Джаки Колинс
Опасна целувка (76)

Глава 76

Брокерката беше дребничка надарена блондинка, попрехвърлила петдесетте. Носеше скъп костюм на Ескада, диамантени обици и изключително високи токчета. Посрещна го с дежурна усмивка и прекалено фамилиарно държане.

— Мистър Голдън — запени се тя, когато той излезе от колата, — може ли да ви наричам Лени?

— Разбира се — рече той, като се приближи до къщата, която щеше да му показва.

— Това е ужасно хубава къща — каза тя, като пъхна ключа и влязоха. — Дава се под наем, но собственикът каза, че след като става въпрос за теб, може да си помисли да я продаде заедно с мебелите и всичко останало. Някога къщата е била наета от Ракел Уелч. А миналата година една много известна млада телевизионна звезда е живяла тук няколко месеца — жената сниши гласа си. — Тя настоява да не издаваме коя е, така че не ми е позволено да ти кажа името й.

„Голяма работа“, помисли си Лени, като огледа просторното фоайе.

— Разходи се, разгледай — продължи брокерката. — Мисля, че тази къща ще ти се стори отлична, а има и допълнително предимство: панорамна гледка към града. И разбира се, всички стаи предлагат страхотни условия за забавления.

Той я последва из едноетажната къща, разположена високо в Лома Виста. Имаше три спални, всичките с бани, три дневни, голяма кухня в провинциален стил, басейн и тенис корт. Наистина бе прекалено голяма и претенциозна за това, което му трябваше.

— Колко иска собственикът? — попита той.

— Три милиона — отвърна тя, сякаш това бе много изгодна цена. — Но съм сигурна, че може да я вземем и за по-малко.

— А наемът?

— Дванадесет хиляди на месец.

— По телефона ти казах, че търся нещо от шест до осем хиляди — рече той, ядосан, че му губи времето.

— Да, наистина, мистър Голдън… Лени. Но като видях тази къща, тя ми се стори толкова съвършена. Ти спомена, че искаш да има три спални и гледка и все пак Сюзан Съмърс е живяла тук.

Той я погледна озадачено.

— Стори ми се, че каза Ракел Уелч.

— И двете са живели тук — каза тя, без да мигне от явната си лъжа.

Тази жена започваше да го изнервя. Той съвсем ясно й каза, че лимитът му е осем хиляди, което бездруго му се струваше прекалено много. Но не искаше да си губи времето в търсене на къща месеци наред. Приоритетът му в момента бе да настани Клаудия и Леонардо, за да се махнат от живота му.

— Какво ще кажеш да направиш оферта на собственика? — предложи той, като огледа кухнята.

— Каква оферта? — отвърна тя, а в очите й заблестяха доларови знаци.

— Седем хиляди на месец.

Тя любезно се засмя.

— Мистър Голдън… Лени… та те искат дванадесет.

— Знам — каза той, като влезе в трапезарията. — А какво ще кажеш за компромисен вариант девет?

— Мога да им направя такова предложение.

— Предлагам ти да го сториш.

— А да сложим ли и клауза, в случай че решиш да я купиш?

— Да, може. Макар че за три милиона нямат никакъв шанс.

— Цените на недвижимата собственост постоянно нарастват, мистър Голдън — занарежда тя. — Продадох три къщи този месец, всичките над четири милиона.

— Сигурен съм — отвърна той нетърпеливо. — Имаш ли да ми покажеш нещо друго?

— Не. Ще им предам офертата ти и ще те уведомя.

Той се чувстваше измамен заради това, че е знаменитост. По дяволите! Дванадесет хиляди месечно! Кого баламосваше тая?

Когато Лени се върна в хотела, Леонардо вече бе в леглото, а Клаудия бе в кухнята и приготвяше спагети. Той не беше гладен, но въпреки това седна.

Едно нещо трябваше да й се признае на Клаудия — бе невероятна готвачка, а нейният сос болонезе бе повече от вкусен и той изгълта две препълнени чинии спагети, преди да се усети.

Тя не яде. Кръжеше край него, за да се увери, че има всичко необходимо. Дебели препечени чеснови хлебчета, зелена салата, студена бира.

Ей, ако живееше с Клаудия, щеше да се угои като прасе. Особено след като не тренираше, понеже всичките му фитнес уреди бяха в крайбрежната къща. Заедно с Лъки.

Неговата Лъки. Единствената любов в живота му.

И какво правеше той, за да си я спечели обратно? Понеже ако не действаше бързо, знаеше, че Алекс Уудс е готов и чака. Копелето.

 

 

Дюк внезапно се събуди. Беше заспал зад волана на удобния си зелен шевролет, паркиран на улицата близо до входа на гаража на Шато Мармон. И кой можеше да го вини? Бе прекарал тежък ден. Открадна две коли. Изтараши къщата на Прайс Уошингтън. Изнасили камериерката.

Той се замисли за камериерката за момент. Сочно парче. Тя пищеше като прасенце, когато проникна в нея отзад. Това му хареса.

Лека усмивка пробяга по лицето му при спомена. Той се опиваше от страха на хората. Особено на жените.

Беше преживял достатъчно за един ден и сега бе уморен. Прекалено уморен, за да може дори да си помисли да довърши Лени Голдън. И утре е ден. Освен това трябваше да обмисли нещата и да изпипа подробностите.

Мейбелин бе сключила сделка с Мила, съкилийницата й. Сделката бе, че той ще може да обере къщата на семейство Уошингтън в замяна на това, че ще убие Лени Голдън. Мила бе дала на Мейбелин подробности за къщата — кода на алармената инсталация, местоположението на сейфа, разположението. Подробности, които Мейбелин му предаде при последното му посещение.

И какво от това? Той можеше да се вмъкне вътре без всичката тази информация? И след като влезеше, можеше да убеди Консуела да му каже всичко, което му трябваше. Особено след като я наведе кучешката над табуретката в банята и започна да маже сочния й задник с различни афтършейфи и одеколони.

Това си беше истинска тръпка. Особено когато смесените миризми проникнаха до главичката на пениса му, като го опариха силно.

Ох… но болката му хареса. Тя прибавяше тръпка към приключението, а всеки удар беше ново приключение.

Така че… това не беше честна сделка. Защо трябваше да рискува да го тикнат в пандиза — не че щеше да позволи отново да го хванат — за такава малка компенсация?

Боже мили. Да не би Мейбелин да омекваше? Той можеше да спечели яки мангизи, за да пречука някого.

Изпълнен с тези мисли, той погледна часовника си и реши, че е крайно време да зареже шевролета. Извади една велурена кърпичка от джоба си и избърса всяка повърхност, която бе докосвал, а после излезе от колата и стигна до подножието на хълма пеша, като се насочи към дома си.

След като Мейбелин прецака възможността да живеят в голямата къща с доведената им баба, наложи му се да наеме гарсониера в една пресечка на булевард „Холивуд“. Това не бе идеалният избор за Дюк. Той знаеше къде му е мястото — в къщата, която дядо им, им бе оставил.

Майната й на Мейбелин и на злобните й изблици. Само ако го беше изчакала да се прибере, всичко щеше да е толкова лесно.

 

 

Айрина надуши проблема много преди да се случи. Винаги бе долавяла такива неща като с антена. И като видя полицейските коли, паркирани пред къщата, първата й мисъл бе, че най-накрая са дошли да я арестуват. Бяха открили, че е влязла в страната с фалшиви документи, и се готвеха да я депортират. Тя не беше Айрина Копистани. Казваше се Людмила Ламара, известна престъпница в Русия.

Вече двадесет години се страхуваше, че това ще се случи.

Приближи се до входната врата, влачейки крака. Един униформен полицай препречи пътя й.

— Да? — спря я той с не особено дружелюбен глас.

— Аз живея тук — обясни тя, оглеждайки широкото му говеждо лице за някакви знаци, които да подскажат предстоящия й арест.

— Името ви?

Тя се поколеба за момент.

— Айрина Копистани — отвърна тя и стисна ръце. — Аз съм икономката на мистър Уошингтън.

— Най-добре влезте.

— Какво става? — попита неуверено тя.

— Детектив Соло ще ви информира.

— Къде е мистър Уошингтън? Добре ли е?

— Той е в къщата, госпожо.

Понякога сънуваше кошмари, че с Прайс може да се случи нещо лошо, преди да успее да му каже колко много означава той за нея. Не би понесла да го наранят по някакъв начин. Той бе единствената й причина да живее. Единствената истинска любов в живота й.

Сърцето й биеше прекалено бързо. Тя прекрачи прага и влезе в предното фоайе, където се бяха събрали множество непознати. Видя Хауърд Грийнспан да говори с висок, изпит мъж с мазна коса.

— Коя е тази жена? — попита мършавият мъж при появата й.

— Всичко е наред — рече Прайс, излизайки от хола. — Айрина е икономката ми.

— Добре — рече детективът. — Точно с нея искам да говоря.

Сърцето на Айрина слезе в петите. Айрина Копистани. Людмила Ламара. За коя от двете я мислеше той?