Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (26) (Част първа)

25

— Какво й е станало на момичето на Трад? — попита началничката на столовата на Червения кръст. — Вече е толкова любезна.

— Сигурно си има любовник — отвърна нейната помощничка. — Нищо не прави момичетата толкова любезни, колкото един любовник.

Пеги беше разговаряла с Боб Търстън всеки ден през трите дни от първата им среща. Не за дълго. Срещаха се на последните танцови забави, преди сезонът да замре. Боб учтиво танцуваше с домакинята и с почетната гостенка, преди да покани Пеги на танц. След това танцуваше с всяко от новите момичета в обществото.

— Затова съм тук — обясни той на Пеги. — Трудно е да се намерят партньори за танц, след като повечето от мъжете от Чарлстън са на война. Домакините се обаждат на коменданта и поръчват необходимия брой кадети. Ясно е, че нашият дълг е да танцуваме.

По едно време Пеги си мислеше, че той танцува с нея по задължение. Но после забеляза, че той не танцува с нито една друга девойка от тези, които още не бяха нови в обществото. А тя самата щеше да бъде представена официално едва през следващата година, когато ставаше на седемнадесет. Това беше възрастта, на която вече беше прилично да се излиза.

Цялата традиция на представянето, която тя бе презряла като вид модно бяло робство, сега се струваше на Пеги една много добра идея. Иначе как биха се срещали и запознавали хората?

Беше доста по-неприятно, когато затвориха крепостта за коледната ваканция и Боб си отиде вкъщи. Тя се оплакваше, че среща все едни и същи отегчителни хора на всяка забава.

— И те смятат, че аз също съм отегчителна — честно си признаваше тя.

Но в деня преди Коледа получи писмо на закуска. Боб Търстън пишеше:

„Връщам се в Чарлстън на втори януари. Може ли да ти се обадя?“

Пеги изненада всички, когато внезапно прегърна сестра си, която седеше до нея.

— Честито Рождество, Гардън. Честито, честито, честито Рождество!

Пробяга цялото разстояние до сградата на „Уестърн Юниън“ на „Броуд Стрийт“ и изпрати телеграма: „Писмото получено стоп. Обади се стоп. Ще съм вкъщи цял ден стоп.“

Половин квартал по-надолу се обърна и изтича обратно, за да добави: „Весела Коледа!“

С това надхвърли десет думи (което вече се заплащаше двойно), но за нея това нямаше значение.

Боб Търстън беше сериозен млад човек. Когато каза на Пеги, че не е измила добре казана за супа, той не се опитваше да заговори една млада дама, а просто обърна внимание на пренебрегването на дълга. Дългът и отговорността бяха основните принципи в живота му.

Той произхождаше от интересно семейство. Бащата на Боб, Уолтър, бил роден в Уискънсин.

Посетил Южна Каролина през 1886 година, за да проучи Съюза на фермерите — популистка политическа организация, ръководена от Бенджамин Тилмън. Уолтър Търстън бил верен приятел и поддръжник на Робърт Ла Фолет, прогресивния републиканец от Уискънсин, който по това време бил член на Долната камара.

Уолтър прилежно и в положителен дух докладвал на своя приятел за целите на движението на земеделците. Също докладвал и че няма да се върне в Уискънсин. Бил срещнал някоя си Бети Ийстър в малкото тютюнево градче Мълинс, Южна Каролина.

Мис Ийстър се съгласила да се оженят, но само ако останели в Мълинс. Тя била най-голямото от пет деца и била като майка за своите братя и сестри. Майка й била починала при раждането на най-малкото си дете. Бети не можела да се премести в Уискънсин. Тя приемала задълженията си сериозно.

Уолтър Търстън станал съдружник в тютюневия магазин на Ийстър, а две години по-късно, когато мистър Ийстър починал, станал и негов собственик. Заедно с жена си отгледали и изучили нейния брат, трите й сестри и собствените си трима сина. Боб бил най-младият, като пълното му име било Робърт Ла Фолет Търстън. Уолтър никога не загубил връзката със своя приятел и неговите идеи.

— И така, виждаш — каза Боб на Пеги, — че аз съм половин янки и половин социалист в представите на повечето хора.

— Социалист! — повтори Пеги. — Аз също! Очевидно Керенски е човекът, който работи в полза на всички онези селяни, а не тази ужасна личност Ленин.

Все по-развълнувано и все по-обстойно тя продължи да говори от нивото на слабата си информираност за революцията в Русия.

Боб я слушаше внимателно. Когато Пеги остана без дъх и спря, той внимателно й обясни истинското значение на думите „социализъм“, „комунизъм“ и „революция“.

— О, добре тогава — каза Пеги, — аз не съм социалист, ако това е значението на думата. Но някой трябва да се погрижи за селяните. Знаеш ли, зимите там са толкова ужасни, че те ядат корите на дърветата?

Боб се усмихна.

— Това те вълнува, така ли?

— Да. Не мога да търпя, когато нещата са изцяло погрешни, когато някои хора използват други.

Тя не се усмихваше.

Но лицето й засия малко по-късно, когато научи, че Боб споделяше нейното въодушевление от стиховете на Емили Дикинсън.

Боб канеше Пеги всяка съботна вечер. В неделя следобед излизаха на разходка. Разговаряха. Разговаряха за книги, за политика и все повече и повече за самите себе си.

— Пеги си има любовник — казваше Маргърит на своите приятелки. — Трудно ми е да го повярвам. Тя си е нагла и шумна, както винаги, а този добре изглеждащ и доста по-възрастен младеж явно харесва това. Хорските вкусове наистина са неразбираеми.

Причините бяха твърде прости. И двамата изпитваха любов към знанията и загриженост към човечеството, а и бяха водили сходен живот, живот на изгнаници в собствената си възрастова среда. Жаждата за знания бе отделяла Пеги от останалите момичета, прекалено заети с нещо по-подходящо за млади дами южнячки. Популистките настроения на Боб го бяха направили подозрителен в закостенелия мъжки свят, свят на бели, на господари, езическо-демократичен свят. Боб и Пеги бяха самотници и бяха самотни. Двамата си пасваха като две половини на мозаечен пъзъл. След няколкото седмици, през които споделяха мислите си, Пеги забрави, че Боб изглежда като филмова звезда. Боб не беше забелязал, че Пеги не е хубава.

В тези първи месеци на 1918 г. Маргърит почти колкото Пеги смяташе, че животът е хубав. Тя също извършваше доброволни задачи за Червения кръст. Навиваше бинтове. Срещаше се два пъти седмично следобед с други жени в мазето на сградата на масонската ложа и весело бърбореше глупости, докато работеше. Осигурените от Червения кръст облекла и забрадки ги предпазваха от влакната, които се нищеха от превръзките, и ги правеха да приличат, както някой беше казал, на ангели на милосърдието.

Тя бе заета също и с дейност в църквата „Св. Майкъл“. Откак „Св. Ендрю“ бе затворена, Маргърит не беше отдавала голямо значение на ходенето на църква, а и не караше децата си да посещават неделно училище или уроци по вероучение. Беше запазила на „Шарлот Стрийт“ същите навици, с които бе израснала в имението. Молеха се преди ядене и децата знаеха вечерната молитва. В неделя спяха до късно, а после излизаха да се забавляват. Но когато се преместиха в центъра, на Маргърит й бе припомнено, че е действащ член на епископалната църква. Всички ходеха на църква. Тя научи, че родът Трад има семейна пейка в „Св. Майкъл“. И сега тя и децата й сядаха на нея всяка седмица.

Всеки четвъртък тя се присъединяваше към група дами, които опаковаха колетите с дрехи и одеяла за войниците в Белгия.

Така й оставаха само два свободни следобеда в седмицата — един за ходене на гости и един за приемане на гости. Маргърит щастливо се оплакваше, че е толкова заета, та чак не може да нарече живота си свой собствен.

Единственият й проблем беше, че цените растяха твърде бързо, особено за стоки, чиято доставка бе ограничена поради войната.

— Стюарт — каза тя, — тази пролет ще се навърши една година, откакто си в банката. Кажи на мистър Енсън, че трябва да те повишат.

— Мамо, не мога да направя това.

— Добре, тогава аз ще му кажа.

Стюарт я убеди, че той ще се погрижи. Било мъжка работа. Седмица по-късно парите в плика със заплатата му бяха удвоени. Маргърит го целуна и разказа на всички дами колко добре се справя синът й.

— Разбира се, той искаше да се запише в армията — добави тя бързо. — Но нямаше да го вземат. Беше твърде млад. И още е.

Някои от приятелките й имаха синове, които сега бяха на път за Франция.