Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (13) (Част първа)

12

Мъката на Маргърит беше толкова силна, че й се искаше да умре. „Той ми обеща, стенеше тя, останала сама, обеща ми да остане с мен завинаги. А си отиде.“ Тя отказа да яде, не можеше да спи. Копнееше за забвение.

Стюарт се върна вкъщи след три седмици, в деня, в който негрите от имението най-накрая прекратиха търсенето на тялото на Енсън. Сигурно се е хвърлил в реката, казваха те, и тя е отнесла тялото му към пристана на Чарлстън, а после и надолу към морето. Стюарт не искаше да повярва на това. Той настоя отново да претърсят гората и ден подир ден излизаше и той да търси, подканяше другите да продължават, крещеше името на Енсън в гората.

— Не е възможно — викаше той с всичка сила. — Не може да е отишъл далеч — когато вече не остана непретърсено място, той се дотътри с последни сили до къщата и припадна на пода, изтощен и отчаян. След това изпадна в безпаметен сън.

Събуди го Маргърит. Лицето й беше смъртно бледо, с трескав поглед. Тя се тресеше в унищожителен гняв. Цялата любов, която беше изпитвала към Енсън, се беше превърнала в омраза, когато разбра, че е бременна.

— Имам да ти разказвам това-онова за скъпоценното ти братче, Стюарт — прошепна тя на ухото на мъжа си. — Той те направи рогоносец. После се оказа прекалено голям страхливец, за да се осмели да погледне и мен, и теб в лицето. Затова се самоуби, защото беше страхливец.

Маргърит сама си вярваше на това, което разказа на мъжа си. Споменът се беше замъглил, преиначил и се беше превърнал в твърдо убеждение, че Енсън съзнателно я беше прелъстил, а след това изоставил. Сега тя изливаше цялата си омраза пред неискащия да я слуша Стюарт и му разказваше това, в което самата тя беше повярвала. Когато думите й проникнаха до съзнанието му, той започна да стене, да вика по нея, да я моли да спре. Маргърит се олюляваше напред-назад като замаяна и се смееше с неистов глас.

Стюарт се изправи с мъка на крака и олюлявайки се, изтича до своя автомобил, запали го и замина надалече от нея. Не се върна цели три месеца.

Беше мръсен и брадясал и миришеше на евтино уиски, но беше трезвен и смразяващо спокоен, когато влезе отново вкъщи и започна да говори на Маргърит.

— Ще призная твоето копеле за мое дете — каза той, — защото не искам децата ми да носят позора на майка си. Но не искам никога да го видя, Маргърит, нито пък искам повече да те виждам и теб. Ще наредя да пренесат нещата ми в Голямата къща. Да не си посмяла някога да пристъпиш прага й. Ако имаш да ми казваш нещо, напиши бележка и я прати по някой от прислужниците.

Стюарт излезе, без да погледне жена си. Качи се изтощен на автомобила си и потегли към Голямата къща. Когато мина покрай две запустели, незасадени ниви, спря колата. Главата му клюмна върху ръката, която държеше кормилото.

— Енсън — пророни тихо той и заплака.

По-късно същия ден, след като се беше изкъпал, избръснал и си беше облякъл чисти дрехи, отиде да види Сем Рагс.

Рагс го приветства шумно за добре дошъл. Бил очаквал Стюарт да му се обади; имал да му казва големи новини. Двамата щели да стават много богати.

На топлия и радушен прием на Сем Стюарт отговори със същото. За момент той забрави всичко, което се беше случило, и се почувства с олекнало сърце, когато вдигна чаша, за да пие за тоста на Сем за бъдещите им успехи.

Но новините на Сем не бяха добри за Стюарт — Сем беше станал официален дилър на „Форд“ за Чарлстън и искаше Стюарт пак да му стане съдружник.

— „Форд“ ще бие по продажби „Олдс“ десет към едно, сигурен съм в това — каза Сем. — А може и сто към едно…

Стюарт остави чашата си на масата.

— Не мога, Сем. Ще трябва да се откажа от автомобилите и да се занимавам с плантацията. Сега вече няма кой друг. Всъщност дойдох насам, за да си уредим с теб отношенията за моята половина от дилърството за „Олдсмобил“. Трябва да продам дяла си.

Сем наля по още една чаша и на двамата. По тоя въпрос, започна да му обяснява Сем, нещата стояли по следния начин: той вече се бил отървал от бизнеса с „Олдсмобил“. Бил продал правата на някакъв тип от Съмървил. Но на Стюарт от тая работа му се падали не повече от петдесет долара. А от комисионните той беше събрал едва колкото да плати мострения автомобил, с който бяха извършвани демонстрационните обиколки.

— Съжалявам, Стюарт, но бизнесът си е бизнес — Сем протегна ръка. — Оставаме си приятели, нали?

— Разбира се, Сем, приятели — Стюарт пое ръката на Сем. — А що се отнася до дестилатора, мога да използвам и малкото казанче за домашна бира. Ще намина насам някой ден на път за вкъщи да си го взема.

„Олдсмобилът“ на Стюарт го чакаше отвън. Следобедното слънце осветяваше с безпощадна яснота всички детайли по него. Бляскавата преди червена и златна боя се беше напукала и на места почти не личеше под хваналия кора прах. На единия от месинговите фенери, вече потъмнели и без блясък, му се беше загубил единия болт. Той беше увиснал на една страна, готов всеки момент да падне.

Стюарт се усмихна и нададе весело поздрав с клаксона като тръгваше. Когато магазинът се изгуби от погледа му, раменете му се отпусната отчаяно.

В книжата на Енсън бяха останали и планове за това, какво да се засади през следващата година. Стюарт се опитваше съвсем старателно да следва тия предписания, но фермерството беше напълно непознат за него занаят и като че ли усилията му не даваха никакъв резултат — нищо не ставаше както трябва. Той се връщаше всяка вечер в Голямата къща изтощен, обезкуражен и ядосан. Намираше спасение в уискито, най-често това беше евтината, парлива скоросмъртница от казана на Сем Рагс. Вечерите му минаваха все по един и същи начин: язвителни тостове, насочени към портретите на прародителите му от стената, последвани от изблици на гняв към съдбата, моменти на изпадане в отчайващо самосъжаление, последвани от сълзливи сантименталности и викове „О, бедничките ми дечица!“. „Малкият Стюарт и Пеги са единствените, които не ме предадоха“, мислеше си той.

От време на време той отиваше до Горската къща, повикваше някой от прислужниците и му нареждаше да доведе децата при него да ги види, после ги наплашваше от несръчни прегръдки и потупване по раменцата, докато те се разплачеха. Тогава ги връщаше отново в Горската къща и бързо поемаше обратно, плачейки и роптаейки, че Маргърит се опитва да настрои децата срещу него.

Като дойде Коледа, Стюарт нареди да доведат децата в Голямата къща за ежегодната церемония по раздаването на подаръците. „Малкият Стюарт е вече на шест години, достатъчно голям, за да разбира кога как трябва да се държи“, мислеше си Стюарт. „В края на краищата, говореше той на портретите, нали се трепя всеки ден, за да запазя неговото наследство, неговия имот! Един ден тая плантация ще бъде негова.“

Коледната утрин беше слънчева и свежа, слаб ветрец подухваше откъм реката, като поклащаше листата на испанския мъх, спускащ се от клоните на дърветата, и изсушаваше капките роса по високите, прораснали храсти от яркочервени камелии. Стюарт осмисли отговорността, но и подкрепата, която имаше от традицията в тоя момент, докато стоеше на стълбите, които се изкачваха към централния вход с внушителните колони. Точно по същия начин беше стоял той със своя баща, а сега неговият син стоеше до него.

Негрите от имението пристъпваха напред един по един, за да получават подаръците си: бутилка вино и нови панталон и риза за мъжете, басмен плат за рокля за жените, бонбони за децата. „Коледен подарък“, казваше всеки от тях, а Стюарт отговаряше „Весела Коледа“. Пеги и малкият Стюарт издекламирваха отговора заедно с него. Те подаваха бонбоните и се кикотеха с малките негърчета, обхванати от общата възбуда на церемонията.

След като подаръците бяха раздадени, негрите започнаха да пеят. И тримата Трад се присъединиха към тях, пляскайки с ръце и потропвайки с крака във веселия ритъм на песните. Те изпяха „На Мери й се роди бебе“ и „Ей там иде овчарят към яслите“.

— Елате вътре — каза Стюарт на децата — да видите какво е приготвил татко за вас — той им беше накупил дузина неподходящи, скъпи играчки.

— Дядо Коледа ни донесе едно бебе за сестричка предишната нощ — каза Пеги. — Хм, ама да знаеш колко смешно изглежда.

Стюарт замръзна на мястото си. От известно време беше забравил за това. Пеги не забелязваше настъпилата у баща й промяна и продължаваше да бърбори.

— Зензи казва, че всички бели бебета отначало изглеждали смешни и че тя щяла да се разхубави. Но ще трябва доста да се поразхубави, преди да ми се прииска да си играя с нея. Аз си харесвам моите кукли. Те не плачат.

— Зензи казва, че таткото и майката на мама се усмихват на бебето от небето, защото тя я кръсти Гардън. Но на мен ми се струва, че мама не знае за това. Чух я като казваше на Зензи, че е кръстила бебето Гардън, защото иска бебето да носи нейното име. Какво значи това, татко?