Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (25) (Част първа)

24

Стюарт мина покрай плаката на стената във фоайето. Вече дори и притеснението му беше изчезнало. Чувстваше се твърде нещастен. Мразеше работата в банката, мразеше да води майка си на всичките онези забави, мразеше да танцува с всичките онези момичета, които бяха по-високи от него; мразеше всички, които му казваха колко много прилича на баща си. Или на дядо си. В Чарлстън наистина имаше твърде много стари хора.

— Добро утро, Стюарт.

— Добро утро, мистър Енсън.

— Един от клиентите ни ще направи специален депозит тази сутрин, Стюарт. Мистър Уокър ще има нужда от помощта ти.

Стюарт кимна мрачно. В началото бе мислил, че специалните депозити са смешна работа. Но сега те означаваха, че ще си изцапа дрехите и че майка му пак ще му чете конско. Касетките винаги бяха пълни с дъски, а някои от тях бяха с паяжини.

Специалните депозити бяха вино или концентрати. Привържениците на сухия режим вече бяха победили Кълъмбия, столицата на Южна Каролина, и очевидно печелеха във Вашингтон. Осемнадесетата поправка се приемаше из цялата страна. През септември излезе закон за забрана на производството на уиски. Скоро щеше да излезе и закон, забраняващ неговия внос. Кой можеше да твърди, че законодателите нямаше да прокарат и закон, забраняващ притежаването му?

Ендрю Енсън направи пристройка към банката — една голяма стая с полици от пода до тавана. Слухът, че е възможно депозирането на сандъци на безопасно място, се разпространи бързо и много от клиентите на банката побързаха да си запазят място за провизиите, които имаха у дома, или за касетките, които бяха поръчали на своите търговци на алкохол.

Стюарт с тъга си спомни за спиртоварната в горите зад магазина на Рагс. Понякога Сем Рагс го пускаше да излезе навън и да поддържа огъня. Спомняше си за сладникавата миризма на малца и звука от цопването на мухите. Те се спускаха твърде ниско над отворените пълни делви, опиваха се от парите и падаха вътре. Някои от работещите там мъже сключваха залози за това колко мухи ще се удавят през следващите десет минути.

Надяваше се, че търговията на Сем ще се развие с приближаването на сухия режим. Може би дори щеше да има повече приходи, отколкото от фордовете. Стюарт копнееше да изцапа ръцете си с машинно масло и да усети мотора с чувствителните си пръсти.

— Мистър Трад? Нуждая се от вашата помощ отзад.

— Да, сър, мистър Уокър. Идвам — завлачи крака.

„Мразя това място, помисли си той. Повече дори от училището. Там поне има ваканции. А миналото лято не можах дори да изляза от града. Пеги и Гардън прекараха цялото лято в имението, а аз какво? Цял ден в банката и цяла нощ в слушане на приказките на мама. Защо поне не ме остави сам в града? Така бих могъл да виждам някои от приятелите си. Но не, тя също остана. За да ходи на чайни партита с приятелките си и за да ме кара да местя мебелите в тази гореща, отвратителна малка къща.“

— Мистър Трад!

— Да, сър, мистър Уокър. Бързам!

В другия край на помещението Ендрю Енсън въздъхна. Стюарт трябваше да остане. Ендрю бе дал дума. Просто му се искаше да намери някаква работа, която момчето би могло да върши, без да оплесква всичко. И да не изглежда толкова нещастно.

 

 

Маргърит мислеше за почти същото. Какво беше сгрешила с децата си? Наистина не можеше да проумее защо не са щастливи. Надарена с простодушие и липса на въображение, Маргърит дълбоко вярваше, че нейната цел в живота е цел и на останалите. И сега тя беше постигната. Те бяха в града, бяха част от обществото. Защо, за Бога, Пеги и Стюарт са против ходенето по забави? Защо Гардън е станала толкова тъжна? Тя най-после беше в училище, в което можеше да си намери приятели, където бяха и другите момичета от нейната среда. Но беше ли тя поканила дори и едно дете вкъщи да си поиграят? Не. Тя дори не искаше да играе и сама. Постоянно бе унила. Зензи всеки ден се оплакваше, че само я командва…

Зензи. Даже и Зензи се бе променила. Децата я нервираха много повече. Остаряваше, разбира се. Маргърит се зачуди на колко ли години беше Зензи. При цветнокожите човек никога не можеше да знае със сигурност. Изведнъж почувства как по гърба и пролазва хлад.

„Все още съм далеч от гроба“, каза си тя. Това я накара да спре да мисли за възрастта. В момента Маргърит беше на тридесет и три. На рождения си ден се беше замислила колко много са тези години. Бе време на сълзи, на внимателно вглеждане в огледалото, на откриване на неприятни изненади. Вече от няколко месеца живееха в къщата на „Трад Стрийт“ и Маргърит вече бе свикнала с ходенето на гости и приемането на такива, което изпълваше дните на всяка домакиня в Чарлстън. През първите седмици, докато новината, че семейство Трад е в града, се разпространяваше, масичката във фоайето беше отрупана с картички. Маргърит беше принудена да връща визитите. Беше изпила галони чай и беше говорила безспир. Научи много за единствената тема, която я интересуваше — чарлстънското общество.

Вече знаеше, че няма нужда да бъде придружавана навсякъде и че дамите пазаруват, ходят си на гости и дори се разхождат сами. Научи много пикантни клюки. Вече знаеше, че не трябва да се срамува и от „Шарлот Стрийт“; следващата къща надолу по улицата след Ашли Хаус беше домът на семейство Уилсън, които имаха високо обществено положение. Знаеше, че всички са бедни, или дори ако не бяха, живееха така. Влиятелните хора бяха загубили всичко във войната. Знаеше, че и тя, и децата й са добре дошли обратно в своя дом, където им бе мястото. И знаеше, че е домакиня, а не младо момиче. Дните на балното тефтерче бяха изтекли безвъзвратно. Бяха изминали петнадесет сезона, откакто не бе купувала нещо ново за кутийката си с бижута, а и не съществуваха красавици над тридесет години. Нямаше смисъл да мисли за това или в противен случай дама като нея би се разплакала.

А това би развалило очите й, би й направило бръчки и тогава никой вече никога не би поискал да танцува с нея. Винаги я спасяваше непоследователността й: Маргърит можеше да бъде едновременно трезва реалистка и сляпа за неприятните истини.

Изправи се в леглото и позвъни на Зензи.

— Запали огъня тук, Зензи, и ми донеси един шал. Ще остана в леглото, докато се стопли достатъчно, за да се облека. Донеси ми също и вестника. Пеги го грабна тази сутрин, преди да го бях прегледала изцяло. Тя смята, че е единственият човек в тази къща, който може да чете.

В този момент Пеги четеше една брошура за живота на Сюзън Б. Антъни. Едновременно с това търкаше големия супен казан в столовата на Червения кръст. Всички млади дами в Чарлстън работеха в столовата на Червения кръст. Това беше техният принос за победата във войната. Пеги с по-голямо удоволствие би станала доброволна медицинска сестра, но тази работа бе запазена за по-възрастни дами. Момичетата работеха в столовата. По-хубавичките обслужваха военнослужещите. По-непривлекателните работеха в кухнята. Пеги се беше показала като лоша готвачка и миеше чиниите.

Тя избърса насапунисаните си ръце в престилката си и обърна страницата. Обви огромния казан с ръце и го повдигна, преди да започне да чете.

— Нека ви помогна, мис — каза мъжки глас зад нея.

Пеги завъртя казана, за да излее мръсната вода.

— Не се нуждая от помощ. Жените могат да се справят не по-зле от мъжете.

Наведе казана под течащата струя, като разплиска вода наоколо.

— Ето — каза гордо тя.

— Добре. Но ми се струва, че ако някой ще върши нещо, то трябва да бъде извършено както трябва, независимо дали от мъж или от жена.

Пеги се обърна с лице към непознатия.

— Кой казва, че не съм го направила както трябва?

— Аз — отвърна един кадет от военното училище в пълна униформа, с бели ръкавици, златни ширити по ръкавите и шапката, колан с винен цвят и блестящ, украсен с пискюли кортик. — Казанът не е чист.

— Какво? — Пеги потопи ръце във водата. Пръстите й почувстваха коричка засъхнал сапун под ръба на казана. — Благодаря ви много, господин ревизор. Сега вече мога да се справя и сама.

Тя върна казана в сапунената вода, като се измокри отпред и грабна четката. Кадетът взе брошурата й.

— Веднага оставете това! — Пеги вдигна четката заплашително. Кадетът пусна книжката.

— Съжалявам. Просто се чудех дали не е Гогол.

Пеги наведе четката и попита:

— Какво искате да кажете?

— Вие ме нарекохте ревизор. Това е името на пиеса от един руски писател на име Гогол. Когато влязох, видях, че четете нещо. Просто си помислих, че може би…

— Зная кой е Гогол — рязко каза Пеги. Беше учудена. Никога не беше срещала някой друг, който знаеше кой е Гогол.

— Казвам се Боб Търстън.

— Аз съм Пеги Трад.

— О, разбирам, като „Трад Стрийт“.

— Предполагам.

Пеги почувства, че както винаги езикът й се оплете. Не можеше да разговаря с момчета. Затова мразеше да бъде влачена по забавите, които майка й толкова обичаше. Караха я да се чувства неловко; обикновено настъпваше партньорите си в танците по краката. Знаеше, че лицето й е пъпчиво, че не е хубава. Не можеше да прави това, което се очакваше от нея — да се усмихва, да писука и да говори закачливо и ласкателно. Това беше най-дългият разговор, който някога бе водила с момче… с изключение на Стюарт и момчетата от училището в Бейкънс Бридж, които винаги я приемаха като една от тях.

Пеги усети, че престилката й е мокра и сапунена, че беше опръскала и Боб Търстън. По униформата му имаше тъмни мокри петна. Тя погледна към помраченото му великолепие, а после към лицето му. И изведнъж осъзна, че той е красив като филмова звезда. Като Франсис К. Бушмън — не, той беше твърде стар. Като Дъглас Феърбенкс. Прииска й се земята да се разтвори и да я погълне. Започна да търка с настървение, като разпръскваше вода във всички посоки. Боб Търстън отскочи назад.

— Извинете ме, мис Трад. Търся мис Емили Прингъл. Знаете ли къде мога да я намеря?

Пеги продължи да гледа към казана.

— Отпред — измърмори. — Раздава понички.

Тя чу стъпките му, после усети дъха му.

— Е, довиждане — каза той.

Пеги вдигна поглед.

— Довиждане — отвърна тя.

Боб Търстън козирува изискано и излезе през вратата.

— Съжалявам, че бях груба — прошепна Пеги.

После хвърли четката на пода.

— Не, не бях — обърна се към нея. — Той е точно типът на Емили Прингъл. Конте, което се държи като конте. Нямаше защо да се прави на такъв специалист по казаните. Като толкова му пука, че е мръсен, защо той не го измие? — тя изплакна казана и го тресна на полицата. — И да не беше пипал книгата ми.

После се задълбочи изцяло върху живота на Сюзън Б. Антъни, докато не дойде следващата количка с мръсни съдове. Караше я Емили Прингъл.

— Оу, Пеги — изписка тя, — този Боб Търстън не е ли най-красивото нещо, което си виждала през живота си? Толкова съм развълнувана, че ще се пръсна. Неговият съквартирант трябваше да ме придружи на чая с танци днес следобед, но се провалил в някакъв изпит и не му дали отпуск. Сега Боб Търстън ще ме заведе. Едва издържам. Той каза, че ти си му казала къде съм. Той какво каза, Пеги? Говори ли за мен? Изглеждаше ли заинтригуван?

Пеги започна да разтоварва чиниите.

— Просто ме попита къде си, това е всичко. Не каза нищо друго.

— Божичко, Пеги, ти съвсем не си забавна. Как изглеждаше? Когато произнесе името ми, не изглеждаше ли развълнуван?

— Изглеждаше като някой, който не знае накъде да тръгне.

Емил и въздъхна.

— А аз толкова се надявах. Той ми каза: „Вашата интересна приятелка мис Трад ми каза къде да ви открия“. Можеше да ти е казал нещо за мен.

Пеги се усмихна.

— Съжалявам, Емили — топло каза тя, — наистина не каза нищо. Иначе щях да ти кажа.

Когато се прибра след края на смяната си, Пеги се втурна в къщата.

— Мих чинии, докато кожата на ръцете ми почти щеше да се смъкне — съобщи тя. — Обедът готов ли е? Умирам от глад.

А докато внимателно мажеше филията хляб с масло, каза:

— Предполагам, че ще е добре да си измия косата. Ти сигурно ще ме накараш да отида на онзи ужасен чай с танци, нали, мамо?