Джаки Колинс
Опасна целувка (75)

Глава 75

Прайс не можеше да си намери ключа, тъй че позвъни на звънеца, като очакваше Айрина да отвори незабавно. Тя не се показа и това го подразни.

Трябваше да направи нещо по въпроса с Айрина. Да продължава да я държи като икономка, бе голям проблем, като се има предвид, че синът му бе в съда, обвинен в съучастие в убийство, а Мила бе насочила обвинителен пръст към момчето.

Не беше редно Айрина да продължава да живее в къщата му.

— Трябва да я уволниш — казваше му неведнъж Хауърд.

— Ти не разбираш — отвръщаше Прайс. — Тя организира всичко, което върша.

— Значи трябва да намериш някой друг да ти глади ризите — рече саркастично Хауърд. — Трябва да я уволниш, Прайс. Ако пресата узнае…

— Да, да, добре — обеща той.

Но дълбоко в себе си нямаше никакво намерение да го прави. Айрина бе част от живота му, той не можеше да се справи без нея. През годините бе сторила толкова много за него, включително това, че му помогна да преодолее сериозно пристрастяване към наркотиците, а после го поддържаше що-годе трезвен. Истината бе, че той й бе задължен.

Той отново натисна звънеца, като нетърпеливо зачака отговор. Никой не дойде.

Проклетата Айрина! Пресата можеше да довтаса всеки момент и той искаше да се прибере вкъщи в безопасност, преди да пристигнат. Прайс позвъни трети път. Пак никой не му отвори. Затършува из джобовете си, най-накрая намери ключа си и влезе бързо.

Първото нещо, което усети в къщата, бе някакъв странен мирис, някакво остро мускусно ухание.

— Айрина! — извика той. — Къде си, по дяволите?

Свали сакото си и се заизкачва по стълбите. Имаше чувството, че животът му се разпада. Съдеха сина му за убийство, бившата съпруга упорито се правеше на посмешището на века, филмът му бе отложен за неопределено време, а кариерата му отиваше по дяволите. Освен това нямаше време да работи върху нов проект. Мамка му! Какво друго можеше да се скапе?

Какво им ставаше на днешните деца? Нямаха ли никаква съвест? Беше отгледал Теди толкова внимателно, даваше му насоката, които той самият никога не бе имал. И дори да не е дръпнал спусъка, Теди е бил там и е гледал, докато тази малка руска кучка е теглила куршума на Мери Лу. А Теди, тъпият лайнар, не бе направил нищичко, за да я спре.

Прайс поклати глава. Точно сега се нуждаеше от малко удоволствие. Имаше нужда да се напуши.

Малко марихуана. Толкова ужасно ли беше? Малко марихуана и някоя жена.

Ей, идеята не беше никак лоша. Един джойнт, жена и хубава вечеря с пържола. Щеше да заведе късметлийката в ресторант „Дан Тана“.

Да. Точно от това имаше нужда. Една дълга нощ със секс до забрава.

Естествено, първо се сети за Криси. Не й се беше обаждал, откак я заряза на приема на Винъс, но тя бе от онези жени, които винаги са на разположение на някоя звезда. И той нямаше нищо против да си зарови главата в огромните й силиконови цици и да забрави за всичко.

Влезе в спалнята си и с изненада видя, че леглото му не е оправено. После чу звука на течаща вода, идещ от банята. Звучеше, като че някой си взима душ.

— Айрина! — извика той отново. — Ти ли си?

Никакъв отговор.

Мирисът, който бе усетил в коридора, сега бе още по-силен, странна смесица от аромати.

Той колебливо влезе в банята. Душът наистина беше пуснат, но никой не се къпеше. Стъклената врата се люшкаше отворена, а водата започваше да прелива и да се стича по мраморния под.

Всички флакони с афтършейв, които притежаваше, бяха отворени и се търкаляха край черната порцеланова мивка, а съдържанието им бе разплискано из цялата стая. А по средата на пода, завързана за една табуретка, седеше Консуела — устата й бе запушена, ръцете и глезените — завързани за стола. Беше гола.

Той я зяпна.

Тя го зяпаше в отговор, а от гърлото й приглушено излизаха истерични вопли.

— Исусе! — извика той. — Какво по дяволите…

После позвъни в полицията.

 

 

Лъки бе объркана. Тя, която обикновено бе толкова уверена в себе си. Обядът с Алекс и Винъс я бе хвърлил в размисъл. Тя не беше глупачка, много добре знаеше какво чувства Алекс към нея и макар че ходеше с Пиа, Лъки знаеше, че една дума от нея е достатъчна, за да зареже приятелката си и да хукне след нея. И след като дори Алекс се опитваше да я убеди да прости на Лени, явно трябваше да се замисли много сериозно.

На път за вкъщи Лъки се обади на Джино от колата.

— Как си, старче? — попита тя.

— На кого викаш старче, проклетнице? — замърмори той, наперен както винаги.

— Децата пак ще ти дойдат на гости този уикенд — уведоми го тя. — Започвам да си мисля, че прекарват повече време с теб, отколкото с мен.

— А аз започвам да си мисля, че трябва да им позволиш да видят баща си — отвърна той сърдито.

Защо всички се бяха наговорили да се нахвърлят върху нея едновременно?

— Да не би Лени да ти се е обаждал? — попита тя подозрително.

— Трябва да му позволиш да види децата, Лъки — рече Джино. — Не е честно.

— Защо? — попита тя доста ядосана.

— Защото, ако не го направиш, той ще си наеме адвокат, за да получи това право. Кажи му, че може да дойде в Палм Спрингс този уикенд.

— Искаш да кажеш, че ще приемеш Лени в къщата? — рече побесняла тя. — Може би трябва да доведе и момичето на Бонати. И това ли ще ти хареса?

— Не ставай зла с мен, детко. Той може да дойде и да остане тук, а ако иска, може да доведе и другото дете.

— Майната ти, Джино! — извика тя и тресна слушалката, като едва не се заби в един камион отпред.

Какво ставаше, по дяволите? На никой ли не му беше ясно? Нима никой не разбираше, че Лени я е предал?

Беше адски ядосана. И все пак… знаеше, че не е честно спрямо Мария и малкия Джино. Те трябваше да виждат баща си, не можеше да ги лишава от правото им.

Почувства се гузна и отново се обади на Джино.

— Добре — рече тя предпазливо. — Щом толкова искаш да го видиш, ти му се обади. Той живее в Шато Мармон със сицилианката. Покани го, не ми пука. Но най-добре недей да каниш нея.

— Успокой се — рече Джино. — Не ти отива да се държиш истерично.

— И на теб не ти отива да си на негова страна — отвърна остро тя. — И държа да отбележа, че не съм истерична.

— Ей, редното си е редно.

— Чувам те, Джино. И ако си мислиш, че стореното от Лени е редно, значи мнението ти не струва пукната пара!

— Е, както и да е, детко — рече той, без да обръща внимание на избухването й, — нямам търпение да видя малките. И щом нямаш нищо против, ще звънна на Лени.

— Повтарям. Стига да не домъкне и оная… оная жена.

— Добре, добре, схванах идеята. Имаш ли нещо против да доведе детето?

— Защо не? — провлече саркастично тя. — Можете всички да си прекарате добре с малкото копеленце на Бонати. Сигурна съм, че ще е чудесно.

Тя отново тресна телефона и веднага съжали, че е дала съгласие на Джино. Как можеше да позволи на малкия Джино и Мария да се срещнат с Леонардо или както там се казваше глупавото момче. Та те можеха дори да го харесат. Това бе невъзможно.

Тя си представи обратната ситуация. Ами ако тя бе забременяла след онази единствена нощ с Алекс? Ако беше заявила на Лени: „Ето ти едно малко Алекс Уудсче.“ Щеше ли той да приеме това? В никакъв случай. Той поначало не харесваше Алекс.

Ха! Лени трябваше да харесва Алекс. Именно той се опитваше да я убеди да прости на мъжа си.

Господи, беше направо бясна! И на всичко отгоре трябваше да седи в съда по цял ден и да слуша встъпителните изявления на адвокатите и да гледа момичето с тънкото остро лице и чернокожото момче с богатите му дебели адвокати от Бевърли Хилс, които бяха толкова убедени, че ще го отърват само защото баща му е прочут.

Ако зависеше от нея, тя щеше да изкара Мила Копистани и Теди Уошингтън навън и да ги накара да усетят поне част от това, което бяха причинили на Мери Лу.

Тя се обади на телефонните услуги, където се записваха всички обаждания за нея. Имаше няколко съобщения, най-важното от Буги в Рим. Тя нямаше желание да слуша още лоши новини, но пък от друга страна трябваше да разбере какво става с Бриджит.

Позвъни му, макар че в Италия бе три часът сутринта.

— Здрасти — поздрави я Буги. — Знаех си, че ще си ти.

— Как?

— Другите хора са тактични, Лъки. Щяха да изчакат да стане поне шест часът.

— Не ме критикувай, Буг — въздъхна тя. — Днес отнесох достатъчно упреци. Какво откри?

— Нито е хубаво, нито лошо.

— Разправяй.

— Карло се е върнал тук с Бриджит и я е завел да живее в семейната къща, някакъв занемарен дворец в покрайнините на Рим. Покрили са се там за известно време, но като отидох да ги потърся, майката на Карло, която почти не говори английски, ми каза, че са заминали.

— Къде?

— Точно това се опитвам да открия.

— Тревожа се за нея, Буг. Ти не я видя, докато беше тук. Това не беше нашата Бриджит.

— Завързах солидни връзки, така че потрай малко. Ще чуеш новини от мен веднага щом открия нещо.

— Бих се качила на следващия самолет, ако можех, но всеки ден съм в съда, а снимките за филма ми започват след четири седмици.

— Ако ми потрябваш, ще ти се обадя.

— Да, а ако е спешно, ще дойда на минутата.

— Ще те държа в течение.

Поне Буги знаеше какво прави. Лъки се чувстваше уверена, че ако нещо не е наред с Бриджит, той щеше да го разбере. Тя се прибра с по-леко сърце.

 

 

— Как ти се стори днес? — попита Хауърд, докато караше кафявото си бентли през Уилшър.

Седнал до Хауърд в лъскавата му кола, Теди се чудеше как така надутият адвокат на Прайс се бе превърнал в новия му настойник. Защо не можеше да идва и да си отива с баща си? Какво толкова ужасно имаше в това?

— Добре — отвърна той предпазливо, макар че изобщо не беше добре. Бе прекарал кошмарен ден, докато слушаше как юристите изнасят пледоариите си и го изкарват пиян тъпанар, който помагал и подстрекавал Мила в кървавата баня.

— Мейсън май ти харесва, а? Свестен е, нали?

„Той е бял. И ти си бял, помисли си Теди. Какво има да не му харесвам?“ И двамата работеха за баща му. И на двамата им се плащаше повече от добре. Цялата история сигурно струваше на Прайс купища пари.

— Да — излъга той, макар че в действителност смяташе Мейсън Димаджо за наперен дръвник. Какви бяха тези абсурдни костюми и шапки, дето ги носеше? И защо принуждаваха него, Теди Уошингтън, да изглежда като зализан тъпанар?

— Майка ти е нещо друго — отбеляза Хауърд с присмехулна усмивчица на наглото му, грижливо поддържано лице.

— Някога беше хубава — защити я Теди.

— Прайс ми показа сватбените снимки оня ден — рече Хауърд, като се огледа в огледалото за обратно виждане.

— Наистина е била красавица. Направо е изумително как се занемаряват някои хора.

— Все ти ли трябва да ме караш до съда? — попита Теди, като въртеше копчето на радиото.

— Така иска баща ти — отвърна Хауърд, като отмести ръката на Теди.

„Естествено, помисли си Теди. Нали затова ти плаща баща ми. Това е единствената причина, поради която го правиш.“

Докато минаваха през Уилшър, две полицейски коли ги настигнаха. Хауърд отби до тротоара и спря, докато профучаха покрай тях.

— Следващите няколко седмици няма да са особено приятни, Теди, но ти ще издържиш — отбеляза Хауърд.

— И ще си извлечеш поука от това, надявам се.

— Сигурно — промърмори Теди, загледан през прозореца в някакво момиче на колело с червени къси панталони и тясна тениска. Напомни му за Мила.

— Помни, че трябва да бъдеш какъвто си — поучаваше го Хауърд. — Ти си свястно момче, а не разглезено богаташко копеле. Подвели са те. Това ще твърдим ние и ще се придържаме към версията си. Но и ти трябва да ни подкрепиш. Всичко зависи от поведението ти в съда.

Теди неспокойно зашава на мястото си. Да се вози с Хауърд всеки ден до съда и обратно, щеше да е истинско мъчение. За щастие вече почти стигнаха.

Като наближиха къщата, Теди забеляза, че двете полицейски коли, които профучаха покрай тях преди няколко минути, сега бяха паркирани отвън.

— Те защо са тук? — попита той.

Хауърд забави колата си, погледна през прозореца и изстена.

— Сигурно е нещо, свързано с пресата — отвърна той кратко. — Казах на Прайс да се владее. Да се надяваме, че не е ударил никого.

— Защо ще прави такова нещо?

— Понеже баща ти се дразни от всичкия тоя шум — отвърна Хауърд, като спря зад втората полицейска кола. — Той е ядосан и изнервен. Имаш ли представа какво му причинява всичко това?

„Ами на мен? — помисли си Теди. Аз съм този, който седи в съдебната зала и когото обвиняват в какви ли не гадории.“

Излязоха от лъскавата лимузина. Хауърд заключи колата и забърза към униформеното ченге, застанало пред къщата.

— Аз съм адвокатът на мистър Уошингтън — заяви той официално. — Какво става тук?

Ченгето сви рамене.

— Най-добре влезте вътре — рече той.

— Да не би мистър Уошингтън да се е сбил?

— Имало е обир — отвърна ченгето. — И изнасилване.

— Боже! — възкликна развълнуван Хауърд. — Още лоша слава. Само това ни трябва.