Джаки Колинс
Опасна целувка (35)

Глава 35

— Отдавна не сме се чували.

— С кого говоря?

— Шегуваш се, нали?

Лъки въздъхна и хвана здраво слушалката.

— Здрасти, Алекс — поздрави го тя. — Улучваш безпогрешно момента.

— Какво ще рече това?

— Ще рече, че преди двадесет минути ние с Лени имахме голям скандал и той си тръгна.

— Тръгна си?

— Чу го най-напред оттук.

— Исусе! Това не е редно.

— На мен ли го казваш? Седя си в празната къща и няма на кого да забия един юмрук в мутрата.

— Ако ще ти олекне, можеш да вземеш моята.

— Ядосана съм и съм разстроена.

— Звучи ми здравословно.

— Сам ли си?

— Мога да бъда след десет минути. Защо?

— Помислих си, че мога да намина да си излея яда.

— Искаш ли да дойда да те взема от вас?

— Все още мога да карам, благодаря ти много.

— Ще извадя водката.

— Ще се видим след десет минути.

„Какво правя?“, помисли си тя. „Тичам при Алекс при първия проблем. Това е лудост.“

И все пак, защо да не иде при Алекс? Независимо дали на Лени му харесва или не, той бе най-добрият й приятел. А и не можеше да товари Стивън, той си имаше достатъчно проблеми на главата.

Освен това отношенията й с Алекс бяха чисто платонични.

Разбира се, имаше една нощ преди пет години… Но това бе единичен случай, за който и двамата се бяха съгласили да забравят. Плюс това Алекс си падаше само по азиатки, а тя беше влюбена в Лени. Между нея и Алекс не прехвърчаха никакви искри. Абсолютно никакви.

Преди да тръгне, тя се обади в Палм Спрингс, за да говори с децата си. Вместо това попадна на Джино, който я уведоми, че вечерят.

— Всичко наред ли е, момичето ми? — попита Джино.

— Естествено. Защо?

— Нещо не ми харесва гласът ти.

О, да, познаваше и кътните й зъби, хитрият старчок!

— Не ставай глупав — рече тя нехайно. — Наслаждавам се на почивката си.

— Ще задържим децата колкото пожелаеш — каза той. — Те се забавляват добре.

— Мерси, Джино. И моля те, благодари на Пейдж от мое име.

След пет минути тя беше във ферарито си на път за дома на Алекс. Той живееше малко по-нататък по крайбрежната магистрала в един съвременен шедьовър по проект на Ричард Майър. В известен смисъл бяха съседи, макар че никой от тях не се отбиваше на гости.

Той стоеше на входната врата и я чакаше.

— Каква приятна изненада — каза той. — Жалко, че си ядосана.

— И още как — рече тя, слизайки от ферарито си. — И ти щеше да се чувстваш по същия начин.

— Ще ти кажа какъв е планът — рече той, като я хвана под ръка. — Взимаме моята кола, защото мразя шофирането ти. И отиваме до каньона, после в „Садълбаг Ин“, където ще вечеряме спокойно и междувременно ти ще ми разкажеш всичко.

— Не планирах вечеря — каза тя, посочвайки дрехите си. — Само ме погледни: тръгнах по джинси и пуловер.

— Лъки, не знам как да ти го кажа, но ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.

— Ти си предубеден, Алекс, защото аз съм най-добрата ти приятелка.

— Може би. Но освен това си и най-умната жена, която познавам, така че няма да спорим. Обаче хладилникът ми е празен, а и двамата имаме нужда от добро хапване.

— Не съм гладна.

— Добре ще е да огладнееш. Бях планирал бурна нощ и тантричен секс с Пиа, но след като провали този малък сценарий, да вървим да получа някакво друго удовлетворение.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Хмм… тъй като не си падам по тантричния секс…

— Ха, ха! — рече Алекс. — Направо ме разсмя.

— Искам да те зарадвам.

— Айде стига — рече той. — Влизай в колата.

— Боже, какъв заповеднически тон — промърмори тя. — Бях забравила какво е да съм покрай теб.

— Аз съм режисьор — рече той живо. — Такива сме си.

Тя се качи в мерцедеса му и поеха към каньона. След малко тя се засмя.

— Радвам се да видя, че върнах усмивката на устните ти — рече той, като хвърли поглед към нея. — Би ли споделила шегата?

— Спомних си нещо — отговори тя.

— Какво?

— Последния път, когато се возих с теб при обратните обстоятелства.

— Искаш да кажеш оня път, когато трябваше да идем да видим Джино в Палм Спрингс?

— Именно — отвърна тя. — Бях откачила, мислех, че Лени е мъртъв. Но се оказа, че е бил отвлечен. Само че ние не знаехме, нали?

— Звучи ми като сценарий за някой от филмите ми.

— Надявам се да не стане.

— Ако си спомням правилно, ти беше страшно покрусена. И накрая се озовахме в един долнопробен бар с някаква секси стриптийзьорка. Как се казваше тя?

— Шофиращата мис Дейзи — рече Лъки и се изхили, като си спомни невероятната чернокожа стриптийзьорка.

— Точно така — рече Алекс и също се засмя. — Ти настояваше да й намеря работа.

— А ти не искаше — рече Лъки.

— Боже! — рече Алекс, като се засмя при спомена. — Каква нощ беше. Ти изобщо не беше на себе си.

— А пък ти сигурно си бил трезвен като репичка.

— Всъщност бях — отвърна той. — Налагаше се. Един от нас трябваше да запази контрол.

— Разбира се — рече тя.

— После правихме див секс в оня мотел „Норман Бейтс“ на гъза на географията — напомни й той. — А на сутринта теб те нямаше.

Лъки спря да се смее.

— Алекс — каза тя, а лицето й доби сериозен вид. — Не биваше да споменаваш това. Бях пияна. Не знаех какво правя.

— Никога не съм смятал, че ще чуя такова извинение от теб — рече той, поклащайки глава.

— Това не е извинение, а факт. Дори не си спомням дали сме правили секс. Ти вероятно си припаднал.

— Много ти благодаря.

— Така ли беше?

— Какво?

— Припадна ли?

— Ако това те кара да се чувстваш по-добре.

Пътуваха мълчаливо няколко минути, после Алекс попита:

— Казвала ли си някога на Лени?

— Разбира се, че не.

— Тогава защо ме мрази?

— Не те мрази.

— Разбира се, че ме мрази.

— Не е вярно. Всички сме приятели.

— Бяхме приятели около два месеца, след като той се появи отново, после отношението му внезапно се промени. Не може да не си забелязала.

— Той те харесва, Алекс.

— Глупости! Мисля, че знае.

— Няма начин да научи — отвърна тя. — Никога не съм му казвала.

— Както и да е, какво е правил той през цялото това време, докато са го държали в оная пещера — чекии ли?

— Не говори така.

— Ами момичето, дето го е спасило?

— Между тях не е имало нищо.

— Откъде знаеш?

— Понеже сам ми го каза и аз му имам доверие.

— Окей, ако ти го вярваш, и аз ще го повярвам.

— Може ли да приключим тази тема, Алекс.

— Както кажеш, Лъки.

 

 

След като излезе и се качи в колата, Лени осъзна, че няма къде да иде. Освен това осъзна, че Лъки е права. Изкарваше гадното си настроение върху нея, а тя не беше виновна абсолютно с нищо.

Тя бе споменала развод. Как можеше да заговори за развод в такъв момент? Самият факт, че го направи, страшно го разгневи. За бога, нима не разбираше какво преживява?

„Да“, шепнеше някакво гласче в главата му. „Много добре разбира. Ти се държиш като дръвник и това продължава прекалено дълго.“

Трябваше да се успокои. Да се успокои и да си събере мислите. Да се прибере, да се извини и да се върне към нормалния живот. Защото каквото и да правеше, не можеше да съживи Мери Лу.

Междувременно караше безцелно и накрая реши да пренощува в „Сънсет Маркис“. Да остане насаме със себе си за една нощ, не беше чак толкова лоша идея. Все пак бе преживял месеци затворен сам, когато го отвлякоха.

След като се върна от това мъчително преживяване, му трябваше известно време, за да започне отново да води нормален живот. А сега това. Времето нямаше да се върне назад, колкото и да се молеше за това.

Образът на Мери Лу танцуваше пред очите му. Толкова талантлива, хубава и добра. Ами ако се беше пресегнал към пистолета веднага? Ами ако бе отворил вратата на колата си и се бе сбил с нападателите?

Ами ако, ами ако, ами ако… Думите продължаваха да отекват в главата му и го подлудяваха.

Може би утре щеше да се почувства по-добре. Той нямаше да се прибере вкъщи, докато това не стане. Лъки заслужаваше по-добро отношение.

 

 

Алекс я остави да говори. Седяха навън на маса за двама и Лъки изля всичките си проблеми.

— Може би направих грешка, като се отказах от работата си в студиото — рече тя, като се замисли за ситуацията. — Не че не харесвах това, което правех, просто усещах, че трябва да прекарвам повече време с Лени и децата.

— Липсва ли ти работата в „Пантър“? — попита Алекс.

— Мисля, че да — рече неуверено тя. — Беше трудно, но на мен така ми харесва. Винаги съм работила усилено. Когато бях на двадесет, строях хотели във Вегас и Атлантик сити. Джино ме научи какво е работна етика. Иди и го направи — при това както трябва.

— Ако ти липсва, винаги можеш да се върнеш. Все още си собственичка на студиото.

— Ще се чувствам малко тъпо да се върна толкова скоро. Трябва да дам шанс на хората, които съм оставила да го ръководят.

— Какви планове имаш тогава? Ще откачиш, ако си седиш и не правиш нищо.

Тя кимна, като взе чашата си с вино.

— Прав си.

— Хрумна ми нещо — рече той.

— Какво?

— Защо не режисираш някой филм? Много по-различно е от това да си седиш в кабинета и да отпъждаш агенти и режисьори. Режисирай свой собствен филм, Лъки — подтикна я той. — Нещо, по което си запалена.

— Никога не съм мислила за това.

— Такова предизвикателство е само за теб. Освен това имаш всичко необходимо. Не се налага да минаваш през всички глупости от сорта на намиране на студио, което да ти събере парите. Можеш да одобриш собствения си проект, а после да го режисираш.

— Нямам достатъчно опит.

— А какво ще кажеш за съвместен проект с мен?

Тя се засмя сухо.

— Това много ще се хареса на Лени.

— Значи смяташ да си живееш живота, като се тревожиш какво ще си помисли Лени, така ли? Къде е онзи твой независим дух?

— Лени е мой съпруг, Алекс.

— Знам това, но нали не се налага да искаш разрешението му?

— Честно казано, май си прав — той наистина малко те ревнува. Така че, ако се заемем с някой общ проект с теб, това може да го изкара от релси.

Алекс сви рамене.

— Беше просто хрумване.

— Все пак благодаря за предложението — каза тя.

— Вероятно бихме си изпокъсали нервите един на друг, понеже аз съм много твърдоглава, а и ти не падаш по-долу.

— Ти — твърдоглава? — рече Алекс, а смъртоносната му крокодилска усмивка блесна насреща й с пълна сила.

— Боже! Никога нямаше да се сетя.

Лъки не можа да не се усмихне на свой ред.

— Нека да поговорим за теб. Как е майка ти?

— Доминик е много добре. Откакто се ожени за оня оперен певец, ме остави на мира.

— Това е хубаво. Сигурно си доволен.

— Престани да говориш като психоаналитик.

— От мен щеше да излезе чудесен психоаналитик.

— С каквото и да се заемеш, би се справила чудесно.

— Ти винаги ме караш да се чувствам добре, Алекс — тя отпи още една глътка от виното си. — Впрочем как е любовният ти живот?

— Знаеш за любовния ми живот, Лъки — отговори той мрачно. — Идват и си отиват. Аз свършвам и те си заминават.

— Алекс, Алекс, защо не си намериш някое свястно момиче и не се задомиш?

— Сега пък звучиш като майка ми.

Тя леко се засмя.

— Първо като психоаналитик, после като майка ти. Кое предпочиташ?

— Ако имах избор — рече той бавно, — ти щеше да си свободна жена — дълга многозначителна пауза. — И щеше да си с мен.