Джаки Колинс
Опасна целувка (80)

Глава 80

Дюк заразглежда задигнатото. Знаеше, че е направил добър удар с къщата на Уошингтън, но не бе имал време да установи точно колко добър. Сега проверяваше плячката си.

Сейфът, който успя да отвори — след като бе научил занаята от един много опитен касоразбивач в затвора във Флорида — бе разкрил много съкровища. Една кожена кесия, съдържаща дванадесет скъпи часовника „Патек Филип“, над петдесет хиляди долара, някои важни на вид документи, които щеше да прочете по-късно, и кожена кутия, пълна с диамантени пръстени и златни копчета за ръкавели.

Освен това бе събрал един куфар „Вюитон“ с няколко шити по поръчка костюми, ризи и вратовръзки. Макар че Прайс Уошингтън очевидно бе много по-едър от него, на Дюк му хареса мисълта, че всички тези дрехи ще стоят закачени в гардероба му. Тръпката от един костюм за три хиляди долара бе несравнима — пък било то и само за да си го гледа.

Освен това бе намерил кутията за обувки, която Мейбелин му заръча да вземе. Беше точно там, където му каза — скрита в един шкаф над хладилника в кухнята, до който можеше да се стигне само със стълба.

Той се загледа в кутията от обувки. Мейбелин му каза да не я отваря. По дяволите тия глупости. Той я отвори и откри пистолет, увит в кърпа. Бе достатъчно досетлив, за да не остави отпечатъците си по него.

„Много интересно, помисли си той. Трябва да открия още.“

Той извади часовниците от кесията и ги нареди, като се възхищаваше на тях и на бижутата. После преброи отново парите, просто за да е сигурен.

Искаше му се да може да говори със сестра си точно сега, но нямаше да й разрешат да се обади за негова сметка до утре сутринта.

По дяволите! Мейбелин му липсваше. Той бе много тъжен без нея. Имаха много силна връзка и двамата страдаха, когато бяха разделени. Може би трябваше да се замисли дали да не я измъкне…

Мила не спеше спокойно. Тя бе разтревожена от непукисткото отношение на Мейбелин и от това, че Дюк бе изнасилил камериерката. Как смееше! Как смееше, мамка му!

Рано сутринта тя хвана Мейбелин за ръка и каза:

— Най-добре да говориш с брат си. Трябва да достави пакета ми днес.

— Той да не е куриер — сопна й се Мейбелин, като потвърди подозренията на Мила, че не всичко е наред.

— Не съм казала, че е — отвърна Мила, като се опитваше да запази спокойствие. — Но моята информация му помогна да се вмъкне в къщата. Трябва да занесе пакета на адвоката ми още днес. Ще ти дам адреса.

— Не съм сигурна, че ми харесва отношението ти — рече Мейбелин. — Това е направо лайняно отношение, все едно работим за теб или нещо такова.

— И аз не съм убедена, че твоето отношение ми харесва — отвърна Мила.

Двете момичета се изгледаха злобно.

— Брат ти трябваше да убие Лени Голдън още вчера — каза Мила с яростен шепот. — Искам да знам защо не го е направил?

— Майната ти — отвърна Мейбелин. — За коя се мислиш?

— Смятах, че сме приятелки — каза Мила, като осъзна деликатното си положение, понеже явно неуравновесеният брат на Мейбелин държеше пистолета с отпечатъците на Теди, а това бе ценна вещ.

— Не бъди толкова сигурна — отвърна Мейбелин.

— Слушай — рече Мила, а слабото й лице притъмня от гняв. — Ако брат ти не направи това, което кажа, ще отида при ченгетата и ще им кажа, че той е обрал къщата и е изнасилил камериерката.

— Не можеш да го направиш — каза Мейбелин, а лицето й почервеня като домат. — Ще ти разбия главата, преди да го сториш.

— Да не се караме за това — отстъпи Мила, решавайки да заглади положението. — Би трябвало да сме партньори. По новините казаха, че е задигнал вещи за милиони долари. Аз искам само това, което обеща. Той трябва да достави пистолета и да убие Лени Голдън още днес. Ако го направи, всичко ще е наред.

Мейбелин не пророни нито дума. Мила отиде в съда все още бясна. Веднага щом видя адвоката си, тя го уведоми за пистолета.

— Искаш да кажеш, че имаш пистолет с отпечатъците на Теди Уошингтън, и ми го казваш чак сега? — попита Уилард Хоксмит изумен.

Тя отстъпи крачка назад, от лошия му дъх й се повдигаше.

— Да — отвърна тя. — Сметнах за по-мъдро да го оставя за по-късен етап на делото, когато наистина ще ни потрябва.

— Какво те кара да смяташ, че изобщо щеше да има дело, ако разполагах с такова доказателство? — рече Уилард, като се намръщи на глупостта й.

— Е, както и да е — рече тя. — Днес ще ти го донесат в офиса.

— Кой ще го донесе?

— Едно… лице.

— Какво лице?

— Просто един човек — рече тя сприхаво. — Не ме разпитвай.

— Трябва да те разпитвам, нали съм ти адвокат. Не разбираш ли какво става тук? Те имат свидетел, Лени Голдън, който се кълне, че именно ти си застреляла момичето. Ти, а не Теди Уошингтън. А сега ми казваш, че имаш пистолет с отпечатъците му? Как се сдоби с него?

— Няма значение как съм се сдобила — отвърна тя мрачно. — Той я застреля. Казах ти го от самото начало. Трябваше да ми повярваш.

— И кога трябва да получа този пистолет?

— По някое време днес. Най-добре кажи на хората в офиса ти да не отварят пакета. Ще го донесат в кутия за обувки и ще е увит в кърпа.

— Ти си много странно момиче — рече Уилард.

— Ти пък като че ли си нормален — промърмори тя под носа си.