо, ослепително небе на Лазурния бряг. Пристигнаха в един сив Париж, забулен от ниски облаци, от които капеше студен, неспирен дъжд. Улиците бяха задръстени от автомобили със свирещи клаксони и пешеходци, криещи се под чадъри, които носеха наведени напред като оръжия. Те не се съобразяваха с трафика, отскачаха от пътя на колела, разплискващи дъждовните локви, размахваха юмруци или викаха по шофьори, които не ги оставяха да преминат.

— О, Боже — каза Скай, — забравил съм колко голям може да бъде един град.

Вики ги посрещна с отворени обятия и ги поведе нагоре по стълбите към големия хол. Помещението беше превърнато в студио, вонящо на терпентин от усилената работа на петима художници.

— Те се състезават — обясни Вики. — Правят ми портрети, кубизъм, разбира се, и аз ще купя този, който ми хареса най-много. Ще ви разведа набързо и след това ще трябва отново да позирам.

Всички художници изглеждаха еднакво млади и полово зрели, отбеляза мислено Гардън, движейки се след Вики от триножник към триножник. Нито я учудваше, нито я интересуваше, че напоследък Вики, изглежда, си е купувала секс на количество. След историите за някои от обитателите на Ривиерата Вики изглеждаше банална в откритото демонстриране на консумираните от нея удоволствия. Тя пращеше от здраве, буйната и кестенява коса беше хваната с вързано на една страна шалче, обхващащо челото и спуснато надолу по рамото към шифоновите ивици на хромовожълтата й рокля.

— Изглеждаш чудесно, Вики — каза Гардън.

— Ти, мое скъпо дете, изглеждаш ужасно — отвърна Вики. — Скай, трябва веднага да изпратиш Гардън да си намери някакви прилични дрехи.

— Не веднага, скъпа ми майко. Веднага ние се каним да се видим с някои хора за обяд.

Гардън поклати глава отрицателно.

— Не „ние“, скъпи, а ти. Аз ще се изкъпя и ще подремна. Не съм мигнала във влака.

— Ясно — каза Вики с лъчезарна усмивка. — Доведи приятелите си за вечеря, Скайлър. Аз съм поканила още няколко души. После всички ще отидем на Монпарнасни ще бъдем бохеми.

 

 

Корин побутна леко Гардън в шест.

— Казахте ми да ви събудя, мадам. Да поръчам ли кафе?

Гардън се протегна и се прозя. Не й се искаше да става, да се облича, да се преструва, че й е приятно. Знаеше кого ще срещнат в града. Марк с последната му любовница, Мими с последния й любовник, Лори и Дейвид Патерсън. По едно или друго време ги беше виждала достатъчно в Монте Карло. Не й се щеше отново да ги вижда. Нито тях, нито никого. Не и сега.

— Толкова съм уморена — каза тя на глас.

— Кафето, мадам?

— Не, Корин. Донеси ми шампанско. Ще взема още една баня, гореща този път, и ще го пия във ваната. Извади ми официалната бяла рокля с украсата и клош полата.

— Тя има петно на подгъва, г-жо Харис. Не можа да се изчисти.

— О, по дяволите. Тогава синята рокля. С щрауса на рамената.

— Вие я изхвърлихте, мадам.

— Така ли? Няма значение. Ти намери нещо, което да свърши работа.

Корин намери розова копринена рокля, цялата избродирана с цветчета от рози. Беше отлично запазена, защото Гардън никога не я беше обличала. Не можеше да разбере защо изобщо я е купила. Когато приключи с обличането, тя беше още по-уморена и унила, отколкото преди да си почине.

 

 

— Милички — пропя тя, — колко прекрасно е, че ви виждам! — тя мляскаше във въздуха около бузите на нюйоркските си приятели, здрависваше се или протягаше ръцете си, за да ги целунат, когато се срещна с групичката на Вики; дрънкаше ентусиазирано колко божествено било да е в Париж, направи добро шоу в ролята на щастлива, интелигентна, жизнерадостна млада жена. Беше я овладяла до съвършенство в Монте Карло. Понякога, ако вниманието на околните и шампанското бяха достатъчно, се получаваше почти като истинско.

На вечерята беше настанена между двама от гостите на Вики, и двамата банкери от Ню Йорк. „Нищо чудно, помисли си Гардън, че състезаващите се художници не се забелязват никъде“. Банкерите разговаряха през нея за световни финанси и политика. Тя криеше прозевките си зад салфетката.

— Но наистина е така — жената от другата страна на единия от банкерите говореше силно възбудено. — Тъкмо си тръгвах от Рим и влакът ми закъсня. Мисля, че точно Мусолини е човекът, от когото Италия се нуждае.

— Марта — веднага й отвърна банкерът, — има по-важни неща от разписанията.

— Не и когато трябва да направиш прехвърляне. Преди две години бях просто изоставена в Милано, най-ужасното от всички места. Никой не ходи в Милано.

— Никой не ходи в Милано — имитира Вики интонацията на Марта, след като и тя, и банкерите, и съпругът на Марта си бяха отишли. — Моля за извинение от всички заради тия досадници. Не можах да се отърва от тях за вечеря. А сега, пригответе се да се повеселим — тя отвори едно чекмедже и извади от него поднос. На него имаше дузина кутийки с бял прах. — Не можех да ги сложа на масата, иначе Марта щеше вероятно да използва тази пред нея като солница.

Гардън попита Марк:

— Какво е това?

— Доколкото познавам Вики, бих казал, че е кокаин, при това сигурно от най-доброто качество. Опитвала ли си някога, Гардън?

— Не. Чувала съм, но ние карахме само на шампанско.

— Но, скъпа моя, с кокаина няма махмурлук, а и черният ти дроб не се скапва както от ликьора. Страхотно нещо. Щях да го използвам непрекъснато, ако можех да си го позволя — Вики им поднесе таблата. Марк взе една кутийка и я задържа в ръката си. — Тук трябва да са две унции. Вики, ти си не принцеса, а кралица.

Той показа на Гардън как да притисне едната си ноздра, как да постави малката лъжичка с прах пред другата и да смръкне.

— Господи — каза той, — велико е.

Гардън не беше въодушевена. Имаше нещо отблъскващо в шумното смъркане на Марк, в това да пъхаш нещо в носа си.

— Хайде, Гардън — каза той. — Не бъди толкова страхлива. Повярвай ми, много ще ти хареса.

Гардън нагласи лъжичката пред едната си ноздра и притисна другата.

— Така ли?

Марк кимна. Тя затвори очи и вдъхна праха.

— А-у-у! — изкрещя, прихлупвайки лицето си с длани. Сигурно не беше го направила както трябва. Частта от носа нагоре до очите й беше като замръзнала, безчувствена, мъртва.

Но изведнъж всичко останало в нея се изпълни с повече живот от когато и да било по-рано. Тя се почувства въодушевена и спокойна едновременно, без страх от нищо, напълно контролираща тялото, съзнанието и живота си. Я, ами че то не е имало причина да се потиска! Ривиерата беше причината за разсипването на брака й. Сега те бяха отново в Париж, сред приятели, сред чудесни хора, които наистина им мислеха доброто. Всичко щеше да се оправи. Тя щеше да се погрижи за това. Нямаше нещо, с което да не може да се справи.

— Ами от другата страна? — каза Марк.

Гардън погледна към лъжичката, която беше оставила.

— О, Господи, да! — каза тя.

Партито сега включваше и художниците. Те се ръгаха един другиго, борейки се да влязат в колата с Вики, което на Гардън се стори ужасно смешно. Вики гледаше, без да каже дума. Когато трима се намъкнаха вътре, тя махна на Мопен. Шофьорът изблъска останалите двама и затвори вратата на колата.

Лицата на двамата изоставени бяха толкова скръбни, че Гардън се изкикоти.

— Хайде — каза тя, сграбчвайки ги за ръцете. Те влязоха в едно от такситата, наредени пред къщата. — Следвайте онази кола! — извика Гардън на шофьора. Прекарваше си чудесно.

Всички отидоха в „Джунглата“ на булевард „Монпарнас“. Беше толкова претъпкано, че подът на дансинга не се виждаше под краката на танцуващите. Вики показа с пръсти, че са компания от шестнадесет души, после отброи шестнадесет банкноти от сто франка. Управителят кимна на двама здравеняци, стоящи близо до вратата. Те го последваха и наблюдаваха от близо как той потупва хора по раменете и ги приканва да си тръгнат.

— Натири ги — смееше се Вики. — Както виждаш, изобщо няма значение, че не говоря френски.

Седнаха точно колкото да поръчат шампанско.

— Десет франка бутилката — каза художникът, седящ до Гардън. — Дано да е хубаво. Тия хора са крадци — той потъна в намръщено мълчание. Гардън го изостави и отиде да танцува с Дейвид. Скай и Марк си пробиваха път към бара, за да изберат партньорки измежду проститутките, разположили се приканващо в единия му край. На Гардън й беше забавно. Над дансинга на нощния клуб беше поставен въртящ се стъклен глобус, върху който пробягваха цветни прожектори. Розови, сини, жълти точки пресичаха лицата на танцуващите. Гардън погледна ризата на Дейвид, опита се да хване точките.

Марк забеляза какво правеше.

— Смяна на партньорите — каза той рязко. — Гардън, мисля, че ти дадох твърде много кокаин за начинаещ. Ела, седни.

— О, не, не, не, не, Марк. Така добре се забавлявам — тя обви ръце около врата му. — Танцувай с мен. Аз съм много добър танцьор. Питай г-ца Елис — тя се изкикоти, раздвижи краката си. — Свирят танго. Хайде, Марк! Бадедумдедумда! Хайде!

Марк я водеше в танца.

— Добра танцьорка си, Гардън. Мислех, че се справяш единствено с чарлстона.

— Пуф! Аз мога всичко, абсолютно всичко. Чувствам се чудесно. Ти ме научи как. Обичам те за това, че ме научи. Целуни ме. Целуни ме силно.

Красивите й очи просветнаха под полуспуснати клепачи, устните й бяха разтворени за целувка. Зъбите на Марк захапаха леко долната й устна, след това той се отдръпна.

— Не още — каза той. — Не тук.

68

„Марк беше прав“, помисли си Гардън, когато се събуди на следващия ден. „Няма махмурлук“. Езикът й не беше вдървен и не изпълваше цялата й уста, както винаги се случваше в Монте Карло. „Чувствам се нов човек“, каза тя на позлатените купидони, поддържащи балдахина над главата й. Позвъни за закуската и започна да планира деня си, докато чакаше да й я донесат. Реши напълно да се вземе в ръце. Нов човек означаваше пълно обновление. Като начало — някои нови дрехи. Розовата рокля можеше да бъде изхвърлена. Не, щеше да я даде на някоя от прислужничките. Как ги наричаше Скай? Мари. Да, щеше да даде роклята на някоя Мари. А какво да си купи? Ще попита Лори. Лори знаеше всичко. Не. Лори знаеше всичко за Ню Йорк, но тук беше Париж. Модната столица на света. Идеалното място за един нов човек, който иска да си купи нови дрехи. Тя се изкиска. Въздействието на кокаина отдавна беше престанало, но тя все още изпитваше еуфория.

Вики. Вики би трябвало да знае. Тя би й помогнала с радост.

Гардън беше сигурна, че видя вратаря да се усмихва подигравателно, когато влезе в „Пакен“. Дребна, тъмнокоса жена избърза да я посрещне.

Гардън се почувства така като че ли трябваше да се извини за твърде дългите си рокля и палто. Подгъвът на полата на другата жена бе почти на височината на коляното.

Но Гардън беше значително помъдряла само за няколко кратки години. Тя знаеше, че самурите говорят достатъчно за себе си.

— Bonjour — каза тя. — Je m’appelle Madame Schuyler Harris^[13].

— Очаквах ви, мадам Харис. Принцесата се обади. Аз ще ви бъда консултантка — г-ца Распай.

— Говорите отлично английски, госпожице. Така ще ми бъде по-лесно.

— Удоволствието да ви услужа, е мое, мадам. Бихте ли ме последвали? Асансьорът е насам. Обикновено колекцията се показва в единадесет часа. Ще я позабавим, докато се приготвите.

Гардън очакваше да й покажат няколко ежедневни и няколко официални рокли, на закачалки или като модел. Така правеха най-добрите шивачи в Ню Йорк. После, ако си харесаше нещо, си избираше плат и роклята се правеше по нейните размери. Париж, както скоро има възможност да се убеди, беше много различен.

Продавачката я въведе в голяма стая, връчи й програма и молив и прошепна:

— Ще ви очаквам във фоайето след показването — след което изприпка навън.

В центъра на стаята имаше издигната пътека, от двете й страни имаше по три редици позлатени столове, на които в момента седяха около петдесет разярени жени в очакване на персоната, забавила шоуто. Гардън седна в най-близкия свободен стол.

Жена със сива, накъдрена коса, подаваща се от украсена с дантела шапка клош, пристъпи през завесите от кадифен брокат в далечния край на пътеката. Роклята й се съчетаваше с тялото по начин, различен от всичко, което Гардън беше виждала. Жената зае мястото си зад малка трибуна от едната страна на закрития със завеси вход.

— Bonjour, добро утро. Bienvenues a Paquin, добре дошли в „Пакен“. Numero cent vingt-deux, номер сто двадесет и две. Apres-midi а Langchamps, „Следобед в Лоншам“.

Между завесите се появи манекен в синя рокля, украсена със златни копчета и ширити. Тя мина бързо по пътеката; краката й се бялнаха току до лицето на Гардън; в края й тя се спря, обърна се, почака и се запъти обратно. За краткото време, през което мина напред и назад, тя успя да свали жакета си, показвайки, че това, което Гардън беше сметнала за рокля, е всъщност костюм. Тя изчезна през входа и друг манекен зае нейното място.

— Numero cent vingt-cinq^[14] — каза жената до вратата.

Гардън погледна в програмата. Какво стана с двадесет и две, и три, и четири? Когато отново погледна към пътеката, единственото, което видя, беше изчезващият зад завесите ток на обувката на манекен.

Млада жена, седяща до нея докосна с молива си китката на Гардън.

— Първи път? — каза тя с дрезгав шепот.

Беше американка.

Гардън кимна.

— Завързват, за да си влязат в разписанието. Не се притеснявайте. Ще забавят към края за най-добрите модели.

Гардън погледна към услужливата си съседка и се усмихна, пропускайки още един модел.

— Я кажете, не сте ли Гардън Харис?

Няколко жени й изсъскаха да млъкне. Съседката й направи жест като че ли си режеше гърлото с палец, после, все едно че се застрелваше. Гардън закри уста с програмата си, за да заглуши смеха си. Тя се загледа в процесията от всякакви рокли, заинтригувана от майсторски изпипаните им украси и от плавните движения на манекенките.

После четири манекенки се появиха през кратък интервал една след друга, всичките носейки дълги официални рокли от бледо зелена коприна. Всяка рокля беше уникална, претенциозно украсена, всяка — произведение на изкуството. Взети заедно, те бяха зашеметяващо красиви: крехка, подвижна композиция от женственост и тържественост. Гардън се присъедини към аплодисментите с въодушевление.

Из цялата стая жени започнаха да събират ръкавици, чанти и програми. Гардън се обърна към съседката си.

— Да, аз съм Гардън Харис. Чувствам се много глупава и неучтива. Боя се, че не помня името ви.

— Няма причина да го помните. Никога не сме се срещали. Виждала съм снимката ви във вестниците. Името ми е Констанс Уедърфорд. Кони за по-кратко.

— Здравейте, Кони. Наистина ви благодаря, че ми обяснихте какво става тук.

— Няма за какво… Имате ли нещо против да ви задам един въпрос?

Гардън леко се напрегна. Тази Кони вероятно беше репортер.

— Не, нямам нищо против.

— Какво правите в „Пакен“? Искам да кажа, жена като вас, какво ви заинтригува?

— Един човек уреди идването ми тук.

— Къде още ще ходите?

Гардън погледна бележката в джоба си.

— „Сестри Кало“ и „Поаре“.

— Добре, слушайте, Гардън, който ви е уредил всичко това или не ви е приятел, или е същински профан. Всички тези моделиери са поели пътя надолу. Преживели са славни дни, но сега слънцето им залязва. Мадам Пакен дори вече не се занимава с моделиерство. Оттегли се преди четири или пет години.

— Какво да правя в такъв случай? Къде да отида?

— Зависи какво търсите. Може да ви трябват „Ланвин“, „Уърт“, „Шанел“, „Молино“, „Вионе“, дори „Хермес“ за някои неща и „Фортуни“, ако разполагате с всичките пари на света. Но вие пък имате, не е ли така? Извинявайте, може би прозвуча обидно. Не исках това. Исках да кажа, че фактът си е факт.

Те затваряха пътя на хората, които се опитваха да достигнат изхода. Гардън си сложи ръкавиците и се изправи. Погледна умолително разговорливата си съседка.

— Как да се скрия от продавачката?

Новата й приятелка се разсмя.

— Кажете й, че може би ще дойдете пак. Може би, не сигурно. Това ще успокои снобката.

Близо до вратата натискът беше силен.

— Бързо — каза Гардън. — Отнасят ме. Ще ме чакате ли долу?

— Разбира се, с удоволствие.

 

 

Кони Уедърфорд обясни, че работи като машинописка в парижката кантора на „Вог“.

— Бях дошла на екскурзия в Европа миналото лято. Ясно ви е за какво става дума — петнадесет момичета, водени от учителя си по френски. Подарък по случай завършването. Чупих се от тях, това е всичко. Не исках да напусна Париж след три дни. Отидох направо в офиса на „Вог“, казах им, че мога да пиша бързо на машина и не искам висока заплата и ми дадоха работа. Родителите ми се разбесняха, но нямаше какво особено да сторят. И ето ме тук сега, щастлива като бълха в гащи. Свикнах да използвам документите, показващи, че работя във „Вог“, за да ходя на ревюта в свободния си ден. Така донякъде компенсирам нищожната си заплата. Нямам нищо против това. Един ден ще стана моделиер.

Гардън бе заинтригувана от това смело, независимо, амбициозно момиче. Кони беше на деветнадесет години, колкото и Гардън, но на Гардън тя изглеждаше едновременно два пъти по-стара и двойно по-млада от нея. Тя знаеше толкова много за някои неща като пътуване, работа, самостоятелно живеене и все пак си оставаше зелена и недодялана като дете. Изплюваше първите думи, които идваха в главата й; незначителни неща като удобствата на колата или размерите на менюто в „Риц“, където Гардън я заведе на обяд, изтръгваха от нея възклицания. Гардън намираше за удивително, че някой, свързан с „Вог“, може да се държи толкова непринудено. Но това й харесваше.

— Къде ще ходиш следобед? — попита тя Кони. — Би ли ме придружила при останалите шивачи?

Кони направо изцвили.

— Ако някой те чуе, че наричаш парижките моделиери „шивачи“, ще те завлекат направо на гилотината. Тези хора са модисти, които работят в места, наречени модни къщи. Не виждам защо ще си губиш времето със Сестрите или Поаре. Защо не отидеш в „Шанел“? Тя е любимката ми. Всичко, което създава, е толкова модерно!

— Мислиш ли, че ще мога да вляза?

Кони се изсмя толкова силно, че хората се обърнаха да я видят.

— Гардън, чуй ме. От теб се иска само да минеш оттам в това палто и човекът на вратата ще те нокаутира и ще те замъкне вътре от улицата. Не се прескачат хората, които могат да си позволят да дадат четири-петстотин долара за една дреха.

От интонацията на Кони Гардън заключи, че става дума за наистина високи цени. А Гардън нямаше никаква представа от цени. Не знаеше нищо за парите. Преди да се омъжи, майка й й беше давала от време на време по десет или двайсет и пет цента, за да отиде на кино или за да гледа филм и да си купи сладолед след това. Като г-жа Скайлър Харис тя просто си избираше каквото й хареса в магазините и то й беше доставяно или поставяно в колата. Г-ца Трегър се грижеше в портмонето й винаги да има пари в брой, но тя рядко ги използваше и никога не ги броеше. Сега, като се замисли, петстотин долара наистина й се сториха солидна сума, но как можеше да бъде сигурна? Всъщност това се равняваше на годишната заплата на Кони Уедърфорд и приблизително на една трета от годишната заплата на работник в Америка, с жена и семейство. В луксозен магазин на Пето авеню една рокля би могла да струва до петдесет долара, но това се приемаше за изключително скъпо. Гардън пропъди мислите, свързани с пари, от главата си. Не бяха много интересни.

— Би ли имала нещо против да дойдеш с мен в „Шанел“? Ще ти бъда задължена за помощта. Как се справяш с всичко това? Промените са толкова бързи!

— С удоволствие ще дойда. И ти ще свикнеш много бързо. Запомни: жените там са спецове; те знаят какво търсят, какво да очакват. Те следят модата така, както някои мъже следят бейзбола. Те познават стила и темпа на развитие на всеки моделиер и могат да разпознаят сензацията, когато я видят. Тогава те правят с молива отбелязване срещу номера и по-късно го поръчват.

— Звучи забавно.

— По-забавно, от каквото и да е друго. Да вървим.

69

В „Шанел“ Гардън си избра четири неофициални рокли, един костюм и една вечерна рокля, известна като „robe de style“.

— Знаеш ли, Гардън — каза Кони, — трудно ще ми е да те обичам, ако правиш така — тя остана с нея, докато й вземаха мерки за направата на куклата, която щеше да се използва за предварителните проби. Гардън беше отегчена и раздразнена. В Ню Йорк й взимаха поне три пъти по-малко мерки. Кони беше очарована. Никога не беше прониквала зад кулисите на някоя модна къща.

Гардън поиска и получи шампанско. Кони поиска и получи среща със самата г-ца Шанел.

— Някой от близките дни ще я помоля за работа — каза Кони, когато бяха отново в колата. — Тогава ще отида да огледам работните помещения и целия дизайнерски процес.

 

 

Гардън беше изтощена, когато се прибра вкъщи. Както беше направила и предишния ден, тя легна да поспи и се събуди все още уморена и кисела. Чудеше се дали Вики и тази вечер ще им даде от кокаина.

Малките кутийки бяха на масата, когато седнаха да вечерят. Гардън едва издържа бавното поднасяне на едно ястие след друго и чакането, което й се стори безкрайно, преди Вики да се разсмее и да вземе малката си златна лъжичка.

Гардън си каза предварително, че не бива да очаква същото фантастично усещане, което беше изпитала миналата нощ. Би било твърде хубаво, за да е истина.

Но то пак се получи. Усети го да започва, още преди да беше отминал ужасът от замръзването в носа. Тя изпуфтя, огледа всички на масата и обяви:

— Чувствам се чудесно.

Преди да се отправят към нощния клуб на „Шанз Елизе“, Вики отвори чантата на Гардън и пусна малко златно шишенце в нея.

— Така ще можеш винаги да се чувстваш чудесно. Запомни само едно: за да го използваш, влизай в дамската тоалетна.

 

 

Откритието на Гардън беше, че кокаинът притежава всякакви видове благоприятни ефекти. Тя никога не огладняваше, чувстваше неизчерпаема енергия и почти не се нуждаеше от сън. Всички й харесваха — хората, които познаваше, хората, с които се срещаше, непознати на улицата, абсолютно всички. И нямаше никакви притеснения. Не се притесняваше, когато разливаше кафе върху роклята си. Не се притесняваше, ако изрусяването на косата й не се получеше твърде сполучливо. Не й правеше впечатление, когато Скай изчезнеше от някой нощен клуб, обвил с ръка кръста на някаква жена.

Времето също изгуби значението си. Тя ходеше до модните къщи и поръчваше нови, ярки, жизнерадостни дрехи за новата, ярка, жизнерадостна Гардън. Дългите часове за проби, за деликатното обточване и украсяване не я дразнеха повече. Ако роклята „robe de style“ не можеше да бъде готова за тази сряда, значи щеше да стане за следващата. Или за по-следващата.

Времето придоби еластичност. Тя използваше толкова малка част от него за сън, че винаги й оставаше достатъчно, за да свърши още нещо. А в Париж можеха да се вършат толкова много неща! Имаше повече от сто кина. Роман Наваро беше зловещо красив в „Бен Хур“, Джон Гилбърт — безупречно красив във „Веселата вдовица“, Дъглас Феърбенкс — влудяващо красив в „Синът на Зоро“, Роналд Колман — очарователно красив в „Тъмният ангел“, Валентино си беше Валентино в „Орелът“. Тя плака на „Треска за злато“ на Чарли Чаплин. Смя се до сълзи на Харолд Лойд и Бъстър Кийтън, трепереше от страх на „Призрак в операта“, прозяваше се от скука в истинската опера, където всички отидоха една седмица, след като гледаха филма, защото не се появи никакъв маскиран призрак.

Тя се изчерви във „Фоли Бержер“, когато за първи път видя разголените гърди на момичетата от шоуто. След четири или пет посещения тя беше отегчена, но „Фоли Бержер“ беше мястото, в което всички новопристигащи искаха да отидат най-напред и затова тя и Скай бяха там почти всяка седмица с някого, току-що пристигнал от Ню Йорк. Гардън известно време се възхищаваше на сложните, впечатляващо високи украшения на главите на танцьорките, сравнявайки трудността на балансирането им с трудността на балансиране на кош с пране. Но скоро и това й омръзна.

Истинският й враг беше скуката. За щастие винаги се намираше нов каприз, който да се пребори с нея. Кръстословиците пресякоха Атлантика от Америка и светкавично се превърнаха във всеобща мания. След закуска пиеха с Вики по още едно кафе, за да сравняват решенията си на кръстословицата в парижкия „Хералд Трибюн“. И двете си купиха от нашарените с кръстословици долни ризи и кюлоти, които се продаваха и в най-елитните магазини за дамско бельо. После Харолд Вандербилт разви нова система бридж, бридж контра, и всеки се зае с научаването й. Играеха на високи залози. Обикновено печелеха Скай и партньорът му. Според Скай успехът му се криел в дългата практика на рулетка и бакара.

През пролетта те отидоха на международната експозиция на произведения на изящните изкуства, където бяха засегнати от новата вълна, която покори Париж, а после и целия свят. Черното се превърна в единствен цвят за следващите модата жени и домовете на висшето общество, в комбинация с „мандаринено оранжево“, Вики смени цялата тапицерия с нова от черен сатен; Гардън направи една скоростна визита на „Рю де ла Пе“, поръчвайки си черни официални рокли с пайети, черна бродирана коприна, черен плат от двойно пресукана коприна и черен лен за предстоящия топъл сезон. Тя случайно налетя на Кони Уедърфорд и я принуди да приеме като подарък черен шал, точно какъвто си купуваше и Гардън, — черна копринена фантазия от безброй нарисувани паунови пера, в зелено, жълто, оранжево на черния фон, с тридесет сантиметрови ресни в мандаринено оранжево.

Хората не напуснаха Париж веднага, щом лятото дойде; имаше още много какво да се прави там. Туристическите корабчета по Сена отиваха от Лувъра чак до Сен Клу и обратно. Те взимаха музиканти на борда и превръщаха дългото пътуване в нощен клуб. Вики организира бал на покрита площ в градините на Тюйлери и те пренесоха музиката и танците на „Плас Вандом“, преграждайки трафика, извличайки хора от колите им, за да се присъединят към веселбата.

Мислеха се за впечатляващо демократични. След няколко часа в „Кафе де ла Пе“ или в някой елегантен club de huie^[15] с много шампанско, понякога те решаваха да се отбият в някое „народно“ увеселително местенце в Монпарнас. Там нямаше оркестри, само цигулка и акордеон, свирещи на платформа с дебел матрак за подпора. За да заведат партньорка на дансинга, мъжете плащаха няколко су. Скай, Марк и другият мъж плащаха и танцуваха с работнички и позиращи за художници модели. Гардън и другите жени с радост приемаха поканите на работници и артисти. Беше съвсем различно от Ривиерата. Тук нямаше буйности, нямаше счупени чаши. Гардън научи джаза, който се танцуваше само на такива забави, и учеше всички да танцуват чарлстон. Той още не беше стигнал до Франция. Тя също разказваше за Чарлстън, разпитвайки всички художници дали са чували нещо за Трад Купър, сина на леля й Елизабет. Никой не беше чувал за него.

Тя разпитваше също и в кафенетата по Монмартр, старото място за събиране на хора на изкуството, преди да се преместят в Монпарнас. Тайфата често ходеше там, в „Мулен Руж“ или „Лидо“. Не й провървя за Трад, но това не беше от особено значение. Единствено от значение беше да се забавлява, да бъде в движение, да изглежда шик, интелигентна, млада и красива. Лори Патерсън й каза, че се съсипва, че твърде много е отслабнала, че изглежда двойно по-възрастна. Гардън не й обърна внимание.

Тя знаеше, че изглежда чудесно, защото се чувстваше чудесно, така че как иначе би могла да изглежда? Където и да отидеше, хората отвръщаха на усмивките й. А в баровете всички я аплодираха, когато играеше чарлстон. Истинският чарлстон. Когато дансингът беше претъпкан, някой намираше маса, за да танцува върху нея. Това най-много й харесваше, защото тогава винаги насочваха прожектор към нея и тя можеше да почувства очите на всички, пълни с възхищение, върху себе си, да чуе пляскането на дланите и потропването на краката, виковете и подсвиркванията, докато тя танцуваше и се сливаше с музиката.

Вниманието и аплодисментите запълваха чувството за празнота, от което се опитваше да избяга. Празнотата, която по-рано бе запълвана от Скай, любовта му към нея и любовта й към него. Със сигурност тя можеше да замени любовта на един човек с любовта на много хора. И с щастието, затворено в малкия мускал, който Вики грижливо й пълнеше.

 

 

През август животът в Париж замря. Французите заминаха на ежегодните си ваканции. Компаниите, водени от Скай и Вики, заминаха за Довил. Голяма част от клиентелата на този курорт на Ламанша беше се оттекла към Ривиерата. Според парижките стандарти беше много спокойно. Но оставаха удоволствията на елегантното казино, конните надбягвания и, за мъжете, парадът на жените в техните тесни черни бански костюми, последната революция в модата. Гардън биеше на очи върху пясъка, облечена в черни шифонови плажни шалвари с щамповани големи оранжеви цветя и огромна бяла сламена шапка с оранжеви копринени макове по периферията й.

Слънцето я хващаше, дори когато се криеше под големия плажен чадър на оранжеви ивици; след няколко дни тя престана да ходи на плажа. Запълваше часовете с пазаруване, решаване на кръстословици и случайно включване в игри на бридж с по-възрастни дами, пребиваващи в същия хотел. За да поддържа доброто си настроение, се налагаха все по-чести отбивания в женските тоалетни със златното шишенце в ръка.

Така продължи до един следобед, когато редеше пасианс в малко сепаре във фоайето на хотела. Тъкмо беше наредила картите и ги разглеждаше преди първия ход, когато усети ръка, а после и топла уста да докосват врата й. Устните се изкачиха до ухото й.

— Сега — прошепна Марк.

 

 

Обичал я от първия момент, в който я зърнал, каза й той. Скай бил глупак, задето така я пренебрегвал. Глупак и свиня, парадирайки пред нея със завоеванията си. Не можел да разбере какъв късметлия бил, като имал толкова сладка съпруга, толкова красива, толкова надарена… грижовна… възбуждаща… чувствена… нежна… ухаеща…

Любенето с Марк беше нещо различно. Той беше по-ненаситен от Скай и повече изискващ.

 

 

След първоначалното дълго, бавно прелъстяване, той винаги проявяваше нетърпение, разкъсвайки роклята й, ако ципът заядеше. И я желаеше непрекъснато. Те се срещаха всеки ден, когато Скай отиваше да плува преди обяд, но това не беше достатъчно за Марк. Той й го прошепваше в ухото, когато танцуваха в казиното и тя отиваше до женската тоалетна и оттам, измъквайки се през странична врата, изтичваше на плажа, където той я чакаше в раираната брезентова палатка, където одеяло беше вече застлано върху пясъка. Ако Скай излезеше с англичанката, която беше последната му авантюра, Марк моментално взимаше Гардън в своя хотелски апартамент и я държеше там до зори. Опасността от разкриването им беше вълнуваща, а и постоянното усещане, че неговите целувки и тялото му са различни от целувките и тялото на съпруга й, носеше греховна наслада. За Гардън обаче възбудата и насладата бяха второстепенни, идваха рядко. Важното беше, че гладът на душата и тялото й за любов биваше задоволен.

 

 

Всички се завърнаха в Париж през септември, точно навреме за най-експлозивната мания от досегашните — лудостта по всяко нещо от негърски произход.

„La Revne Negre“ в театъра на „Шанз-Елизе“ беше името на шоуто, ревю-мюзикхол. Рекламираха го плакати на всяка будка — ярки, гротескови рисунки на широки бели усмивки върху лъщящи черни лица. Клюката твърдеше, че това щяло да бъде хитът на сезона, затова си купиха билети за премиерата.

 

 

Звездата на шоуто беше Мо де Форест и когато тя изпя своя бавен тъжен блус, публиката я извика два пъти на бис. Аплодисментите за солото на саксофона на Сидни Бекет траяха по-дълго от минута. Започна следващото действие. Огромен черен мъж, гол до кръста, чието едро, мускулесто тяло блестеше от мазнина, се появи на сцената откъм левия й край. Той държеше младо черно момиче. Разтворените й крака бяха перпендикулярни на тялото, което беше обърнато с главата надолу, а единият крак беше опрян на рамото на мъжа. Държеше розово перо от фламинго между краката си. В средата на сцената мъжът я положи на пода с бавно странично премятане. Ръцете й се отпуснаха отстрани и тя застана като статуя, кафява статуя на Венера, с тяло, чието съвършенство изглеждаше непостижимо за смъртен.

Публиката полудя. Момичето беше неизвестна деветнадесетгодишна танцьорка на име Жозефин Бейкър. За броени седмици Париж беше луд по нея и всичко негърско. Стилизирани черни глави, направени от емайл или абанос, украсяваха обсипани с диаманти гривни и брошки. Универсалните магазини боядисаха манекените на витрините си в черно. Почитателите на розовите фламингови пера воюваха в най-престижните нощни клубове с почитателите на оранжевите щраусови пера. Всеки оркестър се погрижваше да си намери саксофонист и да разучи музиката към танца, който беше пресякъл Атлантика заедно с ревюто. Най-сетне Франция имаше чарлстона.

Приятелите на Гардън се надуваха. „Ние го знаем от години“, говореха те, перчейки се по заведенията, където французите практикуваха само най-лесните стъпки. „Давай, Гардън, танцувай. Покажи им, че не е нужно да си негър, за да си танцьор.“ И Гардън танцуваше. Единственото нещо, което знаеше, че може да прави.

Марк замина за Америка, отвеждайки със себе си една френска манекенка.

Скай постъпи в болница със счупена челюст; беше се опитал да отмъкне черно момиче от ескорта й в „Черната топка“, нощния клуб, който осигуряваше на парижаните чернокожи партньори за танци.

Дейвид Патерсън се срещна с Гардън в бара на „Риц“, за да й каже, че Лори няма да може да дойде на срещата им. Той я заведе на вечеря, после в бара на своя хотел на по едно питие преди лягане, после до стаята и леглото си.

Той нае апартамент в Латинския квартал, където те си уговаряха коктейлни срещи, наречени „пет-до-седем“ от прозаичните французи. Гардън си купи черна шифонова рокля от „Молино“, защото моделът се наричаше „cing a sept“^[16]. Намираше го за забавно. След солидна доза кокаин всичко й се струваше забавно.

Но ръцете й трепереха понякога така, че не можеше да си служи с деликатната малка лъжичка. Научи се да използва къса сламка, каквито купуваше на кутии от един бар, където ги слагаха в ментовия крем фрапе.

Танцувайки веднъж в „Джунгла“, тя падна от масата, в обятията на един испанец, приятел на един англичанин, който пък беше приятел на Вики. Той я прие с дълга целувка, аплодирана от цялата маса, и продължи да я държи в прегръдките си през цялата вечер, пълнейки с една ръка чашата и с шампанско, докато другата се движеше по крака й под полата. Гардън се кикотеше на рамото му. На следващия ден, когато се срещна с Дейвид, всичките му думи и действия бяха досадно предсказуеми.

Алекса дойде в Париж с Феликс, загорял рус швейцарец, който бил преди това ски инструкторът й в Сен Моритц. Тя каза на Гардън, че трябва да отиде на лекар. Гардън се изсмя. Същата вечер тя се престори, че се препъва и се просна в ръцете на швейцареца.

— Скай — изхили се тя, — ще ми платиш ли няколко урока по ски? — Скай се протегна през масата и я зашлеви по устата.

Ударът разкървави носа й.

70

— Имате опасна пристрастеност, г-жо Харис — каза докторът. — Ако не престанете да използвате кокаин, вие ще умрете — той й подаде едно листче. — Това е адресът на отлична клиника и името на лекаря, който я завежда. Предлагам ви да се запишете за лечение там веднага.

Гардън пусна бележката в чантата си. В същия момент изпита нужда от малкото златно шишенце. Започна да трепери; имаше нужда от отскок.

— Благодаря ви, докторе — каза тя. — Ще се заема с това утре сутринта.

Скай, Алекса и Феликс я чакаха отвън пред стаята за спешни случаи. Гардън докосна петната от кръв по роклята си.

— Ще се наложи да се преоблека — каза тя. — Нека отидем след това в „Свинския крак“. Умирам за малко лучена супа.

 

 

Научи се да си промива носа със спринцовка и той започна по-малко да се дразни. Също така намали и дозите кокаин, но я преследваха такива ужасни главоболия, че не можеше да ги издържа. Което пък я депресираше, а депресията беше по-лоша от главоболието. Дори когато настроението й беше много добро, някои неща дотолкова я потискаха, че се налагаше да отиде в друга стая и да си поплаче. Обикновено това се случваше при посещенията им в нощни клубове с чернокож певец или певица. Такива бяха изникнали като гъби след дъжд, винаги шумно аплодирани, без значение колко бездарни са. Често хората хвърляха на сцената цветя и монети, свиркаха, викаха на бис.

Нормално беше певецът да се радва на такива неща, но Гардън се чувстваше засегната, наблюдавайки мъжа или жената да подтичват по сцената, събирайки монети, да подскачат и да се хилят. Липсваше им всякакво достойнство. Не се ли досещаше певецът, че тълпата му подхвърляше монети, както би подхвърляла бисквити на кучета, участващи в представление? Не чуваше ли певецът коментарите по отношение на „чернилките“ и „нигърите“ и „маймуните“? Не знаеше или не го беше грижа? Хората, с които беше съпругът й, техните приятели не си ли даваха сметка, че и чернокожите хора са хора, а не животни за развлечение?

Опита се да накара Скай да престане, но той й отвърна, че тя вдигала шум, защото си мислела, че всички черни трябва все още да бъдат роби и да принадлежат на безценното й чарлстънско семейство. Той изобщо не разбираше. Нито тя, що се отнася до случая, разбираше какво толкова я притеснява. Изобщо не беше нейна работа. Работата й беше да си намира занимания, да се забавлява, да забавлява околните, да бъде привлекателна и желана.

Тя купуваше нови рокли, нови палта, ново бельо. Никоя от старите й дрехи не й беше по мярка. Всички й бяха прекалено големи. Купи си по-ярък руж и започна да употребява яркочервен лак за нокти, който да подхожда на червилото, разточително употребявано от нея.

Тя излизаше от „Хермес“ един ден в началото на февруари, когато мъж свали шапката си и й се поклони. Имаше нещо познато в развяното му от вятъра палто с платка.

— Здравейте — каза Гардън. — Зная, че ви познавам, но се боя…

— Франсис Фабер — каза той. — Пътувахме заедно на борда на „Франция“.

— Разбира се! — изкиска се Гардън. Беше в изключително добро настроение. — Помня ви. Кажете ми, д-р Фабер, все още ли сте такъв добър целувач?

Фабер трепна.

— Аз ви обидих. Нямах такова намерение. Надявах се, че може би сте забравила.

— Нито за минута. Пазя скъпо спомена. Вижте, замръзвам, а и колата ми е съвсем наблизо. Мога ли да ви закарам до някъде?

— Отивам в хотела си. Само на няколко крачки е.

— Влизайте. Твърде студено е да се ходи пеша.

В колата Гардън пъхна ръката си под ръката на Фабер.

— Радвам се да ви видя, докторе. Точно вие сте мъжът, който би могъл да ми обясни как една дама би трябвало да реагира, когато съпругът й има любовна връзка и доведе да живее вкъщи съответната жена. Защо не ме почерпите едно питие, докато ми обяснявате защо това е най-естественото нещо на света?

— Наистина, г-жо Харис, не зная какво да кажа — Фабер беше ужасно объркан.

— Но вие трябва да ми обясните, докторе. Вие сте лекар. Защо не ми кажете, че съпругата не трябва изобщо да го преживява, че трябва да се забавлява по същия начин, че това е най-естественото нещо на света.

Преодолял объркването си, Фабер я погледна с пресмятащ поглед.

Колата спря пред хотела му.

— Не бихте ли дошла с мен да пийнем по нещо, г-жо Харис?

— Моля ви, наричайте ме Гардън. Да кажа ли на шофьора ми да не ме чака?

— Да, моля.

 

 

Фабер беше в Париж за три седмици. Той се включи в групата на американците по време на обиколките им в търсене на удоволствия, наблюдавайки с блеснали очи Гардън да танцува. Той беше по-вълнуващ партньор в леглото, отколкото си го беше представяла. Едва си налагаше да не я държи пред други хора. На партито по случай третата годишнина от сватбата й със Скай така силно ревнуваше небрежно преметнатата ръка на съпруга й през кръста й, че изскочи от стаята. Гардън изтича след него, заведе го в балната зала студио и се люби с него на платформата, където обикновено позираха моделите.

Когато Фабер напусна Париж, тя продължи да използва платформата за легло с един от артистите на Вики за партньор.

После с друг.

Позира на трети, само с бижута върху себе си, после изпрати картината на Феликс. Алекса нахлу в стаята й докато закусваше.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Гардън?

— Същото, което и ти направи на мен, Алекса — отвърна й Гардън студено. — Без лоши чувства, надявам се.

— Ти си болна, Гардън. И глупачка. Феликс никога няма да ме изостави заради наркоманка като теб.

Същата вечер Гардън се облече с усмивка на лицето. Тя изсипа по-силно ароматизирано масло в приготвената от Корин баня, а след като се подсуши, намаза ръцете и краката си.

— Никакви чорапи — каза тя, когато Корин й ги подаде. Даде на Корин новата си robe de style да й я нахлузи през главата. Водопад от сребърни ресни, три лъскави реда, започващи точно над гърдите й и завършващи точно под колената. Корин закачи ивиците от диаманти, с които Гардън беше заменила оригиналните в роклята.

— Това е всичко — каза Гардън.

Веднага след като Корин излезе, Гардън извади сламка и кутийката за пудра, която Вики се грижеше винаги да е пълна с кокаин за нея. Когато отново се почувства добре, тя съблече роклята, свали от себе си всичкото бельо и отново нахлузи роклята.

Парфюм, пудра, грим, една редица диаманти на челото, диамантени гривни и пръстени и една диамантена огърлица, закопчана на десния й крак над коляното. Беше готова. Обу сребърните си лачени обувки, уви се в наметката от сребристо ламе и я закопча с ръката, която стискаше вечерната й чантичка, която беше направена от сребърни продълговати мъниста. Тя искреше, а пръстените на ръката, която я държеше, блестяха. Гардън притвори плътно наметката, за да може широката ивица от бяла лисица, която я украсяваше, да обгражда лицето й и да гали бузите й.

— Весели се добре, Снежанке — каза тя на отражението си в огледалото. В отговор то й се засмя. Животът беше безкрайно забавен.

 

 

Беше вихрушка от сребро, когато танцуваше. Останалите на дансинга се отдръпнаха и тя остана сама, заляна от светлина под въртящата се стъклена топка. Приковала погледите на всички, Гардън танцува, докато се покри с капчици пот. Тогава тя изтича до мястото, където седяха Алекса и Феликс. Тя стъпи на един стол, оттам — на масата и затанцува в тотална забрава, блещукайки, тресейки се, извивайки се, тропайки с блестящо стъпало близо до главата на Феликс, обгръщайки го с мускусните вълни на намазания си крак, откривайки за него и само за него бедрото с искрящите диаманти върху му.

След като танцът свърши, тя остана права, задъхана, движението на отпуснатите й свободно гърди раздвижваше ресните. Феликс се изправи.

— Ще те изпратя до дома ти — каза той. Гласът му идваше някъде дълбоко отвътре.

Гардън изпрати прощална целувка на Скай и намигна на Алекса. После хвана Феликс подръка от дясната му страна и се насочи към изхода, влачейки палтото след себе си: жестът — запазена марка на Алекса, — на матадор, убил бика.

 

 

Корин беше обезпокоена от звуците, идващи иззад затворената врата на спалнята на Гардън.

Тя отиде да търси г-ца Трегър.

— През цялата нощ е така, госпожице, а сега звуците са най-силни. Минава единадесет часът. Боя се, че г-н Харис ще се прибере и не зная какво може да се случи.

Г-ца Трегър се заслуша и пребледня.

— Ще доведа принчипесата — каза тя. — Къщата е нейна; тя има право да влезе.

 

 

Вики блъсна вратата и влезе все едно на обикновена приятелска визита. Г-ца Трегър и Корин надничаха от вратата.

Гардън беше дала на Феликс да опита кокаин за първи път. По леглото й бяха пръснати сламки и по голите им тела имаше ивици бял прах. И двамата бяха накичени с бижутата на Гардън. Отблясъците от тях се пречупваха във всички цветове в огледалата, поставени на столове близо до леглото. Двамата се бяха опънали един до друг, тресяха се неконтролируемо и се смееха истерично.

Гардън обърна глава, за да погледне свекърва си. Тя се засмя още по-силно, проговаряйки задъхано и накъсано.

— Здрасти… Вики… това е… Феликс… Той ме… у… чи… да… карам ски.

Вики се смя заедно с тях, докато цялата се разтресе от смях. После излезе, все още смеейки се, за да се прибере в стаите си. В смеха й звучаха триумфални нотки.

 

 

Г-ца Трегър я последва.

— Защо? — каза тя, когато останаха сами. — Никога не съм задавала въпроси, принчипесо. Винаги съм следвала указанията ви. Но сега ми е необходимо да знам, че има причина за унищожаването на това момиче. Не мога да се понасям от известно време.

Погледът на Вики беше студен.

— Не ме засяга, г-це Трегър, дали можете да се понасяте или не. Казах ви, когато ви наемах, че работата не е за крехки същества. Ако се гнусите, напуснете. Гардън вече не разпознава хората около себе си. И състоянието й се влошава. И още повече. Това планирах от първия момент, когато чух името й.

Вики се заразхожда напред-назад по кожените постелки на пода във всекидневната й. Ръцете й бяха свити под мишниците, като че ли искаше да удържи чувствата, които караха гласът й да трепери.

— Аз ще наблюдавам унищожението й, всяка нейна стъпка надолу. Защо, мислиш, стоях цяло лято в Париж, оставих разни непознати да довършват плановете за вилата, да поръчват украсата, да наемат слуги? Защото не искам да пропусна един-единствен момент от деградацията й, болката й, страданието й. Тя ми е длъжница. Тя е Трад. Тя скоро ще изгуби ума си напълно, но аз няма да я изпратя някъде. Аз ще я задържа тук, ще сложа решетки на прозорците, ще я гледам всеки ден, по десет пъти на ден, ако искам. Тя ще ме моли за кокаин, тя ще ме моли да я оставя да умре. Тя ще ми се изплати.

Г-ца Трегър беше ужасена.

— Тя е съпруга на сина ви — прошепна тя.

— И ще си остане такава. Той даже не забелязва каква става. Аз съм се погрижила за това. Той загуби интерес към нея, щом тя стана обикновена, точно както всички други жени, които познаваше — къса коса и всичко останало. Той мисли, че тя е една малка пияна мръсница. По-удобно е за него, затова той с радост вярва каквото му казвам. За следващата му сватба аз ще избера младоженката. Дотогава тази ще е умряла. Тялото й трябва вече да се е разложило; тя не яде нищо. Следва мозъкът. След това отнемам наркотика. Като съпруга на сина ми тя ще стои в моята къща, под моите грижи — тя погледна г-ца Трегър.

— Какво става със съвестта ви, г-це Трегър? Колко ви е скъпа нежната ви чувствителност? Ще се откажете ли от хиляда долара на месец, за да си търсите друга работа? Ще ви дам отлична препоръка. Нямате ли нещо да кажете? Тогава — обратно и се ослушвайте за веселите млади любовници. Погрижете се да имат всичко, което поискат. Искам скъпата Гардън да бъде щастлива; тя ме дарява с толкова удоволствие!

71

Някой помогна на Гардън да излезе от таксито. Тя се огледа около себе си. Всичко беше неясно, размазано. Напоследък нещата излизаха от фокуса й.

— Какво е това място? — попита тя. — Къде се намирам?

— „Плас Пигал“, глупачке. Отиваме в клуба, който Жозефин Бейкър наскоро отвори, не помниш ли? Ще ядем, пием и се веселим. Добре дошла в новата година. Ела, на няколко крачки е.

Гардън се взря в мъжа, който стискаше болезнено ръката й, дърпайки я по улицата.

— Познавам ли ви?

Той отметна назад глава, за да се изсмее.

— Само в библейския смисъл. Аз съм в Париж само за края на седмицата.

Тогава тя си го спомни. Той беше този, който я беше наранил толкова много, който беше казал, че Париж прилича на Содом и Гомора. Или не, може би не. Този мъж беше дебел. Струваше й се, че си спомня, че „библейският“ беше много слаб. Или пък италианецът беше много слабият? Не можеше да си спомни. Нямаше и значение. Нищо нямаше значение.

— Чий приятел сте вие? — те винаги бяха нечии приятели. Винаги й бяха представяни. Само уличница би си легнала с някого, който не й е бил подходящо представен. Тя не искаше Скай да я мисли за уличница. Искаше той да се гордее с нея.

— Може да се каже, ме съм приятел на съпруга ти. Той пък е с жена ми, разбираш ли?

— Разбирам — Гардън чу музика, идваща от място точно пред тях. Тя започна да танцува на улицата. — Обичам музиката — каза тя. Усмихна се. С красивата си усмивка, която толкова рядко се появяваше. — Обичам да танцувам, разбираш ли? — направи стъпка от чарлстона. — Всички ме обичат, когато танцувам.

— Мога да разбера защо — мъжът обви ръцете си около нея. — Какво ще кажеш за малка новогодишна целувчица? Почти е дванайсет.

— Защо не? — Гардън повдигна лицето си и затвори очи. Краката и тялото й продължиха да се движат заедно с музиката.

— Брей! Това си е Честита нова година, милинка, защо да не зарежем това парти и да не отидем в моя хотел?

— Мисля, че вече бяхме в леглото.

— Така е, но това беше снощи. Аз бях пиян. Нека отидем сега, докато съм още трезвен.

— Не. Аз искам да танцувам — Гардън се отдалечи от него към вратата на нощния клуб.

Компанията ги очакваше с нетърпение. Скай ги пресрещна и ги поведе към масата.

— Не сядай, Гардън. Има нещо, което трябва да направиш.

— Искам да отида до дамската тоалетна.

— Не, не, мила, това може да почака. Още не си пийнала даже. Хайде, това е толкова хубаво — той я заведе до края на дансинга. В центъра му беше застанала Жозефин Бейкър — блестяща с диамантите си и бялата си сатенена рокля с щраусови пера по краищата. Тя показваше на някаква пълна, натруфено облечена бяла жена как да танцува чарлстон.

— Това е машинката — каза Скай. — Богинята на танца лично учи почитателките си да танцуват. Всички чакахме теб, Гардън. Когато тя приключи с тая стара торба, ти отиваш там. Разреши й да ти покаже някоя стъпка, после ти направи някоя по-впечатляваща. Ще стане голяма веселба.

— Мисля, че това е некрасиво.

— Не бъди толкова морална. Тя е голяма звезда. Ще трябва да се усмихне и да го преглътне. Ударът е сигурен. Бяло момиче поставя Жозефин на мястото й.

— Няма да го направя.

— Ще го направиш, Гардън. Трябва. Всички разчитаме на теб. Разправих на хората около нас, че съпругата ми ще надиграе Жозефин Бейкър. Те не ми вярват. Трябва да ме накараш да се почувствам горд с теб — Скай я целуна по главата. — Хайде, скъпа. Твой ред е — той леко я побутна към светлините.

Жозефин й се усмихна.

— Добър вечер — каза тя.

— Добър вечер, госпожице Бейкър — каза Гардън. Тя мина по осветеното пространство, докато съвсем се приближи до прекрасната млада танцьорка. — Трябва да ви кажа нещо много бързо. Страхотна съм на чарлстон. Съпругът ми се е обзаложил, че мога да танцувам по-добре от вас.

Чернокожото момиче изглеждаше развеселено.

— Наистина? Мислите ли, че можете?

Гардън беше смъртно сериозна.

— Вероятно — каза тя.

Жозефин се разсмя.

— Това ще е денят. Хайде тогава, нека видим какво можете — тя махна на оркестъра, който започна позната песен. С израз на ангелско търпение тя изигра основната стъпка на чарлстона: напред-назад, назад-напред.

Гардън я повтори, прибавяйки едно подритване.

Жозефин дублира стъпката на Гардън, с двукратно подритване накрая.

Гардън направи същото, плюс двукратно подритване назад. Тя се усмихна на Жозефин. Жозефин също й се усмихна.

— Добре — каза тя. — Да започваме!

Двете млади жени се впуснаха в темпераментен дуел, с усмивки на уста, наслаждавайки се на музиката, на светлините, на предизвикателството. Бяха незабравима картина за всички, които ги гледаха. Тъмнокожата красавица в бяло срещу русокосата бяла красавица, облечена в черно. Бяха приблизително еднакво високи, танцуваха в приблизително еднакъв стил; бяха идеална двойка.

Оркестърът ускори темпото и краката им започнаха да се движат толкова бързо, че публиката почти не ги различаваше. Те отхвърляха ръцете си широко настрани и диамантите им изпускаха огън. „Ай-й!“ — извика Жозефин. „Ай-й!“ откликна Гардън, Те бяха полудели от радостта от движението.

Публиката викаше неистово.

— Да живее негърката… танцувай, Жо… давай, Гардън, давай… браво, Жозефин… Гардън, Гардън, Жозефин… Чарлстън, Гардън, Чарлстън!

Викове, подсвирквания и сто ръце, пляскащи в ритъма на музиката, бърз и все по-ускоряващ се. Към сцената прелитаха цветя и жените ги подритваха от там, където бяха паднали. Още цветя, една златна монета, после още пари заподскачаха около тях, големите френски банкноти свити на топки, за да бъдат удобни за хвърляне. Една удари Гардън по ръката, друга се блъсна в рамото й. Тя се огледа наоколо, заслепена от светлините и лишена от координация от наркотиците в тялото си. Във въздуха летяха цветя, парчета хартия. Имаше нещо, което тя трябваше да си спомни. Музиката не преставаше; тя танцуваше, както не беше го правила от години — освободено, щастливо, незабелязваща Жозефин, глуха за окуражаванията и виковете. Продължаваха обаче да се удрят разни неща в нея. Трябваше да си спомни. Какво да си спомни? Нещо важно.

И изведнъж се сети. Те й подхвърляха пари, както бисквити на послушно куче. Тя беше престанала да бъде личност, тя беше клоун, животно, играчка. Беше нищо.

Не. Отказваше да го повярва. Те я обичаха. Нейните приятели. Мъжете, които не можеше да си спомни. Непознатите някъде там, отвъд светлините. Те мислеха, че е чудесна.

Но те хвърляха неща по нея. Те й плащаха, даваха й бакшиш, пари, а не любов.

Беше напълно изтощена. Едва събираше дъх да задържи живота в себе си. Но музиката командваше и тя танцуваше. А духът й беше останал без сили, за да издържа на илюзиите, които беше изградила. Тя се бореше с реалността чрез непресекващото безумие на движението, подчиняващо се само на музиката.

И въпреки това реалността победи. Тя дочу доктора, който говореше за пристрастяването й, Алекса, която я наричаше наркоманка, Кони, казваща й, че Вики й е враг. Пред очите й се появиха лицата на мъжете, с които е била, в ушите й зазвуча собственият й маниакален, наркотично опиянен смях. Спомени се заблъскаха в нея, подобно на цветята и банкнотите и тя почувства изгарящ срам. Краката й престанаха да се движат и тя застана в ярката светлина на прожекторите, с душа напълно разголена. Искаше да умре.

— Не! — извика силно тя. — Не искам. Искам да живея.

Тя не чу гръмотевичните аплодисменти, нито забеляза протегнатата ръка на Жозефин Бейкър. Разбута панически хората, тълпящи се около нея, за да си пробие път.

— Пуснете ме да мина, пуснете ме, пуснете ме!

Отчаянието й разчисти пътека пред нея. Изтича на улицата без палто и се свря в ъгъла на седалката на чакащо такси, изкрещявайки на шофьора адреса на къщата на Вики. Тялото й трепереше от студа и се тресеше от нуждата от още кокаин.

Изведнъж отвсякъде избухнаха адски шумове. Камбани, сирени, експлозии. Гардън потрепна, всеки нерв в нея вибрираше.

— Какво е това? — извика тя.

— Новата година. Хиляда деветстотин двадесет и седма. Честита нова година, мадам.

Гардън не можеше да спре треперенето. Трябваше да стигне до вкъщи. Имаше нещо, което се налагаше да направи.

— Бързо — примоли се тя, — моля ви, побързайте.

— Г-жо Харис! — Берси беше много изненадан да я види, разтревожен от невъобразимия й външен вид.

— Плати на таксито — нареди му Гардън. — Плати му двойно. Тройно. Пожелай му щастлива нова година!

Тя изтича нагоре по голямото извито каменно стълбище, държейки се за перилото от дясната й страна. Нервите й се мятаха в адски мъки във времето, докато достигне до стаята си. Тя измъкна чекмеджетата на масата до леглото й.

— Зная, че го сложих някъде — проплака високо тя. — Моля те, Господи, нека го намеря — тя пусна чекмеджетата на пода и коленичи с треперещи ръце, които се ровеха трескаво из съдържанието им.

Намери го. Само малко ще си смръкна, каза си тя, и ще се овладея. По-лесно ще издържа. Но истината, до която беше достигнала съвсем скоро, й говореше, че никога няма да се спаси, ако не го направи сега.

Тя пропълзя във всекидневната. Краката й отказваха да я държат. Телефонът беше толкова далеч! Тя хленчеше, падаше, придърпваше се напред с ръце и лакти.

Телефонът падна върху ръката й, когато го издърпа за шнура от масата. Гардън чуваше пискливия, неясен глас на телефонния оператор. Собственият й глас изобщо не излизаше от устата й. Тя премести главата си по килима, одирайки бузата си, докато устата й докосна слушалката.

— Помогнете ми — прошепна тя. — Имам нужда някой да ми помогне.

Операторката й заговори бавно и ясно.

— Аз ще ви помогна.

Тя се заслуша в немощния глас на Гардън, изчаквайки дългите минути, през които тя четеше написаното на бележката буква по буква. Съзнанието й не можеше да ги съедини в думи.

— Разбирам — каза операторката. — Изчакайте на телефона. Аз ще ви кажа, когато трябва да говорите отново — тя набра нова линия, каза нещо, говори с човека, който вдигна, стана по-настоятелна, изчака нетърпеливо и накрая въздъхна с облекчение.

— Д-р Матиас, благодаря ви, че се откъснахте от празненството си. Аз съм телефонен оператор в Париж. Една млада жена се свърза с мен, прочете ми името и адреса ви. Момент, поправям се. Тя можеше да чете само букви. Съвсем слаба и объркана е. Може и да умира.

— Знаете ли името й?

— Не, докторе.

— Тя американка ли е?

— Да, докторе.

— Мисля, че знам коя е тя. Ще говоря с нея. Не затваряйте линията, операторе. Може да се нуждая от помощта ви за извикване на линейка.

— Госпожице — каза операторката, — намерих доктора, когото търсите.

— Г-жа Гардън Харис ли е на телефона?

Зъбите на Гардън тракаха. Едва смогваше да накара устните си да оформят думи.

— Ще… дойдете… ли? Аз имам нужда…

— Зная от какво се нуждаете, детето ми. Г-жа Харис ли е това?

— … Гар… дън…

— Да. Добро момиче. Ще ви изпратя някого след няколко минути. Той ще ви даде нещо за болката и ще ви доведе при мен. Бъдете смела още малко. Може да ви се стори дълго, но всъщност ще бъдат само няколко минути. Можете да го направите. Най-тежкото премина.

72

За целия си живот Гардън нямаше и шест дни, в които да е била болна. Беше феноменално силна и здрава по природа. Сега се нуждаеше от всяка частица от тази сила.

Първите две седмици тя беше в ада. Ад от болка, оголени нерви, халюцинации, силни ръце, дърпащи я надолу, приглушени гласове в далечината, твърди, лишени от емоция гласове, казващи й, че болката е свършила, че трябва да бъде смела. Тя чуваше нечовешките крясъци на една измъчвана душа и изпадаше в ярост. Не можеше ли поне да се намери някакво тихо местенце, където да страда? Крясъците атакуваха ушите и нервите й. Тя събра всичките си сили. Тя също би изкрещяла, за да каже на съществото в нея да спре, да я остави на мира. Но не можеше да изкрещи. Виждаше неясно: разтворената си уста, напрегнатото в усилие гърло и отнякъде далеч разбираше, че виковете издаваше самата тя. „Бедната Гардън“, искаше да каже, но не можеше. Тя крещеше. Писъците преминаха в скимтене, после в раздиращи хлипове и най-накрая в дълги, ниски, безкрайни стонове.

После един ден всичко утихна. Тя чуваше само бързите, скърцащи стъпки на обувки с гумени подметки. Сестра с бяла касинка на главата се появи отстрани на леглото й. Тя държеше бяла купа. Бяла пара излизаше от нея и обвиваше главата й.

 

 

— Бихте ли желали малко супа, г-жо Харис?

Гардън усети, че беше зверски гладна. Протегна и двете си ръце към купата.

Сестрата се усмихна.

— Ще ви храня с лъжица — каза тя.

Гласът й беше нежна песен. Младото силно тяло на Гардън се възстановяваше бързо. Тя беше мъртвешки изтъняла и твърде слаба, за да държи лъжица, докато прозрачният телешки бульон се спускаше надолу по гърлото й, но час по-късно повдигаше главата си, когато лъжицата наближаваше устата й, а до вечерта се изправи и се опря на възглавниците си за петото си хранене. След три дни тя седеше в кресло, с табла за ядене в скута си, хранейки се с овесена каша със стафиди, залята с много маслено мляко. Мисълта й беше заета само с храна и в продължение на седмица тя не правеше нищо друго, освен да яде и да спи. За нея нямаше минало и бъдеще, само инстинктивният порив на животното да оцелее и да оздравее.

— Добро утро, г-жо Харис. Ето закуската ви. Днес ще можете да хапнете и един омлет със сирене заедно с овесената си каша.

Гардън погледна към сестрата. Можеше да види само лицето и ръцете й; всичко останало беше скрито от сковаваща бяла униформа и касинка. Не изглеждаше като човешко същество. Гардън искаше да я запита за името й, да се сприятели с нея. Но се възпираше от професионално властния й вид.

— Бих желала малко кафе — каза Гардън, — и цигара — наблюдаваше за някаква реакция.

— Без закуска, г-жо Харис?

— Разбира се, и закуска. Знаете, че умирам от глад. Първо закуска, после кафе. И пакет цигари.

— Много добре.

— Тя е ужасна и непрекъснато иска нещо — докладва сестрата на своята началничка. — Подобрява се.

— Изведи я в инвалидната количка след закуска — каза старшата сестра. — След обяда започнете да се разхождате.

Д-р Луис Матиас ръководеше две клиники. Една голяма със сто легла в град Сиере, в южната част на Швейцария. Тя осигуряваше най-съвременна медицинска помощ почти безплатно за бедните хора от провинцията, кантон Вале. Над Сиере, сгушена в Алпите, в селцето Монтана, втората клиника разполагаше с оборудване само за десет пациенти. Това бяха богатите, пристрастени към наркотици или алкохол. Таксата от хиляда долара на ден издържаше и двете клиники.

Д-р Матиас беше истински хуманист. Той не презираше богатите си пациенти. Болката им беше толкова осезаема, колкото и на пациентите в другата клиника, затова и на двете той откликваше с еднакво неподправено съчувствие. Той им даваше това, което беше добро за тях и от което се нуждаеха. Всъщност те можеха да получат всичко, което пожелаят, стига да не бъде вредно за тях. Д-р Матиас не считаше за необходимо да ги наказва. Те вече достатъчно се бяха наказали с вредните си привички. Неговата задача беше да ги накара да се чувстват добре. Или толкова добре, колкото беше възможно за тях. За да го постигне, той им предписваше здравословна храна, чист въздух и упражнения. И се грижеше предписанията му да се спазват.

След закуска Гардън беше изкъпана и изтъркана с гъба. След това тя дремна до предобед, когато получи купа силен бульон. Тя постави купата до леглото си и притвори очи, но преди да успее да се унесе, влезе сестрата. Тя носеше дебел кадифен халат и чифт вълнени, прилични на боти пантофи.

— Ще ви заведа на малка разходка сега, г-жо Харис. Около клиниката.

Гардън гледаше незаинтересувано удобствата на клиниката, докато я разкарваха през разни стаи, по коридори и в дълга, остъклена галерия. Видя малко хора. Един плуваше в дълъг басейн, пълен със зелена вода сред кълбета пара; една жена седеше в модерния фризьорски салон, където миеха косата й; двама мъже играеха шах пред разпален огън в библиотеката; четирима играеха бридж в галерията. Хората не я интересуваха, нито удобствата. Но тя беше очарована от блестящия снежен пейзаж извън стъклените стени на галерията.

— Аз съм в Швейцария, нали?

— Да, мадам.

— Помня, че исках да дойда тук. Аз обичам снега. Това Алпите ли са? — над клиниката се издигаше планина, отдалечена достатъчно, така че се виждаше билото й, — сипей от сиви скали, нашарени с недокосната белота.

— Да, в Алпите сме, мадам. Това е една-единствена планина.

Гардън въздъхна. „Планините винаги ме изненадват, толкова са високи.“ Помисли си за Уентуърт и се зачуди дали е щастлива, после усети, че плаче и не може да се спре. Бриджорите не отклониха поглед от играта си. Сестрата я закара обратно в стаята й.

Сълзите й приличаха по-скоро на несекващ извор, отколкото на внезапно избликване. Те продължиха да се изливат, докато обядваше, докато се тътреше из стаята си, подкрепяна от сестрата, докато спеше. Когато сестрата я събуди за вечеря, възглавницата й беше подгизнала, а чаршафът и одеялото — събрани под брадичката й. Тя гледаше безмълвно над подноса към жената в бяло, продължи да я гледа, докато лакомо поставяше късчета храна в устата си, а сълзите й осоляваха храната.

— Не зная защо плача — каза тя, когато привърши с яденето.

Когато сълзите престанаха, Гардън се почувства празна, по-зле и от мъртва. Тя лежеше в чистото си, прясно напоено със сълзи легло, инертна, очакваща съня да дойде. Вместо това усети огромна тъга. „Бедната Гардън, каза тя на притъмнялата стая. Бедната Гардън.“ И се разтресе от ридания, пропити от безнадеждност, без от очите й да капне сълза.

Самосъжалението бушуваше у нея с дни. „Не беше моя грешката“, казваше си тя. За кокаина, безразборните й сексуални прояви, изневерите на съпруга й, обезсмислянето на живота й, провалянето на брака. Искаше да бъде оставена на мира, да преживее отново и отново мислено същите неща, да се обвие в пашкул на самооправдание и тъга.

Но сестрата я караше да ходи, караше я да яде, караше я да се къпе, караше я да се подлага на маникюр за ноктите, масаж на тялото и измиване на косата.

И бурята от самосъжаление отмина. На първи февруари Гардън погледна през прозореца си падащия сняг и й се прииска да се разходи в него. Спомняше си ясно какво вълнение изпита в Ню Йорк в деня, когато за първи път видя сняг; спомни си деликатния студен и влажен допир по лицето си. Струваше й се толкова отдавна. Десеторно по-дълго от четирите години, които всъщност бяха изминали. Тя вече не беше момиче. Тя дори не беше на двадесет и една години — действителната й възраст. Тя беше уморена, душата й беше уморена. Но все още можеше да се радва на някои неща, снега например. Радваше се също, че е жива. Позвъни на сестрата.

— Имам ли палто? — попита тя. — И някакви дрехи, обувки? Бих искала да се поразходя в снега.

Сестрата я заведе до противоположната страна на дървената вила, в която се помещаваше клиниката.

— Това е стаята ви, мадам Харис.

Стаята, в която Гардън беше пребивавала досега, беше малка, прилична на болнично помещение. Само пердетата от червен плат на прозорците освежаваха бялата й стерилност. Новата стая беше много голяма, с бледожълти стени, син килим и синьо-жълти мотиви с цветя по пердетата и покривалото на леглото. Мебелите бяха масивни, от борово дърво, с издълбани геометрични, селски форми, легло с висока табла, гардероб и скрин. Прозорците заемаха цели стени. Водеха към балкон с изглед към планината. В стаята дълбоко кресло с възглавнички беше поставено до прозорците. На балкона имаше дървен шезлонг с преметнато дебело одеяло през едната подпора за ръцете. Ярки картини с цветя висяха на стените, а на бюрото пред огледалото беше поставена права жълта ваза.

Сестрата отвори гардероба. Беше пълен с дрехи на Гардън. Както и скринът.

— Майката на съпруга ви ги изпрати — каза тя. — Казахме й от какво е възможно да имате нужда. — Усмивката й се сви по начин, изразяващ неодобрение. — Тя също изпрати касетката ви с бижута. В кабинета на доктора е, в сейфа.

Гардън се засмя леко.

— Схващам. Вече не съм шумна, така че мога да си хващам пътя.

Тонът на сестрата се смекчи от неодобрение към официалност.

— На път сте да се възстановите, г-жо Харис.

Гардън облече вълнен костюм, обу вълнени чорапи и ботуши, поръбени с козина. За първи път виждаше чорапите и ботушите, за които задочно благодари на Вики. Самуреното й палто беше в гардероба и тя благодари на собствената си незаинтересованост. Никога не го беше дала за подкъсяване.

През дневната и хола стигна до вратата за навън. Снегът разцелува лицето й, докато изминаваше двете стъпки до пътеката, разчистена в него.

Купчините сняг бяха високи до рамото й. Някой ги беше оформил от двете страни като стени със зъбери и прозорчета в центъра им. Падащият сняг замазваше формите. Гардън започна да ги разчиства, но ръкавиците й подгизваха, затова тя ги свали и пъхна ръце в джобовете на палтото.

 

 

Пътеката правеше пълна обиколка около вилата. Гардън беше изненадана от размерите й. Тя се почуди за кратко колко ли още пациенти има в нея. Не я интересуваше; не възнамеряваше да има нещо общо с тях.

Светлината от прозорците на вилата беше топла и ободряваща. Гардън се почувства в безопасност. Тя вървеше бавно, защото равновесието й още не беше стабилно, последица от наркотика. Но вървенето не я уморяваше. Учудваше я, че честите разходки, на които сестрата я извеждаше насила, са й подействали толкова укрепващо.

След малко тя престана да наблюдава дейността на краката си и започна да се движи по-лесно и по-бързо. В същото време мислеше.

„Оправям се. Някога, след седмица, месец или когато и да е, ще трябва да си отида оттук. Към какво ще се върна? Скай не ме обича. Всички, които наричах свои приятели, не ме приемат на сериозно, мислят ме за кукла с ключ за навиване, която се навива с шампанско, кокаин и малко аплодисменти. Аз нямам нищо.“ Сълза замръзна на скулата й; тя отърка лице в яката си, за да я изтрие. Никакво самосъжаление повече! Времето му беше минало.

Мекият допир на козината беше успокояващ. Тя завъртя главата си от едната страна на другата, отърквайки в нея бузите си. „Самурът е по-мек от норката, заключи тя, с по-дълъг косъм от хермелина. Не гъделичка като лисицата. Трябвало е да дам това палто за подкъсяване. Не съм го обличала, откакто за първи път отидох в Париж.“

Спря се. Беше й минала някаква мисъл. „Аз съм много богата, каза си тя. Притежавам всеки вид кожа, всякакви бижута, всичко, което някой би могъл да си пожелае. Живея в лукс, от когото се възползвам пълноценно. Така се е случило, че не съм се замисляла върху това. Толкова бях заета да се уча как да играя, че почти не си давах сметка. Боже мой, всяка жена на света би пожелала да си разменим местата. За какво има да съжалявам? Значи съпругът ми не ме обича. И какво от това? Баща ми не обичаше майка ми; повечето от мъжете, които познавам, не обичат съпругите си. Аз не съм по-различна от тях. Но не съвсем. На майка ми се налагаше да се стиска и да брои возенията си в трамвая. Лори Патерсън си доставяше удоволствие, като караше други да купуват каквото тя не можеше да си позволи. Мога да имам абсолютно всяко нещо, което пожелая. Няма причина да съм толкова неудовлетворена. Ще направя така, че да съм доволна от това, с което разполагам.“

„Не е нужно да правя нещо, което не искам. Скай всъщност не се интересува дали ще придружавам него и тайфата по нощните заведения. Мога да подхождам избирателно. Ако излизането ще ме развлече, ако по кината или театрите дават нещо, което искам да гледам, ще ходя. И не е нужно да прекарвам времето си с онези хора; мога сама да си намеря приятели. Например момичето от «Вог». Хареса ми. Ще я потърся. Тя вероятно ще се радва да отиде на театър или да излезе на вечеря. Има куп места, където две дами могат да отидат, без да им е необходим ескорт. Мъжете не са от значение. Със сигурност не и за мен. Вече не. Никога повече не искам да усетя ръка под полата си или тяло, натискащо се върху моето. Отвратително.“

Тя продължи пътя си, стъпвайки твърдо по снега, като го слушаше как проскърцва, открила лицето си за падащите снежинки. Почувства се пълна с решимост. Почти щастлива. Когато се прибра в стаята си, захвърли палтото на стола и смени ботушите си с пантофи.

Разреса косата си, разтревожена от трите сантиметра, с които беше пораснала, откакто я беше изрусявала за последен път. Червените ивици наподобяваха рани върху скалпа й. Позвъни на сестрата.

— Имам нужда от фризиране. Веднага. И искам касетката с бижутата си в стаята ми.

По-късно тя се облече за вечеря в една от тесните коктейлни рокли от черен креп, които беше купила в Париж през есента. Сложи си грим и диаманти.

— Колко елегантна изглеждате, мадам Харис — каза сестрата. — Ще желаете ли да вечеряте в столовата довечера?

— Не, благодаря. Предпочитам да ям сама.

— Много добре — тя постави вечерята на Гардън върху кръгла маса в ъгъла. — Хареса ли ви разходката, мадам?

— Много. Утре искам да попазарувам. Нямам топли ръкавици.

— Някой ще ви закара до селото.

Гардън не отвърна. Тя зае мястото си на масата и започна да се храни. „Защо трябва да опитвам да се сприятелявам с една сестра?, мислеше тя. Сигурно се присмива на пациентите зад гърба им. И в крайна сметка тя е само един слуга.“

73

Имаше само един магазин в Монтана и той не беше предвиден за сериозно пазаруване. Шофьорът на клиниката закара Гардън по-надолу в планината, до селището Кранс. То обслужваше повече скиори, в каквито се бяха превърнали по-дръзките туристи през последните години. Гардън се чувстваше като на празник. Струваше й се, че е стояла в малката бяла стая в клиниката с месеци.

Тя почти веднага си намери ръкавици, обшити с кожа, но искаше да удължи излизането си, затова разгледа и другите неща, които магазинът предлагаше. Купи си три дебели пуловера, изплетени в ярки цветове, подобни на тези, украсяващи мебелите в новата й стая. После си намери плетена шапка, комбинираща се с един от пуловерите. Имаше смешен пискюл във всички цветове на пуловера. След това не можа да намери нищо друго. Не възнамеряваше да ходи на ски.

Обикаляше от щанд на щанд, взимайки очила, шалове, автомати за ски, които след това поставяше обратно, откъдето ги беше взела. Магазинът изобщо не беше подреден добре. Зад кутия със сигнални ракети тя попадна на шишенце парфюм, което имаше яркосин пулверизатор с лентичка на отвора си. „Колко е лепкав, помисли си Гардън. Мога да се обзаложа, че мирише като специалния на Удлуърд за пет цента.“ Тя пръсна малко на китката си, разтърка го и го помириса. Твърде приличаше на миризмата на окосена трева. Не можеше да реши дали й харесва или не. Все пак имаше в него нещо твърде швейцарско, напомнящо за планината. Тя реши да купи от него. Започна да се пръска на врата, зад всяко ухо.

— Стоп! — извика мъжки глас. Една ръка дръпна парфюма.

Гардън се взря във вбесения мъж. Той не беше по-висок от нея, изключително слаб, но тя не можеше да го накара да сведе поглед.

— Възнамерявам да купя от това нещо — каза тя. Маниерът й беше надменен. — Ако не искате хората да го пробват, не трябва да му поставяте пулверизатор.

Мъжът погледна шишенцето в ръката си.

— Бихте ли си помислили и за момент, че аз бих продавал тази ароматизирана вода от слама, мадам? Моля да ми разрешите да поправя заблуждението ви. Просто ви правя услуга. Пръскахте парфюм върху перлите си. Това е най-тежкото престъпление, което бихте могли да извършите. Парфюмът убива перлите; той унищожава блясъка им.

— Наистина ли? Благодаря ви, че ми казахте — тя обърна гръб на непознатия и продължи мудната си обиколка из магазина.

Когато нямаше вече какво да се гледа, тя инструктира собственика да изпрати сметката на клиниката и да натовари пакетите й в колата. В края на краищата не беше купила парфюма. Боеше се, че винаги ще го смята за „ароматизирана вода от слама“.

Подразни се от умората, която усещаше. Може би щеше да има време за дрямка преди обяда.

Почти залиташе, вървейки към колата.

Мъжът от магазина седеше на предната седалка до шофьора.

— Привет отново — каза той. — Не знаех, че и вие сте от клиниката. Слязох надолу пеша, но се налага догоре да бъда закаран. Надявам се, че нямате нищо против да заема част от колата.

— Ни най-малко — предположи, че той е някой от персонала.

Той коригира веднага впечатлението й.

— Моля, разрешете ми да ви се представя. Името ми е Люсиен Вертен. Аз държа рекорда за най-продължително лечение в историята на клиниката. Там съм от трети ноември — беше изключително бодър.

Гардън почувства кръвта й да се смръзва. Това правеше три месеца. Колко дълго щеше да се наложи пък на нея да остане?

— Колко ужасно — избъбри тя.

— Не чак толкова лошо всъщност. Общо взето, там винаги има някой, който играе шах. Вие играете ли, мадам?

— Не.

— Жалко. Изписват утре партньора ми. Предполагам, че ще трябва да уча бридж.

— Не е трудно. Аз го научих доста бързо.

— Бихте ли се заели, евентуално, да ме научите?

— Не, господине. Предпочитам да избягвам всякаква компания — Гардън се уви още по-плътно в палтото си.

— Разбирам. Убеден съм, че грешите, но ви разбирам. Ако промените решението си, ще го считам за голяма услуга. Ще се опитам да я компенсирам, ако желаете, като ви разкажа някои неща за парфюмите. Тази есенция беше отблъскващо лоша.

— Нима? Ако ме извините, господине, ще затворя очите си. Уморена съм.

Шофьорът я събуди, когато стигнаха клиниката. Вертен беше вече излязъл от колата. Гардън реши, че с това историята е приключила.

Никога в живота си не беше се заблуждавала толкова. Вертен буквално я преследваше. Когато тя излизаше на разходка, той я следваше на двадесет крачки разстояние. Когато излизаше на балкона да подремне на слънце, намираше бележка от него на шезлонга си. Той винаги изглеждаше бодър и не говореше толкова много, както беше сторил в колата. Но я дразнеше. След два такива дни, Гардън се нахвърли гневно върху него. Тя държеше на разходките си в снега и не искаше да остава в стаята, за да го избегне.

— Вие нарочно ме следвате — каза тя. — Не току-така се разхождате, когато аз съм навън.

Очакваше извинение и оттегляне. Вместо това той се усмихна и се поклони.

— Но, разбира се, че дебна, мадам! Стоя в засада. И когато ви видя да излизате, аз съм веднага зад вас. Харесва ми да ви гледам. Вие изглеждате толкова здрава!

Гардън беше удивена. Здрава беше последното, което можеше да помисли за себе си. Беше все още страшно слаба, а и ръцете й все още трепереха така ужасно, че понякога изпускаше разни неща.

— Как можете да говорите така? Ако бях здрава, нямаше да съм тук!

— А, всичко е относително, не е ли така? Погледнете другите. Излезте от стаята си и се поогледайте. Погледнете мен например.

Истина беше. Люсиен Вертен представляваше призрачна гледка. В най-добрия случай можеше да се каже, че изглежда особено с огромен, клюновиден нос и дръпнати назад брадичка и линия на косата. В добавка цветът на кожата му беше сиво-бял, а той самият се тресеше като парализиран. За ухото на Гардън, привикнало с парижкия френски, в неговия акцент също имаше нещо нездраво — замазваше и изпускаше срички в края на думите.

— Но аз не желая компания. Защо не ме оставите сама?

— Защото съм свиня — той изглеждаше доволен, че има готов отговор.

Гардън се разсмя. Той беше комичен.

— Ето — каза Вертен. — Не е ли по-добре да се смеете, отколкото да мислите за нещата, които ви карат да изглеждате толкова тъжна? Аз съм отлично развеселяваща компания. И добър източник на информация. Знаете ли историята за Вилхелм Тел? Не? Ще ви просветя. Това е една толкова швейцарска история! В нея става дума за една ябълка, която, както знаем, е полезна за вас; и няма какъвто и да е хумор.

Гардън се предаде. Този ден те се разхождаха на два пъти заедно.

Вечерта тя дори се храни заедно с него в столовата. Той се оказа наистина и забавен, и информиран. Когато се прибираше да спи, тя се опита да си спомни кога за последен път се беше смяла така искрено и свободно. Не успя да си спомни подобно нещо.

Гардън прекара две или три седмици в клиниката. И в течение на тези три седмици Люсиен Вертен се превърна в най-близкия приятел, който беше имала през живота си. Те дори си подремваха заедно, един до друг в шезлонги на неговия или нейния балкон. Той имаше навика да похърква с носови подсвирвания.

Те се разхождаха заедно, правеха излети заедно, слизаха с въжената линия от Кранс до Сиере и обратно, движейки се по издатини и зъбери право нагоре по планината. Това ужасяваше Гардън, а ужасът й караше Люсиен да припада от смях. Той се отнасяше с нея като с дете, дразнеше я, караше й се, командваше я: тя трябвало да диша по-дълбоко, да се упражнява повече, да пие повече мляко, да яде повече от никога несвършващата овесена каша.

Насърчаваше я и да говори. Тя в никакъв случай не би дискутирала събитията, довели я в клиниката, нито дори би се доближила до темата. Той я питаше за детството й. Тя му разказа за имението, за Селището, за Реба, Матю и за всичките им деца. Той я помоли да изпее някои от песните, които са пеели. Тя изпя „Мойсей в тръстиките“ и заплака. Люсиен й подаде носна кърпичка. Докато тя я използваше, той запя френска народна песен за едно мелничарче и бялата му патица, убита от престолонаследника. От нея заплакаха и двамата. Гласът му беше необработен богат баритон. Той и Гардън се научиха взаимно на любимите си песни и ги пяха заедно. Тя не можеше да си спомни кога за последен път преди това беше пяла.

Люсиен я убеди да плува. Басейнът имаше покрив, но беше открит отстрани. Ако денят се случеше ветровит, вътре нахлуваше сняг и се разтапяше на ръба му. Гардън беше хвърляла по един поглед на басейна с убеждението, че ще замръзне, ако се опита да плува. Люсиен й баеше непрекъснато: „Аз не мога да плувам, казваше той, но ти можеш. Следователно трябва да плуваш. Това ще ти вдъхне живот.“ Той гледаше как Гардън се приближи до зелената вода, наведе се, натопи ръката си в нея. Изражението на лицето й го развесели. Водата беше топла като в баня и солена. Това се превърна в любимото занимание на Гардън. Тя цапаше или се отпускаше във водата, разговаряйки с Люсиен. Или просто слушайки го да говори.

Той каза, че бил фермер, но не на овес или ечемик. Отглеждал рози. Акри с рози, карамфили, момини сълзи, лавандула и пак рози. Бил от семейството на производители на парфюми от Грас.

— Виждаш ли този нос? — каза той, галейки огромния си израстък. — Най-ценният нос във Франция. Някои хора с естетически претенции може да не изпаднат във възторг от него, но в света на парфюмите той е легендарен. Направо си е наследствено съкровище. Баща ми го има, неговият баща го е имал, както и всички бащи от рода ни от шестнадесетото столетие насам. Носът на фамилията Вертен е обект на завист на всички парфюмеристи. Той може да създава парфюми, които говорят, които пеят, очароват, омагьосват… Уви, изглежда, че Бог ме беше надарил с този нос, за да събирам в него повече кокаин, отколкото е във възможностите на нормален човек. Но за щастие, това е в миналото.

Гардън обичаше да слуша Люсиен да говори за парфюми. Никога не се беше запитвала откъде идват те или как се приготовляват. А фактите бяха удивителни. Тон цвят давал около един килограм есенция, обясняваше Люсиен, а това било само началото. Есенциите трябвало да се смесват, като всеки път съставките да са в различни пропорции. Понякога петдесет, сто, петстотин опита трябвало да се направят, преди да бъде получена идеалната смес, която събира идеала в съзнанието и в носа на производителя.

— Много бих желал да направя парфюм за теб, Гардън. С твоето име, какво подходящо име за парфюм. „Градина“. Само това. Ще бъде като теб, така както те виждам. Със сложни нюанси. Мускус за най-дълбоката, най-тайната женственост в теб. Леко загатване от африкански подправки за твоето детство. Свежи цветя с лек аромат, отглеждани на слънчева светлина за твоята младост. Жасмин за твоите плантации от гори. Рози, неотменно рози за изчервяванията и девичеството, теменужки, защото са много крехки и защото ти ме караш да си мисля за тях. Може би един ден ще го направя. Ако някога видиш в магазин парфюм с невероятна цена и безкрайна деликатност с име „Жарден“^[17], ще си купиш най-големия и никога няма да използваш нищо друго. Заклеваш ли се?

Гардън се закле.

— И още — ще го носиш така, както е направено да се носи — Люсиен размаха пръст към нея. — По начина, по който французойките се напръскват с парфюм, а не разбойническия ви американски начин — малко плясване тук, малко пръсване там. Никога вие американците не можете да се отървете от миризмата на сапун. Носът ме заболява само от мисълта за това — той тръгна по ръба на басейна с въображаем флакон в ръцете, правейки близо до брадичката си жестове, като че ли притиска пулверизатор. — Това беше американска жена. А сега французойката — той постави въображаемия пулверизатор пред себе си; ръката му го стискаше и едновременно с това очертаваше кръг. После, след като влезе в напарфюмираното пространство и го подуши, на лицето му се изписа израз на блаженство и той се завъртя в пирует. — Ах — въздъхна, — как възхитително съм обвит сега в ароматни нюанси! Аз съм опиянение за сетивата! Наистина е престъпление, че само жени могат да се възползват от моя гений! През осемнадесети век мъжът е имал същите привилегии. Но тогава във Версай никой изобщо не се къпел, защото стаите били прекалено студени, така че възможно е дори парфюм на Вертен да не е бил в състояние да им помогне.

Когато Гардън си тръгваше, Люсиен целуна ръката й.

— Ще ми липсваш, Жарден. Когато се върна във фермата си, аз ще мисля за теб под слънцето, сред морето от цветя, което очите не могат да обхванат. Ти ще имаш милиони лунички, ще пееш много песни и аз ще създам парфюм, който ще те направи безсмъртна. Сбогом.

74

Г-ца Трегър дойде да вземе Гардън. Тя доведе Корин да опакова нещата й. Беше наела лимузина в Женева. Гардън усети стария й живот да сключва прегръдката си около нея и гърлото й се стегна.

Принчипесата и г-н Харис били на мнение, докладва г-ца Трегър, че най-добре било всички да се държат така, все едно, че нищо не се е случило. Те казвали на всекиго, че г-жа Харис отишла на минерален курорт в Швейцария, за да лекува с водите му незначително заболяване на черния дроб. За щастие репортерите не били научили нищо друго.

— Разбирам — каза Гардън. Тя си напомни за решението си да се възползва максимално от живота си и привилегиите, които той й дава. Нямаше защо да се притеснява какво мислеха или не мислеха Вики и Скай, какво казваха или не казваха. Тя щеше да бъде непробиваема, самостоятелна, ненаранима.

Но тя почувства силна болка. По думите на сестрата някой бил телефонирал всеки ден от Париж. Значи те са искали да имат редовен отчет за състоянието й. Били са загрижени за нея. Гардън не попита кой се е обаждал и не се обади до Париж. Искаше й се да мисли, че това е бил Скай.

— Ще остана в купето си през време на пътуването от Женева до Париж, г-це Трегър. Моля, погрижете се да сервират яденето ми тук. Свикнала съм да пия бульон между яденетата. Очаквам да не бъда обезпокоявана.

 

 

Скай я посрещна на гарата. Прегърна я силно.

— Скъпа, толкова се радвам, че си вкъщи.

За момент Гардън помисли, че мечтите й се бяха сбъднали, мечти, които не беше посмяла да допусне до себе си. После видя колко неудобно се чувстваше той, колко изкуствено се държеше.

— Хубаво е да се върнеш — каза тя спокойно. — Швейцария е толкова ужасно чиста — нямаше да допусне да бъде наранявана повече. Обвила се беше в стена от най-добрата неръждаема стомана.

Тя отиде директно в стаите си, когато стигнаха в къщата. Скай я следваше, говорейки нервно за хора, които тя познаваше; кой бил в града, кой го бил напуснал, къде били отишли.

— Уморена съм от пътуването, Скай. Веднага си лягам. Разбираш ме. Защо не се събереш с някого за вечеря и да излезете след това?

— Сигурна ли си, че не би имала нищо против?

— Сигурна съм. Може би утре ще имам настроение за нещо.

Тя си изпи бульона, диктувайки писма на г-ца Трегър. Нямаше представа каква поща се беше получавала за нея, докато траеха „лошите времена“, както тя ги беше нарекла за себе си, и дали им е отговаряла или не. Тя изпрати почти еднакви писма на майка си, Пеги, Уентуърт, леля си Елизабет. Била на ваканция в Швейцария. Алпите били вълнуваща гледка. Било много студено, но не се усещало, поради слънцето и сухия въздух. Хотелът й имал отопляван басейн със снежни стени във формата на замък. Била здрава и щастлива и им изпращала много любов.

На следващия ден изпрати г-ца Трегър да открие Кони Уедърфорд във „Вог“. Срещнаха се за обяд.

— Изпуснала съм нещата от поглед — каза й Гардън. — Пропуснах дори февруарските колекции. Какво ново? Къде първо трябва да отида?

Кони се впусна в анализ на събитията в света на модата, който остави Гардън замаяна. Момичето знаеше всичко „от — до“. Единственият факт, който Гардън считаше, че е схванала, беше, че полите са по-къси отвсякога и че черното е все още единственият цвят.

— Какво мислиш за това? — каза Кони. Тя стана и направи тур напред-назад покрай масата им, правейки бурлескова пародия на манекенска походка с поклащане на бедрата. Носеше черен вълнен плетен костюм, по-семпъл от всичко, което Гардън беше виждала. Полата беше права, едва покриваща коляното, а сакото беше почти като пуловер, с тесни ръкави, джобове колкото кръпки и без никаква украса, дори без копчета. Беше възможно най-аскетичният костюм, като се изключи, че върху семплата си бяла блуза Кони беше сложила огромно количество бижута — перли, златни верижки, огромен медальон с рубини и златна верига, чийто съставни части се съединяваха с нефритени пръстени.

— Поразително — каза Гардън. И тя наистина беше поразена.

Кони седна, изключително доволна от себе си.

— Разбира се, че бижутата сами по себе си са костюм — каза тя, — но на тях се дължи само част от външния вид. Сега костюмът е шик, при положение, че е добре и достатъчно смело направен. Естествено Шанел. Тя е такъв гений! Цялата идея е дрехите да се направят така, че да не се забелязват — колкото е възможно по-семпли, окастрени до последно. После се затрупай с бижута. Носи ги денем и нощем. Старият Поаре е бесен. Все още се занимава с елегантната официална рокля. Хиляди часове ръчна украса и т.н. Знаеш ли какво каза той? Каза: „Какво е изнамерила Шанел? Беднотия де лукс.“ Не е ли това избор? Той каза, че жени в дрехите на Шанел приличали на „малки недохранени телеграфни чиновници“.

— Изглежда се е разтревожил. На теб това ти стои добре, Кони, но не зная как ще стои на мен.

— Ще изглеждаш идеално, Гардън. Ти си възхитително слаба.

Гардън докосна вдлъбнатите си бузи.

— Опитвам се да напълнея. Приличам на труп в черни дрехи. Шанел не работи ли с други цветове?

— За Бога, не. Тя въвежда черното практически навсякъде — Кони доби смешен, конспираторски вид. Тя доближи стола си до масата и се наведе през нея. — Зная за един начин, — каза тя с приглушен глас.

Тя се сдобила с достъп до света на подземния бизнес в модата. Съществувала мрежа от шпиони и двойни агенти — работа, секретна и рискована като всяка правителствена разузнавателна работа. Жени и мъже с фотографска памет и артистични дарби влизали на ревютата на колекции с фалшиви документи, после веднага изтичвали да скицират онова, което са видели. Тези скици стрували състояния на производителите на серийна конфекция. Те разполагали в магазините си с евтини копия, преди частните клиенти на големите модни къщи да са се сдобили с ръчно изработените оригинали. Още по-скъпоценни били les toiles — мострите от муселин, използвани в модните къщи за снемане на оригиналите. С тяхна помощ оригиналът се възпроизвеждал точно, с всички тънкости, измислени от гения на конкретния моделиер. Човек в модните къщи с достъп зад кулисите и до les toiles направо получавал назованата от него цена.

— Тя трябва да спечели достатъчно, за да се премести далеч от Париж и то в рамките на един сезон, защото моделите й почти винаги се разкриват. Въпреки мерките, знае се, че в „Ланвин“ от години има някой, който изнася сведения на черния пазар, без да бъде заловен — Кони прокара пръсти през предницата на сакото си. — Ето защо можеш да ме видиш в „Шанел“. Срещнах Телма, която е посредник за някои американски магазини. Тя знае откъде да намери всичко плата, който се прави специално за модната къща, копчетата, дреболиите.

Разказаното от Кони се стори на Гардън интригуващо, но изключително непочтено.

— Няма да се чувствам съвсем удобно при срещата си с дилър от черния пазар, Кони. Ще отнемам от хляба на модните къщи. Аз съм редовен клиент.

— Не бъди толкова невежа, Гардън. Някои от най-богатите жени на Париж го правят. Те отиват на някое ревю, носейки копие на друг моделиер, и посочват номерата, които искат някой да открадне за тях. Има една херцогиня, която е измежду считаните за най-добре облечени жени в света и тя няма един оригинален парцал на гърба си. Не зная името й, Телма го знае. Дори обувките й са копия.

— Не знам. По другия начин е по-лесно.

— Но не толкова забавно. А можеш и сама да моделираш до известна степен. Например цветно вместо черно.

„Защо не“, помисли си Гардън. Можеше да й хареса. А и нямаше с какво друго да се занимава.

— Добре. Искам един от тези костюми в синьо. Имаш ли все още toile? И добър шивач?

Усмивката на Кони се стопи.

— Познавам страхотен шивач, но няма мостри от „Шанел“. Охранителните й системи са много сигурни или хората й са много верни. Все пак кройката е толкова лесна, че можеш да я направиш по рисунки.

Гардън запали цигара. Постави я в дълго цигаре и се почувства като Мата Хари.

— Тогава ще ти кажа нещо, което даже и ти не знаеш. Откакто се познаваме, си купих много дрехи. Ако нямаш мостра на „Шанел“, не можеш да направиш истинско копие. Тя прави нещо с ръкавите си, което никой друг не прави. Не зная какво е то, но в тях ръцете ти се движат свободно, там, където в дрехи на други моделиери се набират или стягат. Ще ти кажа какво ще направя. Искам си синия костюм. Ще купя един в черно и ще го дам на шивача ти. Може от него да ми скрои синия и после не ме интересува какво ще стане с другия.

— Гардън, ти си принцеса.

— Не, скъпа, такава е свекърва ми. В момента е в Южна Франция по милостта Божия. Реших, че тя не ме обича особено. Твърде щедро от нейна страна би било.

— Не разбирам.

— Никой не го иска от теб. А сега, разкажи ми как живееш? Възнамеряваш ли все още да станеш моделиер?

— Разбира се, както си говорихме едно време. Ето защо влизането на черния пазар е толкова вълнуващо. Трябва да изучавам матриците, скиците и всичко останало. Толкова много неща научавам. — Лицето на Кони блестеше от въодушевление. Гардън й — завиждаше толкова, че десертът заседна на гърлото й. Надяваше се, че Кони ще постигне мечтата си. Насили се да преглътне.

— По-добре да отивам в „Шанел“, за да имаш още какво да изучаваш. Защо не дойдеш с мен? Можеш да кажеш във „Вог“, че организираш интервю или нещо такова.

— В този си костюм? Ще ме нападнат с ножиците си. Но ще си запазя билет за друг път. Радвам се, че те видях, Гардън.

— Радвам се, че те видях, Кони. Наистина.

 

 

Когато Гардън излезе от „Шанел“, тя се упъти към площад „Вандом“. Вероятно бижутерията за костюмите беше шик, но тя предпочиташе истинска. Мина през „Картие“, „Ван Клееф и Арпелс“, „Бушрон“, купувайки си златни верижки, огърлици, медальони и гердани от полускъпоценни камъни, перли и нефрит. Опита се да се убеди, че трябва да се радва на късмета си за възможността да прави това, което правеше.

75

Кони се обади на следващия ден да уговори време за среща с Телма. Скоро Гардън се намери дълбоко замесена в подземния моден свят на Телма. Тя се запозна с производители на ботуши, ръкавици, шапки и кожи за черния пазар. Един от кожухарите й показа модел на наметка от кожи, обработени в десен рибена кост. Гардън никога не беше виждала нещо такова; поръча си го от бяла лисица. Кони заяви с гордост на Гардън, че тя измислила десена и Гардън започна да гледа по-оптимистично на амбициите на Кони.

Телма обичаше интригата на избраната от нея професия. Тя беше топчеста млада жена от Чикаго, с бузесто лице, с къдрици на кукличка, което правеше физиономията й да изглежда толкова невинна, че едва ли някой би я заподозрял, че е способна да открадне и кърпа от хотел. Успехът й, казваше тя, се дължал на излъчването й на новородено. В Чикаго имаше толкова много гангстерски издънки, че тя беше вдишала измамата и контрабандата от момента на раждането си.

Страстта й беше да усложнява нещата. Тя даде на Гардън ключа за код, който сама беше съставила, пръснат из страниците на „Седемте стълба на мъдростта“. Гардън запита Кони откъде може да си купи екземпляр от книгата и тя й отвърна да не се тревожи.

— Телма пише бележки на всички, предупреждавайки ги да не приказват и да не пишат бележки. Ние ги хвърляме в кошчетата.

Пазаруването на черния пазар беше много по-трудно от това на „Рю де ла Пе“, но Гардън нямаше нищо против. Отнемаше й повече време, а тя разполагаше с време за запълване — достатъчно и за да мисли, и за да се депресира. И твърде често мислите й я отвеждаха към кутията на тоалетното й шкафче, все още пълна до три четвърти с кокаин и лека, който той обещаваше за пустотата вътре в нея. Покупките не помагаха много. Тя даже поръча традиционна направа автомобил при известните производители „Жорж Келнер и Филе“. Един от синовете съдружници й помогна да избере принадлежностите: синьо кадифе за двете кресла с възглавници, които образуваха задната седалка, сини цветя за килимчето от брюкселска дантела, за да пасва, сини емайлирани чекмеджета за цигарените кутии „Лалик“, пепелниците, кутиите за грим и чашите за шампанско. Постелките за седалките за през лятото бяха бели с ивици от сини цветя. Гардън каза на Берси да й намери шофьор и да го изпрати при Келнер за съвет относно цвят на ливрея, който да подхожда на колата. И въпреки всичко потъваше в летаргия, от която не можеше да избяга. Скай беше много по-внимателен към нея в сравнение с преди. Той настояваше Гардън да ходи на коктейли, вечери, театри и нощни клубове с него. Не я оставяше сама, нямаше призната любовница. Гардън си каза, че би трябвало да е щастлива. Но вниманието, оказвано от Скай беше бдително, не любящо. Тя беше сигурна, че той се бои да не би тя да се самоубие публично или да предизвика друг някакъв скандал. Тя се държеше примерно, когато излизаха заедно. Никакъв чарлстон, никакви разюздани флиртове. Не правеше никакви усилия да бъде център на внимание. Срамуваше се, че това някога е имало значение за нея.

Единствените случаи, при които тя се измъкваше от черната си дупка, беше, когато получеше писмо от Люсиен Вертен. Първото пристигна в средата на март, около две седмици след като Гардън се върна в къщи. Той бил изписан, пишеше й, и вече бил започнал работа върху парфюма, който щял да носи нейното име. Без нея клиниката била пустиня. Единствената му компания бил мъж, който не само го громял на шах, но разбил и най-голямата му гордост: мъжът имал по-голям нос от неговия. На това място Люсиен беше нарисувал карикатура на мъжа. Носът му заемаше три страници. Гардън се разсмя. Което я накара да се почувства добре.

— Бихте ли желали да диктувате отговор на френското си писмо, г-жо Харис? — г-ца Трегър демонстрираше свръх незаинтересованост.

„Я гледай, тя ми преглежда пощата“, помисли си Гардън. Ето защо пликовете са разрязани, не за да е по-лесно за мен.

— Да, бих желала — каза тя. Сети се, че френският на г-ца Трегър беше съвсем символичен. Тя избърбори някакво изречение, за да я провери.

— Чадърът ми е под леглото на чичо ми с неговото куче, английския териер — каза тя на френски.

Г-ца Трегър се сви притеснено в креслото, предложи на Гардън евентуално да напише писмото си на английски и накрая си призна, че не е разбрала това, което Гардън каза.

— Не се притеснявайте, г-це Трегър — каза Гардън, — сама ще го напиша — същият момент тя седна и започна да изписва страница след страница с всичко, което си спомни от една дълга поема, която трябваше да учи наизуст в училище. — Моля ви, изпратете това — каза тя. — Адресът е написан на писмото, което получих тази сутрин — запита се дали г-ца Трегър ще търси думите в речника и ако го направи, какво ще си помисли за историята на лисицата, гаргата и сиренето.

Тя отиде в едно кафене и седна да пие кафе с мляко и пълнени кифлички, докато напише на Люсиен истинското писмо. Отне й доста време. Говоримият френски на Гардън беше отличен, но тя имаше затруднения в определянето на правилния начин на написване на някои думи. Тя му благодари за писмото, разказа му за коварството на г-ца Трегър и нейния езиков проблем и го помоли, ако има време да й пише отново. „Най-вулгарните думи, които знаеш, моля те, и колкото е възможно по-нецензурно. Искам да видя как г-ца Трегър се поти над нейния Ларус.“

Люсиен отговори с изобретателност и широта на речника, които потресоха Гардън. Половината думи самата тя не разбираше. Тези, които разбираше, бяха мръсни, порнографски и, както тя писа на Люсиен „дотолкова покварени, че биха накарали ангелите да ридаят“. Той пишеше две или три писма на седмица, в които нищо не се повтаряше. Накрая на всяко той прибавяше послеслов със сведения за парфюма. До първи април вече бе пробвал повече от четиридесет смеси. Носът му беше отхвърлил всичките.

 

 

На първи април в Париж започна да вали. Студен, неспирен, безкраен дъжд, който оголи дърветата от всичките им листа и пречупи клони на улиците. Ден и нощ, ден след ден продължаваше това, докато стените на къщата се овлажниха отвътре и всички шкафове трябваше да бъдат обработени, за да не плесенясат. Скай настина, но не искаше да лежи. Той настани цялата си тълпа от приятели в къщата и не остана място в нея, където да не се чуват звуците от плочи, чукането на билярдни топки, размесването на карти, тропането на танцуващи крака, изскачането на тапи и шумни спорове. Спокойствието докарваше всички до тиха лудост. И продължаваше да вали.

Вики се върна и изпъди всички приятели на Скай, за да направи място за своите. Те се оплакваха горчиво от времето. Тя ги беше подгонила от юга на Франция, където слънцето и цветята бяха изобилни, за да ги доведе в Париж, в който нямаше и едно зелено дърво. Тя разпердушини оплакванията им. Трябвало да оценят добрия си късмет. Щели да бъдат свидетели на обявяването на новия Пикасо. Един от нейните художници беше доказал, че е истински талант и голяма галерия му даваше възможност за самостоятелна изява. Вернисажът, откриване за пресата и отбрани гости, беше предвиден за шестнадесети април.

Гардън се вгледа във Вики с неприкрито любопитство. Тя винаги доста се беше чудила на широката ръка на Вики по отношение на кокаина. Самата Вики смъркаше, Гардън беше сигурна в това, но вероятно не използваше много, иначе нямаше да изглежда толкова здрава. Тя беше пълнила непрекъснато кутийката за пудра на Гардън; трябва да е знаела колко много е това количество; нарочно ли го е правила? Или просто не си даваше сметка до какво може да доведе кокаинът. Гардън усещаше, че е важно за нея да разбере, но не знаеше как.

Наблюдението й караше Вики да се чувства неудобно. След един такъв ден тя направи опит да привлече Гардън в играта на бридж, която организираше.

— Скъпа Гардън, бъди ми ти партньор. Ще играем срещу мъжете и ще ги бием позорно. Изглеждаш просто чудесно, скъпа. Нали изглежда чудесно, Хенри?

Пенсионираният банкер верноподанически потвърди. В интерес на истината Гардън наистина беше безпощадно красива. Тя следваше режим на упражнения и хранене и почти беше възвърнала нормалното си тегло. Беше облякла вълнена рокля с висока яка, за да й е топло. Роклята беше свободна, с широки ръкави и въжен колан, завързан хлабаво на хълбоците й. Косата й приличаше на бляскав шлем, с кичури от бретона, падащи върху челото й. Приличаше на Жана д’Арк. Кони я беше изпратила при Александър, фризьора, когото Вог наричаше „най-великия в едно столетие“. И Кони беше проектирала роклята, която да подхожда на прическата. Гардън носеше само нея. Така тя рекламираше Кони и не се интересуваше особено от нещо друго.

 

 

На следващия ден се заинтересува. Писмо от Люсиен съобщаваше, че той пристига на петнадесети в Париж и очаквал да я види в образа на Рубенсова мадона, иначе щял да откаже да й даде парфюма. Той беше открит — „Жарден“ се оказала петдесет и втората смеска.

Петнадесети беше само след три дни. Гардън избута таблата със закуската и веднага отиде на телефона.

— Дебела съм като прасе — каза тя, когато Люсиен вдигна слушалката от другата страна, — и ще съм захапала ябълка в устата си, за да ме познаеш.

— Не. Ще носиш онази гротескна шапчица, която си купи, когато те видях за първи път. Настоявам за това.

Гардън се разсмя. Г-ца Трегър надникна иззад бележките, които водеше в книгата за ангажименти на Гардън.

— Къде ще отседнеш? Кога ще те видя? На вернисаж съм на следващия ден и искам да дойдеш с мен. Можеш да даваш гадни оценки на картините.

— Художникът швейцарец ли е?

— Не, французин.

— Тогава няма да бъда гаден. Скръбен може би от загубата на френското величие, но никога гаден към съотечественик. Ще бъда в „Крийон“. Ще се шляем из градините на Тюйлери и ще се радваме, че няма сняг.

— Ще пийнем в бара и ще кълнем дъжда. Париж е жалък.

— Невъзможно. Даже и с дъжд, Париж си е Париж, а не Швейцария.

— В колко часа ще се срещнем?

— Да кажем в четири и половина?

— Готово. Много се радвам, че ще дойдеш.

— Аз също. Реших да дойда в момента, когато носът ми обяви раждането на „Градина“. Щях да ти позвъня, но се боях да не попадна на драконовата ти секретарка. Кажи ми, на нея харесаха ли й писмата ми?

— Не знам. На мен ми харесаха. Сигурно си много развален човек.

— Много.

— Със сигурност разшири речника ми.

— Подобрих го. Френският ти, учен в американско училище, беше за съжаление недонаучен.

— Но достатъчно научен — Гардън хвърли бърз поглед към г-ца Трегър. Извитият й гръб излъчваше ясни спазми на подозрение. Не можеше да разбере и дума от разговора. Гардън се засмя. — Толкова се забавлявах, докато измъчвах моя дракон, Люсиен, че изпратих солиден чек на старото ми училище. Вечно ще бъда благодарна на г-ца Бонгран, че напъха френския в дебелата ми глава.

— Трябва да ми дадеш адреса, когато се видим. Аз също ще им изпратя чек. Сега, малка смешнице, пийни си малко млекце и кажи на готвача си, че искаш овесена каша. С мухи в нея.

— Стафиди.

— Крилати стафиди. Тия швейцарци не успяха да ме преметнат и за момент. Доскоро, Жарден.

— Довиждане, Люсиен.

— Днес си в много добро настроение — каза Вики, когато Гардън седна на масата за обяд.

— Да, така е. Говорих по телефона с много скъп приятел, който пристигна в Париж във вторник.

— Колко се радвам, скъпа. Някой от Чарлстън?

— Не, от клиниката.

Скай изпусна вилицата и ножа си, които шумно изтракаха. Гласът му беше не по-малко висок и дразнещ.

— Не мисли да го водиш тук — каза той. — Не искам да се срещам с никакви боклуци.

 

 

— Люсиен!

— Моята Гардън! — Люсиен взе ръцете на Гардън в своите, целуна едната, после другата. — Ела. Седни. Нека погледам дебелото ти, красиво лице. Махни тази шапка за лунатици; ще ме помолят да освободя стаята си, ако ме видят с теб.

Гардън стори, каквото й се каза.

— Изглеждаш добре, Люсиен — беше лъжа.

— Аз черпя сили от предизвикателството. Не мога да чакам повече, трябва да ти покажа „Градина“. Ето. Приготвил съм и соли за къпане — той отвори една кутия на масата и подаде на Гардън гладко стъклено шише за лабораторни опити със запушалка от оцветено стъкло.

— Много професионално — каза той. — Не съм говорил все още с дизайнер за формата на стъкленицата. Помириши. Мириши.

Гардън махна запушалката, поднесе мускала под носа си.

— Inbecile! — изръмжа Люсиен. — Върху ръката, за да се просмуче в кожата и да се смеси с потта й. Вие, американците, сте почти толкова зле, колкото швейцарците.

Гардън разтърка няколко капки върху китката си.

— Исусе Христе — промърмори отчаяно Люсиен. Той взе шишенцето от нея, сипа парфюм в ръката си и го разнесе по дължината на вътрешната част на ръката й, от китката до лакътя. Благоухание изпълни въздуха около нея. То беше свежо, леко, сладко, нежно, деликатно и в същото време наситено чувствено. Невъзможна, противоречаща си в елементите комбинация.

— Люсиен, сега ти вярвам. Ти си гений!

— И артист. Не забравяй артиста.

— Не го забравям. Ти си артист. Това е най-фантастичният парфюм на света. Няма нищо, с което да се сравни, нищо. Той е всичко красиво, събрано на едно място.

— Като теб, Гардън. Това си ти, Жарден.

— О, Люсиен, никога не съм получавала такъв комплимент! — тя постави дланта си върху неговата. Той я захлупи с другата си длан.

— Не е комплимент, Жарден. Не само това. Това е предложение. Бях нещастен без теб. Няма смях за мен без теб, няма живот. Имам нужда от присъствието ти, за да стане денят ми светъл. Имам нужда да бъдеш до мен.

Гардън издърпа ръката си. Почувства се подведена.

— Мислех, че си ми приятел — каза тя.

— И съм такъв. Как бих могъл да те обичам, ако не бяхме приятели? Аз не си казвах; това е много красива и страстна жена, ще я прелъстя. Казах си: това е момиче, което трябва повече да се смее, ще й стана приятел. Така и направих. Не е било програмирано в мозъка ми да се влюбя. Едва след като си замина, открих че след теб е останала пълна тъмнина там, където е било светло. Едва когато я загубих, разбрах какво е имало. Кажи ми, Жарден. Говори истината. Не беше ли така и за теб? Не откри ли, че ти липсва малкият смешен човек с големия нос?

— Да. Да, открих го. Но ми липсваше приятелят ми Люсиен. Не любовник.

— Грешиш, моя малка Гардън. Не си разрешаваш да разбереш. Няма по-истинска любов от тази, в която не се набъркват разгорещени тела. Ние се обичаме. Умовете, душите, смеха, глупостта, музиката. Тази любов рядко се ражда и не умира. Запитай се: от какво се нуждая, за да бъде животът ми пълен? Ако си отговориш: „Люсиен“, не трябва да избягаш от отговора или в живота ти ще се настани празнотата. Не казвай нищо, не сега. Трябва да разговаряш със сърцето си, не с мен. Сега ще пийнем малко от това отлично френско вино и ще поговорим за плановете ми относно твоя парфюм. Вероятно стъкленицата ще бъде във формата на статуетка. Винаги съм имал тайно желание да колекционирам малки фигури. Дрезденските красоти и английска керамика, китайски кучета, най-миниатюрните кукли, които може да се спечелят на панаир. Какво мислиш, цвете мое, да поставим ли парфюма ти в миниатюрни швейцарски Алпи? Със свети Бернар като запушалка?

Гардън се засмя, точно така, както той искаше да го направи. След това вече можеха да разговарят, както винаги са можели да разговарят. И да се смеят. И да си поделят, без да го споменават, изолацията на излекувания грешник от нормалния свят.

В шест часа Люсиен каза, че трябва да тръгва.

— Имам уговорена среща с противников нос. Двамата нещо малко ще се напием; Аз — за да удавя съжалението си към него, той — защото трябва някак си да продължи да съществува със знанието, че никога не ще може да бъде велик колкото мен. Утре, Гардън, ще отида на вернисажа на твоя третокласен артист. Ще те срещна пред най-отвратителната от картините, избор, безспорно труден за правене. И ти ще ми кажеш дали си решила да направиш и двама ни щастливи. Дотогава ще трябва да поговориш с най-истинското си аз. Влакът ми заминава утре вечер. Резервирал съм две купета. Искам да дойдеш с мен и не искам да носиш нищо със себе си. Искам да ти дам нов живот. Обичам те с цялата любов, която светът някога е познавал, моя Жарден. Вземи парфюма си и тръгвай. И ела при мен утре.

Гардън се прибра вкъщи с новата си кола. Едва й стигна времето да се изкъпе и преоблече преди коктейлите, вечерята и още една нощ на шумни заведения. Гостите на Вики бяха извлекли Скай да се забавлява, въпреки че настинката му не преминаваше.

През цялата вечер Гардън беше много тиха. Никой не забеляза това. Тя беше все така тези дни.

Но сега беше различно. С всички сили се опитваше да достигне до най-съкровеното в себе си. Мислеше си за Люсиен, изпитвайки нужда от приятел, с когото да поговори за него. Но той беше единственият й приятел.

На много мили от нея д-р Матиас говореше със свой приятел за Люсиен.

— Трагедия — казваше той, — можах да премахна ефекта от кокаина, но нищо не може да се направи срещу това, което го е докарало до наркомания. Той навлиза в окончателния стадий на сифилис. Трагедия.

76

Гардън се събуди с усещането, че денят е с нещо специален. Ръката й опипа купчината на масата до леглото, търсейки звънеца. Колко различно беше да се радваш, че денят ти започва!

Тя се беше подпряла на възглавниците, чакайки, когато една Мари внесе подноса й със закуската. Тя си беше спомнила защо денят е особен. Люсиен.

— Bonjour, Мари — каза тя. „Какво ли щеше да ми отговори, ако й бях казала «Bonjour» за последен път, Мари?“

— Bonjour, мадам — отговори момичето. То отвори пердетата към едно красиво, слънчево утро. — Днес е почти като пролет.

„Така и трябва да е, помисли си Гардън. Дъждът свърши, време е за ново начало.“ Тя вдъхна силния аромат на кафето, докато си го наливаше. Сигурна беше, че ще бъде вкусно.

Имаше много писма днес. Тя ги прехвърли набързо. Може би имаше бележка от Люсиен. Не. Все едно. Може би не бяха достатъчно дискретни. Писма от майка й. Какво искаше сега? Тя не го разпечата. Писмо от г-ца Макбий, благодаряща й за подаръка за Ашли Хол. През ума й мина за причината за това дарение и тя се усмихна. О, Небеса, Уентуърт Раг беше й писала отново! Какъв ден на Чарлстън!

Г-ца Трегър почука и влезе.

— Александър телефонира, за да иска потвърждение на часа ви, г-жо Харис. За десет часа. Каах им, че ще им позвъня по-късно. Не виждам нищо, записано в книгата — на лицето й се беше изписал педантичният израз, който винаги се появяваше там, когато Гардън правеше промени.

— Трябваше да ви спомена, г-це Трегър. Обадете се и потвърдете. Ще отида.

— Има ли някакви други промени, г-жо Харис? Виждам проба при кожухаря, официален обяд с г-жа Патерсън, вернисаж в „Галери Мишел“, влак за Ница в осем и тридесет.

— Това е, г-це Трегър. Оставете разписанието за деня на тоалетното шкафче, ако обичате. Кажете на Корин да приготви банята. Трябва да започвам да се приготвям.

Гардън изсипа във ваната солите, които й даде Люсиен, и се потопи във водата, докато покри раменете й. Искаше всяка пора от тялото й да поеме възбуждащия аромат.

— Корин — извика тя, — прехвърли част от новия парфюм в шишенце. Искам да го взема с мен при фризьора. Ще им кажа да го използват за последното изплакване — тя затвори очи и вдъхна дълбоко. Люсиен щеше да познае аромата веднага; и щеше да разбере какво означава това.

— Ще искам пауновия шал от „Шанел“, Корин, с обичайните бижута — той я харесваше най-много в синьо, по собствените му думи.

— Девет часът е, мадам.

— Идвам веднага — Гардън се усмихна на напрегнатата безцветност в гласа на Корин. Цялата къща сигурно се чуди какво я е вдигнало от сън толкова рано. Е, утре ще знаят. И ще има много за какво да клюкарстват.

Кожата й усети хладния допир на синята копринена риза и Гардън осъзна, че й беше топло от ускореното пулсиране на кръвта й. Докосна с Люсиеновия парфюм гърлото и китките си, вътрешната страна на лактите и колената и между гърдите си.

Корин държеше разтворена синята пола, за да влезе Гардън в нея, после тънката сатенена блуза с нейната плътна индийска шарка с цвят на бижу. Гардън видя как потъмняха очите й, когато синевите на сатена обрамчиха шията й. Корин покри раменете й с белия пухкав жакет и очите й възвърнаха нормалния си цвят. Променливи, беше казал веднъж Скай, като морето.

— Донеси ми всички сини огърлици, Корин. Мисля, че се сещам за едни тюркоази.

Гарден нанесе пудра, после почти я изчисти, като остави само невидим слой. Все още забелязваше сенките под очите си. Положи леко син грим върху клепачите, синя линия по вдлъбнатините на очните гнезда, морско синя спирала. Погледна се в ярко осветеното огледало. Да, беше почти приемливо. Лицето й беше все още твърде слабо, костите — твърде ярко изразени, но очите бяха толкова искрящи, че отклоняваха вниманието от сенките под тях и изхвръкналите кости. Сложи руж с ръка на експерт и изтощението й изчезна.

Корин постави масичка пред краката й и отнесе наметката за раменете й. Гардън си окачи дълга, тънка златна верижка, после дебела, преплетена златна верига. По-къс ланец с малтийския кръст от изумруди, после верижка от кръгли, многолицеви сапфири. Тя наклони глава и замижа с едното око. Сините и зелени тонове сякаш направиха по-ярки шарките на блузата, като в същото време притъпиха своята яркост в тъмното на десена й. Почти добре. Още съвсем малко синьо. Тя взе от масичката парче връв, нанизана със скарабеи от лазурит.

Пръстите напипаха тюркоазите. Не, тези бяха просто мъниста, а изобщо не бижута. Твърде сини, за да бъдат тюркоази. Не можеше да си спомни да ги е купувала. Нямаше диаманти, така че не можеше да са от Скай. Тя ги затъркаля между палеца и показалеца си. Някакъв спомен се опитваше да изплува на повърхността.

Разбира се. Плантацията и старата Пенси с малките й сбръчкани черни ръце, докосващи наниза. Колко смешно. Първо писма, а сега и стари спомени от Чарлстън. Гардън повдигна мънистата до гърлото си. Изглеждаха екзотично семпли до изумрудите и сапфирите. Тя махна скарабеите и постави амулета на старата Пенси срещу демони.

После тюркоазите. Да, те добавяха точно необходимия лъч светлина. Тя се изправи и пъхна ръцете си в сакото на костюма, което Корин й държеше. Корин пръсна облак от парфюмена мъгла. Гардън влезе в облака и се завъртя, докато той улягаше върху нея.

— Нека Лаборд да докара колата. Без четвърт е — каза тя, надявайки перлен гердан.

— Колата е в неизправност, мадам. Чака ви такси.

Гардън си сложи пръстен със сапфир, обграден с изумруди.

— Много добре. Сложи някакви пари в портмонето ми тогава.

— Вече е сторено, мадам.

Гардън протегна ръка за шапката си. Клош от паунови пера. Наслагващи и преливащи се синьо-зелено и пастелно синьо превръщаха главата на Гардън в бижу. Тя натика всичката си коса под шапката, начерви устните си и разучи резултата в огледалото, докато се прехвърляше от домашните си пантофи в сините крокодилски лачени обувки, които Корин надяна на краката й.

Блясък, богатство, шик. Щеше да се справи. Изглеждаше почти като истинска парижанка.

 

 

Александър придаде блясък на златото в косата й, оправи фината геометрия и линията на ниско подстригания й врат, намали бретона й до широко разтворено към двата края ветрило и подреди косата й отстрани в серия линии по дължината на слепоочията и бузите й. Гардън беше доволна. Следващата седмица половината жени в Париж щяха да изглеждат по същия начин или поне колкото е възможно по-близо до него. Но за днес поне това беше само нейната прическа. Ново лице за нов живот. И нямаше да бъде тук, за да види копията. Усмихваше се лъчезарно, когато каза; „Довиждане“.

— Нов любовник — каза рецепционистката на маникюристката. — Красотата й досега беше толкова студена! Никога не съм предполагала, че може да се усмихва като момиче. Само ще е нов любовник.

— Или някой е умрял и й е оставил състояние — предположи маникюристката. Тя имаше любовници в изобилие. По нейно мнение необходимо беше наследство, за да предизвика изблика на такова щастие.

Гардън въртеше шапката в ръката си, наслаждавайки се на падащите върху косата й лъчи на зимното слънце, пренебрегвайки неприличието на непокритата с шапка глава. Искаше й се да може да походи до мястото на пробата, но кожухарят й живееше далечко, в покрайнините на града. Тя размаха пауновите пера към едно такси.

— Шофьор. Намали. Не е ли това Flea Market?^[18]

— Да, мадам — каза шофьорът, ускорявайки, за да задмине един трамвай.

— Реших друго. Спри тук. „Кожухарят може да почака“, мислеше си Гардън. Можеше да се наложи да я чака вечно, както й се струваше. Какво щеше да търси пелерина от бяла лисица във ферма? Искаше да вземе нещо за Люсиен, нещо специално. Ще му намери овчар и овчарка. Не от някой антиквар — с достатъчно автентичен произход и без никакво очарование. Подаръкът трябваше да бъде от сърцето, не от чековата книжка. Тя щеше лично да го намери някъде из гъмжилото от сергии и брезентови палатки на Flea Market.

Тя плати на шофьора на таксито и се размеси с тълпата. Накъдето и да погледнеше, имаше цветове, живот, емоции. Двама мъже крещяха обиди и размахваха юмруци в пламенната борба на пазарлъка. Индийска жена пробваше прояден от молци жакет от заешка кожа върху златночервеното си сари. Продавач на сергия беше заловил хлапак в момент, когато се опитваше да отмъкне нещо и здраво го налагаше с дървена линия. Гардън усети енергията на пазара и в собствената си кръв. Щеше да намери каквото търсеше. Знаеше това.

Маса, покрита с изделия от порцелан, привлече погледа й. Тя отиде до нея, взе една статуетка и я вдигна, за да потърси знак на производителя. През нея съзря малка изцапана картина, висяща за вървите на чергилото, разпънато над масата. За секунди си помисли, че е рисунка на Чарлстън. Това все пак е моят Чарлстън през деня — различавам разни неща. Тя остави малката фигурка на масата и се вгледа по-отблизо в картината.

Нямаше грешка: беше църквата „Св. Михаил“. Не точно същата като истинската, но разпознаваема. Вратите към гробището бяха идеално нарисувани. Стилът беше импресионизъм с леко загатнат примитивизъм. Гардън се приближи и видя, че художникът беше поставил палми в гробището, а чернокожи жени с кошници, пълни с цветя на главите си, минаваха през портала на църквата. Колко забавно наистина! Ще я купи и изпрати на г-н Кристи и г-ца Бонгран. Не е възможно френски художник да е посетил Чарлстън, без те да са разбрали за това. Може би имаше подпис.

Имаше. Пишеше: „Трад“.

Можеше да е само синът на леля Елизабет.

Гардън грабна картината и тръгна да търси собственика на сергията. Той пиеше кафе с приятел до съседната. Изправи се, когато видя Гардън да се приближава.

— А, мадам е намерила нещо за себе си?

— Какво можете да ми кажете за този художник?

— Мадам има много набито око. Един от бисерите на течението на импресионистите. Близък приятел на Моне, мадам, той е разделял един и същи апартамент с Писаро, мнозина твърдят, че е делял и любовница с него.

Гардън нямаше никакво търпение да слуша врели-некипели от разни продавачи по панаири.

— Колко искате за нея?

— Принасям се в жертва на вашата красота. Хиляда франка.

Гардън бръкна в ръчната си чантичка.

— Ето — пъхна картината под ръката си и продължи нататък.

— Каква глупост — радваше се продавачът. — С най-голяма радост щях да я дам за петдесет.

— Американци — каза приятелят му. — Аз паля свещи на светците и им се моля да ми изпращат американци… Господи, тя се връща. Трябва да запалиш цяла клада.

— Имате ли други картини на същия художник, господине?

— За нещастие, мадам, нямам. Но мога да намеря една, сигурен съм. Дори две. Ако мадам дойде утре или може би вдругиден.

Гардън се усмихна за първи път. Двамата мъже стреснато замигаха.

— Това значи, че вие познавате някой, който има колекция. Заведете ме там. Бих желала да говоря с притежателя им.

Човекът си помисли за четиридесет и петте франка, които той самият беше платил за картината. Нямаше намерение да допусне тази луда американка да се срещне с притежателя на останалите. Имаше, мислеше си той, поне още осем. Почти сигурно е, че ще може да ги купи за петстотин франка всичките, вероятно и за по-малко.

— Невъзможно е, мадам.

Усмивката на Гардън изчезна. Тя го погледна студено.

— Не ми харесва да ме взимат за глупачка, господине. Ще ви платя за представянето ми на колекционера, но няма да позволя да измъкват парите ми, за да получавам картините една по една. Нямам излишни часове за губене. Питам ви за последен път, ще ми направите ли тази услуга?

Търговецът сключи ръцете си и ги протегна към нея, тресейки се в молба.

— Ако само можех, мадам, щях да съм най-щастливият човек във Франция. Не е по силите ми.

— Вие, господине, сте един глупак — Гардън се отдалечи с горда походка.

— Мишел — каза му приятелят му, — ти си глупак над глупаците.

— Тя ще се върне.

— А аз ти казвам: няма да се върне.

— А аз ти казвам, че ще се върне.

Мъж и жена спряха пред сергията на Мишел.

— Татко, виж какъв скъпоценен чайник — каза жената на английски.

Мишел намигна на приятеля си.

— Още американци — каза той. — Светците ме възнаграждават за безукорния ми живот — той се приближи, усмихвайки се, до двойката. — Мария Антоанета, мадам, е запарвала чая със собствените си ръце, облечена в дрехите на доячка…

Приятелят му изчезна в тълпата. Той намери Гардън на улицата да се оглежда за такси.

— Хиляди извинения, мадам — каза той. — Аз знам къде може да бъде намерена жената, която има картините…

77

Той заведе Гардън до висока, тясна къща на „Рю дьо Клинънкур“. Тя по нищо не се различаваше от хиляди други парижки къщи: сив камък, зелен покрив с мансарда, решетки от черно желязо в основите на прозорците, черна желязна врата с прозорче за вход и облечен в черно портиер, който можеше да се види през прозорчето да седи на нисък стол в покритото с плочник входно помещение.

— Името? — каза Гардън.

— Лемоан, Елен — каза водачът й. Гардън му даде хиляда франка. Той повдигна кепето си и бързо се отдалечи. Гардън се подготви вътрешно за възможността да открие, че са я измамили. Натисна звънеца.

Беше приготвила десетфранкова банкнота за портиера. Нещо по-едро щеше да я направи, още по-подозрителна в очите на и бездруго достатъчно недоверчивия портиер. Както се оказа, трябваше да изчака, докато той занесе догоре визитната й картичка, за да разбере дали ще бъде приета. Гардън беше надраскала на гърба на картичката „приятелка на Трад Купър“.

— Можете да се качите — каза портиерът, когато се върна.

Гардън влезе в желязната клетка на асансьора, без да му има особено доверие. Стоновете и проскърцванията, които издаваше, когато отнасяше нагоре портиера, оставяха впечатлението, че всеки момент ще се разпадне.

Жена чакаше на третия етаж. Тя наблюдаваше мълчаливо как Гардън се издигна към нейния етаж. После й отвори вратата на асансьора.

— Добро утро, госпожице Харис — каза тя. — Аз съм Елен Лемоан.

— Аз съм госпожа Харис, мадам Лемоан — каза Гардън.

Елен Лемоан беше едно ексцентрично изглеждащо същество. Миньонка, обилно напудрена, сивата й коса се задържаше в сложна серия от лимби и помпадур чрез няколко малки гребенчета от черупка на костенурка. Тя носеше черна дантелена рокля до пода с висока твърда яка, обшита с бяло. Бял дантелен шал лежеше върху раменете й. Единственото й украшение беше златна филигранна верижка със златен лорнет на края й. Тя държеше лорнета в малка, подпухнала от артрит ръка и разглеждаше Гардън бавно от главата до петите.

— Аз съм госпожица Лемоан — каза тя, когато приключи. — Последвайте ме.

Гардън я последва, за да влезе в друга епоха. Дневната беше препълнена с остарели мебели: маси с дантелени покривки, зарити с вехтории, пиано, покрито с копринен шал, което почти не се виждаше от фотографии в претенциозни сребърно или златно оцветени рамки. На прозорците бяха окачени кадифени драперии с ресни над дантелени пердета. Долната част на покривалата на столовете и диваните бяха на ресни, шалът върху пианото беше с ресни, абажурите на лампите бяха с ресни, и драперия на ресни покриваше полицата над ярко разпалените въглища, които превръщаха стаята в пещ. Рисунки и картини покриваха брокатените стени от пода до тавана. Гардън беше поразена от безредието.

— Седнете, госпожо — каза г-ца Лемоан, — и ми кажете защо сте тук.

Гардън седна на крайчеца на един огромен стол. Тя показа картината, която беше купила.

— Казаха ми, че притежавате още картини от същия художник. Бих желала да ги купя.

Домакинята й повдигна отново лорнета.

— А, малката църква на Трад. Какъв бандит е този Мишел. Продал е веднага рамката и е оставил картината да се цапа — взорът й се премести върху Гардън. — Защо ме лъжете, мадам? Твърде млада сте, за да сте била приятелка на този художник. Какво точно ви интересува?

— Той ми е братовчед, въпреки че никога не съм го виждала. Майка му ми е пралеля. Моминското ми име е Трад.

— Не може да бъде. Казаха ми, че всички Трад имат огненочервена коса.

Гардън започваше да става нетърпелива.

— В косата ми има червени ивици. Аз ги боядисвам.

— Ужасно глупаво.

— Г-це Лемоан, не съм тук, за да обсъждам цвета на косата ми. Искам да купя онези картини. Ще ви дам много добра цена за тях. Тя отвори чантата си.

— Не, мадам — каза французойката. Гардън не можеше да повярва.

— Но вие сте продали тази на някакъв мъж на Flea Market — каза тя. — Аз ще платя доста повече. Вие имате други, нали?

— Да, аз имам много други. Но в момента няма нужда да ги продавам.

Гардън избухна.

— Вижте, госпожице, нямам време да разигравам игри. Искате да качите цената. Много добре. Нямам нищо против да платя по-скъпо. Не ме интересува колко струват; аз ги искам.

Елен Лемоан кимна. На лицето й имаше лека усмивка.

— Да, това звучи много вероятно. Мога да повярвам, че косата ви е отчасти червена, че отчасти сте Трад. Но картините не са още за продан.

Гардън беше като ударена от гръм. Целият й опит казваше, че всичко може да се купи, стига купувачът да има желание да плати.

— Но вие трябва да ми ги продадете — каза тя. Избухването беше преминало, тя молеше. — Леля ми Елизабет лично идва до Париж да ги търси. Тя търси навсякъде. Никога не е виждала дори една от тях. Трад беше единственият й син и тя го загуби, г-це Лемоан. Картините са единственото нещо, което той остави.

Елен Лемоан взе порцеланово звънче от масата до нея. Позвъни с енергични размахвания.

— Трябваше да ми кажете това в началото, мадам. Що се отнася до майката на малкия Трад, това вече е съвсем друго. Ще пием кафе и ще се споразумеем.

Гардън си отдъхна. Очевидно нямаше начин да се пришпори старата дама, а и тя разполагаше с часове преди срещата с Люсиен. Щеше просто да не обядва с Лори Патерсън. По-важно беше да се сдобие с картините.

— Колко са картините, г-це?

Г-ца Лемоан повдигна рамене.

— Как мога да знам? Дузина, двайсет, трийсет може би. Братовчед ви не беше много добър художник, но работеше доста. Има един шкаф, пълен с тях. — А ето го и кафето. Селест ще налее, ръцете ми са много зле днес. Желаете ли мляко, захар?

— И от двете, моля.

Прислужницата беше почти толкова стара, колкото г-ца Лемоан и толкова дебела, колкото господарката й беше слаба. Тя даде на Гардън чаша кафе с мляко. На Елен Лемоан го подаде в купичка, която можеше да се хване в двете ръце. После постави чиния на краче близо до Гардън, която беше препълнена с ореховки.

— Изяжте ги — каза г-ца Лемоан. — Селест е отлична готвачка. Можеш да ни оставиш сега, Селест. Ти получи комплимента си. Разкажете ми за очарователната Бес, вашата стара леля, мадам Харис.

— Елизабет. Тя е забележителна жена. Загуби съпруга си много млад и трябваше сама да се заеме с някаква работа, за да отгледа децата си.

— Да, да, знам всичко това. Искам да знам какво представлява тя сега. Доволна ли е? Добре ли е със здравето? Самотна ли се чувства? За мен тя излъчва очарование — единственият противник, когото не успях да преодолея.

Г-ца Лемоан издаде нетърпелив къткащ шум.

— Не гледайте толкова недоверчиво. Вярвате ли, че понеже сега сме стари, от това следва, че никога не сме били млади? На една и съща възраст сме, Бес и аз. Тя е може би година и няколко месеца по-стара, но аз съм щедра. Разделихме си един любовник, очарователния Хари. Исусе, какъв чар имаше той! Малко ми трябваше още, за да си изгубя ума по него. Естествено той ме обожаваше. Но обичаше Бес. Как ми се искаше да се познавам с нея… Пийте си кафето. Твърде е скъпо, за да се хаби — Г-ца Лемоан повдигна купичката към устните си. Гардън покорно надигна чашата си. Умът й беше замаян. Бледосините очи на французойката я наблюдаваха над ръба на купата.

— Чувствате се по-добре, да? — каза тя, когато изпи кафето си. — Сега можете да ми разкажете за Бес. Така я наричаше Хари, така я наричам и аз. Животът, който води, задоволява ли я? Искрено й желая добро.

Гардън си представи живота на пралеля си толкова ясно, колкото можеше.

— Да — каза тя, — мисля, че е щастлива.

— Щастлива? Какво е това? Аз попитах задоволителен ли е животът й. Вие, младите хора, ме дразните. Истината е, че вие не знаете как животът на Бес изглежда на самата нея. Никога не сте се запитвали за това. Собственият ви живот, собственото ви щастие е единственото, което ви вълнува. Без съмнение това е причината да бъдете нещастна.

— Но аз не съм нещастна.

— Разбира се, че сте. Ако не си давате сметка за това, значи сте идиотка. Отпечатано е върху вас и всеки може да го види.

— Как смеете да ми говорите така?

— Смея, защото ме интересувате. Не защото вие самата сте интересна, а защото благородната по душа Бес е ваша леля. Убедена съм, че вашето нещастие ще я натъжи. Както и глупостта ви. Аз ще ви помогна, ако ми разрешите. Заради нея.

Имаше нещо във французойката. В спокойствието й може би, в неуязвимата й увереност.

— Как можете да помогнете? — попита Гардън.

Бледите очи на г-ца Лемоан се вгледаха в блестящите млади очи на Гардън.

— Мога да направя нещата по-ясни — каза тя. — Разкажете ми за себе си.

Гардън не разбираше защо, но тя вярваше, че трябва да постъпи точно както французойката й казваше. Затова й разказа. За Люсиен, клиниката, „лошите времена“ на кокаин и промискуитет; за Вики и къщата й; за Скай и жените му, самолета му, залаганията му; за Скай в началото, за яхтата, шегите между тях и страховете и опитите й да стане част от неговия свят; за това, че го е загубила.

Когато спря да приказва, гърлото я болеше, устата й беше пресъхнала. Тя трепереше от емоционално изтощение.

— Разбирам — каза г-ца Лемоан. — И сега, понеже съпругът ти вече не те обича, възнамеряваш да избягаш с мъж, който твърди, че те обича.

— Той наистина ме обича. Зная го.

— И какво ще правиш, когато престане да те обича? Ще намериш друг мъж? Ще се върнеш към кокаина?

Гардън се опита сякаш да се предпази с ръце от думите на французойката.

— Вие сте жестока — извика тя.

— Аз съм реалистка. Това, което правиш, дете мое, е да се оглеждаш в очите на другия. Трябва да се вгледаш в себе си. Отговори ми бързо. Какво би желала? — тя почти изкрещя въпроса.

Гардън отговори, без да се замисля.

— Искам Скай — каза тя. — Искам да имам дете и наша собствена къща.

— А, буржоазният идеал. Отлично. Ще хапнем малко за обяд и можем да започнем.

Гардън размишляваше над думите, които спонтанно бяха излезли от устата й. Сега, след като го беше казала, тя разпозна в желанието си най-дълбоко скритата в сърцето си истина. Като нещо, което не може да има, независимо колко силно може да го желае.

— Какво можем да започнем — запита тя безизразно.

— Как какво, да получим това, което искаш.

— Никога. Не чухте ли какво ви казах? Скай е уморен от мен. Той не ме обича.

— Бошлаф! Това лесно може да бъде поправено.

— Наистина? Сигурна ли сте? Как?

— Търпение, търпение. Сигурна съм. Но не можем да започнем на празен стомах. Черният дроб ще се бунтува.

78

— Докато смиламе храната — каза г-ца Лемоан, — ще ти разкажа живота си. Ще ти вдъхне увереност.

— Родена съм в Лион, шестото дете и четвърта от дъщерите в порядъчно буржоазно семейство. Беше ясно от самото начало, че за мен няма да има зестра, следователно няма и да се омъжа. Щях да бъда подстригана за монахиня и да отида в женския манастир, където учех. За нещастие не считах това за свое призвание, затова избягах в Париж. Къде другаде можеше да се избяга? Имах малко дрехи и още по-малко пари и трябваше да си намеря работа. Възможностите не бяха многобройни. Беше 1875 година и аз бях петнадесетгодишна. Бях добре образована, можех да свиря на пиано, да шия, да говоря немски и италиански почти толкова добре, колкото и родния си език. Езиците определиха накъде да се насоча. Вървях по „Шанз Елизе“, когато дочух страхотна кавга. Жена крещеше на друга жена, а в същото време един мъж крещеше и на двете. Жените бяха италианки, мъжът — германец.

Разбрах го по думите му. Не погледнах към него. Погледнах само жените. Бяха такива, каквито още не бях виждала. Едната от тях… казах ли, че мъжът и жените бяха в открит файтон? — беше облечена в сатен, с огромно деколте, с шапка, ненадминато украсена с цветя и пера. Тя блестеше, както нощното небе от звезди, от диаманти. Най-удивителното беше, че лицето й беше гримирано. Тя налагаше другата жена по главата със слънчобран, крещейки, че не бил този, който трябва.

Другата жена привлече вниманието ми. Лицето й беше без всякаква украса, единственото й бижу беше малко златно разпятие и бедното създание нямаше никаква шапка. Но роклята й, поне в моите очи, изглеждаше даже по-красива от сатена на другата. Синя лъскава коприна, разточителна големина и лекомислие, каквито никога не бях виждала. В гънките й имаше малиненорозови кадифени панделки. Ах, колко ми се искаше да ги докосна. Изглеждаха толкова меки.

Нещастницата с прекрасните панделки беше, разбира се, прислужница на красавицата във файтона. Беше донесла син слънчобран, при положение, че господарката й беше облечена в зелено. Както заслужаваше, тя беше уволнена.

Прислужница, облечена по такъв начин! Исках да бъда такава. Избързах към господина, който беше ужасно ядосан от публичната сцена, и бързо му обясних на немски в какво се състои случаят. Жената в каляската, казах му, е докарана до безумие от страх, че той може да бъде принуден да се срамува от външния й вид. След това изтичах през вратата, която стоеше отворена зад прислужницата, намерих слънчобран в най-деликатен червеникавооранжев цвят, върнах се бързо на улицата, поклоних се и го предложих. На италиански помолих да бъда наета като прислужница на дамата.

Работодателката ми беше една от големите кокотки, grandes horizontales, както ги наричаха. Тя беше нещо като актриса — това ще рече, че се показваше на сцената на „Фоли Бержер“ с много оскъдно облекло, но преди всичко беше компаньонка. Любовниците й бяха многобройни, богати и щедри. Или преставаха да й бъдат любовници… Прозяваш се. Сигурно си чувала за куртизанки и по-рано.

Гардън не беше чувала. Мислеше, че г-ца Лемоан има предвид проститутки.

— Диана дьо Поатие… Мадам дю Бари… Жозефин де Боарне, която стана императрица на Франция, едва ли могат да се нарекат проститутки. Големите куртизанки бяха звезди, каквито сега са вашите кинозвезди, с изключение на това, че бяха по-талантливи. Трябваше да са талантливи, защото се намираха на сцена непрекъснато. Сред обществото и още повече в частния си живот.

— Как беше името на жената, която ви нае?

— Джулиета де ла Вакия беше името й, но то никога не беше използвано. Тя беше наричана „Божествената“. Божествено изглеждаше, а имаше темперамента на една от най-раздразнителните богини. При все това тя беше много щедра. Такъв беше характерът на прочутите кокотки. Толкова много се изсипваше върху тях, че те бяха разточителни в харченето и даването на подаръци. Божествената не обличаше определена рокля повече от веднъж. После роклята ставаше моя. Трябваше да нося формено облекло само когато въвеждах господа в покоите й и когато се отзовавах на звънеца, ако бяха при нея и желаеха нещо.

Можеш да си представиш колко много съм научила там. Когато вече знаех колкото ми беше необходимо да знам, аз започнах своя собствена кариера.

Гардън не можеше да повярва, че приведената, сивокоса жена с остър език, някога може да е била куртизанка. Но тя не издаде с нищо мислите си. Най-малкото, историята беше интересна.

— Скептична си — каза Елен Лемоан. — Ще забравиш скоро недоверието си. По това време бях на шестнадесет години и бях много сладка. Не красива колкото Божествената, но лицето ми беше приятно за окото, а тялото ми беше достойно за възхищение, както често се случва с шестнадесетгодишните. И се бях научила, от слушане по вратите, как да давам удоволствие.

Божествената беше най-известна с две неща: рубините си и броя на самоубийствата, които беше причинила. Един журналист от клюкарската рубрика я кръсти „Руската рулетка“, защото в една година се застреляха заради нея трима руски благородници.

Гардън въздъхна.

— Това е ужасно.

— Такъв е славянският темперамент, мила моя. А това бяха дните на голяма екстравагантност във всичко. Във всеки случай тя имаше един любовник, правителствен служител, който очевидно беше близко до отчаяние: въпреки жестовете, които правеше за нея, тя рядко го приемаше. Зная, че възнамеряваше изобщо да се отърве от него. При това да го направи публично, така че историята да влезе във вестниците. Разбираш ли, от месеци не беше се случвало самоубийство и тя се безпокоеше за репутацията си.

Гардън беше възмутена. От Божествената и от небрежното отношение на г-ца Лемоан към всичко това.

— Да — каза французойката. — Божествената беше брутална. Но тези мъже бяха глупаци в най-голямата възможна степен. Никой не се самоубива от любов, още повече, когато любов няма. Божествената беше като скъпа стока на търг. Никой не беше принуден да наддава, но присъствието на конкуренти го налагаше.

Съжалявах бедния Етиен, а освен това знаех, че скоро няма да имам такава възможност. Изчаках го пред жокейския клуб един четвъртък, свободния ми ден. Изглеждах наистина чудесно в пелерина с качулка — те са толкова романтични. Казах му, че Божествената ме е уволнила, защото е научила, че съм влюбена в него.

— Бяхте ли влюбена?

— В никакъв случай. Нито влюбена, нито уволнена. Трябваше да запазя работата си, ако малката ми игричка не успееше. Етиен ми предложи чаша вино, после вечеря, после протекцията си. Същата нощ му станах любовница. Тогава бях девствена. Мъжете много се трогват, когато са първи. Скъпият Етиен. Приятели сме и до днес. Не може никога да забрави, че ми е бил първият, разбираш ли?

— Не ви ли беше тежко, г-це Лемоан? Без да сте влюбена, искам да кажа.

— Милата ми Гардън. Реших да ти разкрия другото ми „аз“ и първото си име, което е Елен. Скъпа Гардън, ако бях имала зестра, щях да бъда омъжена за някого, избран от баща ми, и той щеше да получава от мен същите неща, но с по-малко умение от моя страна и по-малка отплата от негова. Етиен беше още по-щедър към мен, отколкото към Божествената. Той ме настани в очарователен голям апартамент в частен хотел, даде ми каляска, коне, кочияши и лакеи, откри ми банкова сметка в Уърт. Пак той ми подари първите ми бижута — перлен гердан за врата, кучешка каишка, както я наричахме, инкрустирана по краищата с диаманти. Наех си отлична прислужница със забележителна грозота, а хотелът имаше готвач на ниво. Беше много добро начало.

Г-ца Лемоан беше видимо обзета от носталгия. Гардън почувства някаква топлина към нея. Сигурно е много тъжно да имаш само спомени. Спомни си собствения си брак. Колко тъжен й се струваше. Тя имаше също само спомени.

— Задържахте ли любовниците си за продължително време? — попита тя внимателно.

— Но, разбира се, че не. Трябваше да изградя кариерата си, докато бях млада. Етиен ме въведе в обществото, разбира се. Беше едно от задълженията му. И една вечер в „Максим“ Божествената ме нападна. Тя отскубна цяла шепа коса от главата ми. Репутацията ми беше изградена.

— Станахте — как се наричаше — grande horizontale?

— С две думи казано. Истината е, че това не ми се нравеше. Трябва да се правят скандали, името ти да попада във вестникарските колони, да се носят клюки за теб. Скоро уморява. По душа съм като теб, консервативна буржоазка. Обичам по-спокойното съществуване. Така че се превърнах в demi-castor.

— Какво е това?

— Куртизанка с по-малко амбиции и по-голяма избирателност. Тя е любовница само на един мъж за определено време и се явява в ролята на домакиня за приятелите му в дома, който той поддържа за нея. Трапезата ми беше прочута. Държах да имам превъзходен готвач, дори с цената на по-малко прислужнички.

— Колко дълго оставахте любовница на някого?

— Различно. Трябваше да се проявява бдителност. Винаги съществуваше опасността покровителят ти да се влюби в теб. А аз не желаех самоубийства. Така че сменях покровителя си, ако имаше изгледи такова нещо да се случи или ако това щеше да подобри материалното ми положение.

— И никога ли не се влюбихте, госпожице?

— Елен.

— Елен. Нямаше ли опасност и за вас?

— Естествено, че имаше. Не че не съм се влюбвала в покровителя си; задълженията ми към него изискваха и повече от това. Както и да е, станах покровителстваща жена. Купих този апартамент за протежетата си. Обикновено това беше някакъв артист. Има студио отгоре. В свободния си ден, четвъртък, винаги идвах тук. Обичах Монмартър. Още го обичам, въпреки че артистите го напуснаха.

— Какъв необикновен живот сте имала, Елен — Гардън усети тъга и съчувствие.

Възрастната французойка повдигна брадичката си. Погледна Гардън иззад тесния си нос.

— Наистина ли? — каза тя студено. — Ти си мислиш: бедната Елен, която е трябвало да бъде държана като пудел на каишка, бедната Елен, която е имала бижута и слуги, но не и съпруг, бедната Елен, която се е продавала на мъжете. Нека да помисля и аз на свой ред. Бедната Гардън, която се показва, за да прави шоу, бедната Гардън, която има слуги и бижута, но няма съпруг, бедната Гардън, която се продаде за любов и изгори запасите си от нея. Никога, бедна Гардън, никой мъж не ме е оставял охотно да си отида. И днес винаги мога да разполагам, с когото и да е от същите мъже. Кой трябва да бъде съжалявай тогава?

— Рязка съм с теб, Гардън, защото не искаш да се научиш, не мислиш. Трябва и с двете неща да се справяш, за да ти помогна… Престани да плачеш или най-малкото използвай носна кърпичка. Ще направиш петна по тапицерията — гласът на Елен се смекчи. — Слушай ме, дете мое. Разказах ти тази дълга история, за да повярваш, че познавам мъжете и онова нещо, което ти наричаш любов. Имам знанието, което ти е необходимо. Ще ти го дам. Ако имаш желание да бъдеш много внимателна и доста да поработиш, аз имам желание да те уча. Можеш да имаш твоя Скай, бебето и живота в каймака на буржоазията. Имаш ли желание да учиш?

— О, да, моля. Много съжалявам, ако съм била груба.

— Не беше груба, беше лицемерно набожна. Което е безкрайно по-лошо. Става късно. Не трябва ли да си някъде другаде по това време?

Гардън погледна часовника на полицата над камината — минаваше пет. Вернисажът беше наполовина приключил. Люсиен вероятно си беше тръгнал. Не й се струваше важно, освен за това, че чувствата му щяха да бъдат наранени. Ще му пише довечера.

Довечера.

— Би трябвало да замина за Антибите довечера — каза тя. — Със съпруга си и някои други хора.

— И какво ще стане, ако не заминеш? Ще останат ли всички в Париж?

— Не. Ще отидат без мен.

— Много добре. Кажи на твоя Скай, че трябва да останеш, трябва да развличаш една стара жена с разговори, за да получиш картините на братовчед си. Бъди тук утре в единадесет и ще започнем обучението ти — Елен се усмихна и Гардън видя, че наистина е била много хубава.

— Правила съм го вече веднъж — каза Елен — Беше много забавно. Последният ми покровител, преди да се оттегля, се ожени за очарователно младо момиче. Не го видях пълни два месеца. После дойде пак, както очаквах, с изключително красив комплект изумруди и цветя, достатъчни за погребението на принц. След два месеца младоженката дойде при мен, обляна в сълзи. Тя беше красиво дете, затова я взех под крилото си. Сега те имат шест деца. Лиан ми изпраща цветя и оранжерийно грозде всяка седмица. Тя искаше да стана кръстница на първото й дете, но аз я вразумих веднага. Иди си, Гардън. Утре ела пак. Имам нужда от почивката си преди вечеря. Ще те науча как да бъдеш абсолютно неустоима.

79

— Нека започнем да те оценяваме — каза г-ца Лемоан. — Ти си изключително красива. Това е сравнително полезно. Все пак не трябва да забравяш, че в холивудските ви филми гъмжи от красавици. Красотата не е рядка стока. Особено когато е обикновена. Казваш ми, че косата ти е отличителна. Веднага започни да я оставяш да расте, без да я изрусяваш. Носи тюрбани. Какво още имаш? Горда стойка на главата и раменете. Това се среща рядко. И по-рано се забелязва от лицето или фигурата. Това е най-ценната ти черта. Следва гласът ти. Той не дразни ухото. Качество, трудно за постигане. Имаш късмет. Добре си възпитана и образована. Едно удобство. Маниерите трябва да бъдат усвоявани, докато станат автоматични, а това отнема доста време. Така че в случая можем да си позволим да отминем този момент.

— И това изчерпва преимуществата ти, Гардън. Всичко останало е в твоя вреда. Добре си облечена, но ти липсва шик. Къде са колиетата, които носеше вчера?

— Вкъщи. Не подхождат на роклята.

— Кой ти каза? Който и да е той, защо го слушаш? Вчера възлагах надежди на теб. Костюмът ти бе имитация, а огърлицата, подобно на останалите ти бижута, не бе от „Картие“ или „Ван Клееф“. Днес сякаш те е облякъл „Ланвин“, а не Гардън Харис. Няма значение, облеклото може да почака. Трябва да започнем от самото начало. Кажи ми, Гардън, получила ли си изобщо някакво образование?

— Разбира се. Посещавах много добро училище.

— И как се справяше?

— Доста добре според мен. Оценките ми не бяха високи, но научих доста неща.

— И това доставяше ли ти удоволствие?

Гардън си спомни Ашли Хол. Сякаш отново усети смесената миризма на тебеширен прах, мастило и подово масло, която изпълваше класните стаи. Спомни си мис Емерсън, сухия й глас, високите й изисквания, търпението й, когато Гардън се затрудняваше, въпреки че полагаше всички усилия, радостта й от успехите на Гардън. Спомни си своята радост, чувството, че е постигнала нещо, задоволството от добре свършената, макар и тежка работа.

— Да, учението ми доставяше удоволствие.

— Тогава защо прекъсна? Не се и опитвай да ми отговаряш. Единственото достойно оправдание е може би само смъртта. Човек трябва непрестанно да се учи. Иначе животът става безвкусен. А за жените това важи с още по-голяма сила. Те трябва да имат непрестанен интерес към околния свят, трябва постоянно да научават нови неща. Защото това е в основата на женския чар. Интересно ми е какво правиш, какво мислиш, в какво вярваш, какво обичаш и мразиш? Кажи ми. Любопитна съм. Ако не съм съгласна с нещо, ще ти кажа. Обори ме, ако можеш. За какво говорим сега, ти и аз? Говорим за теб, за твоя ум, за твоите интереси. И естествено ти ме намираш очарователна. Защото и говоря за това, което те интересува най-много, говоря за самата теб. Кажи ми, Гардън, какви са интересите на твоя Скай?

— Жени и пиене.

— Така няма да стигнем доникъде. Ти просто не знаеш. Това ми каза току-що. Нищо чудно, че го отегчаваш. Ти не го питаш какво го интересува и самата нямаш никакви интереси.

Елен Лемоан докрай разнищи характера на Гардън, внимателно изследва всичките му страни и навсякъде намери пропуски и недостатъци. И след това се зае с трудната и отговорна задача да го изгради отново. Гардън бе живяла в Париж две години и нито веднъж не бе се разхождала по очарователните криви улички, никога не бе ходила в музей, нито пък бе сядала в някое от кафенетата по тротоарите. Допреди да срещне Елен, тя не бе говорила с французин или французойка, ако не се смятат продавачите.

Елен я отрупа със задачи.

Първо книги — за историята на Париж, на Франция. Книгите трябваше да са купени от някоя от сергиите по кейовете по левия бряг на Сена, а не от книжарница. Гардън трябваше да говори с непознатите, които се шляеха и ровеха из старите книги, да ги разпитва какво търсят и с какво то е интересно за четене. Гардън се научи да чете за удоволствие, освен това разбра, че Париж е бездънен извор на забавни и очарователни истории.

Следващата задача бе да се разхожда. Из музеи, из квартали покрай Сена. Да гледа. Да се спира в малките паркове, пръснати из града, и да вдъхва аромата на зеленината. Да седи в кафенета с вестник в ръка и да наблюдава хората, да се вслушва в разговорите им. И без да усети, Гардън се научи да не се бои от самотата, дори да й се наслаждава.

И ежедневни безкрайни разговори. За това какво е чела и какво мисли за него. За това какво е видяла и какво мисли за него. За това какво е чула, какви хора е срещнала, какви улици, картини, църкви и паркове е посетила. И какво мисли за тях. Малко по малко Гардън промени позицията си от пасивна към активна, извървя пътя от наблюдението до мнението. Научи се да мисли.

— Но, Елен, ние говорим единствено за мен — каза тя един ден. — Правиш ми някаква магия, нали?

Елен се засмя.

— Не смяташ ли, че аз съм най-интересният събеседник, който си срещала?

Гардън призна, че е така.

— Точно това е целта. И ти го разбра сама. Наистина напредваш, скъпа моя.

— Човек трябва да е съвременен — твърдо заяви Елен.

И Гардън започна да чете списания и вестници. Научи за Хитлер, Худини, Джъртруд Идерл, купата „Дейвис“, Мечо Пух, Мусолини, Чан Каиши, Ал Капоне, Йосиф Сталин, командора Бърди Пийчиз Браунинг.

И Чарлз Линдбърг. Един съботен следобед в пет часа Гардън взе Елен и двете отидоха на летище „Буржем“. Както много други парижани, от два дни насам те бяха следили по радиото съобщенията за младия американец, който излетял рано сутринта, или по парижко време рано следобед. Гардън прекара цялата нощ край един детекторен радиоприемник с притиснати към ушите слушалки, като се вслушваше в смущенията и се мъчеше да хване някакви новини. Тя по-добре от всички знаеше как се чувства Линдбърг. Тя си спомни вятъра, който брулеше лицето й, и самотата, която почувства, когато изгуби всички връзки с познатия свят, когато земята заприлича на кърпено одеяло и къщите изглеждаха като детски играчки. Представата за самотния нощен полет над студения безличен океан ужасяващо тлееше в ума й. Смелостта на младия авиатор бе наистина потресаваща. Тя от цялото си сърце желаеше той да успее да прелети над хилядите мили. В един след полунощ тя чу, че един час по-рано той се е скрил зад хоризонта на северноамериканското крайбрежие. Нямаше смисъл да будува повече. Но въпреки това тя остана край радиото. Струваше й се, че по този начин някак си му помага.

В девет часа на другата сутрин мис Трегър я намери на стола й, все тъй заслушана в предаванията. Тя си поръча първо кафе, а после и закуска. Когато Гардън се нахрани, мис Трегър извиси глас, за да надвика шума от слушалките:

— Мисис Харис! Още няколко часа няма да има никакви репортажи! Мисис Харис! Трябва да си починете!

Гардън свали слушалките и разтри изтръпналите си уши.

— Права сте, мис Трегър. Защото иначе, докато той се приземи, аз вече ще съм оглушала — тя се протегна и разтри врата си. — О, схванала съм се. Излизам да се поразходя.

След като тя излезе, мис Трегър написа седмичното писмо до Вики.

„Мисис Харис е все така самотна. Всяка нощ чете до късно, а през деня прави дълги разходки. Тази седмица не е ходила на фризьор.“

Мис Трегър умишлено пропусна да спомене за промените, които бяха настъпили в Гардън — навика й да си пее, живеца в погледа й, енергичната й походка, цялостното й излъчване на благополучие, усмивките й. Нека принчипесата си мисли, че момичето е потиснато. Така няма да й се меси. Наистина мис Трегър получаваше заплатата си от Вики и бе длъжна да й се подчинява, но това не означаваше, че трябва да й помага.

 

 

Гардън тръгна към реката. До всяка вестникарска будка, на всеки ъгъл имаше групички хора, които оживено разговаряха за Линдбърг. Линдбърг, Линдбърг. Тя прекоси „Ил дьо ла Сите“ и се отправи към „Нотр Дам“. Катедралата бе пълна с хора, които се молеха за успеха на младия американец. Гардън се присъедини към тях. „Какво пък, не съм била в църква от години. Досега не съм си давала сметка, че това ми е липсвало.“ Изведнъж я обзе увереност, че с Линдбърг всичко е наред. А с нея дойде и мисълта, че и самата тя се чувства прекрасно.

Поръча си обяд в един тих ресторант на „Ил Сен Луи“. И тук всички говореха за Линдбърг. След като си плати сметката, тя отиде на бара при управителя и каза:

— Мосю, аз съм американка. Би било чест за мен да ми позволите да поръчам вино за всичките ви редовни посетители. Желая да вдигна тост за капитан Линдбърг.

— В никакъв случай, мадам. Самите ние, французите, трябва да вдигнем този тост. Позволете ми да предложа една чаша на вас като американка. Той почука по една чаша, за да привлече вниманието на всички посетители и вдигна тост. Мъже и жени се изправиха, надигнали чаши, кимнаха на Гардън и опитаха. Тя им върна поклона, прие поздрава им и произнесе тост за сърцата на французите и щедрите им души. Чувстваше се безкрайно горда, щастлива и влюбена в цялото човечество.

 

 

— Напълни ми ваната, Корин, и ми приготви да облека нещо удобно. Обувки с нисък ток. Ще ходя на летището. Вестниците обещават кацане в седем и половина вечерта.

Докато ваната се пълнеше, Гардън телефонира на Елен Лемоан. Елен каза, че с удоволствие ще присъства на такъв исторически момент. Гардън разпореди в кухнята да приготвят кошница за пикник. Вече не я свърташе край радиото. Трябваше на всяка цена да бъде на самото място, когато Линдбърг завършва полета си.

— Ще пристигнем много рано — каза Елен. — Това е добре. Преди да се е събрала голяма тълпа, ще си намерим място, откъдето да се вижда всичко. А тълпа със сигурност ще има.

Когато пристигнаха, тълпата вече се бе събрала. Имаше също така полиция и войска, които задържаха хората зад стоманената ограда на източния край на летището. Когато видяха голямата кола, полицаите отвориха вратите и им махнаха да продължат към летището.

— Какъв късмет — каза Гардън. — Как така ни пуснаха?

Лаборд извърна глава и се ухили.

— Мадам, позволих си да закрепя едно американско знамение на калника.

Гардън и Елен избухнаха в смях.

— Те си мислят, че ние сме делегация от посолството — каза Гардън. — Ще изпратя благодарствено писмо на посланика.

В седем пристигна истинският комитет по посрещането от посолството. Паркираха близо до колата на Гардън. Гардън вдигна чаша вино и ги приветства с добре дошли. Лаборд бе разпънал масата за пикник още в шест и половина. Искаха да са приключили с вечерята, преди Линдбърг да е кацнал.

— Ау! — чу се откъм колата на посолството. — В тази тълпа са поне петдесет хиляди човека. — Гардън преведе тази забележка на Елен и Лаборд. Той се хранеше с тях по настояване на Гардън.

— В края на краищата твоя е заслугата да сме тук сега — му каза тя. Това, че другите американци постоянно гледаха компанията й й доставяше удоволствие. Чувстваше се палава, остроумна и празнично весела.

Гледката бе драматична. Отляво и отдясно мощни струи светлина се врязваха в притъмняващото небе. Червени, зелени и бели фойерверки се извисяваха и се пръскаха в искрящи цветни звезди. Развълнуваното бъбрене на тълпата ясно се чуваше през стоте метра, които деляха колите от оградата. Беше седем и половина.

Шествие от три лимузини с развети трикольори се появи от ъгъла на летището. Пристигна френската делегация. Но не и Линдбърг. Лаборд отиде до най-близката френска кола и поговори с шофьора. Върна се и поклати глава.

— Трябва да чакаме — каза той. — Преди около час „Духът на Сейнт Луис“ е бил забелязан над Ирландия. Едва ли ще пристигне преди девет.

— Значи можем да започнем да празнуваме предварително — каза Гардън. — Остана само шампанско. Щом е стигнал Ирландия, значи е успял. Прекосил е океана. Всичко е наред. След около час те влязоха в колата. Навън бе тъмно. Един по един около летището се включиха големи дъгови прожектори и го заляха в светлина по-ярка от дневната.

— Идва! — извика Гардън. Тя изскочи от колата и се взря в небето. Не се виждаха звезди. Светлините около летището ги изличаваха от небето.

И тогава изведнъж звездите отново се появиха. Само прожекторите търсачи продължиха да обхождат небето на бавни, лениви кръгове. Пистата бе тъмна.

— Какво стана? — попита Гардън и изтича до най-близката кола, за да разбере.

— Не зная, госпожице — каза американецът от колата. — Може само да са изпробвали осветлението.

— Колко е часът?

— Девет и четвърт.

Гардън не пропусна да благодари и бавно се върна при колата си. Не й се вярваше, че Ламаншът е направил това, което широкият Атлантик не е успял да направи.

Елен потупа ръката й.

— В моменти на отчаяние, скъпа Гардън, човек трябва да се опира на фактите. Те са единствените островчета на сигурност. С какви факти разполагаме? Смелият капитан е прекосил океана. Разполагал е с достатъчно гориво. Опитен пилот е. И е закъснял. Това е всичко, което знаем с положителност.

— Но вече е тъмно, Елен. И той няма никакви инструменти за ориентиране. Затова е било планирано да пристигне, докато е още светло.

— Когато е тъмно, има звезди. Хората са се ориентирали по звездите много преди да изобретят инструментите. Факти, Гардън, факти — те потънаха в мълчание и зачакаха. От време на време някоя сигнална ракета се устремяваше нагоре и разпръсваше цветовете си. Лаборд наметна завивка върху коленете на Елен. Захладняваше.

Светлините на летището се включиха. Гардън затаи дъх. Да, чуваше се звукът на двигател. Тълпата избухна в приветствени възгласи. Прожекторите опипваха небето.

— Знаех си — каза Гардън. — Сигурна бях, че ще успее.

Елен се прекръсти и едва чуто благодари Господу.

— Като кацне, ще излезем от колата — каза Гардън. — Искам да видя като маневрира по пистата и като излиза от самолета. Искам да видя лицето му.

Светлините угаснаха.

— Лаборд! — извика Гардън.

Шофьорът вече тичаше към диспечерската постройка. Шумът на тълпата се засили. Гардън се вкопчи във фактите. И в увереността, която бе почувствала в „Нотр Дам“ този следобед. Когато Лаборд се върна, тя спокойно го попита дали е разбрал нещо. — Това е бил друг самолет, мадам, който не е трябвало да кацне тук. Но капитан Линдбърг е преминал над Шербур в осем и тридесет. Скоро ще бъде тук.

— Каква драма! — засмя се Елен. За нищо на света не бих я пропуснала.

— Чувате ли, мадам? Шум от самолетен мотор! — каза Лаборд и свали прозореца си.

— Да, да, чувам го. О, но като че ли заглъхва.

Изведнъж блеснаха всички светлини и множество сигнални ракети. Елен и Гардън закриха очи. Гардън сграбчи дръжката на вратата.

— Най-после! — каза тя. Когато отвори вратата, шумът бе толкова силен, сякаш самолетът пикираше над тях. Лаборд я дръпна обратно, преди да е успяла да излезе изцяло.

— За Бога! — каза Елен.

С викове и свиркания тълпата заля пистата. Бяха съборили стоманената ограда и бяха изтласкали встрани полицията и войската. Приличаха на приливна вълна, която заля колата, като повлече Лаборд със себе си и обгради малкия сребрист самолет, който спря на около сто и петдесет метра пред тях.

— За голямо наше щастие — каза Елен, — съм донесла бутилка бренди. Кой знае кога ще се върне шофьорът ни.

— Той успя, Елен, прелетя без прекъсване над океана! Погледни, носят го на ръце. Чуй възгласите! Ще ми се и аз да викам.

— Ами започвай.

Гардън свали прозореца си. Вратата бе притисната от екзалтирани, крещящи мъже и жени. Тя подаде глава навън и се присъедини към възгласите.

— Линди! Линди! Браво! Браво!

Когато отнесоха Линдбърг и възторжената тълпа започна да се разпръсква, Лаборд си проправи път към колата. Бе изгубил шапката си и ръкавът му бе скъсан.

— Добре ли си, Лаборд?

— Много добре, мадам.

Разпокъсана колона от официални гости с цилиндри си проправяше път през оредяващата тълпа. Изглеждаха почти толкова раздърпани, колкото Лаборд. Представителен господин с остатъци от орденска лента през рамо бе притиснат към колата.

— Хиляди извинения — рече той и докосна ръба на цилиндъра си с облечена в бяла ръкавица ръка. После широко отвори очи. — Елен — каза той, — какво правиш тук?

— Просто се забавлявам, Мариус. Достави ми голямо удоволствие. А сега се заемай с министерските си задължения. Колегите ти ще се тревожат за теб.

По пътя обратно мадмоазел Лемоан тихичко се смееше. Гардън също се кискаше.

80

— Скъпа моя Гардън — каза Елен на другия ден, — много съм доволна от държанието ти снощи. Доволна съм от преживяното, но твоето поведение ми достави още по-голямо удоволствие. И ще ти кажа защо, но първо престани да зяпаш през прозореца. За какво си мислиш?

— А, ами за Скай и за това колко хубаво щеше да бъде ако и той беше с нас. Знаеш, че той също е летец. Той много по-добре от нас би усетил стойността на извършеното от Линдбърг, би разбрал неговите чувства и мисли.

Мадмоазел Лемоан си помисли, че това е твърде малко вероятно, но си замълча. Вместо това каза:

— Да, но не беше там. Това е факт. Друг факт е, че ти самата се натовари да планираш отиването си там, да организираш всичко и в крайна сметка да присъстваш на събитието. С мен, наистина, но това в случая е без значение. Ти направи всичко необходимо. Сама. И това ти достави удоволствие. Щастлива си от това, че се справи с всичко. Освен това от думите ти разбирам, че за пръв път си се чувствала като американка. Този прекрасен капитан Линдбърг събуди в теб, скъпа Гардън, първите проблясъци на позитивното самосъзнание. Сега ти вече знаеш, че си американка, че имаш свои интереси, че си в състояние да преследваш тези интереси и че този стремеж е пълноценен. Това е пътят, по който трябва да вървиш. Трябва да откриеш себе си. Американка. Добре, а после какво? Трябва да опознаеш същността си. Подробно обсъдихме живота ти и знаеш ли какво открих? Момиче, сега вече млада жена, която винаги е правила каквото й наредят или каквото правят всички останали, която се е носила по течението също както тълпата снощи отнесе нашия шофьор. Ти винаги си била част от нещо, винаги ти е липсвала самостоятелност. Била си притежание първо на майка си, след това на съпруга си и накрая си се превърнала в посмешище за мнимите ти приятели. Гледала си на себе си през призмата на техните желания и мнения. Сега трябва да се научиш да виждаш със собствените си очи. Ти започна да развиваш ума си, да натрупваш информация, в теб се събуди любопитството. Използвай всичко това и се превърни в човек, който би заслужил уважението ти, човек, с когото да можеш да общуваш с удоволствие. Началото е поставено. Продължавай така, но положи повече усилия.

Гардън кимна със сключени вежди.

— Да, разбирам това, което ми казваш. Или поне така ми се струва. Сега определено се чувствам по-добре, отколкото преди. Сега, когато научавам нови неща, когато започвам да обръщам внимание на обкръжението си, имам чувството, че най-после в живота ми се случва нещо. Вече никога няма да мога да бъда такава, каквато бях, Елен. Тогава се чувствах празна. Но все пак не разбирам как, като опозная себе си, ще си върна Скай. Кога ще ме научиш на това?

— Дете мое, отдавна ти казах. Това е най-лесното. А най-трудното вече мина. Ти насочи вниманието си към околния свят и се увери, че усилието си струва. И след като веднъж си започнала, без съмнение, ще продължиш. И с това самата ти ще станеш по-интересна.

— Днес е двадесет и втори май. Замини за някъде. Изучи себе си, тъй както изучи Париж и книгите си. Върни се след месец и ако си успяла, ще бъдем готови за последния ти урок.

— Но, Елен, това прави над два месеца, а може би и повече. А ти ми каза, че за два месеца си успяла да помогнеш на малката съпруга на твоя настойник.

— О, но тя бе французойка, нали разбираш. Нямаше никакви лоши навици за преодоляване.

 

 

Елен Лемоан едва разпозна младата жена, която се появи на вратата й месец по-късно. Гардън бе облечена в семпла бяла блузка и черна пола. Косата й бе подстригана по момчешки късо и преливаше от златисторуса до червеникава.

— Боже мой! — ахна Елен.

— Ужасно, нали! — каза весело Гардън. — Поне пет проститутки ме заговориха на улицата и ми предложиха твърде интересни лесбийски забавления. Омръзна ми вече да ходя навсякъде с тюрбани.

— Когато порасне, ще прилича на пожар. Ако имах коса като твоята, бих могла да стана императрица на цяла Русия. Или Китай. Или което царство си избера. Седни, скъпа Гардън. Каква е тази кошница? Какво си ми донесла?

— Ягодки, Елен. Въпреки че сега не им е сезонът. По-редки са от парниково грозде, но все пак аз не съм французойка.

— Езикът ти е станал по-остър. Внимавай как го използваш.

— Само за забавление. Видях много забавни неща и освен това бях много непослушна. Ужасно изтормозих бедничката мис Трегър с навика си да си приказвам сама и особено когато се подстригах. Тя си мисли, че полудявам.

— И с кого споделя тези мисли?

— Колко си досетлива, Елен, Да, и аз открих същото. Не проумях само защо принчипесата ме мрази толкова много, но това е без значение. Омразата е факт и изобщо не ме касае. Само трябва да съм постоянно нащрек.

— Много неща си научила. Доволна съм. Можем да продължим нататък. Само не разбирам защо си облечена като продавачка и защо си окачила това нещо на врата си.

— Облечена съм така, защото напълнях и дрехите ми отесняха. И не ми се занимаваше с моделиери. Бях твърде заета. Тъй че видях на улицата едно спретнато девойче, спрях го и го попитах откъде си купува дрехите. Тя ме упъти към един магазин на левия бряг.

— И тя ли носеше костено колие? И перо?

Гардън се засмя и докосна колието си.

— Дадоха ми го като талисман против уроки. А тази огърлица носех, когато се срещнахме за пръв път.

Елен бързо се прекръсти три пъти.

— Не се притеснявай — каза Гардън. — Освен това ходя на църква. Американската църква или протестантската, но Бог е един, Елен.

— Талисманът ти е забележителен.

— Той е част от моето минало, част от това, което ме промени. Не искаш ли да ти кажа какво съм научила за себе си?

— Вече зная. И затова нека продължим нататък. Нали трябва да заслужа ягодите. Разбра ли нещо за този твой Скай или бе прекалено заета, за да мислиш за него?

— Разбрах, че той има нужда от нещо ново, от промяна, от движение. Той бързо се отегчава.

— О, ти си отлична ученичка, Гардън. Сигурно произхождаш от френски род. Имаш ли вече план?

— Не можах да се справя сама. Опитах се да измисля неща, които да правим заедно, нещо, за което Скай не би се сетил сам, но май не постигнах особен успех. Баровете са едни и същи по целия свят, тъй че пътешествията не са подходящо решение.

— Права си. Въпреки че сега вече си в състояние да се наслаждаваш на такива неща. Отговорът е в самата теб, скъпа моя. Сега, когато вече си личност, и то личност, която добре познаваш, и ти трябва да сътвориш една Гардън, която е непознаваема. Една Гардън, която не прилича на никой друг, пълна с тайнственост и страст, постоянно променяща се. Трябва да играеш роля.

Гардън се намръщи.

— Боже мой, Елен, цял живот съм играла роли. И сега, когато преодолях всичко това, ти ми казваш да започна отначало. Няма да го направя.

— Говориш глупости. Ако сама създадеш ролята си и сама я изиграеш, това не е страдание, а изкуство. Също като готвенето. Ти си майсторът — все едно дали на ролята или на суфлето. Достатъчно е само правилно да използваш продуктите и животът ти никога няма да се обърка както преди. Ти желаеш този мъж. Познаваш нуждите му. Необходимо е просто да ги удовлетвориш и той е твой.

— Това звучи толкова безчувствено!

— И наистина е безчувствено. Ако имаш късмет и ако вложиш цялото си умение, можеш тъй да го омагьосаш, че да пожелае да открие истинската Гардън, тази, която се крие зад маската. Тогава вече можеш да изоставиш ролята.

— Значи ми предстои още много работа.

— Ядосваш ме. Не си ли разбрала още, че бракът е най-неблагодарният труд. Освен това няма и почивни дни.

— Ще ми помогнеш ли да сътворя тази изумителна роля — ролята на Гардън?

— Та аз нали тъкмо това правих досега. Дадох ти скелета, конструкцията на дисциплината, научих те да си служиш със сечивата на чувствата. Останалото трябва да бъде твое дело. Винаги помни, че трябва да бъдеш интересна, но не скандална. И напълно неповторима. Трябва да бъдеш желана от всички, достъпна за него, но в никакъв случай негова собственост.

— Това означава ли, че повече няма да се виждам с теб?

— Разбира се, че не. Ти събуди интереса ми. Аз те научих на това. Имам нужда от твоето приятелство.

— И сега ще ми позволиш ли да купя картините на Трад?

Елен се усмихна.

— Що се касае до това, надявам се, че си била послушна. Нищо не си казала на Бес, нали?

— Нищо. Дадох ти думата си. Но изгарям от нетърпение да й кажа. Тя трябва да ги притежава. Те значат толкова много за нея.

— В такъв случай ще ги получи всичките. С изключение на една. Ще задържа портрета си. Приликата не е голяма, но аз лесно прощавам. Ела, ще ти ги покажа.

Картините бяха пейзажи и улични сцени.

— Както сама разбираш, пътували са — каза Елен. — И когато Трад е започнал да рисува, е нарисувал пейзажите, които си е спомнял на живо. Хари го е развел навсякъде. Англия, Шотландия, скалистите острови на овцете и пуловерите. След това Скандинавието, стария континент, средиземноморските острови, естествено Гърция, а също така и Северна Африка. От Египет с керван са прекосили пустинята и са стигнали до Персия, Константинопол, Банкок, Бенарес. Не мога да си спомня всички имена. Някои от местата разпознах от картините. Това трябва да е Русия. Виж, това кубе прилича на луковица, а и има толкова много сняг!

Гардън погледна платната, пръснати по пода на голямото светло ателие.

— Доста посредствени са, нали?

— Доста. Явно си посещавала музеите. Но пък беше толкова мил младеж.

— Опитвал ли се е някога да продава картини?

— Гардън, той се смяташе за творец. А не дилетант.

— Горкичкият Трад. Как ли се е разочаровал!

— Но защо? Той ги продаде всичките. И то на твърде изгодни цени.

— Нещо не разбирам — или, чакай малко, ти си ги купила.

— Да, но той така и не разбра това. Мой приятел има галерия. Доста престижна галерия. Той уреди всичко. Той дори ги криеше, докато Трад не замина.

— Елен, ти си прекрасна.

— Така е. Освен това имам едно предложение. Цялостното му творчество е малко потискащо. Човек започва да забелязва колко много си приличат отделните платна. Не е ли по-добре да подберем за Бес три-четири, а да премълчим за останалите.

— Разумно предложение. Но не виждам портрета ти.

— Окачих го. Там, над масата.

Гардън приближи и го погледна.

— Елен, това е голо тяло.

— Очевидно.

— Ти си позирала на Трад гола?

— Защо не? Ние бяхме любовници. Хайде стига, Гардън! Пак си направила гримаса на невежа провинциалистка. Срещнах Трад, когато той бе още дете, току-що излязъл от Чарлстън. Беше шестнадесетгодишен и страхотно се забавляваше с Хари през моите четвъртъци. След около пет месеца Хари го взе на едно от своите пътешествия. Девет години изминаха, преди да ги видя отново. Хари се отби в Париж на път за някъде, забравила съм къде. Трад реши да остане и да рисува. Беше вече мъж. Двадесет и шест годишен. А аз бях в разцвета си. На четиридесет. Бяхме много щастливи заедно.

— Всеки четвъртък?

— Всеки четвъртък.

— А какво стана с Хари?

— А, да. Не зная какво стана с него. Последния път, когато го видях, не беше много добре. Беше си счупил крака и тъй като му беше зараснал накриво, доста го мъчеше. Каза, че му препоръчали някакъв лекар и че скоро щял да се оправи. Сигурна съм, че лъжеше. Но не с това съм го запомнила. Помня онзи Хари, който не знаеше умора, болка или болест. Имаше изумителен интерес и стръв към живота. Когато бях с него се чувствах по-жива, по-просветена. Цветовете изглеждаха по-ярки, плодовете — по-сладки.

— И е обичал леля Елизабет. Чудя се защо го е пуснала да си отиде.

— Скъпа Гардън, никой не можеше да задържи Хари. Беше като живак. Неспокоен. Не го сдържаше на едно място. Той искаше да я вземе със себе си. А не да остане при нея. Тя му нямаше доверие. Или може би си нямаше доверие. Не можа да се раздели със скъпия си Чарлстън.

— Но се е разделила със сина си. Това ми се струва странно.

— Трябва много да го е обичала. Говоря за Трад. Защото му даде най-голямото преживяване, за което може да мечтае един млад мъж. Да обиколи света с водач Хари Фицпатрик. Като самата тя се лиши от двамата. Тя има благородно сърце. Аз не бих могла да направя подобна жертва.

— Как живееше Трад тук, в Париж? Искам всичко да напиша на леля Елизабет.

— Е, не чак всичко. Беше Векът на красотата. Той беше художник в Монмартър. Имаше абсент „Мулен Руж“, „Плас Пигал“, „Кан Кан“. Бяха величави времена за един млад мъж, но една майка не би се зарадвала много на подобни неща.

— Мисля, че тя би се зарадвала.

— Тогава аз ще й пиша. Ти ще бъдеш твърде заета със сътворението на новата Гардън.

81

Гардън прекара още два месеца в Париж сама, заета с приготовлението на ролята си на загадъчна съпруга-любовница. С помощта на неограничените си финансови средства и просветления си дух и живо въображение тази задача й се стори безкрайно вълнуваща. Тя нае Кони да попълни гардероба й, а на Телма възложи да внася промени във вече готови модели. На мода бе все още черното, но Гардън държеше всичко да бъде издържано в бяло или в други цветове. Модната фигура бе слаба и момчешка, с тънки бедра и малък бюст. Гардън бе подчертано женствена и не желаеше да го крие.

Особено предпочиташе три цвята: яркосиньото от огърлицата на старата Пенси и цветовете на косата й — златисто и медночервено. Посещаваше само една от модните къщи, най-малката, но най-престижната — „Фортуни“.

Мариано Фортуни беше венецианец, гениален новатор и моделиер. Неговата технология за тъкане, оцветяване и диплене на коприната бе ненадмината. Плисетата му бяха изключително фини, достигаха до десет плисета на сантиметър и винаги бяха равни и изящни. От тази плисирана коприна Фортуни изработи робата „Делфос“, която представляваше просто една свободно падаща над тялото драперия, понякога пристегната в кръста, понякога с горна част, прилична на туника и почти неизменно декорирана с крехки орнаменти от цветно венецианско стъкло.

Гардън се посъветва с него и му остави един камък от огърлицата на Пенси като мостра. И той изработи няколко шедьовъра от серията „Делос“ в синьо, в златисто, в медночервено, в бяло с разцветки, които само един велик творец може да създаде, тъй че да допълват екзотичната палитра на косата й.

Тя включи огърлицата на Пенси във всичките си бижута. Поправи гривните, колиетата и брошките си така, че един от сините камъни да е дограден от диаманти или вдлъбнати перли. Талисманът, завързан на връвта, отправи предизвикателство към най-способните парижки бижутери. Картие отдели трима, като им поръча да работят само върху него. Шест седмици по-късно, — когато колието бе вече готово, костта, перото и камъкът бяха все така завързани на края на връвта, но костта и перото бяха облечени във фин емайл, оцветен така, че точно да пресъздава истинския им вид, а връвта бе изработена от златни нишки, изплетени точно така, както памучните нишки на връвта. Беше гъвкава като истинска връв и образуваше един възел, който да държи талисмана, и втори, който се завързва зад врата.

Гардън срещна много трудности, докато намери специалист, който да й достави най-трудната съставка на новосъздадената й личност. И когато вече почти се бе отказала, той самият я намери. Беше отишла на Пазара на цветята в четири сутринта и се опитваше да заговори мъжете, които трескаво разтоварваха камионите си, когато един млад мъж в широка риза я приближи и срамежливо я помоли да свали шапката си. Каза й, че се занимавал със селекция и че цветовете на косата й били точно тези отсенки, които се мъчел да постигне в хризантемите. И помоли да разгледа точното съотношение на златисто и червено.

Гардън бе очарована. Искаше да разбере какво е това селекция, как се постига кръстосването на хризантеми. Тя и младият мъж пиха кафе, а после си поръчаха лучена супа. И още преди навън да се развидели, Клод Дюпуа стана най-новият приятел на Гардън. Преди да изтече седмицата, Гардън бе уредила разсадник и лаборатория за Клод, а той, от своя страна, се бе свързал с изтъкнати градинари в цяла Франция с указание да започнат усилено култивиране на гардении при изкуствена светлина. Клод вложи цялата си страст към детайлите и експериментите в това да открие от какво зависи времето на цъфтежа. В края на август, малко преди Гардън да напусне Париж, той гордо обяви, че желанието й ще бъде изпълнено: всяка сутрин, независимо от това къде се намира, ще бъдат доставяни четири напълно разцъфнали гардении.

Сега оставаше съвсем малко. Гардън отиде при Александър.

— Казвали са ми, че приличам на хризантема — каза тя. — Подчертайте тази прилика. Вземете предвид, че възнамерявам да оставя косата си дълга.

После тя преодоля нежеланието си и нае човек, който да вдигне шум около Кони.

— Можете дискретно да използвате това име, за да привлечете внимание към моделите на мадмоазел Уедърфорд — каза тя. — Преди известно време често се споменаваха в новините.

Вече нямаше причини да отлага. Никога преди не беше се чувствала толкова напрегната. Ами ако Елен бе сбъркала? Ами ако въпреки всичко Скай все пак не прояви никакъв интерес към нея? „Трябва да опиташ, твърдо си каза тя. Не можеш вечно да се криеш и да се залъгваш с планове и приготовления.“

— Мис Трегър — каза тя, — телеграфирайте на мистър Харис и на принчипесата да ме очакват на тридесети август. Кажете на Корин да приготви багажа. После го изпратете преди мен. Направете резервации. Вие с Корин отивате направо в Антиб на двадесет и девети. Мен ще ме докара Лаборд. Ще пристигна на следващия ден.

„Скъпи Люсиен, не отговаряш на писмата ми, но това не ме обезкуражава. Както ти обясних във второто си писмо, първото представляваше неубедително обяснение на това защо не дойдох на вернисажа. И както вече ти казах, съжалявам. Извинявай. Надявах се, че второто писмо, което съдържаше по-пълно обяснение, ще получи някакъв отговор. Надявах се да кажеш, че ме разбираш прекрасно и че можем да останем приятели. Смятам, че ние наистина сме приятели, Люсиен, и че винаги сме били приятели. Не мисля, че приятелството е толкова леснопостижимо, че човек да си позволи да го изгуби. В моя живот рядко съм го срещала и затова високо го ценя. Ето защо отказвам да приема мълчанието ти. Тръгвам за Антиб, като по пътя ще спра в Грас. Пристигам на тридесети преди обяд. Ще ме помиришеш от четиридесет мили. Употребявам повече «Жарден», отколкото вода и постоянно ухая прекрасно. За късмет разбрах, че миналата седмица е излязъл на пазара, и успях да изкупя цялата доставка на моя козметик, преди да са се изчерпали личните ми запаси. Според мен стъкленото шишенце с форма на пирамида е изключително удобно, дизайнерът ти заслужава поздравления. Липсва ми кучето. А също така ми липсва и моят приятел и с нетърпение очаквам да го видя.“

Гардън тъкмо бе излязла от къщата и се бе запътила към колата, когато пристигна телеграма. Тя гласеше:

„Не идвай.“

Тя надраска отговор и го даде на куриера да го изпрати. Отговорът беше: „Жалко. Не получих телеграмата ти.“

Люсиен я чакаше в стая със спуснати завеси. Тя можа само смътно да различи силуета му.

— Скъпа Гардън — каза той. — Щастлив съм, че не изпълни желанието ми. Това, че не ти писах, показва, че аз съм просто един жалък страхливец и сигурно щях да си остана такъв, ако не беше ти с твоята настойчивост. Не, скъпа моя, не казвай нищо. Позволи ми да ти кажа защо не можах да ти пиша. Аз не ходих на вернисажа. Бях в Париж поради две причини. Първата беше ти, а втората бе, за да посетя един лекар. Бяха ми казали, че той можел да излекува болестта ми. Оказа се, че това не е вярно.

— Люсиен. Не вярвам.

— Така е, скъпа моя Гардън. Казах ти, че обичам да те гледам, защото изглеждаш тъй здрава и жизнена. Здравите хора не вярват в смъртта, но ти трябва да повярваш. Ако бях по-смел, щях да включа светлината и да ти покажа лицето на смъртта. Но аз съм суетен. Желая да остана в спомените ти млад и здрав. Не плачи, скъпа моя, защото искам да те разсмея. Заедно ние споделихме много радост и много нежност. За мен ти бе съкровище. И сега е така. Ти вдъхнови най-големите ми постижения. И сега ухаеш по-хубаво от която и да било жена на света. Но колко алчно бе от твоя страна да изкупиш всичкия парфюм, любов моя! Сигурен съм, че жените по целия свят ядно скърцат със зъби. Разпоредил съм редовно да ти се доставя твоят парфюм. Ще получаваш достатъчно за пет жени, за десет. Но трябва да се закълнеш пред мен, че ще спреш дотук. Нека и другите получат по капчица. Закълни се.

— Заклевам се.

— Колко слаб и неуверен глас! Закълни се твърдо. С усмивка. Долавям разликата.

— Заклевам се.

— Така е по-добре. Ако за миг си позволиш да тъгуваш по Люсиен, ще те замервам с камъни от небето. Страхувам се, че там е пълно с камъни. Имах едно видение или по-скоро кошмар. Раят е лъчезарна, ярка, бяла, небесна Швейцария. Ангели пеят тиролски песни ден и нощ и всичко прелива от овесена каша и сметана. С удоволствие бих предпочел ада, но моят изповедник каза, че нямам избор — водил съм толкова безупречен живот!… Усещам усмивката ти. Това е добре. Но сега съм уморен, любима. Трябва да си тръгваш. Благодаря ти, че дойде.

— Люсиен?

— Да?

— Може ли да те целуна за сбогом?

— Не! В никакъв случай. Сигурно си покрита с бактерии. Държа на собствените си бацили. Тръгвай сега. Спи ми се. И бъди щастлива. Заповядвам ти.

Когато Гардън стигна до колата си, намери на седалката плюшен санбернар с естествени размери. Под врата му висеше обичайното буренце, но пълно с парфюм. Тя го прегърна, притисна буза към главата му и се засмя през сълзи. Колата потегли между живите плетове от разцъфнала лавандула.

82

Гардън се отърси от напрежението, прекоси терасата и влезе във вилата. Бе пристигнала точно навреме за коктейлите. Искаше да има хора наоколо, когато види Скай. Това щеше да й помогне да се почувства като истинска актриса.

Тя чу познатия шум от смехове и подрънкване на кубчета лед и тръгна по него към дневната, от която две широки врати водеха към терасата. Имаше само десетина човека. Тя не познаваше никого, освен Скай и Вики.

Гардън се спря на прага.

— Помощ! — шеговито извика тя. — Гърлото ми е пресъхнало от пътя.

Когато всички погледи се съсредоточиха върху нея, тя със замах смъкна бялото ленено наметало от раменете си и свали бялата си памучна шапка клош, като тръсна глава. Косата й на ослепителни кичури преливаше в пищните гънки на робата „Делфос“, която се спускаше и обгръщаше плавните извивки на тялото й.

Тя пусна наметалото и шапката си на един стол.

— Само не казвайте, че кладенецът е пресъхнал — тя пристъпи към бара в ъгъла на стаята, като сякаш не забелязваше втренчените погледи на гостите, но съвсем ясно видя как Вики внезапно пребледня и как очите на Скай светнаха. През последните години тя често бе виждала този поглед, но предназначен за други жени.

— Скъпа! — Скай непохватно забърза към бара. — Позволи ми да ти приготвя едно питие. Изглеждаш страхотно.

Гардън сдържано му подаде буза.

— И ти, скъпи — каза тя и се обърна. — Ще пия вермут с касис — подвикна тя през рамо. — Вики, скъпа — рече тя, — сякаш съм на Левия Бряг. Вилата ти е толкова живописна! — после допря буза до нейната и пристъпи към средата на килима, издържан в агресивен „Ар Деко“. Това бе равносилно на обявяване на война.

— Здравейте — каза тя на първия непознат, който й се изпречи. Той бе втренчил поглед в пълните й гърди под тънката плисирана коприна. — Казвам се Гардън. Аз съм въпросната съпруга на Скай — тя безгрижно се запозна с почти всички гости и накрая се върна при Скай. — Благодаря ти, скъпи — каза тя и взе чашата си от ръката му. После го погледна в очите, сякаш бяха сами в стаята. — Как я караш, Скай? Липсвах ли ти? — в гласа й нямаше нито молба, нито покана. Това бе предизвикателство.

 

 

Превземането на съпруга й бе абсурдно лесно.

— Просто вече не съм сигурна в чувствата си, Скай — казваше тя и го държеше на почетно разстояние седмици наред, а той покорно я следваше навсякъде. А тя постоянно бе в движение.

Отиде до островите Лерин, на един час път по море от пристанището на Антиб и посети тъмницата на Желязната маска. Посети замъка от дванадесети век в Антиб. Редовно посещаваше необичайните и малко тъжни спектакли, които изнасяха Айседора Дънкан и Жан Кокто. Всеки ден ходеше на брега, облечена в някоя от белите туники, които Кони бе сътворила за нея, с качулка, достатъчно дълбока, за да скрива лицето й. Преди залез тя пак отиваше на плажа и наблюдаваше как слънцето се спуска зад далечните върхове на Морските Алпи и обагря снеговете им във виненочервено.

Седяха на тъмния плаж със Скай и разговаряха. Светлините на Ница описваха широка дъга на отсрещния бряг, а цигарите им блещукаха като светулки в мрака.

— Кажи ми какво усещаш, когато се изкачваш в планината? — питаше Гардън, или пък: — В какви каскади си участвал? — или — Сигурно си се чувствал много самотен без братя и сестри? Гувернантката ти строга ли беше?

Тъмнината беше нужна, за да не може Скай да види копнежа, изписан на лицето й, и сълзите, които избликваха, когато в гласа му се прокраднеше нотка на злощастно отчаяние. Тя трескаво желаеше да го вземе в обятията си, да му каже колко много го обича, да му обещае, че ще запълни празнината в живота му, с която той самият не може да се справи.

Но тя добре бе научила ролята си. Той я желаеше, това тя знаеше с положителност. Но също така знаеше, че то не е достатъчно, за да го задържи, след като задоволи желанието му. Той трябваше да се научи да я обича. А след това и да й вярва. Само тогава тя можеше да бъде за него всичко.

Вики прие хвърлената от Гардън ръкавица. Но, както веднага се видя, без никакъв финес. Тя избираше моменти, когато Скай беше с Гардън и го викаше при себе си, за да й налее питие или да й запали цигарата. Хващаше го подръка или потупваше дивана до себе си, сякаш му заповядваше да седне. В такива моменти Гардън насочваше вниманието си към най-близкия си съсед и го омагьосваше според правилата на Елен Лемоан. И почти винаги в хода на разговора фалшивият интерес, с който бе подходила в началото, се сменяше със съвсем неподправен такъв.

Тя писа на Елен.

„Знаела си, че ще стане така. Притворна си като лисица.“

Елен й отговори с един-единствен неразбираем ред на френски:

„Глупаците си казват всичко и не ядат нито грозде, нито ягоди.“

Гардън реши да възложи превода на мис Трегър. Можеше лесно да провери думите в речника, но от това нямаше да разбере смисъла на цялото изречение. Убедена бе, че Елен се гордее с нея. Самата се чувстваше горда от себе си. Безкрайната игра я изтощаваше, но тя бе уверена, че може да поддържа ролята си толкова, колкото е необходимо.

Но само след две седмици тя се предаде. Имаше среща със Скай, после обядваха заедно, далеч от модернистичната вила и бездушния й хромиран интериор. И на двамата им олекна, когато избягаха.

— Хайде да отидем в Ница и да се правим на англичани — каза Гардън.

— Какво говориш, Гардън? Напоследък просто не зная какво да очаквам от теб.

— Сега вече знаеш. Англичаните си мислят, че Ница си е лично тяхно откритие. Хайде да се разходим покрай брега, по „Променад де з’Англе“. Ще сочим с пръст палмите и лодките и ще казваме: „Викам си…“ или „Кааак?“ или пък „Боооже мили!“ и тям подобни.

— Боже мили — каза Скай, — шармантна идея, сладурче!

Гардън се засмя.

— Изглеждаш абсолютно страхотно, половинке! — продължи Скай.

— Недей така, Скай, ще си изчерпим запаса от английски изрази, преди да сме стигнали.

Скай се засмя.

— Хоп-троп — каза той. — Хип хип ура! — колата се понесе по крайбрежното шосе.

 

 

Правиха се на англичани из целия булевард и се заливаха от смях. После Скай предложи да се разходят по площад „Масена“.

— Съвсем близо е. Искам да ти купя нещичко, скъпа.

— Но ти ми подари онези прекрасни обеци едва вчера, Скай.

— Това си беше за вчера.

— Много си мил. Но все пак ми се ще първо да обядваме. Хайде да отидем в „Негреско“ и да си поръчаме „Негрони“. Никога не съм ги опитвала. Какво представляват?

— Не знам със сигурност. Сигурно розов джин. Ще склониш ли на шампанско?

— Само ако е английско. Трябва да сме последователни.

— Тогава нека бъде джин, но само не розов.

— И „Салад Никоаз“ за да добавим малко местен колорит.

— Говориш само смехории. Затова те обичам.

— А ти говориш само приятни неща. Добре ето една маса с чадър. Хайде да седнем и да се подиграваме на американските туристи. Ние, англичаните, много си падаме по такива работи.

— Прекрасно — Скай поднесе стола й.

Мартинитата бяха остри, студени и прекрасни.

— Това съвсем не е по английски образец — каза Скай, — но ще го изпия. Как смяташ, дали ни мислят за американци?

— Твърде малко е вероятно, старче — джинът увеличи замайването, което Гардън чувстваше. Те двамата никога не бяха се смели толкова. Денят бе прекрасен.

Салатата бе произведение на изкуството. Отделните й съставки бяха подредени така, че цветовете да си отиват.

— Срамота е да се яде такова нещо — каза Гардън, — но ще се насиля. Мммммммм. Защо маслините са толкова вкусни по Средиземноморието? Ето, опитай — Скай леко захапа пръстите и. Дъхът на Гардън секна.

Тя дръпна ръката си, преди да е започнала да трепери. Трябваше бързо да каже нещо. Огледа се, за да види нещо смешно каквото и да е.

— Виж, Скай, Айседора Дънкан. Помниш ли? Балерината, която гледахме. Как мислиш, дали ще прави представление тук тази вечер? О, едва ли. Този въобще не прилича на Кокто.

Айседора вървеше подръка с млад и много представителен мъж, който я отведе до една дълга, ниска кола и й помогна да се качи.

— Страхотна кола. Не мога да разбера каква. Ти как мислиш? Италианска ли е? — Гардън сграбчи ръката на Скай. — Не, Скай, спри я. Бързо, бързо. Не виждаш ли? Около врата й! Шалът й е оплетен в задното колело. Кажи на момчето да не тръгва. О, о, Боже Господи. — Гардън рязко се изправи и прекатури стола си. — Спри! — изкрещя тя. — Спри!

Изведнъж всички се развикаха, а Гардън притисна длани към лицето си, сякаш се опитваше да изтрие от съзнанието си онова, което току-що бе видяла. Тя залитна към Скай и се отпусна в него.

— Не издържам повече. Заведи ме вкъщи. Прегърни ме. О, Скай, прегърни ме! И никога вече не ме пускай!

По пътя към Антиб тя повърна от колата.

— Какво става с Гардън? — попита Вики, когато пристигнаха във вилата. Разплакана и с несигурна походка Гардън се запъти към стаята си. Скай разказа на майка си за абсурдната смърт на балерината. Вики се втурна към терасата, за да съобщи новината на гостите, които обядваха там. Гардън остана в леглото през целия следобед разплакана и разтреперана. Скай попита Корин как е господарката й, но не отиде да я види.

„Гардън, когато проявяваш слабост не си привлекателна, каза си тя. Запомни добре това. Когато му покажеш, че имаш нужда от него ти изведнъж се превръщаш в проблем, в тежест, в досадно задължение.“

Тя не си позволи втори пристъп на слабост, дори когато слезе на вечеря и завари приятелите на Вики скупчени около една бронзова статуетка, изобразяваща Айседора Дънкан както танцува с цимбали в ръце, с изящни ходила и плувнали около тялото й ефирни драперии.

— Мили мои — говореше им Вики, — направо преметнах продавача. Още не беше научил новината и му я измъкнах на нормалната цена. Сега сигурно се е запенил от яд.

 

 

След вечеря всички отидоха в Идън Рок, за да потанцуват в тамошния бар. Той беше препълнен с холивудски актьори и актриси. Единственото елегантно заведение в края на лятото бе „Кап д’Антиб“.

Гардън дори не ги и погледна. Те я гледаха. Тя единствена се открояваше с бледата си кожа сред загорелите от слънцето посетители. Бе облечена в бялата копринена туника на Фортуни. На рамото й имаше една-единствена гардения, забодена с диамантена брошка с ексцентричен син камък. Камъкът, очите и косата й изумително блестяха на фона на бялата й туника и неподвижното й, красиво бледо лице. Фотографите изоставиха холивудските звезди. Нейната звезда изгря в тази нощ, когато един журналист написа под снимката й: „Дамата с гардениите“.

На другия ден Гардън отново се беше взела в ръце. Тя бързо възстанови позициите си пред Скай и скоро след това, когато една вечер се разхождаха покрай обляния в лунна светлина бряг, навлезе във водата и извика:

— Прекрасно е! Ела да плуваме!

— Гардън, та ти си облечена! Луда ли си?

— Вече не съм облечена. Съблечи се и ти.

Но когато се любиха, Гардън не можа да продължи с ролята си, не бе в състояние да контролира нещата. Страстта, която я разкъсваше, бе истинска и цялата любов, която се криеше зад актьорската й игра, завладя тялото й. Това бе чудо, взаимност, единение на две души в една. И в този кратък миг Скай й принадлежеше изцяло.

Но за да го задържи завинаги, пресътворената Гардън трябваше непрестанно да го омагьосва.

— Хайде да отидем някъде — казваше тя, когато забележеше, че го обзема безпокойство. — Никога не съм ходила в Лондон… Венеция… Рим… Атина… Виена… Копенхаген… — тя тайно разучаваше туристическите справочници и историята на различните страни, за да може да организира нещата така, че да попадат в интересни ресторанти, кафенета, крепости, паркове, и така да споделят вълнението на откриватели. Тя постоянно завързваше познанства и осигуряваше на Скай нужната му среда. Навсякъде носеше гардениите и парфюма си и бе тъй красива, че всички й се възхищаваха, вестниците и списанията я боготворяха, а Скай бе омагьосан от Дамата с гардениите.

Прекараха почти цяла година в пътешествия. И накрая Скай пожела да спрат. Най-после всичко си дойде на мястото. Той вече нямаше нужда от нови и вълнуващи преживявания. Защото в Гардън намери всичко, което някога бе желал.

— Хайде да се установим някъде, мила — каза той. — Не ти ли омръзнаха тези влакове и хотелски хавлии?

— А на теб?

— Втръснаха ми до смърт. Омръзна ми, освен това да гледам как мъжете се задъхват, когато минават край теб. Ужасно е да имаш известна жена.

— Нека тогава се приберем у дома. В Щатите никой не обръща внимание на тия неща.

— Да, но в Щатите не се сервира шампанско. Трябва да бъдем практични при избора.

— Тогава къде? Избери ти.

— Хайде да отидем в Англия. Бива ни за англичани.

— Вярно е, стари друже. Местните сигурно нищо няма да заподозрат. А и повечето добри театри са в Лондон.

— Аз си представях нещо по-селско. Нали разбираш, костюми от туид, кучета, дълги разходки из хълмовете.

— Точно тъй, момко, и с шотландски полички.

— Или пък някъде край езерата. Какво ще кажеш. Само двамата? Как би се чувствала само със съпруг и нищо друго?

Гардън разтвори ръце и изостави ролята си.

— Ела тук, глупчо. Прегърни ме.

83

Решиха, че Хампстед Хийт е съвсем подобен на езерната област, а освен това има преимуществото да е само на няколко минути път от Лондон.

— Къщата на Вики в Мейфеър е празна — каза Скай, — но ми се струва, че е по-добре да си имаме собствена къща, не мислиш ли?

— О, да. Да, разбира се. И да не е прекалено пищна.

Скай се съгласи. Два дни по-късно Гардън намери под възглавницата си малка кутийка. В нея имаше един малък ключ и приложената бележка: „Не е прекалено пищна.“

Къщата бе викторианска, с висока желязна ограда, със задна градина и постройка за екипаж, с фонтан и белведере. Имаше само осем стаи плюс бани кухня, килер и помещения за прислугата. Решиха, че е много уютна. Гардън веднага се влюби в неправилните ъгли и широките первази, а също и в стръмната вита метална стълба отзад. На първата площадка на предното стълбище имаше стъклопис и Гардън винаги избухваше в смях, когато видеше нарисуваната девойка, която бере цветя. На лицето й бе изписан безмерен ужас. „Сигурно в някое от цветята има скорпион“, предположи Гардън. „Не, каза Скай, трябва да е нещо по-страшно. Може би бележка, която й напомня, че наближава зимата, а тя е облечена твърде леко.“ „Или пък, каза Гардън, предупреждение, че в къщата й се нанасят американци.“ „Глупости, отвърна Скай, не е възможно някой да е разбрал.“

Купиха едно голямо легло и две големи кресла и се нанесоха, или както те се изразиха, излязоха на къмпинг. Наблизо имаше кръчма и малък ресторант. Гардън причака чистачката от съседната къща и я нае за два часа дневно. Тя бе оставила Корин в Савоя. А мис Трегър бе уволнена, още когато започнаха пътешествията си.

Приличаха на деца, които си играят на семейство. Това бе първият случай, в който бяха сами от сватбата насам. Без прислуга, без ангажименти, с единствената задача да изследват кривите улички на Хийт и сърцата си.

Почти цяла седмица неудобствата не им правиха никакво впечатление. Когато най-после ги забелязаха, стигнаха до единодушното решение, че цивилизованият начин на живот си има своите предимства и се засмяха на собствената си лудост.

— Искаш ли да пазаруваме заедно? — попита Гардън.

— За да се караме през цялото време? Не, ангел мой, купувай всичко, което ти хареса. Това е твоята къща.

— Не, наша е. И ти трябва да имаш глас.

— Тогава ще ти кажа веднага. Без китайски орнаменти, дракони и черна щампована кожа — трапезарията във вилата бе същински ужас с блестящи черни стени, мебелите покритие лъскав червен лак, столовете тапицирани с щампована черна кожа.

— Мисля си за куп меки, пухкави столове и дивани с много кретон. Ние, англичаните, много обичаме кретон.

— Тогава започвай, любов моя! А ние, английските джентълмени ще си намерим някой уютен клуб, където да се скрием, докато ти окачваш пердетата.

Гардън бързо се потопи в света на разпродажби, експерти по интериора, търговци на антики и списания, рекламиращи последните новости сред домакинските уреди. Освен това посети една много престижна агенция за домашна прислуга. Скоро след това имаха удоволствието да получават отличната си храна, сервирана от типичен английски иконом върху красива хепълуайтска маса. Скай доведе на гости свой приятел от клуба. След това съпругата на приятеля ги покани на вечеря. Гардън върна поканата, като включи и другата двойка, с която се бяха запознали на вечерята. Така до Коледа те имаха кръг от приятели, които също като тях бяха отскоро семейни.

В Коледната нощ те организираха голямо празненство, което беше едновременно и освещаване на къщата: според традицията тържествено закачиха последните пердета. А освен това беше и двадесет и третият рожден ден на Гардън. Тя най-сетне почувства, че е открила тихо пристанище и че най-после е пораснала.

Скай бе засадил в качета в оранжерията двадесет и три гардении. Подари й пълен кухненски сервиз с техните преплетени инициали, гравирани отдолу на всяка част.

— Все още не е пълен — каза той. — Догодина ще го допълним до двадесет и четири.

Гардън се просълзи от щастие. Той за пръв път й подаряваше нещо, което щяха да използват заедно. За нея това беше по-ценно от всички екстравагантни бижута, които бе получавала на предишните си рождени дни и годишнини.

„Добрата средна класа“, каза си тя. Огледа голямата удобна дневна, гостите, които не блестяха кой знае колко с облеклото си и накрая спря погледа си на безкрайно доволния си съпруг.

Скай стоеше до камината с лакът, опрян на полицата и с единия крак върху блестящо излъсканата решетка. Беше на двадесет и седем години, но изглеждаше значително по-възрастен: Косата му бе започнала да оредява, стомахът му бе леко отпуснат. Сърцето й замря от любов. Той беше истински щастлив с нея и със спокойния живот, който тя му даваше.

Предишното му безпокойство и нужда от нови стимули сега се отприщиха в работата му. Той бе отишъл в деловата част на града като обикновен бизнесмен. Бе наел кантора и секретарка и бе инсталирал телетип. Също като доброто старо време в Ню Йорк, само че много по-добре. Тогава играеше на борсата сякаш на шега. Сега се отнасяше към това сериозно като към професия. Той бе прехвърлил сметката си от свръхконсервативните банкови съветници на Вики във фирмата на Дейвид Патерсън и всеки ден в определен час разговаряше с Дейвид по телефона. Той толкова бързо печелеше пари, че не успяваха да ги харчат и скоро натрупа състояние, което не се побираше в представите на Гардън.

Състояние на техните деца. Това бе нейният Коледен подарък за Скай. Под голямото искрящо дърво имаше малка кутийка с неговото име. Вътре имаше чифт малки вълнени чорапки с бележка: „Да се обуят на 15 юли.“

84

„Вторник, 29.10.1929

Скъпа Елен,

Когато се върнахме от уикенда в провинцията, писмото ти вече ме очакваше. Все още си търсим къща. Скай е твърдо решен да стане земевладелец, защото иска, когато ни се роди син, да го изпрати да учи в Итън. Не, не съм забременяла отново, но Скай е толкова въодушевен от бащинството, че му се иска да му се случва всяка година. Постоянно му намеквам, че предпочитам да не бързаме чак толкова много. Не мисля, че съм в състояние веднага пак да се подложа на тридесет и два часа родилни мъки.

Не че не си заслужаваше, дори напротив. Малката Хелън ми носи неизразима радост. Тя е толкова хубаво бебе! Постоянно се усмихва, гука и прави балончета и други такива сладички бебешки неща. Луда съм по нея, за Скай да не говорим. Той е напълно замаян. Тя толкова прилича на него. Кестенява коса — къдрава, слава Богу — и кафяви очи. Вече може да вдига ръчички и дори да повдига милата си малка главица. Усмихва се, сякаш иска да каже: «Вижте колко съм силна и умна!» Скай е сигурен, че утре ще може да седи, а вдругиден да пълзи. Показвам му книгата за бебета. Хелън се развива точно както всички нормални бебета в четвъртия месец. Но той, разбира се, не иска и да чуе.

Със съжаление научавам, че артритът така те мъчи. Не, ти не си се оплаквала, но аз мога да чета между редовете. Дали ще мога да те убедя да дойдеш с нас в Кан за няколко седмици? Смятаме да прекараме зимата там. Скай казва, че Хелън трябва да се разхожда в парка, а Хийт е доста мрачен и ветровит през декември. Направи си извод доколко е луд по бебето. Не съм допускала, че Скай може да се раздели с телетипа за нещо на света. Последната седмица беше много напрегната. Пазарите силно се разклатиха и по телетипа пристигаха бюлетини до късно през нощта, така че Скай често се прибираше едва след полунощ. Ние се движим добре, разбира се, но много от по-дребните предприемачи бяха пометени. Скай казва, че не трябва да се купува с маржа, ако няма наличност за покриване на загубите. Представяш ли си, аз го разбирам. Говорим си за всичко, не само за бебето. Аз съм абсолютно, невероятно щастлива. Елен, дължа всичко това на теб. Известно ми е, че ти е омръзнало да ти го повтарям, но това е истината и не знам дали съм в състояние да ти се отблагодаря.

Както чувам, съименницата ти се е събудила и трябва да побързам да я нацелувам, преди гледачката да я нахрани, изкъпе и да я сложи обратно в креватчето. Пиши ми какво си решила за Кан. Слънцето ще ни се отрази добре на всички, а и нямам търпение да те запозная със Скай. Той не знае, че ти си виновницата за нашето щастие, но и без това съм сигурна, че ще бъде възхитен от теб.

С много обич,

Гардън.“

Гардън припряно запечата плика и забърза към детската стая, за да гледа как къпят Хелън. Заигра се с бебето, като пляскаше ръчичките му във водата, с което страшно зарадва Хелън, но предизвика недоволството на гледачката. Тогава чу как тежката входна врата се отваря и затваря. Плесна за последен път във водата и изтича надолу по стълбите.

Скай беше във фоайето и събличаше палтото си. Гардън се втурна към него.

— Скъпи. Прибрал си се рано. Каква чудесна изненада! — тя протегна ръце към него.

Скай се извърна настрани. Сякаш изобщо не я видя. Гардън хвана ръкава му и го придръпна.

— Скъпи, какво има? Какво се е случило?

Той погледна ръката й, а след това очите му бавно се вдигнаха към лицето й.

— Гардън — каза той, — Дейвид Патерсън е мъртъв. Застрелял се е — устните на Скай потрепнаха, присвиха се, после се отпуснаха в изражение на ужас и болка. Той тежко изхлипа.

— Тихо, любими мой, тихо. Всичко е наред — тя го прихвана през сведените рамене и го отведе до един стол. — Седни, мили, ще ти донеса малко бренди — тя нежно го притисна и той се отпусна между меките дълбоки възглавници. Той притисна длани към лицето си и сведе глава. Звуците, които издаваше, бяха покъртителни.

— Ето, Скай, изпий това — Гардън взе едната му ръка и постави чашата в нея. Скай я погледна. Очите му бяха зачервени и разширени, а устните му — мокри и разтреперани.

— Свършено е с нас, Гардън, фалирахме. Дори не зная колко е сериозно положението.

Гардън коленичи пред стола му.

— Шшшт, скъпи, замълчи. Изпий това. Каквото и да стане, ще се оправим. Успокой се. Имаме нашата любов и бебето. Нищо друго няма значение.

 

 

Когато направиха пълна рекапитулация, стана ясно, че освен любовта и бебето нямат почти нищо друго. Също както много други бизнесмени Скай бе станал жертва на илюзорното чувство за сигурност, което предлагат борсовите спекулации, и бе прекрачил всякакви граници. Богатството му беше толкова голямо, че той би могъл да оцелее след катастрофата, но в началото на Голямата депресия излезе, че Дейвид е прибягнал до средствата на Скай, за да покрие нарастващите си загуби. И когато средствата са се изчерпали, той се самоубил.

Имаха ценни вещи, но в тези времена никой не купуваше луксозни коли, гравирани вилици за стриди или хепълуайтска мебелировка. Гардън молеше Скай да продаде бижутата й, за да задържат къщата, но той отказа. А и цените на диамантите в момента бяха такива, че продажбата нямаше да им помогне особено.

— Ще трябва да приемем предложението на Вики и да отидем да живеем във вилата. Имаме достатъчно пари, за да плащаме на гледачката и за да ремонтираме стаите, в които ще живеем. Не е нужно Хелън да израсне сред щампована кожа. Скъпа, така или иначе се канехме да ходим в Кан, защо да не отидем в Антиб? Нещата скоро ще се оправят. Тогава ще решим какво да правим.

Гардън предпочиташе да живее под наем. Но когато видя безпокойството в очите му, каза:

— Това е прекрасно, скъпи. С всички тия портокалови дръвчета около вилата бебето направо ще се пръсне от витамини.

За Гардън най-тежката задача бе раздялата със семейните приятели. Тя и Скай бяха водили толкова необвързан живот, че всичките й приятелства се оказваха недълговечни: Кони, Елен, Люсиен, Клод, въпреки че започваха с много силни чувства, скоро се оказваха зад гърба й. Но в Лондон получиха възможност бавно да изградят трайни приятелства. Там тя намери приятелки, имащи също като нея малки деца и съпрузи, които вечер се прибираха уморени от работа. Тя споделяше техните проблеми, те споделяха нейните. По двойки те вечеряха, ходеха на театър, играеха бридж. Монотонно, но задушевно. Сърцето й се късаше при мисълта да се раздели с тях. На Скай това сякаш не му правеше впечатление. Беше тъй изпаднал духом, че едва ли въобще нещо му правеше впечатление. Гардън се стремеше всячески да го развесели, но ведрата й природа не можеше да прикрие тежестта в сърцето й. Единствено Хелън не преживяваше тежко фаталните събития и постоянно бе в добро настроение.

 

 

Отначало изглеждаше така, сякаш животът с Вики няма да е толкова ужасен. Тя безспирно се суетеше около Хелън, накупи й купища играчки и изтънчени, но напълно безполезни роклички и бонета. Освен това настоя тя да плати ремонта на стаите им.

Но скоро стана ясно, че ремонтът ще бъде извършен по неин вкус, че Хелън трябва да носи само дрешките, които баба е купила и да играе само с играчките, които баба й е подарила. Вики даваше добра цена. И искаше добра отплата.

Гардън се оплака на Скай. Той отвърна, че била болезнено чувствителна, че Вики просто била много щедра, а Гардън — прекалено подозрителна. От този случай нататък Гардън си държеше езика зад зъбите. Вики беше хитра. Тя възхваляваше Гардън до небесата и в същото време бавно подкопаваше авторитета й.

Тя настояваше, че Гардън трябва да има прислужница и й изпрати една груба и непохватна жена от прислугата на вилата. Тя правеше комплименти на Гардън за нейната тактичност и в същото време я слагаше на масата до мъже, които се напиват и стават любвеобилни. Възхищаваше се от самостоятелността на Гардън и в същото време постоянно занимаваше Скай с кокетни молби за дребни услуги и съвети. Писмата на Гардън постоянно се губеха, в бюрото й никога нямаше марки и винаги, когато й потрябваше кола, се оказваше, че всички са заети. В банята й нямаше сапун, пропускаха да й лъскат обувките, книгите й се губеха.

Вики твърдеше, че кризата силно я е засегнала. Наложило й се да закрие всичките си къщи, освен тези в Ню Йорк и Париж. И вилата. Но начинът й на живот не се промени. Вилата постоянно беше пълна с гости и всички те изглеждаха толкова богати, колкото и преди кризата. Постоянно даваха коктейли и вечери, залагаха големи суми в малкото казино в Жуан ле Пен и в големите казина в Ница, Кан и Монте Карло. Тя наемаше най-скъпите жигола за приятелките си и организираше танцови забави на терасата на вилата, на които жиголата показваха най-модерните танци под звуците на нает оркестър. Вики нямаше нужда от платен партньор. Защото имаше Скай. Където и да отидеше, Скай и Гардън трябваше да я следват. Вики им осигуряваше всякакъв разкош. Освен правото на избор. Нямаха пари. Ядяха това, което им сервират. И трябваше да са благодарни. Единственото успокоение за Гардън бе в това, че успяваше да намира сили да крие недоволството си, да предизвиква възхищението на приятелите на Вики, да бъде най-красива от всички в класическите си рокли на Фортуни, все така да се усмихва на фотографите, които я преследваха навсякъде. За журналистите тя все още беше Дамата с гардениите, въпреки, че на рамото си или вплетени в прекрасните си коси вече носеше градински цветя.

Огромно удоволствие й доставяше фактът, че каквото и да правеше Вики, интересът на Скай бе насочен изцяло към малката Хелън и нейното развитие. Той гледаше растящите й зъбки така, сякаш те са най-важното нещо на света. Когато тя започна да пълзи, той пълзеше с нея. Когато тя се научи да произнася „биба“ и „бебе“, той се кълнеше, че това звучи като поезия. А когато чуеше „та-ти“, се надуваше като пуяк. Гардън бе казала на Скай, че докато имат своята любов и бебето, всичко ще бъде наред. Въпреки бедността, въпреки кроежите на Вики, въпреки изтощителните усилия да поддържат пред околните вид на благополучие, това се оказа вярно. Наистина всичко беше наред.

Докато не настъпи пролетта.

Тогава Гардън забеляза в Скай предишното безпокойство. Той започна да пие повече, започна да шофира по-бързо, постоянно си търсеше какво да прави, къде да отиде. Тя му разказваше за най-новите постижения на Хелън, а той я обвиняваше, че мисли само за бебето, а не за него. Когато отиваше в стаята му, той се преструваше на заспал. Когато му предлагаше да отидат на пикник, на излет в планината или да поседнат в някое кафене на улицата, Скай отговаряше, че вече са правили това хиляди пъти, че презира монотонното ежедневие и че предпочита да се беше самоубил като Дейвид Патерсън.

С голямо неудоволствие и безпокойство Гардън помоли Вики за помощ. Същата вечер Вики обяви, че трябва да отиде в Париж за известно време.

— Скайлър, скъпи, нали ще дойдеш с мен? Една дама има нужда от компаньон, а аз вече не познавам никого. Тя не покани Гардън, но това нямаше значение. Гардън копнееше да остане за малко сама, на спокойствие, с достатъчно време за Хелън, да почете, да напише малко писма. Усилията да забавлява Скай отнемаха всичките й сили.

В средата на април Вики и Скай заминаха. Гардън веднага се зае за работа. Щяха да отсъстват две седмици и Гардън си беше уплътнила времето до последната минута.

Започна от най-трудното. Първо едно хладно и делово писмо до майка й с обяснение защо Скай не може да продължи да изпраща ежемесечните чекове, които тя явно бе започнала да смята за негово задължение. После внимателно съчинени писма до Кони, Клод, Елен, леля Елизабет, Уентуърт и до приятелите й в Лондон. Трябваше да звучи щастлива, без да казва в същото време явни лъжи. Не беше лесно.

След това отдели цяла една сутрин на Пеги. Сестра й и Боб сега бяха в Куба; Пеги най-после беше бременна и й писа:

„Аз съм почти на двадесет и девет и тъй като винаги сме мечтали за къща, пълна с деца, може би е време да взема мерки. Сигурно ще ми остане време и да работя в, комитета за защита на правата на работниците в плантациите за захарна тръстика. Можеш ли да си представиш, земевладелците…“

Гардън довърши писмото и се усмихна. Пеги си беше останала същата.

Тя й написа подробно какви диети да спазва и как да си почива по време на бременността и накрая добави послепис за Боби с настойчива молба да принуди Пеги да се грижи за себе си. След това взе двама прислужници и отиде в склада, за да намери сандъците с дрехите, които носеше по време на бременността, защото бе убедена, че Пеги никога не би си купила такива неща, а и Скай отказваше да имат второ дете, докато нещата не се оправят.

Гардън седна сред шарените рокли, които се разпиляха от сандъците. Щеше да изпрати само по-леките. Изведнъж тя махна на слугите да си вървят.

— Ще ви повикам, когато трябва да се местят сандъците — рязко каза тя. — Оставете ме сама.

Тя притисна към гърдите си една широка дълга риза на весели цветни райета. „Моята карнавална шатра“ — така я наричаше Скай, когато я видеше облечена в нея. Тя зарови лице в ярките цветове и даде воля на всичките си насъбрани сълзи.

„Факти“, каза си тя по-късно. Изтри сълзите си в ризата и прилежно я сгъна. „Трябва да се държиш за фактите, както се опираш на скалата. Елен те научи на това. Какви са фактите?“

Та направи разбор на сегашния си живот. След това внимателно разгъна ризата и отново избухна в сълзи.

85

Когато двуседмичното посещение в Париж се проточи до два месеца, Гардън реши да се намеси. Не успяваше да се свърже със Скай по телефона, а той не отговаряше на писмата й. Гардън бе сигурна, че вината за това е на Вики. Явно тя крие от него писмата и не му казва, когато го търсят по телефона. Това не можеше да продължава така. Заложи един пръстен с рубин и диамант, който и без това не харесваше, в една заложна къща в Монте Карло и с парите си купи билет за влака. Остави Хелън на гледачката. Тя щеше да пази момиченцето от всички „чужденци“, които населяваха Франция.

Гардън пристигна в Париж през третата седмица на юни. Градът бе изпъстрен от чадърите на кафенетата и яркозелените дървета, надвиснали над оградите на парковете. Сена танцуваше и искреше под яркото слънце. По кейовете седяха рибари, а в градините Тюйлери се гонеха деца с привързани на конец балони.

— Доволна ли е мадам от разходката из града? — попита таксиметровият шофьор.

— Да, благодаря ви — Гардън му даде адреса на Вики. Каквото и да я очакваше там тя се чувстваше прекрасно от това, че отново е в Париж.

Когато таксито спря до тротоара, Скай тъкмо излизаше от къщата. Гардън затаи дъх. Той изглеждаше много добре в сравнение с времето след кризата. Тя си обеща, че каквото и да се е случило, каквото и да е направила Вики, ще й бъде благодарна.

Скай я видя и лицето му се озари.

— Скъпа, ангел мой! — извика той. — Страхотно е, че си тук — той прекоси тротоара, измъкна я от таксито и силно я прегърна. После я целуна, хвана я за ръката над лакътя и я поведе. — Влизай. Много бързам, но имаме време за едно кафе — Бъгси и един слуга отидоха при таксито, за да платят сметката и да вземат куфарите на Гардън.

На Гардън й направи впечатление, че Скай не каза „за едно питие“.

Когато Скай въведе Гардън, Вики беше в хола. Тя запази абсолютно хладнокръвие. Целуна Гардън по двете бузи, попита как е Хелън и предложи кафе или шампанско.

Скай се намеси, преди Гардън да успее да отговори.

— Не мислиш ли, че е страхотно, скъпа? Вики е прекрасна, нали?

— Какво?

— Е, хайде, Гардън. Ти знаеш. Вики всичко ти е разказала в писмата си. Самият аз щях да ти пиша, но бях прекалено зает.

— Ясно. Да, разбира се. Да, страхотно е, Скай.

Гардън погледна безизразното лице на Вики. Самата тя също не се издаде.

Скай погледна часовника си.

— Боже всемогъщи! Ще се видим по-късно, дами — той бързо ги целуна по косите и изтича навън с викове да го чака колата.

— За какво става въпрос, Вики? — попита Гардън със спокоен глас. Тя държеше на обещанието, което си даде.

Вики си запали цигара и дълго я поставя в цигарето. Когато видя, че Гардън очаква отговора й, тя реши да не засилва повече напрежението и каза:

— Скайлър се занимава с конни надбягвания. Сега отиде в Лоншам. Лоншам, Отьойл и Сен Клод отнемат цялото му време. Обзет е от страхотен ентусиазъм.

Гардън пребледня. Спомни си как той бе се увлякъл преди по рулетка и бакара.

— Вики, ти му даваш пари назаем?

Вики се засмя.

— Той не залага, Гардън. Той възнамерява да се състезава, да притежава коне, може би дори да отглежда.

— Но как, това струва цяло състояние!

— Права си, „кралски спорт“. Мисля, че това е твърде вълнуващо. Ако ентусиазмът му се окаже траен, смятам да го подпомогна с известна сума.

— Не разбирам.

— Човек се среща с толкова интересни хора. Други собственици, треньори, жокеи. Мисля, че е било забавно. Но самата аз не смятам да се замесвам. Искам да видя на какво е способен Скай. Прекарва по цели дни на този или онзи хиподрум с хора от бранша. Дори си е уредил да работи в тренировъчна конюшня през лятото. Близо до Цантили. Ако се окаже, че е замесен от подходящо тесто, ще му купя няколко коня и ще видя как де се справи.

Гардън бе изумена. Скай да работи! В Лондон тя имаше приятелка, чийто баща се занимаваше с конни надбягвания. От нея беше чувала за тежкия труд и строгата дисциплина, които са необходими, за да се подготви един кон за първия си състезателен сезон. Ако Скай успееше да понесе това, то трудът щеше да е най-доброто преживяване, което е срещал. Искаше й се да прегърне Вики, да заплаче, да разцелува ръцете й за това, което прави за Скай. Тя му бе показала пътя към самоуважението.

— Вики, колко щедро от твоя страна — каза тя.

— Скъпа моя Гардън, нека говорим открито. Знаеш, че никога не правя неща, от които нямам полза. Истината е, че във Франция не останаха никакви американци, за които си струва да се говори. Вече никой не идва в Европа, за да се забавлява. А на мен определено не ми се връща в Щатите. Сух режим, отгоре на това Депресията — ще бъде толкова унило, че предпочитам да се самоубия. Конните надбягвания са шик. Хората от най-добро тесто притежават коне. Ага Хан, Ротшилдови, всички кралски фамилии. Почти не останаха богати американци. Вече всички гледат сериозно на парите. Тъй че аз съм готова да започна изчакването. И ако реша да наема някой страшно сексапилен ирландски треньор, може ли някой да ми забрани?

Гардън трябваше да й повярва. Точно такъв беше начинът, по който обикновено действа Вики.

 

 

Скай наистина работеше във фермата. Цяло лято и цяла есен. Гардън го посети веднъж и го намери загорял, мръсен и грейнал от ентусиазъм.

През октомври тя дойде в Париж за най-голямо то състезание на годината. Наградата на Триумфалната арка, и отиде с него в кабината със собствениците на фермата, в която бе работил. Скай беше помогнал в подготовката на един от конете, които участваха в състезанието. Собственикът му бе граф дьо Варини.

Графът имаше племенница — Катрин. Тя бе много млада, много срамежлива и когато погледнеше Скай, погледът й се премрежваше.

За момент на Гардън й се стори, че напълно разбира какви точно облаги очаква да получи Вики. Но после разбра, че Катрин все още ходи на училище и че монахините са се съгласили да я пуснат само за уикенда, защото конят е подарък от чичо и за рождения й ден, който по една случайност се пада тази неделя. „Скай няма как да я познава, помисли си Гардън. Освен това тя дори не е симпатична, а и той се държи така, като че ли тя изобщо не съществува. Той се интересува единствено от конете.“

Конят на графа, по-точно конят на Катрин не спечели. Тя се разплака като същинско бебе, а и такова си беше. Чичо й й купи сладолед, за да я успокои.

Престоят на Гардън в Париж й достави безмерно удоволствие. Ранната есен е идеалното време за разходки и тя посети всичките си любими кътчета. Видя се също и с приятелките си. Елен Лемоан сякаш изобщо не се бе променила. За жалост Клод е трябвало да се прости с разсадника си, когато Гардън е спряла субсидиите си, но с удоволствие започнал работа в Жарден д’Аклимасион в Болонския лес. Кони бе най-впечатляваща. Сега тя държеше бутик на „Фобур Сен Оноре“, който се казваше „Шоз дьо Констанс“ и там продаваше свои авторски рокли. Тя покани Гардън на обяд в „Риц“ и се похвали, че сега Телма й копирала моделите.

— Никога не бих постигнала това, ако не беше Дамата с гардениите — каза тя. — Гардън, ще съм ти благодарна до края на живота си.

Гардън целуна приятелката си.

— Щастлива съм за теб, Кони. И аз съм ти задължена до живот.

 

 

Скай се върна във вилата преди Коледа. Беше купил едно пони като подарък за Хелън от Дядо Коледа и я крепеше на седлото, докато се разхождаха между фиданките. Никога досега не бе изглеждал толкова добре и толкова щастлив, дори и в безметежните Лондонски дни.

— Мисля, че е от живота на открито, скъпа — каза той. — Имам страхотен план. Ще си купим имот в Кентъки или в северната част на щата Ню Йорк, край Саратога. Хелън започва да проговаря на френски, а аз не желая детето ми да говори неща, които не разбирам. Земята в Америка сега е страшно евтина, също и работната ръка. Вики ще ни подкрепи финансово. Аз прекрасно познавам от кое жребче ще излезе състезател. Ти как мислиш? Ще можеш ли да търпиш конски тор по килимите?

— Ще мога. Обаче ще трябва отново да се научим да говорим американски английски. Без никакви британски префърцунености.

— Айде дигай се тогава. Утре ще научим Хелън на първата й американска дума.

Гардън го целуна, за да спре бърборенето му.

Беше прекалено щастлива, за да говори. Такова щастие тя можеше да изрази, само докато се любеха.

През февруари те отпразнуваха осмата годишнина от сватбата си в Сен Пол-дьо-Венс. На другия ден Скай се върна в Шантили.

— Не плачете, момичета, — каза той, когато целуваше Гардън и Хелън за довиждане.

— Ще ми липсваш ужасно. Кога ще се върнеш? — попита Гардън.

Скай се смути.

— Не зная, мила. Трябва да уредя с Вики подробностите за покупката в Щатите. При първа възможност ще отскоча до Париж. Ще ти се обаждам, не се притеснявай. И продължавай да учиш Хелън на американски.

— Хайде сега, какво ще каже Хелън на татко?

— Айде! — каза Хелън.

— Умно момиченце — каза Скай и я подхвърли нагоре. Тя още пищеше от радост, когато той я постави в ръцете на Гардън. — Ще изпусна влака. А какво ще каже мама на татко?

— Обичам те, Скай.

— И аз те обичам, скъпа. Айде да тръгвам.

Не я измъчваше носталгия. Париж и Лондон й бяха по-близки от Ню Йорк и дори от Чарлстън.

Но когато Скай даде идеята за фермата, в нея се породи силен копнеж по Америка.

Скай бе обещал да й се обади по телефона, за да й каже резултата от преговорите с Вики. Гардън не смееше да излиза от къщата от страх да не пропусне обаждането.

 

 

Гардън се чувстваше самотна във вилата. Но бе доволна, че Вики бе останала в Париж. А и не желаеше да ходи в Париж. Сега повече от всякога бе важно да стои далеч от Вики. Скай би могъл да я убеди да финансира конната база в Америка, но това бе малко вероятно. Но само ако Вики разбереше, че Гардън има нещо общо с желанието му да напусне Франция, тя не би му дала и един цент.

Америка. У дома. Гардън дори не смееше да повярва.

86

Но вместо телефонно обаждане получи писмо от Вики. То пристигна в края на март.

„Говорих на Скайлър до припадък, но не можах да го вразумя. И затова направих следните резервации. Ти, Хелън и гледачката й ще пътувате на кораба «Рома», който отплава от Генуа на 1-ви август и пристига в Ню Йорк на 24 август. По този начин няма да се налага да прекосявате цяла Франция с детето, за да отплавате от Хавър. Скайлър ще отплава от Корк с първия кораб след Дъблинското конно изложение и продажбите на жребчета. Ще пътува с конете, които възнамерява да купи. Вероятно ще пристигне в Ню Йорк преди вас. В противен случай ще пристигне малко след вас. Ще уведомя прислугата да подготви всичко за вашия престой.

Би било абсурдно да се преструвам, че одобрявам решението на Скайлър да се върне в Съединените щати. Но така или иначе, той винаги успява да наложи мнението си, тъй че не би трябвало да бъда потресена.

Не смятам за нужно да се виждаме преди отпътуването ти. Ще дойда в Ню Йорк за Коледните празници. Ще ти изпратя чек за сумата, необходима за бакшиши по време на пътуването. На пристанището в Ню Йорк ще ви чака кола.

Вики.“

Гардън прегърна Хелън и затанцува из стаята.

— Спечелихме, бебчо. Отиваме си вкъщи — Гардън спря да се притеснява от това, че Скай се обажда толкова рядко, а когато се обажда, винаги страшно бърза. Дори прие за нормално това, че пропусна втория рожден ден на Хелън.

Единственият проблем бе бавачката. Тя отказваше да отиде в Съединените щати.

— Заради Хелън прекосих Ламанша, мисис Харис. Но няма да прекося океана дори заради самия крал.

Гардън взе Хелън в скута си.

— Как мислите, дали ще се задоволите само с майка, мис Харис?

Хелън заподскача върху коленете на Гардън.

— Айде стани! — помоли се тя.

Гардън се засмя и я качи на раменете си.

Пътуването беше спокойно и приятно. Хелън веднага стана любимка на екипажа и пътниците. Дори я поканиха на мостика. Любимото й забавление бе да си играе с кучетата на пътниците, когато ги извеждаха на разходка. Също така много обичаше да я увият в одеяло и да я сложат да поспи в шезлонга до Гардън на палубата. Гардън обеща да й подари кученце, когато се настанят в новия дом. И й напомни, че ще има много попита.

 

 

Статуята на свободата не направи голямо впечатление на Хелън, но сърцето на Гардън затупка по-бързо. Очертанията на Ню Йорк възхитиха дори малката.

— Алпите — извика тя и посочи с пръст.

— Не, агънцето ми, това не са Алпите. Тук е нашият дом.

Къщата не бе се променила. Гардън тържествено представи Хелън на Дженингс. И за пръв път видя Дженингс да се усмихва. Стаите й бяха съвсем същите. Но се изуми, когато си даде сметка от колко години не е била тук.

— Как се казваш? — попита тя прислужницата, която я чакаше до вратата.

— Бриджит, мадам.

Гардън едва не се разсмя. Скай викаше на всички прислужнички в Ню Йорк „Бриджит“.

— Трябва да ми се разопаковат куфарите. Освен това искам да говоря с иконома за стаята на бебето.

— О, всичко е уредено, мадам. Ако желаете, мога веднага да ви покажа детската.

Детската стая беше на горния етаж в крилото за гости. Гардън не искаше Хелън да е толкова далече. Нито пък хареса колосаната детегледачка, която я очакваше в съседната стая.

— Казвам се мис Фишър — каза тя на Гардън. — Изпратиха ме от агенцията за домашни прислужници „Селект“.

Хелън не обърна внимание на мис Фишър. Тя се отправи към леглото, прегърна розовото си плюшено зайче, пожела му лека нощ и заспа. Мис Фишър й събу обувчиците и грижливо я зави.

„Може пък и да се окаже добра гледачка, помисли си Гардън, освен това ще бъдем тук само временно. Скоро ще разберем къде ще живеем.“

Беше уморена, но твърде превъзбудена, за да заспи. Реши да се разходи. „Трябваше навремето да се разхождам из Ню Йорк, както в Лондон и Париж. Та аз всъщност изобщо не познавам града, помисли си тя.“

Спусна се по Пето авеню, като се наслаждаваше на уличния шум и натовареното движение, изненада се от множеството новопостроени сгради на мястото на старите къщи. С облекчение видя, че хотел „Пласа“ си е още на мястото. Той бе едва ли не единствената позната за нея сграда. После се върна към жилищната част на града. Когато стигна до къщата, вече напълно се бе разтоварила от пътуването. Чувстваше се спокойна и готова за една следобедна дрямка.

Вики я очакваше в дневната и пиеше шампанско.

— Да ти налея ли, Гардън? Внесох го незаконно, много е хубаво.

— Не, благодаря, Вики — Гардън се огледа из стаята.

— Скайлър не е тук, Гардън. Той изобщо няма да идва. По-добре си налей нещо за пиене. И си вземи стол. Знаеш ли, Гардън, все пак аз спечелих.

Гардън седна.

Вики наля вино в една чаша и й я подаде. Гардън поклати глава.

— Както искаш — каза Вики и я погледна над ръба на чашата. Очите й бяха студени. Остави празната си чаша на масата и взе пълната.

— Скайлър иска развод, Гардън. Адвокатите ми вече са попълнили всички необходими документи. И веднага след това ще се жени за малката графиня дьо Варини.

— Не!

— О, да. Вече се договорих с родителите й. Скайлър ще стане съдружник на чичо й. Катрин, както може би си забелязала, е луда по сина ми. На него отначало му беше забавно, после му стана досадно и накрая му хареса. Тя е в Шантили откакто свърши училище през май.

— Не ти вярвам, Вики.

— Не бъди глупава. Защо мислиш, че се ожени за теб? Защото ти беше толкова обвързана с чарлстънските си принципи и традиции, че бракът бе единственият начин да те притежава. Това сякаш ти придаваше някаква стойност, която липсваше на другите му лесни завоевания. Катрин я държат много строго и това създава същата илюзия за стойност. Освен това чичо й има толкова много коне! Всичко е уредено като по ноти Гардън.

— Блъфираш, Вики. И преди си блъфирала. Познавам те. Скай ме обича. Обича и Хелън — Гардън бе уверена в себе си. Дори се радваше, че най-после ще си разчисти сметките с Вики.

— Аз не блъфирам — каза Вики бавно и отчетливо. — Веднъж се отпуснах и ти ме измами. Подцених те. След като отиде в онази клиника, някак си изведнъж поумня. Сега мога да призная, че беше много добра, съвсем непринудена и много опасна. Слава Богу, че започна кризата — тя пресуши чашата си и отново я напълни.

— Заслужила съм си го — каза тя. — Вече мога да празнувам. Наложи се да чакам много повече, отколкото ми се струваше в началото. Но сега те пипнах. И още как. Сама влезе в капана с позата си на Дама с гардениите. Вестникарите бяха влюбени в теб. Представяш ли си какъв шум ще вдигнат около развода! Най-добрите вестникарски заглавия стават от развенчани идоли В Ню Йорк има само едно правно основание за развод Гардън. Прелюбодейство. Имам поне пет човека, които ще се закълнат, че са, как да го кажем, че са се насладили на услугите ти. И някои от тях не лъжат. Паметта им изведнъж се опресни, когато им предложих малка сума, за да покрият пътните си разноски до Ню Йорк. Естествено, ние ще изкажем сериозните си съмнения относно това кой е бащата на Хелън.

— Вики, не можеш да направиш това. Знаеш, че това не е вярно.

— Естествено, че знам. Но нямам желание Скайлър да остане привързан към детето. Той помни по-бурните ти дни. Лесно го убедих, че и в Лондон си имала любовници.

— Той не може да повярва това.

— Може.

— Аз ще го намеря. Той ми вярва. Ще говоря с него.

— Не ми е приятно да те гледам как се правиш на глупачка, Гардън. Беше ме накарала да те уважавам. Сега започвам да си мисля, че не си била чак толкова достоен съперник. Нима не познаваш Скайлър? Не знаеш ли, че когато иска нещо, нищо друго няма значение за него? Той иска да се занимава с коне. Иска живота, който вижда в Шантили. Той дори иска Катрин, защото тя е част от този живот. И е съвсем невинна. Девственица, Гардън, докато ти си употребявана стока. Откажи се. Ти загуби. Загуби всичко. В момента се подготвят документите. До утре или най-късно вдругиден името ти ще бъде толкова известно и толкова опозорено, колкото това на Вавилонската курва. Ти, скъпа моя, унищожи себе си, детето си и цялото си проклето семейство.

Вики вдигна чашата си.

— Пия за теб, Гардън Трад. Ти ме направи щастлива — в очите й имаше странен блясък. Пръстите й тъй здраво стискаха чашата, че столчето се счупи. Вики отпи и разби чашата в пода. Смехът й накара кръвта на Гардън да изстине.

Тя е луда, помисли си Гардън. Тя е способна на всичко. Беше скована от страх.

— Защо? — каза тя и гласът й заседна в гърлото.

— Имам си причини — каза Вики. Смехът й изпълни стаята.

87

„Фактите, помисли си Гардън, трябва да се съсредоточа върху фактите. Ако изобщо някога съм имала нужда от стабилна опора, то това е именно сега. Какви са фактите?

Вики е обзета от някаква мания. Без значение каква или защо. Фактът е, че тази мания я е довела до лудост. Друг факт е, че ми мисли злото. На мен и на Хелън.

Факт, много важен факт. Хелън не трябва да остава повече тук.

Факт: нямам почти никакви пари. Само няколко долара, които останаха от парите за бакшишите. Слава Богу, че са долари, а не лири.

Факт: нямам приятели в Ню Йорк.

Факт: страхувам се от нея. Толкова много, че не зная дали ако реша да избягам, краката ми ще ме послушат.“

— Много се умълча, Гардън — каза Вики. Маниакалният й смях бе преминал в блажена усмивка. — Защо не се разплачеш, защо не ме помолиш да променя решението си? Ще ми направиш удоволствие… Да. Какво има? — Вики ядно изгледа прислужницата, която бе почукала на вратата.

— Принчипеса, търси Ви по телефона някоя си мисис Пелъм.

— Ще се обадя оттук — Вики със замах наля шампанско в здравата чаша. — И донеси още една бутилка.

Тя отнесе чашата си до бюрото и вдигна слушалката.

— Сибил, скъпа — замърка тя. — Как изобщо разбра, че съм в Ню Йорк?… Едва вчера, мила. Дори не съм си разопаковала багажа.

Гардън изумена се взря в свекърва си Вики бе невероятна. Нямаше нито следа от лудостта й. Бърбореше с характерния си писклив и изкуствен, сух светски глас. Човек никога не би допуснал, че само преди момент е била разкъсвана от бясна омраза.

— Саутхямптън? — каза тя. — За Бога, не, скъпа. Закрих тази къща преди милион години. В Щатите е толкова потискащо! Чувствам се досущ като емигрант. Французите са очарователни. Почти постоянно съм в замъка на моя скъп приятел граф дьо Варини — Вики погледна Гардън, после отмести погледа си. Гардън седеше неподвижна.

— Направо ужасно, Сибил. Сигурна съм, че й имам адреса в бележника си. Почакай така. Отивам да го взема — Вики взе чашата си и излезе.

„Това е единствената ми възможност, помисли си Гардън. Тя ще говори от телефона в стаята си. И сигурно няма да е кратко.“ Умът й работеше трескаво. Вече знаеше какво трябва да направи.

Изтича до спалнята си. Тя беше пълна с куфари и сандъци, които бяха вече отворени, но все още неразопаковани. Гардън бързо прерови сандъка с дрехите, които носеше на парахода и намери импрегнираната пелерина, която Кони й беше ушила. Беше специално предназначена за дългите й разходки. Имаше джобове с най-различна големина, които й позволяваха да не носи портмоне или да прибере някоя книга или нещо друго, за да не се измокри. Прерови няколко чекмеджета, докато намери роклите си от „Фортуни“. Едно от чудесата на „Фортуни“ бе, че роклите можеха да се смачкат на съвсем малка топка и да се съхраняват така неопределено време. След това бе достатъчно само да се тръснат и плисираната коприна изглеждаше тъй гладка и свежа, сякаш току-що е била ушита. Бяха осем топки, пристегнати с гумени ластици. Гардън ги натъпка в един голям джоб.

Постави седемте доларови банкноти от портмонето в друг, по-малък. Пудра, червило и гребен — в трети. Погледна часовника. Бяха изминали три минути. „Побързай“, казваше умът й. Откопча един голям джоб и посегна към касетката с бижутата. Някъде щеше да намери заложна къща, за да си плати билетите за влака до Чарлстън. Щеше да отиде с Хелън в къщата на Маргърит, при майка си.

Ковчежето беше празно. Гардън изгуби цяла една минута да тършува из чекмеджетата. Бяха изчезнали. Всичките й бижута бяха изчезнали. Дори венчалният пръстен. Беше й останал само талисманът на врата й.

Гардън се стегна. Трябваше да побърза. Бижутата бяха изчезнали. Факт. Взе от портмонето си една златна табакера и запалка. Сигурно имат някаква стойност. После облече пелерината. Дневната бе все още празна. От отворената слушалка на телефона се чуваше пискливият глас на Вики. Тя изтича нагоре по стълбите, по коридора и влезе в детската стая. Тя беше празна. Факт, изпищя беззвучно тя. Факт, Хелън я няма. „Това е единственото, което знаеш със сигурност. Не си въобразявай нищо.“ Тя се втурна обратно по коридора, като отваряше всички врати. Всички стаи бяха празни. Време. Колко време беше изтекло? Колко й оставаше? Гардън пое дълбоко дъх. По-бързо, по-бързо.

Тя се втурна обратно по коридора покрай празните стаи. До стълбите видя една от прислужниците. „Не трябва да създаваш впечатление, че нещо се е случило“, каза си тя. С усилие на волята забави крачките си.

— Здравейте — каза тя — Търся Хелън. Смятам да я заведа в парка и да й купя балон — прислужницата я погледна неразбиращо.

— Моето момиченце — каза Гардън. — То обича балони.

— А, да, мадам. Малкото момиченце. Но тя вече е в парка. Мис Фишър я заведе.

Гардън се втурна към черното стълбище, което Вики никога не използваше. Прислужницата се вторачи след нея. Богатите определено си имат своите странности.

„Но Сентръл Парк е толкова голям, помисли си Гардън. Могат да бъдат къде ли не. Откъде да започна да ги търся?“ Невъзможно бе да ги чака пред къщата. Вики бе способна на всичко. Тя можеше да повика полицията или да изпрати слуги, които да я завлекат обратно вътре. Гардън тичешком пресече Пето авеню. Там имаше алея, която водеше към входа на парка. Може би са минали по нея. Там беше музеят „Метрополитън“. Възможно бе да е завела Хелън там. Гардън стоеше на тротоара, обзета от чувство на безсилие. „Не издържам повече, помисли си тя. Ще се предам. Ще се разплача. Или ще крещя. Или и двете заедно.“

— Мамо, мамо, балон. Балон за Хелън — настойчивото дърпане на полата извади Гардън Гот транса й. Тя се наведе и прегърна Хелън. Очите й се спряха на белите обувки и чорапи на мис Фишър. Гардън се изправи, стиснала малката ръчица на Хелън.

— Аз й купих балон, мисис Харис. Но тя го пусна.

— Тя обича да гледа как се издига нагоре, мис Фишър.

— Не трябва да й се купува друг. Това ще я приучи на разточителство.

Мис Фишър бе суха като колосаната си униформа. Гардън понечи да спори с нея, но се отказа. „Какво правиш, глупачке, си каза тя. По-скоро се махай оттук.“

— Аз ще взема Хелън, мис Фишър. Ще се разходим.

Бавачката препречи пътя й.

— Принцесата ми нареди да не изпускам Хелън от очи, мисис Харис.

— Хелън е моя дъщеря.

— Разбирам, мисис Харис, но аз съм наета от Принцесата и изпълнявам нейните заповеди.

Гардън се приближи до мис Фишър.

— Слушайте ме внимателно, мис Фишър. Аз ще взема детето си и вие няма да можете да ми попречите. Ако само докоснете Хелън или мен, ако само се опитате да ни спрете, ще ви бутна под някоя преминаваща кола — тя се обърна и диво замаха пред едно празно такси. Докато отваряше вратата и помагаше на Хелън да се качи, тя не изпусна мис Фишър от очи. Бавачката смутено пристъпяше от крак на крак, уплашена от огнения поглед и отчаяната решителност на Гардън.

Гардън скочи в колата и затръшна вратата.

— Карайте — каза тя — по-бързо. Да се махаме оттук. Колата потегли с такава скорост, че тя залитна назад. Погледна през задния прозорец. Мис Фишър махаше с ръце и тичаше към къщата.

— Закъде, госпожа? — Шофьорът бе негър. Ухото на Гардън бе отвикнало от негърския акцент и все пак й се стори близък и познат. Гардън притисна Хелън до себе си. — За Харлем. Откарайте ни до „Смолс Перъдайс“. Имам един приятел там.

— Джон Ашли. Той е сервитьор тук. Или поне беше.

— Казах вече, мадам. Не сме отворени още. Мини към среднощ. Дотогава всичко ще се разшава.

— Не, не. Не ме разбрахте. Почакайте. Моля ви. Не затваряйте вратата — Гардън протегна ръка, за да задържи вратата. Реверът на пелерината й се разтвори.

Човекът на вратата погледна талисмана. Той вдигна ръка, свита в юмрук с протегнат показалец и малък пръст. Знакът, с който се прогонва злото.

— Коя си ти, мадам? — гласът му звучеше уплашено.

— Приятелка съм на Джон Ашли. Наистина. От Чарлстън, от имението Ашли. Имам неприятности и ми е нужна помощ. Сигурна съм, че ще ми помогне, само ако успея да го намеря.

Човекът подозрително изгледа бялата жена с неестествено искрящи очи и малкото бяло дете до нея. Хелън се разплака. Часът, в който вечеряше, бе преминал.

— Хелън гладна — изплака тя.

Човекът прекрасно разбра това. Той се усмихна на момиченцето.

— Влезте — каза той на Гардън.

Докато Джон и Гардън говореха, Хелън седеше в скута на Гардън и ядеше пилешка кълка. Той бе пристигнал веднага, след като приятелят му беше телефонирал.

— Много лошо, мис Гардън — каза Джон. — Знам заложна къща, обаче ако тая жена се е навила да ви гепи, ще прати хора на гарата и на автогарата.

— Може би е по-добре да отида в полицията, но не знам какво да им кажа.

— Мис Гардън, полицията хич не закача богаташи. А вие вече не сте богата. Трябва да стигнете Чарлстън. Имам един стар форд „Модел Т“. Хич не е лъскав, а и покрива много не го бива, ама върви. Земай колата и бебето и си отивай при своите. И много да внимаваш по пътя. Откак съм тук, много неща съм видял. Белите богаташи мислят, че могат да вършат к’вото си щат. А пък ако са и луди, въобще не знаеш к’во могат да щат.

 

 

Минаваше седем, когато Гардън, следвайки указанията на Джон, влезе в новия бял тунел от Манхатън за Ню Джърси. Хелън се бе сгушила на седалката до нея с главица в скута й, завита с бялата пелерина. Гардън току-що се бе напудрила, сресала и беше си сложила червило. В никакъв случай не биваше да прилича на истеричка, която е отвлякла дете. Възможно бе пътната полиция да е уведомена да търси жена с подобно описание. Тунелът я потискаше. Той минаваше под реката — гениално инженерно творение, на което тя изобщо нямаше вяра. Въобразяваше си, че чувства тежестта на водите над главата си и с мъка овладяваше импулса да натисне газта, за да може по-бързо да се измъкне от тунела, да се махне.

Служителят, който събираше таксата за автомагистралата се наведе, за да я разгледа по-отблизо. Тунелът действа странно на хората, особено, на жените. А и да видиш жена, която кара сама на смрачаване, също е странно.

Гардън стисна волана. Какво гледаше той, какво търсеше? Тя затаи дъх. Ако Хелън помръднеше, щяха веднага да я разкрият.

— Надалеко ли пътувате, мадам?

— Моля? А, не. Отивам при сестра си във… във… Не можа да се сети за нито един квартал в Ню Джърси. Зад нея се чу клаксон.

— Бъдете внимателна. Пътят е доста изровен след дъжда миналата седмица.

— Благодаря, ще внимавам — в бързината Гардън не можа да включи на скорост. „О, Боже, сега със сигурност ще ме хванат“, помисли си тя.

Зад колата служителят поклати глава. Според него не трябваше да пускат жени на волана.

Пътят се простираше пред нея. „Измъкнахме се“, помисли си Гардън. Тя завъртя глава и разкърши рамене. Почувства как напрежението я напуска. Дръпна леко пелерината, за да може Хелън да диша свободно. „Факти, помисли си тя. Напуснахме Ню Йорк. Джон ми зае двадесет долара за бензин и евентуални непредвидени разходи. Приятелят му ни даде цяла торба, пълна с пилешко и хляб. До Чарлстън са не повече от осемстотин мили.“ Тези факти й дадоха надеждна опора.

Колата й се подчиняваше по-трудно от тези, на които бе свикнала, а и пътищата й бяха непознати. Това беше добре. Така щеше да бъде нащрек всяка секунда. И нямаше да й остане време да мисли за Вики. Или за Скай. Скоро настъпи пълен мрак. Очите на Гардън се умориха да се взират през светлините на насрещните коли. С течение на времето движението намаля. Тогава светлините пред нея означаваха, че приближава някой град. Тя бавно минаваше по непознатите улици и разглеждаше осветените витрини и прозорци. Тук всичко беше толкова различно от Европа. Толкова просторно, толкова ново. Тя продължи нататък. Хелън се размърда и седна.

— Всичко тъмно, мамо.

— Да, миличко. Правим си приключение.

— Хелън гладна.

— Да, миличко. Знаеш ли какво, искаш ли да си направим и пикник заедно с приключението?

Гардън отби в един черен път и спря. Джон й беше казал, че в колата има фенерче. Хелън се заигра с него, докато ядеше. На нея приключението страшно й хареса.

— Това е тоалетната на пикника — каза тя на Хелън. Горите и полетата около тях шумоляха от полъха на лекия ветрец, а може би и от движението на животни, невидими в тъмнината. Това засили безпокойството на Гардън. Тя с радост се върна в колата и отново пое по пътя.

Подрусването на колата подейства на Хелън като бебешка люлка. Тя побърбори няколко минути и после отново заспа. Гардън се взираше в осветената от фаровете ивица. Преминаха през още един град, после още един с угасени улични светлини. Скоро се виждаха само тъмните очертания на сградите и безлюдният тъмен път. Гардън намери една цигара и я запали.

Тръпки я побиваха от безлюдните градове. Белите стъпала на Балтимор й заприличаха на озъбена усмивка. Вашингтон сякаш бе населен с прилични на привидения бели паметници. Гардън потрепери и докосна талисмана на гърдите си. И продължи да кара нататък.

От време на време виждаше по някой светещ прозорец на самотни стопански постройки. Имаше чувството, че шофира вече дни наред, дори седмици. Раменете и ръцете я боляха, устата й бе пресъхнала. „Ричмънд: 10 мили“.

„Навлязохме в Юга“, помисли си тя и се почувства по-добре. Хелън се събуди с изгрева. Тя седна и разтърка очи.

— Хелън жадна — проплака тя.

Гардън приглади рошавата коса над челото й.

— И аз, скъпа. Скоро ще спрем.

На главната улица в следващия град един ярък неонов надпис се съревноваваше с настъпващата зора, който гласеше: „ХАПВАНЕ“.

Гардън спря до тротоара.

Една сервитьорка и трима мъже с работни дрехи разговаряха и се смееха, облегнати на облицован с линолеум барплот. Изгледаха Хелън и Гардън, сякаш бяха избягали от някой зоопарк, но Гардън беше прекалено уморена, за да обърне внимание на това. Тя вдигна Хелън на едно от високите столчета и се отпусна върху съседното.

— Изглеждате съсипани, сладурче. Защо не седнете на някоя маса? — каза сервитьорката. Поне ще можете да се облегнете.

От тази загриженост очите на Гардън се насълзиха. „О, Боже, помисли си тя. Толкова съм уморена и слаба! Но не мога да се откажа. Предстои ми още толкова много път.“ На Хелън й хареса на високото столче. Въртеше се наляво-надясно и се кикотеше. Гардън я хвана през кръста и въпреки протестите й я отнесе до едно сепаре. Когато видя чашата си с мляко, веднага престана да плаче. Гардън се подкрепи с кафе и обилна закуска.

 

 

В колата беше горещо и тясно. Гардън отвори прозорците.

— А сега помогни на мама да намери бензиностанция — каза тя, — и после отиваме в Чарлстън — тя отново се чувстваше силна. Закуската окончателно я върна в Щатите: наденица, бисквити, яйца, варена царевица и солено масло. Франция бе на милион мили разстояние. Чарлстън бе на един хвърлей.

Час по-късно горещото южняшко слънце нагря колата като пещ. След още два часа вътре заприлича на ад. Пред тях пътят се развиваше прав и блеснал, с миражи на локви вода на пътя, които изчезваха, когато колата се приближеше. Хелън стана нервна, после кисела и накрая просто унила. Ярката дневна светлина, бензиностанциите, протеклите кофички сладолед, топлата кока-кола, безкрайното еднообразие на равния път, равните полета, равния безоблачен хоризонт бяха като кошмар за Гардън. Дрехите им залепваха за потните им тела, въздухът беше гъст и горещ, очите на Гардън бяха сухи и смъдяха. „Колко още?“ проплакваше Хелън и Гардън не можеше да й отговори. „Колко е часът?“ проплаквайки, питаше тя, а Гардън не знаеше. Караше от цяла вечност, цяла вечност, прекарана в ада.

Хелън спеше с пръст в уста, когато внезапно притъмня и заваля. От дупките на тавана прокапа вода и се просмука в седалките. Гардън измъчено се засмя. Хелън се събуди и също се засмя. После дъждът спря и от локвите на пода се заиздига пара. Краката на Гардън трепереха от умора, болка пронизваше ръцете й. Хелън отново заспа.

— Какво е това, мамо? — Гардън не бе забелязала кога Хелън пак се е събудила. Момиченцето бе коленичило върху седалката и сочеше през прозореца. „Мили Боже, помисли си Гардън, трябва да спра. Сигурно всеки момент ще припадна.“ Тя обърна натежалата си глава и погледна какво сочи Хелън. На няколко метра от пътя имаше група дървета. Те бяха обраснали с испански мъх.

— О, скъпа — извика тя, — вече сме в равнината. Почти сме си вкъщи — натисна газта и радостно удари клаксона. Следващите няколко часа преминаха като насън. Тя пя песни, разказва несвързани истории, спира в крайпътни заведения само за да чуе местния акцент, докато я упътват към хладилника за кока-кола, скрита под буци лед. „Чарлстън — 5 мили“.

На Гардън й се стори, че подушва солена вода и тиня. Тя вече си говореше сама, с пресъхнали устни и почти халюцинираща от изтощение. „Гледай къде има табела за ферибота, Гардън, защото иначе ще паднеш в реката.“ Тя диво се засмя на шегата си. Въздухът стана малко по-хладен. Слънцето слизаше към хоризонта. Хелън спеше. На Гардън й се затваряха очите.

Фордът поднесе с две колела на банкета. Гардън се стресна и изправи посоката на колата. Правият като стрела път сякаш се гънеше пред нея. Тя концентрира цялата си сила върху задачата да се задържи на него. „Намали скоростта, каза си тя. Свали си крака от газта.“ Ръцете й завъртяха кормилото. Далеч пред нея имаше нещо на пътя. Куче? Елен? Тя намали скоростта още.

Беше човек. И махаше с ръце. Казваше й да спре. Двигателят се задави, потрепна и угасна. Ръцете на Гардън сякаш бяха сраснали с кормилото. Тя погледна със сухи безизразни очи през изцапаното от насекоми предно стъкло. Колко глупаво от нейна страна да си помисли, че може да избяга от Вики, че Вики няма да я намери.

Човекът беше полицай.

88

— Мадам, добре ли сте, мадам? — широкополата шапка на полицая закри прозореца на Гардън. Тя погледна загриженото му лице. Постепенно умът й започна да се прояснява. Той не беше враг.

— Войник — каза Хелън.

— Нее, сладурче, не съм войник — каза човекът и широко се усмихна.

— Какво желаете? — попита Гардън с пресъхнало гърло.

— Помислих си, че може да имате нужда от помощ, мадам. Видях по регистрационния номер, че не сте тукашна. Пък хора, които за пръв път виждат моста, по някой път се стряскат. Особено по обяд. Слънцето им свети в очите и тъй нататък. Пък и вие малко залитахте из пътя.

— Мост? — Гардън се опита да се замисли, да си спомни. Беше чувала нещо за някакъв мост. За какво ставаше въпрос? Защо умът й отказваше да работи?

Полицаят с широк жест посочи панорамата отпред. Мостът се издигаше високо, високо и изглеждаше стръмен като планински връх, тесен като панделка и в най-високата си точка се изгубваше от погледа, сякаш свършваше дотам, а отвъд оставаше само бездната.

— О, Боже! — простена Гардън.

— На повечето хора им действа така — каза полицаят. Затова съм тук. Ще прекарам колата ви до другата страна, ако желаете. Тук сме си разработили система. Прекарвам по десетина коли на ден — той проявяваше снизходително търпение.

— Да, ако обичате — промърмори Гардън. Тя се премести на другия край на седалката и взе Хелън в скута си.

Полицаят монотонно разказваше за това какво техническо чудо бил мостът. Това беше добре репетиран и още по-добре съчинен монолог, предназначен да успокоява нервни пътници, докато колата пъпли по главозамайващия наклон, и най-вече в момента, в който колата преваля върховата точка и пред погледа се открива шеметната бездна. Гардън нищо не чу и нищо не видя. Очите й бяха затворени. Клепачите й бяха подути и пареха, а тъмнината и това, че не шофираше, им действаше като балсам.

На старата кола й бяха нужни повече от пет минути, за да измине трите мили, на които се простираше мостът. Веднага след него полицаят паркира.

— Пристигнахме, мадам, малка госпожице.

— Готино — каза Хелън.

— Много ви благодаря — каза Гардън. — Не бих се справила сама.

Човекът излезе от колата и докосна периферията на шапката си.

— Радвам се, че ви помогнах, мадам — каза той и се обърна да си върви.

Гардън се хвърли към прозореца на шофьорската врата.

— Господин полицай — извика тя. — Бихте ли ми казали как да стигна до „Ийст Батъри“?

 

 

Лампите в къщата на Маргърит бяха вече запалени. Между клоните на първия етаж се процеждаше светлина.

— Погледни, Хелън, това е къщата на баба Трад. Майката на мама. Тя много ще ти се зарадва.

— Хелън гладна.

— И ще има всякакви вкуснотии. Хайде, ангелчето ми — тя неуверено пристъпи по късата алея към къщата. Краката не й се подчиняваха.

— Хелън жадна.

— Да, бебче. Ей сега — Гардън се облегна на стената до входната врата. Краката й се подкосяваха. Отвътре се чуха стъпки и с усилие на волята тя си наложи да се изправи. „Сигурно изглеждам ужасно“, помисли си.

Маргърит отвори вратата. Светлината заслепи уморените очи на Гардън. Различи само силуета на майка си.

— Допуснах, че може да си ти, Гардън — каза Маргърит. Тя плачеше. — Не ти ли стига това, което вече направи? — тя размаха един вестник пред изтощеното лице на Гардън. — Няма да допусна да внесеш безчестието си в този дом. Върви си — вратата започна да се затваря.

— Мамо! — извика Гардън. — Мамо! — не можеше да мисли, не можеше да намери думи да попита какво става. Осъзна единствено, че светлината от вратата е изчезнала, че вратата е затворена. Тя заблъска с юмруци по вратата. Бе станала някаква грешка. Нямаше друго обяснение. Майка й не можеше да я изгони. Та това бе нейният дом. Не беше ли това нейният дом?

Хелън подръпна полата й. Тя плачеше.

— Хелън уморена — тогава коленете на Гардън поддадоха. Тя се строполи на прага и взе Хелън в ръцете си. Сега какво щеше да се случи с тях? Голямата къща хвърляше върху им прохладена сянка и Гардън най-после заплака.

Хелън много се уплаши. Тя докосна мокрите бузи на Гардън с изцапани малки пръстчета.

— Не — каза тя. — Не. Не — Гардън обгърна с длани детската ръчица.

— Няма страшно, бебче. Тихо, тихо. Мама ще се погрижи за всичко. Всичко ще се оправи — но изобщо не изглеждаше уверена в думите си. Хелън се разплака така, сякаш сърцето й се късаше.

Тялото на Гардън я болеше от изтощение, умът й бе замаян. Трябва да помисли. Да намери скала, нещо, на което да може да се опре. Цялото й същество зовеше за помощ. „Ех, ако Елен беше тук… ако сега бях в Париж… щях да имам къде да отида.“ Изпитваше страхотна нужда от безценното умение на Елен да превръща драматичните събития в математически задачи. И после сякаш чу гласа на Елен. И предварително знаеше какво ще й каже. Благородната Бес.

— Леля Елизабет. Хелън, ще отидем при леля Елизабет.

Джошуа широко отвори уличната врата с подноса в една ръка.

— Мисиз Купър, тя няма вкъщи — официално изрече той. После се вгледа в изтощената, изпоцапана жена и детето до нея. — Боже милостиви, дайте да взема детето, а вие се подпрете на стария Джошуа, мис Гардън.

89

— Дори не помня как съм влязла през вратата — каза Гардън.

Елизабет Купър се засмя.

— Не се изразяваш правилно, скъпа. Ти съвсем не влезе. Джошуа едва пазеше равновесие като се опитваше едновременно да носи Хелън и да влачи теб.

— Тя спи ли още?

— Как не! Децата са тъй издръжливи! От часове е в кухнята и наду главата на Сели с приказки. Убедена е, че Сели крие едно пони някъде из шкафовете.

Гардън тихо простена. Не искаше да мисли нито за Скай, нито за Вики, нито за когото и да било друг.

— Нищо няма да се разкара от само себе си — каза Елизабет. — Рано или късно ще трябва да се заемеш с това.

— Нека да не е веднага — примоли се Гардън.

— Добре, но на всяка цена днес. Пазя ти снощния вестник, Гардън. Насили се да го прочетеш. Гнусно е, но трябва да знаеш какво е прочел целият Чарлстън.

— Няма капчица истина.

— Няма значение дали е вярно или не ти трябва да знаеш. Трябва да знаеш също и това — моята къща е и твой дом за толкова време колкото пожелаеш.

— Не проумявам как мама можа да ме изгоди просто ей така, лельо Елизабет. Затвори вратата пред лицето ми. Пред лицето ми. Просто не мога да повярвам!

Елизабет докосна ръката на Гардън. Това докосване беше едновременно знак на съчувствие и призив за хладнокръвие.

— Сега ти си зряла жена, Гардън. На колко, на двадесет и пет си, нали? Досега е трябвало да изоставиш детските представи за идеалните майки. Маргърит винаги е отдавала излишно голямо значение на обществото и нейното място в него. Самата тя е безкрайно глупава и плитка жена, ти много добре знаеш това. Трябва да я приемеш такава, каквато е. Тя никога няма да бъде такава, каквато на теб ти се иска.

— Но аз съм нейна дъщеря.

— И ти не си това, което на нея й се иска да бъдеш. Но тя никога няма да може да приеме истината. А ти ще можеш, стига да положиш усилия. Очаква те много горчилка, скъпа. Сега те оставям насаме, тъй че можеш да започваш.

Гардън проследи с поглед до вратата високата слаба фигура на Елизабет. Не й се искаше тя да си отива. И не искаше да се заема с това, което и предстоеше. Тя огледа стаята, като се мъчеше да отложи още малко момента, в който трябваше да се вгледа в себе си.

Беше в една от спалните на третия етаж. Хелън сигурно бе спала в противоположната от другия край на хола. Очевидно тези стаи бяха малко използвани. В единия от ъглите имаше струпани няколко кутии, а в друг — шевна машина, покрита, за да не се праши. Полусклад, полусервизно помещение и само от време на време спалня за гости.

Мебелите бяха от стар махагон и при това добре поддържани. Ниско легло с балдахин, скрин малко бюро с един-единствен ажурен стол, който в момента бе преместен пред шевната машина „Килимът е китайски, помисли си Гардън, но е толкова изтрит, че едва се виждат шарките.“ В краката на леглото беше сгъната бяла бродирана покривка, завесите на прозорците бяха от тънък муселин. Тапетите бяха на избледнели синьо-бели ивици. След къщите, в които бе живяла, и разкоша, които бе й се струвал естествен, домът на Трад, които бе светилище за нея, й се стори съвсем мизерен.

Искаше й се да потъне в леглото, да се сгуши сред възглавниците и да потърси забрава в съня, но си представи неодобрението, изписано на строгото лице на пралеля си и си наложи да стане.

Елизабет бе оставила вестника на бюрото Гардън го взе и разлисти страниците. Нейната снимка бе в горния край на четвърта страница беше стара снимка, от „лошите години“. Беше руса облечена в обсипана с камъни рокля, с тежки нанизи от перли по ръба. Ръцете й се губеха под тежки гривни със скъпоценни камъни, от ушите й висяха пищни обеци с перли и диаманти, върху раменете й бе наметната пелерина с цвят на лисича кожа. В едната си ръка държеше дълго цигаре, а в другата — чаша шампанско. На лицето и бе изписана неестествена, ослепителна усмивка. Заглавието гласеше: „ИЗМАМЕН СЪПРУГ СЪДИ ПЕПЕЛЯШКА В ИЗГНАНИЕ.“

Гардън седна на ръба на леглото.

Материалът бе пристигнал чрез една от телеграфните агенции. Това означаваше, че е публикуван във всички по-значими вестници по целия свят.

Скай бил „шокиран от ужасните разкрития“ и освен това бил всеотдаен и трудолюбив управител на ферма в един малък провинциален град във Франция. Скритият смисъл на статията бе, че Гардън е водила бурен нощен живот в парижки барове и казина в Южна Франция, докато нищо неподозиращият й съпруг хвърлял всичките си сили в благородния земеделски труд.

„Очаква се в хода на процеса да се представят доказателства за морално разложение и развратничество, непознати от последните дни на Римската империя насам, твърдеше вестникът. И в иначе тихите улици около Съдебната палата вече се събират тълпи. Мистър Харис се е усамотил под лекарско наблюдение. Той ще бъде представляван от изтъкнатия адвокат Атъртън Уилс. Местонахождението на мисис Харис е неизвестно. Мистър Уилс направи пред представители на пресата едно кратко и трогателно съобщение относно защитата на обвинената прелюбодейка. Съсипаният й от мъка съпруг й е наел адвокат. Дори при тези ужасяващи обстоятелства, първата грижа на мистър Харис е добруването на неговата съпруга.

Като безпарична абитуриентка от светските среди в Чарлстън, Южна Каролина, на мисис Харис е осигурен несравним разкош от всеотдайния й млад съпруг, с когото отпътувала на сватбено пътешествие из романтичните Кариби на борда на 185-футовата му яхта. «Той й даде всичко, което тя пожела, а тя пожела всичко», каза майката на мистър Харис, принцеса Виктория Монтекатини. Очаква се принцесата да бъде сред главните свидетели по обвинението.“

Гардън смачка вестника на топка и го хвърли на пода. Първият й импулс бе да се бори, да каже всичко така, както тя го бе видяла. Изневерите на Скай. Шишенцата с кокаин на Вики. Можеше да намери и свидетели. Хора, които щяха да кажат истината, то много повече, отколкото хората, които Вики би могла да купи, за да разказват лъжи. Факт. Въпреки това щеше да изгуби.

— Момиче мое — каза тя на глас, — влетя в клопката по възможно най-краткия път. Но хората я познаваха. Каквото и да говореха вестниците, хората тук знаеха, че тя не е такава. Тя не беше алчна за злато, не беше коварна, нито нимфоманка. Беше направила някои грешки, но всеки прави грешки. Можеше да разчита на приятелите си от училище, от хора. Майка й нямаше значение. Щеше някак си да се оправи и без нея.

— Мамо? — Хелън се бе задъхала от изкачването на стълбите. — Хелън сладолед! — Гарнър погледна стегнатото малко телце и здравите розови бузки на дъщеря си. Може да беше се провалила като съпруга. Може да не беше успяла да направи Скай щастлив и да задържи любовта му, но щеше да бъде най-добрата майка на света. Сега вече бе твърдо решена. Хелън никога нямаше да види как вратата се затваря пред лицето й.

— Бебче — каза тя, — ще си вземем най-големия сладолед с най-разбитата сметана и с една лъскава червена череша отгоре. Какво ще кажеш за това.

Хелън одобрително кимна.

Гардън взе колата и двете с Хелън отидоха до кафенето на „Кинг Стрийт“. Беше прекалено горещо и краченцата на Хелън бяха прекалено малки, за да вървят пеш. „При Шветман“ беше нещо много повече от кафене. То беше царство на забавленията и любимо място за младите хора, особено момичетата. Лявата стена бе заета от висока витрина, а в основата имаше стъклен щанд, всичко това ярко осветено и пълно с парфюми и козметика. На задната стена имаше прозорец, през който се виждаха тайнствата на фармацията. А в центъра на помещението и покрай задната част на дясната стена бе същинска страна на чудесата, с мраморен бар плот, зад него — машина за газирани напитки, а всичко останало бе запълнено с малки кръгли масички с по четири столчета всяка. На масите и столовете имаше малки кръгли рамки и те се наричаха сладоледени маси и сладоледени столове. Когато се местеха, краката им скърцаха по плочките на пода, а ги местеха непрекъснато, защото рядко оставаха свободни. Човек можеше да отиде при Шветман по всяко време на деня и със сигурност да намери с кого да си поприказва или с кого да седне и да изпие по една черешова кола. Когато Гардън беше в Ашли Хол, да отидеш на кино, а след това да изпиеш една кола при Шветман беше върхът на светското блаженство.

Но сега не очакваше да види познати. Сигурно столовете бяха завладени от малки момчета и момичета. Но искаше да отиде при Шветман, защото там се чувстваше като у дома. И защото искаше да покаже на Хелън къде мама е изяла първата си мелба.

Дръпна вратата и тя изскърца също както едно време. Вентилаторите на тавана все така тихо мъркаха. Гардън се огледа. Нищо не беше се променило. Затова изобщо не се учуди, когато видя Уентуърт на една от масите. С нея седяха две симпатични момченца.

— Уентуърт! — Гардън си запроправя път през лабиринта от столове, като внимателно водеше Хелън след себе си. Когато отново погледна Уентуърт, тя я видя да оставя един долар на масата и припряно да събира ръкавиците и покупките си. Гардън се спря изумена, докато Уентуърт с момчетата се промъкваше през столовете. Минаха на един метър от нея. Уентуърт не вдигна очи от главите на момчетата си.

— Уентуърт? — тихо каза Гардън.

— Мамо, коя е тази дама? — попита едно от момчетата с писклив детски глас.

— Никоя — отвърна майка му.

Гардън плъзна очи по полупразните маси. Всички бяха извърнали погледи встрани.

— Хелън сладолед!

Гардън вирна брадичка и се приближи до бар плота.

— Желая половин килограм ванилов за вкъщи, ако обичате — каза тя.

— Занеси го на Сели в кухнята — каза тя на Хелън, когато се прибраха в къщата на Елизабет. После бавно пристъпи в библиотеката и свали ръкавиците си. Елизабет вдигна очи от книгата, която четеше.

— Много по-зле е, отколкото очаквах. Какво ще правя сега, лельо Елизабет?

90

Малко по малко с помощта на Елизабет Гардън започна да внася ред в съсипания си живот. Елизабет силно я изненада, когато й предложи да купи колата на Джон. Каза, че от години се канела да се научи да шофира. И старият „Форд Т“ бил идеален за целта, защото едва ли можел да се потроши повече от това.

— И, разбира се, ти ще трябва да ме обучаваш — каза Елизабет.

Гардън с удоволствие се съгласи. Това щеше да бъде една съвсем малка компенсация за всичко, което пралеля й бе направила за нея.

— Говорих с досадната ти майка — каза Елизабет скоро след пристигането на Гардън. — Съгласи се да ти изплаща седмична издръжка. Такава скъперница е тази жена, че сигурно е цялата в синини от златото, дето го е натъпкала в дюшека си.

— Колко мило от нейна страна — възкликна Гардън. — Не е ли редно да отида и да й благодаря?

— Изобщо даже не е мило от нейна страна. Казах й, че ако не ти дава пари, ще те изпратя да живееш при нея. Във всичко трагично има по нещо смешно, Гардън.

Но на Гардън все още не й беше до смях.

— Издръжката ти трябва да отива за Хелън — каза Елизабет. — Детето не може да носи едни и същи дрехи, независимо колко грижливо са изпрани и изгладени. Освен това му е нужна бавачка. Нито за теб, нито за него е добре да прекарвате толкова време заедно. Прекалено много ще се разглези.

— Но единственото, което имам, е Хелън, лельо Елизабет — възпротиви се Гардън. — Тя има нужда от мен. Тук всичко й е непознато, ново.

Елизабет се намръщи.

— Имаш себе си, Гардън. И си на път да се обезличиш, ако се отдадеш изцяло на Хелън и на самосъжалението си.

Гардън избухна.

— По дяволите, по-добре да бях си останала с Вики. Ти взимаш решенията, ти правиш плановете, ти ме издържаш, а от мен се иска само да ти целувам краката и да казвам „благодаря ви, мадам!“

— Повярвай ми, Гардън, ще бъда много щастлива, когато започнеш да управляваш живота си без моя помощ. Не ми се иска на моята възраст отново да поемам ролята на грижовна майка.

— Тогава защо се насилваш? Ако ти е толкова неприятно да даваш подслон на мен и на Хелън, защо просто не ни изгониш?

— Защото също като твоята приятелка, мадмоазел Лемоан, в мен се събуди интерес към теб. Загрижена съм за теб, Гардън, и то не отскоро. Вярвам, че в теб има нещо добро. И чакам то да се прояви.

С гръм и трясък Гардън се оттегли в стаята си и се отдаде на самосъжаление. Но няколко дни по-късно тя размисли над думите на Елизабет и взе живота си в собствените си ръце.

Тя отново посети Реба, водена отчасти от съчувствие, отчасти от това, че първото и посещение, когато й разказа за Джон, бе толкова кратко.

Въпреки че следобедът още не беше превалил, Метю си беше вкъщи. Двамата с Реба седяха на прага на къщата и се държаха за ръце. Слънцето проблясваше в прошарената коса на Реба. Казаха на Гардън, че трябвало да напуснат имението. Съобщението пристигнало сутринта. Имението щяло да става манастир. Принчипесата го дала на трапистите.

— Монасите — тъжно каза Метю, — нямат нужда от работници. Вършат си всичко сами.

„Но Вики не е католичка, помисли си Гардън. Тя изобщо дори не е християнка, доколкото си спомням.“ Тя се вгледа в отчаяните лица на приятелите си и усети как очите й се напълват със сълзи, а в гърлото й се надига неутолим гняв. И тогава разбра причината за този щедър дар към църквата. Това просто беше още един удар към Гардън, към нейното семейство.

— И къде ще отидете? — попита тя.

— Оттатък пътя, къде другаде. Като че ли целият ни род е урочасан да работи за мистър Сем. Не е чак толкова зле, мис Гардън. Но е жалко, че в плантацията не остана никой от рода Ашли, нито бял, нито чернокож. Почти всичките ни приятели вече отидоха там.

Реба пусна ръката на Метю и каза:

— Хайде да изпием онова кафе, за да не го носим. Ще сложа чайника.

Докато пиеха кафе, Реба напомни на Гардън за наследството й от старата Пенси.

— Нямам къде да го сложа тоя голям шкаф, милинка. Или го вземи, или ще го нацепя за подпалки.

 

 

— Лельо Елизабет? Къде си? — Гардън се втурна в сенчестата къща, в която само тънки слънчеви лъчи се процеждаха през щорите. Тя набра килима, загуби равновесие, залитна и в последния момент се спря на една масичка до стената.

— В библиотеката съм — обади се Елизабет. — Пия чай. Ела и ти, ако не си си счупила някой крак.

Гардън се засмя. Елизабет я чу и се усмихна. Гардън още се смееше, когато влезе в стаята.

— С мляко и две бучки захар, ако обичаш — каза тя. — Не, нека да са три. Нужна ми е енергия, защото смятам да празнувам, лельо Елизабет. Смятам да се заема с една работа.

— Изумена съм. Разказвай.

Гардън обиколи стаята. Бе твърде възбудена, за да стои на едно място.

— Ходих при Реба. После ми напомни да ти кажа какви ги е свършила онази кучка Вики. Както и да е, Реба ми напомни, че старата Пенси ми остави малко мебели. Един шкаф. Когато бях малка, ми се струваше огромен. Разгледах го, за да видя дали да си го запазя. Беше събирал прах и мръсотия от милион години, но иначе е страхотна изработка. Великолепен дизайн, а дръжките и ключалките са месингови, оригинални. Доста разбирам от тези неща, откак обзаведох къщата в Хампстед Хийт. Идеята ми дойде като гръм от ясно небе. Кой има пари на тия времена? Хора от чергата на Вики. А с какво се забавляват плантаторите и богатите туристи? Събират антики. И щом така или иначе вече съм си извоювала такава огромна популярност, защо да не извлека някаква полза от нея? Никой няма да говори с мен. Аз съм опозорена. Но аз ще отида до края, лельо Елизабет. Ще направя от това търговия. Хората ще се тълпят в моя магазин за антики, само за да видят „пепеляшката в изгнание“. А аз ще ги изнудвам да си купуват нещо. На кошмарни цени. С огромна печалба за мен. Метю ще намери камион и ще докара съкровищата ми в града. Ще ги складирам в постройката, където бяха файтоните, ако нямаш нищо против. Нямам търпение да разчистя и да видя с какво разполагам. Ще ми трябват още мебели, разбира се. Но в Англия аз научих доста за този занаят. Мога да взимам предмети на консигнация от други търговци, да ходя по разпродажби, да обикалям бордеи и бараки като тази на Реба. При нея има един чайник, за който съм сигурна, че е китайски. Капакът е пукнат, но почти не личи.

Елизабет леко се прокашля, за да привлече вниманието й.

— Извари го в мляко — каза тя. — Пукнатината ще се затвори.

Гардън се втурна да прегърне пралеля си.

— Чудесна си! Нали не мислиш, че съм се побъркала? Поемам голям риск. И почти нямам шансове да спечеля. Ще си заложа табакерата. Ще ми стигне, за да наема някоя дупка за месец-два.

Елизабет се засмя.

— Да, скъпа моя, мисля че наистина си луда. И много се радвам за теб. Слава Богу, че намираш сили за такава лудост и дързост. Сега относно заложната къща: зная една, с която имах доста вземане-даване преди години…

 

 

В отговор на телефонното обаждане на Елизабет Ендрю Енсън изпрати експерт от банката. Придружаваха го двама въоръжени полицаи. Тримата чакаха на вратата, докато Елизабет подписваше разписката.

— Ендрю със същия успех можеше да помести във вестника обява: „ЗА ВАС, КРАДЦИ“.

Беше симпатично момченце, но откак стана банкер е заприличал на страхлива стара мома.

Тя отвори кутията и Гардън ахна. Дори в Монте Карло не беше виждала толкова много и толкова големи диаманти.

— Какво е това? — прошепна тя.

Елизабет обърна кутията и изсипа диамантите на бюрото си.

— Ужасна е, нали? — каза тя. — Постоянно забравям колко отвратителна е всъщност — тя вдигна купа с две ръце. Представляваше пищна огърлица, която покриваше почти цялото деколте с огромни скъпоценни камъни, а отдолу — капковидна висулка, тежаща поне тридесет карата.

— И освен това мръсна — каза Елизабет — Ще се наложи да я изкиснем в амоняк. Можеш ли да си представиш, Гардън, че баща ми, който е имал репутацията на изтънчен и уморен човек, е купил това нещо на майка ми. Без съмнение това е най-бруталното произведение, излязло от човешки ръце — тя пусна огърлицата на бюрото.

— Но въпреки това — каза тя, — тя многократно спасява семейството. Брат ми, твоят дядо я скри в една хралупа преди настъплението на войските на Севера. След войната сме я залагали поне пет-шест пъти. С нейна помощ основахме предприятието за торове и с нейна помощ то няколко пъти се спаси от банкрут, докато аз го управлявах. А сега ще ти помогне да се утвърдиш в търговията.

— Но, лельо Елизабет, не бих могла!

— Ще можеш, разбира се. И ще трябва да преуспееш, за да можеш да я откупиш и да ми я върнеш. Отвратителна е и тъй нататък, но има голяма сантиментална стойност за мен.

Антиквариатът „Лоукънтри“ отвори на 6-ти януари 1932.

91

От деня, в който Гардън реши да започне търговия, до деня, в който отвори магазина, изминаха четири месеца. Тя бе уплътнила всеки един ден и всяка една минута от тези четири месеца. Бе толкова заета, че изобщо не усети кога минаха Денят на Благодарността, 26-ият й рожден ден и Коледа.

Повечето от работата, която свърши, беше наистина необходима. И тя беше огромна по обем. Но освен това свърши много неща, които бяха излишни. Съзнаваше, че ако е постоянно заета, няма да може да се поддаде на отчаянието. Бракоразводното дело се проточи до септември за голямо удоволствие на вестникарите по цял свят. Отначало репортерите бдяха часове наред пред къщата на Маргърит с надеждата, че Гардън ще се появи. После някой (Елизабет кисело отбеляза, че може би именно Маргърит, и то за пари) им каза къде живее Гардън и на нея й остана единствено възможността да се крие зад затворените кепенци и заключените врати на къщата на Елизабет.

Тя запълваше времето си с четене на справочна литература относно старинни мебели, сребърни прибори, китайски порцелан и стъкло. За една седмица разбра, че колкото и усърдно и продължително да учи, никога няма да научи достатъчно, за да бъде истински експерт, в която и да е област от изкуството на старите майстори. И дори беше на път да изостави плановете си, когато Пеги даде една идея. Писмото на Пеги беше кратко и грубовато загрижено.

„Гардън, ти определено забърка голяма каша. Радвам се да чуя, че се опитваш да я оправиш. Свържи се с човека, комуто продадох боклуците от имението. Казва се Бенджамин и изглежда, си разбира от работата. Изобщо не ти съчувствам за горещината в Чарлстън. Куба прилича на огромна пещ. Боб скоро ще го прехвърлят и се надявам да го изпратят някъде, където е по-хладничко. Ако ще и Аляска да е. На Боби няма да му е лесно да свикне. Дебеличкото му телце изобщо не е свикнало с дрехи. Трябва да родя през март. Надявам се да е момиче, за да я направя първата жена — президент на САЩ. Мъжете вършат такива поразии, че сигурно скоро ще се основе партия на жените.“

Гардън телефонира на Джордж Бенджамин. О, да, много ясно си спомнял Пеги. Да, с удоволствие щял да помогне на сестра й. Да, знаел коя е тя. Да, сериозно говорел. Наистина би помогнал с удоволствие. Щял да дойде лично, ако тя в момента е възпрепятствана да излезе.

 

 

Отначало мистър Бенджамин малко се поразочарова от Гардън. Той си спомняше за Пеги с такова възхищение и сърдечност, че в сравнение с нея сестра й бе направо незабележима. Гардън нито беше толкова напориста, колкото Пеги, нито можеше да бъде тъй агресивно пряма, колкото сестра си. Но тя напълно съзнаваше невежеството си и имаше страстно желание да се изучи, две качества, които силно привличат всеки просветен ум. Преди да привършат разговора си, той вече я беше оценил по достойнство.

И освен това имаше с какво да я зарадва.

— Не се притеснявайте от това, че ви липсват знания — каза той. — В повечето случаи това ще бъде във ваш плюс. Мнозинството от хората, които ще посещават магазина ви, ще си мислят, че знаят повече, отколкото в действителност знаят. „О, Нелсън, ще каже някоя жена на съпруга си, струва ми се, че този стол е оригинален «Чипъндейл» и после ще се обърне към вас: «Мис, разкажете ми нещо за този стол.» А вие, какво ще й кажете вие? Ако сте много добър експерт ще кажете: Мадам, този стол е изпълнен в стила «Чипъндейл» от края на деветнадесети век и явно е изработен в една от работилниците в Ню Джърси, които произвеждат имитации за заведения за обществено хранене. Съдим за това по неправилните пропорции на задните крака и по-неустойчивата конструкция на кръстовидната опора.“ Обаче, скъпа моя Гардън, вие просто не знаете това. Знаете само, че сте купили този стол заедно с куп други вехтории на някаква разпродажба, че сте платила за него деветнадесет долара и че се надявате да го продадете за четиридесет. И затова казвате: Нищо не мога да ви кажа, мадам. Както виждате, махагонов е и прилича на „Чипъндейл“. „Аха, мисли си жената, това момиче е глупаво. И изобщо не разбира колкото мен. И сега ще й отмъкна този оригинален «Чипъндейл» само за петдесет долара.“ Тя е щастлива, вие имате солидна печалба и Томас Чипъндейл за пореден път се обръща в гроба. Виждате ли колко е полезно да знаете прекалено много.

Гардън се превиваше от смях. Мистър Бенджамин кротко се усмихна. Той обичаше добрата публика.

После той сериозно й разясни основните правила, които трябва да следва.

— Не купувайте нищо, което на вас не ви харесва, защото има голяма вероятност дълго да не се отървете от него. От друга страна, избягвайте да се привързвате към някои вещи до такава степен, че да ви става мъчно, когато ги продавате. Навлезли сте веднъж в търговията и единственият начин да успеете, е като непрекъснато продавате. Обичайната надценка е петдесет процента. Тоест, стремите се да удвоите парите си. Купувате за десет долара, продавате за двадесет. Но купувачите са убедени, че могат да се пазарят. Много от тях пазаруват само заради удоволствието от пазарлъка. Така че трябва да добавите още една надценка, обикновено в рамките на десет процента или там някъде, която после с неудоволствие да отбиете от цената. И така това, което сте купила за десет долара, вече струва двадесет и два или двадесет и три, за да можете в крайна сметка да го продадете за двадесет. Разбирате ли ме, Гардън?

— Да. И ми се струва, че това е страхотно губене на време.

— Хората често пазаруват именно поради тази причина. По този начин те купуват вашето време и вашето внимание, докато си купуват чашка и чинийка. А най-често се отказват и от чашката. Ето защо да работиш в търговията е толкова отвратително. Трябва да любезничиш с глупаци. Но освен това се срещаш и с приятни хора. Нещата се изравняват. И накрая, едно последно общовалидно правило. Нормално е да правите грешки и никога не трябва да съжалявате. Пукнато стъкло, фалшификат, който сте помислила за оригинал, треската, която ви обзема, когато отидете на търг и ви кара да предлагате прекалено високи цени, това лесно ще преодолеете. Но най-трудното — и аз съм го изпитал на гърба си — е когато купите, примерно, една симпатична малка масичка за шиене. Плащате за нея петдесет долара, защото я смятате за очарователна, а я продавате за сто. Изумена сте. Първоначално цената й ви се е струвала прекалено висока. Решавате, че сте постъпила хитро и че имате късмет. И после прочитате в някакво списание как някакъв гений открил в някакво магазинче в някакъв затънтен градец автентичната масичка, собственост на Бетси Рос. И илюстрацията ви се струва позната. В този момент вие трябва да се овладеете и да си спомните, че с петдесетте долара, които ви е донесла тази масичка, сте платила наема за четири месеца и именно по този начин сте останала в бизнеса.

Гардън едва удържа смеха си и каза:

— Не ми казвайте, че сте продали масичката за шиене на Бетси Рос.

— Не, но беше нещо такова. Няма да ви кажа какво точно. За съжаление не мога да приложа този свой добър съвет към себе си. Все още ме боли, когато си спомня за това.

Елизабет дойде при тях в приемната.

— Толкова весел смях не съм чувала откак веднъж зъболекарят даде на дъщеря ми етер. Може ли да се присъединя?

Гардън официално представи мистър Бенджамин на пралеля си и после добави:

— Ние си говорим на малко име, лельо Елизабет, защото сме колеги. Джордж е страхотно приятен. Успя да ме убеди, че глупостта не е недостатък.

— Невежеството, Гардън. Казах невежеството. Глупостта е непреодолим недостатък. Мисис Купър, мечтал съм за всяка една мебел в тази тая. Къщата ви е прекрасна.

— Благодаря ви, мистър Бенджамин. Но се опасявам, че аз нямам заслуга за това. Повечето неща си бяха тук. Аз добавих само лампите. И това като че ли е всичко. Все още смятам електричеството за чудесна магия. Гардън показа ли ви своя черен слон?

— Струва ми се, че не ви разбирам.

Елизабет се засмя.

— Значи явно не ви го е показала. Наследи го от една стара негърка от имението Ашли. Това е най-голямото, най-мрачното и най-мръсното нещо, което съм виждала през живота си, но Гардън вярва, че под мръсотията е прекрасен.

— Лельо Елизабет, защо трябваше да споменаваш това? Не исках Джордж да разбере, че освен невежа съм и глупава. Аз щях да си премълча за това.

Мистър Бенджамин разпери ръце.

— Сега просто не зная какво да правя — каза той. — От една страна, изгарям от любопитство, от друга страна, не искам да смущавам Гардън.

Гардън сви рамене.

— Е, май е крайно време и аз да се уверя каква съм всъщност. Само без хитрини.

Джордж Бенджамин се изправи.

— С удоволствие бих хвърлил един поглед. Но ви предупреждавам: ако не се впечатля, вие не бива да се обезкуражавате. Винаги помнете примера с масичката на Бетси Рос. Аз в никакъв случай не съм непогрешим.

Гардън отвори вратата на постройката и направи път на Джордж Бенджамин и Елизабет. Скринът беше в центъра на помещението. Беше огромен.

Гардън изтри дланите си в полата си бяха изпотени от напрежение. На ярката светлина, която нахлуваше от вратата, шкафът наистина приличаше на слон. Чувстваше се като глупачка.

— Мили Боже! — едва чуто произнесе мистър Бенджамин.

Гардън не знаеше какво да каже.

Елизабет стоеше до вратата безмълвна.

Мистър Бенджамин приближи скрина и бавно го обиколи. Извади от джоба си носна кърпа и почисти едно кръгче върху първото чекмедже. Погледна мазното черно петно върху кърпичката си.

— Мили Боже — повтори той.

„Всеки момент ще изкрещя“, помисли си Гардън.

Той прокара пръсти по ръбовете на скрина по резбования корниз и през фасадната плоскост! — където се съединяваха основата и надстройката. През цялото това време тихо си мърмореше и изведнъж се извърна към Гардън. Изглеждаше бесен.

— Тази изумителна мебел е потънала в мръсотия — каза той.

— Ценен ли е? Джордж, наистина ли е ценен?

— Варварство — каза той и поднови огледа си. Извади едно от чекмеджетата и го обърна. — Да, да, кипарис, да, кантована кръстовидна опора…, сглобка на длаб и зъб…, това може да е заостряне… — той измъкваше чекмедже след чекмедже, като подлагаше всяко на същия педантичен оглед. И още преди да извади напълно предпоследното, се вцепени като статуя. — Не, това не може да бъде — каза той.

Гардън се чувстваше на предела на силите си.

Мистър Бенджамин извади чекмеджето, нежно го прегърна и го отнесе до вратата. Той благоговейно го положи на пода и извади от джоба си очила и бавно си ги сложи.

— Е, и?

— Тишина! — извика мистър Бенджамин. Той коленичи на мръсния под и се наведе над чекмеджето. В задния му край имаше мръсно квадратно парче хартия. Краищата му бяха подвити нагоре. В средата имаше нещо, което приличаше на безформено черно петно. Мистър Бенджамин постави показалците си върху два от подвитите краища и ги изправи. После направи същото и с другите два края. Челото му блестеше от пот. Пусна хартийката и краищата отново се подвиха. Мистър Бенджамин седна на пода и свали очилата си.

— Дами — тържествено изрече той. — Това е истинско съкровище. Грандиозен принос към науката. Вгледайте се в това парче хартия. Не го докосвайте, просто го погледнете. Това е етикетът на мебелиста. Изглежда съвсем непретенциозен, нали? Но съвсем не е така. Всъщност е безкрайно претенциозен и ще ви кажа защо. През осемнадесети и началото на деветнадесети век на малката площ, която тогава е заемала нашата нация, е имало много майстори мебелисти. Работели са главно в по-големите градове, където е имало пазар за скъпите им изделия — Бостън, Филаделфия, Балтимор и Чарлстън. В наши дни най-известният център на това изкуство е Филаделфия, защото много от образците са оцелели непокътнати. За историците Чарлстън е също толкова известен, но изключително голям брой образци са били унищожени по време на Гражданската война, а още повече са изнесени след нея.

Мистър Бенджамин погледна чекмеджето с любов. Гардън и Елизабет се спогледаха неразбиращо. Накъде биеше мистър Бенджамин? Какво имаше на етикета?

— За един сериозен колекционер — продължи той търпеливо, — определянето на произхода не е достатъчно. Колкото и красив да е образецът, колекционерът желае да знае със сигурност кой го е изработил. Много образци носят етикета на майстора. Много образци от Филаделфия. И от Бостън, и от Балтимор. Но не и от Чарлстън. И защо е така? Защото са лепили етикетите с лепило и от тукашния влажен въздух те просто са се отлепяли. Или лепилото е било изяждано от някои от многобройните разновидности насекоми, голяма част от които си падат по лепилата на животинска основа. До днес имаше само един известен чарлстънски образец с етикет. До днес.

Гардън се спусна към пралеля си и я прегърна. Щеше й се да прегърне мистър Бенджамин, но, независимо от това, че си говореха на малко име, това не би било благоприлично.

— Значи наистина е ценно — каза тя с известно самодоволство.

— Има ли стойност, мистър Бенджамин? — каза Елизабет със забележително самообладание.

— Безценен е, мисис Купър. Трябва да се постави в музей.

— Глупости. Ще бъде най-престижната стока в магазина. Гардън, трябва да му поставиш ужасяваща цена. Тогава цените на всичките ти останали антики ще изглеждат съвсем приемливи.

Раменете на мистър Бенджамин потрепнаха, след това цялото му тяло се затресе от смях. Смя се толкова дълго, че Гардън и Елизабет се разтревожиха за него. Най-после той изтри сълзите от очите си и очилата с мръсната си кърпичка.

— Трябва бързо да си намеря друга работа, преди Гардън да е отворила магазина си. Първо Пеги с таланта си да се пазари, след това Гардън с таланта си да открива съкровища. Няма място за конкуренция. Ако ми разрешите ще изпратя историк, за да фотографира и регистрира това невероятно откритие. Не просто образец с етикет, а образец с етикет от Томас Елф — най-добрия мебелист на Чарлстън.

Той се изправи на крака и върна чекмеджето на мястото му.

— Не пипайте нищо в мое отсъствие. Почистването трябва да се извърши изключително прецизно. На теб, Гардън, като собственик може би ще ти разреша да помогнеш, но не съм сигурен още. Нямам търпение да се заема с него — тръкна с пръст една от почернелите дръжки на чекмеджетата. — Оригинални месингови дръжки. Господи, какъв ден. Трябва да тръгвам. Ще ви телефонирам утре.

Елизабет изпрати мистър Бенджамин до вратата.

— Вие знаехте, нали, мисис Купър? — попита той тихо.

— Че имало етикет? Или какво означава той. Ни най-малко. Знаех само, че е ценен. Леля ми Джулия го даде на старицата Пенси, а нищо около леля Джулия не беше евтино.

— Но вие изразихте определено отрицателно отношение към скрина. Сигурно много обичате Гардън.

— Да, така е. Освен това й вярвам. За нещастие самата тя не си вярваше. До днес. Сега вече си вярва. И за това съм ви много задължена, мистър Бенджамин.

— Аз съм ви задължен. През целия си живот съм чел за научни открития. И през ум не ми е минавало, че един ден ще участвам в такова откритие.

— И аз много се радвам, че участвахте, мистър Бенджамин. В противен случай щях да изхвърля това парче хартия — толкова е неугледно — Елизабет дяволито се усмихна.

Мистър Бенджамин потръпна и се поклони за довиждане. Беше онемял.

 

 

Когато се върна вкъщи, се отправи директно към кабинета си, без дори да си свали шапката. Искаше да направи някои бележки, да телефонира на свой приятел в музея, да се разтовари от напрежението на деня. Жена му го пресрещна във фоайето.

— Как изглежда тя, Джордж?

— Дороти, случи се нещо изумително. Една стара негърка…

— После, скъпи, после ще ми разкажеш. Сега кажи за Гардън Харис. Много ли бижута имаше по нея? Гримирана ли беше? Имаше ли шампанско? Имаше ли вид на ъъъ, нали разбираш, разпусната?

— За Бога, Дороти, за какво говориш? Открих подписан Елф. Кой го е грижа за шампанско, диаманти и тям подобни глупости?

Мисис Бенджамин въздъхна.

— Сигурна бях, че няма да забележиш нищо важно, но все пак се надявах. Хайде, добре, разказвай за Елф.

92

— Не е ли прекрасно, лельо Елизабет? Просто не мога да повярвам. Джордж Бенджамин е прекрасен, нали? — Гардън не можеше да си намери място от щастие.

Елизабет се усмихна.

— Отговорът на двата въпроса е „да“. Осъзнаваш ли, Гардън, че току-що ти започна да трупаш капитал? Имам предвид финансов капитал. Истинският ти капитал е добрият ти вкус. С негова помощ ще дойде всичко останало.

Гардън изумена се взря в леля си.

— Не бях помислила за това. Какво облекчение! Винаги мога да продам скрина. Каквото и да се случи, ще мога да ти се издължа, да откупя огърлицата. Сега вече наистина съм в бизнеса — тя седна и замечта за блажените дни, които й предстояха.

Елизабет помълча и след това прекъсна мечтанието й.

— Сега, когато пожъна такива успехи, трябва да обсъдим това как ще живееш занапред. Не би ли желала да живееш самостоятелно, Гардън? Сигурно ти е омръзнало да живееш като нечий гост.

Гардън си спомни безметежните дни в Хампстед Хийт, когато със Скай имаха собствен дом. И еуфорията покрай скрина на Елф бързо се стопи.

— Винаги съм мечтала за собствен дом, лельо Елизабет. Мечтата ми се сбъдна, но за кратко. Тогава бяха най-щастливите дни в живота ми. Но те безвъзвратно отминаха.

— Щом е така — каза Елизабет, — няма никакъв смисъл да се унасяш в носталгични спомени. Имам едно предложение относно твоето бъдеще. Забрави миналото. Постройката, където сега е съкровището ти, може да се преустрои в чудесна вила. На горния етаж има две стаи, които ще станат спални. Отдавна възнамерявах да я постегна и да я дам под наем, но така и не се реших. Ето сега една прекрасна възможност. Можеш също така да ползваш и другата постройка. Тя ми служеше за канцелария, докато управлявах предприятието за торове. Нужно е само добре да се почисти и Хелън ще има къде да си играе, когато се развали времето. Как мислиш?

— Искам да ти плащам наем.

— Разбира се, че ще ми плащаш наем.

— Хайде още сега да отидем и да ги разгледаме.

— Ти иди сама. Аз съм ги разглеждала достатъчно. Ще изпия на спокойствие чаша чай, преди Хелън да се е събудила. Не е трябвало да учиш това дете да говори.

 

 

Ремонтът на постройките, инсталирането на електричество и водопровод се проточи до средата на октомври. Дотогава процесът беше завършил и Гардън бе официално разведена. И репортерите бяха изчезнали.

— А сега възнамерявам да обзаведа къщата и магазина — заяви тя. — Като за начало ще ползвам къщичката за игра на Хелън вместо склад.

Мистър Бенджамин бе дълбоко възмутен. За него къщичката за игра бе светилище. Там можеше да се подслони единствено безценният скрин на Елф. Всяка неделя, когато неговият магазин бе затворен, той с любов и търпение сваляше от скъпоценната мебел пласт след пласт мръсотия и прах с помощта на смес от хладка вода, дървени стърготини и терпентин.

— А сега ще си потърся магазин — каза Гардън. Имаше много помещения под наем. Единственото неудобство се състоеше в това да напусне сигурността на къщата на Елизабет и да се изложи на любопитните погледи, които я следваха навсякъде из града. Гардън преднамерено бе спряла да следи пресата, но знаеше, че седмици наред процесът е бил основна тема.

— Страхувам се — призна тя пред пралеля си.

— Ако сега не намериш сили да преодолееш този страх, той никога няма да те напусне.

Агентът по недвижими имоти бе пределно тактичен. Той отхвърляше възможност след възможност с оправданието, че помещенията са прекалено малки… прекалено големи… прекалено мрачни… прекалено осветени…

— Мистър Смайт, зная какъв е проблемът ви — каза Гардън. Тя бе пребледняла. — Хората не желаят да си имат работа с мен, нали?

— Съжалявам, мисис Харис.

— Вината не е ваша. Напълно ви разбирам.

Мистър Смайт се почувства изключително неудобно. Два от предлаганите имоти бяха негова собственост. Той се чудеше дали всички слухове, които се носеха, бяха достоверни. Тя определено беше красавица. И ако имаше поне капчица истина в това, което разправяха вестниците… Може би, ако й дадеше под наем помещението на „Чърч Стрийт“ Тя щеше да се чувства задължена към него, а и той щеше да наминава от време навреме, за да види как вървят нещата… Жена му щеше да го убие.

— Има една възможност, но мястото не е съвсем централно.

 

 

— Намерих! — каза Гардън, когато се върна вкъщи. — Преди е било конюшня и е невъобразимо мръсно, но отзад има малко патио с прекрасно смокиново дръвче. На „Чалмърс Стрийт“ е.

Елизабет се вгледа в усмихнатото лице на Гардън. Напрежението бе оставило малки бръчици в ъгълчетата на очите й и покрай ноздрите. Но кризата бе преминала. Тя бе оцеляла.

През следващите седмици, когато Гардън се сблъска с отчуждението и враждебността на хората, тези бръчици се задълбочиха. Но тя устоя. Защото вече сама управляваше съдбата си.

Любимото й занимание бяха разпродажбите. Понякога се случваше да тръгва преди зори за някой отдалечен град или ферма, където имаше обявен търг, за да може преди всички да разгледа продаваните образци. Беше изключително делова. Носеше си бележник, в който записваше какво смята да купи и колко е склонна да плати. Ако наддаванията надхвърляха определената от нея сума, тя спираше участието си, макар че често се ядосваше, че някой има дързостта да я конкурира.

Понякога покупките й не се вместваха в стария „Форд Т“. В такива случаи на другия ден тя заемаше камиона от приятеля на Метю, приготвяше обяд, и двете с Хелън отиваха да приберат придобивката.

Тя вземаше и Хелън, когато ходеше „на лов“. Двете обикаляха бордеите около бившите големи плантации. Чукаше на вратите, молеше за чаша вода и оглеждаше обзавеждането за мебели, които биха могли да са подарени от някой от бившите плантатори. И винаги имаше богати находки. В долината имаше много заможни фамилии. Гардън направи множество запознанства. Собствениците на мебелите бяха щастливи да се отърват от „вехториите“ срещу известна сума, с която да подновят обзавеждането си. Често й се случваше да прави по два курса. Веднъж откри патинирала продълговата сребърна делва, в която са съхранявали мас. Веднага се обади на Джордж Бенджамин.

— Мисля, че попаднах на нещо. Ще ми помогнеш ли да открия какво точно е?

Той почисти дъното и направи няколко справки в каталога на производителите.

— Как го постигаш? Изработена е от Хестър Бейтмън!

Гардън веднага написа писмо на Пеги, за да сподели това, което научи от мистър Бенджамин. Един от най-добрите майстори на сребърни изделия в Англия през 18 век е била жена.

Пеги отговори, че изобщо не е учудена. Освен това й съобщи новото им назначение. В Исландия.

„Казах, че с удоволствие бих отишла в Аляска. Това с Исландия идва малко отгоре, но военните там са решили да си построят летище.“

И изведнъж след многото месеци, прекарани в ремонти, пренасяния, доизкусурявания и планиране, сякаш с магическа пръчица всичко си дойде на мястото. Мистър Бенджамин положи последния пласт лак върху грейналите плоскости на скрина на Елф. Гардън почисти последните остатъци от опаковъчна хартия в магазина. Хелън приготви дрешките на куклата си за преместването в новата къща. Елизабет извади последната си бутилка вино от запасите си отпреди сухия режим и я сложи в новия електрически хладилник в къщата на Гардън.

— Каква прекрасна изненада — каза Гардън, когато я видя. — Благодаря ти, лельо Елизабет. Ще те поканя на вечеря и ще я отворим — тя разопакова продуктите, които беше купила за малката, но практична кухня. — Прекрасно е да се живее в Америка! С това изобилие дори аз мога да сготвя нещо — имаше консервирана супа, бисквити, фъстъчено масло, ябълков сос и дори най-модерното произведение на американската кухня — хлебчета.

„Аз съм кралица на владенията си“, каза си тя и огледа голямата стая, която заемаше първия етаж. На мястото на високите сводести врати имаше дограма с малки прозорчета, пръстеният под беше облицован и полиран. Мебелировката беше набавена чрез „сполучливи покупки“ от различни разпродажби, приятна смесица от различни стилове, като при избора критерий беше не цената, а надеждността. Хелън се опитваше да помага във всичко. Столовете и диванът бяха претапицирани със зебло и дамаска в синьо и бяло. Възглавничките бяха облечени в хасе на бели и червени карета. По земята бяха пръснати множество килимчета.

— Светло и уютно е — одобрително каза Елизабет.

— А освен това евтино и лесно за поддържане — добави Гардън. Беше много доволна от извършеното. Единствената скъпа вещ в цялата стая беше един голям меден котел, който стоеше до камината, пълен с въглища за подхранване на огъня. Над огромната чамова полица висеше картината на Трад „Свети Архангел Михаил“, заета от Елизабет. Имаше няколко лавици с книги, радио „Атуотър Кент“ и синя глинена фруктиера с ябълки. Какво друго можеше да иска човек? Гардън си зададе въпроса, но не й достигна кураж да си отговори. Тя бе запалила огъня в камината с един вестник, в който надълго и нашироко се описваше сватбата на Скай и младата графиня дьо Варини.

Тази вечер Гардън си легна в собственото си легло, в собствената си стая, в собствената си къща. Заспа, докато си повтаряше думите на Елизабет. Тя бе казала: „От тридесет години живея сама и съм установила със сигурност, че това е най-добрият начин да живее човек.“

93

На следващия ден Гардън отвори антиквариата „Лоукънтри“.

Магазинът й достави по-голяма радост дори от къщата. Скринът беше на почетното място върху ниска платформа до стената, ограден с пурпурно въже на месингови стойки. Имаше пет маси с различни размери в различни стилове, като на всяка бяха подредени порцеланови или сребърни съдове; четири кресла, две канапета и една висока библиотека, пълна със сервизи от стъкло и китайски порцелан. В дъното на магазина, пред прозореца с изглед към патиото, имаше бюро в стил „Кралица Ан“ и стол. Счетоводната книга, книгата с разписките и кутията с парите бяха в чекмеджетата на бюрото. Наблизо имаше малка тумбеста печка с месингова кофа за въглища. Върху нея в меден чайник се грееше вода за чай. Гардън смяташе, че ще печели клиентела с такива дребни актове на внимание като например да предлага чай на посетителите, докато чакат да им опаковат покупките. Имаше подготвен поднос с чашки, чинийки, лъжички, кутийка за чай, кутийка за бисквити, чайник, цедка, кана вода, съд с бучки захар и щипци. Гардън четири пъти преподреди всичко и въпреки това забрави да донесе от къщи салфетки. В четири часа тя сервира чай на Джордж Бенджамин.

— През целия ден не влезе нито един човек — каза тя и се разплака.

Мистър Бенджамин смутено я потупа по рамото.

— Мило дете, и в моя магазин се случва дни наред да не влезе човек, въпреки че е на „Кинг Стрийт“. Трябва да си вземеш нещо за четене. Аз сигурно съм прочел към хиляда книги. И дори се ядосвам, когато някой влезе и ми прекъсне четенето… Не, това явно не ти се нрави. Чакай да видим… Сетих се. Моля те, Гардън, не плачи. Знам какво да направим.

Гардън го погледна, като все още хлипаше, но сълзите й бяха секнали.

— Ще се обадим във вестника — каза мистър Бенджамин.

— Във вестника? Майната му на този проклет вестник!

Мистър Бенджамин бе шокиран. Той беше шестдесет и четири годишен и беше джентълмен. Никога през живота си не бе чувал дама да ругае.

Гардън го изгледа застрашително.

— Как изобщо можа да ти мине през ум такова нещо, Джордж? Вестниците ме преследваха и съсипаха живота ми. Не желая да имам нищо общо с тях.

— Да, разбира се. Да. Ясно. Но ти няма да имаш нищо общо, Гардън. Разбери ме правилно. Те няма да идват тук заради теб. Те ще идват тук, за да видят Томас Елф.

Гардън се замисли.

— Това ми звучи наивно, Джордж. Те не биха пропуснали възможността да се подиграят на опозорената жена. Именно клюките повишават тиража на вестниците, а не научните съобщения.

— Не и ако говоря с един мой добър приятел, който е редактор. Ще подходя много дипломатично. Няма да му кажа за какво става въпрос, докато не се съгласи на моите условия. Какво ще кажеш за това, Гардън? „Чалмърс Стрийт“ е далеч от търговската зона.

— Нужно ми е време да си помисля.

След една седмица Гардън му изпрати бележка: „Помислих. Съгласна съм.“

За това време в магазина влезе само един човек, когото тя бегло познаваше от абитуриентските си дни. Той се бе оженил за едно момиче, което завърши Ашли Хол две години преди нея. Тя му се усмихна особено лъчезарно, защото не можа да си спомни името му, нито пък това на жена му. Той също се усмихна и с твърде груби изрази й предложи помощ в случай, че се чувства самотна.

— Ако веднага не напуснете, ще ви ударя с този ръжен — изкрещя тя и се въоръжи.

— Не си играй с мен, сладурче. Знам, че си умираш за оная работа — ръката му се спусна към ципа на панталона.

Гардън пъхна ръжена в печката.

— Извади го и ще ти го жигосам — предупреди го тя.

Вратата се затвори след него и Гардън се разтрепери. Вече се страхуваше да стои сама. Магазинът бе далеч от околните сгради и то на улица, по която нямаше почти никакво движение. Дори вестникарските скандали бяха за предпочитане пред страха. Тя с лъжлив ентусиазъм бе разказала на Елизабет как клиенти са влизали в магазина само за да видят с очите си позорно известната Гардън Харис. Е, добре, сега щеше да им каже къде да я намерят. Нека да я зяпат колкото си искат, стига да не стои сама и беззащитна.

 

 

Материалът в пресата бе точно такъв, какъвто Джордж Бенджамин беше обещал да бъде. Имаше снимка на магазина, скрина, отвореното чекмедже с авторския знак на Томас Елф. Името на Гардън се споменаваше само веднъж и то като „Г. Харис, собственик на антиквариата «Лоукънтри».“

Дни наред след излизането на статията малкото звънче над вратата не замлъкна. Повечето хора просто изгаряха от любопитство да видят Гардън. Псевдонимът „Г. Харис“ не успя да заблуди читателите и те веднага направиха връзката със скандалния процес. Те я зяпаха, нахално я оглеждаха и си говореха шепнешком, но също и купуваха. Освен това имаше хора, които проявиха неподправен интерес към скрина на Елф. А много от тях видяха сред изложените вещи нещо, което „идеално се вмества в онзи ъгъл до вратата“ или „има абсолютно същия цвят като завесите ми“. Гардън запълни цяла една страница в счетоводната си книга и внимателно следеше обявите за търгове. За нещастие всички разпродажби се провеждаха в събота, а тя трябваше да стои в магазина.

До края на февруари потокът от посетители намаля и започнаха да се появяват сериозните купувачи: представители на музеи, на сериозни колекционери, на големите аукционни къщи от Ню Йорк. Когато я запитаха за цената на скрина, Гардън назова най-голямата цифра, която можа да измисли.

— Петдесет хиляди долара — каза тя.

Един човек от Уилмингтън, щата Делауер, сякаш беше готов да го купи и сърцето й примря.

Тя получи толкова много запитвания по пощата, че се наложи да поръча в печатницата картичка с информация за Томас Елф и рисунка на етикета, скрина и неговите размери. Това й струваше дванадесет долара и тя повиши цената на седемдесет и пет хиляди долара.

— Имам големи пощенски разходи — оправда се тя пред Джордж Бенджамин. Той каза, че това е най-смешното нещо, което е чувал през живота си.

По-голямата част от кореспонденцията й се състоеше от делови писма на плътна, скъпа хартия, но някои от тях явно бяха изпратени от ексцентрици. Едно от тях представляваше просто статия за скрина, откъсната от „Ню Йорк Таймс“. Върху снимката със зелено мастило беше надраскано: „Колко струва?“

Гардън изпрати на посочения адрес една картичка, а плика и вестника изхвърли на боклука.

И през ум не й мина да обърне парчето вестник и да прочете какво пише на гърба.

Ако беше сторила това, щеше да прочете част от статията, в която се разказваше за автомобилната катастрофа, при която са загинали Скай и новата му съпруга. Навлезли в един завой на Хот Корниш с прекалено висока скорост.

94

— Напрегнат ден, а? — каза Елизабет и погледна легена с гореща вода, в който Гардън бе натопила краката си.

— Можеше и още. Работата ми харесва повече, когато има много клиенти. Днес нямаше много хора, но беше страшно досадно. После ще ти разкажа.

Животът на Гардън бе започнал да тече в едно приятно и динамично еднообразие. Ставаше в седем, приготвяше си кафе и закуска за Хелън. Белва, бавачката на Хелън, я сменяше в осем и половина, за да може Гардън да се изкъпе и облече. Тя вече почти беше свикнала да се грижи за себе си, но понякога, когато липсваше някое копче или трябваше да се глади някоя риза, Гардън с носталгия си спомняше Корин, закуските, сервирани в леглото и безкрайните ароматни вани.

В девет Гардън отиваше в магазина, метеше и забърсваше праха и в десет отваряше. В два и половина окачваше на вратата табелка: „Затворено за обяд“.

Отиваше у Елизабет, която я гощаваше с типични чарлстънски ястия. Обратно в магазина — в три и половина до шест, когато се прибираше вкъщи, за да смени Белва, да приготви вечеря за Хелън и да си играе с нея до седем, а после да я сложи да спи. След това приготвяше вечеря за себе си, почистваше кухнята и сядаше да си почине с едно кафе и цигара. Малко преди осем идваше Елизабет и те слушаха „Еймъс и Анди“ до осем и петнадесет.

После обикновено разговаряха до към девет, когато Елизабет се прибираше вкъщи и на Гардън й оставаше време да почете, да изпере нещо, да си измие косата или да слуша други предавания по радиото. То все още беше едно малко чудо за нея. Какъв напредък, и то само за няколко години, си мислеше тя и си спомняше как очакваше новините за Линдбърг от примитивния детекторен приемник със слушалките.

— Слуша ли ти се Кейт Смит? — попита Елизабет.

— Не особено.

Елизабет изключи радиото.

— Направо ме разсмиват. Особено Кингфиш. Хайде сега, кажи ми какво те ядоса?

— Ами Чарлстън като цяло. Хората. Разбираш ли, досега в магазина не съм видяла една позната физиономия. Всички посетители са или моряци, или туристи. Това само по себе си е ужасно. Но това, което не мога да понеса, е, че сякаш съм невидима, когато съм на улицата. Хората сякаш гледат през мен. Днес Люси Смит изпрати слугинята си да попита за супника от витрината. Представяш ли си! Слугинята! Можеше поне да ми звънне по телефона. Можеше дори да не се представя. Сигурно е мислила, че ще й предам някоя зараза по телефона.

След този изблик на Гардън Елизабет дълго мълча.

— Нарушаването на нормите винаги се наказва — тихо каза тя.

— Но това беше толкова отдавна! Сега всичко е различно. И ако аз заслужавам наказание, каква вина има Хелън? Белва не може да я заведе в парка Батъри, нито в парка до пощата. Другите бавачки не разрешават на децата да играят с нея. Това е отвратително. Мразя Чарлстън!

— Ти трябва да извоюваш авторитета си, Гардън. Тук си само от шест месеца. С течение на времето хората ще започнат да те приемат.

— Не вярвам. А и защо ли да вярвам? Цял живот ще нося позора си. И Хелън също. Това е ужасно.

— Ще започнат да те приемат, защото си родена тук. Чарлстън винаги се грижи за децата си. Ти нищо не знаеш за този град, за твоя дом. Единственото, което малоумната ти майка знаеше, бе, че Чарлстън е средище на изключително отбрано общество. Тя е уверена, че св. Сесилия е всичко на този свят. Тя не прави разлика между символ и действителност. Слушай ме сега, Гардън, ще ти разкажа за Чарлстън. Когато започна Гражданската война да, Гражданската война, а не войната между щатите или войната за независимост на Юга. Когато брат се изправи срещу брата, това е гражданска война. Както и да е, в 1861 година този град имаше почти двестагодишна история и в течение на повече от сто и петдесет години бе най-цивилизованото място на този континент. Опера, изкуство, театър, архитектура, градоустройство, образование — имахме всичко необходимо и повече. Защото бяхме невероятно богати. Ако ти се струва, че принчипесата и приятелите й живеят в охолство, просто се опитай да си представиш това умножено по десет. Или по двадесет. Това представляваше Чарлстън. Но с една възлова разлика: че беше истински цивилизован. Достойнство, дълг, отговорност, умереност, такт, себеуважение, това не бяха просто думи. Привилегиите носеха със себе си и отговорности. Благородството задължава.

Но започна войната и богатството се стопи. Не и културата обаче. Чарлстън бе достатъчно малък, за да създава чувство за близост между хората, да запази почитта им към моралните норми. Ние всички се познавахме, бяхме общност, а окупационният корпус бяха натрапници. Спомням си това време. Боже мой, колко беше трудно! Но бяхме сплотени и устояхме. Защото никой не се прекърши. Нито пред бедността, нито пред страха, нито пред примамливата възможност да продаде принципите си. Почти всички бяха уплашени, изтощени, дори гладни. Но те запазиха своето достойнство, своето самоуважение. Защото Чарлстън ни обединяваше и ни подкрепяше.

— И сега е така. Въпреки че времената са много по-благоприятни. Вестниците и списанията се оплакват от Депресията. Но това не ни прави голямо впечатление. Ние преживяваме наша собствена депресия от Гражданската война насам. Единствената разлика сега е, че цените падат, а това е добре дошло.

Причината за твоята изолация сега е, че си една от нас, а не се държа подобаващо. Загуби своето себеуважение. Ти не само погази нормите на цивилизованото общество, а и превърна това в зрелище. Не твърдя, че чарлстънци не пият или не прелюбодействат. Но те не правят това обществено достояние. Дискретността и двуличието не са едно и също нещо. Дискретността е негласно споразумение, което позволява на хората да бъдат толерантни един към друг, дава им лична свобода и независимост. Нашата общност е малка. По един или друг начин всички сме грешни. Но докато сме в неведение — престорено или истинско — за своите грехове, ние можем да живеем заедно и да си помагаме.

Ти не им остави възможност да подминат греховете ти. Ни най-малка. Раните, които отвори, трябва да заздравеят сами. Твоето място е тук. Това е твоят род и той ще те защити пред всеки външен натрапник. Цената, която ще платиш за тази обща подкрепа, е общото неодобрение, което срещаш, след като си прекрачила границите на задълженията си към обществото.

— Доста дълго нравоучително слово се получи, а? Смятам, че ще ти бъде по-лесно да понесеш изолацията, ако знаещ с какво си я заслужила. Разбираш ли ме? Имаше ли някаква полза от всичките ми излияния?

Гардън сви рамене.

— Схващам в общи линии. Но това не променя отношението ми. Въпреки всичко мразя Чарлстън.

— Тогава ми остава само да се надявам, че ще ти мине. Радвам се, че си тук. Няма да ми е приятно, ако си тръгнеш.

— Не се притеснявай за това, лельо Елизабет. Трябва да се взема в ръце, преди да събера кураж да направя каквото и да било без твоя помощ.

— Това ми звучи абсурдно, но сега ще го приема. Подобно обяснение ми върши работа. Лека нощ, Гардън.

— Лека нощ… лельо Елизабет, ако съм послушна, кога ще ми се опростят греховете?

— Нямам представа, Гардън. Всички сме хора. Сигурна съм, че щеше да стане по-бързо, ако не беше толкова красива. Лягай си вече. Късно е. Разказът на Елизабет за Чарлстън наистина помогна, защото даде на Гардън надежда, че нещата ще се променят. Тя наистина беше много завета, но това не можеше да прикрие факта, че бе самотна. Когато някоя вечер чуеше по радиото тъжна мелодия, тя безпомощно се разплакваше.

Но на сутринта Хелън казваше някоя смехория, после някой клиент отбелязваше красивата подредба на цветята в магазина или пък Сели готвеше за обяд домати с ориз, защото знаеше, че Гардън обича това ястие. И Гардън се стягаше и решаваше вече да не бъде ревла.

На първи март Гардън заедно с всички останали майки в Америка разбра, че няма право да се оплаква от каквото и да било. Бебето на Линдбърг бе отвлечено. Това бе толкова ужасно, че Америка потръпна.

Отново всички говореха за Линдбърг, Линдбърг, Линдбърг. Във вестниците, по радиото, по улиците, в магазините, името не слизаше от устните на хората. Гардън си спомняше парижкото въодушевление и на този фон случката изглеждаше още по-трагична. Чарлз Линдбърг беше толкова млад. Тя си спомняше усмивката му, когато на „Бурже“ тълпата го носеше на ръце. Тези спомени я караха да се чувства съпричастна към съдбата му, сякаш неговият живот по тайнствен начин бе свързан с нейния. Неговата трагедия беше и нейна трагедия.

Радваше се, че Хелън не е свикнала да ходи в парка, защото Гардън вече се страхуваше да я пуска да играе извън двора. Страхуваше се дори да ходи на работа. Искаше Хелън да е пред очите й денонощно.

Но не можеше да изостави работата си и това я спасяваше. Въпреки че всеки ден вземаше със себе си радиото, за да слуша новините, тя не можеше да прекарва цялото си време край него. Трябваше да бърше прах, да лъска, да размества мебели, да разговаря с клиенти, да разяснява особеностите на стила на Елф, ценността на авторския печат и нерядко да упътва посетители към художествената галерия или Форт Сънтър, Хугенотската църква или „някое приятно местенце за нощуване“. Туристическият сезон бе в разгара си.

Гардън разбра, че независимо от обстоятелствата животът трябва да продължава. Пеги й писа:

„Момче е. Пак. Франк. Страхотен е.“

Това напомни на Гардън, че на този свят се случват и хубави неща.

Един ден в магазина влязоха две двойки от типа, който Джордж Бенджамин сполучливо беше описал като любители на пазарлъците. Гардън страхотно се забавлява, докато се правеше на невежа относно двете канапета и накрая и двете двойки си купиха по едно след много потайни шушукания. Това особено много й хареса, защото преди беше срещала една от двойките. Гостуваха на Вики в Саутхямптън. Сега не я познаха. Започна да се убеждава, че миналото наистина е мъртво и сякаш Скай вече й липсваше по-малко. Почти успя да изостави надеждата, че той ще се върне при нея.

Съсредоточи вниманието си върху изпразващия се магазин. Трябваше да намери нещо, което да запълни мястото на канапетата. Нае съпругата на един моряк да работи в съботите, а самата тя отново започна да посещава разпродажби.

Все по-често срещаше познати лица. Те също я познаваха. Но не като героиня от вестникарски скандали, а като търговец на антики. Имаше дух на колегиалност, особена дружеска атмосфера, изпълнена с разкази за добри сделки, интересни клиенти и слухове за предстоящи особено добри търгове. Гардън най-после повярва, че ще успее да си изгради нов живот, че няма завинаги да остане известна като „разгулната пепеляшка“.

Когато най-сетне откриха трупчето на бебето на Линдбърг на 12 май, Гардън изпита остра болка за родителите на бебето, а не за себе си. Сега за нея „Бурже“ и пристигането на „Духът на Сейнт Луис“ бяха един важен спомен, но само толкова. Тя не беше част от живота на Чарлз Линдбърг. Тя имаше свой собствен живот и бе напълно в състояние да го управлява.

Разплака се и сълзите сякаш я пречистиха. И излезе от тази емоционална криза със сърце, готово да приеме реалностите на живота. А това бе един добър живот. Имаше истински дом, дете, което обожаваше, работа, която обичаше и хора, които я почитаха. Бе по-богата от когато и да е било.

— Искаш ли да ти кажа нещо хубаво, лельо Елизабет? — каза Гардън няколко дни по-късно. — Аз наистина съм много щастлива.

95

Беше четиринадесети юли, денят на падането на Бастилията, и Гардън си пееше „Марсилезата“, докато разчистваше, преди да затвори магазина. Беше решила, че е прекалено горещо и едва ли можеше да очаква клиенти. Можеше да си позволи да затвори по-рано.

Но много добре знаеше, че това не е истинската причина. Истинската причина бе съвсем друга. На следващия ден Хелън навършваше три години и Гардън искаше да й подари куклата „малкото сираче Ани“. Бе видяла рекламата в последния брой на „Нюз енд Къриър“. Беше прекалено скъпа, а и без това Хелън получаваше твърде много подаръци, но пък бе влюбена в едноименното радиопредаване. Беше научила песничката, с която започваше, и я пееше поне по сто пъти на ден. Гардън довърши френския химн и запя същата песничка.

Коя е тази малка бърборана,

с коса тъй спретнато прибрана?

Коя ли е?

Малкото сираче Ани е…

Звънчето над вратата дрънна. Гардън усмихната затули устни с ръка. Не беше много прилично за един търговец на антики да си пее детски песнички.

— Какво обичате? — попита тя.

Бяха двама мъже. Явно им беше много горещо и се чувстваха и неудобно в тъмните си костюми и шапки.

„Сигурно са туристи, помисли си Гардън. Южняците винаги ходят с бели костюми и шапки през лятото.“

— Вие ли сте мисис Гардън Харис? — попита по-високият.

„Ясно, помисли си Гардън, северняци, които се интересуват от скрина на Елф. Интересно от кой музей са.“

— Да, аз съм — каза тя.

— Имам заповед да ви арестувам.

 

 

Бяха много експедитивни. Единият взе ключовете от Гардън и заключи магазина. Но далеч не бяха внимателни. Без да отговорят на обърканите й въпроси, я натикаха в една черна кола, която ги чакаше отпред. Там, където я сграбчиха под мишниците, останаха синини, които после не се разнесоха седмици наред.

Тяхната грубост бе напълно оправдана. Защото тя бе обвинена в престъпление, което цялата нация смяташе за най-позорно от всички. Отвличане.

Отведоха я в градския затвор на „Сеинт Филип Стрийт“ — огромна, наподобяваща крепост постройка с тежки врати и зарешетени прозорци. Гардън се спъваше по стълбите и мъжете почти я влачеха нагоре. Краката й отчаяно се опитваха да намерят пода и да запазят равновесието и. И така я домъкнаха до високото бюро във фоайето. От лявата си страна Гардън чу отчаян женски плач. Всичко миришеше на страх и хлорна вар.

Единият от полицаите, които я арестуваха заговори. Това бяха първите думи, които Гардън чу, откакто напуснаха магазина.

— Федерални агенти — каза той и със замах извади значката си. След това от горния си джоб измъкна сгънат лист хартия. — Ето заповедта за арестуване. Ще задържите ли затворничката, докато установим контакт с началниците си?

Зад бюрото седеше мършав и унил полицай. Той любопитно изгледа Гардън.

— Няма проблем каза той — поднесе писалка към отворената пред него книга.

— Господин полицай, изобщо не разбирам за какво е всичко това — проплака Гардън. — Трябва да е станала някаква грешка. Кажете им! Нищо не съм направила. Моля ви, моля ви, помогнете ми! Не желаят да говорят с мен, причиняват ми болка. Нищо не разбирам.

— Затваряй си устата, мадам — каза полицаят. — Разговарям с тези господа — той потопи писалката в мастилницата. — Какво е обвинението?

— Тук пише. Отвличане.

Полицаят имаше две малки деца. Той изгледа Гардън с отвращение и омраза.

— Заключете я — каза той на някого, който стоеше зад него. И докато преписваше информацията от заповедта за арест друг полицай впи пръсти в синините, оставени от федералните агенти.

— Не можете да правите това с мен — изкрещя Гардън. — Пуснете ме. Те са луди. Нищо не съм направила.

Той я блъсна в една килия с размери два на три метра и затръшна обкованата врата зад нея. Звукът гръмко отекна. Изскърца резе. Гардън се опря на стената и затрепери. Страхуваше се да мръдне.

Тя не беше помръднала, когато час по-късно трети полицай отвори вратата.

— Хайде — каза той. — Ще ти взимаме отпечатъци от пръстите.

Гардън само го изгледа продължително. Зъбите й тракаха, тялото й се разтърсваше от неконтролируеми спазми. Кокът й се беше развалил и разбъркани кичури се спускаха над лицето й.

— Я чакай малко. Виждал съм те някъде. Спомням си тази буйна коса. Исусе! Не си ли учила в Ашли Хол?

Гардън едва успя да кимне.

— Аз бях регулировчик на кръстовището там. Божичко, мадам, тия знаят ли коя сте? Я елате с мен да ви намеря някъде да седнете, докато аз разбера какво става. Искате ли малко кафе? Или може би кола? Хайде, мадам. Опрете се на мен. Ето, нека ви помогна. Ще ви заведа при началника.

 

 

Елизабет и нейният адвокат Логан Хенри отведоха Гардън вкъщи. Когато излязоха от затвора отвсякъде се спуснаха репортери, които крещяха неразбираемо, а пред тях фотографи вървяха заднишком и трескаво снимаха.

— Не обръщай внимание на тази сган — с отвращение каза мистър Хенри.

Елизабет подходи по-директно и постигна по-голям успех. Държеше ги на разстояние с острия връх на слънчобрана си. Гардън вървеше като насън, глуха и сляпа за това, което се случваше наоколо. Елизабет бе прибрала косата й и сега я водеше за ръка.

Тя даде на Гардън сънотворно и я покри с мека памучна завивка на дивана в кабинета. После седна до нея и държа ръката й, докато се събуди около полунощ.

Веднага щом си спомни случилото се, тя отново болезнено затрепери. Елизабет й наля чаша бренди и я принуди да го изпие.

— Всичко свърши, Гардън — каза тя. — Всичко ще се оправи.

Още нищо не беше свършило, нито пък имаше сериозна гаранция, че нещо ще се оправи, но Гардън имаше нужда от успокоение и Елизабет й го даде.

На другия ден празненството на Хелън беше прекрасно. Липсата на „Сирачето Ани“ изобщо не бе забелязана. Хелън се нахвърли върху подаръците си с характерна за тригодишната си възраст стръв и алчност. Тя радостно крещеше, когато видеше какво се крие в поредната кутия. Дори настоя да облече кожения анорак, който й бяха изпратили „Леля Пеги, чичо Боб, Боби и Франк“. Но най-голямата й придобивка от този ден бе един вестник, който намери в кофата за боклук. В него имаше снимка на майка й.        „Арестувана светска особа“.

До нея имаше друга снимка, на която се виждаше човешка фигура на носилка, която внасят в линейка. Коментарът беше: „Майката припадна.“

— Нищо й няма на Маргърит — каза Елизабет на Гардън. — Някакъв малоумен репортер изскочил от храстите пред къщата й, за да я интервюира и тя припаднала от уплаха. Говорих с лекаря й.

Когато Хелън заспа и остатъците от опаковките бяха разчистени, Гардън се просна в едно кресло и изу обувките си.

— Майката припадна — каза тя.

Елизабет взе един стол и седна срещу нея.

— Радвам се, че можеш да го видиш от смешната му страна.

— Какво друго ми остава? Не мога да се застрелям, Хелън ще се събуди.

— Тогава и аз щях да се застрелям — усмихна се Елизабет. Тя се вгледа в умореното лице на Гардън. Очите й бяха затворени, но по трепкащите клепачи разбра, че не спи.

— Логан Хенри е по-стар от Матусалем — небрежно подхвърли Елизабет. — Но е най-добрият адвокат в Чарлстън. Наистина няма защо да се тревожиш, Гардън. Разпитът в понеделник ще бъде при закрити врати, в кабинета на съдията Елиът. Той ще отхвърли обвинението или каквото е там и толкоз.

Гардън отвори очи.

— Нищо подобно — каза тя. Гласът й бе напълно безизразен. — Това никога няма да свърши. Защото е дело на Вики. Нали чу какво каза мистър Хенри? Че Вики е уведомила ФБР, че Хелън е отвлечена и че аз съм я отвлякла. Тя никога няма да ме остави на мира. Не мога да проумея защо ме мрази толкова много.

Елизабет понечи да каже нещо, но се спря. Гардън се намръщи.

— Какво има, лельо Елизабет? Какво щеше да кажеш? Ти знаеш нещо, нали? Кажи, за Бога!

Елизабет въздъхна.

— Надявах се никога да не се налага да ти казват. Това е една тъжна и грозна история. Виктория, както наричах свекърва ти, от малка беше зло дете. Да, познавам я отдавна. Баща й беше много близък мой приятел. Не, ще се изразя по-точно. Баща й беше единственият ми и то безкрайно близък приятел. Майката на Виктория почина, когато тя беше на дванадесет години. След това баща й я отгледа сам. Живееха тук, в Чарлстън.

Когато навлезе в така наречената „проблемна“ възраст, тя и създаде един особено сериозен проблем. С баща ти. Съжалявам, че трябва да го кажа, но нещата отидоха прекалено далеч. Тя забременя от него.

— Баща ми? И Вики? Невъзможно!

— И въпреки това е вярно. Има и още. Виктория обожаваше баща си, а той бе убит. Застрелян. От баща ти. Било е в пристъп на ярост, нещо характерно за прочутия нрав на семейство Трад. И е било фатално. Виктория получи два много тежки удара. Този, който тя мислеше, че я обича, едновременно я изостави и я направи сираче. Бях с нея на погребението на баща й. На гроба му тя се закле, че ще отмъсти. Тогава не обърнах внимание на това. Тя беше още момиченце.

Аз й уредих да отиде в Ню Йорк при свои братовчеди. По-късно научих, че е направила аборт.

Гардън поклати глава.

— Сигурно бих я съжалявала, ако не се страхувах толкова много. Ще ми се да не бях научавала това, лельо Елизабет.

— Ще ми се да не беше се случвало. Когато тя даде съгласието си за вашия брак, си помислих, че е оставила миналото зад гърба си. Дори се надявах, че ще се сближите. Ти бе тъй млада и беззащитна! И допреди да пристигнеш тук, в онази нощ миналото лято, аз дори и не предполагах, че нещо не е наред. Писмата ти бяха тъй ведри.

И изведнъж това бракоразводно дело. Това само по себе си бе нещо повече от отмъщение. Да останете на улицата двете с Хелън! Помислих си, че няма да отиде по-далеч. Не проумявам защо продължава.

 

 

Научиха отговора в понеделник. Обвинението за отвличане веднага бе отхвърлено. Извън всякакво съмнение бе доказано, че Гардън е майка на детето. Немислимо бе да се говори за отвличане. Но адвокатът на Вики пространно говори за добрите й намерения, които са довели до предявяване на обвинението. Направила го е за доброто на Хелън, така излезе според речта му. А не от злонамереност спрямо Гардън. Принчипесата била разтърсена от смъртта на сина си. Внучката й била единствената й връзка с него.

След предварителния разпит адвокатът на Вики направи на мистър Хенри предложение. Принчипесата била съгласна да плати на Гардън един милион долара, ако й предостави правата върху Хелън. В случай че Гардън откаже, Вики била решена да вземе Хелън по друг начин.

— Боже мой! — каза Гардън, когато двете с Елизабет най-после останаха сами. — Не знам колко още мога да издържа. Скай е мъртъв. Аз го обичам, винаги ще го обичам, а той е мъртъв… И каквото и да правя, Хелън винаги ще бъде застрашена от Вики… А и майка ми е получила сърдечен пристъп. И причината за всичко това съм аз. Но сега вече зная нещо. Бях толкова щастлива — и после сякаш целият ми свят се сгромоляса. Също както преди време в Хампстед Хийт. Безкрайното щастие и последвалият срив. Вече никога няма да се осланям на щастието.

96

В антиквариата „Лоукънтри“ дните преди Коледа бяха много напрегнати. Джордж Бенджамин бе предупредил Гардън да не очаква печалба през първите две-три години, а може би и повече, поради Депресията. Но Денят на благодарността едва бе отминал и страниците на счетоводната книга започнаха бързо да се изпълват. Имаше сериозни изгледи да си върне вложенията в края на първата година.

Тя огледа магазина и мислено се потупа по рамото. Липсваше му кокетността от първите дни, но пък изглеждаше много по-делово. Нямаше никакви обемисти мебели, които да заемат много място, с изключение, разбира се, на скрина на Елф. Сега имаше много масички и цяла стена с лавици. Върху тях бяха подредени дребни и не много скъпи предмети. Хората все още желаеха да правят подаръци, но дори и в Чарлстън Депресията все по-сериозно се усещаше. Два долара бяха голяма сума за харчене. Двадесет — това беше абсурдно. По търговете Гардън вече търсеше приемливи, а не уникални предмети. Това почти премахна вълнението, което обичайно съпътстваше нейните „набези“, но тя постоянно си напомняше, че това е работа, а не забавление. При това добре платена работа. Пола Кинг, моряшката жена, която преди я заместваше в съботите, сега идваше всеки ден. Тя и Гардън на смени опаковаха покупките на клиентите. Това беше трескава, неприятна и уморителна работа. В патиото бяха поставили маса, а на нея имаше опаковъчна хартия, канап, фин талаш и кутии. Ако денят се случеше ветровит, единственото неудобство беше вятърът, но в облачни дни трябваше често да се сменят, защото ставаше много студено.

— Колко струва това, мадам? — един морски офицер държеше делвата на Бейтмън.

„По дяволите, помисли си Гардън, ще трябва да изтрия отпечатъците от пръсти.“

— Струва триста долара — усмихнато каза тя.

— Май се майтапите — каза той и подробно разгледа ценната вещ.

„Още отпечатъци“, помисли си Гардън.

— Изработена е от Хестър Бейтмън — каза тя, без да сваля усмивката от лицето си.

— Кой е това? — той беше поставил делвата на дланта си и я държеше на нивото на очите си. Гардън почувства как професионалната учтивост я напуска.

— Щом не знаете, едва ли ще я купите — сърдито каза тя. Взе делвата от ръката му и я постави обратно на полицата. Друг клиент я попита дали един чайник за два долара е от Споуд или от Уеджууд. Гардън кисело се усмихна.

— Силно се съмнявам. Отдолу пише „Бавария“.

Задната врата се отвори и оттам нахлу студен въздух.

— Гардън, пръстите ми посиняха.

— Идвам веднага.

— Е, щом е обикновен баварски, не давам повече от един долар — жената вдигна чайника към светлината, която идваше от прозорците. — Дори не мога да си видя пръстите през него. Всичкият ми китайски порцелан е толкова фин, че през него мога да си видя пръстите.

Друга жена посочи малка отчупена люспа на ръба на една кристална ваза.

— Тази ваза е счупена — каза тя.

— Да, и това е причината да я продаваме толкова евтино — отговори Гардън. Падна от полицата си. Струваше дванадесет долара, а сега е само долар и половина. Цветята ще закрият люспата.

— Здрасти, Джон — каза Пола на морския офицер. — Гардън, струва ми се, че ще завали.

Гардън погледна жените с вазата и чайника.

— Това е мисис Кинг — каза тя. — Отнесете всичките си въпроси към нея, тя с удоволствие ще ви отговори — и се втурна навън, за да погледне облаците.

В шест часа двете с Пола съпроводиха до вратата две жени, които смятаха „просто да хвърлят по едно око“, и заключиха вратата.

— Боже, каква лудница — простена Пола.

— Добре поне, че дъждът се забави. Хайде, бързо да си вървим, преди да си е променил решението. Утре ще дойда по-рано и ще пооправя.

— Ще се опитам и аз да дойда. Виж, Гардън, имам да ти казвам „кажи първо ти“.

— Имаш да ми казваш какво?

— Кажи първо ти. Така де, чух някой да казва нещо хубаво за теб и ще ти го кажа, но първо ти трябва да ми кажеш нещо хубаво, което някой е казал за мен.

— Божичко, Пола, не съм чувала такива неща от гимназията насам. Добре де, какво ще кажеш за това? Хелън каза, че си по-хубава от Блонди.

— Детски приказки. Ще кажа на Майк вече сам да си прави сандвичите. Е, май ще трябва да приема това. Слушай ти сега. Джон Хендрикс ме попита коя си.

— Това ли е комплиментът?

— Чакай да ти кажа останалото. Той каза, че ти си единствената привлекателна жена, която изобщо е виждал в Чарлстън.

— Мисля, че да си по-красива от Блонди е по-голям комплимент. И кой, за Бога, е Джон Хендрикс.

— Гардън, понякога си толкова заблудена! Та нали говори с него. Лейтенантът. С убийствено сините очи. Само не ми казвай, че не си забелязала.

— Забелязах, че изпоцапа Бейтсманската делва. Хайде, Пола, че съвсем ще се измокрим.

Докато бързаше към къщи под първите капки дъжд, Гардън се опита да си спомни как изглеждаше морският офицер. Но бързо се отказа. Много мъже й бяха казвали, че е най-привлекателната жена в Чарлстън. Не толкова брутално, колкото първия, кандидат изнасилвача, но с подобни на неговите намерения. Вестниците я бяха заклеймили като жена с леко поведение и мъжете явно си мислеха, че тя само чака възможност да се хвърли в леглото. От опит научи, че един леден поглед върши повече работа от истеричните пристъпи. И предпочиташе да посреща всеки мъж с него, за да избягва недоразуменията.

Към края на януари Джон Хендрикс отново влезе в магазина. Когато вратата се отвори, Гардън стана от стола си до печката. Беше мрачен, дъждовен ден и тухлената постройка бе студена. Тя с неудоволствие се приближи.

Позна го, едва когато каза:

— Дойдох да разгледам делвата на Хестър Бейтмън, ако още е при вас.

Тя му хвърли ледения си поглед.

— Намира се на полицата точно до главата ви — каза тя.

Той свали ръкавиците, после шапката си. Сложи ръкавиците в шапката, пъхна я под мишница и потри ръце.

— Имате ли нещо против да си стопля ръцете? — той подмина Гардън и се отправи към дъното на магазина.

Тя имаше много против. Имаше много против мислите, за които беше сигурна, че се въртят из главата му; имаше много против клиенти, които само разглеждат, а нищо не купуват; имаше много против да лъска делвата след всеки случаен посетител, който я подмята из ръцете си, без да си дава сметка какво всъщност държи.

— Така е по-добре — каза командор Хендрикс. — Може ли да си оставя шапката тук за малко? — и без да чака отговор, я пусна на земята до бюрото.

Отново мина покрай бюрото и взе делвата от полицата.

— Хубава е — каза той. После я обърна и погледна знака на дъното. — И наистина е от Хестър Бейтмън.

Гардън бе изумена. Джон Хендрикс се ухили.

— Направих справка. Нищо не разбирам от сребро, но вие така се заядохте с мен, че реших, че си струва да се научи.

„И дойде да провериш дали не съм те излъгала“, помисли си Гардън.

— И сега, като вече сте просветен, командоре, смятате ли да купите делвата? — попита тя.

— Да, смятам. Мисля да я изпратя на сестра ти. Тя е луда по правата на жените. Но за нещастие сега не мога да си позволя да похарча такава ума. Но все пак ще й пиша за Хестър. Да си погълни колекцията.

Гардън се изкуши да му разкаже за Пеги, но той не й даде възможност. Благодари за помощта, остави делвата на мястото й, взе си шапката и преди Гардън да се усети, вече беше си отишъл. Гардън сви рамене и се върна в топлия си ъгъл.

На другата седмица Хендрикс отново се върна. Беше типичен февруарски ден в Чарлстън, толкова топъл, че Гардън бе отворила и двете врати.

— Здравейте — каза Хендрикс. — Дойдох да видя Хестър. Как е тя?

— Още е тук — каза Гардън. — И още не е поевтиняла, ако това ви интересува — но се засмя, докато казваше това. Пролетта бе прекалено ведра, за да може да си позволи да бъде враждебна. — Сестра ми просто не повярва, че има преуспяла жена, за която тя да не е чувала. Получих червена точка в тефтера й.

— И с моята сестра се случи така — каза Гардън.

Говориха за сестрите си и решиха, че Дороти на Джон и Пеги на Гардън са сродни души. После Хендрикс потупа делвата, каза „Доскоро, Хестър“ и си тръгна.

На следващата седмица отново дойде. Гардън говореше с един клиент. Хендрикс се огледа из магазина и веднага се приближи до един малък порцеланов съд върху една от масите. Той го взе в ръце и се вгледа в наситените сини и червени шарки. Когато клиентът си тръгна, той го отнесе при Гардън.

— Какво е това, мисис Харис?

— Не зная — каза тя. — Шарката е „Имари“. Само толкова мога да ви кажа.

— Вижте, не искам да се правя на компетентен, но доста време съм живял в Япония и това тук ми прилича на някой наистина античен образец „Арита“, а може би дори „Какиемон“. Не мислите ли?

— Изобщо не разбирам за какво говорите.

— Наистина ли?

— Не. Ни най-малко.

— Дявол ме взел. Знаехте толкова много за среброто, че аз реших, че знаете всичко и за порцелана.

Гардън поклати глава.

— Не мога да дам компетентно мнение — каза Хендрикс. — Но ми се струва, че този съд струва много повече, отколкото сте го оценили. Защо не го покажете на някой експерт?

Гардън отново поклати глава.

— Не ви разбирам, командоре. Ако съм допуснала грешка, защо не купите ценната вещ на ниската й цена и така да се възползвате от грешката ми?

— Не желая да ви мамя.

Гардън се засмя.

— В такъв случай нямате никаква работа в антикварен магазин. Повечето хора идват тук именно с надеждата да ме измамят. Мислят си, че печелят за сметка на собственика.

— Много цинично говорите. Наистина ли мислите това?

— В началото не исках да го приема, но сега имам толкова много доказателства, че просто няма място за съмнение.

— Много жалко… Е, тогава ще купя това. Но мисля, че не бива да ми го продавате.

Гардън му го уви. Много внимателно за в случай, че се окажеше толкова ценно, колкото той твърдеше. Докато тя го увиваше, той говореше на Хестър.

— Как е Пеги? — попита той, преди да си тръгне.

— Доколкото зная, добре. Не ми пише много често. А Дороти?

— Също като Пеги. Благодаря за купата, мисис Харис.

— Пак заповядайте — щеше й се да остане да си поприказват още малко. „Я стига“, каза си тя. Обади се на Джордж Бенджамин, за да го разпита за японския порцелан. Той знаеше съвсем малко.

— Възвърна ли си вложенията? — попита той.

— Двойно. Сега се готвя за туристическия сезон.

— Тогава не мисли за японски порцелан.

Гардън послуша съвета му. С наближаването на туристическия сезон тя можеше да купува все по-интересни неща за магазина. Навън пролетта бушуваше и тя се стремеше да прекарва повече време на открито. Убеди Пола, освен в събота да идва и в сряда, така че всяка сряда двете с Хелън се отправяха на лов за скъпоценности из по-отдалечените бордеи. Правеха си малък пикник в гората сред нежните бели цветове на кучешкия дрян, потънали в упоителната сладост на жасминовия аромат. Разказваше на Хелън за детските си години в плантацията и за безкрайните игри в същата тази гора. Сърцето й се изпълни с мъка, когато си помисли за мъничката самотна къщичка за игра на Хелън. Ако самотата започнеше да мъчи самата нея, тя просто отпращаше мислите си към работата си, към Хелън, към Елизабет, към Джак Бени, Фред Алън, Еймъс и Анди или Уолтър Уинчъл. Купи още едно радио и го постави в магазина. И така си осигури компания за през деня в лицето на Ма Пъркинс, Хелън Трент и Дон Мъкнийл.

И си внушаваше, че не й прави впечатление, че Джон Хендрикс не е идвал в магазина от три седмици.

През април, най-напрегнатия период от туристическия сезон, тя получи от него картичка. На нея имаше безвкусно оцветена снимка на залива Гуантанамо, а на гърба пишеше:

„Съжалявам, че Пеги вече не е тук. Страхотна скука.

Джон Хендрикс.

П. С. Поздрави на Хестър.“

До края на краткия туристически сезон антиквариатът „Лоукънтри“ напълно се опразни. Гардън продаде дори четири от масите, на които обикновено излагаше стоката и които по принцип не бяха за продан. Останаха й само изключително скъпите уникати — скринът на Елф и делвата на Бейтмън. И неудачните й покупки — неща, които изобщо не е трябвало да купува и които едва ли някога щеше да продаде. Гардън приготви табелка с надпис: „Затворено. Ваканция.“

— През живота си не съм виждала толкова тъжна картина — каза тя на Елизабет с щастлива усмивка. — Прилича на долапа на Мама Хабърд. Ще трябва да откупя поне пет-десет търга, за да може магазинът отново да заприлича на себе си. Добрите времена се върнаха.

Не само Гардън мислеше така. Новият президент, Франклин Делано Рузвелт, вдъхваше вяра в сърцата на милиони американци с вечерните си беседи и многобройните програми за борба с Депресията.

Гардън се протегна и разкърши схванатите си рамене.

— Чувствам се тъй, сякаш са ме прегазили шест камиона, лельо Елизабет. Ще взема наистина да си дам една ваканция.

— Заслужила си я. Работи без почивка повече от година.

— Шестнадесет месеца. А напоследък броя и дните. Новата стока може да почака една или даже две седмици. Пак ще трябва да купувам евтинии и ми е много мъчно, защото ми се ще да работя с истински ценни неща. Ще се опитам да събера ентусиазъм, докато си почивам. Ще наема някоя вила край морето. Хелън бе влюбена в плажовете край Антиб. А сега, като види плаж с пясък вместо камъчета, ще полудее. Рано е още за плуване и слънчеви бани, тъй че сигурно ще ми излезе съвсем евтина почивка.

— Струва ми се, че няма да искаш да вземеш Хелън. Тя днес получи писмо. Покана за рожден ден.

Гардън се втрещи.

— Какво? О, слава Богу! — искаше и се да се разплаче, да падне на колене, да затанцува. Най-после враждебно затворената врата се открехваше.

— Това е началото, Гардън, но само толкова — предупреди я Елизабет. — Всички знаят, че Хелън е почти четиригодишна. Това е възрастта, на която децата започват да се събират по разни поводи или за да си играят. Те няма да я изолират. Чарлстън не съди децата за грешките на родителите. Но за теб нещата няма да се променят. Поне засега.

Гардън се усмихна. Очите й бяха пълни с радостни сълзи.

— Аз съм без значение. Аз имам работата си. Хелън е по-важна. Кога е празненството? Трябва да й купя нова рокля. И обувки.

Елизабет преглътна сълзите си. Когато заговори, в гласа й нямаше и следа от съжалението, което изпитваше към племенницата си.

— В магазина „Примроуз“ има голямо намаление — каза тя. — Освен това, ако искаш да почиваш край морето, аз имам къща на остров Съливан. Преди години я дадох на Катрин и децата й, но това не пречи да я използваш. Те няма да отидат там преди лятото. Катрин дотолкова робува на навиците си, че още не може да проумее, че вече не е нужно да съобразява почивката си с програмата на училищата. Най-малкото й дете е вече тридесетгодишно. Не проумявам как съм могла да родя толкова глупава дъщеря.

Гардън се засмя.

— Не бързай, лельо Елизабет. С Ребека ходехме заедно на училище, нали помниш? И ни остават най-малко три години, преди да направим тридесет… Освен това благодаря ти за предложението, но ми се струва, че няма да се възползвам от него.

Елизабет умно я погледна.

— Още ли си имаш проблеми с внука ми?

— Не, не точно проблеми. Мейн е наистина много приятен. От време на време идва в магазина, нищо повече. И тъй като почти нямаме за какво да говорим, се получава доста конфузна ситуация. А ако дойде в къщата ти, сигурно ще стане доста нервно.

— Той винаги е държал на теб, Гардън.

— Глупости. Трябваше да се грижи за мен, защото и татко, и Стюарт бяха починали.

— Само говориш така. Но и двете знаем, че не е така. Да се ожениш за Мейн — това определено е сполучлив вариант за бъдещето ти.

Гардън едва се удържа.

— Хубав съвет, няма що. И то точно от теб. Ти така и не си се оженила повторно. Защо мислиш, че аз няма да мога да се справя сама също толкова добре, колкото и ти?

— Мили Боже, ти наистина имаш нужда от ваканция — засмя се Елизабет. — Звучиш ми съвсем като някой от семейство Трад.

97

Гардън нае една малка вила на Фоли Бийч. Фоли се намираше на един остров, разположен западно от Чарлстън, докато по-известните остров Съливан и Палмовият остров бяха на изток от града. Във Фоли имаше павилион и три ресторанта, но нейната вила бе далеч от тях и от тълпите, които те привличаха, дори и извън сезона.

Тя подреди продуктите, които бе донесла, внесе чувалите с въглища за печката и леда за хладилника, напълни газените лампи, разопакова книгите, които смяташе да прочете, и отвори скъпата бутилка бургундско, купена от един контрабандист, който внасяше стоката си от Франция.

После отиде до върха на близката дюна. Под нея се простираха широкият безлюден плаж и искрящият океан. Отливът тъкмо бе започнал и високите пенести вълни бяха страховити в бесния си устрем към брега. Напорист вятър огъваше широката периферия на шапката й и развяваше ръкавиците й. Гардън вдигна лице към слънцето и облиза солта от устните си.

— Блаженство! — провикна се тя. Свали шапката си и я подхвърли нагоре. Тя се издигна, после се спусна надолу към пясъка, завъртя се като обръч и подплаши няколко бекаса.

— А сега ще ми излязат лунички! — радостно извика Гардън и се втурна надолу по дюната. Беше късен следобед, но въпреки това след десетина минути тя почувства как кожата й се обтяга и позна първите симптоми на слънчево изгаряне. Не се бе излагала на слънце от петнадесет години.

После се върна в къщата. Не й се щеше да прекара ваканцията си в охкане и мазане с мехлеми. Върна се по същия път, като внимателно стъпваше в следите, които бе оставила на идване. Чувстваше се като Робинзон Крузо, но с едно окуражително преимущество — напълно оборудвана кухня и куп книги. По пътя си прибра и прогизналата шапка — щеше да й потрябва, ако решеше да излиза през деня.

След вечеря започна първата книга. Беше „Tobacco Road“^[19], която бе вдигнала такъв шум в целия Юг, че беше много трудно да се намери по книжарниците. След първите няколко глави Гардън разбра причината. Не желаеше да си разваля настроението и тъй като отдавна бе изгубила способността си да се изумява, я остави настрани и се зае с „Изгубеният хоризонт“. И не след дълго потъна в приказната магия на Шангри Ла.

Когато за пръв път чу далечната музика, реши, че просто си въобразява или пък че илюзията е породена от магическата красота на книгата, която четеше. После осъзна, че се чуваше джаз. Остави книгата и отиде до вратата, за да послуша. Беше много добър джаз. Гардън бе изненадана, че в павилиона може да има толкова добър музикант и че музиката стига толкова далеч.

Отливът бе настъпил и разбиващите се вълни бяха утихнали. Напомняха четки по барабан, които сякаш акомпанираха накъсаната мелодия на пианото. Гардън седна и дълго се вслушва. С музиката, вълните и бездънното звездно небе се чувстваше като в Шангри Ла.

 

 

Гардън не пропиля ваканцията си. Това да бъдеш сам, да не се съобразяваш с никого, да нямаш никакви планове бе удоволствие, което тя никога не беше изпитвала. Сутрин я будеше изгревът и тя си правеше безкрайни разходки по твърдия пясък край морето, докато слънцето се издигаше над хоризонта. Не носеше шапка и вятърът развяваше косата й.

Когато се връщаше във вилата, се чувстваше пречистена и безумно гладна. По време на дневните горещини тя седеше на верандата или четеше излегната в хамака, или просто се унасяше в мисли и спомени.

Често мислеше за Антиб. Имаше толкова голяма разлика между тамошния плаж и този сега. Призна си, че прислугата й липсва. Липсваше й луксът, който носеше богатството. Липсваха й пелерините, които й позволяваха да се разхожда, дори когато слънцето силно грееше, липсваше й Кони, която ги бе ушила, липсваха й многобройните гардероби и чекмеджета, пълни с меко, фино бельо. Панталоните и блузите, които си бе купила за ваканцията, бяха обикновени на вид и материята им бе възгруба, така че не можеше да не си спомня с носталгия за многобройните красиви, шарени, копринени, плажни костюми, които носеше преди години.

Атлантикът бе по-бурен от Средиземно море и сиво-кафяв на цвят, а не изумрудено син. Вилата бе съвсем обикновена, леглото бе неудобно, подът бе посипан с навят от вятъра пясък. Гозбите, които си готвеше, бяха в най-добрия случай примитивни, а с печката с въглища дори не бяха сигурни. Ядеше прегорели яйца, недопечени хамбургери и много сандвичи с фъстъчено масло.

И беше доволна. Писа на Елен Лемоан, че животът й напълно я удовлетворява. Не си направи труда да обяснява надълго и нашироко. Елен със сигурност бе научила за повечето събития. Гардън знаеше, че Елен и Елизабет редовно си пишат. От време на време Елизабет я питаше за значението на някоя френска дума, която не можеше да намери в речника. В късните следобеди Гардън отново се разхождаше, докато слънцето бавно избледняваше, за да се превърне накрая в пурпурен отблясък над хоризонта. Тя беше запазила тези часове за Скай, за своето сбогуване. Бе престанала да анализира времето, прекарано с него, това какво е сбъркала и какво още е можела да направи, за да се запази връзката им. Достатъчно се бе измъчвала с подобни мисли. Сега се опитваше да види брака си така, сякаш чете книга или гледа пиеса. И това, което видя, бяха две личности, които желаеха, които имаха нужда от две съвсем различни начина на живот. Скай бе имал нужда от постоянни новости, промени, силни усещания. А тя бе жадувала да се установи сред „добрата средна буржоазия“, както Елен моментално бе познала. Никой не бе допуснал грешка — нито Скай с вечните си търсения, нито тя със стремежа си да пусне корени и да го задържи.

Той си бе отишъл. Мъртъв. Тя плака за него. Покоят на гроба завинаги сложи край на скиталчествата му. Така тя се освободи от спомена.

Нощем далечната музика подслаждаше скръбта й и се промъкваше дълбокият й, освежителен и ухаещ на море сън.

Когато седмицата изтече, тя имаше лек загар, порой лунички бяха обсипали носа й и се чувстваше готова да се захване с магазина, търговете и с очакването Чарлстън отново да я приеме. Корените й бяха тук. На Хелън също. Достатъчно бе скитала, достатъчно бе преживяла, достатъчно време бе прекарала в отчаяно преследване на щастието. Всичко това й стигаше за пет живота.

 

 

— Плажът бе прекрасен — каза тя на Елизабет, когато се прибра вкъщи. — Не видях жив човек, освен един старец, който събираше изхвърлени от морето дървета. Също като Робинзон Крузо оставях следите си в непокътнатия пясък и дори си намерих и Петкан, въпреки че така и не го видях. Имаше още един подранил летовник. Страхотно свиреше на пиано. Беше нещо като индивидуален концерт и то всяка нощ.

— Но, разбира се, бях забравила, че и той щеше да бъде там. Концертите са били по-добри, отколкото си мислиш, Гардън. Това е бил Джордж Гершуин.

— Джордж Гершуин? За един и същи човек ли говорим?

— Че колко Гершуиновци има според теб? Пише опера по пиесата на Дю Боуз Хейуърд.

— Твоят приятел Дю Боуз Хейуърд? От поетическото общество? Този, с когото ме запозна, който се сприятели с Пеги? Той е написал пиеса? Никога нищо не ми казваш.

Елизабет продължително изгледа Гардън.

— Аз ти изпратих книгата, Гардън. Дю Боуз първо написа книга, през 1925-та. После Дороти, жена му, я превърна в пиеса. Стана голям хит на Бродуей. Изненадана съм, че нищо не си чула, дори в Европа.

Гардън не можеше да каже на леля си, че бе прекарала този период в наркотично опиянение и в клиника за лечение на наркомани.

— Пропуснала съм я — каза тя.

— Е, по мое мнение не си пропуснала кой знае какво. Дюбоуз ми е много близък и страшно харесвам поезията му. Но всичките му романи са за цветнокожи. Тази пиеса, Порги, всъщност е за козаря Сами, нали се сещаш, за сакатия просяк, който досажда на хората на ъгъла до кметството.

Гардън си спомни дребничкия негър. Краката му бяха ампутирани от коляното, спомни си тя, и седеше в ниска количка, в която беше впрегната бяла коза. Тя никога не бе минавала край него, защото се натъжаваше, гледайки го и й беше неудобно, че няма пари да му даде.

— Той на никого не е досаждал, лельо Елизабет. И освен това вече не седи там. Всеки ден минавам оттам на път за работа и не съм го виждала.

— Сега, след като Дю Боуз го направи известен, сигурно си има лимузина. Представяш ли си някой да напише опера за Сами Смолз. Или пък Франсис Мариън или Джон Кълоун. Освен това не той, а козата тормозеше хората. Веднъж се опита да измъкне един пакет сладкиши направо от ръката ми. Защо се кикотиш, Гардън?

— Просто си спомних артистичния период на Вики. Постоянно канеше художници, писатели и композитори във вилата си. Какво ли не опита, та да се запознае с Хемингуей, Пикасо и Фицджералд, докато бяха в Антиб, но не успя. Трябваше да се задоволи с третокласни величия. Само ако знаеше, че Джордж Гершуин е в Чарлстън, моментално щеше да изрита нещастните монаси от имението.

— Не споменавай такива неща, че дяволът си няма работа.

— Оттогава изтече почти цяла година, лельо Елизабет. Ако не беше се отказала, досега да беше предприела нещо. Мисля, че вече няма от какво да се страхуваме.

 

 

След една седмица антиквариатът бе напълнен с придобивки от търговете и готов да отвори врати. В следобеда на същия ден Гардън вече съжаляваше, че с лека ръка подмина заплахата от страна на Вики. Тя мислено се прокле.

— Да, аз съм мисис Гардън Харис — каза тя на току-що влезлия едър мъж в тъмен костюм. Той досущ приличаше на агентите от ФБР.

— Аз съм детектив, мисис Харис. Търсим ви почти две години — каза той и постави легитимацията си на масата. Гардън не можеше да види лицето му. То бе в сянката на периферията на тъмната му шапка. За какво, по дяволите, ставаше въпрос? Вики много добре знаеше къде да я намери. Какво ли бе извършила преди две години, та да я издирват чак сега?

— Става въпрос за парфюма.

— Парфюм? За Бога, кажете ми за какво става въпрос.

— Не са успели да го доставят. Някъде във Франция. Парфюмът е френски. Затова фирмата, която го произвежда, наела агенция да ви издири и като разбрали, че сте заминала за Щатите, фирмата нае нас…

— Люсиен! — извика Гардън.

— Мадам?

— Мой стар приятел. Обеща да ми изпраща парфюма, докато съм жива. О, май ще се разплача. Не, няма. Ще пея. На френски. За едно малко бяло пате.

Детективът объркан отстъпи към вратата.

— Ъъ, пакетът е в колата — каза той.

— Ще дойда да го взема. Хайде, по-бързо. В края на краищата, две години съм чакала тази доставка.

Около час по-късно Гардън чу звънчето, вдигна очи и видя Джон Хендрикс. Той пое дълбоко въздух.

— Страхотно мирише тука — каза той. — Получихте ли картичката ми?

98

— Скъпа моя Гардън — каза Джордж Бенджамин, — защо не последвате примера ми и не затворите магазина за през лятото? Няма никакви клиенти, само хора, които се чудят къде да влязат на сянка. А на „Чалмърс Стрийт“ дори и такива няма.

— Ти например идваш, Джордж.

— Аз съм стар досадник. Идвам тук, сядам под смокинята ти като някой патриарх от Вехтия Завет и се наливам с прекрасния ти студен чай. Ще взема да донеса едно коренче мента от градината и да го посадя ей там, до водостока.

— Би било прекрасно, Джордж — Гардън притвори очи и се заслуша във вятъра, който шумолеше в листата и в камбаните на „Свети Архангел Михаил“, които отбелязваха часа. Четири. Днес явно няма да дойде. Тя не можеше да каже на Джордж Бенджамин, че не затваря магазина, защото Джон Хендрикс идва един-два пъти седмично. Самата тя трудно си признаваше това.

Но наистина бе така. Заради Хендрикс тя бе купила старата хладилна кутия и всеки ден купуваше по пет килограма лед. И пак заради него бе купила дворните мебели. Малкото патио бе прохладно и сенчесто, идеално място човек да поседне с чаша ледено питие. След едномесечни редовни посещения Джон Хендрикс вече не се преструваше, че идва, за да гледа делвата на Хестър Бейтмън. Той вече влизаше и направо от вратата сваляше шапката си. И ако в магазина нямаше други хора, сваляше и палтото си, поемаше дълбоко дъх и тогава поздравяваше. Наричаше патиото „оазис“.

И това име прилегна. Когато Елизабет пита как е минал денят, Гардън често отговаря:

— Повечето време седях в оазиса.

— Може ли да доведа една приятелка в оазиса? — питаше от време навреме Верити Емерсън.

Гардън срещна бившата си учителка по английски съвсем случайно през юни. Тя изобщо не знаела, че Гардън се е върнала в Чарлстън.

— Нямаше ме две години — каза тя. — Баща ми почина и аз отидох, за да помогна на мама да приключим делата му. Смятах да остана, дори започнах да преподавам в едно училище в Лоуъл, но ме налегна носталгия по Чарлстън. Мис Макбий каза, че с удоволствие ще ме вземе на работа и ето ме.

Гардън с изумление си даде сметка, че бяха изминали десет години, откак мис Емерсън е била нейна учителка и неин кумир. Толкова много и в същото време толкова малко. Ашли Хол с неговата строга дисциплина бе някак си неизмеримо далеч в миналото.

Мис Емерсън настояваше Гардън да я нарича Верити, нещо, с което Гардън трудно свикна. Но после прие мисълта, че идолът й е също човешко същество и дружбата им й достави истинска наслада.

Верити Емерсън бе наела къща на „Куин Стрийт“, само на една пресечка разстояние. Горе-долу веднъж седмично тя й гостуваше в оазиса. Винаги носеше сладки или сандвичи за чая, който Гардън сервираше. А понякога водеше някой приятел или приятелка от артистичната колония на „Куин Стрийт“.

Почти всеки ден един-двама приятели посещаваха Гардън. И въпреки предсказанията на Джордж Бенджамин минаваха и клиенти. Вкъщи Хелън непрестанно разказваше за приятелите си Белва всеки ден я водеше в парка, за да играе под сянката на величествените дъбове. Хелън беше истинско чарлстънско дете. Наричаше Гардън „мамо“, а не „мамче“, както преди, обичаше сладки с настъргани бадеми, разпознаваше песните на уличните търговци и когато минаваше продавачката на ягоди, тя винаги изтичваше да си вземе от нея безплатна мостра.

Когато лятото свърши и чарлстънци се завърнаха от планините и плажовете, Гардън бе поканена да заеме мястото си в хора на „Свети Архангел Михаил“.

— Какво християнско милосърдие! — иронично подхвърли тя на Елизабет, но всъщност бе дълбоко трогната от поканата. Тя обичаше да пее в хор, да чува как алтовата й партия се смесва с другите гласове, обичаше тържественото великолепие на църковната служба и спокойствието, което носеше. Все още имаше хора, главно жени, които се държаха хладно с нея, стараеха се да не срещат погледа й. Но тези, които говореха с нея така, сякаш нищо не беше се случило, бяха много повече.

— Прави ми впечатление, че все още не ме канят на рождени дни — каза Гардън. — Явно съм в изпитателен срок — кисело се усмихна тя, но в гласа й пролича облекчение. Почти бе започнала да се чувства невидима.

 

 

В края на лятото Джордж Бенджамин отвори магазина си. И Верити Емерсън започна работа.

— Сега мога да се заема със столовете от оазиса — каза Джон. Беше облечен в работни дрехи и носеше сандъче, от което извади телена четка, боя, четка и няколко бири.

— Ако клиентите питат, кажи им, че съм разсилният — каза той и се усмихна. — Ръждата по металните мебели цяло лято ми лази по нервите. Във флотата ръждата е най-големият враг — сложи бирите в хладилника и весело обеща да ги замени с нещо по-интересно, когато Щатите ратифицират отмяната на сухия режим.

— Поне президентът Рузвелт даде на всички вас, пияници, бира, още като го избраха — изтъкна Гардън.

— Ето защо ние, пияниците, гласувахме за него — съгласи се Джон. — Човекът е просто гений — каза той, седна по турски на земята и се захвана да чисти ръждата, като фалшиво засвирука през зъби.

 

 

Джон Хендрикс се занимава с дворната мебел през цялата дълга и мека чарлстънска есен. Идваше най-малко веднъж седмично, понякога и два пъти. Когато в магазина имаше клиенти, той докосваше въображаемата си фуражка и казваше: „Разсилният, мадам“, докато минаваше покрай Гардън и се запътваше към задната врата. Тя с труд удържаше смеха си, особено когато една млада жена каза: „Интересно колко много прилича на командира на моя Джери.“

Търговията бе много по-оживена, отколкото през лятото, но нещата все още вървяха бавно. Коледната треска бе още далеч. Когато клиентите намалееха, Гардън отиваше в патиото. Сърцето й винаги трепваше от приятно безпокойство, когато съзираше Джон. А когато го видеше как вдига глава и се усмихва накриво, сърцето й отново подскачаше. Гардън отдавна се бе съгласила с Пола. Очите му наистина бяха „убийствено сини“. От ъгълчетата им започваха бръчици, които, когато не се усмихваше, стояха като тънки бели линии върху мургавата му кожа.

И разговаряха, докато Джон работеше. Гардън разказваше за търга от предишната седмица, какво е купила, какво е смятала да купи, но не е купила, как върви търговията при колегите й.

Джон се оплакваше, че са го зачислили в бреговия състав и разказваше за местата, които е посетил, докато е плавал. Той като че ли беше ходил навсякъде. Любимите му места бяха Япония и Средиземноморието.

Гардън не спомена, че познава Средиземноморието от брега, от съвсем различна от неговата гледна точка. По силата на някакво негласно споразумение те никога не говореха за себе си. Всичките разкази на Джон бяха или исторически събития, или описания на различни места. Единственият личен момент беше когато изразяваше предпочитания. Що се отнася до Гардън, тя сякаш нямаше друг живот, освен този на търговец на антики. Нито дете, нито съпруг — жив или мъртъв, нито минало. Приятелството им беше странно предпазливо и нерешително. Гардън си самовнушаваше, че така й харесва. Липсваха всякакви ангажименти. И не й се налагаше да изяснява чувствата си дори не й се налагаше да чувства каквото и да било. Когато разговаряше с Пола Кинг, тя не споменаваше името на Джон. И се мъчеше да си внуши, че се радва от това, че и Пола никога не го споменава.

 

 

Малко преди Деня на благодарността Джон положи последния пласт боя върху масите и мебелите.

— Искам да ми обещаеш нещо — каза той.

— Да ти подаря Хестър като отплата за труда ти?

— Почти. Всеки момент ще отменят сухия режим и аз съм приготвил една съвсем законна бутилка шампанско. В деня, когато обявят отмяната, ще я донеса, преди да затвориш и ще я изпием.

Гардън се съгласи. И едва по-късно разбра, че Джон Хендрикс я бе поканил на първата им среща.

„Сухият режим — отменен!“

Това гласяха вестникарските заглавия на пети декември. Гардън отвори магазина с един час закъснение, защото отиде в магазина „Кондън“ и купи една от копринените рокли, които рекламираха в местния вестник. Това беше първата рокля, която си купуваше, откак напусна Европа, и струваше 2,95 долара.

— Не е на „Фортуни“ — каза тя на огледалото, — но поне е нова. Сгъна роклята „Делфос“, която носеше преди това, и я прибра в чантата си. Беше носила роклите на „Фортуни“ всеки ден в продължение на повече от две години и те все още бяха като нови. Но Джон вече ги беше виждал всичките. Не бе обличала единствено бялата. Пазеше я за първия прием, на който щяха да я поканят. И бе уверена, че този момент не е далеч. Тя умееше да чака. Животът й я удовлетворяваше.

— Страхотно е — каза Гардън и подаде делвата на Джон.

Той отпи.

— Наистина — каза той. — Среброто добавя някакъв допълнителен нюанс — и й подаде делвата. Тя я пое и пръстите им се докоснаха. Гардън го погледна, за да види реакцията му. — Утре излизам в отпуск — каза той. — Ще празнувам Коледа на север със семейството си.

99

— Честит рожден ден, мамо. Мога ли да си взема още едно парче торта?

— Може ли — казаха в хор Елизабет и Гардън.

— Може ли още едно парче торта? — каза Хелън.

— Не, не може — каза Гардън. — Вече изяде две. Освен това отдавна трябваше да си в леглото. Дядо Коледа няма да дойде, ако не си легнеш.

Хелън сравни възможността да остане още малко с примамливата възможност да получи коледни подаръци. Малкото й челце се набръчка и нослето й потрепна. После реши — целуна Гардън и Елизабет за лека нощ и се качи горе да си легне.

— Ще ме завиеш ли? — долетя жаловито тънък гласец откъм горната част на стълбището.

— Вече те завих. И ти прочетох „Нощта преди Коледа“. И ти дадох чаша вода. И после ти пак слезе долу, за да си вземеш още кейк. А сега се пъхни в леглото си и спи, защото иначе ще получиш от Санта Клаус само свещички и парчета въглища — Гардън поклати глава. — Всички ли са такива? — попита тя Елизабет.

— И по-лошо е било. Когато Трад беше към осемгодишен, го намерих на покрива. Замислял да хване Санта Клаус и да занесе всичките налични подаръци в шейната си.

— И ти какво направи тогава?

Елизабет се загледа в пламъците на огъня. След малко каза:

— Знаеш ли, не мога да си спомня. Ето една от лошите страни на това да си майка. Когато децата ти направят или кажат нещо поне малко необичайно, си сигурна, че никога не ще го забравиш. След това почти винаги го забравяш.

Гардън сложи още малко въглища в огъня.

— Какво да нравя с мама, лельо Елизабет?

— Ето пък кое му е лошото да си дъщеря. Тя твърди в бележката, която изпрати, че иска да види теб и Хелън. Сега е Коледа все пак и мисля, че би трябвало да отидеш.

— Това ме кара да се чувствам неспокойна. Тя ще иска нещо, зная това. Всеки път, когато, след като се омъжих, получавах писмо от нея, то неизменно е било, за да иска нещо. Не мога да си представя за какво ще да е този път.

— Утре ще разбереш. Сега не се затормозявай… Не чувам никакъв звук горе. Да извадим ли подаръците?

Гардън взе една цигара, запали я и изрече уж между другото:

— Лельо Елизабет, имахте ли любовни отношения с Хари Фицпатрик?

— Ах, чудех се кога ли ще ме попиташ за Хари. Да, бях много влюбена в него, по начин, който вие, днешните млади хора, наричате „лудо“. Това си и беше лудост.

— Тогава защо не се омъжи за него? Елен Лемоан ми каза, че Хари е искал да се ожени за теб.

Елизабет се усмихна някак си особено.

— Елен ми писа, че много го ревнува. Вярвах й и я разбрах. Аз пък го ревнувах от нея, защото тя притежаваше онази част от Хари, която никога не ми бе принадлежала.

— Но защо не се омъжи за него?

— Гардън, човек винаги има много повече причини да не сключва брак, отколкото да сключва такъв. Едната причина в случая беше възрастта. Хари бе седем години по-млад от мен. Докато трая познанството ни, станах дори баба. Той заяви, че това няма значение. Беше твърде привлекателен и винаги щеше да има жени, които да го пожелават.

Гардън бе покрусена. Тя никога не бе подозирала малодушие у Елизабет.

— Но възрастовата разлика ми послужи всъщност като извинение — продължи Елизабет. — В действителност Хари имаше съперник и съперникът победи.

Гардън се опита да си представи двамата ухажори. Не успя съвсем, но и нито за миг дори не се усъмни в думите на старата си леля.

— Кой беше той? — попита тя.

— Той беше аз. Аз и Чарлстън като цяло. Бях живяла в този град, бях се борила в него и бях се наложила. Сама се бях изградила като личност. За да бъда някой, не ми беше нужно да ставам жена на Хари или на когото и да било. И обичах Чарлстън, както продължавам да го обичам и досега. Обичам всяка тухла и паве в него. Обичам присъщите му ред, предсказуемост и добре изградени взаимовръзки. Обичам да знам, че съм част от един свят, в който още се цени грижата за ближния. Обичам красотата му. По време на пътуванията си из Европа никъде не видях по-хубаво място от Чарлстън. Обичам пристанището и океана, блатата и боровите гори. Когато бях в Стария континент, ми липсваше тукашният торф, а и дърветата там ми изглеждаха студени без шаловете от испански мъх, които съм свикнала да виждам около тукашните. О, аз постъпих правилно. Колкото и да обичах Хари, а го обичах много, оттогава насам нито веднъж не се усъмних в това, че съм постъпила правилно.

— Но ти си оставила Трад да замине, въпреки че и за него Чарлстън е неговият дом.

— Този дом му беше твърде тесен. Трад се чувстваше ограничен в Чарлстън. Той беше изпълнен с въображение и любопитство и искаше да учи. Ако не беше заминал, същите онези неща, които са стойностни за мен, щяха да го смажат. Чарлстън е твърде лесен за някои хора. Той не им позволява да се самоизпитват и да вървят по свой собствен път. Очаквах да се завърне и той действително се е завръщал, когато корабът потъна. Както и ти, Гардън. Чарлстънци винаги се връщат. Никое друго място не може да им бъде дом.

Гардън обгърна с поглед гостната си — гарнитурата, после коледната украса, стъкмена от нея самата с помощта на малката й дъщеричка. И почувства, че наистина си е у дома.

— Ще се кача горе, за да се уверя, че Хелън е заспала.

 

 

След малко Гардън се завърна долу със спокойно лице.

— Заспала е като коледно ангелче — прошепна тя с разнежено изражение.

Прозвуча приглушен гърмеж. Елизабет гордо подхвана тапата на шампанско в една кърпа.

— Сега ще можем да си отпразнуваме като възрастни хора — каза тя. — На стари години намразих кейка.

Изведнъж Гардън се разплака.

— Из… извини ме… — изхлипа тя.

Елизабет разля шампанското по чашите с думите:

— Пийни си. Ако това не подобри нещата, то поне ще направи да изглеждат такива, каквито са.

Когато Гардън се успокои, Елизабет я помоли да каже какво я тормози.

— От вида на шампанското е — отговори Гардън. — То ми напомни за отмяната на сухия режим и за Хестър.

И тя каза на пралеля си за първата нова дреха, която си е купила и за удара, който е понесла, когато Джон й казал, че заминава.

— Толкова ми липсва! Всеки път, когато отида във вътрешния двор за нещо, ми се струва, че ще го видя там. Но него го няма.

Елизабет отпи от шампанското, докато старите й и мъдри очи оглеждаха обляното в сълзи лице на Гардън.

— Обичаш ли го? — попита тя.

— Сигурно го обичам. Не може да ми липсва толкова, ако не го обичах.

Елизабет остави чашата си, която тихо звънна.

— Глупости. Очаквах повече здрав разум в теб, Гардън. Ти напоследък беше изолирана от света. Самотна си. Млада си, здрава си, нормална си и искаш мъж. Този Джон е единственият под ръка. Това не е любов, това е глад.

— Но не е така, лельо Елизабет! Харесва ми да съм с него, да говоря с него, да го гледам как работи. Той е такъв перфекционист във всяко нещо и така добре върши всичко, с което се захване! Пък и не се държи с мен, както другите мъже са се държали; не се опитва да ме вкара в леглото.

— Сега наистина ме обезпокои. Трябва да е обратен.

— Не е!

— Откъде знаеш? Какво знаеш за него?

На Гардън й се наложи да признае, че нищо не знае.

— Кога се завръща? — попита Елизабет.

— На Нова година.

— Тогава, щом се появи, му кажи, че старата ти леля Елизабет иска да се срещне с него. Веднъж вече не те възпрепятствах да встъпиш в един катастрофален брак; този път няма да бъда пасивен наблюдател.

— Лельо Елизабет, не става въпрос за брак. Ще бъда унижена, ако му кажеш нещо в подобна насока.

— Ха, Гардън! Ти си свещено глупава. Винаги по един или друг начин става въпрос за брак. И аз няма нищо да му кажа, но е сигурно, че той самият ще ми каже доста. Ще видя тази работа.

Елизабет се изправи.

— От години не съм се чувствала в такава форма — додаде тя. — Като че съм се подмладила с двадесет години. Сега, къде са подаръците?

Гардън измъкна пакетите от скривалището им.

— Какво, за Бога, е това? — попита Елизабет, когато Гардън извади една кукла от кутията й. — Та тя вместо уста има дупка!

— Това е за шишето, виждаш ли? Пълниш го с вода, след което куклата пие от него. А после подмокря пелената си. Името й е Дайди.

— Крайно отвратителна работа — отбеляза Елизабет.

— Абсолютна новост. Хелън ми проглуши ушите за нея. Буквално я измъкнах от ръцете на една клета дама, която се готвеше да я купи. Беше последната в магазина на Керисън.

Елизабет се засмя.

— За какво ли безобразие още ще се сетят? Може би и за сране и повръщане; тогава куклата ще си бъде таман като истинско бебе.

Гардън целуна пралеля си по набръчканата й буза и каза:

— По толкова ужасен начин говориш понякога, лельо Елизабет!

Елизабет потупа с длан дланта на Гардън.

— Аз пък подарявам на Хелън парцаливата Ани. И книжка с приказки, ще й харесат. Ще може да скубе косата на куклата и да къса страниците на книжката колкото си иска.

 

 

— Здравей, мамо, честита Коледа!

— Хелън, това е баба ти; кажи й „щастлива Коледа“.

Маргърит сълзливо прегърна Хелън и Гардън.

— Толкова съм щастлива да ви видя! — изхлипа тя.

Гардън се освободи от обятията й.

— Хайде, Хелън! Да се качим по стълбите! Виж как интересно се вият нагоре!

После прошепна на Маргърит:

— Ще изплашиш Хелън до смърт, като се държиш така, мамо. Престани!

Маргърит ги последва, подсмърчайки прочувствено.

На софрата в гостната имаше голям куп кутии, завити в червена и зелена хартия.

— Червените са за Хелън — каза Маргърит, — а зелените — за теб, Гардън. Хелън, разпознаваш ли твоя цвят? Можеш ли да определиш кое е червено? Тези кутии са за теб. Отвори ги.

Хелън се втурна през стаята към кутиите.

Маргърит погледна сълзливо Гардън.

— Толкова хубаво дете! Мразя се за начина, по който го бях пренебрегнала. Моля те, прости ми, Гардън. Знам, че нямаше желание да ме видиш. И защо ли трябва да го имаш? Но исках да прекарам последната си Коледа с внучето си и дъщеря си. Няма да има следваща Коледа за мен.

 

 

— Не зная какво да мисля — каза Гардън на Елизабет същата вечер. Мама твърди, че е имала три сърдечни удара и че докторът й бил казал, че следващият вероятно ще бъде последният. Не знам дали да й вярвам или не. Не обичам да бъда толкова подозрителна, но около майка ми има нещо, което ме държи нащрек. Къщата беше леденостудена. Камината — пълна с пепел. Зензи най-накрая напуснала. След толкова години грижи около мама, готвене и чистене, отишла да живее с племенника си и семейството му. Наложи се да се разшетам из кухнята, за да й приготвя нещо за ядене. Та тя дори не знае как да си отвори консерва!

Елизабет беше заинтригувана.

— Маргърит те е поканила, за да приготвиш вечеря? Трябва да е напълно отчаяна. Та ти си способна да се опиташ да опечеш вода!

— Лельо Елизабет, не е смешно. Тя иска Хелън и аз да отидем да живеем при нея.

— А ти какво й отговори?

— Казах й „не“. Там ще полудея само за два дни. Но ще трябва да й осигуря някаква помощ.

— И да плащаш за това. Маргърит е впечатляващо обедняла. Дори съм учудена, че ви е дала подаръци. Какви бяха те?

— Вехтории от тавана. Но опаковъчната хартия беше нова — Гардън се закиска. — Дори не знам защо се смея — каза тя, — всичко това е патетично.

И продължи да се киска. Беше изпаднала в нещо като шок. Когато бе застанала пред вратата на Маргърит, в нея бе нахлул споменът за това как предишния път бе отпъдена оттам. И усилието да контролира нервите си, докато се завърне вкъщи, ги бе изопнало докрай. Сега не можеше да се успокои. Едновременно плачеше и се смееше. И остана обхваната от този болезнен пристъп, докато Елизабет не поднесе амоняк под носа й.

100

Гардън не можа да измисли лесен начин да заведе Джон Хендрикс при Елизабет, както тя беше наредила. Беше толкова затормозена с тази мисъл, че когато на втори януари той се появи в магазина, тя едва изчака края на поздравленията му по случай Новата година, за да изстреля в скоропоговорка:

— В събота ще пием чай със старата ми леля. Би ли желал да дойдеш?

После си спомни за предлога, който бе измислила, и добави:

— Тя притежава някои хубави сребърни съдини. Е, не са изработка на Хестър Бейтмън, но може да ти бъде интересно да ги видиш.

— Би било голямо удоволствие за мен — каза Джон.

Тогава Гардън се отпусна.

— Как прекара Коледа?

— В белота. А ти?

— В зелено и червено. Тъкмо се канех да пия чай. Ще се присъединиш ли?

— Не, благодаря, Гардън. Трябва да отида до базата. Ще си запазя правото за чай за събота. А сега просто исках да оставя това.

Беше бутилка шампанско.

— Помислих си, че бихме могли да направим като китайците и да отпразнуваме Нова година по-късно от другите хора.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Гардън и му даде адреса на Елизабет.

 

 

Елизабет Купър прие Джон Хендрикс, седейки величествено като гранд дама зад сервиза за чай. Гардън никога не я бе виждала да се държи така помпозно и й идеше да я убие за това.

За много кратко време Елизабет изтръгна от Джон информацията, че е тридесет и шест годишен, че е завършил в Анаполис през 1923 г., че произхожда от фермерско семейство в Ню Хемпшир, че има три сестри и двама братя, че и двамата му родители са живи и че никога не е бил женен.

Елизабет го разпитваше деликатно, но и без да губи време за излишни увъртания. Когато свърши с това инквизиране, тя му се усмихна.

— И, обзалагам се, всичките ви зъби са налице.

Джон избухна в смях.

— А и съм ваксиниран против дребна шарка!

Елизабет се разсмя на свой ред. После оживено се впусна с него в обсъждане на световната политика, която Гардън нямаше време да следи. Ангажираността й около магазина бе толкова голяма, че не й оставаше време да прочете и вестник „Таим“. Бяха й известни имената Хитлер и Мусолини, но Салазар, Долфус и Стависки чуваше за пръв път. Но това нямаше значение. Важното бе, че Елизабет и Джон се разбраха много добре и разговорът им вървеше.

Когато излязоха навън, вместо да тръгне към градинската порта, Джон свърна в обратна посока.

 

 

— Мога ли да видя и твоята къща? — каза той. — Вече се срещнах с един важен член на семейството ти; бих искал да видя и Хелън.

— Как… откъде…?

— Пола Кинг ми каза. Каза ми къде живееш, това, че имаш дъщеричка, че си вдовица.

— Не съм вдовица. Разведена съм.

— Същото е. Не си женена.

— Какво друго ти каза Пола?

— Това е всичко, което я попитах. Не съм така обстоятелствено любопитен, както е леля ти. Каква жена! Сега знам как се чувства рибата, като попадне в мрежа.

— Съжалявам, Джон.

— Съжаляваш? Аз не. Тя е чудесна. Мисля, че направо съм влюбен в нея. А сега бих пийнал нещо. Ще ме поканиш ли у дома си или не?

Огънят в камината хвърляше отблясъци. Върху ниската масичка пред дивана имаше ваза с червени камелии.

— Имате дарба в създаването на оазиси, госпожо — каза Джон спокойно.

 

 

— И така? — погледна въпросително Гардън леля си.

— Хващай го — каза Елизабет. — Пред него Мейн е истинско дърво.

 

 

След него ден Гардън се виждаше с Джон Хендрикс всяка събота. Тихомълком се установи традицията събота да е денят на срещите им. Джон започна с нарастващ ентусиазъм да ходи с нея по разпродажбите. Когато наддаването ставаше разгорещено, той силно, така че можеше да се чуе чак на следващата пресечка, шептеше в ухото й — „Предложи още повече!“ И разглеждаше всеки образец, обявен за продан, с такова обстойно внимание, че аукционерът, водещ наддаванията, губеше значителна част от вдъхновението си в описването на достойнствата на предметите. С времето започна и сам да домъква по нещо придобито тук-таме. Твърдеше, че никога през живота си не се е забавлявал така. След около три месеца знаеше за тези неща не по-малко от Гардън. След шест вече започна да я съветва, когато самата тя се чувстваше несигурна в един или друг случай.

От разпродажбите те отиваха в къщата на Гардън, за да пийнат по чашка, като понякога към тях се присъединяваше и Хелън. Джон винаги намираше какво да й купи за колекцията и от играчки. Гардън казваше, че я разглезва. Джон отвръщаше, че нямало такова нещо; не познавал много госпожици, които биха могли да бъдат разглезени с подаръци от по десет цента. Хелън започна да ги подканва да излизат на разходки, а не на се въртят постоянно около нея и къщата.

— Това момиченце със сигурност ще стане блестящ политик — каза Джон. — То вече жадува за подкупи.

Те излизаха да вечерят някъде, обикновено спагети, а после отиваха на кино, освен ако нямаше танци в офицерския клуб на базата. Кината сменяха програмите си всяка седмица и имаше много филми, които искаха да гледат. Скоро решиха да добавят към общата си програма и неделни излизания. След още известно време Джон реши, че е далеч по-приятно да си вечерят в дома на Гардън, отколкото да се разкарват по ресторантите. Той разкри една своя скрита страст: обичаше да готви. Гардън пък скри една своя особеност: не понасяше пилешко месо.

Това беше единственото нещо, което тя умишлено скри. Но и никога не споменаваше нищо за живота си. Имаше толкова много неща, за които да си говорят — аукционите, филмите, бързия растеж на Хелън, последните кулинарни изяви на Джон, клиентите в магазина. Пък и нямаше да е достойно за Гардън да се жалва от това, че бе принудена всеки обед да ходи при майка си и какъв допълнителен товар бе тя за скромния й бюджет и ограниченото й време и физически възможности.

А Джон не питаше нищо за предишния й живот.

Гардън обаче я вълнуваше един въпрос. И то все повече и повече. В Деня на труда — първия понеделник на септември — те отидоха на Фоли Бийч; времето беше потискащо горещо, вещаеше буря и всяваше в човек някакво напрежение. Когато фериботът спря с колата им отгоре му, страхът на Гардън от височини я направи нервна, което пък предизвика у нея пристъп на дързост.

— Джон — каза тя с поизтънял и висок гласец, — искам да знам защо никога не ме целуваш за лека нощ. Нещо не е ли наред с теб? Или пък с мен?

Вместо отговор той я обгърна с ръка и здраво я целуна. Това бе напълно задоволителен отговор на въпроса на Гардън. Всичко си беше наред и при двамата.

Едва бяха слезли от ферибота и бурята се разрази в океана сред тътена на гръмотевици и проблясването на множество светкавици. Джон сграбчи ръката на Гардън.

— Бързо към колата! — извика той сред небесните гърмежи. — Само след пет минути пътят ще бъде задръстен!

Те бяха измежду първите, които достигнаха дигата и се устремиха към града.

Дъждът плющеше по покрива тежко и оглушително. Не можеха да си говорят, така че през цялото време до дома пяха песента „Бурно време“.

Джон паркира пред къщата на Елизабет. Макар и отслабнал, дъждът все още беше силен.

— Това не може да продължи дълго — каза Джон. — Така че нека запалим по цигара и почакаме, преди да се втурнем навън.

Гардън похлупи лице върху рамото му.

— Нека си поиграем на фериботната игра.

Джон докосна устните й с върха на пръстите си.

— Не, Гардън, нека не го правим. Не сме ученици. Ако започна да те целувам, няма да мога да се задоволя само с това. Ще искам да те любя. А не мисля, че ти искаш точно това. Твърде си изискана.

А с цялата си страстна натура Гардън искаше именно това. Но каза:

— Прав си, Джон.

И се отдръпна в своята половина на седалката. Не искаше в никакъв случай да помрачи вярата му в нея.

 

 

Но месец по-късно почувства, че точно това трябва да стори. Обади му се в офиса — нещо, което никога преди не бе правила.

— Искам да говоря за нещо с теб — каза тя. — Можеш ли да прескочиш към леля Елизабет тази вечер?

— Разбира се. Дори мога да изляза сега, ако искаш.

Металическите нотки в гласа на Гардън го разтревожиха.

— Ще ти бъда благодарна — и тя прекъсна разговора.

До града той кара, натискайки здраво педала на газта през цялото време.

Гардън се намираше в библиотеката с Елизабет. Когато Джон влезе, Елизабет напусна помещението. Тя му стисна дланта, като минаваше край него. Елегантното й слабо лице приличаше на мъртвешка маска. Гардън изглеждаше като издялана от мрамор. Гледаше право пред себе си, а около очите й имаше сенки. Джон тръгна към нея, но с движение на ръката си тя го спря и каза:

— Седни и прочети тези изрезки.

Те бяха от броеве на нюйоркски вестници, излезли между първи и петнадесети октомври: „Делото на века“, „Разкрития около будоарни тайни“, „Прислужница свидетелства за лесбийски партита на Глория“, „Мрачни истории… Може ли подобна жена да бъде добра майка?“

Джон прегледа набързо статиите.

— Не разбирам. Тези неща се отнасят до Глория Вандербилт. Защо си ги събирала, Гардън?

Гардън се изсмя горчиво.

— Те са подарък, изпратен ми от Ню Йорк. Не знам дали някой чарлстънски вестник въобще е споменавал за делото Вандербилт, но моето дело няма да бъде подминато. Това тук е просто сигнал. Знам го. Както и зная кой е изпратил тези изрезки. Видиш ли, детето на Вандербилт й е било отнето от една нейна леля с много пари. А майката е бедна и с лоша репутация. Това е, което ще се случи с Хелън. Само че в този случай това ще бъде направено от баба й, а не от леля. А що се отнася до репутацията ми, тя вече е обсъждана по вестниците. Предстои още много да се забавляват. Та трябва да ти поразкажа за себе си, Джон. Не съм това, което мислиш, че съм…

— Гардън! — той стана и тръгна към нея.

— Не, стой! Остави ме да говоря. Не искам да го чуеш от някой репортер. Или да го прочетеш, придружено от илюстрации. Длъжна съм да ти кажа истината.

— Млъкни, Гардън! — той я хвана за лактите и я вдигна от стола й.

— Не! — Гардън се опита да се освободи, но той обгърна с една ръка кръста й и я притегли към себе си. Дланта му погали главата й и я притисна до рамото му.

— Чуй ме — прошепна в ухото й. — Няма какво да разказваш. Знам за развода, за твърденията на свидетелите и вестниците. И това няма значение. Трябва да разбереш това, Гардън. Кое е било истина, кое е било лъжа — въобще не ме интересува. Аз съм тук. Аз съм с теб. Ще се борим срещу свекърва ти заедно. Тя няма да победи. Няма да й позволим това. Дръж се за мен, Гардън. Ще бъда щитът ти. Няма да могат да минат през мен, за да те наранят.

Ръцете на Гардън го обгърнаха.

— О, Джон! — каза тя. — Толкова съжалявам за всичко, което съм направила!

— Това е било отдавна — каза той. — То вече не е от значение.

— Толкова ме е страх!

— Успокой се сега. Няма от какво да те е страх.

— Прегърни ме!

— Ето, прегърнал съм те здраво.

— Опасявам се, Джон.

— Не трябва повече да се опасяваш от нищо.

Главата на Гардън натежа на рамото му, а ръцете й паднаха надолу и увиснаха край тялото й. Тя бе припаднала. Джон я занесе до дивана и я положи отгоре му. После отиде да потърси Елизабет.

— Толкова ли е сериозно положението? — я попита той.

— Възможно най-сериозно е. Бабата разполага с власт, безсрамие, а може би и е психически нездрава.

— Какво ще стане? Какво можем да направим?

— Всичко, което можем да направим, е да вдъхнем смелост на Гардън. Тя не трябва да загуби в тази война на нерви. А относно това какво ще стане — не зная. Зависи от нюйоркските съдилища. Невероятно ми се струва да отнемат от Вандербилт детето й и да създадат такъв прецедент. Правата на майката са свещени.

На 11 ноември съдията на делото „Вандербилт“ обяви решение против майката.

101

Нямаше полицаи или агенти този път. Само едно обикновено парче хартия й бе връчено от един останал без работа и одрипавял училищен преподавател, щастлив, че е намерил начин да поприпечелва по някой долар като раздавач на съдебни призовки.

Призовката й нареждаше да се яви в 9 часа сутринта на 12 януари 1935 г. пред съдията Джилбърт Травърс в стая 237 на Окръжния съд.

Логан Хенри настоя, че е от голямо значение как Гардън ще бъде облечена за случая, така че Елизабет пое грижата за това.

— Твоите копринени дрехи са чудесни, драга, но са неподходящи за целта. Дори съдия на средна възраст ще намери, че са малко нещо екстравагантни. Там трябва да имаш типично американско.

Така че Гардън бе облечена в сив вълнен костюм. Полата й бе най-благоприлично дълга. Беше си сложила колкото е възможно по-семпъл бял гердан. И шапката й бе от проста по-проста. Същото се отнасяше и до белите й ръкавици.

„По дяволите, — помисли си Елизабет, когато видя Гардън въпросната утрин, — пак е твърде ефектна; каквото и да опитах, няма начин да се смекчи впечатлението от косата и очите й.“

Вече в съдебната зала, Елизабет и Хенри Логан седнаха на скамейката от двете страни на Гардън. На подобна паралелна скамейка се настани Вики заедно с петима адвокати. Тя също бе облечена въз скромно в сиво, като се изключи една кожа от чинчила. На устните й играеше тънка усмивка.

Когато камбаната на „Св. Михаил“ отброи часа, разсилните отвориха двукрилата врата, за да пуснат вътре свидетелите и зрителите. Елизабет мислено оприличи последните на стадо диви говеда. Но тя не се обърна назад, за да ги погледне. Не го стори и Гардън, въпреки подвикванията на фотографите:

— Погледни насам, Гардън…! Хайде, Пепеляшке, усмихни се с усмивката си за милиони…!

Хенри Логан бе вкарал двете жени в сградата на съда през един страничен вход, но сега вече нямаше как да се скрият от непрестанно жадуващите за нови и нови скандали журналисти.

— Станете всички!

Съдията Травърс влезе и зае мястото си — облицовано в черна кожа и подобрено с висока облегалка кресло. Имаше вид на човек, страдащ от лошо храносмилане. Изпод рунтавите си побелели вежди той огледа претъпканата с хора зала.

— Днес сме тук, за да изслушаме свидетелски показания относно един много сериозен въпрос: съдбата на едно петгодишно дете. Не ще толерирам нито прекъсвания, нито каквато и да е безредица, нито лекомислени прояви. Съдебните пристави са в готовност да изхвърлят навън всекиго, който не се държи по надлежен начин.

Той удари с чукчето си.

— Да започваме!

Точно в този момент обаче откъм дъното на залата се чу глъч. Съдията Травърс заудря по-силно. Гълчавата продължаваше. Постепенно обаче стихна. Чуваха се само проскърцванията на скамейките и столовете.

— Мистър Селфридж, готов ли сте? — попита съдията.

Един от адвокатите на Вики стана и се поклони.

— Готови сме, Ваша Чест.

— Тогава, ако обичате…

— Благодаря ви, Ваша Чест. С ваше позволение ще започна, казвайки, че в случая разполагаме с възможността да парираме една крайно опасна зловредност. Зловредност спрямо едно невинно дете, чиято невинност — есенция на детството — е в опасност от разложение от въпиещата неморалност на онази, която би трябвало да бъде най-ангажирана с опазването и закрилата…

Гардън се потопи в спомените си. Започна да си рецитира наум една дълга поема, която бе научила за упражненията по декламация по време на първата си година в Ашли Хол. Тя издигна стена между себе си и отекващите думи на обвинението, между себе си и околната среда и онова, което ставаше. Ако можеше да не слуша, да не гледа, щеше да може да седи тук спокойно, докато животът й се разпадаше на парчета.

— Всичко това е проклета лъжа! — чу се вик от дъното на залата.

Всички, с изключение на Гардън се обърнаха в тази посока.

Съдията Травърс призова към ред.

— Самата вие, която и да сте, сте проклета лъжкиня!

Съдията удари по пюпитъра.

— Изведете тази жена!

Настъпи малка суматоха, след което се чу как вратата се затръшва и гласът на въпросната жена заглъхва в кулоарите. Елизабет хвана и разтърси ръката на Гардън. Смееше се.

— Гардън, обърни внимание — Пеги е тук!

— Пеги?

— Ще се видим с нея по време на обедната почивка. Въобще не се е променила.

Вътрешната самоизолация, която си бе наложила Гардън, бе нарушена за момент. Изпита светла и чиста радост при мисълта, че ще види сестра си. Но много бързо тъмните облаци на действителността я накараха да помръкне. Пеги също щеше да бъде обсадена от репортерите, щеше да бъде унижавана и засрамена поради сестра си. И Гардън започна отчаяно да си повтаря таблицата за умножение…

Парадът на свидетелите на ищцата започна; шофьори, сервитьори, фризьори, лакеи, прислужници — всички те потвърдиха сцените на разгул, на които бяха присъствали.

Гардън съсредоточи вниманието си върху клокоченията и почукванията в радиатора под прозореца. Откри, че те имаха равномерен ритъм. Тя започна мислено да се опитва да пригажда към него песни, които знаеше. Подходяща за това се оказа една жалейна негърска песен. Гардън опипа талисмана на Пенси, който носеше под дрехите си.

Гардън не се видя с Пеги през обедната почивка. Хенри Логан бе уредил от ресторанта на Робертсън да им доставят храна в една от вътрешните стаи на съда. По този начин избягнаха и репортерите.

Гардън се хранеше съсредоточено, кимайки на мистър Хенри, който й говореше нещо, и мислейки си за песента, която Люсиен я бе научил да пее. Какво ли идваше след „О, fils du roi, tu es mechant“?^[20] Хубаво беше да си спомни за нещо, от което не я боли.

Следобеда обвинението представи още прислужници — свидетели от къщата в Саутхямптън.

— Господин Селфридж — каза съдията Травърс, — колко къщи притежава вашата клиентка?

— Седем, Ваша Чест.

— И ние ще имаме удоволствието да се срещнем с всички прислужници от всяка една къща?

Публиката се закиска. Влакът на Вики бе докарал около дузина нейни приятели, както и внушително количество свидетели. За тях тя бе наела четири етажа от новия „Форт Съмтър хотел“ на „Батъри“.

— Аз ви представих списъка на свидетелите, Ваша Чест — каза Селфридж ескуайър. Той умишлено бе заел поза, която би се харесала на фотографите.

— Мистър Селфридж — каза уморено съдията Травърс, — аз съм един-единствен човек, а не трибунал. Така че все пак съобразете се с това. Достатъчно ли съм ясен?

— Абсолютно, Ваша Чест.

— Много добре. Ще продължим делото утре в девет часа сутринта. По това време и ще очаквам да намеря на бюрото си един посъкратен списък на вашите свидетели.

— Така и ще стане, Ваша Чест.

— Добре.

И съдията Травърс удари с чукчето си и стана, с което даде да се разбере, че слага край на този сеанс.

 

 

Пеги седеше с бебе в скута си на пода в гостната на Гардън; в един ъгъл седеше и Хелън заедно с две червенокоси момченца, които я бяха зяпнали в устата, защото тя оживено им разказваше нещо.

— О, Пеги — извика Гардън. — Толкова се радвам да те видя!

Пеги стана, полагайки бебето на пода, и се спусна към Гардън. Двете мълчаливо се прегърнаха.

— А Боб къде е? — попита Гардън. — Накъде сте тръгнали? И защо не писахте?

— Боб е в Зимния дворец, т.е. къщата на мама, а сме тръгнали към Алабама. Не писах, защото всичко стана много набързо. Боб ще работи там по големи инженерно-строителни работи, извършващи се в щата. Президент Рузвелт иска буквално всичко да е готово за вчера. В къщата на мама е такъв студ! След Исландия ми идва много. А мама цеди въглищата малко по малко. Откога е станала такава скъперница? Чак толкова ли е пострадала по време на Голямата депресия?

— Леля Елизабет казва, че мама винаги толкова е обичала парите, че когато най-накрая се е опаричила в известна степен, не иска да ги харчи, леля Елизабет хич не я обича, така че не знам и има някаква истина в това. Скай й даде доста, това го знам. Да се надяваме, че пази по нещо.

— По-скоро да се надяваме, че няма да продължава да се престарава в това пазене. Има четири чудесни внучета, за които да похарчи това-онова.

— Никога досега не бях виждала твоите деца. Момчетата са истински традовци!

— Особено по характер. Животинчета. Умират си да се запознаят с теб. Мислят, че все още си богата.

— Пеги, ужасна си!

 

 

Докато говореха с момчетата или за тях, или ги хранеха, или пък ги разтърваваха, като се сбиеха помежду си, Гардън успя да отклони мислите си от кошмара, който щеше да продължи и следващия ден. Пеги я заговори за делото.

— Напразно хвърлят камъни, Гардън. Всичко ще бъде наред, ще видиш.

— Разбира се — каза Гардън с фалшиво съгласие.

102

На следващата утрин репортерите получиха онова, което очакваха. Логан Хенри крещеше възражения като луд, а съдията Травърс нареди публиката да изпразни залата, когато първият свидетел — един саксофонист, твърдящ, че е спал с Гардън в Монте Карло — се впусна в обстойни показания, уверявайки, че и другите членове на музикалната му група са й били любовници. Репортерите се заблъскаха един другиго в устрема си към телефоните. Те дори не съжаляваха за онова, което междувременно изпускаха.

Гардън продължаваше мислено да спряга неправилни глаголи и да изрежда по памет всички крале на Франция заедно с жените и децата им, доколкото беше възможно. Елизабет седеше неподвижно като индиански тотем.

След обедната почивка Гардън се зае с кралете на Англия. Тъкмо беше стигнала до Войната на розите, когато усети някаква промяна около себе си и за пръв път иззад разперените пръсти на дланта си погледна напред. В момента Луиза Бифейн се заклеваше, че ще говори истината и само истината. Мис Луиза беше една от представителните жени в Чарлстън, обект на адмирация и уважение за принципността й и за това, че се бе посветила на опазването на гордите традиции на града.

— Кажете онова, което имате да казвате, мис Луиза — подкани я Логан Хенри.

Тя зае място на банката на свидетелите и впери поглед в съдията Травърс.

— Гардън Трад Харис — започна мис Луиза — е една млада жена, която аз уважавам с цялото си сърце. Тя е достоен член на общността ни — отговорна и сериозна личност, предана и грижовна майка. С каквито и твърдения за нейни прегрешения да излизат някои, нямам причини да им вярвам. Винаги съм гледала на нея като на млада лейди с безупречна етика и държание.

Гардън се наклони към Логан Хенри.

— Срещала съм мис Луиза един-единствен път в живота си — прошепна му тя.

— Шът! — каза Елизабет.

— Благодаря ви, мис Луиза — обади се мистър Хенри. — Имате ли въпроси към свидетелката, мистър Селфридж?

Мистър Селфридж отвърна, че нямал въпроси.

Вики изсъска на Селфридж:

— Размърдайте се! Предупредих ви за това място.

Мистър Селфридж подложи на разпит всички следващи свидетели на защитата, но само си губеше времето, както и губеше времето на всички присъстващи. Скоро репортерите записваха в бележниците си заглавията на материалите, които щяха да отразят новия ход на делото:

„Ръководителят на хора на историческата църква «Св. Михаил» твърди, че Гардън е ангел. Всички членове на хора му пригласят…“

„Ветерани от Гражданската война си спомнят Гардън като дете…“

„Сенатор се завръща в града, за да свидетелства в полза на обвинената майка…“

„Директорка на детска градина квалифицира Гардън като «безупречна майка»…“

Свидетелски показания в този дух продължиха още два дни.

— Не разбирам — каза Гардън на старата си леля, — но съм толкова благодарна, че ми се иска да разцелувам всекиго.

— Ти си чарлстънска, Гардън — отвърна Елизабет, — а Чарлстън винаги се грижи за онова, което е негово. След завършване на делото ще трябва да седнеш и да попишеш благодарствени писъмца. Всъщност това и ще очакват от твоя страна.

 

 

Вики не дойде последния ден от делото. Очакваше се съдебно решение, което тя не искаше да чуе. Едно предприемчиво чарлстънско момче чака на гарата цяло денонощие и накрая бе възнаградено: с обикновения си фотоапарат успя да я снима.

— Посетихте ли внучката си, принцесо? — извика то, докато тя слизаше от колата. Вики обърна към него своето станало гротескно от твърде много козметика лице, което изглеждаше направо зловещо в утринната дрезгавина. Така и бе запечатано то, за да бъде продадена снимката на „Нюзуик“, където се появи редом с текст, озаглавен: „Юга отново се надига“.

В него с подробности се описваше как обществото в Чарлстън сплотено се възправило срещу посегателството върху един от неговите членове от страна на известната в нюйоркските кръгове баснословно богата принчипеса Монтекатини. Заключението бе: „Тази война я спечели Югът.“

Пола Кинг четеше „Нюзуик“, когато Гардън влезе в магазина. Тя захвърли списанието и се надигна да я прегърне, възкликвайки:

— Как се радвам да те видя! През цялото време тук бе претъпкано с хора. Така и така след Коледа не бе останала много стока, но сега и тя е изгубена. Вече се готвех да донеса китайския сервиз от сватбата си, който не мога да понасям, и да го продадем парче по парче… Но какво съм се разбъбрила като идиотка. Ох, Гардън, така съм щастлива заради тебе! Не можах своевременно да избера защо твоят адвокат не прие да бъда и аз свидетел, но сега разбирам. Та свидетели са били готови да бъдат всички жители на града! Но кажи: какво правиш тук днес? Полага ти се да почини цяла седмица!

Гардън огледа усмихнато магазина.

— Прекрасно е! — каза тя — Цялото това празно пространство зове да бъде запълнено отново с антикварни съкровища!

 

 

Гардън написа писма до всички онези, които бяха дошли да й помогнат на делото, но още преди да ги пусне по пощата собствената й пощенска кутия се оказа препълнена с писма и покани, на които трябваше да отговори. Чарлстън я приветстваше с добре дошла.

103

След като получи плика с изрезките, Гардън започна да държи Джон на разстояние. Не искаше и той да бъде омърсен от носещия се, както тя мислеше, неминуем скандал. Пола Кинг вече достатъчно й бе наприказвала за службата му във Военноморските сили, така че тя разбираше напълно какво поражение върху кариерата на Джон може да има такъв род скандал. А и Джон й бе говорил доста за себе си и тя знаеше, че Флотът бе всичко за него, целият му живот и винаги ще бъде такъв.

— Тръгнах да воювам в Световната война, защото исках да се боря за страната си — каза той. Възнамерявах, след като всичко свърши, да се върна в Ню Хемпшир и да стана фермер на камънака, както го изисква традицията на рода. Фермерският живот е хубав, суров, но щях да съм напълно щастлив. А стана, така че заминах за морето и сега не мога да се откъсна от него и от флота. Когато опитах от този живот, разбрах, че всяко друго нещо е като безсолната храна. Войната свърши и получих назначение във Военноморската академия. После нещата се развиха така, че днес съм офицер и джентълмен по разпореждане на Конгреса, но моряк в кръвта и по душа.

Джон не се възпротиви, когато тя му заяви, че нямала време за аукциони и кина и за вечери с жители, понеже била заета с усиленото пазаруваше по Коледните празници. Нямаше друг избор, овен да се съгласи с нея. А стана така, че малко след това, през декември, го повикаха в Нюпорт по служба на двумесечен курс, за който той е даде подробни пояснения на Гардън. Тя, от своя страна, нелогично се ядосваше, че той няма да е наблизо при започването на процеса. „Няма да го виждам — казваше си тя, — няма даже да му говоря по телефона“. „Но той все пак можеше да е тук, само така…“

Дойде средата на февруари и той се върна. Връщаше се да я види. Гардън си каза, че не я еня дали ще го види отново или не. Но в същото време подреди цветя във ваза, както той харесваше, сложи на масата от любимата му марка сухо сирене с бисквити и се втурна в банята да оправи грима си и да се напръска с парфюм.

— Има ли някой вкъщи?

Гардън се втурна към вратата и в прегръдката на Джон.

Вечерта започна като много други предишни вечери. Джон сготви за вечеря един негов специалитет — пиле с къри — след това отидоха на кино да гледат най-новия филм на братята Маркс, а на излизане от киното до паркираната им недалече кола Джон имитираше смешната походка на Гручо. След това се върнаха вкъщи, Гардън запали огън в камината и седнаха да си поговорят.

 

 

Но нея вечер всичко останало бе различно. Всичко. Те започнаха да говорят за себе си. Гардън нямаше нужда повече да се сдържа, нямаше какво да крие от него. Джон вече знаеше най-лошите неща от миналото й, по-лоши от най-лошото, ако се съдеше по вестниците.

Каза й, че винаги е знаел за тези неща:

— Още на първата ни среща отидох в библиотеката. Потърсих Хестър Бейтмън. Библиотекарят ми каза къде да намеря вестниците, в които пише за брака ти и за развода. Тогава в ума ми се въртяха зли помисли, Гардън. Не се различавах много от всеки друг мъж — свиня, на когото панталоните отпред изведнъж почват да му се издуват. Реших да наобикалям, да изчакам удобно време да направя своя ход. Докато се мотаех, успях да те опозная малко повече. Тогава разбрах, че не си това, което си представях, а нещо много повече. Храбра и нежна. Внезапно ти стана много важна за мен. Мисля, че луничките ти са виновни за това. Ти престана да се правиш на съвършена, на тъй дяволски красива, и тогава те видях истински, вече можех да се влюбя в теб.

— Искаш да кажеш, Джон, че тези неща нямат значение за теб? Лошото, което съм направила в миналото…?

— Естествено това не е без значение за мен, Гардън; няма да те лъжа. Не ми е безразлично, че си била омъжена, че си обичала съпруга си. Както не е без значение, че и аз съм имал жени преди теб, някои съм обичал. Но аз истински вярвам, че такива неща важат в еднаква степен и за двама ни. Когато един мъж има сексуални преживявания казват, че имал гореща кръв, хвалят го. А когато жена прави същите неща, казват, че имала леко поведение. Това не е правилно.

Гардън се опита да се засмее.

— Веднага се вижда, че имаш сестра в движението за правата на жените — каза тя. — Аз пък май съм възпитана във викториански дух. Вярвам в двойния стандарт. Винаги ще се срамувам.

— Ще ти мине. Важното е, че това е минало свършено. Няма да те занимавам с моите други жени и няма да те разпитвам за другите ти мъже преди мен. Важното за мен е по какъв път да поемем двамата, считано от този момент. Обичам те, Гардън, искам да се оженим. Готова ли си? Ще бъда добър баща за Хелън. Знаеш колко много държа на нея.

Гардън любовно го погледна. Лицето му й бе тъй познато и скъпо! Докосна се до белите гънки на очите до слепоочията, поглади подутинката на чупения някога нос.

— Обичам те, Джон — каза тя, — но не мога да е омъжа за теб. Не сега, не сега. Една чудно мила французойка ми каза веднъж, че да си омъжена е най-трудното нещо в живота, ако походиш както трябва. А аз искам да постъпвам правилно. Малко съм поуплашена. През декември станах на двадесет и девет. Понякога ми се струва, че едва сега ставам голяма. Ще ме оставиш ли да порасна още малко, Джон? Можеш ли да бъдеш търпелив, да ми дадеш още малко време?

Той погали с пръст луничките й.

— Не съм ли бил такъв досега? Не съм ли най-търпеливият човек, когото познаваш? Мога да чакам още и още. Какво ще кажеш за едно ново предложение — да ми станеш приятелка?

Гардън въздъхна и потърка глава в рамото му.

— Аз вече съм ти такава — рече тя.

За Гардън пролетта бе период за откриване и проучване на нови неща. Тя откри и проучи Чарлстън по безброй начини. Както навремето в Европа, тя крачеше из града и гледаше. Скоро се убеди, че Елизабет е била права. Нямаше по-хубав град. Времето бе милостиво към Чарлстън. Красивите къщи, боядисани в пастелни лилави, сини, жълти, зелени и пясъчни цветове, бяха придобили нежни бледи оттенъци, радващи окото и душата. Контрастирайки с деликатността на сътвореното от човешката ръка, природата в града бе щедро ярка и възбуждаща по цвят и мирис. Уханието на жасмина и люляка изпълваше обонянието. Прозрачните деликатни листа на азалията пленяваха със своята смесица от лилаво и тъмночервено. Известната с името на града специфична тъмнозелена трева излъчваше свой собствен парфюм след окосяване, а гардениите с името на Гардън спираха дъха с нежната си обаятелност.

Навсякъде формите мамеха окото. Такива бяха рибената кост на старите тухлени тротоари, геометрията на извитите застъпващи се керемиди на стръмно изправените покриви, малките триъгълни сенки, сгушени между големите обли камъни на калдъръма, смайващата точност в изработените от ковано желязо портали, огради балкони, даже и на решетките, покриващи отводнителната мрежа.

Тя гледаше и се радваше на толкова много красота, така свободно разпръсната като постоянно менящ се празник за очите й.

А и за ушите. Подвикванията на продавачите, песента на пойните птици, опияненото жужене на претоварените от нектар пчели, леещата се реч на цветарките, шепнещите целувки на водата по вълнолома в пристанището и вечната мелодия на старите камбани на „Свети Михаил“ бяха като живи свидетели за миналите години и издръжливостта на стария град. На два пъти камбаните бяха замълчали: веднъж, когато англичаните бяха завзели града в зората на раждането на Съединените щати и втори път, когато градът бе завзет от генерал Шерман по време на Гражданската война. Счупени и разпръснати от противника, всеки път камбаните биваха намирани, поправяни, доизливани и отново окачвани на камбанарията. Земетресения и циклони ги бяха карали да бият в див дисонанс. Но Чарлстън и неговите камбани надвиха всичко. Техният мощен приятен звук плаваше денем и нощем от върха на високите бели кубета. Това бе грациозният фон към стародавната красота и величавото спокойствие, отмерващ с тактове добре подредения начин на живот. Той беше неизменен спътник в живота на предишните поколения, щеше да придружава и бъдещите.

„Нищо не се променя“ — помисли си Гардън, като видя неспокойните тринадесетгодишни момичета и момчета от вечерното училище по танци да изкачват стъпалата на зала „Южна Каролина“.

„Нищо не се променя“ — помисли си тя, наблюдавайки магията на въздушната стълба на Ашли Хол, когато отиде да запише Хелън в първи клас за идната есен.

„Нищо не се променя“ — весело каза тя на малкия продавач в павилиончето за разхладителни напитки в Шметман, когато изведе там Хелън на разходка и си купиха сладоледи.

„Нищо не се променя — помисли си тя, — освен самата аз.“ Отиде на Великденския прием в Яхт клуба. Мъжете се бяха скупчили около бара и говореха за лов и риболов, жените стояха на групички в големия хол. Беше същият прием както преди около десет години, когато на Гардън й призля от скука. Но този път тя взе участие в него и изобщо не се отегчи.

Разговаря с Мили Ендрюс за това каква би била най-добрата големина на масите в детската стая в новата обществена библиотека. Мили беше в комисията, която трябваше да вземе решение по въпроса и искаше да знае какво мислят майките на малките деца.

Патриция Мейсън мина покрай тях. Мили я хвана за ръка и я попита за мнението й. Гардън посъветва Патриция да се съгласи с нея, а не с Мили. Гардън и Мили знаеха, че бащата на Патриция наскоро е научил, че ще умре от рак. Ако тя пожелаеше да поговорят за това, те бяха готови да я слушат. Ако не пожелаеше, те щяха да й напомнят, че са нейни приятелки, че й съчувстват и че са готови да бъдат край нея, когато възникне нужда.

Патриция каза, че ще е по-добре, ако децата седят на масите по шест, вместо по четири. После видя своя позната от другия край на хола, махаща й с ръка.

— Ще се видим пак — каза тя на Мили и Гардън.

Гардън я проследи с очи как преминава през тълпата, спирайки се за кратко с всеки. „Всичките де й помагат, ако възникне нужда — помисли си Гардън, тъй както ще помагат на мен“. Видя Уентуърт и се усмихна. Хелън също щеше да си има приятелки като Уентуърт. Като станеха на тридесет щяха да се кикотят за неща, които са били правили като тринадесетгодишни. А ако се скараха и трябваше да се разделят, щяха да го направят както Уентуърт. Погледът й се плъзна към бара, откри Джон. Той напрегнато разговаряше с Ед Кемпбъл, сигурно за лодки. Ед строеше платноходка в двора си и не можеше да говори за нищо друго. Всички знаеха колко скучен е той, но пък за сметка на това беше най-милият човек на света. Това се знаеше и приятелите му го обичаха за това, така че в края на краищата всички проявиха интерес към височината на платното и дълбочината на газенето на лодката му.

Джон и Ед се засмяха на нещо. Очите на Джон почти се скриха в мрежата от дълбоки бръчки. Гардън се усмихна. Тя имаше всичко, което една жена би могла да иска, за да бъде щастлива. Само да имаше кураж да го направи, да се довери на чувствата си, да се довери на щастието.

— Честит Великден, г-н Хенри — каза Мили. Бузите на Логан Хенри бяха силно поруменели. Той с ентусиазъм празнуваше края на Лент.

— Честит Великден на вас, Мили и Гардън — Гардън отвърна на поздрава. — Гардън, търся майка ти, тук ли е тя?

— Да, сър. Навън е, на верандата.

— А, добре. Ще трябва да се преборя с тарапаната отвън. Получи писмото ми, нали? — Гардън утвърдително кимна. — Ще ви държа в течение на нещата. Извинете ме, дами, имам нещо да свърша по служба.

Гардън подочу как си мърмореше „… тия вдовици…“ като се отдалечаваше.

— Горкият господин Хенри с неговите клиентки вдовици — каза тя. — Не е лесен този адвокатски живот.

— Но не и за стар адвокат ерген като него — уточни Мили. В града ходеше виц, че съпругите настоявали пред съпрузите си да наемат именно Хенри Логан за адвокат, известен и с кавалерските си услуги към вдовиците, когато му дойдеше времето.

— Ех, да можеше мама да го накара да се ожени за нея! — каза Гардън. — След всичко, което направи за мен, го чувствам като баща. Тя нямаше нужда да уточнява какво бе направил господин Хенри за нея, а и това не можеше да се опише с думи. Процесът и грозните неща в него бяха широко известни, но никой не ги коментираше. Гардън знаеше, че същата работа ще се получи и на следващото дело.

В писмото на господин Хенри ставаше дума за обжалването на Вики. Щатският Върховен съд беше отказал да разглежда обжалването. Все пак беше постановено, че първо инстанционният съд е допуснал грешка. Съдията Травърс не бил позволил на обвинението да представи всичките си доказателства. Ако Вики решеше да настоява, тя би могла да поднови делото. Но не можеше да постигне анулиране на присъдата, произнесена от съдията Травърс.

Логан Хенри не смяташе, че Принчипесата наново ще се заеме с цялата тази работа. Ако пък го направеше, резултатът щеше да бъде същият. Чарлстън се грижеше за своите хора.

Г-н Хенри отново мина край Гардън и Мили, насочен към изхода и мъкнещ след себе си протестиращата Маргърит.

— Съжалявам, Гардън, не чувам сватбени камбани в гласа на г-н Хенри. Но идеята му е правилна. Ой, почти е време за вечеря, трябва да намеря Алън.

— А пък аз трябва да спасявам Джон от Ед Кемпбъл. Те са като тигана и огъня. Ще вечеряме у мамини.

— Нов готвач, а? — проблемите на Маргърит с домашната прислуга бяха широко известни.

— От четвъртък насам. Стискам палци.

— Е, ако стане от лошо по-лошо, имаме си кошницата с Великденските яйца на Хелън. Ще се получи вечеря от твърдо сварени яйца и шоколадени зайчета.

— Хубава вечеря стана — каза Джон. — Наистина сте намерили добра готвачка, трябва да я пазите — той протегна ръка към Хелън, за да се хване тя за него, пресичайки улицата. Като стъпиха на отсрещния тротоар, момиченцето побягна към градината Уайт Пойнт и се покатери на пирамидата от циментирани топовни гюллета.

— Отиде хубавата ни Великденска дрешка — изкоментира Гардън. — А готвачката едва ли ще се задържи дълго. Мама фактически не се интересува колко добре е сготвено или колко е чисто вкъщи. Тя си иска друга Зензи, някой, който да я гледа, като че ли е бебе.

— Нямаш милост, Гардън — той простря носната си кърпа върху една пейка, за да може Гардън да седне. — Хич не е хубаво, дето не се разбираш с майка си. Не можеш ли да й простиш, че някога те е изгонила?

— Боже Господи, разбира се. Та аз забравих вече за това. Даже й съчувствам. Самотна е, не може да понася мисълта, че стана на петдесет. Ужасена е от мисълта, че пак може да изпадне в бедност. Похарчи ли някой лев, изпада в лошо настроение. Жалко за нея. Много съм си мислила за нея. Беше време, когато я обожавах, след това я намразих. Сега за мен тя е човек, когото познавам, към когото изпитвам жал и имам задължение. Но не мога да й дам това, което иска. Тя иска да се грижат за нея и да я боготворят. Но такова нещо не ми е възможно.

Изведнъж Хелън започна да вие. Джон скочи и се спусна към нея. Гардън тръгна след него, без да бърза. Познаваше този вой. Беше от ярост. Външно Хелън изглеждаше като метнала се на Харис, но отвътре беше цялата на Традови.

Проблемът, както Гардън обясни на Джон, след като успя да вникне в хълцанията на Хелън, се състоеше в това, че наблизо минало момиченце, облечено в същата рокля, но с пояс и кесийка вместо само с колан, както Хелън.

— Получила е лош пристъп на модна завист — каза Гардън. — Мисля, че моето малко момиченце започва да пораства.

Джон взе ръцете й в своите.

— Мисля, че и майка й. Време ли е да застана на колене?

— Не още. Може би скоро, но още не.

104

— Лельо Елизабет, вярно ли е, че Хари Фицпатрик ти бил любовник? — от три дена Гардън набираше кураж как да подходи към пралеля си. Но когато вечерта останаха сами и Хелън беше заспала, всичките й предварително подготвени тактични речи изчезнаха от ума й. Тя изстреля въпроса си без увод.

Елизабет направи лека гримаса.

— Елен Лемоан ли иска да знае? — меко каза тя.

— Не, аз искам да зная. Искам да зная как го направи.

Елизабет се разсмя.

— По шест начина, считано от неделята, и след това отново.

Лицето на Гардън ярко почервеня.

— Съжалявам, миличка, не можах да се въздържа да не те подразня. Искаше да кажеш как сме успели да запазим в тайна връзката ни, нали?

Гардън кимна.

— Нали знаеш — дискретността и всичко останало. Не мога да рискувам да вляза в устата на хората. Толкова е лесно да се ровичка в миналото и не бих го понесла, ако ме изолират отново. Но луда съм по Джон.

Лицето й придоби открито, стегнато изражение.

— Не е само страстта, лельо Елизабет. Джон иска да се ожени за мен, а аз не бих могла да реша, преди да знам дали ние сексуално си подхождаме.

Елизабет се смя, докато очите й се навлажниха. Гардън още повече почервеня.

Когато Елизабет можа отново да проговори, поиска от Гардън чаша вода. След като я изпи, придоби обичайния си сериозен вид.

— Мила моя Гардън — каза тя, — надявам се да ми простиш. Вие младите с вашите фройдистки фобии наистина сте много смешни. Ти си една млада страстна жена, сексуално привлечена от един пленителен млад мъж. Искаш да спиш с него. Можеш да се ожениш за него, а може и не. Но тези две неща нямат почти нищо общо. Сигурно щях да се оженя за Джо, ако не го бяха убили, но никога нито за момент не изпитвах силно желание да спя с него. С Хари беше съвършено различно. Денем и нощем исках да съм в леглото му. По него време мислех, че никой нищо не знае, но, разбира се, някои са знаели. Естествено, никой нищо че ми каза…

Гардън разтърси ръката на Елизабет.

— Не мога да понасям, когато хвърляш такива бомби и продължаваш спокойно да разправяш. Какъв е тоя Джо? Защо щеше да се жениш за човек, за когото никога не си споменавала?

— Понякога съм разсеяна, Гардън. Ти ми зададе въпрос и аз се опитвам да ти отговоря. Остави ме да свърша. Когато се влюбих в Хари, имах голямо предимство, каквото ти сега нямаш. Дъщеря ми вече се бе оженила и бе напуснала къщата ми. Трад все още живееше с мен, но момчетата обикновено не са толкова схватливи, колкото момичетата. През лятото го пратих на морето.

Тогава Хари можеше да бъде с мен.

— Точно това ще направим. Не през лятото, Хелън е все още твърде малка, но ще я заведа на остров Съливан за две седмици. Не, не. Сигурно ще съжалявам, но ще го направя за цял месец. Ребека и децата й ще бъдат там, така че ще има компания. А ти, лельо можеш да пуснеш Белва в отпуска. Кога предпочиташ, юли или август?

Гардън прегърна пралеля си и Елизабет започна да протестира, че ще й счупи кокалите.

— По-скоро нека бъде юли — каза тя. — Престани да ме вбесяваш. Знам, че знаеш, че знам, че ти знаеш, че го правиш нарочно, затова престани да ми се правиш на изкуфяла стара лейди. Кой е този Джо?

Елизабет се ухили.

— Така подлъгвам повечето хора. Джо — това е Джо Симмънс. Бях го споменала преди, но ти не направи връзката. Той бе най-добрият ми приятел, който някога съм имала. Той бе също дядото на съпруга ти.

— О, сега си спомням. Но ти никога не каза, че си го обичала.

— Казах, че беше най-добрият ми приятел. Разбира се, че го обичах. Човек може да разбере много по-добре какво представлява любовта, ако тя започне с приятелство, а не със секс.

Гардън се замисли.

— Люсиен ми каза нещо подобно.

— Люсиен? А, да, парфюмеристът.

— Той бе много специален приятел, лельо Елизабет.

— Много специален?

— Много. Почти бях избягала с него.

— Защо не го направи?

— Него ден срещнах Елен. Тя ми каза, че аз бягам от нещо, а не бягам при нещо, което не бито хубаво.

Елизабет кимна.

— Мисля да започна да уча френски и да отида в Париж. Много харесвам Елен, ще ми се да я видя.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се, защо не? Била съм в Париж преди. Съмнявам се да се е променил оттогава… поради възрастта ми. Това ли мислиш? Мила ми Гардън, аз съм само на седемдесет и пет. Ще продължавам да съм на седемдесет и пет още няколко месеца. Да, по-добре е да отида преди рождения ми ден, за да не може Елен да тръби, че е по-млада. Следващата седмица започвам уроците по френски.

— Лельо Елизабет?

— Какво?

— Моля ти се, разправи ми за Джо.

— Не знам какво искаш да чуеш, Гардън. Обичах Джо през целия си живот. Той ми бе като по-голям брат, докато растях. Не знаех, че ме обича не само като брат, което разбрах много по-късно, след като жена му бе починала. Но тогава вече ходех с Хари. Джо ме обичаше повече, отколкото заслужавах, но, разбира се, любовта никога не е справедлива. А Хари ме обичаше посвоему. Щастлива жена бях тогава. Отпратих Хари, което бе правилно. Казах на Джо, че не мога да се оженя за него. Той ми каза, че знае, че ще си променя решението и ще ме изчака. Убиха го, преди да имам възможност да му кажа, че е бил прав и че аз наистина съм си променила решението. Почувствах се измамена. Даже по-лошо. Почувствах, че по някакъв начин бях измамила Джо. Може би ако му бях казала по-рано, нещата щяха да бъдат различни. По кой може да каже? А времето отмина и започнах да мисля, че по някакъв ужасен начин смъртта на Джо беше най-хубавото, което можеше да се случи. Нямаше начин да разбера дали щяхме да удържим на натиска на семейния живот. Нямаше начин да разбера за какво трябваше да бъдем унищожени.

Останах накрая сама с независимостта си и това е по-важно, но на твоите години не можеш го разбра. Живях както си исках, даже получих повече, отколкото заслужавах. Имам спомените от две големи връзки. При едната аз обичах, а при другата бях обичаната. Тези спомени ме топлят при редките студени мигове, когато се чувствам сама, и се чудя какво би могло да бъде… Гардън, престани. Плачеш повече от всяко друго момиче.

— Мъчно ми става, като си помисля, че си самотна.

— Ех, ти, твърдоглаво дете. Никога не съм самотна. Много рядко считам, че самотата ми е нещо по-малко от благословия. Но това е много рядко. Общо взето, не съм си променила мнението. Да живееш живота си както си искаш, е възможно най-добрият начин на живот.

 

 

Гардън отстъпи назад и изгледа надписа, който бе направила. Думите не бяха на една линия, но тя реши, че това е достатъчно: „ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ ОТПУСК“.

Тя помисли за момент, след това махна надписа от прозореца. Туристическият сезон беше много успешен, но след това бизнесът много намаля. Майк, на Пола, щеше да се завърне от морските учения всеки момент. Защо не?

„ЩЕ БЪДЕ ОТВОРЕНО НА 1 АВГУСТ“.

Постави знака в центъра на прозореца, откачи контакта на хладилника, заключи задната врата, взе опакования за подарък пакет от бюрото си, излезе от магазина и заключи вратата.

В пакета имаше подарък за Джон. Представляваше урна от скулптора Хестър Бейтмън. В нея, украсена с червени, бели и сини извити лентички, имаше четка за зъби, самобръсначка и наета за бръснене марка „Бърма Шейв“. Започваше дългият край на седмицата с честванията по случай 4-ти юли.

105

— Добре ли си, Гардън? Нещо не си на себе си.

— Добре съм, Джон. Не знам какво имаш предвид.

— Нещо много си се отрудила. Горещо е и не е хубаво да се въртиш насам-натам. Остави чиниите. Могат да почакат, докато се върнем от кино.

— Хайде да не ходим на кино, Джон. Ще има голяма опашка, а и не си падам толкова по Бинг Кросби.

— Добре. Тогава ще отидем да гледаме „Бунтът на кораба Баунти“. Не ми казвай, че не харесваш Кларк Гейбъл. Знам, че го харесваш.

— Не. Можеш да гледаш кораби в морски филми, когато си сам. Казах, че днес не искам да ида на кино — гласът й беше напрегнат.

Джон вдигна вежди.

— Мисля, че горещината те е хванала. По-добре да отидем да видим нещо. В киносалона е охладено. Какво ще кажеш за Фред Астер и Джинджър Роджърс?

На Гардън й се прииска да го удари. Той не бе забелязал новата й рокля, нито свещите на масата, готови да бъдат запалени, когато стане тъмно, нито полъха на парфюм в косата й. Нищо не бе казал за пакета на масата, не бе попитал какво е, за кого е… Нищо не вървеше, както го бе замислила.

— Добре — каза тя мрачно. — Какво пък, да отидем на кино.

Беше се стъмнило, когато излязоха от киното. Въпреки че нощта беше знойна и влажна, тъмнината създаваше илюзия за хладина.

Джон отбеляза, че в къщата на Елизабет не свети. Гардън му каза, че Елизабет е завела Хелън на плаж. Стояха на тъмния площад. Тежкият нощен въздух ги притискаше мълчаливо, като че ли чакаше. Нямаше никакъв полъх. Трудно се дишаше.

Гардън се движеше бавно като сомнамбул или като плувец по морското дъно. Тя се приближи до Джон.

— Сами сме — просто каза тя.

— Гардън… уверена ли си в това, което правиш?

— О, да — ръцете й обвиха врата му, тялото й се притисна до неговото.

Дългите месеци на въздържане, чакане и желание бяха натрупали такова напрежение, че то избухна, когато жадуващите им устни се сляха. Спъваха се в тъмнината, спираха се да се целуват и милват, отдръпваха се и конфузно бързаха в нуждата си един за друг към убежището, което предоставяше малката къща на Гардън.

Нямаше време да запалят грижливо поставените свещи или да отворят добре изстуденото шампанско, или пък да разпънат сгъваемото в стената хубаво постлано легло. Едва влезли през вратата, правиха любов на пода с радостни възклицания, когато телата, им се сляха и изгоряха заедно в една почти мигновена кулминация.

След това останаха прегърнати, притихнали; само сърцата им биеха силно и бързо, дъхът им се смесваше и отново разпалваше страстта. Отново и отново се любиха, докато не беше задоволена настойчивата им нужда за това.

По-късно запалиха свещите, отвориха шампанското и се погледнаха един другиго, като че ли за първи път се виждаха и техните очи разкриваха нови дълбочини на любовта им.

— Не очаквах това да се случи — каза Джон.

— А аз — да — каза Гардън. — Съжаляваш ли?

— Никога не съм бил по-щастлив през живота си. А ти?

— Също.

 

 

Месецът измина по странен начин — времето ту изчезваше, ту изпълваше света, който ги обкръжаваше. Докато бяха заедно, то не съществуваше и се изненадваха, когато разбираха, че часовете са отлетели. Когато бяха разделени, съществуваше само времето — то сякаш пълзеше и отказваше да бърза, бавейки поредното им единение. Сутрин Джон излизаше рано, отиваше с кола до базата и се връщаше веднага след работа.

За пред хората Джон живееше в къщата на Елизабет, за да я пази, докато нея я нямаше. С детинска радост Гардън скачаше върху леглото, в което Джон би трябвало да спи, разхвърляше го, за да може прислужницата на Елизабет да го намери в такова състояние.

— Мислиш ли, че успяваме да заблудим някого? — попита Джон.

Гардън се изкиска и поклати глава.

— Поне сме дискретни — каза тя — и спазваме правилата.

Те не страняха от света. Често пъти сутрин Гардън отиваше при една своя приятелка да пият кафе и да си говорят. Тя и Джон отидоха на две неофициални вечери. И те дадоха една, при която гасите бяха навън, под големия дъб, по който бяха накачили японски фенери. Гардън бе облечена в бялата си рокля модел „Фортуни“.

Гостите донесоха плочи. Алън и Мили Ендрюс им услужиха с техния електрически грамофон „Витрола“, а след вечерята всички танцуваха на малката тухлена тераса, под звуците на „Буза до Зуза“, „В настроение за любов съм“, „Луна над Маями“, „Каква разлика прави само един ден“, „Самата мисъл за тебе“, „Синята Луна“, „Тъмновиолетово“, „Очите ми са само за теб“. Времето бе идеално за любов.

Гардън не позволи нищо да попречи на магията на този месец, който Елизабет им даде.

— Толкова съм ти благодарна — каза тя на Елизабет, когато с Джон отидоха на острова за рождения ден на Хелън.

— Значи благодарността е като козметиката — отвърна Елизабет. — Цялата сияеш в тъмнината. Изпод кожата ти свети чак.

Гардън повтори думите на Елизабет пред Джон, когато се връщаха с колата.

— Лъчезарна — каза Джон. — Това е искала да каже и ти си точно това. Лъчезарна, великолепна и красива — той погледна Гардън и след това върна погледа си към пътя. Ръцете му стиснаха здраво кормилото. — С такива думи обикновено наричат булките. Гардън, знаеш какво чувствам към теб.

Тя потупа ръката му с пръст.

— Шшт, не сега, не днес. Много съм щастлива и не искам да мисля за нищо друго, освен за сегашния миг и за това как го чувствам.

— Все пак ще трябва да помислиш за това, Гардън. От Пеги знаеш какво представлява животът във флотата. Всеки момент могат да ме преместят.

Гардън затисна ушите си с ръце.

— Не искам да чувам — изписука тя и покри очите си с ръце. — И няма да гледам. Кажи ми, когато свърши.

Пред тях се показа мостът над река Купър.

 

 

Тя не можа да си запуши ушите, когато с нея разговаря Логан Хенри, но отложи да мисли за това, което той й каза. Г-н Хенри беше разтревожен. Съдилищата винаги излизаха във ваканция през лятото; температурата вътре в съдебните зали достигаше около 40 градуса и съдиите си вземаха отпуск. Но той току-що бе получил официално съобщение, че за 26 август е насрочено новото дело за родителските права над Хелън. Това беше безпрецедентно и възрастният адвокат гледаше с недоверие на всичко, което няма прецедент.

До края на август оставаше още месец. Гардън не можеше да мисли за нищо друго, освен за намаляващия брой на дните от юли. Как можаха тези седмици да се изнижат толкова бързо?

 

 

Джон погледна Гардън над вестника си.

— Има съобщение за търг в Съмървил в събота. Искаш ли да отидем?

Гардън откъсна вниманието си от комикса, който четеше.

— Какво? Смяташ ли, че ако си боядисам косата черна ще изглеждам като „Драконовата лейди“?

— Казах, че има добър търг в събота. А ще изглеждаш като нещо, което котката е довлякла. Би ли искала да отидем?

Гардън се замисли. Джон наистина бе влюбен в търговете. А и тя се нуждаеше от някои неща за магазина. От друга страна…

— Честно казано, не знам — каза тя. — Това ще е последният ни уикенд. Хелън се връща в понеделник и магазинът се отваря в сряда.

На Гардън й се искаше Джон да каже, че предпочита двамата да прекарат уикенда заедно, да не виждат никого и да не ходят никъде. Но вместо това той чакаше тя да реши.

— Е, добре, защо не — каза тя. — Да отидем в Съмървил — след като го каза почувства, че наистина искаше да отиде.

Тръгнаха в събота рано сутринта. Щяха да бъдат там даже преди да се отвори залата на търга, но пътуването щеше да бъде по хладина. А и можеше да спрат някъде по пътя. Гардън не беше виждала от дълго време Реба и Метю и искаше Джон да се запознае с тях.

— Вземи кошницата за пикник, аз ще изтичам горе да си взема гердана. Идвам веднага.

— Изглеждаш много хубава — каза Джон, когато Гардън влезе в колата. — Защо така се натруфи за Съмървил?

— Не е за Съмървил, глупчо? Харесва ми да се труфя заради тебе. Освен това, когато отивам при Реба, винаги си вземам талисмана. Той ми е като че ли връзката с миналите години. Всъщност даде ми го старата Пенси.

— Коя е тази „стара Пенси“?

— Трябва да съм ти разправяла за старата Пенси. Сигурна съм, че съм ти разправяла, когато живеех с Реба като малка.

— Спомням си за Реба, но нищо за жена с такова интересно име като „старата Пенси“.

Гардън се отнесе по спомените си за старата жена…

— Така че — заключи тя — по този начин получих самодивското ковчеже и талисмана срещу уроки. Знам, че е глупаво да си суеверен, но винаги се чувствам по-сигурна, когато го нося.

— Мисля, че трябва винаги да го носиш.

Гардън се засмя.

— Добре, дразни ме колкото си искаш; все пак ти казах, че знам, че е глупаво.

Джон не се засмя.

— Никак не мисля, че е глупаво. В Далечния изток има различни вярвания, на които се смеят западняците. А в модерния и прогресивен Запад има стотици суеверия, на които хората се присмиват, но въпреки това не се отърсват от тях. Кой може да каже кое е реалното и кое — не? Ако тази стара жена е могла да лекува изгаряния, без да оставя пришки или белези, не бих пренебрегнал нищо от това, което е правела.

Гардън се усмихна.

— Откачен си, но те обичам. Реба много ще те хареса.

Реба наистина го хареса, също и Метю. А също така около двадесетината мъже, жени и деца, които бяха дошли да видят „господарката Гардън и нейния моряк“. Те всички бяха от рода Ашли от едно или друго коляно, всичките част от имението, въпреки че не бяха живели там много години.

— Обичам тези хора — каза Гардън като махна за сбогуване през прозореца на колата. — В сърцето ми Реба е истинската ми майка. Много повече, отколкото мама… Господи, погледни колко е часът. Давай напред, моряко.

— Тъй вярно, капитане.

— Това ми харесва: „господарката Гардън и нейният моряк“. Звучи романтично.

— Звучи ми като началото на хумореска.

Те бяха пропуснали началото на търга, но това нямаше значение. Толкова горещо беше, че търгът се провеждаше навън; предметите за продажба бяха наредени в широк кръг на тревата около мястото на наддаване. Гардън и Джон имаха достатъчно време да разгледат интересните за тях предмети, както и да посетят щанда на госпожите от Методистката черква, където се продаваше лимонада и орехова торта.

Безмилостното слънце беше прогонило много хора. Гардън и Джон извадиха от колата чадъри за слънце и си купиха още лимонада. Това, че тълпата бе рехава, означаваше, че покупките ще бъдат добри. В три и двадесет следобеда единствено те бяха останали. Провеждащият търга свали сламената си шапка и избърса потната си глава и лице.

— Съжалявам, малка лейди — каза той с пресипнал глас, — страхувам се, че това е всичко за днес.

Гардън му подаде чаша лимонада, която беше запазила за него.

— Не, г-н Бигърс. Все още имате двама посетители тук. Достатъчни са за търг.

— Госпожо, ще ми провалите бизнеса.

— Ами, виждала съм ви да продавате лъскава мед за злато, г-н Бигърс. Бъдете сега джентълмен, защото този път сте хванат натясно.

Бигърс изпи лимонадата и се засмя.

— Окей, но правете го колкото се може по-безболезнено — той вдигна напукана китайска каничка на цветя и започна приказките си, намигвайки на Гардън. — Кой ще започне наддаването за този великолепен порцеланов предмет на изкуството? Чувам ли десет долара? Пет? Два? Хайде, уважаеми дами и господа, не обиждайте притежателя на този ценен музеен предмет от семейното наследство на една от най-големите плантации в Суоний Ривър… Какво искате да купите? — попита Бигърс.

Джон донесе желаните от Гардън предмети и ги постави на платформата, където стоеше Бигърс. След това направиха „търга“. Бигърс вдигна един чайник.

— Пет цента — каза Гардън.

— Шест — каза Джон.

— Седем — каза Гардън.

— Продадено — каза Бигърс.

— Какъв товар! — възкликна Гардън. Колата беше препълнена с плячката. В скута си и около краката си държеше истински съкровища. Тя и Джон бяха мръсни, вмирисани, но с победоносен вид. — Хайде да ги занесем направо в магазина — предложи Гардън. Нямам търпение да поставя самовара на прозореца. Какво мислиш са правили тези руснаци, при това в Съмървил?

Беше уморена, но възбудена и правеше планове. Хубаво беше да работи отново. Краят на техния вълшебен месец не беше краят на света.

— Ей, Джон, знаеш ли какво? Ужасно горещо ще бъде още два месеца. Обзалагам се, че можем да правим това всяка седмица.

— Гардън, ти имаш душа на пират.

— Я виж ти кой го казва! Не беше ли ти този, който убеди стария Бигърс да сложи всичките лъжици като един предмет, за да ги купим почти без пари?

— Забавно беше, нали? Може би ще си направя татуировка. Череп и кръстосани кости. Всеки моряк трябва да има татуировка.

— Всеки моряк трябва да се къпе. Миришем на порове.

— Ще ти изтъркам гърба и ти моя.

— Продадено, на джентълмена с татуировката.

— Защо телефонът винаги звъни, когато вляза във ваната? — плискайки с вода, Гардън се надигна.

— Аз ще се обадя. Ще кажа, че ще позвъниш по-късно.

Няколко минути по-късно Джон се върна в банята с чаша бренди в ръка.

— Изпий това, Гардън, майка ти е получила сърдечен удар.

Гардън махна с ръка.

— Тя постоянно получава сърдечни удари, не се тревожи.

— Страхувам се, че този път е наистина. Трябва веднага да отидеш в болницата. Ще дойда с теб.

106

След това всичко се случи толкова бързо, че Гардън не можа нищо да направи, освен да се мъчи да се движи заедно със събитията.

— Майка ви е много изплашена, Гардън — каза д-р Хоуп. Благото му лице беше уморено от напрежението. — Трябва да бъдете търпелива с нея. Знаете ли, когато тя получаваше малки пристъпи на сърцебиене и замайване, тя наистина вярваше, че са сърдечни удари, въпреки че много пъти й обяснявах, че не са нищо повече от газове. Сега тя се сблъска с нещо истинско, почувства истинска болка. Получила е стенокардна криза. Имала е късмет. Но и сега тя не ми вярва, когато й казвам, че ще се оправи, както не ми вярваше едно време, когато й казвах, че нищо й няма.

Гардън също не можеше да му повярва. За нея „сърдечен удар“ беше нещо ужасно.

— Наистина ли ще се оправи?

— Да, ако от уплаха не умре. Направо казано. Нуждае се от почивка и трябва да се храни леко, но най-много се нуждае от спокойствие. Изпращам я вкъщи, защото болницата я плаши. Ще ви дам имената на някои добри сестри, но ще бъде по-добре, ако вие се погрижите за нея поне за няколко дни. Ако види медицинска сестра, ще си помисли, че е болна, а тя не е. Поне засега.

— Какво искате да кажете с това „поне засега“?

— Ако продължава да се тревожи за себе си, ще си докара нова криза. И тя може да се окаже по-сериозна. Не влизайте сега да я видите, понеже изглеждате много разтревожена. Свършете си каквото имате да вършите и се върнете, когато сте готова да я закарате вкъщи.

 

 

Джон я откара в къщата на майка й и помогна да приготви нещата. Въпреки високите петметрови тавани и хладината от крайбрежния булевард, въздухът в голямата къща беше потискащ.

— Ще я настаня на партера — каза Гардън. — Няма да успеем да я качим горе на носилка, а и долу е по-хладно отвсякъде другаде. Кухнята е също на партера. Ще бъде по-лесно да се носи и прибира.

Освен кухнята на партера имаше и гостна, трапезария и четири спални. Те са били използвани от собствениците на къщата преди Маргърит. Гардън изчисти една от стаите, постла леглото, сложи рози във вазите, които Джон откъсна от градината. След това украси прозорците със завеси в бяло със зелена папрат, които намери в скрина, докато чистеше.

— Ето — каза тя, — добре изглежда и е хладно, доколкото е възможно. Мама няма да го хареса, но това е най-доброто, което мога да направя.

— Великолепна е, Гардън. Знаеш ли, имаме електрически вентилатори в базата. Мога да взема един.

— Чудно ще бъде. Ще смъкнеш ли радиото от горния хол? Ще ти помогна да го свалим.

— Остави. Имам портативен модел. Ще го донеса и него.

— Чудесно. Ще си измия лицето и ръцете и ще дойда с тебе. Можеш ли да ме оставиш в болницата? Ще се върна с линейката заедно с мама.

Маргърит изглеждаше малка като дете в болничното легло. По лицето си имаше малко бръчки, сивите косми не личаха в светлата й коса. Тя беше направена на плитка и висеше отпред на гърдите върху грубата бяла болнична роба и белия чаршаф, дръпнат почти до раменете и скрил ръцете й.

— Здравей, мамо — каза тихо Гардън.

Маргърит отвори очи и започна да плаче.

— Шшт, стига. Всичко ще бъде наред. Дойдох да те закарам вкъщи.

Маргърит се опита да протегне ръка, но й пречеше чаршафът, който беше подвит под дюшека. Гардън избърза към леглото и й помогна да измъкне ръката си. Маргърит сграбчи китката на Гардън.

— Не ме оставяй — прошепна тя.

— Няма, мамо, не се плаши, аз съм до теб.

 

 

Маргърит не хареса стаята… шума на вентилатора… супата на Гардън… нощницата, която Гардън бе свалила от спалнята й горе… станцията, която Гардън бе избрала по радиото… твърдите възглавници… вкуса на чая, който Гардън й бе направила… начина, по който е била пренебрегвана в болницата… начина, по който Гардън се въртеше около нея… това, че Гардън я оставяше съвсем сама…

 

 

Тази нощ тя заспа едва към единадесет. Гардън изпуши дузина цигари, докато записваше какво трябва да се направи:

Да се доведе Хелън вкъщи.

Да се отвори магазинът.

Да се намери нова готвачка.

Да се намери нова прислужница.

Да донеса дрехи — за мен, за Хелън.

Да смажа вентилатора.

Да купя провизии.

Тя заспа на бюрото.

Маргърит не беше лесен пациент. След като закуси с майка си, Гардън постави малко порцеланово звънче на масата до леглото й.

— Ще завъртя няколко телефона, ще взема душ и тогава ще ти направя чай и ще обсъдим какво ще хапнем на обяд. Ако искаш нещо, преди да се върна, позвъни със звънчето.

Точно беше стъпила на първото стъпало и звънчето звънна.

Маргърит държеше ръката на сърцето си, когато Гардън влезе в стаята.

— Сигурна съм, че усетих някакво особено биене, Гардън. Звъни на д-р Хоуп.

— Добре, мамо. Ще звънна първо на него.

— И веднага се върни да ми кажеш какво ти каза.

— Добре.

Гардън беше на второто стъпало, когато звънчето звънна отново.

— Кажи му да дойде да ме види. И не му позволявай да те залъгва, Гардън. Той ще се опита; но ти не му позволявай. И преди да дойде, помогни ми да сменя нощницата си, донеси ми спалното сако от гардероба, намира се в една синя кутия, и ми помогни да си оправя косата.

Деликатното сладко звънче се превърна в кошмар за Гардън.

— Ще се самоубия — каза тя на Елизабет по телефона същия следобед. — Това е единственият начин да се въздържа да не убия мама.

— Маршал Хоуп е като десет вида магарета — каза Елизабет. — Извикай веднага три от тези сестри и им нареди да работят на смени по осем часа. След това телефонирай на тайфата на майка ти, знаеш кои имам предвид, ония харпии, дето не ги лови сън. Те всички ще дойдат да я посетят. Те много обичат да говорят за болестите си. Но този път Маргърит ще надмине всички. Едно време камъните в бъбреците на Бети Елисън бяха като асо коз. Не се тревожи за Хелън. Ще я взема при мен.

Без да спи и като оглуша към звънчето и оплакванията на Маргърит, Гардън успя да сложи ред в къщата, да осигури прислуга и медицински сестри, да купи провизии и лекарства. Тя изчисти гостната и постави кушетка, на която Маргърит да лежи, когато приема гостите си. Тя даже убеди телефонната компания да инсталира телефон на партера.

Във вторник следобед тя надникна при Маргърит да приветства гостите й, отклони поканата да се присъедини към тях, съгласи се, че майка й изглежда великолепно и каза на Маргърит, че ще отиде на пазар, за да подготви отварянето на магазина на другия ден. Маргърит й махна за довиждане; в жеста й имаше смелост, но в същото време подсказваше, че тя се чувства изоставена.

— Хелън, колко си красива и почерняла! Ела и ме прегърни! — Гардън затвори очи и се усмихна, доволна от силата, с която малките ръце я душаха и от мириса на здравото дете. — Колко много ми липсваше, ангелче мое.

— И ти ми липсваше, мамо. Мога ли пак да отида на плажа, мамо? Събрах в пясъка само девет долара, а Били — единадесет.

Гардън се освободи от детето, благодари на Елизабет, че й е спасила живота и се втурна към тихата „Чалмърс Стрийт“, където работата я чакаше.

В края на седмицата Гардън беше капнала.

— Но сега мисля, че нещата са вече под контрол — каза тя на Джон по телефона. — Каквото и да стане, ще се измъкна следващата събота, когато Пола ще бъде в магазина. Мама едва ли ще забележи. При нея се точат приятелките й цял ден. Само нощем ме кара да се въртя около нея… О, не, медицинската сестра няма да свърши работа. Мама иска само мене. Тя вече шест пъти уволни сестрата. Слава Богу, че плащам. Сестрата само се хили на мама с изкуствените си зъби и не й обръща внимание… Аз също те обичам и ужасно ми липсваш. По дяволите, някой звъни на вратата. Трябва да отворя, защото прислужничката отиде в магазина.

 

 

Гардън силно се изненада, като видя Логан Хенри на прага. Не знаеше, че в задълженията към клиентите му влизат и посещения по време на болест.

Г-н Хенри беше дошъл да се види с нея, а не с Маргърит. И той й каза, че нещата никак не бяха наред.

— Смениха датата на делото, издърпаха я по-напред. Имаме само седмица за подготовка. Сигурно е направено със зъл умисъл, защото много от нашите свидетели са или по планините, или на острова. Всички са запланували да бъдат тук на 26-ти. Много неудобно ще им бъде да нарушат плановете си, за да могат да дойдат на 10-ти.

Тревогата на Гардън беше повече от явна. Г-н Хенри си позволи да я потупа по рамото.

— Те ще бъдат тук, Гардън, не се плаши. Но веднага след това той заличи увереността, която току-що й бе придал.

— Тревожи ме съдията. Не го познавам. Причината била, че имало много натрупани дела, а всичките съдии на този съд са във ваканция. Не ми харесва това. Този човек е чужденец, „янки“, доколкото зная. Той не познава Чарлстън и чарлстънците както Травърс. Той не е от нашите. Въпреки всичко, от наша страна, показанията са неоспорими. Едва ли би могъл да реши по друг начин делото, освен в наша полза. А нашата позиция се подсилва и от факта, че ти сега живееш в къщата на майка си. Нищо не би могло да бъде по-коректно.

Г-н Хенри разсеяно погледна покрай Гардън и впи поглед в един ъгъл на стаята.

— Така де, онзи приятен млад морски офицер, би било хубаво, ако не се виждаш с него до приключването на процеса. Биха могли да се направят косвени намеци, които да поставят тезата ни под съмнение, въпреки че ще бъдат напълно неоснователни.

— Разбирам — каза Гардън. Августовският следобед беше задушаващ, но тя почувства студа на страха.

107

Пред портала на Съдебната палата имаше само един журналист. Беше от местните, младок. Гардън мислено благодари на Бога. Вестниците не се интересуваха повече да поместват клюки по неин адрес.

Някои от нейните свидетели седяха вече по пейките в задната част на съдебната зала, охлаждаха се с палметови ветрила. Гардън се усмихна и му кимна с глава. Имаше късмет все пак. Камбаната на църквата „Св. Михаил“ започна да бие, както правеше, преди да отброи часа. Тя се почувства удобно, съзнавайки, че си е вкъщи и че е на сигурно място.

И тогава видя Вики. Разбра, че е сгрешила и че не е в безопасност, че даже е още по-застрашена, отколкото преди. Вики й се усмихваше с отровно сладка усмивка. Гардън седна на местото си. Краката й бяха отмалели. Вики можеше да бъде разпозната само по изражението на лицето си. Всичко останало в нея беше маскирано. Беше станала неузнаваема.

През седемте месеца след предишния процес Вики беше наддала най-малко 15 килограма. Имаше двойна брадичка като възглавница и меко, дебело тяло. Беше увита в голяма старомодна рокля за възрастни на морскосини жоржети с бродирана бяла яка. Дебелите й глезени издуваха оксфордските й обувки с връзки на ниски дебели токове. Носеше обикновена морско синя сламена шапка, поставена върху прибраната й къдрава сива коса. По лицето й нямаше никаква козметика, единственото й бижу беше брошка от камея. Приличаше на баба.

Именно по този начин я представи адвокатът й, когато направи встъпителното си слово пред съдията.

— Тази баба, уважаеми г-н съдия, е завела дело с много голямо нежелание срещу майката на нейната внучка. Тя не храни никаква враждебност спрямо тази красива млада жена, въпреки че е вярно, че г-жа Харис открадна детето от къщата на баба му и след това не е изпратила нито снимка, нито вест за здравето на малката Хелън. Повтарям — никаква враждебност. Само изключително дълбока печал, че е била разделена от детето, което толкова много обича, и загриженост за благосъстоянието на внучката си. Тази баба, уважаеми г-н съдия, не иска конфликт, нито пък храни лоши помисли. Подтиква я само едно-единствено сърдечно желание, толкова силно, че се чувства принудена да прибегне до съдебен процес. А това желание е такова, за което никой не може да я осъди. Тя иска най-хубавото, най-хубавото за малката Хелън.

Гардън погледна Логан Хенри. Той пишеше усърдно в един бележник, който беше извадил от чантата си. Устните му бяха нацупени, бръчки излизаха от тях през бялата като пергамент кожа на лицето му. Изглеждаше много възрастен, уморен и угрижен.

Дните се нижеха и г-н Хенри измина степените от уморен до болен, та почти умрял.

Процесът можеше да умори петима мъже, по-млади и по-силни от Логан Хенри. Горещината беше непоносима. Обикновено през лятото следобед Чарлстън биваше връхлитан от бурни превалявания с гърмежи, които разкъсваха натиска на тежката влажност и поне временно охлаждаха въздуха. Но сега дните минаваха един след друг, бляскавите облаци се събираха високо в небето и техните кълбести бели върхове като че ли опираха в самия връх на небето, но бурята не идваше. Горещината в съдебната зала се увеличаваше, изстискваше всичко живо от въздуха и изчакваше през нощта, за да се увеличи на следващия ден още повече, когато слънцето безмилостно печеше зданието, отразявайки се и от тротоарите. Всеки ден беше като ад и всеки допълнителен ден бе като вечност.

Но г-н Хенри не бе сломен. Той пълнеше страница след страница с бележки. Слушаше с напрегнато внимание показанията на свидетелите на обвинението и толкова бе съсредоточен, че тялото му потрепваше; прекъсваше свидетелите и адвоката на обвинението с възражения, правеше им кръстосан разпит с такава упоритост, че свидетелите оставаха вбесени и смутени.

Те бяха мъже и жени, несвикнали да им се възразява по такъв начин, повече свикнали на уважение и възхищение. Те бяха видни експерти.

Известен детски психолог говори за необратимата вреда сред деца на работещи майки.

Известен експерт в областта на образованието обрисува преимуществата на голямото, отдавна утвърдено училище, снабдено с последните най-изискани удобства.

Известен лекар разиска огромната празнина, която съществува между модерните средства и технологиите на големите общини, от една страна, и малките, от друга.

Уредник на Метрополитенския музей на изкуствата обясни програмите за деца на членове на музея.

Известен пианист разправи за подробности в неговия начин на обучение в студията на Карнеги Хол.

Реномиран учител, който някога учел пианиста, описа с каква нежност той подхождал към малките деца.

Инструктор от клуба за пързаляне с кънки в Ню Йорк обрисува с думи картината на щастливите деца, които взимали уроци в него.

Учителка от Академията по езда в Сентрал Парк прожектира филм за децата, които яздят и се обучават да се грижат за техните собствени попита под нейно ръководство.

Международно известна пенсионирана балерина изказа желанието си да въведе Хелън в радостите на балетното изкуство.

Техните показания продължиха два дни.

На третия ден адвокатът на Вики представи доказателства под формата на снимки, изрезки от вестниците и писмено заверени показания. Час след час се вписваха в протоколите на съда шокиращите и с печална слава истории на „лошите времена“ на Гардън.

— Виждате ли, уважаеми г-н съдия — заключи той с тъжно и строго изражение, — срамната история на майката на детето. Това е станало обществено достояние, една сянка, която никога няма да бъде изтрита, падение, което винаги ще пет живота на малката Хелън, докато е в семейството на майка си.

Адвокатът бе пресметнал заключителното му слово да свърши точно когато съдът трябваше да яви почивка за обед. Следобеда трима духовни лица от три черкви в Ню Йорк и посланиците на щата в три страни свидетелстваха за благородния морален характер на Виктория Монтекатини.

На сутринта на четвъртия ден времето беше облачно, предвещаваше дъжд и влажността бе паднала ниско над земята. Вътре в съдебната зала един съдебен пристав припадна от топлинен удар. Адвокатът на Вики се приближи до съдията и каза с приглушен тон:

— Уважаеми г-н съдия, мой дълг е сега да разкрия поверителна информация, която никога нямаше да бъде разкрита, ако не беше самоотричането на бабата.

Един след друг набързо банкери, счетоводители и борсови посредници дадоха показания за финансовото състояние на Вики: фабрики, параходни компании, банка в Чарлстън, акции, облигации, злато на кюлчета, бижута, къщи, земи, автомобили, влак, яхта и ликвидни средства в швейцарска банка на стойност единадесет милиона шестстотин осемдесет и четири хиляди, деветстотин и тридесет и два долара и шестнадесет цента. Навън в далечината прогърмя, но дъжд не падна.

Друг счетоводител даде показания за състоянието на малкия бизнес в Америка през 1935 година, годишни банкрути и по-специално прогноза за антикварния бизнес. Изчисленията му показваха, че вероятността за банкрут на „Лоукънтри Трежърс“, магазина на Гардън, надвишава деветдесет процента. Балансите, банковите извлечения и счетоводните книги, които бяха иззети по съдебен ред от Гардън показаха, че тя си е плащала заплата от сто долара на месец, била спечелила двеста и единадесет долара през 1934 година и имала в банката четиристотин и два долара. Капки дъжд забарабаниха по прозореца и привлякоха очите на всички. Но с това свърши.

За последен свидетел адвокатът на Вики призова един от партньорите си. Той прочете на висок глас два документа. Първият беше завещанието на Вики, с което тя предаваше недвижимото си имущество за благотворителни цели. С втория документ се прехвърляше цялата й друга собственост на Хелън и се образуваше неотменим попечителски фонд, в който бабата и законен настойник Виктория Монтекатини се назначаваше за администратор. Адвокатът обясни, че вторият документ щял да се подпише в присъствието на съдията, в момента, когато на неговата клиентка бъде предоставено попечителството над любимата й внучка.

Той се поклони театрално на Логан Хенри.

— Изложихме тезата си — каза той с иронична гримаса.

 

 

Г-н Хенри даде най-доброто от себе си. Един след друг свидетели даваха показания за характера на Гардън и запълниха остатъка от четвъртъка и по-голямата част от петъка. Бяха оставили удобните си домове, прекъснали ваканцията си, изтърпели бяха смазващите дни на непоносимата жар — всичко заради нея, за да й помогнат да запази детето си. Гласът на Хенри Логан трепереше от напрежение, когато почтително ги превеждаше през показанията им и по този начин им отдаваше дължимото. До този момент Гардън беше изтръпнала от отчаяние, но сега сълзите потекоха от очите й — сълзи на неизразима благодарност, възхищение и любов.

Адвокатът на Вики демонстрира уважение и симпатия към донкихотовщината на нейните свидетели. Той се кланяше на всеки и се отказа от правото си на кръстосан разпит.

След това той направи заключителното си изказване.

— Уважаеми г-н съдия, това е много обикновен случай. Тук трябва само един въпрос да се разгледа, а това е кои са най-добрите интереси на това малко шестгодишно момиченце. Бих могъл да говоря по всички въпроси, повдигнати от експертите, дали показания в този съд. Бих могъл красноречиво да опиша чувствата на майката, чието единствено дете е било трагически поразено в младостта си. След това бих могъл да обрисувам необятната обич на тази самотна жена, която се е опитала да я влее в единственото живо създание, което има за нея някакво значение на този свят — нейната внучка. Но това не са истинските разсъждения тук. Истинското съображение е едно — благосъстоянието на малката Хелън. Трябва ли това невинно дете да бъде лишено от живот, изпълнен с най-добри грижи и образование… Трябва ли да й отнемем наследството, което ще гарантира същите привилегии на нейните деца и на техните деца… Трябва ли да й се откаже любовта и щедростта на баба й… заради една жена, която не може да предложи нито сигурност, нито морално подходящо обкръжение?

За момент той запази декламаторската си поза. След това разтворените му ръце паднаха като посечени, а лъвската му глава, издадена напред във възбудата му, клюмна замислено надолу. Изтощен от емоциите, той се върна на мястото си.

Г-н Хенри отмести назад стола си, който изскърца и наруши създалото се настроение. Той се изправи. Белият му ленен костюм стоеше увиснал на костеливото му тяло, пот бе избила по него.

— Моите комплименти към учения ми колега — каза той бавно — за блестящия му показ на красноречие. Аз съм много уморен и много обикновен, за да се опитам да направя нещо подобно. Само мога да кажа няколко прости думи за любовта и парите.

— Хелън Харис няма много пари. Също и майка й. Хелън получава две пенита, когато в неделното църковно училище поднася чинията за дарения. Майка й ги връзва на възел в кърпичката на Хелън. Но Хелън е само едно малко момиче. Тя не знае нищо за парите. Има девет долара, които е събрала на плажа с братовчедите си и мисли, че е богата. Уважаеми г-н съдия, аз мисля, че Хелън е права. Тя е богата. Тя има толкова много братовчеди, колкото тази лейди, баба й, има пари. Има си майка, която я обича от първия момент, когато Хелън е ритнала в утробата й, и ще продължи да я обича, независимо от всичко. Тя си има своята стая с легло за нея и легло за нейната пишкаща кукла, велосипедче на три колелца и пени под възглавницата си, всеки път, когато й падне зъб. Едно малко момиче не може да спи в повече от едно легло на един път или в повече от една стая на един път, или пък да кара повече от едно велосипедче наведнъж. И добрата фея на зъбките за нея означава много повече, отколкото банковата сметка в Швейцария.

Струва ми се, че това, което казвам, уважаеми г-н съдия, е, че Хелън е едно малко щастливо момиче, което има всичко, което желае в живота си. Не знам някой да бъде по-богат от това. Не мисля, че тя въобще ще е щастлива, ако й отнемат този живот. Майка й работи много. В тези времена това не е гаранция за успех. Но Хелън никога няма да бъде гладна. Винаги ще има покрив над главата си. Тя е малко чарлстънско момиче, а в Чарлстън ние се грижим за своите. Струва ми се, че цял един град, пълен с хора, които се грижат за тебе, е по-добра сигурност, отколкото група притежатели на акции, които да се разпореждат с инвестициите ти. Струва ми се, че Хелън се намира, където принадлежи, и тя трябва да остане именно тук.

Съдията не отреагира. През цялата седмица той не беше отреагирал нито на казаното, нито на направеното. Погледна часовника си, който беше сложил на бюрото.

— Часът е четири — каза той. Имаше носовото провлачено южняшко произношение. — Сега заседанието ще приключи. Страните да бъдат на разположение от девет часа сутринта в понеделник. Секретарят ще ви уведоми кога да се съберете за решението по делото.

108

— Е, какво стана? — Маргърит се изправи на кушетката.

— Всичко свърши, но няма още решение. Ще трябва да се върнем отново в понеделник.

— Не мога да издържам на всичко това. Знаеш, Гардън, че д-р Хоуп каза да не се вълнувам. Сърцето ми пърха като на птичка в клетка. Може би глътка чай с лед и лимон ще ме успокои. Тук е толкова горещо!

Гардън включи електрическия вентилатор.

— Нали знаеш, че този шум ме безпокои, Гардън! Не разбирам как може да си толкова несъобразителна… Къде отиваш?

— Отивам си вкъщи, мамо. Ще прекарам уикенда с Хелън.

— Не може просто така да си тръгнеш и да ме оставиш. Знаеш ми състоянието.

— Мамо, имаш медицинска сестра в съседната стая, която е на разположение двадесет и четири часа. Освен това имаш готвачка и прислужница. Трябва да изкараш без мен два дни. Ще се върна в понеделник в осем сутринта.

— Гардън! Гардън Трад! Върни се тук — звукът на камбанката на Маргърит преследваше Гардън и след като излезе от вратата.

Тя вървя пеша в горещината до къщата на Елизабет. По улицата нямаше хора и това й хареса. Не бе в състояние точно сега да говори с когото и да било, даже да размени едно просто здрасти. Гардън знаеше, че щеше да прекара последния и уикенд с дъщеря си.

Г-н Хенри бе блестящ в съда, но не можеше да промени фактите. Хелън щеше да има всичко при Вики, докато при Гардън тя никога нямаше да има истинска сигурност. Пясъчните долари дълго нямаше да могат да покриват нуждите й. Хубава идея беше, но златото е реално, черупките на морските миди не са. Гардън остана учудена, че съдията не се произнесе още на момента. Може би имаше някакво правило, съгласно което трябваше да дадат вид, че премислят нещата.

„Няма да плача, си обеща тя, и няма да сграбча Хелън и да я държа в ръцете си продължително. Тя не обича дълго да я прегръщат. Ще прекараме просто един обикновен уикенд, нищо особено. Това искам да ми остане за спомен.“

Елизабет я чакаше на вратата. Докосна бузата на Гардън с треперещи пръсти.

— Хенри Логан звъня. Зная всичко. Не мога да изразя с думи колко съжалявам.

— Благодаря ти, лельо Елизабет. Все още съм изтръпнала. Може би така е най-добре. Нищо няма да кажа на Хелън. Ще се опитам да не показвам пред нея, че нещо се е случило.

— Мисля, че така е най-добре. Джон е тук; Хелън е с него. Те са у вас. Аз му разправих.

 

 

Хелън седеше в скута на Джон, говореше нещо тъжно и се опитваше да откопчее панделките на медалите на мундира му. Гардън приклекна и я обгърна с ръце. Джон ги прегърна и двете. Той помогна на Гардън да направи уикенда такъв, какъвто тя искаше да бъде.

Когато Гардън влезе в къщата на майка си сутринта в понеделник, тя чу как Маргърит съобщава на сестрата, че е уволнена.

— Всичко е наред, сестра — каза Гардън. — Можете да си вървите. Доволна съм от всичко, което сте направили. Аз поемам нещата.

Гардън направи закуска за майка си, а за себе си кафе. Тя изпи две чаши, след това ги повърна агонизиращо в мивката. Проми си устата със сол и вода и отново повърна. Звънна камбанката на Маргърит.

— Остани при мене, Гардън. Говори ми, не мога да търпя цялото това чакане.

— И аз също, мамо. Но ще трябва. Още няма девет часа. Слушай! — камбаната на „Св. Михаил“ биеше девет без четвърт.

— Тук е толкова задушно. Не мога да дишам.

Гардън се чувстваше по същия начин. Не беше валяло от десет дни. Тя изми челото на Маргърит с одеколон. След това провери всичките стаи да види дали кепенците са затворени, за да не влиза слънцето, не трябваше да задържат хладния въздух от предната нощ, но в продължение на седмица въздухът не се охлаждаше през нощите. Когато проверяваше последния прозорец в гостната, камбаната на „Св. Михаил“ удари девет. Телефонът иззвъня.

— Съжалявам, г-жо Елисън, но не мога да дам телефона на мама. Трябва да държа линията свободна. Мога ли да ви помоля за една голяма услуга? Бихте ли звъннали на всички близки приятелки на мама и ги помолете от мое име да не звънят днес. Благодаря ви много.

— Кой беше, Гардън?

— Грешка, мамо.

Не беше за вярване, че можеше да стане още по-горещо и по-влажно. Но така стана. Беше потискащо, въздухът не стигаше. Гардън отвори кепенците и погледна розовите храсти. Листата им се бяха свили и изсъхнали. Дърветата в градината изглеждаха като прегорели и изсъхнали. Пи малко вода. Камбаната на „Св. Михаил“ удари четвърт час.

„Това е непоносимо“, помисли си Гардън. Погледна към телефона на масата до нея и пожела да звънне. Пот се стичаше по гръбнака й. Седеше в гостната на втория етаж и чуваше как долу майка й се оплакваше на прислужницата Елвира.

Умът на Гардън се заблъска като катеричка в клетка от тревогата за пари. Беше наела сестри и прислужнички, без много да му мисли, като искаше най-доброто за майка си и известна помощ за себе си. Тя им бе платила, защото знаеше, че Маргърит няма да им плати. Как щеше да продължава по-нататък? Банковата й сметка, която бе представена в съда като доказателство, сега беше само една четвърт от посочената сума. Трябваше да се плати наемът за магазина, а също и за детската градина на Хелън. Проклети пари — грижите за тях нямат край!

Пари. Неизбежно умът й се върна към процеса и смазващата тежест на аргументите на Вики. Тя можеше да даде на Хелън всички предимства, всякакво охолство. „Загубих, помисли си Гардън. Защо не мога да се съглася с това? Защо храня все още някакви надежди. Защо този проклет телефон не звънне?“ Капка пот се събра на дясната й вежда и се спусна в окото й. От солта я засмъдя.

„Св. Михаил“ отбеляза половиния час.

Колко и половина беше всъщност? В стаята бе като в адски котел, значи слънцето сигурно бе високо. Дали не беше вече дванадесет и половина? Не, едва ли. Гардън стоеше там, нервничеше, струваше й се от дълго време, но не чак толкова. Може би бе единадесет и тридесет. Тя се изправи, оправи полата си, понеже се беше измачкала от стола и прилепнала от потта. В хола имаше висок стенен часовник, който шумно тиктакаше. Тя отиде до него. Беше девет и тридесет и две.

Гардън се опита да чете. Джон й беше дал новия роман на Ф. Скот Фицджералд „Нежна е нощта“. Тя веднага бе завладяна от него. Разказваше се за Антибите. Тя познаваше хората, описани от Фицджералд, бе ги виждала на плажа — жената носеше перли не отпред, а на гърба си, а мъжът сечеше морски тръстики. Колко отдавна беше това и колко далечно изглеждаше сега. Онзи живот беше нещо като видяно във филмите или прочетено в роман, както сега тя четеше. Онази Гардън с русата коса и диамантените гривни нямаше нищо общо с нея.

Но в действителност имаше. „Всичко, което си видяла или помислила или направила е част от тебе — беше й казал Джон. — Това, което е от значение, е какво правиш с всичко това сега.“ Книгата падна в скута й. Беше прочела две глави и не можеше да си спомни нито дума от прочетеното.

Може би телефонът беше развален. Ако вдигнеше слушалката обаче, щеше да даде сигнала заето, ако в този момент г-н Хенри се обаждане. Тя постави длан на слушалката и си представи, че усеща някаква вибрация като подготовка за гълтане. Не можеше да издържа така повече, наведе глава към телефона и вдигна слушалката. Не, не е повреден. Незабавно постави слушалката обратно на вилката и отиде да погледне часовника. Беше почти десет.

Точно когато „Св. Михаил“ удари първия път, се чу и звъненето на камбанката на Маргърит.

Тя искаше Гардън да й провери пулса.

— Не може да е нормален. Сигурна съм, че й предстои нов сърдечен удар.

— Няма защо да се тревожиш, мамо. Пулсът ти е напълно нормален.

— Ти какво знаеш, Гардън? На всичко отгоре отпъди и сестрата. Тя можеше веднага да каже какво ми има. Ще трябва да се обадиш на д-р Хоуп.

— Не мога да вдигам телефона, мамо. Знаеш, че чакам да се обади г-н Хенри.

— Тоя стар скъперник! Трябваше да си наемеш по-добър адвокат. Хенри никога не се е интересувал истински от нас!

Гардън стисна зъби.

— Мамо — каза тя с усилие, — отивам горе. Ако остана тук, ще ти прасна една.

Брадичката на Маргърит затрепери.

— Не си отивай, Гардън. Не ме оставяй сама. Опасявам се, че нервите ми няма да издържат. Страх ме е от болката.

Гардън хвана ръката на майка си и я поглади.

— Всичко е наред, мамо. Всичко е наред. Знаеш ли какво? Ще те облека и ще отидем в гостната ти стая. Ще ме научиш на новата и игра, която играеш с приятелките си, докато стане време да отида в съда.

 

 

Температурата се повиши, вентилаторът пърхаше, часовникът в хола тиктакаше монотонно, заровете тракаха, „Св. Михаил“ отброяваше удар след удар. Минутите бавно, бавно течаха. Маргърит и Гардън играеха „Монополи“.

Телефонът не иззвъня.

Елвира донесе вечерята. Гардън отмести очи от храната.

— Върви в затвора. Върви направо в затвора… Разходи се по Бродуей…

— Гардън, внимавай в играта. Ти отмина квадратчето „Върви“ и изпусна двеста долара.

— Извинявай, мамо.

От банята Гардън донесе хавлия, за да могат да си бършат ръцете, преди да хвърлят заровете.

— Никога въздухът не е бил толкова тежък — изхриптя Маргърит. — Не мога да дишам.

И Гардън с мъка дишаше. Елвира дойде до вратата.

— Извинете ме, госпожо, но идва буря. Села и аз искаме да знаем дали не можем да си тръгнем по-рано.

— Разбира се — каза Маргърит великодушно.

— Почакай, мамо. Аз ще трябва да изляза, когато звънне г-н Хенри. Ще се нуждаеш да има някой около тебе тук, а сестрата няма да дойде преди четири.

Елвира мачкаше престилката си с ръце.

— От трамвая излизат искри, когато има светкавици — проплака тя.

Гардън сви в юмрук ръцете си, които от потта бяха станали влажни и хлъзгави. В този момент удари гръм и Елвира изпищя. Телефонът остро иззвъня. Гардън скочи и си удари коляното в масата.

— Ало? Ало?

Линията пращеше от статичното електричество. Тя едва чуваше.

— Да? — каза тя. — Да. Бихте ли говорили по-силно, моля? Вие ли сте, г-н Хенри?

Тя постави слушалката на мястото й.

— Ти и Села може да си вървите, Елвира — после погледна Маргърит и се опита да се усмихне. — Секретарят на съда позвънил на г-н Хенри. Съдията бил взел решение, но не знаем още какво е. Сега е много късно и уважаемият г-н съдия постановил утре сутринта в девет часа да бъдем в съда. Каквото и да е, добре, че свърши. Ще знаем, когато ни кажат — по някаква причина тя се почувства сега по-добре. През цялото време се бе опитвала чрез силното си желание да окаже от дистанция някакво влияние на съдията. Бе почувствала, че ако той се бавеше толкова много с решението, значи може би имаше някаква надежда. Сега вече нищо не можеше да направи. — Изглежда, че накрая ще завали — каза тя. Гърмът се приближаваше.

Телефонът иззвъня. Гардън остави майка й да вдигне слушалката. Беше сестрата. Не можела да дойде.

— Няма никакво значение — каза Маргърит. — Така и така не я харесвам. Ти сама можеш да ми оправиш леглото и да ме разтъркаш със спирт.

— Да, мамо.

— Ха. Ти се намести в моя собственост. Чакай да погледна какво казва тази карта… Дължиш ми тридесет и осем долара.

Най-накрая играта свърши, Гардън беше банкрутирала, а Маргърит бе станала собственичка на три хотела, всичките железопътни линии и двете електростанции. „Също както с Вики и мене“, помисли си Гардън. Тя прикри уста с ръка, страхуваше се да не даде воля на истеричния напън в себе си.

— Хубава игра стана — каза Маргърит.

— Може да се появи полъх — каза Гардън. — Ще отворя някои от кепенците — трябваше на всяка цена да се махне от майка си.

Стълбите изглеждаха много стръмни. Тя се теглеше нагоре, като се хващаше за парапета. Витото стълбище имаше вид като че ли беше се издуло от натиска на застоялия горещ въздух в къщата.

Гардън излезе на балкона на втория етаж. Гледката пред нея беше страховита и тайнствена. Небето имаше странен цвят на жълтеникава кал. И въздухът беше оцветен — прозрачно зелено-сиво. Нищо не хвърляше сянка, ъглите стояха като очертани за вечни времена. Всичко беше много притихнало, в очакване. Хоризонтът бе тъмен и по него проблясваха стремителните линии на светкавиците.

Пристанището беше като от стъкло, водата — равна и неподвижна. Като че ли някой я беше изгладил с ютия и я бе превърнал в лист убито сиво-кафяв метал или парче шевиот.

Камбаните на „Св. Михаил“ се чуваха съвсем отчетливо. Дан, дан, дан… Гардън се заслуша, неподвижна, вклещена в тази инертна атмосфера. Едно… две… три… четири. Тя напрегна слуха си, независимо от тишината и очакваше да чуе пет… шест… седем… и така безкрай измервайки изкривената светлина, липсата на въздух, очакването.

Остро тракане я накара да подскочи. Погледна надолу към улицата. Накрая на тротоара едно палмово дърво развяваше клоните си като перки. Една външна врата скърцаше и се въртеше на пантите си. Внезапно горещ, безмилостен вятър опали лицето й. След това всичко пак утихна, с изключение на гърма в далечината.

Тя отвори прозорците от двете страни на къщата и слезе долу.

— Ей, мамо, голяма буря се задава. Ще отворя всичко. Първият полъх ще дойде всеки момент.

Но той не дойде. Странният зелен въздух потъмня, смрачи се преждевременно. Гардън запали лампите. Те не смекчиха душната горещина. Маргърит нареди таблата на „Монополи“ за нова игра.

— Погледни там, мамо — пердетата се поклащаха.

— Е, най-после — каза Маргърит. — Горещината уби апетита ми, а трябва да си пазя силите. Какво ще приготвиш за вечеря?

Преди Гардън да отговори, нахлу вятърът.

Не полъх, а силен вятър, който изпъна пердетата и събори лампата. Маргърит и Гардън изпищяха. Вятърът не утихна, продължаваше да духа силно. Беше горещ и дразнещ. Гардън изправи лампата. — Дръж я, аз ще затворя кепенците.

Когато Гардън откачи куките, кепенците се затръшнаха. Тя едва успя да дръпне ръката си навреме. Нагласи процепите, за да може да влиза въздухът.

— Става по-хладно — каза тя.

Изведнъж започна да вали. Водните завеси плющяха пред прозореца. Барабаняха по земята и тротоара, тропаха по покрива.

— Най-сетне! — извика Гардън. — Ще отида горе да затворя прозорците. Слава Богу! Чувстваш ли въздуха, мамо? Като че ли сме в охладен киносалон!

 

 

Гардън стоеше пред един от северните прозорци на къщата. Не й се искаше да го затваря. Дъждът падаше право надолу във вид на завеса от освежителна вода. Вътре не влизаше. Но ако се върнеше вятърът, бързо щеше да намокри килима. Тя дръпна кордата на пердето. Отсрещните прозорци бяха защитени от навеса на балкона и можеха да останат отворени. Гардън излезе на него и вдъхна дълбоко влажния въздух.

Наблизо удари гръм. Гардън се засмя. Напрежението, което се бе насъбрало в атмосферата, започна да се разрежда. Тя трябваше поне до следващия ден да избягва да мисли за новото си жизнено крушение. Почувства глад и слезе долу, за да приготви вечерята.

— Гардън, добре ще направиш, ако напълниш ваната и няколко ведра вода от крана.

— Защо?

— Това не е обикновена буря, това е ураган.

— Ох, мамо, винаги преувеличаваш!

— Не упорствай, а прави каквото ти казвам.

Гардън изпълни желанието на майка си.

Докато готвеше вечерята, нещо в звука на падащия дъжд се промени. И вятърът се завръщаше.

Тъкмо бяха започнали да се хранят и електричеството изгасна. Гардън бе предвидила това и бе приготвила няколко свещи. Скоро техните пламъци затанцуваха под лекото хладно течение, което се завихряше из къщата.

— Винаги е било такова преживяване, когато е имало буря и се е налагало да запалим свещи! — каза Гардън.

— Спомням си, че веднъж ти накапа пода с восък. Цяла седмица Зензи не спря да мърмори.

Приятна й стана тази интимна обстановка да седи заедно с майка си в малкия кръг на светлината на свещта, докато вятърът и дъждът удряха здравите стари стени на къщата. Гардън отпи от изстиналото си кафе и запали цигара от пламъка на свещта.

— Спря ли крана на ваната?

— Да, мамо.

— Провери отново прозорците. Не искам да се изцапат тапетите.

— Щом си свърша цигарата — интимността не бе вече приятна.

 

 

Гардън чу да се удрят кепенците, когато беше по средата на стълбата. Тя пробяга останалото разстояние. Пламъкът на свещта трепкаше в шепата й, с която го пазеше. Ударите идваха от една от вратите на балкона откъм гостната. Тя изтича до нея да я затвори, преди вратата да е разбила някой прозорец. Свещта угасна.

Гардън излезе на балкона, вихрушката я грабна и я блъсна в стената на къщата. Дъхът й секна. Вятърът виеше високо и настойчиво и дразнеше нервите. Гардън почувства ужаса на примитивната сила на природата. Още валеше, дъждът влизаше в балкона и в гостната. Гардън почувства как я шиба като камшик по лицето и тялото, като че ли милион ножове се забиваха в нея. Такава буря никога не бе преживявала. Опита се да закрие лицето си и да предпази очите си от острия дъжд, но не можеше да движи ръцете си. Те бяха прилепнали към стената от двете страни на тялото й и бяха като заковани от силата на вятъра.

Гардън се опита да мръдне главата си, да се отърве от настойчивото му виене. През високия шум на вятъра тя чу ниското равно биене на камбаните на „Св. Михаил“. Не, това не бяха камбаните — това бе една басова камбана, която кънтеше, кънтеше, кънтеше. Никога не бе я чувала преди, но знаеше какво означава. Това беше сигнал за бедствие към стария град да се пази, защото идва ураган.

Парче от папрат и част от палма полетяха към Гардън. Острият разкъсан край се заби в блъскащия се кепенк близко до рамото й, а папратът я удряше по тялото като камшик. Тя се опита да изпищи, но не й стигаше въздух.

За момент тя почувства, че натискът спря. Спрял беше вятърът, защото събираше сила за нова, още по-голяма атака. Гардън се отблъсна от стената. Като носеше парчето палма и кепенка, тя се олюля и тръгна към отворената врата. Вятърът се върна и я хвърли в стаята върху масата, която падна с трясък на пода.

109

— Гардън, Гардън, какво, по дяволите, правиш? Защо не затвори тоя кепенк? Защо си се проснала така на пода? Това никак не отива на една лейди. — Маргърит държеше газената лампа в ръка и разглеждаше щетите. — Боже мили, цялата си в кръв! Дано да имам малко йод!

— Мамо, ураган е.

— Е, нали ти казах! Ставай! Трябва да направим много неща. Ти никога не си преживявала истински ураган, но аз съм. Знам какво трябва да се прави. Сега трябва да почнем да работим. Няма да позволя да ми се развалят хубавите килими.

 

 

На Гардън й се струваше, че бяха работили сто часа. Правеха дренажи, увиваха лампите, навиваха килимите на руло, трупаха мебелите в ъглите, далеч от прозорците, сваляха пердета, заковаваха по диагонал на кепенците летви, които държаха в килера специално за буря. Дребната Маргърит беше като динамо, пълно с енергия. Дигаше, дърпаше, тласкаше наравно с Гардън и надмина във всичко по-младата си и по-силна дъщеря. Нито за момент не се оплака от сърцето си.

Когато остана доволна, че всичко е направено така, както трябва, Маргърит каза:

— Добре, тази къща е издържала на много бури. Една повече няма да й навреди. Хайде да слезем долу и да погледнем какво има в кутията за лед. Много съм доволна, че не си купих един от тия нови префърцунени електрически хладилници, като тебе. Сега, когато няма електричество, всичката ти храна ще се развали.

— Гладна ли си? — ужаси се Гардън. Гладът за нея бе прекалено банално нещо в такава нощ на ураган.

— Умирам от глад. По-добре да хапнем нещо, защото ще стоим цяла нощ. Ще бъде твърде шумно, за да може да се спи. Ще играем на „Монополи“.

Вятърът блъскаше по къщата, разтърсваше усилените с капаци прозорци и се мъчеше да влезе вътре. Гардън беше ужасена.

— Не гледай, като че ли си видяла призрак, Гардън! Хайде. Просто трябва да изчакаме бурята да отмине. Няма друг начин. Това е само началото. Ще стане още по-лошо.

Гардън не й повярва. Нищо не можеше да бъде по-лошо от зверския щурм на бурята в този момент. Скоро обаче тя разбра, че Маргърит е права. Виенето на вятъра прерасна в рев, който постоянно се усилваше и покачваше по тон. Ураганът се превърна в звяр, който беснееше, влуден от дебелите стени, непрекъснато удряше и търсеше слабото място, където да пробие. Къщата бе подложена на ужасни удари от различни летящи предмети. Гардън се свиваше и премигваше при всеки такъв удар. Чу се експлозия.

— Мили Боже! — изпищя Гардън.

— Прозорец беше. Хайде бързо, Гардън, трябва да го запушим. — Маргърит събра завесите с шарки на зелена папрат, които вятърът бе съборил, и се втурна към хола. Гардън носеше фенер. По средата на стълбите към втория етаж дъждът нахлуваше и се стичаше по стълбите, като носеше парчета стъкла.

— Помогни ми — извика Маргърит. — Трябва да заковем нещо върху прозореца. Донеси плоскостите от кухнята. Аз ще придържам рамката.

Те някак си успяха да заковат една дебела дъска. Но тя се тресеше, заплашваше, че ще се изскубне. Колкото и пирони да забиваха, не помагаше.

— Мамо, страх ме е — каза Гардън.

Тогава Маргърит я уплаши още повече, като каза:

— И мен също.

Забравиха за играта „Монополи“ и сандвичите, страхът не ги напускаше. Майка и дъщеря се бяха прегърнали на пода в гостната, заобиколени от стена от канапета и фотьойли, и чувстваха непрекъснато крехкостта на защитата си срещу непрекъсващата ги сила на вятъра. Пулеха очи от време на време, ушите ги боляха от това, че часове наред се напрягаха да чуват шумовете. Вятърът фучеше през широкото пристанище и се хвърляше върху високите горди къщи по крайбрежната ивица на Чарлстън. Гардън я измъчваше мисълта за Хелън.

— Мили Боже — молеше се тя, — нека да бъде добре. Не позволявай да се плаши много. Аз ще я пусна да отиде при баба си. Ще бъда доволна от това, само нека нищо да не й се случи. Нищо друго не искам.

Изведнъж всичко спря. И дъждът, и вятърът, и шумът. За секунда всичко изчезна. Гардън закри очите си от ослепителната слънчева светлина.

— Какво стана? — попита тя. Гласът й прозвуча отвратително силно.

Маргърит плачеше.

— Благодаря ти, Боже, преживяхме го! Стените издържаха. Хайде, Гардън, нямаме много време! Трябва да видим какви са повредите.

— Не разбирам. Свърши ли всичко? Толкова е тихо, че ми се иска да пищя.

— Пищи, когато започне отново. Тогава няма да те чуя. Сега сме в окото, в центъра на урагана. Не знам колко време ще продължи това, но няма да е дълго. След това ще започне отново, само че по-силно.

Те тичаха из стаите като безумни, слагаха кофи под местата, където течеше, забиваха още пирони в изпочупените кепенци, запушиха с юрган един счупен прозорец. Специални усилия положиха за стаята, в която се криеха. Гардън хвърли по стълбите надолу всички възглавници и Маргърит ги натрупа вътре в мястото, което си бяха направили. Възглавниците послужиха като допълнителна вътрешна стена. Разтвориха чадъри, за да се предпазват от евентуални летящи парчета, ако ураганът счупи кепенците. Върху чадърите поставиха юргани.

— Напълни шише с вода. Ще ожаднеем, преди всичко да свърши — Маргърит отново си бе върнала решителността. — А сега да влезем в дупката си. Няма да има предупреждение — ослепителната слънчева светлина като че ли им се подиграваше. Тя правеше предстоящата заплаха още по-ужасяваща.

Тъкмо нагласиха покрива на прикритието си и се появи един нов звук, който ги накара диво да се спогледат. Някой чукаше на външната врата. Този обикновен ежедневен звук сега изглеждаше чудовищно нереален.

— Хелън! — извика Гардън. — Нещо се е случило с Хелън — тя с нокти се измъкна от пашкула от възглавници и юргани.

Маргърит я последва, като викаше:

— Недей отваря, Гардън. Ако бурята дойде, ще влезе в къщата.

Но Гардън вече спускаше болтовете и завърташе тежката брава.

Тя присви очи през нахлулата светлина. Небето над нея беше блестящо синьо и бели облаци като морски чайки хвърчаха по него с възбудени крясъци.

— Ти даже не си облечена, Гардън. Не се учудвам. Мислех си, че ще се страхуваш да се появиш, затова дойдох да те взема. Искам да видя изражението на лицето ти. Трябва да бъдем в съдебната зала след половин час — беше Вики с маскировката си на баба.

Маргърит се протегна иззад Гардън и дръпна Вики вътре. После тръшна вратата и я залости.

— Ей, чакай! Какво правиш? — озъби се Вики и започна да дърпа лоста на вратата.

С юмрук Маргърит удари ръката на Вики.

— Глупачка такава! Ще ни убиеш.

Вики я отблъсна настрани.

— Ти си глупачка. Не знаеш ли, че бурята свърши. Отвори вратата и ще видиш — тя дръпна резето.

Гардън не разсъждаваше. Цялата болка и гняв в сърцето й се събра в удара, който тя нанесе на Вики, просвайки я на пода. Маргърит върна резето. И тогава ураганът избухна.

Вратата се изду навътре, но удържа. Вики изпълзя на колене от вратата, устата й бе отворена за писък, който не се чу сред оглушителните удари по вратата. Оттатък улицата, отслабената морска дига се разпадаше и вятърът носеше като ракети огромни парчета скали.

Вики последва Маргърит и Гардън в скривалището, което си бяха направили, и с мъка се вмести вътре. Нямаше време за лични вражди. Трите жени се облегнаха една на друга и се мъчеха да се смалят колкото се може повече на фона на ревящата буря. Големите скали продължаваха да бомбардират къщата. Стените трепереха при всеки удар.

Появи се нов неприятел. Вода протече под тежката външна врата, под вратите на партера и под вратата на кухнята откъм двора. Тя се събираше тихо пред барикадата от мебели и възглавници и започна да прониква вътре.

Те изоставиха прикритието си, когато водата стигна до глезените. Като се държаха една за друга, те преминаха през хола и покрай външната врата, която стенеше, все още придържана на пантите. Като стигнаха стълбите, те се втурнаха да бягат. Стените на стълбите им се сториха тънки като хартия. Открит от трите страни, издаденият еркер се тресеше. Последна Вики успя да се изкачи над запушения прозорец. Тогава той отхвръкна, като запрати дъската и прогизналия юрган нагоре по стълбите. Вятърът подхвана килима от средата на стълбите и го раздра на ивици.

Навсякъде около себе си те чуваха как с трясък се пръскаха и разбиваха прозорците, Маргърит тичаше, следвана от Гардън и Вики.

Тя ги заведе в гостната, която беше най-голямата стая, където можеха да бъдат най-далеч от уязвимите прозорци. Там приклекнаха в центъра на една от стените без прозорец, пред камината, през която водата се изливаше от комина и образуваше локви около краката и задниците им. Маргърит и Гардън издърпаха килима отпред, за да послужи като предпазител срещу хвърчащи парчета стъкла и трите жени се покриха с него. Нищо друго не им оставаше, освен да чакат.

Нямаше друга реалност, освен урагана. Нямаше чувство за време, за място, за неудобство, за студ, глад и жажда. Съществуваше само свирепостта на бурята, която се накъсваше от експлодиращите стъкла. Ураганът бе влязъл и вътре при тях и само килимът ги предпазваше.

Като че ли измина цяла вечност; ревът започна да намалява, но те не разбраха това. Бяха като оглушали.

И тогава Вики чу звука на падащата от комина вода.

— Вижте! — каза тя. Маргърит и Гардън се раздвижиха. — Намалява — Вики разблъска килима и той падна от тях.

Тя раздвижи схванатите си крайници.

— Господи, схваната съм като дърво — простена тя. Изпълзя напред, за да се отдалечи от водата около камината и се изправи на крака. Гардън и Маргърит следяха движенията й с блуждаещи очи. Можеха ясно да я видят, защото през зейналия прозорец нахлуваше светлина. Отвън прозореца дъждът продължаваше да пада и вятърът беснееше, но вече силата не беше повече от тази на една силна буря с дъжд.

— Наистина свърши — каза Гардън. Тя прегърна майка си. — Свърши. Оживяхме! Хелън неизменно също трябва да се е спасила.

— Има си хас да не е успяла — каза Вики. — Утре я взимам със себе си вкъщи. Адвокатите ми са категорични. Аз спечелих делото, знаеш ли това, Гардън? Едва ли си се съмнявала. Ясно беше от самото начало.

Гардън не можа да отговори. Вики обиколи стаята и се усмихваше при вида на повредите. Стените и таванът бяха прогизнали от вода, подът — изровен от паднали стъкла и покрит с разхвърляни и счупени мебели от вятъра, който беше нахлул през прозореца.

— Никога не съм мислила, че мога да бъда благодарна на ураган, но съм — каза Вики. — Бях вбесена, когато Скайлър ти купи тази къща. А побеснях и по-късно, когато не можах да ти я взема. Но погледни сега. Къщата е развалина. Всичко е отишло. Аз ще получа Хелън, а Традови няма да имат нищо.

— Тази къща няма нищо общо с Традови — каза Маргърит. — Беше построена от семейството ми и е позната под нашето име. Това е къщата на Гардънови.

Вики стоеше в центъра на стаята и разтвори нашироко ръце.

— Може да бъдете горда от цялата тази бъркотия, госпожо Трад — тя отметна глава назад и се изсмя. В този момент лицето й замръзна, ръцете й се протегнаха нагоре.

— Не! — извика тя.

Гардън погледна към мястото, където беше вперен погледът на Вики. Полилеят се люлееше неудържимо, гипсовият гирлянд от огромни гардении увисна, натежал от водата, която беше се просмукала от горния етаж.

Вики се опита да побегне, но токът й се беше загнездил в една дупка на пода. Една гардения я удари по рамото, тя изгуби равновесие и се просна на пода.

Лавината от гипс трещеше като влак. Гипсът беше прогизнал и нямаше прах. Той погреба великолепния кристален полюлей и Вики под купища сиви накъсани парчета.

Гардън и Маргърит стояха вцепенени и не вярваха. Гардън издаде малък, уплашен, мяучещ звук и тръгна напред с вдървените си крака. Тя падна, с мъка се изправи на ръце и колене и пролази до купищата развалини.

— Помогни ми — помоли тя Маргърит. Грабна едно голямо парче гипс и го хвърли настрани.

— Дано се задуши — каза Маргърит.

Гардън дълбаеше в развалините. Острите краища режеха ръцете й.

Изведнъж тя се задави и падна назад.

Главата на Вики се подаваше изотдолу. Сивата й коса все още беше прибрана на къдрици, но парченца сив гипс се бяха впили и разваляха фризурата й. Очите й бяха отворени, впити в огромната дупка на тавана. Късче кристал бляскаше на зейналата дупка на мъждеещата светлина. То се беше забило в зеницата на лявото око. Ирисът потъмняваше. Плътта на лицето й увисна върху костите с последната отпуснатост на смъртта.

110

— Няма да познаеш как стигнах дотук — каза Гардън на Елизабет. — Ед Кемпбъл караше с гребла платноходката край кея, за да огледа пукнатините в дигата. Извиках му от балкона. Той ме забеляза, приближи се и аз се качих в лодката му. Също като във Венеция, даже по-добре — тя държеше Хелън в скута си и целуваше главичката й през минута-две. Хелън писукаше.

— Пусни я — каза Елизабет. — Караш я да се върти като пумпал.

Гардън сложи Хелън на земята и тя заподскача наоколо.

— Няма да избяга надалеч — каза Елизабет. — За известно време сме вързани тук.

Улиците бяха под метър вода. Счупени дървени стволове и клони запушваха входовете на къщите. По водата се носеха мебели, безцелно се въртяха от вълните на минаващите моторни лодки. В къщата на Елизабет партерът беше под половин метър вода. Тя и Гардън се бяха преместили в ателието на горния етаж. Хелън се беше надвесила над балкона и със завист наблюдаваше как три дванадесетгодишни момчета се возят в лодка.

— Тая вода никога няма да пресъхне — каза Гардън. — При мама даже стените са подгизнали. Тапетите сами падат.

— Не бързай — каза Елизабет. — Чарлстън е свикнал да се преборва. Из града вече тръгват лодки с мляко и други хранителни продукти, кого могат да се консумират без готвене. Трябва само да им извикаш от балкона какво искаш и да му спуснеш кошница на въже. Искаш ли да ти дам един прът?

 

 

Два дни след това от улиците се вдигаше пара. Слънцето изсушаваше и последната влага. Навсякъде из града гърмяха чукове, шумоляха метли. По оградите и балконите висяха килими. Стана като на панаир. Хората се поздравяваха, уличните продавачи с цяло гърло хвалеха стоката си.

Гардън вървеше по „Мийтинг Стрийт“ към „Чалмърс“. Беше преметнала през рамо метла и бърсалка, навлечена в плажни панталони и сако. Магазинът й „Лоукънтри Трежърс“ бе на нивото на улицата и тя очакваше най-лошото.

Тя стигна до него. Отвори вратата и веднага я лъхна мирис на влага и разложено. Пред прага лежеше подута от водата удавена мишка.

— Ъх — каза тя и се захвана за работа.

— Извинявайте, госпожо, това ли е магазинът, в който има за продан толкоз много гасена вар?

— Джон! Не, недей влиза. Толкова е мръсно вътре! И аз самата…

Джон не я послуша и я разцелува.

— Е, сега и ти си мръсен. Можеш още да ме целуваш.

Този път той я послуша.

След това отстъпи крачка назад и я погледна право в очите.

— Шашнах се от притеснение за теб, ах ти, красавице! Опитах да се свържа по телефона, но половината от телефоните в града още не работят. Пътищата са погребани в кал. Но успях да се промъкна в града. Добрах се до майка ти и чух що за неблагодарна твар си, като си я оставила сама, след това отидох у Елизабет и Хелън ми каза колко жестока си, че не си я пуснала да плува по улицата, и накрая те намирам тук. Имаш късмет, че толкова много те харесвам. Всички други са те вписали в черния си списък.

— Чу ли какво се случи?

— За Вики ли? Да. Сложих ръка на устата на Хелън, за да успея да чуя няколко думи от Елизабет за станалото. Не знам какво да кажа. „Съжалявам“ — няма да бъде вярно. „Доволен съм“ — няма да бъде точно казано.

— Свърши се. Няма какво друго да се каже. Радвам се, че всичко свърши; не ми се ще да мисля как стана това и защо. Радвам се, че те виждам. Толкова време мина — тя сложи глава на раменете му. — Прегърни ме — поиска тя.

— Гардън!

Джон я притисна до себе си с такава сила, че тя усети, че нещо не е наред. В мощната му прегръдка се долавяше отчаяние. Тя се освободи, погледна го.

— Какво става, Джон?

Той понечи да каже нещо, спря, възкликна със задавен глас:

— Проклятие! — пое дълбоко дъх. — Заминавам, Гардън. Преди три седмици ми връчиха заповедта, но не можех да ти кажа, не и когато оставаха дни до процеса. Отивам в Сан Диего. Получавам първото си командирско назначение — разрушител. Знаеш как се чувствам. Не мога повече да играя на чаканица, Гардън. Идваш ли с мен? Трябва сега да решиш. Ще се оженим и ще заминем за Калифорния и тримата — ти, аз и Хелън. Пътуването дотам с влака е чудно. Ще имаме чудесен живот. Но трябва да стане сега.

Гардън повдигна глава.

— Не мога изведнъж да реша, ей така. Не е честно така да ми поставяш въпроса.

— Не е „ей така“ и ти го знаеш, Гардън. Откога ти говоря да се решиш!

— Но, Джон, имам толкова много неща, които ме притискат. Още не съм се оправила от цялата тая работа с Вики и с болестта на мама.

— Винаги ще има нещо да те тревожи Гардън. И аз влизам в тези неща. Кажи ми „да“ или „не“?

— Не мога да мисля.

— Добре. Ще го кажа по-просто. Да, ли е? „Да, Джон. Обичам те и ще се оженя за теб.“ Така ли е?

Гардън разтвори ръце в жест на безпомощност. Не говореше.

— Това значи е отговорът — каза Джон троснато. — Довиждане, Гардън.

— Чакай!

— За какво? Не искам да утежнявам живота ти, не искам последното ни виждане да свърши с взаимни обвинения. Отивам си. И за двама ни ще бъде по-лесно бързо да приключим.

„Не е честно!“, изкрещя в себе си Гардън. „Не бих могла да понеса, ако той си замине. Но не мога да замина с него. Не мога да напусна своя дом, едва влязла в него. Джон не е прав да ме насилва. Той даже не се опитва да ме разбере. Иска да ме насили против волята ми. Няма да му позволя, не съм съгласна.“

Тя се нахвърли върху бъркотията в магазина в изблик на гневна енергия. Към края на деня беше попривършила. Мебелите блестяха с нова полировка, привлекателните стъклени и порцеланови артикули се оглеждаха вече в тях. Подът беше почистен, прозорецът — също. Тя въздъхна и вдигна рамене. Повече от това не можеше да направи.

„Няма да плача“, каза си тя. След това седна зад бюрото, сложи глава на ръцете и заплака.

 

 

— Олеле, Гардън! Влизай веднага в банята. Толкова си мръсна!

— Лельо Елизабет, трябва да поговорим.

— Виждам. Сериозна е работата. Какво става, мила моя?

Гардън започна да говори, разплака се, после продължи да говори. Разправи всичко на Елизабет. Искаше й се да се допита до нейното мъдро сърце.

— Гардън, за какво ме питаш? Какво бих направила на твое място ли? Знаеш какво щях да направя и какво направих. Направих така, че моят живот да си е мой. Мисля, че така е най-добре. Но, ако ме питаш какво ти трябва да направиш, значи си нахалница и глупачка. Нямаш право да прехвърляш на мен отговорността за бъдещото ти щастие, и да се правиш на безпомощна. Изборът е пред теб. Считай, че си късметлийка. На повечето хора на този свят им се налага да се задоволяват това, което животът им поднесе и да се оправят както могат. Ти имаш да избираш. Благодари на Бога за това. И сама си вземи решението. Гардън избухна в яда си.

— Ти даже не се опитваш да ме разбереш. Ти си лоша като Джон. Не е толкова просто. Не мога да реша само за себе си. Трябва да мисля и за Хелън. Тук тя има приятелчета, добър живот, бъдеще, в което ще има място за нея. Тук й е мястото. Трябва да мисля и за мама. Каквото и да има между нас, имам отговорност към нея. Пеги вече я няма. Единствена аз й останах…

Елизабет се смееше.

На Гардън й се искаше да я удуши.

— Какво толкова смешно има в това проклето адско положение, мога ли да попитам?

Елизабет протегна ръка.

— Ела с мен — каза тя.

Гардън не пое протегнатата ръка, но я последва. Нарочно стъпваше тежко-тежко по стъпалата, изкачвайки се зад пралеля си. Елизабет посочи с пръст стаята, в която Гардън бе спала, когато за първи път се бе върнала в Чарлстън.

Маргърит Трад седеше в стол до леглото, в едната ръка държеше купичка, а в другата — лъжица.

— Недей да ставаш зъл или ще ме накараш да се разплача — казваше тя на червенокосия мъж с червеникава брада в леглото. Отвори си устата и ще те нахраня с тази вкусна домашна манджичка. Знам, че я обичаш. Спомням си, че изяждаше и моята порция.

— Това е чичо ти — прошепна Елизабет в ухото на Гардън. — Енсън Трад. Всички го смятаха за умрял преди хиляда години. Той избяга и отиде да живее във Фоли Бийч под името Джон Смит ли нещо подобно, също толкова оригинално, ураганът разруши дървената му къща, греда го праснала жестоко по главата. Дотолкова бил замаян, че на хората от Бърза помощ им казал истинското си име. В болницата го пооправили малко и го закарали в къщата на единствената фамилия Трад, която успели да открият в телефонния указател, т.е. в къщата на майка ти. За вярване ли? Тя го доведе тук, защото не можела да го държи при себе си без помощта на млада гледачка. Представяш ли си? На техните години! Много е смешно!

Гардън погледна майка си. Маргърит си беше сложила панделка в косата, лицето й сияеше, изглеждаше като момиче в двайсетте. Енсън Трад и отвори устата и пое лъжицата с вкусните хапки. Гледаше Маргърит с обожаващи очи.

— Та, виждаш ли, Гардън — каза Елизабет. — Милата ти майка има вече кого да тормози и той напълно ще е доволен от това. Тя вече не се нуждае от теб, освен като шаферка. Басирам се, че още преди да му зараснат шевовете по главата, тя ще закара Енсън пред свещеника. Ей, Гардън, къде си хукнала така в тоя вид?

Гардън се спря на стълбите и погледна към Елизабет.

— Някъде наблизо трябва да има телефон, който да работи. Ще го открия и ще се обадя на моя моряк да видя дали предложението му е още валидно. Ти си си ти, аз съм си аз, лельо Елизабет!

Елизабет се усмихна.

— Може и да съм ти го казвала — каза тя. — Фактически мисля, че ти го казах… Бързай с Бога, мила моя!