Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (70) (Част първа)

69

В „Шанел“ Гардън си избра четири неофициални рокли, един костюм и една вечерна рокля, известна като „robe de style“.

— Знаеш ли, Гардън — каза Кони, — трудно ще ми е да те обичам, ако правиш така — тя остана с нея, докато й вземаха мерки за направата на куклата, която щеше да се използва за предварителните проби. Гардън беше отегчена и раздразнена. В Ню Йорк й взимаха поне три пъти по-малко мерки. Кони беше очарована. Никога не беше прониквала зад кулисите на някоя модна къща.

Гардън поиска и получи шампанско. Кони поиска и получи среща със самата г-ца Шанел.

— Някой от близките дни ще я помоля за работа — каза Кони, когато бяха отново в колата. — Тогава ще отида да огледам работните помещения и целия дизайнерски процес.

Гардън беше изтощена, когато се прибра вкъщи. Както беше направила и предишния ден, тя легна да поспи и се събуди все още уморена и кисела. Чудеше се дали Вики и тази вечер ще им даде от кокаина.

Малките кутийки бяха на масата, когато седнаха да вечерят. Гардън едва издържа бавното поднасяне на едно ястие след друго и чакането, което й се стори безкрайно, преди Вики да се разсмее и да вземе малката си златна лъжичка.

Гардън си каза предварително, че не бива да очаква същото фантастично усещане, което беше изпитала миналата нощ. Би било твърде хубаво, за да е истина.

Но то пак се получи. Усети го да започва, още преди да беше отминал ужасът от замръзването в носа. Тя изпуфтя, огледа всички на масата и обяви:

— Чувствам се чудесно.

Преди да се отправят към нощния клуб на „Шанз Елизе“, Вики отвори чантата на Гардън и пусна малко златно шишенце в нея.

— Така ще можеш винаги да се чувстваш чудесно. Запомни само едно: за да го използваш, влизай в дамската тоалетна.

Откритието на Гардън беше, че кокаинът притежава всякакви видове благоприятни ефекти. Тя никога не огладняваше, чувстваше неизчерпаема енергия и почти не се нуждаеше от сън. Всички й харесваха — хората, които познаваше, хората, с които се срещаше, непознати на улицата, абсолютно всички. И нямаше никакви притеснения. Не се притесняваше, когато разливаше кафе върху роклята си. Не се притесняваше, ако изрусяването на косата й не се получеше твърде сполучливо. Не й правеше впечатление, когато Скай изчезнеше от някой нощен клуб, обвил с ръка кръста на някаква жена.

Времето също изгуби значението си. Тя ходеше до модните къщи и поръчваше нови, ярки, жизнерадостни дрехи за новата, ярка, жизнерадостна Гардън. Дългите часове за проби, за деликатното обточване и украсяване не я дразнеха повече. Ако роклята „robe de style“ не можеше да бъде готова за тази сряда, значи щеше да стане за следващата. Или за по-следващата.

Времето придоби еластичност. Тя използваше толкова малка част от него за сън, че винаги й оставаше достатъчно, за да свърши още нещо. А в Париж можеха да се вършат толкова много неща! Имаше повече от сто кина. Роман Наваро беше зловещо красив в „Бен Хур“, Джон Гилбърт — безупречно красив във „Веселата вдовица“, Дъглас Феърбенкс — влудяващо красив в „Синът на Зоро“, Роналд Колман — очарователно красив в „Тъмният ангел“, Валентино си беше Валентино в „Орелът“. Тя плака на „Треска за злато“ на Чарли Чаплин. Смя се до сълзи на Харолд Лойд и Бъстър Кийтън, трепереше от страх на „Призрак в операта“, прозяваше се от скука в истинската опера, където всички отидоха една седмица, след като гледаха филма, защото не се появи никакъв маскиран призрак.

Тя се изчерви във „Фоли Бержер“, когато за първи път видя разголените гърди на момичетата от шоуто. След четири или пет посещения тя беше отегчена, но „Фоли Бержер“ беше мястото, в което всички новопристигащи искаха да отидат най-напред и затова тя и Скай бяха там почти всяка седмица с някого, току-що пристигнал от Ню Йорк. Гардън известно време се възхищаваше на сложните, впечатляващо високи украшения на главите на танцьорките, сравнявайки трудността на балансирането им с трудността на балансиране на кош с пране. Но скоро и това й омръзна.

Истинският й враг беше скуката. За щастие винаги се намираше нов каприз, който да се пребори с нея. Кръстословиците пресякоха Атлантика от Америка и светкавично се превърнаха във всеобща мания. След закуска пиеха с Вики по още едно кафе, за да сравняват решенията си на кръстословицата в парижкия „Хералд Трибюн“. И двете си купиха от нашарените с кръстословици долни ризи и кюлоти, които се продаваха и в най-елитните магазини за дамско бельо. После Харолд Вандербилт разви нова система бридж, бридж контра, и всеки се зае с научаването й. Играеха на високи залози. Обикновено печелеха Скай и партньорът му. Според Скай успехът му се криел в дългата практика на рулетка и бакара.

През пролетта те отидоха на международната експозиция на произведения на изящните изкуства, където бяха засегнати от новата вълна, която покори Париж, а после и целия свят. Черното се превърна в единствен цвят за следващите модата жени и домовете на висшето общество, в комбинация с „мандаринено оранжево“, Вики смени цялата тапицерия с нова от черен сатен; Гардън направи една скоростна визита на „Рю де ла Пе“, поръчвайки си черни официални рокли с пайети, черна бродирана коприна, черен плат от двойно пресукана коприна и черен лен за предстоящия топъл сезон. Тя случайно налетя на Кони Уедърфорд и я принуди да приеме като подарък черен шал, точно какъвто си купуваше и Гардън, — черна копринена фантазия от безброй нарисувани паунови пера, в зелено, жълто, оранжево на черния фон, с тридесет сантиметрови ресни в мандаринено оранжево.

Хората не напуснаха Париж веднага, щом лятото дойде; имаше още много какво да се прави там. Туристическите корабчета по Сена отиваха от Лувъра чак до Сен Клу и обратно. Те взимаха музиканти на борда и превръщаха дългото пътуване в нощен клуб. Вики организира бал на покрита площ в градините на Тюйлери и те пренесоха музиката и танците на „Плас Вандом“, преграждайки трафика, извличайки хора от колите им, за да се присъединят към веселбата.

Мислеха се за впечатляващо демократични. След няколко часа в „Кафе де ла Пе“ или в някой елегантен club de huie^[1] с много шампанско, понякога те решаваха да се отбият в някое „народно“ увеселително местенце в Монпарнас. Там нямаше оркестри, само цигулка и акордеон, свирещи на платформа с дебел матрак за подпора. За да заведат партньорка на дансинга, мъжете плащаха няколко су. Скай, Марк и другият мъж плащаха и танцуваха с работнички и позиращи за художници модели. Гардън и другите жени с радост приемаха поканите на работници и артисти. Беше съвсем различно от Ривиерата. Тук нямаше буйности, нямаше счупени чаши. Гардън научи джаза, който се танцуваше само на такива забави, и учеше всички да танцуват чарлстон. Той още не беше стигнал до Франция. Тя също разказваше за Чарлстън, разпитвайки всички художници дали са чували нещо за Трад Купър, сина на леля й Елизабет. Никой не беше чувал за него.

Тя разпитваше също и в кафенетата по Монмартр, старото място за събиране на хора на изкуството, преди да се преместят в Монпарнас. Тайфата често ходеше там, в „Мулен Руж“ или „Лидо“. Не й провървя за Трад, но това не беше от особено значение. Единствено от значение беше да се забавлява, да бъде в движение, да изглежда шик, интелигентна, млада и красива. Лори Патерсън й каза, че се съсипва, че твърде много е отслабнала, че изглежда двойно по-възрастна. Гардън не й обърна внимание.

Тя знаеше, че изглежда чудесно, защото се чувстваше чудесно, така че как иначе би могла да изглежда? Където и да отидеше, хората отвръщаха на усмивките й. А в баровете всички я аплодираха, когато играеше чарлстон. Истинският чарлстон. Когато дансингът беше претъпкан, някой намираше маса, за да танцува върху нея. Това най-много й харесваше, защото тогава винаги насочваха прожектор към нея и тя можеше да почувства очите на всички, пълни с възхищение, върху себе си, да чуе пляскането на дланите и потропването на краката, виковете и подсвиркванията, докато тя танцуваше и се сливаше с музиката.

Вниманието и аплодисментите запълваха чувството за празнота, от което се опитваше да избяга. Празнотата, която по-рано бе запълвана от Скай, любовта му към нея и любовта й към него. Със сигурност тя можеше да замени любовта на един човек с любовта на много хора. И с щастието, затворено в малкия мускал, който Вики грижливо й пълнеше.

През август животът в Париж замря. Французите заминаха на ежегодните си ваканции. Компаниите, водени от Скай и Вики, заминаха за Довил. Голяма част от клиентелата на този курорт на Ламанша беше се оттекла към Ривиерата. Според парижките стандарти беше много спокойно. Но оставаха удоволствията на елегантното казино, конните надбягвания и, за мъжете, парадът на жените в техните тесни черни бански костюми, последната революция в модата. Гардън биеше на очи върху пясъка, облечена в черни шифонови плажни шалвари с щамповани големи оранжеви цветя и огромна бяла сламена шапка с оранжеви копринени макове по периферията й.

Слънцето я хващаше, дори когато се криеше под големия плажен чадър на оранжеви ивици; след няколко дни тя престана да ходи на плажа. Запълваше часовете с пазаруване, решаване на кръстословици и случайно включване в игри на бридж с по-възрастни дами, пребиваващи в същия хотел. За да поддържа доброто си настроение, се налагаха все по-чести отбивания в женските тоалетни със златното шишенце в ръка.

Така продължи до един следобед, когато редеше пасианс в малко сепаре във фоайето на хотела. Тъкмо беше наредила картите и ги разглеждаше преди първия ход, когато усети ръка, а после и топла уста да докосват врата й. Устните се изкачиха до ухото й.

— Сега — прошепна Марк.

Обичал я от първия момент, в който я зърнал, каза й той. Скай бил глупак, задето така я пренебрегвал. Глупак и свиня, парадирайки пред нея със завоеванията си. Не можел да разбере какъв късметлия бил, като имал толкова сладка съпруга, толкова красива, толкова надарена… грижовна… възбуждаща… чувствена… нежна… ухаеща…

Любенето с Марк беше нещо различно. Той беше по-ненаситен от Скай и повече изискващ.

След първоначалното дълго, бавно прелъстяване, той винаги проявяваше нетърпение, разкъсвайки роклята й, ако ципът заядеше. И я желаеше непрекъснато. Те се срещаха всеки ден, когато Скай отиваше да плува преди обяд, но това не беше достатъчно за Марк. Той й го прошепваше в ухото, когато танцуваха в казиното и тя отиваше до женската тоалетна и оттам, измъквайки се през странична врата, изтичваше на плажа, където той я чакаше в раираната брезентова палатка, където одеяло беше вече застлано върху пясъка. Ако Скай излезеше с англичанката, която беше последната му авантюра, Марк моментално взимаше Гардън в своя хотелски апартамент и я държеше там до зори. Опасността от разкриването им беше вълнуваща, а и постоянното усещане, че неговите целувки и тялото му са различни от целувките и тялото на съпруга й, носеше греховна наслада. За Гардън обаче възбудата и насладата бяха второстепенни, идваха рядко. Важното беше, че гладът на душата и тялото й за любов биваше задоволен.

Всички се завърнаха в Париж през септември, точно навреме за най-експлозивната мания от досегашните — лудостта по всяко нещо от негърски произход.

„La Revne Negre“ в театъра на „Шанз-Елизе“ беше името на шоуто, ревю-мюзикхол. Рекламираха го плакати на всяка будка — ярки, гротескови рисунки на широки бели усмивки върху лъщящи черни лица. Клюката твърдеше, че това щяло да бъде хитът на сезона, затова си купиха билети за премиерата.

Звездата на шоуто беше Мо де Форест и когато тя изпя своя бавен тъжен блус, публиката я извика два пъти на бис. Аплодисментите за солото на саксофона на Сидни Бекет траяха по-дълго от минута. Започна следващото действие. Огромен черен мъж, гол до кръста, чието едро, мускулесто тяло блестеше от мазнина, се появи на сцената откъм левия й край. Той държеше младо черно момиче. Разтворените й крака бяха перпендикулярни на тялото, което беше обърнато с главата надолу, а единият крак беше опрян на рамото на мъжа. Държеше розово перо от фламинго между краката си. В средата на сцената мъжът я положи на пода с бавно странично премятане. Ръцете й се отпуснаха отстрани и тя застана като статуя, кафява статуя на Венера, с тяло, чието съвършенство изглеждаше непостижимо за смъртен.

Публиката полудя. Момичето беше неизвестна деветнадесетгодишна танцьорка на име Жозефин Бейкър. За броени седмици Париж беше луд по нея и всичко негърско. Стилизирани черни глави, направени от емайл или абанос, украсяваха обсипани с диаманти гривни и брошки. Универсалните магазини боядисаха манекените на витрините си в черно. Почитателите на розовите фламингови пера воюваха в най-престижните нощни клубове с почитателите на оранжевите щраусови пера. Всеки оркестър се погрижваше да си намери саксофонист и да разучи музиката към танца, който беше пресякъл Атлантика заедно с ревюто. Най-сетне Франция имаше чарлстона.

Приятелите на Гардън се надуваха. „Ние го знаем от години“, говореха те, перчейки се по заведенията, където французите практикуваха само най-лесните стъпки. „Давай, Гардън, танцувай. Покажи им, че не е нужно да си негър, за да си танцьор.“ И Гардън танцуваше. Единственото нещо, което знаеше, че може да прави.

Марк замина за Америка, отвеждайки със себе си една френска манекенка.

Скай постъпи в болница със счупена челюст; беше се опитал да отмъкне черно момиче от ескорта й в „Черната топка“, нощния клуб, който осигуряваше на парижаните чернокожи партньори за танци.

Дейвид Патерсън се срещна с Гардън в бара на „Риц“, за да й каже, че Лори няма да може да дойде на срещата им. Той я заведе на вечеря, после в бара на своя хотел на по едно питие преди лягане, после до стаята и леглото си.

Той нае апартамент в Латинския квартал, където те си уговаряха коктейлни срещи, наречени „пет-до-седем“ от прозаичните французи. Гардън си купи черна шифонова рокля от „Молино“, защото моделът се наричаше „cing a sept“^[2]. Намираше го за забавно. След солидна доза кокаин всичко й се струваше забавно.

Но ръцете й трепереха понякога така, че не можеше да си служи с деликатната малка лъжичка. Научи се да използва къса сламка, каквито купуваше на кутии от един бар, където ги слагаха в ментовия крем фрапе.

Танцувайки веднъж в „Джунгла“, тя падна от масата, в обятията на един испанец, приятел на един англичанин, който пък беше приятел на Вики. Той я прие с дълга целувка, аплодирана от цялата маса, и продължи да я държи в прегръдките си през цялата вечер, пълнейки с една ръка чашата и с шампанско, докато другата се движеше по крака й под полата. Гардън се кикотеше на рамото му. На следващия ден, когато се срещна с Дейвид, всичките му думи и действия бяха досадно предсказуеми.

Алекса дойде в Париж с Феликс, загорял рус швейцарец, който бил преди това ски инструкторът й в Сен Моритц. Тя каза на Гардън, че трябва да отиде на лекар. Гардън се изсмя. Същата вечер тя се престори, че се препъва и се просна в ръцете на швейцареца.

— Скай — изхили се тя, — ще ми платиш ли няколко урока по ски? — Скай се протегна през масата и я зашлеви по устата.

Ударът разкървави носа й.