Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (15) (Част първа)

14

— Ден на независимостта — каза Маргърит Трад. Тя докосна с пръст яркочервената четворка на календара и се изсмя — рязък, дрезгав и безрадостен звук. Къде беше онази независимост в собствения й живот? Тя се чувстваше повече затворничка, отколкото ако бе хвърлена в подземията на някой зандан.

Тя можеше да излезе, да се махне оттук. Можеше да нареди да й оседлаят един кон или да й впрегнат двуколката. А после какво? Къде можеше да отиде после?

Имаше приятелки. Или поне така се наричаха. Всички момичета, които беше познавала в детството си, вече бяха станали жени. Имаше и роднини — ония трети и четвърти братовчедки, които бяха идвали на гости при майка й, докато Маргърит беше още малка, и я бяха поздравявали с нежни целувки на партитата през Сезона. Би ли я приела някоя от тях?

На гости — да. Всяка от тях, без значение колко беше далечна роднинската им връзка. Да получиш гостоприемство за известно време беше нещо съвсем естествено в Юга.

Но не и ако си прелюбодейка. Възможно беше Стюарт да продължи да си мълчи — той трябваше да пази името и гордостта си. Но той я мразеше толкова много! И при това беше постоянно пиян. От злоба или от лекомислие беше способен да разпространи мълвата за позора й.

И тогава всички врати щяха да се затворят пред нея. Обществото би могло да й прости за прегрешението й със Стюарт. В обществото на Чарлстън се бяха случвали от време на време такива истории с „преждевременни“ бебета, родени доста скоро след женитбата. Всеки знаеше кои бяха те и оставаха набелязани чак до смъртта си, че и след това, но все пак им прощаваха и на тях, и на техните родители.

Но изневярата, все пак, беше нещо съвсем друго. Пред изневярата се затваряха всички врати. Маргърит нямаше никакъв шанс.

Но също така не можеше и да продължи да живее както сега. Тя се беше опитала да се пребори с обстоятелствата, отказваше да приеме истината за положението си, изпадаше в истерии, съсипваше се. Трябваше да мисли, да изработи план, да намери изход. Сълзите и истерията нямаше да й помогнат.

Нито пък щяха да й помогнат усмивките и сърцераздирателните молби. Стюарт вече нямаше намерение да я заведе, където и да е, да се покаже в обществото с нея, дори и само за благоприличие. И нямаше да й даде повече нито пени. Уведоми я с писмо, че бил предупредил търговците в Съмървил и Чарлстън, че само той ще може да купува по неговата сметка.

Тя беше хваната в капан, изолирана, сама. Стюарт беше надзирателят на нейния затвор. Той би могъл да я измъчва така цял живот. Пръстите на Маргърит пребягаха по календара; 1906 година. Скоро тя щеше да навърши двайсет и две. А й оставаха да изживее още много повече години в нейната килия. Докато умре. Или докато Стюарт умре. За миг сърцето на Маргърит спря. После с болезнен подскок започна отново да бие, по-силно и по-бързо от преди. Стюарт непрекъснато пиеше. Зензи й го беше казала. Това щеше да го убие. Той можеше да падне от коня си или да се блъсне някъде с тоя негов идиотски автомобил, или да умре от някоя от ония болести, които убиваха пияниците.

Пръстите на Маргърит се докоснаха отново до датата на рождения й ден. Двайсет и две години не бяха чак толкова много. Тя взе в ръце огледалото си и започна да разглежда внимателно лицето си. Кожата й беше изсъхнала. Тънки бръчки се спускаха от носа й до ъгълчетата на устните й. Косите й бяха изгубили блясъка си, отслабнали и изтънели. „Съвсем съм се изоставила, не приличам на нищо, помисли си тя. Овесено брашно. Трябва да го накарам да разреши да се купи овесено брашно. И Клоуи да ми направи малко розова вода. Ще започна още от днес да си правя маски на кожата. И мляко. И лимони. Трябва кожата ми отново да стане мека и гладка, и косата ми отново да придобие блясък. Мога да чакам. Това няма да продължи дълго. После ще отида в града, ще се виждам с хора, ще танцувам, ще бъда красива и ще ми се възхищават, и повече никога няма да стъпя тук.“

Тя изтича до бюрото си и взе кутията със сувенирите. Седна насред леглото, разпръсна ги около себе си върху покривката и се отдаде на спомени за своя Сезон.