Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (88) (Част първа)

87

„Фактите, помисли си Гардън, трябва да се съсредоточа върху фактите. Ако изобщо някога съм имала нужда от стабилна опора, то това е именно сега. Какви са фактите?

Вики е обзета от някаква мания. Без значение каква или защо. Фактът е, че тази мания я е довела до лудост. Друг факт е, че ми мисли злото. На мен и на Хелън.

Факт, много важен факт. Хелън не трябва да остава повече тук.

Факт: нямам почти никакви пари. Само няколко долара, които останаха от парите за бакшишите. Слава Богу, че са долари, а не лири.

Факт: нямам приятели в Ню Йорк.

Факт: страхувам се от нея. Толкова много, че не зная дали ако реша да избягам, краката ми ще ме послушат.“

— Много се умълча, Гардън — каза Вики. Маниакалният й смях бе преминал в блажена усмивка. — Защо не се разплачеш, защо не ме помолиш да променя решението си? Ще ми направиш удоволствие… Да. Какво има? — Вики ядно изгледа прислужницата, която бе почукала на вратата.

— Принчипеса, търси Ви по телефона някоя си мисис Пелъм.

— Ще се обадя оттук — Вики със замах наля шампанско в здравата чаша. — И донеси още една бутилка.

Тя отнесе чашата си до бюрото и вдигна слушалката.

— Сибил, скъпа — замърка тя. — Как изобщо разбра, че съм в Ню Йорк?… Едва вчера, мила. Дори не съм си разопаковала багажа.

Гардън изумена се взря в свекърва си Вики бе невероятна. Нямаше нито следа от лудостта й. Бърбореше с характерния си писклив и изкуствен, сух светски глас. Човек никога не би допуснал, че само преди момент е била разкъсвана от бясна омраза.

— Саутхямптън? — каза тя. — За Бога, не, скъпа. Закрих тази къща преди милион години. В Щатите е толкова потискащо! Чувствам се досущ като емигрант. Французите са очарователни. Почти постоянно съм в замъка на моя скъп приятел граф дьо Варини — Вики погледна Гардън, после отмести погледа си. Гардън седеше неподвижна.

— Направо ужасно, Сибил. Сигурна съм, че й имам адреса в бележника си. Почакай така. Отивам да го взема — Вики взе чашата си и излезе.

„Това е единствената ми възможност, помисли си Гардън. Тя ще говори от телефона в стаята си. И сигурно няма да е кратко.“ Умът й работеше трескаво. Вече знаеше какво трябва да направи.

Изтича до спалнята си. Тя беше пълна с куфари и сандъци, които бяха вече отворени, но все още неразопаковани. Гардън бързо прерови сандъка с дрехите, които носеше на парахода и намери импрегнираната пелерина, която Кони й беше ушила. Беше специално предназначена за дългите й разходки. Имаше джобове с най-различна големина, които й позволяваха да не носи портмоне или да прибере някоя книга или нещо друго, за да не се измокри. Прерови няколко чекмеджета, докато намери роклите си от „Фортуни“. Едно от чудесата на „Фортуни“ бе, че роклите можеха да се смачкат на съвсем малка топка и да се съхраняват така неопределено време. След това бе достатъчно само да се тръснат и плисираната коприна изглеждаше тъй гладка и свежа, сякаш току-що е била ушита. Бяха осем топки, пристегнати с гумени ластици. Гардън ги натъпка в един голям джоб.

Постави седемте доларови банкноти от портмонето в друг, по-малък. Пудра, червило и гребен — в трети. Погледна часовника. Бяха изминали три минути. „Побързай“, казваше умът й. Откопча един голям джоб и посегна към касетката с бижутата. Някъде щеше да намери заложна къща, за да си плати билетите за влака до Чарлстън. Щеше да отиде с Хелън в къщата на Маргърит, при майка си.

Ковчежето беше празно. Гардън изгуби цяла една минута да тършува из чекмеджетата. Бяха изчезнали. Всичките й бижута бяха изчезнали. Дори венчалният пръстен. Беше й останал само талисманът на врата й.

Гардън се стегна. Трябваше да побърза. Бижутата бяха изчезнали. Факт. Взе от портмонето си една златна табакера и запалка. Сигурно имат някаква стойност. После облече пелерината. Дневната бе все още празна. От отворената слушалка на телефона се чуваше пискливият глас на Вики. Тя изтича нагоре по стълбите, по коридора и влезе в детската стая. Тя беше празна. Факт, изпищя беззвучно тя. Факт, Хелън я няма. „Това е единственото, което знаеш със сигурност. Не си въобразявай нищо.“ Тя се втурна обратно по коридора, като отваряше всички врати. Всички стаи бяха празни. Време. Колко време беше изтекло? Колко й оставаше? Гардън пое дълбоко дъх. По-бързо, по-бързо.

Тя се втурна обратно по коридора покрай празните стаи. До стълбите видя една от прислужниците. „Не трябва да създаваш впечатление, че нещо се е случило“, каза си тя. С усилие на волята забави крачките си.

— Здравейте — каза тя — Търся Хелън. Смятам да я заведа в парка и да й купя балон — прислужницата я погледна неразбиращо.

— Моето момиченце — каза Гардън. — То обича балони.

— А, да, мадам. Малкото момиченце. Но тя вече е в парка. Мис Фишър я заведе.

Гардън се втурна към черното стълбище, което Вики никога не използваше. Прислужницата се вторачи след нея. Богатите определено си имат своите странности.

„Но Сентръл Парк е толкова голям, помисли си Гардън. Могат да бъдат къде ли не. Откъде да започна да ги търся?“ Невъзможно бе да ги чака пред къщата. Вики бе способна на всичко. Тя можеше да повика полицията или да изпрати слуги, които да я завлекат обратно вътре. Гардън тичешком пресече Пето авеню. Там имаше алея, която водеше към входа на парка. Може би са минали по нея. Там беше музеят „Метрополитън“. Възможно бе да е завела Хелън там. Гардън стоеше на тротоара, обзета от чувство на безсилие. „Не издържам повече, помисли си тя. Ще се предам. Ще се разплача. Или ще крещя. Или и двете заедно.“

— Мамо, мамо, балон. Балон за Хелън — настойчивото дърпане на полата извади Гардън Гот транса й. Тя се наведе и прегърна Хелън. Очите й се спряха на белите обувки и чорапи на мис Фишър. Гардън се изправи, стиснала малката ръчица на Хелън.

— Аз й купих балон, мисис Харис. Но тя го пусна.

— Тя обича да гледа как се издига нагоре, мис Фишър.

— Не трябва да й се купува друг. Това ще я приучи на разточителство.

Мис Фишър бе суха като колосаната си униформа. Гардън понечи да спори с нея, но се отказа. „Какво правиш, глупачке, си каза тя. По-скоро се махай оттук.“

— Аз ще взема Хелън, мис Фишър. Ще се разходим.

Бавачката препречи пътя й.

— Принцесата ми нареди да не изпускам Хелън от очи, мисис Харис.

— Хелън е моя дъщеря.

— Разбирам, мисис Харис, но аз съм наета от Принцесата и изпълнявам нейните заповеди.

Гардън се приближи до мис Фишър.

— Слушайте ме внимателно, мис Фишър. Аз ще взема детето си и вие няма да можете да ми попречите. Ако само докоснете Хелън или мен, ако само се опитате да ни спрете, ще ви бутна под някоя преминаваща кола — тя се обърна и диво замаха пред едно празно такси. Докато отваряше вратата и помагаше на Хелън да се качи, тя не изпусна мис Фишър от очи. Бавачката смутено пристъпяше от крак на крак, уплашена от огнения поглед и отчаяната решителност на Гардън.

Гардън скочи в колата и затръшна вратата.

— Карайте — каза тя — по-бързо. Да се махаме оттук. Колата потегли с такава скорост, че тя залитна назад. Погледна през задния прозорец. Мис Фишър махаше с ръце и тичаше към къщата.

— Закъде, госпожа? — Шофьорът бе негър. Ухото на Гардън бе отвикнало от негърския акцент и все пак й се стори близък и познат. Гардън притисна Хелън до себе си. — За Харлем. Откарайте ни до „Смолс Перъдайс“. Имам един приятел там.

— Джон Ашли. Той е сервитьор тук. Или поне беше.

— Казах вече, мадам. Не сме отворени още. Мини към среднощ. Дотогава всичко ще се разшава.

— Не, не. Не ме разбрахте. Почакайте. Моля ви. Не затваряйте вратата — Гардън протегна ръка, за да задържи вратата. Реверът на пелерината й се разтвори.

Човекът на вратата погледна талисмана. Той вдигна ръка, свита в юмрук с протегнат показалец и малък пръст. Знакът, с който се прогонва злото.

— Коя си ти, мадам? — гласът му звучеше уплашено.

— Приятелка съм на Джон Ашли. Наистина. От Чарлстън, от имението Ашли. Имам неприятности и ми е нужна помощ. Сигурна съм, че ще ми помогне, само ако успея да го намеря.

Човекът подозрително изгледа бялата жена с неестествено искрящи очи и малкото бяло дете до нея. Хелън се разплака. Часът, в който вечеряше, бе преминал.

— Хелън гладна — изплака тя.

Човекът прекрасно разбра това. Той се усмихна на момиченцето.

— Влезте — каза той на Гардън.

Докато Джон и Гардън говореха, Хелън седеше в скута на Гардън и ядеше пилешка кълка. Той бе пристигнал веднага, след като приятелят му беше телефонирал.

— Много лошо, мис Гардън — каза Джон. — Знам заложна къща, обаче ако тая жена се е навила да ви гепи, ще прати хора на гарата и на автогарата.

— Може би е по-добре да отида в полицията, но не знам какво да им кажа.

— Мис Гардън, полицията хич не закача богаташи. А вие вече не сте богата. Трябва да стигнете Чарлстън. Имам един стар форд „Модел Т“. Хич не е лъскав, а и покрива много не го бива, ама върви. Земай колата и бебето и си отивай при своите. И много да внимаваш по пътя. Откак съм тук, много неща съм видял. Белите богаташи мислят, че могат да вършат к’вото си щат. А пък ако са и луди, въобще не знаеш к’во могат да щат.

 

 

Минаваше седем, когато Гардън, следвайки указанията на Джон, влезе в новия бял тунел от Манхатън за Ню Джърси. Хелън се бе сгушила на седалката до нея с главица в скута й, завита с бялата пелерина. Гардън току-що се бе напудрила, сресала и беше си сложила червило. В никакъв случай не биваше да прилича на истеричка, която е отвлякла дете. Възможно бе пътната полиция да е уведомена да търси жена с подобно описание. Тунелът я потискаше. Той минаваше под реката — гениално инженерно творение, на което тя изобщо нямаше вяра. Въобразяваше си, че чувства тежестта на водите над главата си и с мъка овладяваше импулса да натисне газта, за да може по-бързо да се измъкне от тунела, да се махне.

Служителят, който събираше таксата за автомагистралата се наведе, за да я разгледа по-отблизо. Тунелът действа странно на хората, особено, на жените. А и да видиш жена, която кара сама на смрачаване, също е странно.

Гардън стисна волана. Какво гледаше той, какво търсеше? Тя затаи дъх. Ако Хелън помръднеше, щяха веднага да я разкрият.

— Надалеко ли пътувате, мадам?

— Моля? А, не. Отивам при сестра си във… във… Не можа да се сети за нито един квартал в Ню Джърси. Зад нея се чу клаксон.

— Бъдете внимателна. Пътят е доста изровен след дъжда миналата седмица.

— Благодаря, ще внимавам — в бързината Гардън не можа да включи на скорост. „О, Боже, сега със сигурност ще ме хванат“, помисли си тя.

Зад колата служителят поклати глава. Според него не трябваше да пускат жени на волана.

Пътят се простираше пред нея. „Измъкнахме се“, помисли си Гардън. Тя завъртя глава и разкърши рамене. Почувства как напрежението я напуска. Дръпна леко пелерината, за да може Хелън да диша свободно. „Факти, помисли си тя. Напуснахме Ню Йорк. Джон ми зае двадесет долара за бензин и евентуални непредвидени разходи. Приятелят му ни даде цяла торба, пълна с пилешко и хляб. До Чарлстън са не повече от осемстотин мили.“ Тези факти й дадоха надеждна опора.

Колата й се подчиняваше по-трудно от тези, на които бе свикнала, а и пътищата й бяха непознати. Това беше добре. Така щеше да бъде нащрек всяка секунда. И нямаше да й остане време да мисли за Вики. Или за Скай. Скоро настъпи пълен мрак. Очите на Гардън се умориха да се взират през светлините на насрещните коли. С течение на времето движението намаля. Тогава светлините пред нея означаваха, че приближава някой град. Тя бавно минаваше по непознатите улици и разглеждаше осветените витрини и прозорци. Тук всичко беше толкова различно от Европа. Толкова просторно, толкова ново. Тя продължи нататък. Хелън се размърда и седна.

— Всичко тъмно, мамо.

— Да, миличко. Правим си приключение.

— Хелън гладна.

— Да, миличко. Знаеш ли какво, искаш ли да си направим и пикник заедно с приключението?

Гардън отби в един черен път и спря. Джон й беше казал, че в колата има фенерче. Хелън се заигра с него, докато ядеше. На нея приключението страшно й хареса.

— Това е тоалетната на пикника — каза тя на Хелън. Горите и полетата около тях шумоляха от полъха на лекия ветрец, а може би и от движението на животни, невидими в тъмнината. Това засили безпокойството на Гардън. Тя с радост се върна в колата и отново пое по пътя.

Подрусването на колата подейства на Хелън като бебешка люлка. Тя побърбори няколко минути и после отново заспа. Гардън се взираше в осветената от фаровете ивица. Преминаха през още един град, после още един с угасени улични светлини. Скоро се виждаха само тъмните очертания на сградите и безлюдният тъмен път. Гардън намери една цигара и я запали.

Тръпки я побиваха от безлюдните градове. Белите стъпала на Балтимор й заприличаха на озъбена усмивка. Вашингтон сякаш бе населен с прилични на привидения бели паметници. Гардън потрепери и докосна талисмана на гърдите си. И продължи да кара нататък.

От време на време виждаше по някой светещ прозорец на самотни стопански постройки. Имаше чувството, че шофира вече дни наред, дори седмици. Раменете и ръцете я боляха, устата й бе пресъхнала. „Ричмънд: 10 мили“.

„Навлязохме в Юга“, помисли си тя и се почувства по-добре. Хелън се събуди с изгрева. Тя седна и разтърка очи.

— Хелън жадна — проплака тя.

Гардън приглади рошавата коса над челото й.

— И аз, скъпа. Скоро ще спрем.

На главната улица в следващия град един ярък неонов надпис се съревноваваше с настъпващата зора, който гласеше: „ХАПВАНЕ“.

Гардън спря до тротоара.

Една сервитьорка и трима мъже с работни дрехи разговаряха и се смееха, облегнати на облицован с линолеум барплот. Изгледаха Хелън и Гардън, сякаш бяха избягали от някой зоопарк, но Гардън беше прекалено уморена, за да обърне внимание на това. Тя вдигна Хелън на едно от високите столчета и се отпусна върху съседното.

— Изглеждате съсипани, сладурче. Защо не седнете на някоя маса? — каза сервитьорката. Поне ще можете да се облегнете.

От тази загриженост очите на Гардън се насълзиха. „О, Боже, помисли си тя. Толкова съм уморена и слаба! Но не мога да се откажа. Предстои ми още толкова много път.“ На Хелън й хареса на високото столче. Въртеше се наляво-надясно и се кикотеше. Гардън я хвана през кръста и въпреки протестите й я отнесе до едно сепаре. Когато видя чашата си с мляко, веднага престана да плаче. Гардън се подкрепи с кафе и обилна закуска.

 

 

В колата беше горещо и тясно. Гардън отвори прозорците.

— А сега помогни на мама да намери бензиностанция — каза тя, — и после отиваме в Чарлстън — тя отново се чувстваше силна. Закуската окончателно я върна в Щатите: наденица, бисквити, яйца, варена царевица и солено масло. Франция бе на милион мили разстояние. Чарлстън бе на един хвърлей.

Час по-късно горещото южняшко слънце нагря колата като пещ. След още два часа вътре заприлича на ад. Пред тях пътят се развиваше прав и блеснал, с миражи на локви вода на пътя, които изчезваха, когато колата се приближеше. Хелън стана нервна, после кисела и накрая просто унила. Ярката дневна светлина, бензиностанциите, протеклите кофички сладолед, топлата кока-кола, безкрайното еднообразие на равния път, равните полета, равния безоблачен хоризонт бяха като кошмар за Гардън. Дрехите им залепваха за потните им тела, въздухът беше гъст и горещ, очите на Гардън бяха сухи и смъдяха. „Колко още?“ проплакваше Хелън и Гардън не можеше да й отговори. „Колко е часът?“ проплаквайки, питаше тя, а Гардън не знаеше. Караше от цяла вечност, цяла вечност, прекарана в ада.

Хелън спеше с пръст в уста, когато внезапно притъмня и заваля. От дупките на тавана прокапа вода и се просмука в седалките. Гардън измъчено се засмя. Хелън се събуди и също се засмя. После дъждът спря и от локвите на пода се заиздига пара. Краката на Гардън трепереха от умора, болка пронизваше ръцете й. Хелън отново заспа.

— Какво е това, мамо? — Гардън не бе забелязала кога Хелън пак се е събудила. Момиченцето бе коленичило върху седалката и сочеше през прозореца. „Мили Боже, помисли си Гардън, трябва да спра. Сигурно всеки момент ще припадна.“ Тя обърна натежалата си глава и погледна какво сочи Хелън. На няколко метра от пътя имаше група дървета. Те бяха обраснали с испански мъх.

— О, скъпа — извика тя, — вече сме в равнината. Почти сме си вкъщи — натисна газта и радостно удари клаксона. Следващите няколко часа преминаха като насън. Тя пя песни, разказва несвързани истории, спира в крайпътни заведения само за да чуе местния акцент, докато я упътват към хладилника за кока-кола, скрита под буци лед. „Чарлстън — 5 мили“.

На Гардън й се стори, че подушва солена вода и тиня. Тя вече си говореше сама, с пресъхнали устни и почти халюцинираща от изтощение. „Гледай къде има табела за ферибота, Гардън, защото иначе ще паднеш в реката.“ Тя диво се засмя на шегата си. Въздухът стана малко по-хладен. Слънцето слизаше към хоризонта. Хелън спеше. На Гардън й се затваряха очите.

Фордът поднесе с две колела на банкета. Гардън се стресна и изправи посоката на колата. Правият като стрела път сякаш се гънеше пред нея. Тя концентрира цялата си сила върху задачата да се задържи на него. „Намали скоростта, каза си тя. Свали си крака от газта.“ Ръцете й завъртяха кормилото. Далеч пред нея имаше нещо на пътя. Куче? Елен? Тя намали скоростта още.

Беше човек. И махаше с ръце. Казваше й да спре. Двигателят се задави, потрепна и угасна. Ръцете на Гардън сякаш бяха сраснали с кормилото. Тя погледна със сухи безизразни очи през изцапаното от насекоми предно стъкло. Колко глупаво от нейна страна да си помисли, че може да избяга от Вики, че Вики няма да я намери.

Човекът беше полицай.