Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (20) (Част първа)

19

Това лято никой не се занимаваше с полята край имението и те се покриха с плевели. Но на „Шарлот Стрийт“ се извършваха промени.

Както всички големи плантации, преди Гражданската война имението Ашли беше затворена империя, която задоволяваше нуждите си сама. Имаше дърводелски работилници, правещи мебели, имаше ковачница, грънчарница, тъкачница, работилничка за свещи и кожарница, която между другото правеше и лепила. Майсторите бяха добре платени и уважавани, защото го заслужаваха. Мнозина от тях бяха таланти.

За изминалите оттогава петдесет години имението се бе променило от империя на обикновена ферма, а талантите бяха измрели. Традициите им обаче продължаваха да съществуват. Все още имаше ковач, който подковаваше конете и мулетата и поправяше счупените инструменти. Имаше дърводелец, който можеше да закърпи покрива или да оправи някоя врата, или пък да смени счупен крак на маса. Освен това имаше и много здрави и силни мъже и жени, които се грижеха за чистенето, боядисването и пренасянето на тежките товари.

Пеги, която обичаше да чете книги, нарече къщата на „Шарлот Стрийт“ „авгиеви обори“.

— За какво говориш, за Бога? — попита я Маргърит. — Оборът е в градината зад къщата и едната му стена е почти паднала.

— Не ми обръщай внимание, мамо. Мисля, че е чудесна. Знаеш ли какво бих направила, ако бях на твое място?

— Не знам. Кажи ми.

Пеги само това и чакаше. Размахала ръце и бързо говореща, тя разведе майка си из всичките стаи и навсякъде предложи по нещо за обзавеждането, мебелите, промените.

И идеите й бяха доста добри. Пеги беше значително по-изобретателна от майка си и брат си, а любовта й към четенето я беше научила на някои неща за цветовете, пропорциите и обемите. Освен това тя имаше фантастична памет. Можеше да си спомни всяка завеса, килим, стол, маса и легло от Голямата къща в имението и от горската им хижа.

Маргърит също имаше идеи. Отхвърли предложенията на Пеги. Но по-късно, когато видя, че е объркала доста неща, се обърна отново към Пеги, за да я пита за нейното мнение.

— Направи ли неразбория, мамо? Сигурна бях, че ще стане така.

Пеги не допусна компромис с идеите си. Отказа просто да съдейства на майка си и пое командването в свои ръце.

— Сестра ти е много агресивна, Стюарт — въздъхна Маргарет — Въобще не прилича на момиче. Иска ми се да не беше толкова напориста и дръзка.

Но не след дълго остана доволна от това, че се беше доверила на Пеги.

Дори работата, която свършиха сами, пак доведе до разходи. За материали, за отделни покупки от ъгловото магазинче на Канцониери, за неща, които Маргърит не си спомняше кога е купила, но явно са били жизнено необходими по това време. Парите на Маргърит се стопяваха.

„Знам какво ще направя, помисли си тя със задоволство от решението си. Ще продам онзи стар китайски порцелан, среброто и боклуците, които мис Джулия е натрупвала с години. Така или иначе никога не ги ползваме.“

Но откри, че съпругът й е достигнал до същата идея преди нея. Заключеният килер беше празен.

Тогава мебелите, реши Маргърит. Имаме десет пъти повече мебели, отколкото бихме могли да използваме. Но след като намери решение на проблема си, тя не знаеше какво точно да направи.

Очевидният отговор дойде от Пеги.

— Мебелировката е стара, нали? Ами тогава ще я продадем в онзи антикварен магазин, който видяхме на „Кинг Стрийт“.

Маргърит се стресна от мисълта самата тя да отиде и да попита собственика на магазина дали желае да купи мебелите.

— Стюарт, отиди ти. Това е бизнес, а бизнесът е мъжко дело. Ти си мъжът в семейството.

— Аз ще отида с него — настоя Пеги. — Аз единствена помня всичко.

Джордж Бенджамин четеше Спиноза, когато вратата на магазина му се отвори. В удобната задна стаичка, където си почиваше, издрънча звънче. Мистър Бенджамин изруга през зъби. Мислеше, че е заключил външната врата. Беше лято, а през лятото нямаше кой знае какъв бизнес. Богатите северняци минаваха през Чарлстон през ноември, на път за Флорида, а се връщаха обратно през март. Никой не пътуваше през лятото. Той можеше изобщо да затвори магазина и сигурно щеше да го е направил, ако не намираше в него убежище от хаоса на дома си, четирите деца и партитата на жена си.

Мистър Бенджамин нахлузи обувките си и закуцука към предната част на магазина. Имаше възпаление на крака и то бе раздразнено от горещото време. Не бе настроен приятелски към неизвестния посетител, който нарушаваше спокойствието му. Така че бе намръщен, когато отмести завесата, която служеше за преходна врата към магазина.

Видя две деца.

— Стига с вашите лудории — извика той. — Махайте се!

Малкото момиче се изпъна, доколкото можеше. Беше облечено изцяло в черно — от обувките до корделата на широката черна сламена шапка. Черна панделка бе вързана и на дългите й рижи плитки.

— Добър ден, сър — високо каза тя. — Аз съм мис Трад, а този джентълмен е моят брат — мистър Трад. Имаме предложение, което е добре да изслушате. Както виждате, в траур сме, а опечалените хора не се занимават с лудории.

— Нямах представа какво да направя, Доръти — каза същата вечер на жена си Бенджамин. — Разбира се, името Трад привлече вниманието ми. А когато малкото момиче каза „имението Ашли“, бях победен от собствената си алчност. Но те бяха просто деца с червени коси и лунички, къси панталонки и плитки. Помислих си, че не би било добре да се възползвам от това. Сетне се засмя.

— Трябваше да задържа предразсъдъците си за себе си. Малкото момиче ми продаде мебели за по-високи цени, отколкото самият аз вземам и от най-неопитния турист. След това каза, че ще ми направи услуга и ще ме освободи от голямата кръгла маса. Изпрати товарна кола за нея, преди още да бях сварил да си събуя обувките… Никога не съм се забавлявал толкова за един следобед.

Масата бе поставена в центъра на апартамента, пред който се кръстосваха широките коридори. Тя беше огромна, кръгла мраморна маса с диаметър поне осем фута и крака от орехово дърво. Черното дърво се отразяваше в мраморната й горна част. Когато Маргърит видя масата върху черно-белия мраморен под, напълно капитулира. Оттук нататък Пеги щеше да се грижи за обзавеждането на стаите.

Работниците мислеха, че с Маргърит е трудно да се работи. Но когато Пеги пое нещата в свои ръце, те разбраха, че преди това са били направо щастливци.

На четиринадесети септември къщата беше готова и те можеха да се пренесат в нея.