Метаданни
Данни
- Серия
- Лъки Сантанджело (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dangerous Kiss, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Таня Чунтова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- mehche
- Разпознаване и корекция
- ros_s (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Джаки Колинс. Опасна целувка
ИК „Прозорец“, ООД, 1999
Редактор: Флора Балканска
Коректор: Стоянка Душева
ISBN: 954–733–076–4
История
- — Добавяне
Глава 79
Най-важното нещо, което Бриджит се бе опитала да научи от Лъки, бе как да е силна. Явно не се бе справила много добре, защото иначе нямаше да попадне в тази ужасна беда.
Защо не бе послушала съвета на Лъки да събере сили да не се забърква с Карло. След предишния си окаян опит с мъжете Лъки я бе предупредила да внимава много, когато започва нова връзка. Тя трябваше да се вслуша във философията на Лъки — отвръщай на ударите или ще те стъпчат. Не звучеше лошо.
Но Карло не й бе оставил избор. Тя бе отишла до Лондон, решена да го накаже. А какво стана? Той я отвлече и я принуди да се пристрасти към хероина. После, когато бе напълно зарибена и зависима от него, се ожени за нея.
Бриджит наистина нямаше избор. Хероинът изличаваше процеса на вземане на решения. Ставаш сутрин, взимаш първата си доза, следва един страхотен ден, лягаш и му се наслаждаваш… всичко останало губи значение.
Така че животът й наистина се бе превърнал в поредица от сънища. А Карло бе взел мерки тя винаги да има това, от което се нуждае, никога не я лишаваше.
Нуждата от хероин я беше направила страшно зависима от Карло, примиряваше се с униженията, яростните му изблици и дори побоищата.
Едва сега успя да види ясно картината. Едва сега осъзна какво й е сторил и какво чудовище е той.
Може би й бе направил услуга, като я изостави… като я заряза в това забутано място…
Той щеше да си плати. Тя загуби детето му, неговия син. Сега вече нищо не ги свързваше, освен брачното свидетелство, а адвокатите й скоро щяха да се погрижат за това. На нея не й пукаше колко трябва да плати, за да се отърве от него. Щеше да си струва.
Полагаше максимални усилия да възвърне физическите си сили и макар че все още бе отпаднала, костите я боляха, постоянно й се гадеше и имаше главоболие, тя бе решена да напусне това място възможно най-скоро. Беше уверена, че трябва да се махне, преди Карло да се е върнал.
Кой знае какво още може да й стори? Беше способен на всичко. Можеше дори да се опита отново да я зариби. Нямаше да му е много трудно. Макар да не бе докосвала хероин от една седмица, това бе пристрастяване, с което знаеше, че ще се бори цял живот.
Когато бе надрусана, дори и Карло да се държеше като най-големия негодник, това нямаше значение.
Всяка сутрин излизаше и сядаше до гроба на бебето. Сина й. Близостта с него я изпълваше с чувство на покой. Горкото създание щеше да се роди пристрастено, тя нямаше да може да понесе болката и страданията, които щеше да изпитва.
Скоро започна да изследва голямата стара къща и околностите. Накрая откри в запустелия хамбар отзад ръждясало старо колело със спаднали гуми. След като порови още малко, попадна на велосипедна помпа. Това бе вълнуващо откритие и макар че не разбираше много от техника, веднага се зае да приведе колелото в добро състояние.
Бриджит нямаше представа къде се намира. Карло бе споменал, че са в някакво много забутано място. Но тя бе сигурна, че ако си вземе повечко вода и консерви и тръгне по пътя, в крайна сметка все ще стигне до някоя къща или до някого, който да й помогне.
В главата й се оформи план. Още два дни щеше да събира сили, да яде повече и да укрепва мускулите си.
После щеше да се качи на колелото и да си замине.
Буги привличаше хората. Ветеран от Виетнам с много спокойно държане, длъгнест и слаб, той по никой начин не изглеждаше заплашителен. Където и да отидеше, винаги успяваше да се приспособи. Така че, когато започна да се сприятелява с група старци на селския площад, те го приеха като американски писател, който изучава другите култури, и му позволиха да се включи във всекидневните им игри и да седи с тях след това, да пие черно кафе и да пуши силни цигари.
Буги си бе заплюл един определен човек, Лоренцо Тилитали, прислужник в двореца на семейство Вити. Лоренцо бе общителен, нисък и набит мъж, със сребриста коса, пожълтяла набръчкана кожа и дървен крак — спомен от войната. Беше седемдесет и две годишен и се хвалеше, че вече четиридесет години, откак работеше за семейство Вити, нито един ден не е бил болен.
Лоренцо обичаше да разказва истории и за щастие английският му беше много добър. Скоро Буги се превърна в най-добрия му слушател.
Не беше трудно да измъкне информация от Лоренцо. Той никога не млъкваше и приказваше за всичко, от международната политика до това колко е стиснат шефът му.
На Буги не му отне много да стигне до темата за Карло.
— Това момче! — изплю се Лоренцо с отвращение. — Много е разглезен. Нехранимайко. Дори сега, когато се ожени за оная американка, пак е нехранимайко.
— Американка значи — рече тихо Буги. — В двореца ли живеят?
— Преди да — отвърна Лоренцо, като надигна едно бренди, което Буги го бе почерпил. — Сега отива в Сардиния с друга жена. А съпругата… — старецът внезапно спря да говори, като усети, че може би се е разприказвал прекалено много.
— Ами съпругата? — подкани го Буги. — Тя къде е?
Лоренцо сви рамене, като пресуши коняка си.
— Още по едно? — предложи Буги.
— Не бива…
— Хайде.
— Само още едно.
Това „още едно“ развърза езика на Лоренцо.
— Американската му съпруга е бременна. И много богата. Карло е обещал на семейството си половин милион долара до края на годината.
— Айде бе! — рече Буги, като се престори на изненадан.
— Верно — увери го старецът.
— Кажи ми за американката. Тя щастлива ли е, че е зарязана, докато мъжът й е забягнал нанякъде с друга?
Лоренцо се засмя.
— Тя не знае. Той я заведе в семейната ловна вила в провинцията.
— Нима? Къде е тази вила?
Лоренцо присви очи и се вгледа в Буги.
— Защо се интересуваш толкова?
— Понякога се занимавам по малко с недвижими имоти. Имам приятел, който търси да си купи място около Рим.
Старецът изцвили от смях.
— Това място няма да го иска. То е запустяло и изоставено. Семейството няма пари да го поддържа. Може би, когато дойдат милионите, ще го ремонтират.
— Ако е толкова запустяло и изоставено, защо Карло ще води жена си там?
— Чух да казва на майка си, че тя щяла да е щастлива там.
— Тъй ли? — рече Буги, като купи на стареца още един коняк. — Та за приятеля ми. Може би трябва да я погледна тая ловна вила. Ако идеш при шефа си с нашата оферта, може да си докараш солидна комисиона.
— Наистина ли? — рече Лоренцо, а влажните му очи щяха да изскочат при тази мисъл.
— Да — отвърна нехайно Буги. — Кажи ми къде е и аз ще ида да го огледам. Ако попадна на американката, ще кажа, че съм потенциален купувач. Сигурен съм, че тя няма да има нищо против.
— Никога няма да намериш мястото — рече Лоренцо.
— Щом мога да се ориентирам в джунглите на Виетнам — отвърна Буги, — сигурен съм, че ще намеря и тази къща. Ето — добави той, като извади пачка пари, — ще ти дам петстотин долара като предплата. Ако харесам мястото, ще получиш още. Ако не, нищо няма да загубиш, а ще си по-богат.
Лоренцо се вгледа в парите с алчно изражение на сбръчканото си старо лице. Заплатата му не бе променяна през последните десет години, а малко парички отгоре със сигурност нямаше да са му излишни. Дъщеря му искаше да иде в Милано, за да стане учителка; жена му имаше нужда от ново зимно палто; синът му бе женен с две деца и му трябваха много неща.
Той сграбчи банкнотите и бързо ги напъха в джоба си.
— Утре ще ти начертая карта.
— Добре — рече Буги, усетил, че не върви да го притиска да бърза. — Споразумяхме се.