Джаки Колинс
Опасна целувка (28)

Глава 28

Бриджит седеше в първокласния салон на самолета на Бритиш Еъруейс за Лондон. Можеше да гледа някой филм или да чете списание, но не го направи, понеже мислеше единствено за предстоящата си среща с Карло.

Фактът, че е бременна, бе потвърдил най-лошите й страхове. Ако двамата с Карло се бяха любили и тя бе приела това доброволно, щеше да си го спомня. Но не беше така. И това бе достатъчно доказателство, че той я е упоил.

Бриджит бе противничка на абортите. Веднъж, когато с майка й се скараха, Олимпия й заяви, че се е опитвала да се отърве от нея, преди да се роди. Бриджит знаеше, че никога не би могла да постъпи така с нероденото си бебе. Това не беше редно и на нея й се щеше майка й никога да не й бе разказвала тази история.

Тя не отиваше при Карло да му каже: „Виж, аз съм бременна. Моля те, дай ми пари да направя аборт.“ Бриджит имаше цяло състояние и не й трябваше нищо от Карло. Искаше само да го погледне в очите и да види какво щеше да каже лъжливият подлец в своя защита.

Няколко дни преди това Бриджит отиде в студиото на Фредо и докато той говореше по телефона, тя провери бележника му, намери адреса и телефонния номер на Карло в Лондон и ги преписа. След като направи това, тя почувства, че има по-голям контрол върху ситуацията.

Не бе казала на Лина, защото тя щеше да се наслаждава на всяка секунда и вероятно щеше да й се примоли да се включи.

„Какво ще кажа на Карло, когато го намеря?“, запита се тя. „Кой знае? Като го видя, ще измисля нещо.“

Внезапно си спомни за нощта, когато Сантино Бонати отвлече нея и Боби и се гаври с тях. Как се бе справила тогава?

Протегна се към един пистолет и му пръсна черепа.

Тя потръпна при спомена.

Отмъщението е сладко. Лъки й бе казала това. А Бриджит бе усвоила този урок.

Тя се облегна на мястото си и затвори очи. Скоро щеше да е там, готова да се справи с всичко.

Летище Хийтроу бе пълно с народ, както обикновено. На слизане от самолета я взеха и я прекараха бързо през митницата. Пред летището я чакаше кола с шофьор, за да я отведе до „Дорчестър“, любимия й хотел. Всъщност при други обстоятелства Лондон бе любимият й град.

След едно кратко пътуване из града тя си взе стая в хотела, поръча рум сървис, вечеря пред телевизора, а после се вмъкна в леглото и спа четиринадесет часа. Бриджит знаеше по-добре от всеки друг как да се справи с умората от часовата разлика след дългия полет.

Събуди се в осем сутринта, свежа и готова да посрещне всичко.

Първото нещо, което направи, бе да се обади на Лъки в Ел Ей. Тя поиска да знае какво прави кръщелницата й в Лондон.

— По работа съм — отвърна тя мъгливо. — Може да продължа към Милано.

— Пази се — каза Лъки. — И не забравяй да се забавляваш.

— Винаги го правя.

— Обаждай се.

— Непременно.

Замислена, тя остави слушалката.

Карло Виторио Вити, пази се, идвам. Надявам се да си подготвен, понеже за игра са нужни двама и повярвай ми — на мен ми се играе.

Повечето дни Карло Виторио Вити обядваше или в „Ланганс“, или в „Льо Каприс“. Имаше собствена маса и в двата ресторанта и сервитьорите му се подмазваха, понеже даваше щедри бакшиши. Карло съзнаваше колко е важно да се държиш добре с хората, които те обслужват. Това му даваше предимство.

Обикновено обядваше сам, понеже предпочиташе собствената си компания пред тази на други хора. Достатъчно бе, че е вързан в Лондон с досадната си работа просто защото родителите му го изгониха заради скандала. Не искаше и да общува с досадници като капак.

Да, скандалът. Какво толкова лошо имаше в това да поддържаш връзка с младата жена на един политик, която щеше да наследи всичко след смъртта на осемдесетгодишния си съпруг? Е, съпругът й наистина умря — при мистериозни обстоятелства — и внезапно всички насочиха пръст към него.

Независимо че никой не можеше да докаже дали той има нещо общо с това. Какво от това, че името на семейството му се бе разчуло заради този срамен случай? Той бе граф Карло Виторио Вити и като такъв, бе доста добра партия в Рим. Но след скандала се превърна в парий, а семейството му нямаше търпение да се отърве от него. Баща му набързо го прати в Лондон и убийствено досадната работа в банката.

Междувременно младата му любовница, вдовицата Изабела, бе избягала с някакъв тлъст оперен певец и за негово огорчение той, Карло, остана с пръст в уста.

Бе пристигнал в Лондон мрачен и бесен. Как се бе случило това? През целия му живот не се бе налагало да работи. Той бе граф. Графовете не живееха от труда си. И макар че семейството му бе бедно като църковна мишка, поне имаха благородно потекло, датиращо от векове.

Карло мразеше да работи. Особено в банка, заобиколен от истински бачкатори. Беше унизително и той никак не се наслаждаваше на това.

Знаеше какво трябва да направи, а именно — да си намери много богата жена. Ако успееше да стори това, щеше да се отърве от семейството си завинаги.

Естествено, това трябваше да е подходящата жена. Не всяка отговаряше на изискванията на граф Карло Виторио Вити.

В момента той бе сгоден за грозноватата дъщеря на един голям индустриалец. Карло не обичаше момичето, всъщност дори не я харесваше кой знае колко. Но тя щеше да наследи цяло състояние и бе много привързана към него, така че, ако на хоризонта не се появеше друга, щеше да се наложи да се ожени за нея. Мизерната месечна издръжка, която получаваше от баща си, и мижавата му заплата в банката просто не бяха достатъчни.

При последното му пътуване до Ню Йорк досадно плебейският му братовчед Фредо се опита да му натресе две манекенки. Фредо винаги се опитваше да го впечатлява. Уви, нито една от постъпките на братовчед му не успяваше да спечели възхищението му.

Едно от момичетата се казваше Бриджит и у нея имаше нещо, което веднага му замириса на пари. Когато момичетата отидоха до тоалетната, Фредо целуна пръстите си, красноречиво сви устни и каза:

— Белисима, а? Бела! Бела!

— Коя е русата? — попита Карло. — Не е просто манекенка, нали?

Фредо се наведе към него и зашепна съзаклятнически.

— Бриджит не обича хората да знаят — каза той, — но истината е, че фамилията й е Станислопулос.

— От богаташите Станислопулос? — попита Карло, като видимо се оживи.

— Да — отвърна Фредо. — В крайна сметка ще наследи всичко. Но не споменавай, че знаеш.

— Разбира се — рече гладко Карло. И когато Бриджит се върна на масата, той видя бъдещето си.

Карло не беше глупак. На тридесет и една, той си бе поживял и добре познаваше слабия пол. Поради титлата и елегантния си вид жените постоянно му се хвърляха на врата — точно като негърката до Бриджит. Можеше да я има, когато си поиска. Той смяташе повечето жени за безполезни курви, евтини уличници, които не заслужаваха да ги погледнеш втори път.

Но веднага щом научи коя е Бриджит, състави план. И понеже бе в Ню Йорк само за два дни, планът му трябваше да бъде изпълнен бързо. В джоба си държеше пакет бели хапченца, които използваше, когато не искаше да си дава зор да ухажва някое момиче цяла вечер. Една таблетка в питието й и тя бе негова. Не че се налагаше да упоява завоеванията си, но така бе много по-лесно и не изискваше разговори и фалшиви обяснения в любов.

Инстинктът му подсказа, че Бриджит не е от този вид момичета, които ще скочат в леглото при първата среща, така че малко преди да излязат от клуба, той пусна половин таблетка в чашата й. Като стигнаха до апартамента й, тя бе много отпусната и спокойна и беше лесно да се люби с нея.

Тръгна си, преди да се бе събудила. Много добре знаеше какво прави, като й даде само половин таблетка. Искаше тя да си спомни единствената им страстна нощ. Искаше да се тревожи и да се пита защо не й се обажда.

Ако бе като всички останали момичета, с които бе спал, щеше да чака до телефона и да затаява дъх, докато не получи известие от него.

След като изпълни мисията си, той се върна в Лондон при годеницата си. Но си мислеше само за Бриджит и за това каква двойка щяха да бъдат.

Пресметливо реши да й остави три месеца, после да се върне в Ню Йорк и да я грабне в обятията си като герой-завоевател. Дотогава тя трябваше да се е размекнала достатъчно.

Междувременно му трябваше капитал, така че той обработваше годеницата си, убеди я да купи една антична диамантена карфица, която не й трябваше, и прибра солидната комисиона от търговеца. После я помоли за краткосрочен заем, като обясни, че парите, които очаква от Италия, необяснимо защо били задържани.

Тя бе готова на всичко за него, тази непривлекателна тридесет и три годишна наследница, която все още живееше със също толкова непривлекателните си родители.

За нейно нещастие тя не бе достатъчно богата. Защо да се жени за нея, когато можеше да има красавица, богата като в арабска приказка?