Джаки Колинс
Опасна целувка (20)

Глава 20

Крещящата сирена на линейката събуди рязко Лени. Тъкмо се канеше да стане и да затвори прозореца на спалнята, понеже шумът бе толкова дяволски силен, когато осъзна, че не е в леглото си, а в линейката.

„Какво по дяволите правя в линейка?“, беше първата му мисъл.

Сигурно бе издал някакъв звук, по-скоро стон, понеже някакъв доктор се появи до него, внимателно вдигна главата му два пръста нагоре и му наля няколко глътки вода в гърлото.

— Какво се случи? — успя да попита той.

— По вас са стреляли — рече лекарят, жизнерадостен на вид рижав мъж. — Имате куршум в рамото.

— Боже! — промълви той, като се опитваше да проумее този изненадващ факт. — Как?

— Опит за въоръжен грабеж. Трябва да сте се борили.

Въоръжен грабеж. Въоръжен грабеж. Бавно започна да си спомня. Някакво крещящо момиче, размахващо пистолет. Мери Лу, хванала колието си. Чернокожо момче, застанало мълчаливо отзад.

По дяволите! Момичето бе стреляло по него. Беше насочила пистолета и бе стреляла по него! Това изглеждаше невъзможно.

— Къде е Мери Лу? — попита той отпаднало, като усети пулсиращата болка в рамото си.

Докторът се извърна за момент.

— Тя жена ви ли е?

— Не… — той изстена и внезапно си спомни. — О, боже, и по нея стреляха. Как е тя?

— Полицията ще трябва да говори с вас.

— Защо?

— Да разбере какво е станало.

— Искам да видя Мери Лу — рече той, като си мислеше колко ще е вбесена Лъки, като чуе. Вечно го предупреждаваше да е по-внимателен. — Трябва да се обадя на жена ми — рече той, като затвори очи. — Трябва да й кажа…

Внезапно всичко започна да се върти, почувства се странно. Може би се дължеше на факта, че никога преди не бяха стреляли по него.

Усещането определено не беше приятно.

 

 

— Нещо не е наред — рече Лъки, като внезапно се стегна на стола.

— Шшт… — рече грубо Джино, като я сръга, за да замълчи. — Харесва ми този Бейбифейс, това момче има глас.

— Знам, че нещо не е наред — повтори Лъки остро. — Ще се обадя вкъщи.

— Не можеш да си тръгнеш, докато човекът пее.

— Мога да правя каквото си искам, Джино — прошепна тя яростно, като стана от масата и стигна до задния край на претъпканата зала.

Стивън тръгна след нея.

— Какво става? — попита той.

— Ами… не знам, Стивън. Имам странно предчувствие, че нещо не е наред.

Той въздъхна.

— Ти и странните ти предчувствия.

— Трябва да се обадя вкъщи, да видя дали децата са добре.

— Знаеш, че е така — рече той, но въпреки това извади клетъчния си телефон. — Не биваше да се отделяш от масата — добави той. — Това е твоята нощ, Лъки. Всички те гледат. И Бейбифейс е по средата на песента си.

— Ти какъв си ми — пазач ли? — сряза го тя. Не беше в настроение да слуша нито Джино, нито Стивън да й казват какво да прави.

— Май не си на кеф — отбеляза той.

— Трябва да знам къде са Лени и Мери Лу. Не е в неговия стил, а и жена ти не прави така — тя винаги идва навреме.

— Ще се обадя у нас — рече той и набра номера си. Дженифър вдигна и го увери, че всичко е спокойно. После подаде телефона на Лъки. — Твой ред е.

Тя взе малкия телефон и звънна на Сиси.

— Всичко наред ли е?

— Разбира се — отвърна Сиси. — Защо?

— Късно е, а Лени го няма. Мислех, че може да се е обаждал.

— Сигурна съм, че щеше да звънне, ако е станало нещо.

— Значи не си го чувала? — попита Лъки, като се обърна с гръб към един кръжащ фотограф.

— Изчакай секунда — рече Сиси. — Звъни се на другата линия. Да вдигна ли?

— Да — отвърна остро Лъки. Понякога имаше необясними, но обсебващи предчувствия. Случаят беше именно такъв. Сякаш черен облак връхлиташе отгоре й и тя знаеше, че ще се случи нещо лошо.

След няколко минути Сиси се върна на телефона.

— Ами… отнася се за Лени — рече тя. Звучеше разстроена.

Лъки усети студен хлад.

— Да? — попита тя, като се боеше от най-лошото.

— Ами… стреляли са по него по време на въоръжен грабеж. Откарали са го в болницата Седърс.

— О, господи! — възкликна Лъки.

Стивън я хвана за ръката.

— Какво? — попита той.

— Стреляли са по Лени. В Седърс е.

— А Мери Лу? — попита настоятелно Стивън. — Тя с него ли е била?

— Сиси — рече Лъки, като отчаяно се опитваше да запази спокойствие. — Мери Лу с него ли е била?

— Те… не казаха.

— Какво казаха? Зле ли е? Ще се оправи ли?

„ЩЕ ЖИВЕЕ ЛИ?“, викаше безгласно тя в ума си.

— Откарали са го в интензивното.

— Остани при децата — рече Лъки, като се опитваше да мисли хладнокръвно и да не се паникьосва. — Не им казвай нищо. Тръгвам към болницата — тя изключи телефона. — Не мога да повярвам — рече тя, като клатеше глава. — Знаех си, че нещо не е наред. Знаех го, по дяволите.

— Къде е Мери Лу? — попита Стивън.

— Вероятно се грижи за него, знаеш я каква е.

Стивън кимна, като се молеше наистина да е така.

— Да вървим — рече Лъки.

— Ами Джино?

— Върни се до масата и кажи, че не ми е добре. Кажи на Джино да заведе Боби вкъщи след шоуто. Побързай. Ще взема лимузината и ще те чакам отпред.

О, боже, това чувство в корема й никога не я лъжеше. Колко пъти бе молила Лени да не кара поршето в лошите квартали на града? Той все й се присмиваше.

— Такава си паника — казваше й той. — Вечно се тревожиш, че ще стане нещо.

— Аз съм умна, Лени — отвърна му тя. — И ако и ти си такъв, ще вземеш мерки.

— Да, да, естествено — изсмя се той. — Мис Многознайка.

— Да не мислиш, че някой планира да те обере, Лени? Не става така, става за миг и винаги трябва да си нащрек. Джино ме е научил на това.

— Аз внимавам — увери я той.

— Не е вярно. Ти живееш в свой собствен свят — вечно си потопен в сценария, по който работиш, във филма си…

И постоянно спореха за това. А сега се бе случило. Тя излезе бързо от хотела и се вмъкна в лимузината. Стивън дойде след няколко минути.

— Да тръгваме — обърна се Лъки към шофьора. — И счупи рекорда. Трябва вече да сме пристигнали!