Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (91) (Част първа)

90

Малко по малко с помощта на Елизабет Гардън започна да внася ред в съсипания си живот. Елизабет силно я изненада, когато й предложи да купи колата на Джон. Каза, че от години се канела да се научи да шофира. И старият „Форд Т“ бил идеален за целта, защото едва ли можел да се потроши повече от това.

— И, разбира се, ти ще трябва да ме обучаваш — каза Елизабет.

Гардън с удоволствие се съгласи. Това щеше да бъде една съвсем малка компенсация за всичко, което пралеля й бе направила за нея.

— Говорих с досадната ти майка — каза Елизабет скоро след пристигането на Гардън. — Съгласи се да ти изплаща седмична издръжка. Такава скъперница е тази жена, че сигурно е цялата в синини от златото, дето го е натъпкала в дюшека си.

— Колко мило от нейна страна — възкликна Гардън. — Не е ли редно да отида и да й благодаря?

— Изобщо даже не е мило от нейна страна. Казах й, че ако не ти дава пари, ще те изпратя да живееш при нея. Във всичко трагично има по нещо смешно, Гардън.

Но на Гардън все още не й беше до смях.

— Издръжката ти трябва да отива за Хелън — каза Елизабет. — Детето не може да носи едни и същи дрехи, независимо колко грижливо са изпрани и изгладени. Освен това му е нужна бавачка. Нито за теб, нито за него е добре да прекарвате толкова време заедно. Прекалено много ще се разглези.

— Но единственото, което имам, е Хелън, лельо Елизабет — възпротиви се Гардън. — Тя има нужда от мен. Тук всичко й е непознато, ново.

Елизабет се намръщи.

— Имаш себе си, Гардън. И си на път да се обезличиш, ако се отдадеш изцяло на Хелън и на самосъжалението си.

Гардън избухна.

— По дяволите, по-добре да бях си останала с Вики. Ти взимаш решенията, ти правиш плановете, ти ме издържаш, а от мен се иска само да ти целувам краката и да казвам „благодаря ви, мадам!“

— Повярвай ми, Гардън, ще бъда много щастлива, когато започнеш да управляваш живота си без моя помощ. Не ми се иска на моята възраст отново да поемам ролята на грижовна майка.

— Тогава защо се насилваш? Ако ти е толкова неприятно да даваш подслон на мен и на Хелън, защо просто не ни изгониш?

— Защото също като твоята приятелка, мадмоазел Лемоан, в мен се събуди интерес към теб. Загрижена съм за теб, Гардън, и то не отскоро. Вярвам, че в теб има нещо добро. И чакам то да се прояви.

С гръм и трясък Гардън се оттегли в стаята си и се отдаде на самосъжаление. Но няколко дни по-късно тя размисли над думите на Елизабет и взе живота си в собствените си ръце.

Тя отново посети Реба, водена отчасти от съчувствие, отчасти от това, че първото и посещение, когато й разказа за Джон, бе толкова кратко.

Въпреки че следобедът още не беше превалил, Метю си беше вкъщи. Двамата с Реба седяха на прага на къщата и се държаха за ръце. Слънцето проблясваше в прошарената коса на Реба. Казаха на Гардън, че трябвало да напуснат имението. Съобщението пристигнало сутринта. Имението щяло да става манастир. Принчипесата го дала на трапистите.

— Монасите — тъжно каза Метю, — нямат нужда от работници. Вършат си всичко сами.

„Но Вики не е католичка, помисли си Гардън. Тя изобщо дори не е християнка, доколкото си спомням.“ Тя се вгледа в отчаяните лица на приятелите си и усети как очите й се напълват със сълзи, а в гърлото й се надига неутолим гняв. И тогава разбра причината за този щедър дар към църквата. Това просто беше още един удар към Гардън, към нейното семейство.

— И къде ще отидете? — попита тя.

— Оттатък пътя, къде другаде. Като че ли целият ни род е урочасан да работи за мистър Сем. Не е чак толкова зле, мис Гардън. Но е жалко, че в плантацията не остана никой от рода Ашли, нито бял, нито чернокож. Почти всичките ни приятели вече отидоха там.

Реба пусна ръката на Метю и каза:

— Хайде да изпием онова кафе, за да не го носим. Ще сложа чайника.

Докато пиеха кафе, Реба напомни на Гардън за наследството й от старата Пенси.

— Нямам къде да го сложа тоя голям шкаф, милинка. Или го вземи, или ще го нацепя за подпалки.

— Лельо Елизабет? Къде си? — Гардън се втурна в сенчестата къща, в която само тънки слънчеви лъчи се процеждаха през щорите. Тя набра килима, загуби равновесие, залитна и в последния момент се спря на една масичка до стената.

— В библиотеката съм — обади се Елизабет. — Пия чай. Ела и ти, ако не си си счупила някой крак.

Гардън се засмя. Елизабет я чу и се усмихна. Гардън още се смееше, когато влезе в стаята.

— С мляко и две бучки захар, ако обичаш — каза тя. — Не, нека да са три. Нужна ми е енергия, защото смятам да празнувам, лельо Елизабет. Смятам да се заема с една работа.

— Изумена съм. Разказвай.

Гардън обиколи стаята. Бе твърде възбудена, за да стои на едно място.

— Ходих при Реба. После ми напомни да ти кажа какви ги е свършила онази кучка Вики. Както и да е, Реба ми напомни, че старата Пенси ми остави малко мебели. Един шкаф. Когато бях малка, ми се струваше огромен. Разгледах го, за да видя дали да си го запазя. Беше събирал прах и мръсотия от милион години, но иначе е страхотна изработка. Великолепен дизайн, а дръжките и ключалките са месингови, оригинални. Доста разбирам от тези неща, откак обзаведох къщата в Хампстед Хийт. Идеята ми дойде като гръм от ясно небе. Кой има пари на тия времена? Хора от чергата на Вики. А с какво се забавляват плантаторите и богатите туристи? Събират антики. И щом така или иначе вече съм си извоювала такава огромна популярност, защо да не извлека някаква полза от нея? Никой няма да говори с мен. Аз съм опозорена. Но аз ще отида до края, лельо Елизабет. Ще направя от това търговия. Хората ще се тълпят в моя магазин за антики, само за да видят „пепеляшката в изгнание“. А аз ще ги изнудвам да си купуват нещо. На кошмарни цени. С огромна печалба за мен. Метю ще намери камион и ще докара съкровищата ми в града. Ще ги складирам в постройката, където бяха файтоните, ако нямаш нищо против. Нямам търпение да разчистя и да видя с какво разполагам. Ще ми трябват още мебели, разбира се. Но в Англия аз научих доста за този занаят. Мога да взимам предмети на консигнация от други търговци, да ходя по разпродажби, да обикалям бордеи и бараки като тази на Реба. При нея има един чайник, за който съм сигурна, че е китайски. Капакът е пукнат, но почти не личи.

Елизабет леко се прокашля, за да привлече вниманието й.

— Извари го в мляко — каза тя. — Пукнатината ще се затвори.

Гардън се втурна да прегърне пралеля си.

— Чудесна си! Нали не мислиш, че съм се побъркала? Поемам голям риск. И почти нямам шансове да спечеля. Ще си заложа табакерата. Ще ми стигне, за да наема някоя дупка за месец-два.

Елизабет се засмя.

— Да, скъпа моя, мисля че наистина си луда. И много се радвам за теб. Слава Богу, че намираш сили за такава лудост и дързост. Сега относно заложната къща: зная една, с която имах доста вземане-даване преди години…

В отговор на телефонното обаждане на Елизабет Ендрю Енсън изпрати експерт от банката. Придружаваха го двама въоръжени полицаи. Тримата чакаха на вратата, докато Елизабет подписваше разписката.

— Ендрю със същия успех можеше да помести във вестника обява: „ЗА ВАС, КРАДЦИ“.

Беше симпатично момченце, но откак стана банкер е заприличал на страхлива стара мома.

Тя отвори кутията и Гардън ахна. Дори в Монте Карло не беше виждала толкова много и толкова големи диаманти.

— Какво е това? — прошепна тя.

Елизабет обърна кутията и изсипа диамантите на бюрото си.

— Ужасна е, нали? — каза тя. — Постоянно забравям колко отвратителна е всъщност — тя вдигна купа с две ръце. Представляваше пищна огърлица, която покриваше почти цялото деколте с огромни скъпоценни камъни, а отдолу — капковидна висулка, тежаща поне тридесет карата.

— И освен това мръсна — каза Елизабет — Ще се наложи да я изкиснем в амоняк. Можеш ли да си представиш, Гардън, че баща ми, който е имал репутацията на изтънчен и уморен човек, е купил това нещо на майка ми. Без съмнение това е най-бруталното произведение, излязло от човешки ръце — тя пусна огърлицата на бюрото.

— Но въпреки това — каза тя, — тя многократно спасява семейството. Брат ми, твоят дядо я скри в една хралупа преди настъплението на войските на Севера. След войната сме я залагали поне пет-шест пъти. С нейна помощ основахме предприятието за торове и с нейна помощ то няколко пъти се спаси от банкрут, докато аз го управлявах. А сега ще ти помогне да се утвърдиш в търговията.

— Но, лельо Елизабет, не бих могла!

— Ще можеш, разбира се. И ще трябва да преуспееш, за да можеш да я откупиш и да ми я върнеш. Отвратителна е и тъй нататък, но има голяма сантиментална стойност за мен.

Антиквариатът „Лоукънтри“ отвори на 6-ти януари 1932.