Джаки Колинс
Опасна целувка (32)

Глава 32

— Залети сме от информация — рече детектив Джонсън.

— Има ли нещо, което си струва? — попита Лъки, която никак не бе доволна от напредъка на разследването, но се опитваше да се сдържа.

— Пресяваме.

Докато той пресяваше, Лъки имаше свой екип детективи, които ходеха от къща на къща и разпитваха всички собственици на джипове в радиус пет мили от мястото на инцидента и показваха полицейското изображение на двамата заподозрени. Само да можеше Лени да си спомни поне една цифра от номера на колата. Но в главата му не бе останало нищо.

След като малките бяха в безопасност в Палм Спрингс, а Боби бе в Гърция, Лъки умишлено се постара да прекара повече време с Лени с надеждата, че ще успее да го убеди да иде при психоаналитичката на Винъс.

Невъзможно бе да го накара да се съгласи — той отказваше и да чуе.

Тя запази спокойствие и се опита да се примири с положението. Знаеше, че в крайна сметка Лени отново ще се превърне в човека, когото обичаше.

— Добре, Лъки — рече той, когато един ден тя предложи да дойде с него на една от дългите му разходки покрай брега. — Но честно казано, предпочитам да съм сам.

— Така ли? — рече тя, малко напрегната.

Той сякаш не забеляза реакцията й.

— Аха — отвърна спокойно.

— Щом е така…

— Позволено ми е да имам предпочитания, нали? — сопна й се той.

— Спокойно, Лени — каза тя. Всъщност беше на предела на търпението си. — Можеш да си сам за постоянно, щом това ти харесва.

— Ти това ли искаш? — отвърна й той. — Защото, ако е така, лесно може да се уреди.

Тя се опитваше да избегне кавгата, но Лени очевидно се бе насочил в тая посока. Всъщност той изглеждаше твърдо решен да започне спор.

— Държиш се като тъпанар — рече тя. — Никога не си доволен от нищо.

— Какво да направя, като предпочитам да съм сам?

„Не“, помисли си тя, загледана в него. „Няма да започвам, да се карам с човека, когото обичам. Отказвам. И той няма да ме принуди да го сторя.“

— Размисли ли за предложението ми за Ню Йорк? — попита небрежно тя. — Можем да идем за един дълъг уикенд и да се опитаме да се позабавляваме.

— Да се забавляваме ли? — попита той, като поклати невярващо глава. — Мери Лу е два метра под земята, а ти искаш да се забавляваме.

— Господи, Лени — сряза го тя. — Наистина прекаляваш.

— Аз ли прекалявам?

— Това самосъжаление трябва да спре. Колко дълго смяташ, че можем да го понасяме?

— За кого говориш?

— Аз, децата, всеки, който се опитва да се доближи до теб. Ти си се затворил в черупката си, Лени. Точно както постъпи след отвличането.

— Съжалявам, ако убийството на Мери Лу създава неудобство на някого — рече той през зъби. — Не уцели подходящ момент, нали? Ти реши да зарежеш студиото и да се позабавляваш, но за съжаление нещата не се развиха така, както планираше. И докато сме на тази тема, нямаше да е зле да обсъдиш с мен решението си да напуснеш работа, преди да съобщиш на всички. Аз взимам ли важни решения, без да обсъдя с теб?

— Значи това те човърка толкова?

— Не, само казвам, че си спомням и един друг път, когато бе взела важно решение, без да ме питаш, и това беше, когато купи проклетото студио.

— Нека не се караме, Лени.

— Защо? През последните шест седмици ти ме преследваш, за да си намериш повод да се скараме.

— Ти си абсолютно лайно! — извика тя разярена, че той е толкова несправедлив. — Точно ти си този, който търси повод да се скараме.

— Не. Аз искам само да бъда оставен на мира. Толкова много ли е това?

— Да, Лени, много е — рече тя гневно. — Имаш живот, семейство и жена. Знаеш ли, че не сме се любили почти два месеца?

— Аха, значи затова било всичко.

— Не е затова, Лени. Става въпрос за това да бъдеш с някого, да го обичаш.

— Трябваше да се сетя, че за теб сексът, естествено, е най-важен.

Тя го погледна, сякаш е някой непознат поради начина, по който се държеше.

— Ако можеше да си спомниш проклетия номер на джипа, може би щяхме да хванем убийците и да продължим живота си — рече тя, като го жегна.

— Да не мислиш, че умишлено съм го забравил? — попита той вбесен.

— Не. Но нали уж мислиш, че си го видял, и въпреки това казваш, че не можеш да си спомниш дори първата буква.

— Не съм виновен.

— Знаеш ли, Лени, не ми се стои около теб, когато си такъв.

— Мисля, че трябва да се изнеса някъде за два-три дни — рече той. — Да си избистря главата без теб, след като те карам да се чувстваш зле.

— И какво ще правиш, като се изнесеш? — предизвика го тя.

— Ще се чукам, ще се напия — рече той, развявайки словесно червено знаме. — Кой знае, по дяволите? Писна ми да следиш всяка моя стъпка. Ти имаш мания за контрол над останалите. Може би ми трябва малко свобода.

— Майната й на свободата — рече тя яростно. — Ние сме женени. Да си женен, означава да си заедно с партньора си. Ако искаш свобода, тогава да се разведем.

Лъки почти не можеше да повярва, че тези думи излязоха от устата й. Тя обичаше Лени, бяха преживели толкова много заедно, но ако той продължаваше да се държи като задник, тя нямаше намерение да го търпи.

— Нямам нищо против — заяви той просто така.

Нима девет години брак не означаваха нищо за него? Нима бе готов просто да си тръгне? Тази ситуация се изплъзваше от контрол. Но хей — тя никога не е била малката женичка, която си седи вкъщи и търпеливо понася гадното държане на мъжа си. Тя бе Лъки Сантанджело и живееше живота си според своите правила. Ако той изгаряше от нетърпение да си тръгне — прав му път.

— Махам се — заяви Лени. — Ще се обадя след няколко дни, когато се поуспокоиш.

— Аз да се поуспокоя? Нещо си в грешка, Лени.

— Не, не съм. Виждам какво става тук. Хванат съм в капан с теб. Чувствам се като в затвор.

— Ти си този, който само се мотае по брега — извика тя разгорещено. — Ти си този, който дни наред не си подава носа от къщи. Ако това е затвор, той е твой, а не мой.

— И какво искаш да направя, Лъки? Да излизам с холивудските ти приятели — Винъс, Чарли Долар и останалата пасмина? Те не ми харесват.

— Откога? Обичаш Винъс и винаги си се разбирал страхотно с Чарли.

— Как така пропусна близкия си приятел Алекс, който се държи мило с мен само защото ти е навит. И всички го знаят.

— Сега вече наистина говориш глупости.

— Знаеш, че е истина. Както и да е — рече той внезапно. — Не искам да го обсъждам повече. Тръгвам си.

— Заминавай — рече тя студено.

Той стана, влезе в стаята си, напъха малко дрехи в една чанта, спусна се по стълбите и излезе от къщата.

Лъки поклати глава невярващо. Тя обичаше този човек. Обикна го още от мига, в който го видя за пръв път в Лас Вегас и еротичните искри, които прехвърчаха между тях. Когато се срещнаха отново, година по-късно, тя бе женена за Димитри, а той за дъщерята на Димитри, Олимпия. Каква заплетена мрежа. Но се обичаха — бурно и страстно. Имаха две деца, а сега той си тръгваше. Невъзможно.

Какво щеше да прави тя — да плаче?

По дяволите! Тя бе Сантанджело. Никой от този род не плачеше.

Освен това веднага щом Лени се оправеше, той щеше да осъзнае каква грешка е направил и щеше да се втурне обратно.

Ами ако не го направеше?

Е… колкото и да го обичаше, Лъки Сантанджело знаеше как да оцелява. И щеше да продължи — със или без Лени до себе си.