Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (19) (Част първа)

18

Маргърит винаги бе мислила, че Стюарт е богат. Не можеше да повярва на това, което й казваше адвокатът.

— Двеста и осем долара? Това ли са всичките пари, които ще получа?

Логан Хенри, адвокатът на семейство Трад, не бе шокиран от неприкритата алчност на вдовицата на Стюарт Трад. Фирмата му обслужваше много клиенти. Опитът доказваше, че вдовиците винаги проявяваха нетърпение да сложат ръка върху парите на покойните си съпрузи. И най-често решаваха, че тези пари са недостатъчно. Логан Хенри бе твърдо решен да остане ерген.

— Има, разбира се, и солидни активи под формата на недвижимо имущество. Синът ви е техен наследник. Нашата фирма е попечител до навършване на пълнолетието му. Понастоящем аз съм отговорен за това имущество и мога да ви уверя, че да защитавам интересите на младежа ще бъде моя първостепенна грижа.

— Искате да кажете, че той е оставил всичко на малкия Стюарт? Само двеста долара за мен? Как ще преживявам с тях?

— Умолявам ви, мисис Трад, не се разстройвайте. Имотите носят приходи, които би трябвало да задоволяват нуждите на децата ви и на вас самата. Аз съм сигурен, че когато синът ви достигне определената възраст, ще се отнесе отговорно към своите сестри и майка си.

— Не ми говорете глупости, мистър Хенри. Какви приходи може да донесе такъв имот, без някой да го ръководи? Стюарт е едва дванадесетгодишен. Не би могъл да управлява плантация. Никакви приходи няма да получаваме.

— Аз вече търся опитен управител за имението. А градската къща покрива разходите с малка печалба.

Маргърит беше като ударена от гръм. Утешаващият глас на мистър Хенри, който продължаваше да сипе уверения за нейното бъдеще, звучеше като жужене в ушите й.

„Никога не съм знаела, че имаме градска къща, мислеше си тя. Ако Стюарт не беше умрял, сигурно аз бих го убила. През всичките тези години, през цялата тази мизерна вечност съм можела да живея в града. Но той никога не ми каза това.“

— Къде е къщата, мистър Хенри? — попита тя в прилив на внезапен страх. — В Чарлстън ли е?

— Да, разбира се.

Самият мистър Хенри беше от Чарлстън и не допускаше, че някой би могъл да реши да си купи къща, в който и да е друг град.

За негов ужас Маргърит скочи от стола си, спусна се към него и го целуна по набръчканата буза. Страните й бяха зачервени, очите й светеха, а лицето й беше разцъфнало от щастие.

— Кога можем да я разгледаме, мистър Хенри? Бих искала да отида там веднага!

Хенри направи всичко възможно, за да я разубеди. Къщата е малко по-сносна от общежитие, каза й той. Големите стаи са преградени като апартаменти и вътре живеят семейства. Кварталът е запуснат, дори — небезопасен.

Маргърит не го слушаше.

— Кога мога да я видя? — непрекъснато повтаряше тя.

Най-сетне Хенри се съгласи да уреди посещение в следобеда на идущия понеделник. Беше убеден, че щом види къщата, тя ще се откаже от абсурдната си идея.

Оказа се почти прав. Маргърит му написа писмо на следващия ден след неговата визита в имението. Тя не желаеше да живее в къщата. Искаше от него да купи или наеме за нея друга къща в аристократичния квартал на Чарлстън, някъде около „Броуд Стрийт“.

Когато се обади на Маргърит, Логан Хенри държеше в ръката си вестник. В него бе отпечатан внимателно оформен некролог на Стюарт Трад и Хенри предположи, че тя ще иска да го покаже на децата.

Във вестника също така бе публикувана статия и за старата приятелка на Маргърит Керълайн Уентуърт, сега — мисис Дженкинс Раг. Описана като „една от най-уважаваните домакини в града“, мисис Раг бе интервюирана относно задълженията и отговорностите на активния й живот. Една от репликите й беше следната: „Никога не ходя в центъра на града, освен, за да пазарувам на «Кинг Стрийт». Всички живеят около «Броуд Стрийт» и не виждам смисъл да ходя другаде.“

Градската къща на семейство Трад беше на „Шарлот Стрийт“. Маргърит я видя на картата в библиотеката. Беше на четиринадесет преки от „Броуд Стрийт“.

Логан Хенри незабавно отговори на писмото й: „Напълно невъзможно.“

Маргърит реши, че ще има по-големи шансове да го убеди, ако го види лично. Написа му, че желае да го види в понеделник, както и бе планирано.

От самото начало Хенри знаеше какво си е наумила. Той остана до късно в своята кантора и оформи документ, който трябваше да предотврати упорството от нейна страна. Изпрати един свой служител лично да занесе документа на Маргърит.

Пращаше й опростена балансова схема за приходите и разходите на имението. Дори Маргърит, която никога не бе имала какъвто и да е опит с пари, можеше да схване какво е положението.

Имението беше ипотекирано за повече от пазарната си цена. Ако беше управлявано добре, приходите от реколтата можеха само да платят лихвите по заемите, надниците на работниците, стойността на посевите и изкуствената тор, и данъците за земята. Мистър Хенри се надяваше да успее да намери управител, който да се съгласи да работи единствено срещу печалби, които сам съумееше да докара с управлението си.

Къщата на „Шарлот Стрийт“ беше изцяло дадена под наем. Приходът от наемите възлизаше на тридесет и осем долара месечно, след като се платяха данъците. Сметките за водата и газта закръгляха сума от четири долара месечно.

Ако Маргърит останеше в имението, щеше да има малко разходи. Плантацията сама си отглеждаше храна, имаше си собствен водоизточник и достатъчно дърва за отопление.

Ако обаче се преместеше в града, на „Шарлот Стрийт“, тя щеше да загуби и малкия наем, който получаваше от къщата. А също така щеше да се налага да си купува храна и горива. Накрая завършваше:

„Именно по тези причини, аз се надявам, че вие ще изберете да останете в хубавия си дом в имението Ашли, като продължите да отглеждате децата си в здравословната му атмосфера и дадете шанс на сина си да се изучи и след време да приложи знанията си в управлението на тези богати земи.

Искам да ви напомня, мадам, че оставам ваш най-покорен слуга.“

— Покорен — как ли не! — избухна Маргърит.

Тя не можеше и нямаше да остане повече в имението. През всичките тези години я поддържаше единствено мисълта, че един ден ще се премести в града. Сигурно има начин, помисли си тя. Просто трябваше да има. Може би трябваше да помоли за помощ богатата Стюартова леля Елизабет. Маргърит дори съчини няколко изречения в ума си. После й стана ясно, че това няма да свърши работа. Елизабет вероятно беше видяла некролога. Тя дори не беше пратила цветя на погребението.

В писмото си мистър Хенри казваше още, че ще бъде в кантората си в понеделник, ако тя иска да спази уговорката им. Може би тя би искала да види къщата на „Шарлот Стрийт“ просто за информация относно състоянието на имота? Но в никакъв случай не би трябвало да се чувства задължена, а пък и той не би й препоръчал да предприема изтощителното пътуване от плантацията до града.

Маргърит реши, че не иска да види своя адвокат нито в понеделник, нито в който и да е друг ден до края на живота си.

Остана в стаята си цели три дни със спуснати завеси на прозорците си и заключена врата. Трескаво обмисляше смели възможности, но всички те се разбиваха в стената на собственото й безпаричие. Тя все още се намираше в затвор.

„Когато Стюарт завърши училище, мислеше си тя, може да се хване на някаква работа и да изкара малко пари. Тогава ще се преместим в града и ще наемем малка къщичка. Но аз не мога да чакам още четири години. Не мога. Това би ме убило. Мислех, че чакането вече е свършило. Бях толкова щастлива. Не мога отново да почна да чакам. Тази година навършвам двадесет и девет. Остарявам. Не мога да чакам повече.“

Мисълта за градската къща почти я подлудяваше. Наемите надали бяха били от голямо значение за Стюарт. Сигурно ги беше харчил за уиски, както и много повече пари. Той можеше да намира пари, за каквото му се искаше. Спокойно можеше и да ги заведе да живеят в Чарлстън. Това все пак си беше град, дори и ако къщата беше в лошата му част.

Къщата се превърна в нейна фикс идея. Хем беше нейна, хем не беше. Намираше се в града, но не можеше да бъде дори докосвана. Маргърит никога не беше изпадала в по-ужасно положение.

Най-сетне тя реши, че трябва да отиде и да разгледа тази къща. Мистър Хенри беше казал, че тя е полуразрушена и че не е ремонтирана и пребоядисвана от близо четиридесет години. Маргърит може би щеше да престане да иска да живее в нея, ако я видеше.

 

 

На следващия ден Стюарт я откара до града с двуместния си файтон. Искаше му се да вземе колата на баща си, която вече всъщност бе негова. Това го възбуждаше и едновременно го караше да се чувства виновен от възбудата си.

Маргърит обаче отказа категорично. Стюарт не спори с нея. Тя изглеждаше много зле — с черни кръгове под очите, много бледо лице и хлътнали бузи. През последната седмица беше спала съвсем малко.

Стюарт мислеше, че състоянието на майка му е породено от скръб по баща му. Той не го заслужава, помисли си момчето. Беше се държал с нея винаги отвратително и я беше наричал с груби имена. Ако претендираше да е джентълмен, трябваше да се държи добре с нея. „Аз ще съм джентълмен, каза си момчето. Ще се държа добре с нея. Ще я направя щастлива. Тя отново ще е хубава.“ Беше й подал ръка, за да се качи в колата — жест, на който самата тя го бе научила — и й бе донесъл чадърчето от къщата.

Докато прекосяваха дългите мили към града, Маргърит не беше казала нито дума. Лицето й беше бледо под черния воал. Облечените в черни ръкавици ръце се кършеха в скута върху черната й рокля. Не беше разтворила чадърчето си. Стюарт я поглеждаше внимателно от време на време и също мълчеше.

Минаха по дървения мост, който пресичаше река Ашли и спряха пред къща с викториански вид, в която живееше пазачът на моста. Маргърит чак тогава проговори:

— Питай го къде е „Шарлот Стрийт“.

— Все направо — отговори човекът, — докато не стигнете до павирана улица с трамвайни релси. Това е „Мийтинг Стрийт“. Завийте вдясно и продължете по нея някъде около осем преки. Вляво ще видите тревни площи и презвитерианска църква. Там е „Шарлот Стрийт“.

От моста нататък пътят ги поведе покрай порутени бедняшки къщурки. Маргърит се почувства потисната.

Когато преди беше идвала в града с родителите си или по-късно със Стюарт и Енсън, никога не беше обръщала внимание на къщурките. Просто беше преминавала покрай тях, предвкусвайки удоволствията, които тепърва я бяха чакали. Сега обаче нямаше какво да предвкусва. До края на живота си.

Когато свиха по „Мийтинг Стрийт“, настроението и се пооправи. Паветата и блестящите трамвайни релси си бяха градски, определено градски.

Стюарт беше толкова възбуден, че едва не подскачаше на седалката си. Докато се спускаха по „Мийтинг Стрийт“, в обратна посока ги задминаха автомобили. Един, два, три, четири, и нито един от тях не беше „Форд Моудъл Ти“. Разпозна „Кадилак“, защото беше виждал един такъв при магазина на Рагс, но останалите три му бяха непознати. Градът бе чудно място и улиците му бяха пълни с автомобили.

Отмина ги една дълга, блестяща черна кола. Стюарт можеше да се обзаложи, че тя се движи с над четиридесет мили в час. Изправи се, за да я види по-добре.

— Стюарт! — дръпна го за ръкава Маргърит. — Искаш да ни убиеш ли? Седни долу. Ще пропуснем пряката. Ето там е зелената площ.

— „Хиспейно Суиза“, мамо! Мисля, че беше „Хиспейно Суиза“. Виждал съм я на снимки, но никога не съм си и помислял, че ще я видя наистина.

— Пряката, Стюарт. Внимавай.

Моравата пред църквата беше удивително зелена. По цялата й дължина личаха подобни на панделки следи от косачка. Църквата беше голяма каменна сграда с колони отпред.

Маргърит повдигна воала си, за да погледне по-добре.

— Красиво е. Виж колко е приятно, Стюарт. Значи това е „Шарлот Стрийт“. Какъв измамник се оказа онзи стар адвокат!

Улицата не беше много населена. Щом отминаха църквата, видяха, че отзад има две редици къщи, които бяха доста запуснати. Последната къща от втората редица бе назад под сянката на големите дървета в единия от дворовете. Маргърит можеше да види единствено крайчец от високите й колони и покрива. Всички останали къщи бяха близо до улицата. Виждаха се изцяло. На някои от тях липсваха кепенците. А въобще на всички липсваше по нещо. Мазилката по стените на две от съборетините бе изронена. Отделни петна по сивотата на прояденото старо дърво бяха единствените цветове, които ги красяха. Много от къщите бяха тухлени, стените им бяха запазени, но орнаментите по тях — изпочупени. Приличаха на застаряващи красавици, облечени в мръсни и полуразкъсани дрехи. Това бе улица на привидения.

Докато се движеха напред-назад по късата уличка, видяха, че иззад прозорците и вратите се показват глави, а любопитни очи се втренчваха в необичайната за тези места поява на кон и двуколка. Чуха и детски глас, който казваше „Виж червената коса на това момче!“, а сетне се чу изплющяване и възрастен глас изсъска „Тихо!“.

— Мамо, може би трябва да попитаме тези хора коя е къщата.

— В никакъв случай. Ние не разговаряме с подобни хора. Бързо изтичай в онзи магазин на ъгъла и попитай. И се връщай веднага!… Помни, че се казва Ашли Хаус. Джули, лелята на дядо ти, е живяла там. Побързай да се върнеш.

На Стюарт му се искаше да се помотае из магазина. Рафтовете му като че ли бяха по-претрупани дори от този на Рагс, а приятелски настроеният собственик беше италианец — първият чужденец, който Стюарт беше виждал някога.

Но той побърза обратно към майка си.

Дълго време седяха във файтона и гледаха Ашли Хаус. Беше тухлена къща, с бели мраморни стълби, които бяха начупени и замърсени, но все още величествени. Стълбите образуваха нещо като полукръг и краищата им се събираха на верандата, която бе на височина около десетина стъпки. Преди време парапетите явно бяха имали подобни на дантели черни украшения от ковано желязо. Сега желязото бе разядено от ръжда, а украшенията бяха изпочупени и заменени от небоядисани дървени летви.

Висока желязна ограда разделяше къщата от тротоара. Нейните назъбени ръждясали пръчки бяха запазени, но тук-там бяха избити големи отвори. Явно те служеха за проникване в двора. Портата, шедьовър на човешките умения, бе затворена. Големите й панти не можеха да помръднат, победени от ръждата.

От стените на къщата до оградата се простираше двор, покрит с черни и бели мраморни плочки. Не бяха еднакви по големина, а много от тях бяха и начупени. В пукнатините непокорно цъфтяха глухарчета.

В центъра, там, където се събираха двете стълби, имаше засводен вход, с врата също от ковано желязо, покрита с орнаменти и разядена от ръждата. Беше увиснала на пантите си, наполовина отворена.

Из целия двор бяха разхвърляни боклуци — хартии, счупени стъкла и консервени кутии, които покриваха с ръждиви петна мраморните плочки. В горната част на стълбите имаше огромна врата, която стоеше полуоткрехната. Прозорецът над нея беше счупен и дупките бяха запълнени с парцали.

— Няма спор, че е голяма — каза Стюарт.

Тя наистина беше голяма. Голяма триетажна къща, с покрив, покрит с плочи и с капандури. Беше строго симетрична. От двете страни на входа имаше по четири големи прозореца, които се повтаряха на всеки етаж, а над входната врата имаше ветрилообразни прозорци.

— По-голяма е от къщата в имението — прошепна Маргърит. Тя бе сигурна, че ако можеше да поживее тук, щеше да е най-щастливата жена в света.

— Ела да надзърнем през прозорците — тихо каза тя.

Това бе детински импулс. Тя дори не знаеше какво се надява да види. Вероятно такава мръсотия, която да я отврати. Или може би красота, която да смекчи впечатлението й от екстериора. Стюарт беше очарован. За него беше досадно да седи тихо в двуколката. Той скочи долу, завърза поводите и помогна на Маргърит да слезе точно пред неизползваемата външна порта.

После се втурна напред, чевръсто се промъкна през една от дупките в оградата и накъса няколко глухарчета. Сетне ги подаде на Маргърит през дупката и галантно се поклони.

— Благодаря ти, Стюарт. Ела, това беше глупава идея. Не мога да се промъквам през дупка в ограда. Не е изискано.

— О, мамо, ела! Не е трудно. Ще ти помогна. Нека да разгледаме отвътре. Няма никой.

— Никой ли? Не е възможно. Мистър Хенри не би ме излъгал.

— Можах да видя, докато късах цветята. Пусто е.

Маргърит му подаде ръката си. С помощта на Стюарт несръчно се промъкна през оградата. Не можеше да е вярно, но като че ли беше. Пусто. Можеха да се нанесат веднага.

Стюарт я поведе към вратата над стълбите.

— Ето, мамо, всичко се вижда чак до задната стена. От отсрещната врата идва светлина. Значи е празна.

Маргърит се разплака.

— О, Стюарт, но това е сутеренът. Разбира се, че никой няма да живее в сутерена.

За момент си беше помислила, че може би Стюарт е прав и че къщата може веднага да стане нейна. Сега надеждите й се разбиха.

Точно над главата й се чу шум и Маргърит се скри в сутерена.

Повдигна й се от миризма на застояла урина и разлагащо се животинско месо.

— Стюарт, Стюарт, къде си? — тя бръкна в чантата си, за да намери ароматизираните си кърпички.

Стюарт бързо изплува от сенките вляво от нея.

— Мирише, нали? — ведро каза той. — Почти толкова, колкото когато един пор умря близо до училището. Мамо, това място е огромно. Тук горе има стая, която е адски голяма.

Маргърит покри ноздрите си с носната си кърпичка. Чудеше се дали този, когото бе чула по стълбите, си беше отишъл. После отбеляза, че Стюарт е прав. Мястото беше огромно. Коридорът беше по-широк от стая. Водеше до още една подобна на арка врата в далечния заден край на къщата. Маргърит видя, че подът беше като мраморна шахматна дъска и приличаше на плочките в двора, но беше запазен.

Тя отпусна ръка и стисна носната кърпичка в юмрук.

— Покажи ми тази стая — каза тя.

Дебелите тухлени стени на сутерена бяха добра основа за горните етажи. Широкият коридор пресичаше къщата и образуваше голямо празно пространство под стълбата, която водеше към горния, първи етаж. На него имаше четири стаи, в които се влизаше през двукрили врати. Всяка от стаите беше квадрат с ширина двадесет и четири фута.

Всяка стая имаше четири високи прозореца. Стаите на горните етажи имаха подобни на арки прозорци, които гледаха от височина към джунглата от плевели, която някога беше била градина. Прозорците бяха заковани с дъски, но през тях се процеждаше светлина и осветяваше боклуците и купчините парцали по подовете на стаите.

— Някой е живял тук, без да си плаща наема — раздразнено каза Маргърит. Сетне се завъртя в кръг с широко разперени ръце.

— Ако някой е могъл, и ние ще можем. Стюарт, местим се в града.

— Мамо! Сигурно не говориш сериозно.

— О, напротив.

— Но тук е толкова мръсно и толкова ниско. Страхувам се да не си ударя главата.

Помещенията бяха не по-високи от седем фута, което бе наполовина на височината на стаите в имението. Тези тук дори изглеждаха по-ниски заради големината си и тази на коридора.

Голямата къща сякаш ги притискаше отгоре.

Маргърит нетърпеливо махна с ръка.

— Всичко е наред. Остават ти още години, докато стигнеш пълнолетие. Дотогава все нещо ще се промени. Няма да останем тук дълго време. Но че ще се преместим в града, съм решила със сигурност.

— Спри пак при онова магазинче — каза Маргърит, докато Стюарт й помагаше да се качи обратно във файтона, — и попитай как да стигнем до „Кинг Стрийт“. Искам да разгледам витрините на магазините.

Бяха само на няколко преки оттам. Върнаха се до „Мийтинг Стрийт“ и завиха наляво. Тогава чуха музика. Някакъв оркестър свиреше.

— Побързай, Стюарт. Да отидем да видим. Само след една пряка видяха. Вдясно от тях се издигаше огромна сграда с остър покрив. Приличаше на замък, който Стюарт бе виждал в една от книжките си с картинки, когато бе малък. Тълпи хора бяха заобиколили сградата и наблюдаваха униформени млади хора, които маршируваха под звуците на униформения оркестър в центъра.

От файтона можеха да виждат над тълпата. Маргърит хвана Стюарт подръка и се засмя. Беше вълнуващо. Музиката, маршът, блестящите златни покрития на инструментите, ширитите на униформите и редовете копчета върху изпъчените гърди на маршируващите.

— Това е крепостта — опита се тя да надвика тълпата. — Военното училище, сега си го спомних. Те маршируват така през цялото време.

Стюарт беше поразен. Никога не беше виждал нещо по-вълнуващо.

— Мамо — извика той, — дай наистина да се преместим в града!

Гледаха парада, докато най-сетне кадетите не последваха оркестъра през портите към своите бараки. После двамата се спуснаха по „Кинг Стрийт“. Маргърит разглеждаше магазините. Стюарт разглеждаше паркираните пред тях автомобили. И двамата бяха безкрайно щастливи.

 

 

Магазините свършиха внезапно. Надолу улицата продължаваше с редица от къщи. Маргърит погледна табелката на ъгъла. Пресичаха „Броуд Стрийт“.

„Южно от «Броуд», помисли си тя. Чудя се къде ли живее Керълайн Уентуърт.“ Въртеше се наляво и надясно и оглеждаше къщите. На края на „Кинг Стрийт“ тя накара Стюарт да обърне обратно, после отново и отново, напред-назад в тази част от града, където „живееха всички“.

И тук боята падаше, и тук по улиците имаше боклуци. Маргърит изпита задоволство от това.

Спряха на самия ъгъл на полуострова, в Уайт Пойнт Гардънс. Стюарт напои коня, а сетне го закара до коневръза. Двамата с Маргърит пиха от една чешма и бавно се разходиха по покритата с мидени черупки пътечка до отсрещния край на парка. Минаха покрай боядисана в бяло и зелено естрада.

— Тук в неделните следобеди също свири оркестър — каза Маргърит. Това бяха първите й думи от час насам. Главата и сърцето й бяха твърде изпълнени с впечатления, за да говори.

Със Стюарт беше същото. Той беше превъзбуден. Твърде много му се беше случило за твърде кратко време. Той дори не обърна внимание на палмите и цъфтящите храсти, които бяха гордостта на градината.

Спуснаха се по крайбрежната пътека над Чарлстънския залив. Разминаваха се с тълпи от хора, които се разхождаха като тях, без да бързат, и се наслаждаваха на морския бриз. Много хора. Това беше градът.

— Става късно, мамо — обади се Стюарт, щом стигнаха до края на крайбрежната алея. — По-добре да се връщаме.

Маргърит кимна.

— Нека не бързаме. Не искам този ден да завърши толкова бързо. Чаках го толкова дълго.

А той завършваше прекрасно. Те се върнаха на „Кинг Стрийт“ по пътя, по който бяха дошли. Докато отминаваха първите редици магазини, електрическите лампи светнаха. Светещи дъги покриваха тъмнеещите улици и се отразяваха във витрините на магазините. Беше вълшебно.

Скоро това щеше да бъде и тяхно. Те се местеха в града.