Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (56) (Част първа)

55

След като оправи грима си в дамската стая, Лори се отби в служебния офис. Когато се върна на щанда за обувки, съпровождаше я джентълмен с раирани панталони и перленосив редингот.

Тя завари Гардън в същото състояние на объркване, както при избора на меню в ресторанта.

— Лори — каза тя, — не знаех, че има толкова много различни видове обувки. Не мога да реша кои ми харесват най-много. Лори разгледа изложеното пред нея. Бузите на Гардън бяха порозовели. Тя беше толкова свежа и красива, че хората не можеха да откъснат очи от нея. Към продавача се бяха присъединили още други двама. И тримата изглеждаха, като че ли бяха готови радостно да легнат и да позволят на Гардън да ходи върху им с обувките, наредени на пода около нея. Наивната й възбуда беше пленила сърцата на преситените нюйоркчани наоколо. Лори почувства как собственото й сърце се топеше. Беше толкова лесно да се удовлетвори това прелестно момиче!

— Трябва да има три или четири чифта, които харесваш най-много, Гардън — каза тя. — Покажи ми кои са.

Лори се обърна към джентълмена, който беше с нея.

— Моля, изпратете някого долу за чорапи и чанти — прошепна му тя.

После седна до Гардън.

— Обуй ги и се поразходи, за да мога да те видя.

Един час по-късно Гардън и Лори излязоха, придружени от Хоп, носещ шест кутии завързани заедно, както и от джентълмена от счетоводството на магазина. Когато минаваха през партера към изхода, Гардън изведнъж се спря.

— Съжалявам — каза тя, когато Лори се блъсна в нея. — Току-що видях нещо, което бих искала да купя.

Тя погледна придружителите със срамежлива усмивка.

— Моля, може ли да си взема още нещо, мистър Ендърс? Дори да е за сметка на единия чифт обувки.

Мистър Ендърс я увери, че може да си вземе каквото поиска. Гардън му благодари топло.

— Искам онази книга — каза тя. — Онази за Хималаите.

— За Скай ли? — попита Лори.

Гардън кимна утвърдително.

— Тогава трябва да се увие като за подарък — каза Лори. — Мистър Ендърс, ще я донесете ли в колата на мистер Харис?

Тя изведе Гардън покрай любопитните купувачи от щанда за книги. На вратата, водеща към Пето авеню, Лори сграбчи ръката на Гардън.

— Усмихни се! — заповяда тя.

Гардън се усмихна на портиера, който отвори тежката входна врата за тях. Откъм тротоара блеснаха фотографски светкавици.

— Сега да тичаме — каза Лори настойчиво. И бързешком влязоха в лимузината.

„Направих голямо добро за «Лорд и Тейлър», помисли си Лори. Тази снимка ще бъде поместена най-малко в три вестника утре. А аз досега дори не ползвам намаление в този магазин.“ Тя прибави и премиите, които можеше да спечели от вестниците, и реши, че е направила добре.

— В тенис клуба, Мартин — каза тя, когато шофьорът зае мястото си.

— Какъв чудесен магазин! — каза Гардън. — Всички бяха толкова мили! Иска ми се да се върна и да разгледам всичко на всеки етаж.

— Ами, разбира се, че ще се върнеш, скъпа. И ще видиш и другите етажи. Има още много неща да вършим.

 

 

Скай се качи в колата, лазейки на ръце и колене по задната седалка.

— Ритни ме! — изръмжа той. — Аз съм ужасен, ненужен човек!

Дейвид присви крак назад.

— Не, ти, Патерсън. Ти трябва да ми позволиш да те ритна за онзи последен удар. Дори не видях, че проклетата топка идва. За малко да ме уцелиш в главата. Не, аз говоря на моята красива жена. Забравих за нашия юбилей. Женени сме от два пълни месеца до вчера, а аз не направих нищо. Нито заря, нито пътека от рози, нито малки символични подаръци от моя страна. Аз съм свиня — Скай се покачи на пружиниращата седалка срещу Гардън. — Ще можеш ли да ми простиш? — издекламира той с ръка на сърцето си.

Дейвид зае другото място и Мартин затвори вратата.

— Моля те, Гардън, прости му — каза Дейвид. — Той говори все така от един час. Срамувах се да ме гледат с него.

Гардън извади ръка от ръкавицата си. Тя опипа слепоочието на Скай, където кожата още беше влажна от душа, който беше взел след спортуването. Тя би му простила и ако я наръгаше с нож. Скай положи длан върху нейната и я придърпа към устните си.

— Съвсем съм се чалдисал от тази дама — каза той през пръстите й.

Лори почувства, че очите й смъдят. Тя се насили да се засмее по убедителен начин.

— Това е сигурно, Скай Харис — каза тя. — Докато ти играеш момчешки игри и забравяш вашия юбилей, жена ти търсеше нагоре-надолу в „Лорд и Тейлър“ подарък за тебе.

— Гардън! — Скай я сграбчи в мечешка прегръдка.

— Скай, на обществено място сме! — Гардън направи не много убедителен опит да се измъкне от ръцете му.

— Дейвид — каза Лори високо, — изпитваш ли понякога чувството, че си излишен някъде? Точно така се чувствам аз сега.

Комуникаторът изсвири и измененият глас на Мартин съобщи:

— Извинете ме, мистър Харис. По моето разписание е указан адресът на мистър Марк Стивънсън за пет часа. Искате ли да отидем там сега?

Скай пусна Гардън.

— Боже — каза той. — Изобщо забравих за събирането у Марк. Сега минава пет. Вие с Лори идвате ли, Дейвид?

— И ние бяхме поканени, но аз също забравих. То ще свърши, докато се преоблечем.

 

 

— По дяволите. Марк много се засяга. Аз трябва да отида. Вижте какво: ще ви свалим, ще драснем право вкъщи, ще се преоблечем и ще дойдем да ви вземем след четиридесет минути. И после — към Марк с бутилка хубава напитка и бълвайки извинения… Мартин, чуваш ли? С пълна скорост към дома на мистър Патерсън.

— Искам да заведа Гардън на театър тази вечер и няма да имаме време за вечеря. Искате ли да се присъедините в изяждането на всички „канапета“ на Марк, после да отидем заедно на представление и след това — на вечеря?

Дейвид поклати глава.

— Наистина не можем, Скай. Имам куп вестникарска работа да върша. Мисля, че няма да можем да отидем до Марк. А и мисля, че няма да му липсваме, както вие ще му липсвате. Може би ще отидем на Бродуей друга вечер.

— Ти решаваш. В такъв случай, ще сменя плана… Мартин, карай вкъщи, а после у мистър Патерсън. А след това обратно у нас, за да ни вземеш.

Голямата кола зави на следващия ъгъл. Гардън беше замаяна от трескавото планиране, резките промени в решенията и надбягването в оживеното движение. Ню Йорк приличаше на цирка, който беше виждала веднъж. Толкова неща бягаха край нея, че тя не знаеше къде да гледа.

Скоро Гардън разбра, че циркът няма да свърши.

Всеки ден и всяка нощ бяха претоварени с толкова много неща за вършене, че тя и Скай като че ли все закъсняваха, накъдето и да тръгнеха.

Винаги някъде имаше коктейл или вечеря, или уговорено рандеву в „Плаца“ за танци с чай, или хукваха към Медисън Скуеър Гардън за борбите, или пък засядаха в някой нелегален бар.

А имаше и театър. На Гардън той не й омръзваше. На голямата кръгла маса във входа всеки ден се продаваха билети за четирите оркестъра, за всяко представление на Бродуей, плюс за концерти, операта и някои специални събития, които щяха да се осъществят в Ню Йорк. Те видяха Джийн Ийгълс в „Дъжд“ и Гардън беше шокирана; също Уил Раджърс в „Безумието на Зигфилд“ и после всеки си тананикаше: „О, мистър Гелъхър! Да, мистър Шийн“. Защото там бяха всички. Гардън и Скай бяха винаги част от някаква група негови приятели или приятели на техните приятели, на събирания и в безумното групово движение от едно място на друго място; вечно се откриваше нов ресторант, нов бар, нов оркестър, нов певец, нова игра… Караха в подлези и по Стейтън Айлънд ферибот, вземайки със себе си някой джаз оркестър направо от сцената и носейки си свои чаши и шампанско. Ходиха и в Гринуич, и в Харлем, на Бруклинския мост и на гроба на Грант. Прибираха се вкъщи, когато звездите избледняваха и си лягаха, когато слънцето изгряваше. И тогава най-накрая се озоваваха сами и заедно, а светът отвъд кръга на техните сплетени ръце преставаше да съществува. Сънят на Гардън беше сладък, когато главата й се облягаше на гърдите на Скай, а сърцето й биеше в унисон с неговото. Насън тя чувстваше целувката му, когато той оправяше завивката около нея, преди да напусне леглото.

Тя винаги се събуждаше с усмивка на уста, бързо прерастваща в звучен смях, още щом се протегнеше към нощницата си, приготвена за нея предишната вечер. След като я сложеше върху си, тя натискаше звънеца на масата до кревата, после се свиваше в топлото гнездо от възглавници и пух, за да подремне още малко, докато прислужницата й донесе закуската.

„Бриджит“ наричаше Скай всички прислужнички, а „Херълд“ — всички лакеи. „Те са твърде много — казваше той, за да им науча имената“. Гардън смяташе това за оскърбително, но не и когато Скай го правеше. Всичко, което Скай вършеше, беше правилно, щом като той го вършеше. Тя научи, че камериерката на нейната стая се казва Естер.

Докато Гардън пиеше своя сок, Естер дърпаше пердетата и коментираше времето.

А денят започваше толкова напрегнат, колкото беше предишната нощ и колкото щеше да бъде следващата. Дневното време беше време за учене — да се учи да бъде това, което мисис Скайлър Харис трябваше да бъде. Така Гардън се научи да играе маджонг и да извършва ритуала „Куе“. Научи се да танцува танго и да прави „Блек Ботъм“ и „Бъни Хаг“. Научи различията между Ийст Сайд и Уест Сайд, разположението на авенютата, Бродуей, Чайнатаун и Селото, което свикна да не нарича Гринуич Вилидж.

Тя се научи внимателно да ползува времето, защото то винаги не достигаше. Нейните лични писма й се доставяха със закуската и пликовете бяха сгънати за по-лесно отваряне. Те се слагаха в един дълбок джоб отстрани на бялата плетена табла, а „Хералд“ — в другия. Тя преглеждаше бегло заглавията и социалните страници, докато закусваше. Беше важно да знае за какво ще се говори вечерта.

Прочиташе писмата, ако имаше такива, докато си пиеше кафето. Майка й пишеше често дълги писма с много подробности за мебелировката, която е намерила за къщата на Гардън в Ийст Бетъри. Уентуърд пишеше писма, които Гардън намираше за приятни, пълни с клюки и новини, за момичетата, които познаваше в Чарлстън. На всеки няколко седмици Пеги изпращаше по някоя почти нечетлива бележка, за да съобщи, че е твърде заета, за да си позволи да бъде по-изчерпателна.

Гардън пазеше най-хубавото за накрая. Отдолу под писмата й винаги имаше бележка от Скай. Понякога беше страница, покрита с „хиксове“, понякога сърце с техните инициали в него, понякога беше само драснато: „Обичам те. Лично.“

Често бележката увиваше някой подарък.

Веднъж това беше кутия от „Картие“, съдържаща „приемлив подарък за дама“ — мента. Друг път, и то по-често, беше кутия от „Картие и Тифани“ с гривна, пръстен или обеци, медальон или брошка. Скай обичаше цвета и блясъка на скъпоценните камъни. Той обичаше да вижда Гардън, че ги носи, а най-много обичаше да ги избира за нея. Вкусът му беше превъзходен, но с известна наклонност към пищността. Гардън се чувстваше, като че ли никога няма да порасне достатъчно, за да носи големите камъни непринудено. Още не беше свикнала със страхотния квадратен диамант на лявата си ръка. Обичаше да го поставя под слънчевите лъчи от прозореца и да гледа танцуващите в него отблясъци на синьо, розово, зелено, жълто.

Когато свършеше със закуската, тя позвъняваше на Корина и докато приготвяха банята й, стоеше пред тоалетната масичка, гледайки се втренчено в огледалото. „Всеки ден по всякакъв начин ставам все по-красива и по-красива“ — повтаряше си тя, като се съсредоточаваше, за да си повярва. Беше много упорита в това си самоубеждаване.

След банята Гардън си обличаше бельото, което Корина беше оставила. След това прислужницата й подаваше горните дрехи. Гардън отново сядаше пред огледалото, Корин покриваше раменете й с бродирана памучна кърпа за сресване и мистър Франсоа влизаше, последван от мис Трегър. Докато той се занимаваше с косата й, Гардън диктуваше отговора на писма, а мис Трегър записваше, като накрая съобщаваше разписанието за деня.

С всяка измината седмица ставаше все по-натоварено. Два пъти седмично идваше маникюрист да й оправя ноктите, докато мистър Франсоа работеше. Веднъж седмично Гардън ходеше на козметик при Елизабет Ардън за лицето и за педикюр и всяка седмица — за обезкосмяване на краката и под мишниците. Тя мразеше това. Опитен изпълнител в розова престилка я намазваше с топъл стопен восък, изчакваше го да се втвърди и го вдигаше с резки движения, изкоренявайки космите от кожата на Гардън.

— Ще свикнеш с времето — каза принчипесата, когато посъветва Гардън за процедурата. — Пък и боли само за секунда време.

Гардън се чувстваше унизена от собствените си силни писъци всеки път, когато се извършваше тази манипулация. Тя не упрекваше Принчипесата. Вики също се подлагаше на това.

Гардън виждаше свекърва си два-три пъти седмично и то за кратко време. И двете бяха много заети. Вики винаги я питаше дали е щастлива, има ли нещо, което би искала, има ли нужда от някаква помощ.

— Скайлър би направил всичко на света за тебе, сладичката ми, но той си е мъж. Не очаквай да ти каже от какво се нуждаеш. Мен питай!

Вики беше тази, която накара Гардън да посети гинеколог, за да й се постави нова девствена диафрагма. Вики й каза, че никой мъж не обича да има до себе си старомодна съпруга.

— Ти наистина трябва да дадеш всичко, което притежаваш, на Армията на Спасението, скъпа. Започни от нищо. Не искам да те депресирам с критики, агънце, но честно казано, ти си тази, която ме депресира, изглеждайки толкова непоправима южнячка. Не трябва да поставяш в затруднение Скайлър. Все пак има поне дузина момичета наоколо, които направо си умират да ти го отнемат.

С помощта на Лори Патерсън Гардън изпълни съветите на Вики. Тя излизаше буквално всеки ден с „Даймлера“, придружена от Лори, а после правеше покупки с такава решителност, която оставяше Лори без дъх. Гардън посещаваше модни ревюта, изучаваше „Вог“ и „Панаир на суетата“, ходеше в универсални магазини и бутици, при обущари, шивачи, шапкари. Тя захвърли корсета и се научи да поддържа гърдите си, така че да получи модния силует. Шкафовете в гардеробната й се напълниха с рокли, чиито поли имаха различни дължини — по-къси, средно дълги — до средата на прасеца на крака й и по-дълги, заедно с жилетка до средата на бедрото. Вечерните й рокли бяха без ръкави, екстравагантни, обшити с мъниста. Вечерните й обувки бяха фантастични, сътворени от „гениалния“ обущар на Лори. Той ги нарече „обувки от Чарлстън“ и каза, че не ще прави такива за никого другиго, освен за Гардън. Всяка вечер — на събиране, танци, в нощни клубове, тя танцуваше чарлстънския танц. Приятелите им настояваха за това. Гардън си поръчваше направата с дузини на украсени с мъниста леки копринени обувки. Тя разваляше по един чифт от тях всяка нощ.

Прислужниците в къщата ги продаваха на колекционери на сувенири по-скъпо, отколкото Гардън плащаше за изработката. Те продаваха и скъсаните й чорапи, а също и парфюмите и червилата, които беше пробвала, но не й харесваха.

Гардън остана любимката на пресата. Това беше ерата на капризи и лекомислие. Превръщането на Пепеляшка в блестяща звезда на нюйоркското кафе общество беше приказка, която не избледняваше в очите на работничките и домакините — читателки на вестници за сензации. Те вярваха във вълшебната приказка и във вечното щастие в продължението й.

А така беше и с Гардън. Собственият й живот и се струваше сън не по-малко, отколкото на милионите, които четяха за него.

Всичко, до което се докосваше, беше меко и луксозно: копринените чаршафи на кревата й, които бяха сменявани всеки ден, така че да няма гънчица, която да ожули кожата й; големи купчини възглавници с пух, върху които да почиват краката и; възглавниците на седалките на „Даймлера“, парфюмираната с подхранващи мазила вода в банята; пухкавите затоплени хавлии за бърсане; гладкия сатен на бельото й и галещата мекота на нощницата.

Гладът и жаждата й бяха задоволявани веднага щом докоснеше звънчето, намиращо се на не повече от една ръка разстояние. Стаите й бяха винаги безупречни, пълни с цветя, с бонбониери с бонбони, с плодове и кутии с бисквити и ядки.

Тя можеше да купи всичко, до което стигаше фантазията й, и нямаше нужда да го носи, разопакова или мести.

Беше заобиколена от хора, които й казваха, че е красива, обожаваха всяко нейно действие, аплодираха танците й и намираха всяка нейна дума за много чаровна поради акцента й. Тя беше любимка на своя кръг от приятели и идол на публиката.

А беше само на седемнадесет години!