Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (29) (Част първа)

28

Онова лято Гардън замина сама за имението. Маргърит уреди тя да живее при семейство Тремейн в Горската къща.

— Аз почти не ги познавам, мамо — оплакваше се Гардън. — Не може ли Пеги да дойде с мен като миналата година? Прекарвахме си чудесно със Сиси, която се грижеше за нас.

— Пеги не желае да се занимава с теб. Нито пък аз. Имаме работа в Червения кръст.

— Тогава нека сама да остана при Сиси!

— Глупости. Ти си само на дванадесет години. Всичко е уредено. Стюарт ще те откара в неделя.

— С новата кола ли?

Всички жени в семейство Трад бяха впечатлени от ролс-ройса на Стюарт. Бяха твърде наивни, за да се запитат как е могъл да си го позволи. Колите винаги са били от особен интерес за Стюарт, а не за тях.

— Разбира се, с новата кола — отвърна Маргърит нетърпеливо. — Хайде, върви и ме остави на мира.

Маргърит затвори капаците на прозорците в стаята си и се изтегна в леглото с влажна кърпа върху очите си. Какъв проблем бяха децата! Тя се завъртя, тялото й търсеше хладината на леглото.

 

 

Беше вече доста горещо, а още не беше минала, половината от юни. Може би трябваше и тя да отиде в провинцията. Не, не можеше. Трябваше да навива бинтове и да опакова колети за Белгия. Да бъдеш част от обществото носеше и някои отговорности.

Горещи сълзи се затъркаляха от покритите й очи. Маргърит се затресе в задавени, кратки хлипания. Тя не беше част от обществото. Не наистина. Не така, както искаше. Беше излъгана от купищата картички на подноса във фоайето през онези първи дни след пристигането им на „Трад Стрийт“; от възторженото посрещане в църквата „Св. Майкъл“; от поканите за работа в комитетите на Червения кръст и църквата. Тя беше повярвала, че е в центъра на единствения имащ значение свят, в здравия кръг на чарлстънското общество.

Беше допуснала голяма грешка. Кръгът всъщност се състоеше от много други малки кръгове, влизащи един в друг. Тя участваше в комитети, но не беше в комитета, който изпращаше покани за присъединяване към по-малките комитети. Беше канена на големи приеми, но не и на малки вечери. Тя беше едва на ръба. Защо, когато енорийският съвет реши да смени тапицерията на възглавничките за молитва, нейното мнение дори не бе потърсено? Избраха сестрата на съдията, Елизабет Купър, да препокрие пейката на Трад с гоблени вместо с кадифе. А тя дори никога не беше стъпвала в църква.

Добре, тя ще им покаже на тях. Още не знаеше как. Дори не знаеше кого има предвид под „тях“. Но щеше да направи нещо. И когато се унесе в сън, ръцете й все още бяха свити в юмруци.

— Това е била твоята стара стая, нали, Гардън? — гласът на Хариет Тремейн изгаряше от желание да угоди.

— Да, госпожо.

Изглеждаше много по-малка от това, което Гардън си спомняше.

— Боя се, че има едно петно на чергата — каза нервно мисис Тремейн. — Моят малък Били ползваше стаята и разсипа едно шише мастило. Аз мисля, че е ужасен начинът, по който карат децата да пишат с мастило в училище. Те не са достатъчно големи да разберат каква страшна цапаница може да причини то.

Тя продължаваше да бърбори, извинявайки и оневинявайки всяка нередност, за която се боеше, че може да бъде забелязана от Гардън.

Гардън беше смутена. Защо мисис Тремейн й говореше всичко това? „Това не е моята къща“, помисли си тя. После разбра. Тази къща беше още по-малко на мисис Тремейн. Тя принадлежеше на имението, а то принадлежеше на семейството й. Мистър Тремейн работеше за тях. Можеха да му наредят да напусне завинаги, ако направеше нещо не както трябва. Или ако жена му го направеше. Това се стори на Гардън доста тъжно.

Тя разбра още, че това ще бъде една доста дълга ваканция — да прекарва времето си с някой толкова нервен като мисис Тремейн. Гардън реши да рискува.

— Чуйте, мисис Тремейн, искам да ви помоля за една ужасно голяма услуга.

— Ще направя всичко за теб, Гардън, всичко, което мога.

Не беше трудно да я убеди.

— В такъв случай ще се преместя в селището, мисис Тремейн. Ще уредя Сиси да се грижи за мен и ще изпратя някое момче да занесе нещата ми в Голямата къща.

— Боже милостиви, кой дошла тази голяма пораснала бяла лейди да търси? — Реба притисна Гардън в здрава прегръдка, като викаше на всички да дойдат да я видят.

— Сяда долу, миличка, и оставя Реба да донесе нещо освежително. Какво иска? Кафе с мляко или хубава лимонада?

— Кафе с мляко, ако обичаш. И препечен хляб. И малко бекон.

— Дете, теб не храни ли те в Чарлстън?

— Не е като тук, Реба.

Гардън почувства как спокойствието на Реба и нейната кухня я завладява.

— Хубаво е, че съм отново тук.

От вратата и прозорците надничаха глави.

— Хей, Тайрън — викна Гардън, — хей, Моуз, Сара, Флора, Куджоу, хей, Джуно, Минърва, Дениъл, Ейбъднего! Влизайте, скрийте се от жегата. Искам да ви видя всички.

Всичко беше като преди и все пак различно. Гардън не можа да разбере защо, докато внезапно Тайрън не я нарече „мис Гардън“.

— Реба — каза Гардън, — какво не е наред? Защо Тайрън се държи толкова странно, защо всички се мотаят наоколо и гледат встрани от мен?

— Мила, ти наистина пораснала.

— Не, не съм! Аз съм съвсем същата. Само гледай. Довечера ще отида в обора и ще донеса за вечеря каймак „изпод кравата“. Къде е синята ми кана?

Реба сложи ръка на главата на Гардън.

— Твърде късно за каймак, мила. Твърде много късно. Онази синя кана била счупена и изхвърлена преди две-три години. И Метю, и той не тук. Той отишъл в армия.

— О, добре ли е той?

— Отлично, много отлично. И праща мен пари всеки две седмица. Твоя Реба ще става богата жена.

— О, добре. Някой друг заминал ли е? Къде е Люк? Джон?

— Отишли да наловят малко риба след вечеря. Върнат се скоро. Никой не отишъл в армия, само Метю и Къфи. Иначе много народ отишъл във флотския обоз. Мъже и жени също. Сиси, тя работи в пералня там и прави повече пари от Метю и Къфи двама заедно.

— О-ох! А аз щях да търся Сиси — Гардън разправи на Реба как се е измъкнала от Горската къща.

Реба се изсмя.

— Какво ти иска от Сиси, щом има Реба? Аз няма мъж вкъщи, мога дойда грижа се за теб. Само взема Колумбия с мен.

— Имаш друго бебе, така ли, Реба?

— Разбира се. Ти какво мисли, Метю замине и остави мен без нищо, което да занимава мой ум? Има великолепно малко момиченце.

 

 

Това лято Гардън отчаяно се опитваше да спре времето. Но то я изиграваше при всеки опит. Старите й рокли още висяха в гардероба, но вече бяха къси и тесни. Тя беше станала по-висока и тялото й се променяше. Това я плашеше и ядосваше. Опита се да изскубе космите, растящи по половите й органи, но болката беше твърде силна. Затова тя се отказа да гледа към тях или към гърдите си и престана да мисли за смущаващото усещане, предизвиквано от плата, който галеше зърната й, когато се обличаше.

Тя се бе вкопчила в детството с неистови усилия. Но то неумолимо се изплъзваше от пръстите й. Вечерите в селището бяха същите като преди. Хората сядаха по праговете на вратите и по стълбите и пееха, разговаряха, смееха се на лудориите на децата. После, докато потъмняващото небе охлаждаше земята, запяваха все по-силно, като добавяха и акомпанимента на пляскащи ръце и удряни по стълбите или по някое дървено ведро пръчки. Силата, радостта и въодушевлението се повишаваха, докато не настъпеше време за танците. Първо един, после двама, петима, после девет танцьори скокваха. С виковете, смеховете и пляскането на танцуващи и гледащи, всички те освобождаваха чувствата си чрез див, всепоглъщащ ритъм на тропащи ходила и махащи ръце и крака. Гардън пееше и танцуваше, както бе правила през годините, когато бе дете от провинцията и неделята означаваше излет и празник.

Но сега ставаше нещо по-различно. Пляскането и пеенето сякаш влизаха в кръвта й, поемаха контрола над ръцете, краката и полюляващите се рамене и бедра. А по-късно, вместо да заспи изморено доволен сън, тя лежеше въодушевена и неспокойна.

Реба я наблюдаваше и чувстваше тъга. Нейното бебе, нейното грозно, малко, посиняло бебе, което беше спасила от задушаване, вече не беше бебе; бе загубило невинността си, без само да го съзнава.

 

 

Стюарт включи големите електрически фарове и пътят пред него отведнъж загуби чернотата си. Това нямаше значение. Той можеше да усеща пътя с всичките си сетива. Долавяше повърхността му чрез вибрациите на седалката под него и тези на волана в ръцете му. Воланът се въртеше, докато напомпаните гуми се нагаждаха към промените в настилката, към запомнените вдлъбнатини и дупки. Той чувстваше, че над главата му минават клони и знаеше, че е в дъбовата горичка точно преди пътят да кривне в голям равен завой. Помириса вода и намали скоростта заради моста отпред. След моста му предстояха три мили права отсечка. Той затвори очи, за да почувства мрака по-силно, и даде пълна газ.

Въодушевлението от скоростта свърши твърде бързо. Винаги свършваше бързо. Но Стюарт живееше заради него. Тези пробези се правеха винаги в нощи, когато нямаше луна или когато плътни облаци затъмняваха дори звездите. Тази предпазливост всъщност не бе необходима, но Стюарт държеше на нея. Той се нуждаеше от опасността, която предизвикваше всичките му способности и знания.

Зави по пътя към имението и намали. Сега беше необходима тишина. Селището спеше, но кучетата можеха да го усетят. Ролс-ройсът заслужаваше името си; голямата машина се движеше почти без звук. Носеше се като призрак.

Целта на Стюарт беше едно от най-хубавите места в плантацията — кипарисовото блато. Кипарисите изглеждаха като неземни дървета. Израстваха направо от тихата вода на езерцето, сивокорите им дънери се издигаха нависоко, преди да се разклонят, а основите им бяха издути от възлести жилави растения. Кипарисите приличаха на разкривените очертания на дървета от нечий сън. Или кошмар. Огледалните им отражения в езерцето ги правеха да изглеждат още по-нереални. Дърветата оцветяваха водата в тъмночервено, сякаш нощта се втечняваше. Езерцето нямаше нито извор, нито приток. Винаги оставаше неподвижно, освен ако не валеше дъжд.

И сега неподвижността заобикаляше Стюарт, мълчалива, тайнствена, почти осезаема. С красотата си блатото караше човек да онемее. Или може би със страха, който навяваше. Негрите от имението никога не се доближаваха до него, убедени, че е свърталище на зъл дух или на алигатор с чудовищна големина и възраст. Семейство Тремейн се боеше от него, а страховете им идваха от неестествено черната вода и растящите направо от нея, без почва, дървета. Дори бракониерите избягваха блатото, като твърдяха, че наоколо няма дивеч.

Мястото беше идеално за скривалище на нещо, което не трябваше в никакъв случай да бъде открито. Тук Сем Рагс криеше контрабандното си уиски.

Блатото не беше страшно за него. Той го смяташе за нещо красиво. Всяка неделя в определен час, когато всеки жител на имението бе отишъл на църква, той можеше спокойно да докарва и да разтоварва камионите си.

Имаше едно разклонение, което се отделяше от пътя към имението и водеше към блатото. Беше обрасло с драки, но и без да бе съвсем прочистено, то бе пригодено за употреба. Десетина мъже го бяха разчиствали в продължение на три недели. Купчина изсъхнали храсти прикриваха мястото, откъдето пътят навлизаше в гората. Не беше никак трудно тази купчина да бъде преместена.

От всички начинания на Сем Рагс, скривалището в кипарисовото блато му доставяше най-голямо удоволствие. Беше невероятно просто. Едва ли някой от живите беше толкова стар, за да си спомня времето, когато дървото на кипарисите е било използвано за направата на дъски, ведра и дори лодки; когато звън на брадви се е носел по цял ден край блатото и волове са влачели фургони по хубаво отъпкания път. Понякога на Сем му се искаше да може да види имението по времето, когато е било най-богатата плантация по течението на реката.

Но, припомни си той, сега беше по-добро за целите му. Блатото беше златна мина за него. Системата беше напълно безопасна. Благодарение на Стюарт Трад. Земята беше негова. Той можеше да държи каквото си поиска на нея единственият риск беше в докарването на стоката и откарването й веднъж месечно. Подкупи я докарваха до Съмървил, а добро планиране и предпазливост я донасяха в имението. Стюарт се грижеше за рискования превоз до града и клиентите. Кой би се учудил, че един собственик на плантация, особено с име като Трад, пътува по пътя, когато му е приятно? Мястото си е негово.

Стюарт зареди празните ниши под седалките и излезе от пътя за блатото. Като използваше затъмнен фенер, той сложи маскировъчната купчина храсти отново на мястото й. Усмихна се и угаси фенера. Сега можеше да тръгва.

Затвори очи, за да свикне с мрака и да изостри останалите си сетива. Лек ветрец разроши косата му. „По дяволите, помисли си той, ако облаците се разнесат, ще изгрее луната.“

Той бързо подкара по пътя в надпревара с вятъра, за да мине край селището по тъмно. Ако кучетата се пробудеха, щеше да изчезне, преди някой да успее да отвори капаците на прозореца си.

Помисли си, че е успял. Луната просветна само за миг, преди облаците да я скрият отново, а кучетата само изскимтяха насън.

Но един прозорец не беше със спуснати капаци, а оставен отворен, за да носи свеж въздух на дробове, които вече не можеха да поемат повече от глътка кислород. Ръцете на старата Пенси затърсиха нейната броеница от сини мъниста и тя простена:

— Проклятието.