Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- On Leaving Charleston, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част първа
ИК „Бард“, София, 1993
Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева
Коректор: Анелия Христова
Издание:
Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част втора
ИК „Бард“, София, 1993
Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева
Коректор: Анелия Христова
История
- — Добавяне
100
Гардън не можа да измисли лесен начин да заведе Джон Хендрикс при Елизабет, както тя беше наредила. Беше толкова затормозена с тази мисъл, че когато на втори януари той се появи в магазина, тя едва изчака края на поздравленията му по случай Новата година, за да изстреля в скоропоговорка:
— В събота ще пием чай със старата ми леля. Би ли желал да дойдеш?
После си спомни за предлога, който бе измислила, и добави:
— Тя притежава някои хубави сребърни съдини. Е, не са изработка на Хестър Бейтмън, но може да ти бъде интересно да ги видиш.
— Би било голямо удоволствие за мен — каза Джон.
Тогава Гардън се отпусна.
— Как прекара Коледа?
— В белота. А ти?
— В зелено и червено. Тъкмо се канех да пия чай. Ще се присъединиш ли?
— Не, благодаря, Гардън. Трябва да отида до базата. Ще си запазя правото за чай за събота. А сега просто исках да оставя това.
Беше бутилка шампанско.
— Помислих си, че бихме могли да направим като китайците и да отпразнуваме Нова година по-късно от другите хора.
— С най-голямо удоволствие — отвърна Гардън и му даде адреса на Елизабет.
Елизабет Купър прие Джон Хендрикс, седейки величествено като гранд дама зад сервиза за чай. Гардън никога не я бе виждала да се държи така помпозно и й идеше да я убие за това.
За много кратко време Елизабет изтръгна от Джон информацията, че е тридесет и шест годишен, че е завършил в Анаполис през 1923 г., че произхожда от фермерско семейство в Ню Хемпшир, че има три сестри и двама братя, че и двамата му родители са живи и че никога не е бил женен.
Елизабет го разпитваше деликатно, но и без да губи време за излишни увъртания. Когато свърши с това инквизиране, тя му се усмихна.
— И, обзалагам се, всичките ви зъби са налице.
Джон избухна в смях.
— А и съм ваксиниран против дребна шарка!
Елизабет се разсмя на свой ред. После оживено се впусна с него в обсъждане на световната политика, която Гардън нямаше време да следи. Ангажираността й около магазина бе толкова голяма, че не й оставаше време да прочете и вестник „Таим“. Бяха й известни имената Хитлер и Мусолини, но Салазар, Долфус и Стависки чуваше за пръв път. Но това нямаше значение. Важното бе, че Елизабет и Джон се разбраха много добре и разговорът им вървеше.
Когато излязоха навън, вместо да тръгне към градинската порта, Джон свърна в обратна посока.
— Мога ли да видя и твоята къща? — каза той. — Вече се срещнах с един важен член на семейството ти; бих искал да видя и Хелън.
— Как… откъде…?
— Пола Кинг ми каза. Каза ми къде живееш, това, че имаш дъщеричка, че си вдовица.
— Не съм вдовица. Разведена съм.
— Същото е. Не си женена.
— Какво друго ти каза Пола?
— Това е всичко, което я попитах. Не съм така обстоятелствено любопитен, както е леля ти. Каква жена! Сега знам как се чувства рибата, като попадне в мрежа.
— Съжалявам, Джон.
— Съжаляваш? Аз не. Тя е чудесна. Мисля, че направо съм влюбен в нея. А сега бих пийнал нещо. Ще ме поканиш ли у дома си или не?
Огънят в камината хвърляше отблясъци. Върху ниската масичка пред дивана имаше ваза с червени камелии.
— Имате дарба в създаването на оазиси, госпожо — каза Джон спокойно.
— И така? — погледна въпросително Гардън леля си.
— Хващай го — каза Елизабет. — Пред него Мейн е истинско дърво.
След него ден Гардън се виждаше с Джон Хендрикс всяка събота. Тихомълком се установи традицията събота да е денят на срещите им. Джон започна с нарастващ ентусиазъм да ходи с нея по разпродажбите. Когато наддаването ставаше разгорещено, той силно, така че можеше да се чуе чак на следващата пресечка, шептеше в ухото й — „Предложи още повече!“ И разглеждаше всеки образец, обявен за продан, с такова обстойно внимание, че аукционерът, водещ наддаванията, губеше значителна част от вдъхновението си в описването на достойнствата на предметите. С времето започна и сам да домъква по нещо придобито тук-таме. Твърдеше, че никога през живота си не се е забавлявал така. След около три месеца знаеше за тези неща не по-малко от Гардън. След шест вече започна да я съветва, когато самата тя се чувстваше несигурна в един или друг случай.
От разпродажбите те отиваха в къщата на Гардън, за да пийнат по чашка, като понякога към тях се присъединяваше и Хелън. Джон винаги намираше какво да й купи за колекцията и от играчки. Гардън казваше, че я разглезва. Джон отвръщаше, че нямало такова нещо; не познавал много госпожици, които биха могли да бъдат разглезени с подаръци от по десет цента. Хелън започна да ги подканва да излизат на разходки, а не на се въртят постоянно около нея и къщата.
— Това момиченце със сигурност ще стане блестящ политик — каза Джон. — То вече жадува за подкупи.
Те излизаха да вечерят някъде, обикновено спагети, а после отиваха на кино, освен ако нямаше танци в офицерския клуб на базата. Кината сменяха програмите си всяка седмица и имаше много филми, които искаха да гледат. Скоро решиха да добавят към общата си програма и неделни излизания. След още известно време Джон реши, че е далеч по-приятно да си вечерят в дома на Гардън, отколкото да се разкарват по ресторантите. Той разкри една своя скрита страст: обичаше да готви. Гардън пък скри една своя особеност: не понасяше пилешко месо.
Това беше единственото нещо, което тя умишлено скри. Но и никога не споменаваше нищо за живота си. Имаше толкова много неща, за които да си говорят — аукционите, филмите, бързия растеж на Хелън, последните кулинарни изяви на Джон, клиентите в магазина. Пък и нямаше да е достойно за Гардън да се жалва от това, че бе принудена всеки обед да ходи при майка си и какъв допълнителен товар бе тя за скромния й бюджет и ограниченото й време и физически възможности.
А Джон не питаше нищо за предишния й живот.
Гардън обаче я вълнуваше един въпрос. И то все повече и повече. В Деня на труда — първия понеделник на септември — те отидоха на Фоли Бийч; времето беше потискащо горещо, вещаеше буря и всяваше в човек някакво напрежение. Когато фериботът спря с колата им отгоре му, страхът на Гардън от височини я направи нервна, което пък предизвика у нея пристъп на дързост.
— Джон — каза тя с поизтънял и висок гласец, — искам да знам защо никога не ме целуваш за лека нощ. Нещо не е ли наред с теб? Или пък с мен?
Вместо отговор той я обгърна с ръка и здраво я целуна. Това бе напълно задоволителен отговор на въпроса на Гардън. Всичко си беше наред и при двамата.
Едва бяха слезли от ферибота и бурята се разрази в океана сред тътена на гръмотевици и проблясването на множество светкавици. Джон сграбчи ръката на Гардън.
— Бързо към колата! — извика той сред небесните гърмежи. — Само след пет минути пътят ще бъде задръстен!
Те бяха измежду първите, които достигнаха дигата и се устремиха към града.
Дъждът плющеше по покрива тежко и оглушително. Не можеха да си говорят, така че през цялото време до дома пяха песента „Бурно време“.
Джон паркира пред къщата на Елизабет. Макар и отслабнал, дъждът все още беше силен.
— Това не може да продължи дълго — каза Джон. — Така че нека запалим по цигара и почакаме, преди да се втурнем навън.
Гардън похлупи лице върху рамото му.
— Нека си поиграем на фериботната игра.
Джон докосна устните й с върха на пръстите си.
— Не, Гардън, нека не го правим. Не сме ученици. Ако започна да те целувам, няма да мога да се задоволя само с това. Ще искам да те любя. А не мисля, че ти искаш точно това. Твърде си изискана.
А с цялата си страстна натура Гардън искаше именно това. Но каза:
— Прав си, Джон.
И се отдръпна в своята половина на седалката. Не искаше в никакъв случай да помрачи вярата му в нея.
Но месец по-късно почувства, че точно това трябва да стори. Обади му се в офиса — нещо, което никога преди не бе правила.
— Искам да говоря за нещо с теб — каза тя. — Можеш ли да прескочиш към леля Елизабет тази вечер?
— Разбира се. Дори мога да изляза сега, ако искаш.
Металическите нотки в гласа на Гардън го разтревожиха.
— Ще ти бъда благодарна — и тя прекъсна разговора.
До града той кара, натискайки здраво педала на газта през цялото време.
Гардън се намираше в библиотеката с Елизабет. Когато Джон влезе, Елизабет напусна помещението. Тя му стисна дланта, като минаваше край него. Елегантното й слабо лице приличаше на мъртвешка маска. Гардън изглеждаше като издялана от мрамор. Гледаше право пред себе си, а около очите й имаше сенки. Джон тръгна към нея, но с движение на ръката си тя го спря и каза:
— Седни и прочети тези изрезки.
Те бяха от броеве на нюйоркски вестници, излезли между първи и петнадесети октомври: „Делото на века“, „Разкрития около будоарни тайни“, „Прислужница свидетелства за лесбийски партита на Глория“, „Мрачни истории… Може ли подобна жена да бъде добра майка?“
Джон прегледа набързо статиите.
— Не разбирам. Тези неща се отнасят до Глория Вандербилт. Защо си ги събирала, Гардън?
Гардън се изсмя горчиво.
— Те са подарък, изпратен ми от Ню Йорк. Не знам дали някой чарлстънски вестник въобще е споменавал за делото Вандербилт, но моето дело няма да бъде подминато. Това тук е просто сигнал. Знам го. Както и зная кой е изпратил тези изрезки. Видиш ли, детето на Вандербилт й е било отнето от една нейна леля с много пари. А майката е бедна и с лоша репутация. Това е, което ще се случи с Хелън. Само че в този случай това ще бъде направено от баба й, а не от леля. А що се отнася до репутацията ми, тя вече е обсъждана по вестниците. Предстои още много да се забавляват. Та трябва да ти поразкажа за себе си, Джон. Не съм това, което мислиш, че съм…
— Гардън! — той стана и тръгна към нея.
— Не, стой! Остави ме да говоря. Не искам да го чуеш от някой репортер. Или да го прочетеш, придружено от илюстрации. Длъжна съм да ти кажа истината.
— Млъкни, Гардън! — той я хвана за лактите и я вдигна от стола й.
— Не! — Гардън се опита да се освободи, но той обгърна с една ръка кръста й и я притегли към себе си. Дланта му погали главата й и я притисна до рамото му.
— Чуй ме — прошепна в ухото й. — Няма какво да разказваш. Знам за развода, за твърденията на свидетелите и вестниците. И това няма значение. Трябва да разбереш това, Гардън. Кое е било истина, кое е било лъжа — въобще не ме интересува. Аз съм тук. Аз съм с теб. Ще се борим срещу свекърва ти заедно. Тя няма да победи. Няма да й позволим това. Дръж се за мен, Гардън. Ще бъда щитът ти. Няма да могат да минат през мен, за да те наранят.
Ръцете на Гардън го обгърнаха.
— О, Джон! — каза тя. — Толкова съжалявам за всичко, което съм направила!
— Това е било отдавна — каза той. — То вече не е от значение.
— Толкова ме е страх!
— Успокой се сега. Няма от какво да те е страх.
— Прегърни ме!
— Ето, прегърнал съм те здраво.
— Опасявам се, Джон.
— Не трябва повече да се опасяваш от нищо.
Главата на Гардън натежа на рамото му, а ръцете й паднаха надолу и увиснаха край тялото й. Тя бе припаднала. Джон я занесе до дивана и я положи отгоре му. После отиде да потърси Елизабет.
— Толкова ли е сериозно положението? — я попита той.
— Възможно най-сериозно е. Бабата разполага с власт, безсрамие, а може би и е психически нездрава.
— Какво ще стане? Какво можем да направим?
— Всичко, което можем да направим, е да вдъхнем смелост на Гардън. Тя не трябва да загуби в тази война на нерви. А относно това какво ще стане — не зная. Зависи от нюйоркските съдилища. Невероятно ми се струва да отнемат от Вандербилт детето й и да създадат такъв прецедент. Правата на майката са свещени.
На 11 ноември съдията на делото „Вандербилт“ обяви решение против майката.